Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 28 страниц)

– А и месото ѝ ще е жилаво – бе отбелязала Арлет, която изпитваше необяснима привързаност към Елпида, навярно защото никога не се бе налагало да я дои. – По-добре да я оставим на мира.

Ала ето че сега бях измислил как Елпида ще ни помогне и смъртта ѝ щеше да допринесе далеч по-голяма полза от няколко килограма жилаво месо.

Два дни след посещението на Лестър двамата със сина ми ѝ сложихме юздата и я поведохме покрай стената на обора. Още не бяхме преполовили пътя до кладенеца, когато Хенри внезапно се спря и очите му се разшириха от ужас.

– Тате, надушвам я!

– Тогава се върни в къщата и си запуши носа с памук! Има върху нейния скрин!

Въпреки че главата му бе приведена, видях косия поглед, с който ме стрелна. „Ти си виновен за всичко – сякаш казваха очите му. – Ти си виновен за всичко, защото не можа да се примириш с положението.“

В същото време изобщо не се съмнявах, че ще ми помогне да свърша онова, което ни предстоеше. Каквото и да си мислеше за мен, беше замесено и момиче и той не искаше то да разбере какво е сторил. Вярно бе, че аз го бях накарал, ала това обстоятелство едва ли щеше да смекчи вината му пред Шанън.

Когато момчето се върна, отведохме Елпида до кладенеца, където тя съвсем закономерно започна да се дърпа. Заобиколихме от другата страна, без да изпускаме поводите, и я задърпахме към прогнилия дървен капак на кладенеца. Щом кравата се озова там, дървото изскърца под тежестта ѝ… изкриви се леко… но не се продъни. Старата Елпида си стоеше отгоре му – изглеждаше тъпа и опърничава както винаги – и ни показваше зеленикавожълтите останки от зъбите си.

– А сега какво? – попита Хенри.

Тъкмо щях да му кажа, че не знам, когато дървеният капак се строши на две със силно изпращяване. Ние продължавахме да държим поводите, макар че за секунда си представих как биваме повлечени надолу в кладенеца с изкълчени ръце. После юздата се освободи от муцуната на добичето и отхвръкна нагоре. Беше съдрана и от двете страни. Долу Елпида започна да мучи агонизиращо и да блъска с копита по каменната стена.

– Тате! – изкрещя Хенри. Бе притиснал юмруци към устата си, като кокалчетата се забиваха в горната му устна. – Накарай я да спре!

Елпида нададе измъчен протяжен стон, който отекна зловещо от вътрешността на кладенеца. Неистовото блъскане на копитата ѝ не спираше.

Сграбчих Хенри за ръката и го повлякох назад към къщата. Сложих го да седне на дивана, който Арлет бе поръчала по пощата, и му наредих да остане там, докато не се върна за него.

– Не забравяй, че почти сме приключили! – помъчих се да го успокоя.

– Никога няма да приключим с това – отвърна синът ми и се обърна с лице към дивана. Бе затиснал с длани ушите си, въпреки че мученето на Елпида не се чуваше оттук. Само че Хенри явно я чуваше в главата си… както и аз.

Взех малокалибрената си пушка за лов на лисици от най-високата лавица в килера. Беше едва двайсет и втори калибър, но щеше да ми свърши работа. А ако съседът ми Харлан Котъри чуеше изстрелите? Това само щеше да подкрепи версията ми. Стига само Хенри да запазеше разсъдъка си достатъчно дълго, за да я разкаже както трябва…

* * *

Ето нещо, което научих през хиляда деветстотин двайсет и втора – винаги може да стане още по-зле. Мислите си, че вече сте видели най-лошото – онзи неописуем ужас, който съчетава в едно всичките ви кошмари – и единствената ви утеха е, че оттук насетне положението няма как да се влоши. А дори и това да се случи, съзнанието ви просто ще изключи при гледката и над него милостиво ще се спусне пелената на забвението. Ала ето че нещата стават още по-ужасни, съзнанието ви не изключва и вие някак си продължавате напред. Осъзнавате, че цялата радост от живота безвъзвратно си е отишла, че стореното от вас завинаги ви е лишило от онова, за което сте копнеели, и ви се иска вие да сте на мястото на мъртвите… обаче продължавате напред. Намирате се в ад, който сами сте си изградили, но продължавате да живеете в него, понеже нямате избор.

Елпида бе паднала върху трупа на жена ми, но ухилената физиономия на Арлет все още се виждаше – с вирнатата си нагоре брадичка и обърнато лице към обляния от слънцето горен свят мъртвата сякаш се взираше право в мен. А и плъховете се бяха завърнали. Кравата, появила се изневиделица в сумрачното им царство, без съмнение ги бе накарала да се скрият в тръбата, която бях започнал да наричам „Булеварда на плъховете“, ала ето че щом надушиха прясното месце, те побързаха да се завърнат, за да проучат обстановката. Неспособни да устоят на изкушението от падналото от небето угощение, те започнаха да гризат лакомо горкото добиче, което продължаваше да мучи и да рита, макар и доста по-вяло от преди. Един от плъховете дори се настани върху главата на мъртвата ми съпруга, досущ като зловеща корона; беше си изгризал дупка в конопения чувал и ясно видях как острите му нокти издърпаха навън кичур от косата ѝ. Бузите на Арлет, някога закръглени и изкусителни, сега висяха на разкъсани парчета.

„Нищо не може да бъде по-ужасно от това – помислих си. – Без съмнение това е пределът на кошмара.“

Но както ви казах и преди малко, винаги може да стане още по-зле. Докато се взирах във вътрешността на каменния цилиндър, вцепенен от отвращение и потрес, Елпида отново зарита и едното ѝ копито удари останките от лицето на Арлет. Чух отчетливо изхрущяване, когато челюстта на жена ми се строши, и всичко под носа ѝ се отмести рязко наляво, сякаш беше част от маска на панти. Широката ѝ от ухо до ухо усмивка обаче остана. Това, че вече не се намираше на една линия с очите, ѝ придаде още по-страховит вид. Стори ми се, че мъртвата вече има не едно, а две ужасяващи лица, с които да навестява кошмарите ми. Тялото ѝ се отмести към дюшека и го изтласка встрани. Плъхът върху главата ѝ мигновено се шмугна зад него. Кравата отново измуча. Помислих си, че ако Хенри ненадейно се върне и надзърне в кладенеца, като нищо ще ме убие, задето го бях направил част от всичко това. И навярно напълно заслужавах подобна съдба. Така обаче щеше да остане сам, а сам щеше да е беззащитен.

Част от капака бе пропаднала в кладенеца, а друга част все още се крепеше. Заредих пушката, подпрях я на здравото парче от капака и се прицелих в Елпида, която лежеше със счупен врат върху мъртвата ми съпруга, притиснала глава до каменната стена. Изчаках няколко секунди, докато ръцете ми престанат да треперят, и натиснах спусъка.

Един изстрел беше напълно достатъчен.

* * *

Когато се върнах в къщата, заварих Хенри заспал на дивана. Бях твърде потресен, за да сметна поведението му за странно. В този момент той ми изглеждаше като единственото обнадеждаващо нещо в мрачния ми свят – омърсен, но не дотолкова, че да не може да се пречисти. Наведох се и го целунах по бузата. Той простена насън и обърна глава. Оставих го да спи и отидох в хамбара, за да взема нужните ми инструменти. Три часа по-късно Хенри дойде при мен. Междувременно аз бях махнал остатъците от счупения дървен капак от кладенеца и тъкмо бях започнал да го запълвам.

– Ще ти помогна – каза синът ми с мрачен равен глас.

– Добре. Вземи пикапа и го докарай до могилата край западната ограда…

– Сам? – Недоверието в тона му беше едва доловимо, но аз бях доволен, че поне показва някаква емоция.

– Знаеш всички предни скорости, значи ще можеш да намериш и задната, нали?

– Да, но…

– Значи ще се справиш. Междувременно аз имам предостатъчно работа тук, така че докато се върнеш, най-лошото ще е свършило.

Зачаках със свито сърце отново да ми каже, че най-лошото никога няма да свърши, но той не го стори. Продължих да хвърлям пръст с лопатата. Все още виждах главата на Арлет и конопения чувал, откъдето стърчеше онзи проклет кичур коса. Сигурно между бедрата ѝ вече има цяло котило новородени плъхчета, мина ми през ума.

Чух как моторът на пикапа се дави веднъж, после втори път. Надявах се, че манивелата няма да се изметне назад и да счупи ръката на Хенри.

При третото завъртане на манивелата старият пикап най-накрая заръмжа равномерно, връщайки се към живот. Синът ми забави импулса на искрата, подаде постепенно газ и машината тръгна. Нямаше го около час, ала щом се върна, каросерията на пикапа беше пълна с пръст и чакъл. Хенри откара машината на заден ход до ръба на кладенеца и угаси двигателя. Беше свалил ризата си и запотеният му торс изведнъж ми се видя твърде хилав; струваше ми се, че мога да преброя всичките му ребра. Помъчих се да си спомня кога за последен път го бях видял да се храни добре и не можах. После си дадох сметка, че това май беше закуската след нощта, в която се бяхме отървали от Арлет.

„Довечера ще се погрижа да хапне както трябва – зарекох се аз. – Ще направя хубава и питателна вечеря, която да подсили и двама ни. Без телешко, но пък имаме свинско в хладилника, така че ще направя вкусни…“

– Тате, погледни – изрече синът ми с новия си безизразен глас и посочи с ръка.

По черния път в посока към фермата ни пълзеше облак прах. Погледнах към дъното на кладенеца. Не, все още не бях готов! Голяма част от Елпида продължаваше да се вижда, но не там се коренеше проблемът. Причината за безпокойството ми се дължеше на стърчащия над пръстта окървавен ръб на дюшека.

– Помогни ми – казах.

– Имаме ли достатъчно време, тате? – Лека нотка на любопитство, но като цяло и този въпрос бе зададен с новия му равен глас.

– Не зная. Може би. Не стой така, а ми помогни!

Втората лопата бе подпряна на стената на краварника до натрошените парчета от дървения капак. Хенри я грабна и двамата се заехме да изтребваме пръст и чакъл от каросерията на пикапа и да ги изсипваме в кладенеца.

* * *

Когато автомобилът със златна звезда на вратата и прожектор на покрива спря пред дънера, където цепехме дърва (подплашвайки за пореден път петела Джордж и кокошата му свита), двамата с Хенри седяхме на стъпалата на верандата и се наслаждавахме на последното нещо, което Арлет Джеймс бе направила през живота си – пълна кана с лимонада. И двамата бяхме голи до кръста, защото бяхме свалили ризите си. Областният шериф излезе от колата, придърпа колана си, свали широкополия си „Стетсън“, приглади назад прошарената си коса и нагласи пак шапката си, така че долният ѝ ръб да си пасне перфектно с линията, разделяща челото му на два участъка: бял и медночервен. Беше сам. Приех това за добър знак.

– Добър ви ден, господа! – поздрави ни той и огледа внимателно голите ни гърди, мръсните ни ръце и потните лица. – Бая сте се озорили, а?

– Бъхтим се като грешни дяволи, и то по моя вина – отвърнах и се изплюх на земята.

– В смисъл?

– Една от кравите ни падна в стария кладенец, откъдето пояхме добитъка – обади се синът ми.

– Сериозно? – присви очи Джоунс.

– Да, за съжаление – потвърдих аз. – Искате ли чаша лимонада, шерифе? Арлет я е правила.

– Арлет я е правила, казвате? Значи се е върнала, така ли?

– Не – отвърнах. – Взе си любимите дрехи, но не и лимонадата. Няма ли да я опитате?

– Ще я опитам, но първо ще отскоча до тоалетната ви. Откакто станах на четирийсет и пет, взех да пикая през пет минути. Кофти работа.

– Отзад е. Следвайте пътеката и се оглеждайте за вратичка с полумесец.

Той се засмя, сякаш това беше най-забавната шега, която бе чувал последната година, и тръгна покрай къщата. Дали щеше да се спре по някое време, за да надзърне през прозорците? Със сигурност, ако си разбираше от работата, а аз бях чувал, че е така. Особено когато е бил млад.

– Тате – обърна се Хенри към мен. Направи ми впечатление, че шепне.

Погледите ни се срещнаха.

– Ако разбере, не можем да направим нищо… Мога да лъжа, но няма да участвам в никакви други убийства!

– Добре – кимнах. Разговорът ни беше кратък, ала често щях да размишлявам над него в последвалите осем години.

Шерифът Джоунс се върна, закопчавайки дюкяна си.

– Отиди да донесеш чаша за шерифа – наредих на Хенри.

Момчето се подчини. Посетителят ни най-сетне успя да си закопчае дюкяна, свали си шапката, приглади назад косата си и нагласи отново стетсъна. Значката му блестеше на следобедното слънце. Патлакът на хълбока му изглеждаше доста голям и макар Джоунс да беше твърде стар, за да е участвал в Голямата война, кобурът ми напомни за снаряжението на американските войници, сражавали се в Европа. Може би беше на сина му. Бях чувал, че синът му е загинал някъде отвъд океана…

– Приятно ви мирише в тоалетната – отбеляза той. – Особено за горещ ден като днешния…

– Арлет доста често ѝ слагаше негасена вар – обясних аз. – Ще се опитам и аз да го правя, ако тя не се върне скоро… Елате на верандата, за да седнете на сянка.

– Сянката е хубаво нещо, но предпочитам да постоя прав. Имам нужда да раздвижа гърбината.

Аз седнах на люлеещия се стол с възглавничката с надпис „ТАТЕ“. Шерифът застана до мен, като ме гледаше отвисоко. Не ми харесваше да бъда в това положение, ала се насилих да го понеса търпеливо. Хенри излезе с чашата и Джоунс си наля от лимонадата, опита я, изгълта я почти цялата и измляска доволно.

– Бива я – нито твърде кисела, нито твърде сладка, точно каквато трябва да бъде! – засмя се той. – Като Златокоска съм, нали? – Допи чашата си, но поклати глава, когато Хенри предложи да му долее. – Не, благодарско – да не искаш да пикая на всеки стълб оттук до Хемингфорд Хоум? И после до Хемингфорд Сити?

– Да не са преместили управлението? – полюбопитствах. – Мислех, че сте си тук, в Хоум.

– Че аз съм си тук! Денят, в който ме накарат да преместя полицейското управление, ще е денят, когато ще си подам оставката и ще дам на Хап Бърдуел да стане шериф, както си мечтае! Не, не, просто гледат едно дело в Хемингфорд Сити… Чиста бумащина, ама на – трябва да присъствам. Нали го знаете какъв е съдията Крипс… или по-скоро не, защото сте от хората, които съблюдават закона… Много е раздразнителен, да ви кажа, а когато някой закъснее, се озлобява още повече. Затуй трябва да бързам като ненормален само за да кажа „С Божията помощ“ и да се подпиша на юридическите али-бали! Само дано моята Макси не се скапе по пътя, че тогава съвсем ще я втасам!

Слушах го мълчаливо. Определено не говореше като човек, който бърза, ала не бе изключено и такъв да му беше характерът.

Шерифът отново си свали шапката и приглади косата си, но този път не върна стетсъна на главата си. Изгледа ме изпитателно, отмести взор към Хенри, после отново се вторачи в мен.

– Сигурно се сещате, че не съм дошъл тук по свое желание. Според мен отношенията между мъжа и жената са си тяхна работа. Просто трябва да бъде така, нали? Библията казва, че мъжът е глава на жената и че ако жената иска да научи нещо, нека пита съпруга си у дома. Послание на апостол Павел до коринтяните. Ако само Светото писание ми беше началник, щях да постъпвам както е речено в него и животът щеше да е доста по-лесен.

– Изненадан съм, че господин Лестър не е с вас – подхвърлих.

– О, много се натискаше да дойде, ама не му позволих. Освен това настояваше да се издейства и заповед за обиск, обаче му казах, че не ми трябва. Дадох му ясно да разбере, че или ме оставя да дойда тук и да огледам със собствените си очи, или остава с пръст в уста. – Той вдигна рамене. Лицето му си оставаше спокойно, ала очите му не спираха да се стрелкат насам-натам – живи, проницателни и всепроникващи.

Когато Хенри ме попита за кладенеца, му бях казал: „Ще го наблюдаваме и ще преценим дали ще събудим подозренията му. Ако стане така, ще го пуснем вътре и ще го оставим да огледа всичко. Запомни, че в никакъв случай не бива да създаваме впечатлението, че крием нещо! Ако ме видиш да правя движение с палеца си, сякаш смятам да щракна с пръсти, значи го пускаме вътре. Но трябва и двамата да сме единодушни, Ханк. Не те ли видя да ми дадеш същия знак, ще си държа устата затворена.“

Надигнах чашата си и изпих последните глътки от лимонадата си. Щом забелязах, че Хенри ме гледа, врътнах рязко десния си палец. Постарах се движението да е едва забележимо. Сякаш имах внезапен мускулен спазъм.

– Според Лестър какво точно е станало? – попита Хенри. Тонът му бе изпълнен с негодувание. – Завързали сме я долу в мазето?

Отпуснатите му ръце не помръдваха.

Шерифът прихна, а голямото му шкембе се затресе зад колана му.

– Откъде да знам? Пък и, честно казано, хич не ме интересува. Адвокатите са като бълхи по козината на човешката природа. Съвсем спокойно мога да го заявя, понеже съм работил за тях – както и срещу тях, в интерес на истината – през целия си живот. Обаче… – проницателният му взор се фокусира върху мен – … не бих имал нищо против да надникна вътре, пък ако ще и само за да го успокоя. Все пак не сте го пуснали да влезе и така доста сте го ядосали.

Хенри се почеса по ръката. Докато го правеше, палецът му се стрелна на два пъти встрани.

– Не го пуснах в къщата, понеже не ми стана симпатичен – казах. – Макар че ако трябва да съм честен, и евангелистът Йоан нямаше да ми стане симпатичен, ако бе цъфнал тук, за да върши работа за отбора на Коул Фарингтън.

Тези мои думи накараха шерифа да избухне в гръмогласен смях: „Ха-ха-ха!“ Очите му обаче си оставаха сериозни както преди.

Надигнах се от люлеещия се стол. Какво неописуемо облекчение беше отново да съм на крака! Изправен, бях поне с осем-десет сантиметра по-висок от Джоунс.

– Можете да разгледате навсякъде, където си поискате.

– Благодаря – кимна ми шерифът. – Така много ще ми улесните живота. После имам да се разправям със съдията Крипс и толкова главоболия ми стигат за деня. Та в тоя ред на мисли, ако мога да накарам адвокатчетата на Фарингтън да спрат да джафкат подире ми, защо да не го сторя?

Влязохме в къщата – аз пристъпвах начело, а Хенри вървеше най-отзад. След няколко хвалебствени коментара за това колко уютна била дневната и колко спретната – кухнята, закрачихме по коридора. Шерифът надзърна небрежно в стаята на Хенри и ето че най-сетне се озовахме пред главната атракция. Докато отварях вратата на спалнята, ненадейно бях обзет от ирационален страх, че кръвта отново ще е там. Ще се събира в локвички на пода, ще крещи от петната по стените и ще се просмуква в новия дюшек. И Джоунс ще я види. Тогава ще се обърне към мен, ще откачи от колана си белезниците, висящи до огромния му револвер, и ще каже: „Арестувам те за убийството на Арлет Джеймс!“

Обаче в спалнята нямаше кръв. Нямаше дори и мирис на кръв, понеже помещението бе имало два дни на разположение, за да се проветри добре. Леглото бе оправено, макар и не по начина, по който Арлет вършеше това; моят стил бе по-скоро армейски, въпреки че краката ми ме бяха спасили от войната, погълнала завинаги сина на шерифа. Не можеш да убиваш шваби, ако си дюстабанлия. Дюстабанлиите са способни да убият само жените си.

– Прекрасна стая – отбеляза Джоунс. – Улавя първите слънчеви лъчи, нали?

– Точно така – кимнах – и остава прохладна следобед дори през лятото, защото слънцето грее от другата страна на къщата.

Приближих се до дрешника и го отворих. Онзи ирационален страх се завърна, по-силен от всякога. „Къде е кувертюрата? – щеше да попита шерифът. – Онази, дето беше по средата на горната лавица?“

Той, естествено, не направи нищо подобно. Поканих го да надникне в дрешника и Джоунс се озова до мен с неподозирана за теглото му бързина. Пронизващите му очи – които бяха толкова яркозелени, че приличаха на котешки – зашариха нагоре-надолу по рафтовете.

– Много парцали – обобщи той.

– Да – съгласих се. – Арлет обичаше тоалетите и каталозите за поръчка по пощата. Но след като е заминала само с една пътна чанта – имаме две, другата е ей-там, в ъгъла, виждате ли я? – мога да кажа, че е взела само най-любимите си. Имаше два панталона и едни сини дънки, но и тях ги няма. А аз си мислех, че не обича да носи панталони…

– Панталоните са най-удобни за пътуване, нали тъй? – изтъкна шерифът. – Няма значение дали си мъж или жена – с панталони се пътува най-добре. Ето защо жена ви ги е взела. Особено ако е бързала.

– Да, предполагам, че сте прав…

– Взела е и по-скъпите си бижута, и снимката на дядо и баба – обади се Хенри зад нас. За малко да подскоча; съвсем бях забравил, че е тук.

– Наистина ли? Гледай ти, гледай ти…

Той огледа отново дрехите и затвори вратата на дрешника.

– Хубава стая – отбеляза, докато пристъпваше към коридора с широкополата си шапка в ръце. – Хубава къща. Една жена трябва да не е с всичкия си, за да зареже такава хубава стая и такава хубава къща…

– Мама много ми говореше за живота в градовете – печално въздъхна Хенри. – Мечтаеше си някой ден да отвори свой магазин…

– Сериозно? – Шерифът го стрелна с котешкия си поглед. – Виж ти! Ама затова трябват пари, не е ли тъй?

– Тя получи като наследство от баща си онези сто акра – напомних му.

– Да, вярно – усмихна се смутено Джоунс, сякаш бе забравил за парцела от ето акра. – Е, може би така е най-добре. „По-добре да живееш в пуста земя, нежели със свадлива и сърдита жена.“ Притчи Соломонови. Ти радваш ли се, че майка ти замина, синко?

– Не – отвърна Хенри и от очите му бликнаха сълзи. Мислено благослових всяка.

– Тъй значи… – измърмори шерифът, постави ръце на подутите си колене и се наведе, за да надзърне под леглото. – Май виждам дамски обувки тук долу. И още едни, от ония, дето са по-удобни за дълго ходене… Ей, хора, да не би да е тръгнала боса?

– Вероятно е заминала с гуменките си – предположих. – Тъкмо те липсват.

Това си беше самата истина. Избелелите зелени гуменки, които тя наричаше „градинарските си обувки“, действително липсваха. Бях ги запомнил добре, защото ги бях видял точно преди да започна да запълвам кладенеца.

– Аха! – кимна той. – Е, още една мистерия е разплетена… – Той извади посребрения часовник от джоба на жилетката си и погледна циферблата му. – Е, аз ще вдигам гълъбите… Темпусът нещо доста бързо фугитясва22
  Профанизиране на латинската сентенция „Tempus fugit“ – „Времето лети“ – Б.пр.


[Закрыть]!

Върнахме се по коридора, като Хенри отново вървеше най-отзад, навярно за да може да избърше очите си в уединение. Изпратихме шерифа до неговия „Максуел“ със златната звезда на вратата. Тъкмо щях да го попитам дали иска да погледне кладенеца – вече си бях подготвил историята, която да му разкажа, – когато той се спря и хвърли на сина ми поглед, изпълнен с плашеща добронамереност.

– На идване се отбих у семейство Котъри – рече той.

– О? – възкликна синът ми. – Така ли?

– Казах им, че напоследък ми се налага да опикавам всеки храст, но с радост бих използвал един удобен, чист и добре поддържан клозет, в който няма да треперя да не ме ужили някоя оса, докато се мъча да изцедя няколко капки от оная си работа. А семейство Котъри са спретнати хора. И си имат хубава щерка. Някъде на твоите години, нали?

– Да, господине – отвърна Хенри с равен тон, повишавайки леко глас на „господине“.

– Май си падаш по нея, а? И тя по теб, съдейки по казаното от майка ѝ…

– Наистина ли е казала такова нещо? – попита момчето ми. Звучеше изненадано, но и доволно.

– Да. Госпожа Котъри ми довери, че се тревожиш за майка си и че Шанън ѝ е споделила нещо, което си казал във връзка с това. Попитах я какво и тя ми заяви, че не е нейна работа да ми го казва, но мога да питам Шанън, ако искам. И аз така и направих.

Хенри сведе очи.

– Казах ѝ да го пази в тайна.

– Е, няма да ѝ береш гарез, нали? – попита шериф Джоунс. – Мисълта ми е, че когато голям мъж като мен със звезда на гърдите си попита крехко създание като нея какво знае, крехкото създание няма как да не изплюе камъчето, нали така? Просто няма избор, нали разбираш? Така че няма защо да я виниш…

– Не знам – смотолеви синът ми, без да вдига глава. – Сигурно е така, както казвате. – Забелязах, че не просто се преструваше на нещастен; той беше нещастен. Въпреки че всичко се развиваше така, както искахме и се надявахме да бъде.

– Шанън ми сподели, че родителите ти са вдигали голям скандал за продажбата на стоте акра и когато си застанал на страната на баща си, госпожа Джеймс те е шамаросала доста силно.

– Да – отвърна вяло Хенри. – Тогава мама беше пила повечко…

Шериф Джоунс се обърна към мен:

– Пияна ли беше, или просто почерпена?

– Нещо по средата – казах аз. – Ако се беше напила, щеше да спи цяла нощ, вместо да стане в потайна доба, да си опакова нещата и да се изниже като крадец.

– Не мислите ли, че ще се върне, когато изтрезнее, а?

– Надявах се, че точно така ще стане – все пак до магистралата има повече от шест километра… Но добере ли се веднъж дотам, някой шофьор като нищо може да я е качил, преди главата ѝ да се е избистрила. Някой камион по трасето Линкълн-Омаха примерно.

– Да, да, и на мен ми дойде на ума същото… – промърмори Джоунс. – Е, сигурен съм, че ще получите новини от нея веднага щом се свърже с господин Лестър. Ако твърдо е решила да остане сама в града, определено ще ѝ трябват пари.

Значи и шерифът си беше дал сметка за това.

Погледът му внезапно се изостри.

– Тя имаше ли някакви пари в брой, господин Джеймс?

– Ами…

– Не се стеснявайте. Изповедта е балсам за душата. Католиците винаги гледат да скътат нещо настрана, нали?

– Държах една кутия в скрина си. Вътре имаше двеста долара, за да имам с какво да платя на берачите, когато започнат работа идния месец.

– И за господин Котъри – напомни ми Хенри, след което се обърна към шерифа: – Господин Котъри има комбайн за царевица. Огромен „Харис“. Почти нов е. Страшна машина!

– Да, да, мярнах го на двора му. Кучият му син е като великан! Извинете ме за френския израз… И какво за парите – липсват ли?

На лицето ми изплува горчива усмивка, но не аз бях този, който се усмихваше – още от появата на шерифа командването бе поето от Заговорника вътре в мен.

– Оставила ми е двайсет. Доста щедро от нейна страна. Но тъй като Харлан Котъри иска точно толкова за ползването на комбайна му, значи парите ще ми стигнат и всичко е наред. А що се отнася до берачите, предполагам, че господин Стопенхаузер от банката ще ми отпусне краткосрочен заем. Освен ако не дължи услуги на компанията „Фарингтън“, естествено… При всички положения имам най-добрия помагач при себе си!

И аз понечих да разроша косата на Хенри. Той обаче рязко се отдръпна, очевидно засрамен от действието ми.

– Е, май имам да съобщя бая новини на господин Лестър, как смятате? Едва ли някоя от тях ще му хареса, но ако е толкова умен, колкото си мисли, че е, би трябвало да очаква посещението и в офиса му – колкото по-скоро, толкова по-добре. Когато зелените хартийки свършат, хората имат уникалното свойство да се появяват, не съм ли прав?

– Досегашният ми опит го потвърждава – отбелязах. – Ако сме приключили, шерифе, двамата с момчето ми трябва да се връщаме обратно на работа. Този безполезен кладенец трябваше да бъде запълнен още преди три години. Една от кравите ми…

– Елпида – изрече унесено Хенри. – Името ѝ беше Елпида.

– Да, Елпида – кимнах аз. – Та тя излязла от обора и взела, че стъпила върху дървения капак на кладенеца, който се продънил. Въпреки че беше стара, не можа да прояви малко милост, като умре самичка. Трябваше да застрелям клетото добиче. Ако искате, елате зад краварника, та да ви покажа как отплатата за леността лежи с вирнати крака. Ще трябва да я погребем там, където издъхна, и от днес нататък вече ще наричам стария кладенец „Глупостта на Уилфред“.

– Ами че да погледна, защо да не погледна? Струва си да се види… – Джоунс се замисли. – Обаче трябва да бързам за оня сприхав стар съдия… Хайде, някой друг път. – Той се качи в колата си, пъхтейки като локомотив. – Благодаря ви за лимонадата, както и задето бяхте тъй гостоприемни… Можехте да се държите далеч по-студено, като се има предвид кой ме е изпратил при вас…

– Няма проблеми – усмихнах се аз. – Всички трябва да си вършим работата.

– И да си носим кръстовете. – Проницателните му очи отново се заковаха върху Хенри. – Синко, господин Лестър ми каза, че криеш нещо. Бил сигурен в това. Я ми кажи истината, така ли беше?

– Да, господине – отвърна момчето с безизразния си глас, който вече започваше да ме плаши. Имах чувството, че всичките му чувства са отлетели безвъзвратно, също като злините от кутията на Пандора. Уви, за нас двамата нямаше надежда – Елпида не беше останала в кутията, понеже лежеше мъртва в кладенеца.

– Ако адвокатът ме попита, ще му кажа, че се е объркал – увери го шериф Джоунс. – Той няма нужда да знае, че нечия майка е ударила момчето си, както си е пийнала… – Той се намести на седалката, извади S-образната манивела, която добре познавах, и я подаде на Хенри. – Ще пощадиш ли гърба и раменете на един стар човек, синко?

– Да, господине, с най-голямо удоволствие – гласеше отговорът. Синът ми взе манивелата и отиде до предницата на автомобила.

– Само си пази ръката! – предупреди го шерифът. – Рита като бик! – После се обърна към мен. Забелязах, че любопитният блясък е изчезнал от очите му. Както и яркозеленият нюанс. Сега ирисите му ми изглеждаха сиви и сурови, досущ като езерна вода в облачен ден. Това беше лицето на човек, който би пребил почти до смърт някой бродяга и това изобщо няма да се отрази на спокойния му сън. – Господин Джеймс – обърна се той към мен, – трябва да ви задам един въпрос. Като мъж на мъж.

– Кажете. – Опитах се да мобилизирам всичките си сили в очакване на въпроса, който щеше да последва: „Има ли и друга крава в кладенеца ви? Такава на име Арлет?“ Ала се оказа, че греша.

– Мога да пусна името и описанието ѝ по телеграфа, ако искате. Тя едва ли е стигнала по-далеч от Омаха, не смятате ли? А това не е кой знае колко – кажи-речи, двеста и седемдесет километра. Една жена, която цял живот е вършила домакинска работа, едва ли знае как да се скрие. Сигурно ще си потърси някоя скромна квартира в източната част на града, където е по-евтинко… Веднага мога да я върна. Мога да ви я довлека тук за косата, стига да поискате…

– Изключително любезно предложение от ваша страна, но…

Суровите му очи ме гледаха изпитателно.

– Хубавичко си помислете, преди да ми кажете „да“ или „не“. Понякога на женската трябва да ѝ се говори с шамари, ако ме разбирате, и после всичко става тип-топ. А по някой път хубавият пердах дори разпалва още повече чувствата. Тъй… помислете и чак тогава ми отговорете.

– Добре.

Двигателят на максуела внезапно се съживи с мощен рев. Подадох ръка на шерифа – същата, с която бях прерязал гърлото ѝ, – ала той не ми обърна внимание. Беше твърде зает със забавянето на импулса на искрата и регулирането на подаването на газ.

Две минути по-късно от него се виждаше единствено облак прах по черния път.

– Та той дори не пожела да хвърли едно око на кладенеца! – учуди се Хенри.

– Нали! – възкликнах аз.

Беше толкова хубаво, че още не можех да повярвам.