Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 28 страниц)

5.

Реши да си направи чай. Чаят действаше успокояващо. Тъкмо пълнеше чайника, телефонът отново зазвъня. Дарси изпусна в умивалника чайника (стресна се от дрън ченето и изпищя) и тръгна към телефона, като бършеше ръцете си в халата.

„Спокойно, спокойно – повтаряше си. – Щом той може да пази тайни, значи и аз мога. Да не забравям, че има разумно обяснение на всичко това…“

Нима?

„… само дето аз не го знам. Необходимо ми е време да поразсъждавам, точно така. Най-важното сега е да запазя спокойствие.“

Вдигна слушалката и каза закачливо:

– Ако си ти, красавецо, идвай веднага. Мъжът ми е в командировка.

Боб се засмя:

– Здрасти, скъпа. Как си?

– На крак, свежа като кукуряк. А ти?

Боб дълго не отговори. Поне така ѝ се стори, а всъщност надали бяха изминали една-две секунди. Сред тишината тя чуваше някак си ужасяващото бръмчене на хладилника, водата, капеща от кранчето върху чайника, изпуснат в умивалника, биенето на сърцето си – звук, сякаш идващ от гърлото и от ушите ѝ, а не от гърдите ѝ. С Боб бяха женени толкова дълго, че почти винаги бяха настроени на една и съща вълна. Дали беше типична за всеки брак? Дарси не знаеше. Познаваше само своя брак. Само дето вече не знаеше дали го познава.

– Говориш особено – каза Боб. – Гласът ти е дрезгав. Всичко наред ли е, миличка?

Би трябвало да се трогне. Обаче я побиха тръпки. Марджъри Дювал: името не само стоеше пред очите ѝ, а сякаш примигваше като неонов надпис над бар. За миг си глътна езика и се ужаси, защото се просълзи и добре познатата ѝ кухня се разми пред очите ѝ. И стомахът отново я сви. Марджъри Дювал. Кръвна група: А положителна. Адрес: Хъни Лейн 17.

– Мислех си за Брандолин – чу се да казва.

– О, мила моя. – Съчувствието му беше искрено. И гласът беше на нейния Боб. На човека, когото познаваше толкова добре. Нали тъкмо на него се осланяше не веднъж и дваж от 1984 насам? Разчиташе на него дори и преди това, докато още бяха гаджета, защото беше разбрала, че той е любовта на живота ѝ. Ами да, точно така. Боб също се осланяше на нея. Мисълта, че съчувствието му е само сладка глазура върху отровна торта, беше налудничава. Още по-налудничаво беше, че в момента го лъжеше. Всъщност съществуваха ли степени на налудничавостта? Или беше уникална и нямаше сравнителна или превъзходна форма. Боже мой, какво ѝ се въртеше в главата? Какво, в името на Бога?

Обаче Боб говореше и тя нямаше представа какво е казал току-що.

– Извинявай, може ли да повториш? Пресегнах се за чашата с чая и не те чух добре. – Още една лъжа (ръцете ѝ трепереха прекалено силно, за да се пресегне за каквото и да било), но пък беше доста правдоподобна. Освен това гласът ѝ не трепереше. Поне така ѝ се струваше.

– Попитах какво те накара да си спомниш за нея.

– Дани се обади и започна да ме разпитва за сестра си. Замислих се за своята. Излязох и се поразходих. Просълзих се и заподсмърчах, въпреки че донякъде и студът имаше вина. Затова бях прегракнала.

– Да, направи ми впечатление. Знаеш ли, мога утре да пропусна Бърлингтън и да се прибера у дома.

Тя за малко не изкрещя „Не!“, обаче щеше да е груба грешка. Така със сигурност щеше да накара Боб да прекрати преждевременно пътуването си, защото е загрижен за нея.

– Само да си посмял! Ще ти насиня окото – каза и изпита облекчение, когато той се засмя. – Чарли Фрейди ме осведоми, че си струва да присъстваш на търга за имението в Бърлинггън. Знаеш, че има големи връзки, също и нюх за тези неща. Казвал си ми го поне сто пъти.

– Така е, но се тревожа за теб. Явно си доста унила.

Лош признак беше, че е разбрал – и то веднага! – как я мъчи нещо. Още по-лошо беше, че ѝ се наложи да го излъже за причината. Тя стисна клепачи, видя как мръсницата Бренда крещи под черната качулка и отвори очи.

– Бях унила, но вече не съм – заяви. – За миг се бях пренесла в миналото. Спомних си как баща ми донесе вкъщи Брандолин. Понякога си мисля за трагедията, случва се.

– Знам – промълви Боб. И беше искрен. Смъртта на Брандолин не беше причина Дарси да се влюби в Боб Андерсън, но неговото съпричастие към скръбта ѝ беше затвърдило връзката им.

Брандолин Мадсен загина при ски бягане през пресечена местност, покосена от снегомобил, управляван от пиян младеж. Виновникът избяга, захвърляйки мъртвата в гората на около километър от къщата на семейство Мадсен. След като Бранди не се прибра до осем вечерта, двама полицаи от Фрийпорт и хората от местния доброволен отряд организираха издирването ѝ. Баща ѝ я намери и я занесе у дома. Първа го видя Дарси, която дежуреше на телефона в дневната и се опитваше да успокоява майка си. Той прекоси моравата, озарен от суровата светлина на пълната зимна луна, от устата му излизаха белезникави облачета пара. Първата ѝ мисъл беше (ужасът от случилото се още беше жив в паметта ѝ) за любовните черно-бели филми, които понякога даваха по ТСМ – онези, в които младоженецът пренася булката през прага на вилата, наета за медения им месец, под звуците на петдесет цигулки, изпълняващи сладникава мелодия, напомняща гъст сироп.

Дарси беше открила, че Боб Андерсън притежава необикновената способност да проявява съпричастие. Не беше изгубил брат или сестра, а най-добрия си приятел. По време на бейзболен мач момчето изтичало на шосето да вземе топката, случайно попаднала там (слава богу, вината не беше на Боб – той не играеше бейзбол и през този ден беше отишъл да плува), там го блъснал камион и след няколко часа то починало в болницата. Понякога Дарси си мислеше, че съвпадението и двамата да изгубят скъп човек е някак мистично и всъщност не е съвпадение, а пръст на съдбата.

– Не прави глупости, Боби. Остани във Върмонт, свърши си работата. Загрижеността ти е трогателна, но ако се върнеш преждевременно, ще се почувствам като ревливо хлапе. И много ще се ядосам.

– Добре. Обаче ще ти се обадя утре в седем и половина. Да не кажеш, че не съм те предупредил, и пак да се запилееш някъде.

Дарси се засмя и с облекчение установи, че смехът ѝ беше естествен… или дотолкова естествен, че той да не се усъмни. И защо да не се засмее от сърце? Защо, мамка му? Обичаше Боб и беше готова да му повярва… най-вече поради липсата на доказателства. На достатъчно доказателства. Не че имаше избор. Не можеш да спреш любовта (дори онази, приемана за даденост през двайсетте и седем години брак), както спираш чешмата. Любовта идва от сърцето, а то има свои повели.

– Боби, винаги телефонираш в седем и половина.

– Виноват. Обади ми се довечера, ако ти потрябва нещо…

– … независимо от часа – довърши тя вместо него. Вече се чувстваше почти на себе си. Учудващо е колко тежки удари може да понесе умът. – Обещавам.

– Обичам те, скъпа. – Така завършваха всичките им телефонни разговори през годините.

– И аз те обичам. – Дарси се усмихна. Върна слушалката на вилката, опря чело на стената, затвори очи и заплака още преди усмивката да отлети от лицето ѝ.

6.

Компютърът ѝ „Ай Мак“, вече дотолкова стар, че да изглежда като моден образец на ретромодел, беше в стаята ѝ за шев. Дарси рядко го използваше за друго освен за електронната поща и за сайтовете за покупко-продажби, но сега отвори Гугъл и написа името на Марджъри Дювал. Поколеба се за миг и добави думичката „Бийди“. Защо да удължава агонията? Убедена беше, че прякорът ще излезе при търсенето. Натисна „ентьр“ и докато наблюдаваше как мъничкото кръгче непрестанно се върти в горната част на екрана, стомахът отново я сви. Изтича в тоалетната, седна и закри с длани лицето си. На вратата имаше огледало и тя не искаше да види отражението си. Впрочем за какъв дявол бяха сложили това огледало? Защо беше позволила да е там? Кому е притрябвало да се оглежда, докато се изхожда по голяма или по малка нужда?

Бавно се върна при компютъра; тътреше си краката като дете, очакващо наказание за онова, което майка ѝ наричаше Голямата беля. Видя, че Гугъл ѝ е дал над пет милиона резултата: о, всемогъщи Гугъл, толкова щедър и толкова страшен! Първият обаче я разсмя, защото я приканваше да се свърже с Марджъри Дювал в социалната мрежа Туитър. Ако не грешеше (о, колко неописуемо щастлива щеше да е, ако грешеше), онази Марджъри, която я интересуваше, вече нямаше как да общува чрез Туитър.

Вторият резултат беше от портландския „Прес Хералд“ и когато Дарси влезе в страницата, видя фотографията (усещането беше все едно ѝ зашлевиха силна плесница), която си спомняше от телевизията и вероятно от вестника, защото с Боб купуваха именно „Прес Хералд“ Дописката беше отпреди десет дни и беше поместена на първата страница. Едрите букви на заглавието сякаш крещяха: „ЖЕНА ОТ НЮ ХЕМПШИР МОЖЕ БИ Е ЕДИНАЙСЕТАТА ЖЕРТВА НА БИЙДИ!“ Подзаглавието гласеше: „Полицейски източник: «Сигурни сме деветдесет процента.»“

На тази снимка Марджъри беше много по-хубава: заснета беше във фотоателие и носеше елегантна черна рокля. Косата ѝ беше разпусната и изглеждаше сламеноруса. Дарси се запита дали съпругът на Марджъри е дал снимката на репортерите. Най-вероятно – да. Фотографията е стояла на полицата над камината в къщата на Хъни Лейн 17 или е била окачена в коридора. Симпатичната стопанка на къщата посреща гостите с вечната си усмивка.

Марджъри Дювал беше намерена в дълбока клисура на десет километра от дома си в Саут Гансет. Предположението на областния шериф беше, че смъртта е настъпила вследствие задушаване, но щяло да се знае със сигурност след аутопсията. Беше отказал да отговори на други въпроси, но анонимният източник на репортера (чиято информация се смяташе за достоверна, тъй като бил „свързан с разследването“) беше потвърдил, че Дювал е била нахапана и изнасилена „по начин, типичен за другите убийства, извършени от Бийди“.

Информацията беше като естествен преход към обобщението на другите престъпления. Първото беше извършено през 1977, второто и третото – през 1978, четвъртото – през 1980, петото и шестото – през 1981. Две бяха извършени в Ню Хемпшир, две – в Масачузетс, а последните – във Върмонт. След това беше настъпила пауза, продължила шестнайсет години. Полицията имаше три предположения: Бийди се е преместил другаде и е продължил да практикува хобито си на новото местожителство; Бийди е бил арестуван за друго престъпление и сега е в затвора; Бийди се е самоубил. Според психиатъра, с когото репортерът се беше консултирал, единствената невярна хипотеза би била, че на убиеца му е писнало:

– На тези изроди не им омръзва. Убийството е техният спорт, тяхната мания. Нещо повече – то е тайният им живот.

Таен живот. Каква фраза! Същински отровен бонбон.

Шестата жертва на Бийди беше жена от Бар, открита в снежна пряспа само седмица преди Коледа. „Чудесен празник са изкарали близките ѝ“ – помисли си Дарси. Не че нейната Коледа през същата година беше много весела. Измъчваше я носталгията (факт, който за нищо на света не би признала пред майка си), измъчваше я мисълта, че не е достатъчно подготвена за работата си (иначе след осемнайсет месеца би трябвало да получи минимално повишение на заплатата), и не очакваше с радост наближаващите празници. Имаше познати (момичетата, с които пиеше маргарити), но не и приятелки. Открай време ѝ липсваше способността да се сприятелява. Беше, меко казано, свенлива. Всъщност по-точната дума беше самовглъбена.

После в живота ѝ се появи Боб Андерсън – усмихнатият Боб, който я покани на среща и заяви, че няма да приеме отказ. Приблизително три месеца по-рано снегоринът беше изровил от пряспата трупа на последната жертва от „ранния цикъл“ на Бийди. Двамата се влюбиха. И Бийди престана да убива. Цели шестнайсет години.

Заради нея ли? Защото я обичаше? Защото искаше да престане да прави Големи бели?

Или е съвпадение. Твърде е възможно.

Добър опит, но документите, които беше намерила в гаража, отричаха възможността за случайно съвпадение.

Седмата жертва на Бийди и първата от „новия му цикъл“, както се изразяваше репортерът, беше някоя си Стейси Мур от Уотървил, Мейн, убита през август 1997. Съпругът ѝ я намерил в мазето след завръщането си от Бостън, където бил отишъл с двама приятели да гледа мачовете на „Ред Сокс“. Главата ѝ била натикана във варел, пълен с ронена царевица, която семейство Мур продавали на щанда си край шосе 106. Била гола, ръцете ѝ били завързани на гърба, задните части и бедрата ѝ били жестоко нахапани.

След два дни шофьорската книжка на Стейси Мур и кръводарителската ѝ карта от Синия кръст, омотани с ластиче, пристигнали по пощата в Огъста. Пратката била адресирана с големи печатни букви: „ДО ГЛАВНИЯ ПРУКУРОР. КРИНИМАЛНИ РАСЛЕДВАНИЯ.“ Имало и бележка: „Привет! Върнах се! Бийди!“

Следователите, натоварени с убийството на Мур, веднага познали пакетчето. След всяко предишно убийство полицията получавала подобни симпатични колетчета, придружени от закачливи писъмца. Бийди издебвал жертвите си, докато останат сами. Изтезавал ги (най-вече жестоко ги нахапвал), изнасилвал ги или обезобразявал половите им органи, убивал ги и след няколко седмици или месеца изпращал личните им документи в някое полицейско управление. Отправял предизвикателство към ченгетата.

„За да е сигурен, че няма да припишат престъпленията другиму“ – отчаяно си помисли Дарси.

През 2004 Бийди извършил още едно убийство, през 2007 последвали деветото и десетото. Последните две били най-жестоки, понеже едното било на дете. Десетгодишният син на жертвата се върнал по-рано вкъщи – освободили го от часовете, защото го заболял коремът – и вероятно видял как Бийди убива майка му. Двете тела били открити в близката река. След известно време двете кредитни карти и шофьорската книжка на жената пристигнали в казарма №7 на масачузетската полиция. На картичката пишело: „ПРИВЕТ! ХЛАПЕТО ОМРЯ СЛОЧАЙНО! СЪЖАЛЯВАМ! ОБАЧИ СТАНА БЪРЗО И НЕ ГО ЗАБОЛЯ! БИЙДИ!“

Имаше още много статии по случая (о, всемогъщи Гугъл!), но какъв беше смисълът да ги чете? Прекрасният сън през една най-обикновена вечер от най-обикновен живот беше заличен от кошмар. Дали четенето на материалите за Бийди щеше да прогони този кошмар? Отговорът беше очевиден.

Стомахът я сви. Тя изтича в тоалетната, където още вонеше въпреки вентилатора (понякога човек не забелязваше колко смрадлив е животът, но невинаги), коленичи пред чинията, зина и се загледа в синята вода. За миг реши, че пристъпът на гадене ще премине, но си спомни удушената Стейси Мур с посинялото лице, натикано във варела с царевица, и нахапаните ѝ задни части, покрити със засъхнала кръв с цвета на мляко с какао. Призля ѝ и повърна два пъти – толкова силно, че водата от тоалетната чиния изпръска челото ѝ.

Заплака, едва си поемаше въздух. Пусна водата и си помисли, че се налага да почисти тоалетната. Засега обаче само свали капака и опря страната си на хладната бежова пластмаса.

Какво да правя?

Най-логичното беше да се обади на полицията, но какво щеше да се случи, ако се окажеше, че е сгрешила? Боб беше най-великодушният и незлопаметен човек на света – когато тя блъсна стария им ван в дървото край паркинга пред пощата, единственото му притеснение беше да не би Дарси да се е наранила, но щеше ли да ѝ прости, ако го набедеше за единайсет жестоки убийства, които не е извършил? Пък и скандалът щеше да е грандиозен. Независимо дали Боб беше невинен или не, снимката му щеше да е във вестниците. На първа страница. Нейната – също.

Дарси с усилие се изправи, взе от килера твърдата четка и почисти тоалетната чиния. Работеше бавно. Гърбът я болеше. Сигурно си беше разтегнала мускул, докато повръщаше.

Изведнъж се сети за нещо друго, което ѝ подейства така, сякаш до нея тупна тежък камък. Не само двамата с Боб щяха да се превърнат в сензацията на жълтата преса и на двайсет и четири часовите новини по кабелните телевизии; децата също щяха да са въвлечени в месомелачката на слуховете и предположенията. Дони и Кен току-що си бяха осигурили двама клиенти, но банката и собственикът на автосалон щяха да си оттеглят предложенията веднага след избухването на гнусната бомба, фирма „Андерсън енд Хауард“, която днес за пръв път си беше поела въздух, утре щеше да е мъртва. Дарси не знаеше колко е вложил Кен Хауард, но Дони беше вътре с двата крака. Не ставаше въпрос само за пари, а за други инвестиции, които правиш в началото на самостоятелното пътуване: сърце, ум, самоуважение.

Ами Петра и Майкъл, които може би тъкмо сега отново крояха планове за сватбата си, без да подозират, че над тях виси сейф, тежащ два тона, и че въжето всеки момент ще се скъса. Петс открай време обожаваше баща си. Как щеше да реагира, ако научеше, че ръцете, които навремето бутаха люлката ѝ в задния двор, бяха удушили единайсет жени? Че зад устните, които я бяха целували за лека нощ, се криеха зъби, нахапали единайсет жени, някои чак до костта?

Отново седна пред компютъра и внезапно си представи ужасяващите заглавия на първите страници на вестниците. И снимката на Боб, облечен с униформата на скаутите с кърпа на врата, идиотски къс панталон и дълги чорапи. Видя ги съвсем ясно, сякаш бяха отпечатани: „СЕРИЙНИЯТ УБИЕЦ БИЙДИ 17 ГОДИНИ Е ВОДАЧ НА НАЙ-МАЛКИТЕ СКАУТИ.“

Тя притисна длан до устните си. Чувстваше как очите ѝ пулсират в орбитите си. Хрумна ѝ да се самоубие и в продължение на няколко секунди (безкрайни секунди) идеята ѝ се струваше напълно логична, единственото разумно решение. Можеше да остави бележка, че го е направила, понеже е болна от рак. Или че има Алцхаймер в начален стадий… да, това беше още по-удачно. Обаче и самоубийството хвърляше сянка върху членовете на семейството. Ами ако беше сгрешила? Ако Боб беше намерил на пътя личните документи?

„Наясно ли си колко е невероятно?“ – подигравателно подхвърли умната Дарси.

Да, беше невероятно, но не и невъзможно, нали така? Имаше и още нещо, заключващо я завинаги в клетката, в която беше попаднала: ами ако беше права? Нямаше ли смъртта ѝ да подтикне Боб да убива по-често, понеже вече не му се налага да води двойствен живот? Не знаеше дали съществува задгробен живот, но може би го имаше. И какво, ако след смъртта си не попаднеше сред райски градини и реки от мед и мляко, а я посрещнеха множество удушени жени, жигосани от зъбите на съпруга ѝ, за да я обвинят, задето е причинила смъртта им, като е избрала най-лесното – да посегне на живота си? И ако се постараеше да забрави ужасяващата находка в гаража (макар нито за миг да не вярваше, че ще може), нямаше ли да докаже, че обвиненията на жертвите са справедливи? Наистина ли възнамеряваше да осъди на ужасяваща смърт още жени, за да не провали сватбата на дъщеря си през юни?

„Ще ми се да бях умряла“ – помисли си.

Само че не беше.

За пръв път от много години Дарси Мадсен Андерсън коленичи и започна да се моли. Молитвата не ѝ помогна. В къщата нямаше никого освен нея.

7.

Никога не си беше водила дневник, но на дъното на голямата ракла с шивашки материали беше скътала бележниците с ангажиментите на мъжа си. А в картотечното чекмедже на бюрото в кабинета на Боб се съхраняваше архивът за служебните му пътувания. Като счетоводител (и като собственик на малка фирма) той беше педантичен по отношение на документацията и не пропускаше всяка възможност за намаляване на данъците си и за отчисления заради амортизацията на автомобила си.

Дарси натрупа до компютъра си папките от архива му и своите бележници със записки. Влезе в Гугъл и се насили да издири необходимата информация, въвеждайки имената и датите на смъртта (някои бяха приблизителни) на жертвите на Бийди. После, когато дигиталният часовник на компютъра ѝ безшумно отмина двайсет и втория час на денонощието, тя подхвана най-трудната работа – проверката на различни източници и търсенето на съвпадения.

Би дала дванайсет години от живота си, за да намери нещо, което със сигурност да докаже, че Боб не е извършил поне едно от убийствата, но записките ѝ само подсилиха ужаса ѝ. Кели Жервес от Кийни, Ню Хемпшир, беше намерена в гората зад градското сметище на 15 март 2004. Заключението на съдебният лекар беше, че смъртта ѝ е настъпила преди около пет дни. В бележника си Дарси беше записала: „Боб при Фицуилям, Брат.“ Джордж Фицуилям беше сред най-богатите клиенти на „Бенсън, Бейкън енд Андерсън“. Брат беше нейното съкращение за Братълборо, където живееше Фицуилям. Оттам до Кийни в Ню Хемпшир се стигаше бързо с кола.

Хелън Шейвърстоун и синът ѝ Робърт бяха намерени на 11 ноември 2007 в река Нюри край Еймсбъри. Къщата на двете жертви беше в село Тасъл, намиращо се на двайсетина километра от града. На страницата за ноември в бележника си Дарси беше задраскала датите от осмо до десето число и беше написала: „Боб в Согъс, 2 продажби на имоти плюс аукцион за монети в Бостън.“ Спомняше ли си как му беше телефонирала в мотела в Согъс и не го беше намерила? Как беше предположила, че е излязъл на късна вечеря с някой колекционер на монети или може би е под душа. Да, май си спомняше. В такъв случай къде е бил през онази нощ? Може би се е връщал с колата от Еймсбъри, след като е доставил мъничка пратка за местното полицейско управление. Или пък ако е бил под душа, какво, за бога, се е опитвал да измие?

Дарси се захвана с архива на Боб, без да обръща внимание на компютърния часовник, който вече показваше, че наближава полунощ – магическият час, в който според легендата гробовете се отварят. Работеше методично и често спираше за повторна проверка. Документацията от края на седемдесетте беше доста оскъдна – по онова време Боб не е бил толкова педантичен и изряден, но архивът от осемдесетте беше пълен и съвпаденията на служебните му пътувалия с убийствата на Бийди през 1980 и 1981 веднага се набиваха на очи. „Ако намериш повечко котешки косми в нечия къща – мъдро отбеляза умната Дарси, – съвсем логично е да предположиш, че някъде в дома има котка.“

Какво да правя сега?

Май най-разумното беше да си легне, въпреки че в главата ѝ беше пълна каша и сърцето ѝ беше сковано от страх. Съмняваше се, че ще заспи, но поне щеше да вземе горещ душ и да си легне. Беше капнала от умора, гърбът я болеше от повръщането и вонеше на пот.

Изключи компютъра и бавно се качи на горния етаж. Горещата вода пооблекчи болките в гърба ѝ, но все пак тя реши да вземе два тиленола с надеждата след няколко часа те напълно да утихнат – щеше да усети, защото нямаше да е заспала. Върна тиленола в аптечната и понечи да изпие едно сънотворно, но се отказа. Нямаше да я приспи, само още повече щеше да размъти мозъка ѝ и да задълбочи параноята ѝ.

Легна и се загледа в нощното шкафче от другата страна на кревата. Будилникът на Боб. Резервните му очила за четене. Книга, озаглавена „Подслонът“. „Непременно я прочети, Дарс, това е книга, която променя живота“ – беше казал Боб две-три вечери преди поредното си пътуване.

Тя изгаси нощната си лампа, видя Стейси Мур, натикана във варела с царевица, и пак включи лампата. През повечето нощи мракът ѝ беше приятел, благ предвестник на съня, но не и днес. Днес мракът беше населен с харема на Боб.

Не си сигурна. Помни, че не си сигурна!

Само че ако намериш повечко котешки косми…

Лежеше, сънят отказваше да я навести, умът ѝ се въртеше в кръг – ту мислеше за жертвите, ту за децата си, ту за себе си, сети се дори за отдавна забравената библейска притча как Исус се е молил в Гетсиманската градина. След като около час – толкова време ѝ се струваше, че умът ѝ се е въртял в омагьосания кръг – отново извърна очи към часовника на Боб и видя, че са изминали едва дванайсет минути. Подпря се на лакът и обърна будилника към прозореца.

„Утре вечер няма да се прибере преди тест часа“ – каза си… въпреки че след като вече минаваше полунощ, излизаше, че Боб ще се върне през същия ден. Все пак имаше на разположение осемнайсет часа. Достатъчно време да вземе някакво решение. Хубаво щеше да е, ако можеше да поспи – сънят проясняваше ума, само че това беше невъзможно. Щеше да задреме, в просъница да си помисли за Марджъри Дювал, Стейси Мур или (о, ужас!) за десетгодишния Робърт Шейвърстоун. „НЕ ГО ЗАБОЛЯ!“ И сънят щеше да отлети. Хрумна ѝ, че вече никога няма да заспи. Беше абсурдно, разбира се, но докато лежеше в мрака, усещайки отвратителния вкус на повръщано, въпреки че се беше нажабуркала с вода за уста, възможността ѝ изглеждаше напълно реална.

В един момент си спомни как като съвсем малка обикаляше стаите в родния си дом и се взираше в огледалата. Заставаше пред всяко, обгръщаше с длани лицето си и притискаше нос до стъклото, като сдържаше дъха си, за да не се замъгли повърхността.

Видеше ли я майка ѝ, неизменно я хокаше:

– Ще остане петно и пак ще лъскам огледалото. Какъв е този интерес към собствената ти персона? Никога няма да спечелиш конкурс по красота, момиче. И защо заставаш толкова близо? Така нищо няма да видиш!

На колко годинки беше тогава? Четири? Пет? Във всеки случай беше твърде малка, за да обясни, че не се интересува от отражението си. Беше убедена, че огледалата са врати към друг свят и че в тях се отразяват не гостната или банята на Мадсенови, а гостната и банята на друго семейство. Например с фамилното име Матсон вместо Мадсен. Всичко от другата страна на огледалото беше подобно, но не същото, и ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи някои разлики: килимът беше елипсовиден вместо кръгъл, едната врата се заключваше с верижка вместо с резе, бутонът за електричеството беше вляво вместо вдясно. И момиченцето не беше същото. Тя беше убедена, че с него са свързани по някакъв начин (сестри от огледалото?), но така или иначе момиченцето беше различно. Вместо Дарсилен то се казваше Джейн, Сандра или пък Елинор Ригби, която поради някаква причина (зловеща причина) събираше оризовите зърна след сватбените церемонии в църквите.

Дарси неусетно се унесе, но съзнанието ѝ отказваше да заспи; мислеше си, че ако можеше да обясни на майка си какво търси, ако беше споделила за Незнайното момиче, с което хем си приличаха, хем бяха различни, родителите ѝ щяха да я изпратят при детски психиатър. Само че не момичето я вълнуваше. Вълнуваше я идеята, че зад огледалата съществува друг свят и че ако човек може да прекоси другата къща (Незнайния дом) и да излезе през външната врата, непознатият свят ще го очаква.

Разбира се, вманиачаването ѝ премина, когато ѝ подариха нова кукла (кръсти я госпожа Бътъруърт по названието на любимия си сироп за палачинки) и нова къщичка за кукли; след това започна да си фантазира за неща, подхождащи на момиченце на нейната възраст: как готви на куклената печка, как пазарува и повива бебето, как се преоблича за вечеря. А ето, че днес най-после беше преминала през огледалото. Само че в Незнайния дом не я чакаше момиченце, а Незнаен съпруг, който през цялото време беше живял зад огледалото и там беше сторил ужасни неща.

„Читаво и на прилична цена“ – често казваше Боб – мото, достойно за всеки счетоводител.

„На крак, свеж като кукуряк.“ Отговор на всяко „Как си?“ който знаеха всички млади скаути, водени от Боб из горите, и който навярно повтаряха и като зрели мъже…

Дарси затвори подпухналите си очи и се унесе, бръчките на челото ѝ се позагладиха. Размърда се, когато съпругът ѝ спря колата на алеята пред къщата, но не се събуди. Може би щеше да се сепне, ако фаровете на събърбана бяха осветили тавана, но Боб ги беше изключил, за да не я събуди.