Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 28 страниц)

Ала бях.

Мислех си, че дълго време ще лежа буден и че ако по някаква случайност заспя, ще сънувам плъха, който припкаше към спасителната тръба с онази кървава цицка в устата си, обаче почти веднага се унесох. Никакви кошмари не ме тормозеха, а когато на сутринта се събудих, се чувствах свеж и отпочинал. Обаче зловонието от разлагащия се труп на мъртвата ми жена сякаш се бе просмукало в ръцете ми, завивките и възглавницата ми. Седнах в леглото, дишайки тежко, и внезапно осъзнах, че този мирис е просто илюзия. Този мирис всъщност бе кошмарът ми. И вместо да ме навести насън, той го направи на зазоряване, на фона на първите утринни лъчи, докато очите ми бяха отворени.

* * *

Очаквах раната от плъха да се инфектира – въпреки мехлема, – но се размина. Ахелой умря по-късно през същата година, но не от това. И млякото ѝ секна завинаги; от онази нощ насетне не даде дори една капка. Може би трябваше да я заколя, ала сърце не ми даде да го сторя. Бях убеден, че клетото добиче и бездруго вече е страдало твърде много.

* * *

На следващия ден връчих на Хенри списък с неща за пазаруване и му казах да вземе пикапа и да отиде с него до града. На лицето му мигом разцъфна широка, невярваща усмивка.

– Аз? С пикапа? Сам?

– Нали не си забравил скоростите? И ще можеш да се оправиш със задната?

– О, разбира се!

– Тогава значи си готов. Е, може би не бих те пуснал до Омаха – или даже до Линкълн, – но ако караш бавно, няма да имаш никакви проблеми да идеш до Хемингфорд Хоум и да се върнеш.

– Благодаря ти, тате! – възкликна момчето, прегърна ме силно и ме целуна по бузата. За момент ми се стори, че отново сме станали най-близки приятели. Дори си позволих да повярвам напълно на мимолетното усещане, макар и дълбоко в сърцето си да знаех истината. Уликите може и да бяха под земята, ала бремето на стореното от нас тегнеше неумолимо помежду ни и винаги щеше да бъде така.

После му дадох кожен портфейл с банкноти.

– Беше на дядо ти. Можеш да го задържиш; и бездруго смятах да ти го подаря наесен за рождения ти ден… Вътре има и пари. Можеш да задържиш и рестото, ако има такова. – За малко да добавя: „И недей да влачиш никакви бездомни кучета вкъщи“, ала се спрях навреме. Майка му говореше по този начин, не аз.

Той отново се опита да ми благодари, ала не можа. Беше твърде развълнуван.

– На връщане се отбий в ковачницата на Ларс Олсън и напълни резервоара догоре. Да не забравиш, ей! Че в противен случай ще трябва да се връщаш пеша…

– Няма да забравя. Само още нещо, тате…

– Да?

Той пристъпи нервно от крак на крак и ме изгледа дяволито.

– Мога ли да мина през фермата на семейство Котъри и да попитам Шан дали иска да дойде с мен?

– Не – отвърнах. Лицето му тутакси помръкна и аз побързах да обясня какво имах предвид: – Можеш да попиташ Сали или Харлан дали Шан може да дойде. И непременно да им кажеш, че никога преди не си карал в града! Разчитам на честта ти, сине.

Като че ли двамата все още имахме чест.

* * *

Стоях до портата и гледах как старият пикап изчезва в далечината сред облак прах. Усещах в гърлото си буца, която не можех да преглътна. Имах глупавото, ала изключително силно предчувствие, че никога вече няма да го видя отново. Предполагам, че това е нещо, с което повечето родители се сблъскват, когато за пръв път видят как детето им отива някъде самичко… и осъзнаят, че вече е достатъчно голямо, за да изпълнява поръчките им самостоятелно, тоест вече изобщо не е дете. За съжаление обаче нямах никакво време да се отдавам на чувствата си; имах да свърша една важна работа и съвсем преднамерено бях изпратил Хенри до града, за да мога да се погрижа за нея в негово отсъствие. Естествено, съвсем скоро той щеше да забележи какво се е случило с кравата и навярно щеше да се досети кой е виновникът за това, но си казах, че все още имам възможност да посмекча малко лошата вест.

Първо проверих състоянието на Ахелой, която изглеждаше малко вяла, но иначе беше добре. После дойде ред на тръбата. Все още бе запушена, но не хранех никакви илюзии; рано или късно плъховете щяха да прегризат платнището. Ето защо трябваше да измисля по-добро решение на проблема. Замъкнах чувал с цимент до другия ни кладенец (откъдето черпехме питейна вода) и го забърках с вода в една стара кофа. Докато чаках сместа да се сгъсти, отидох в обора и натиках парчетата платнище още по-навътре – най-малко на шейсетина сантиметра от края на тръбата, – и здраво циментирах тези шейсетина сантиметра. По времето, когато Хенри се върна (момчето беше в чудесно настроение; бяха му позволили да вземе Шанън и двамата си купили сладоледена сода с рестото), сместа вече се беше втвърдила. Предполагам, че два-три плъха може и да са щъкали навън в търсене на плячка, ала бях сигурен, че съм зазидал повечето – включително и онзи, който осакати горката Ахелой – дълбоко в подземния мрак. Там долу, в подземния мрак, където щяха да умрат. И ако не от задушаване, то най-малкото от глад, след като „Булевардът на плъховете“ вече се бе превърнал в задънена улица.

Поне така си мислех тогава.

* * *

В периода между хиляда деветстотин и шестнайсета и хиляда деветстотин двайсет и втора дори най-глупавите фермери в Небраска просперираха. А Харлан Котъри, който не беше никак глупав, просперираше повече от всички останали, фермата му го показваше. През хиляда деветстотин и деветнайсета той си изгради голям силоз за съхранение на реколтата и допълнителен хамбар, а през двайсета прокопа дълбок кладенец, който помпаше невероятните двайсет и два литра в минута. Година по-късно си сложи вътрешен водопровод и канализация, макар че предвидливо реши да запази и външната тоалетна в задния двор. Оттогава насетне три пъти в седмицата той и семейството му можеха да се наслаждават на нещо, което изглеждаше като невъобразим лукс в провинцията – горещи вани и душове, но не с помощта на тенджери, затоплени на кухненската печка, а от тръби, които изпомпваха вода от кладенеца и после я отнасяха във водосборната яма. Именно един от тези душове разбули тайната, ревниво пазена от Шанън Котъри, макар че аз се досещах за истината още от деня, когато ми беше казала: „Мен ме ухажва достатъчно, не мога да се оплача“ – с глух, безизразен глас, който сякаш не беше нейният, зареяла поглед в далечината, където се мержелееха силуетите на бащиния ѝ комбайн и берачите индианци.

Това се случи някъде към края на септември, когато годишната реколта от царевица вече беше събрана, но все още имаше да се върши доста полска работа. Един съботен следобед, докато Шанън се наслаждавала на горещата вода под душа, майка ѝ минала през задния коридор, помъкнала голям куп пране, което свалила от простора заради опасенията си, че скоро ще завали. Вероятно Шанън си е мислела, че е затворила добре вратата на банята – повечето дами предпочитат да полагат в уединение грижите за тялото си и това важеше с тройна сила за дъщерята на Харлан през есента на двайсет и втора, – ала явно райберът е паднал и вратата се е открехнала. Случило се така, че майка ѝ надзърнала вътре, и въпреки че завесата била дръпната по цялото протежение на U-образната релса, водните пръски я направили полупрозрачна. Не се налагало Сали да вижда голата си дъщеря; силуетът на момичето бил напълно достатъчен, защото тя за пръв път от няколко месеца зърнала момичето без широките квакерски дрехи. Шанън вече била в петия месец на бременността или някъде там… и най-вероятно не би могла да крие повече тайната си, без значение с какво се облича.

Два дни по-късно Хенри се върна от училище (вече взимаше пикапа), видимо разтревожен и някак гузен.

– Шан не е идвала от два дни – каза ми, – затова се отбих у тях, за да попитам дали е добре. Притесних се да не би да е пипнала испански грип или нещо подобно. Техните не ми казаха какво ѝ е. Госпожа Котъри ми рече да си вървя по пътя и добави, че мъжът ѝ щял да дойде тук довечера, за да поговори с теб, щом приключи с работата си за деня. Попитах я дали мога да помогна с нещо и тя ми каза: „Ти вече свърши достатъчно, Хенри.“ Тогава си спомних думите на Шан. – Хенри зарови лице в дланите си и въздъхна. – Тя е бременна, тате, и техните са разбрали! Сигурен съм, че е затова. Искаме да се оженим, но се страхувам, че те няма да ни разрешат.

– Остави ги тях – казах. – Аз няма да ти разреша.

Той ме изгледа с наскърбените си, плувнали в сълзи очи.

– Но защо?

„И питаш, след като видя какво стана с майка ти и мен?“ – мина ми през ума. На глас обаче изрекох:

– Тя е само на петнайсет години, а ти нямаш дори и толкова и ще ги навършиш след две седмици.

– Но ние се обичаме!

О, този безумен сърцераздирателен вопъл! Този сладникав стон! Пръстите ми инстинктивно се впиха в работния ми гащеризон и трябваше да положа съзнателно усилие, за да ги разтворя. Гневът ми нямаше да доведе до никъде. Момчето имаше нужда от майка, с която да обсъди тези въпроси, обаче неговата седеше на дъното на запълнен кладенец в компанията на своята свита от мъртви плъхове.

– Знам, че се обичате, Хенри…

– Ханк! На другите как не им пречи да се женят толкова млади!

Да, някога наистина беше така, но от 1890 година насам, когато граничният район официално бе премахнат, такива бракове вече не се сключваха толкова често. Обаче не му казах това, а изтъкнах, че нямам достатъчно финансови средства, за да им дам добър старт. Може би през двайсет и пета вече щях да разполагам с по-сериозна сума – ако всичко с реколтата и цените беше наред, – но в момента нямах нищо. А и това бебе, което Шан чакаше…

– Щяхме да имаме достатъчно! – извика ми той. – Ако не се беше заинатил за онези сто акра, сега щяхме да имаме куп пари! Тя със сигурност щеше да ми даде от тях! И нямаше да ми говори по този начин!

В първия момент бях твърде шокиран, за да кажа каквото и да било. Бяха минали шест седмици, откакто не бяхме произнасяли нито името на Арлет, нито дори личното местоимение „тя“.

Синът ми ме гледаше накриво. В този момент забелязах в далечината колата на Харлан Котъри, която идваше към нас. Смятах го за приятел, но една бременна непълнолетна дъщеря лесно може да промени това.

– Прав си, тя нямаше да ти говори по този начин – отбелязах, гледайки момчето право в очите. – Щеше да ти наговори далеч по-ужасни неща. И щеше да ти се присмее, колкото и да не ти се вярва. Вслушай се в сърцето си, сине, и то ще ти каже истината.

– Не!

– Майка ти нарече Шанън „малка трътла“ и после ти каза да държиш змийчето в гащите си. Това бе последният ѝ съвет и въпреки че беше вулгарен и груб като повечето нейни приказки, май наистина трябваше да го послушаш!

Гневът на Хенри се уталожи.

– Стана след онова… след онази нощ… когато двамата с тебе… Шан не искаше, но аз я накарах. А след като започнахме, и на нея също ѝ хареса толкова, колкото и на мен. – Той изрече тези думи с някаква странна извратена гордост, след което поклати уморено глава. – Сега тези сто акра буренясват, а аз съм в безизходица. Ако мама беше тук, без съмнение щеше да ми помогне. Парите решават всички проблеми, нали така казва той… – И Хенри кимна към приближаващата пушилка.

– Ако не си спомняш колко стисната беше майка ти, значи паметта ти е много къса! – отвърнах му аз. – И ако си забравил как те зашлеви през устата онзи път…

– Не съм – въздъхна унило той. И добави (още по-отчаяно): – Мислех, че ще ми помогнеш.

– Точно това смятам да направя. В момента е най-добре да си обереш крушите. Присъствието ти тук пред бащата на Шанън ще е като червена кърпа, размахана пред разярен бик. Да видя как ще протече разговорът ни, пък после може да те извикам на верандата. – Хванах го за китката. – Ще направя всичко за теб, сине.

Той рязко изтръгна ръката си.

– Дано!

Сетне влезе в къщата и малко преди Харлан да отбие по алеята ни с новата си кола (яркозелен „Неш“1010
  Автомобил, произвеждан от компанията „Неш Мотърс“, съществувала от 1917 до 1954 година. Сред нововъведенията ѝ в автомобилостроенето са въвеждането на цялостна каросерия и предпазните колани. – Б.пр.


[Закрыть], който лъщеше под слънцето като майски бръмбар), чух как мрежестата врата на верандата се затръшва с трясък.

Автомобилът изпуфтя, разтресе се и утихна. Харлан излезе, свали шлифера си, сгъна го и го положи на седалката. Зачудих се защо го е взел, но в същия миг забелязах, че се е облякъл специално за посещението си – с бяла риза, тясна вратовръзка и онези елегантни панталони, с които ходеше на църква в неделя. Коланът му беше със сребърна тока. Той го нагласи малко под неголямото си коремче, както явно му беше най-удобно. Винаги се бе държал добре с мен и смятах, че сме добри приятели, ала в този момент си дадох сметка, че го мразя. И не защото бе дошъл, за да ме обвинява за случилото се; Бог знае, че и аз бих сторил същото, ако ролите ни бяха разменени. Не, причината за ненавистта ми беше друга. И не само една. Мразех го заради лъскавия зелен неш. Заради сребърната тока с форма на делфин. Заради новия му силоз, боядисан в яркочервено, както и заради вътрешната канализация и водопровод. А най-вече заради невзрачната му, покорна съпруга, която бе оставил у дома си и в момента без съмнение му приготвяше вечеря, въпреки тревогите, които я терзаеха не по-малко от него. Заради жена му, която при всеки проблем би отвърнала мило: „Каквото ти решиш, ще е най-добре, скъпи.“ Жени, вземете си поука – подобна съпруга няма защо да се бои, че последното нещо, което мъжът ѝ ще чуе от нея, би било предсмъртното хъхрене от прерязаното ѝ гърло.

Посетителят ми закрачи енергично към верандата. Изправих се и му протегнах ръка в очакване да видя дали ще я поеме. Забелязах известно колебание, докато обмисляше евентуалните плюсове и минуси, но в крайна сметка се стигна до едно кратко ръкостискане.

– Имаме голям проблем, Уилф.

– Зная – кимнах. – Хенри току-що ми каза. По-добре късно, отколкото никога.

– По-добре никога, отколкото някога – изсумтя той.

– Ще седнеш ли?

Той се замисли, преди да се разположи в люлеещия се стол, който преди бе принадлежал на Арлет. Знаех защо се колебае – когато си гневен и изнервен, предпочиташ да стоиш прав, – ала след малко Харлан седна до мен.

– Искаш ли малко чай с лед? Нямам лимонада, понеже Арлет беше майсторът в приготвянето ѝ, така че…

Той ми махна да замълча с подпухналата си ръка. Подпухнала, но силна. Харлан бе от най-заможните фермери в целия окръг Хемингфорд, ала не беше никак надут; когато трябваше да се коси или прибира реколтата, неизменно се трудеше рамо до рамо с наетите работници.

– Искам да се върна преди залез-слънце. Нищо не виждам с тия фарове. Момичето ми има сладкишче във фурната си и познай кой е проклетият готвач.

– По-добре ли ще се почувстваш, ако кажа, че съжалявам?

– Не. – Устните му бяха присвити и виждах как вените на врата му пулсират. – Бесен съм от яд, а най-страшното е, че няма на кого да си го изкарам. Не мога да съм ядосан на децата, понеже са още деца, макар че ако Шан не беше бременна, щях да я метна върху коляното си и хубавичко да я напердаша, задето не се е държала прилично. Това никак не ѝ подобава, особено като се има предвид, че е отгледана и възпитана толкова добре!

Прииска ми се да го попитам дали случайно намеква, че Хенри не е възпитан добре. Обаче си затворих устата и го оставих да излее всички онези неща, които се бяха насъбрали в него и не му даваха мира. Човекът си беше подготвил цяла реч, ала след като я кажеше, щеше да е по-лесно да се общува с него.

– Иска ми се да обвиня Сали, задето не можа да забележи по-отрано състоянието на момичето, обаче всеки е наясно, че на първескините не им личи толкова… а и добре знаеш що за рокли носи Шан. И това не е нещо ново, понеже се облича с тия бабешки тоалети още откакто стана на дванайсет години и получи първия си…

Той разпери месестите си длани пред гърдите. Кимнах.

– Иска ми се да обвиня и теб, защото ми се струва, че си пропуснал онзи разговор, който бащите обикновено провеждат със синовете си. – „Сякаш имаш някаква представа как се отглеждат синове“ – помислих си аз. – Примерно да му кажеш, че има пистолет в гащите си и че предпазителят винаги трябва да е включен. – В гърлото му се надигна сподавено ридание и той заплака. – Милото… ми… момиченце… е още на невръстна възраст, та да става майка!

Естествено, аз бях виновен за нещо, за което Харлан изобщо не подозираше. Ако не бях поставил Хенри в ситуация, в която отчаяно да копнее за женска любов, навярно Шанън нямаше да има сегашните неприятности. Можех също така и да попитам Харлан дали пък случайно не е оставил малко вина и за себе си, или вече я беше разпределил всичката. Обаче си замълчах. По природа никога не съм бил тих и кротък, ала животът с Арлет ми даде доста практически умения в тази насока.

– Само че не мога да обвиня и теб, тъй като жена ти избяга, трябва да вършиш всичко сам и, естествено, не можеш да отделиш нужното внимание на сина си. Затова излязох навън и нацепих почти два кубика дърва, преди да дойда тук – за да изкарам поне част от гнева си навън. Мисля, че имаше ефект – стиснах ти ръката, нали?

Когато чух тази адресирана към самия него похвала, езикът ме засърбя да му отвърна: „Ако не се лъжа, май трябват двама души, за да стане тая работа“, ала в края на краищата се въздържах. Наместо това изрекох:

– Да, така беше.

– Е, това ни отвежда на въпроса какво ще правим. Какво ще направите двамата с момчето, което седеше на трапезата ми и ядеше гозбите, приготвени от жена ми.

Някакъв демон – или създанието, което влиза в нас, когато Заговорникът си отиде – ме накара да кажа:

– Хенри иска да се ожени за нея и да кръстят бебето.

– Това е такава безумна дивотия, че ми се повдига само като я чуя. Не искам да кажа, че Хенри няма нощно гърне и прозорец, откъдето да го изхвърли – знам, че се справяш прилично – или най-малкото полагаш всички усилия, – но това е всичко. Последните години бяха златни години, Уилф, а ти си само на една крачка пред банката. Къде ще си, когато работата отново се закучи? Добре знаеш, че рано или късно това ще стане… Ако беше взел суха пара от продажбата на онези сто акра, ситуацията щеше да е различна – всеки знае, че скътаните пари правят по-леки черните дни, – но се боя, че с изчезването на Арлет парцелът има да си седи още сума ти време като запечена стара мома на нощното си гърне.

За момент частица от съзнанието ми се замисли как ли щяха да стоят нещата, ако се бях съгласил Арлет да продаде бащината си земя, както се бях съгласявал за щяло и не щяло по време на брака ни. „Щях да живея във воня и зарази, ето какво щеше да стане. И щеше да се наложи да направя стария кладенец още по-дълбок, за да има откъде да пият кравите… Смяташ ли, че биха пили вода от поток, в който плуват свинска кръв и карантии?“

Така си беше. И правилната дума нямаше да е „живея“, а „съществувам“. Арлет щеше да живее с мен, Хенри нямаше да е онова намръщено, унило, проблемно момче, в което се беше превърнал. Момчето, което бе причинило такива главоболия на своята приятелка от детинство.

– Е, какво искаш да направим? – попитах. – Съмнявам се, че си дошъл дотук, без да имаш нещо наум.

Той сякаш не ме чу. Погледът му се бе зареял нейде над полята, където се извисяваше новият му силоз. Лицето му беше посърнало и мрачно, ала – просто стигнах твърде далеч и написах твърде много, за да започвам да ви лъжа, уважаеми читатели – изражението му изобщо не ме трогваше. Хиляда деветстотин двайсет и втора беше най-ужасната година в живота ми – годината, в която се превърнах в човек, когото вече не познавах, – а Харлан Котъри не беше нищо повече от поредната дупка на скапания каменист път, по който вървях.

– Тя е много умна – изтъкна Харлан. – Госпожа Макрийди от училището казва, че Шан е най-добрата ученичка, която е имала през цялата си четирийсетгодишна кариера. Добра е по граматика и литература, но още по-добра е по математика, което според учителката е нещо много рядко срещано при момичетата. Оправя се и с триногометрията, Уилф. Знаеше ли това? Дори госпожа Макрийди ми призна, че не владее триногометрията.

Не, не го знаех, но за разлика от него бях наясно с правилното произношение на думата. Обаче прецених, че моментът не е особено подходящ да го коригирам.

– Сали искаше да я изпратим в педагогическо училище в Омаха. От осемнайсета година насам вече приемат не само момчета, но и момичета, макар че досега няма случай девойка да е успяла да го завърши. – Той ми хвърли укорителен поглед, в който се примесваха неприязън и погнуса. – Момичетата все бързат да се оженят, нали разбираш? Нямат търпение да народят деца, да влязат в Ордена на Източната звезда1111
  Братство, в което могат да членуват както мъже, така и жени. Създадено е през 1850 година от Роб Морис, адвокат и франкмасон от Бостън. Членовете му по целия свят наброяват около половин милион души. – Б.пр.


[Закрыть] и да започнат да бършат проклетия под.

Той въздъхна.

– Шан можеше да е първото момиче, завършило това училище. И умът ѝ сече, и учението ѝ върви. Но ти не го знаеше, нали?

Не, действително не го знаех. Просто бях предположил – поредното ми погрешно предположение, – че Шан си е типично селско девойче и нищо повече.

– Можеше дори да отиде в колеж. Планирахме да я изпратим в училището в Омаха веднага щом навърши седемнайсет.

„Искаш да кажеш, че Сали е планирала – помислих си аз. – Пресметливият ти селски акъл едва ли би родил подобна дръзка идея.“

– Шан също имаше желание за това, даже пари бяхме заделили за тази цел… Всичко беше уредено. – Той се извърна към мен и буквално чух как вратните му жили изскърцаха. – И все още е уредено, защото Шан отива в католическия пансион за девойки „Света Евсевия“ в Омаха. Тя още не го знае, но и това ще се случи съвсем скоро. Сали предлагаше да я изпратим в Деланд – там живее сестра ѝ, – или при моите чичо и леля в Лайм Биска, обаче аз не вярвам, че тия хора ще успеят да свършат работата тъй, както сме я намислили. А и едно момиче, което е причинило такива главоболия на семейството си, не заслужава да отиде при хора, които познава и обича.

– И какво точно си решил, Хал? Освен че ще изпратиш дъщеря си в някакъв вид… как да го кажа… сиропиталище?

Той се наежи.

– Не е сиропиталище. „Света Евсевия“ е чисто, безопасно и сериозно място. Така ми казаха. Поразпитах доста народ по телефона и всички отзиви, които получих, бяха добри. Там Шан ще си има задължения, няма да изостава от уроците и след пет месеца ще роди бебето си. Щом това се случи, то веднага ще бъде дадено за осиновяване. Сестрите в пансиона ще се погрижат за това. После ще може да се върне у дома и след година и половина да отиде в колежа, точно както иска Сали. И аз, естествено… Двамата със Сали искаме точно това.

– Каква е моята роля в този план? Предполагам, че имам такава.

– Ти будалкаш ли ме, Уилф? Знам, че имаше тежка година, но много мразя да ми се правиш на умник.

– Не ти се правя на умник, но трябва да проумееш, че не си единственият, който е ядосан и посрамен. Просто ми кажи какво искаш от мене и може би ще успеем да останем приятели.

Студената усмивчица, с която посрещна тези мои думи – едва забележимото потръпване на устните му, при което край устата му за миг се показаха трапчинките му – красноречиво ми показа колко нищожна бе вероятността за това.

– Наясно съм, че не си богат, но въпреки всичко трябва да поемеш своя дял от отговорността си. Престоят ѝ в пансиона – сестрите го наричат „предродилни грижи“ – ще ми струва триста долара. Когато разговаряхме по телефона, сестра Камила го нарече „дарение“, ала аз не съм вчерашен и веднага надушвам кое е дарение и кое – такса.

– Ако предлагаш да си я поделим помежду си…

– Знам, че няма откъде да извадиш сто и петдесет долара, но дано успееш да осигуриш поне седемдесет и пет, понеже това е таксата за преподавателя в пансиона. Този, който ще ѝ преподава уроците, за да не изостане от съучениците си.

– Няма да мога. Арлет ме обра до шушка, когато замина. – За първи път обаче се замислих дали пък случайно не бе заделила нещо настрана. Онази история за двестате долара, с които беше избягала, си беше опашата лъжа, ала дори съвсем дребна сумичка би ми помогнала във възникналата ситуация. Напомних си да проверя бюфета и кутиите в кухнята, след като Харлан си тръгне.

– Вземи още един краткосрочен заем от банката – предложи ми той. – Чух, че си изчистил напълно предишния.

Естествено, че беше чул. Подобни неща ужким бяха поверителна информация, но хората като Харлан Котъри имаха дълги уши. Почувствах как антипатията ми към него става все по-силна. Да, беше ми давал под наем за двайсетачка комбайна си, но какво от това? Сега искаше много повече, сякаш безценната му щерка изобщо не си бе разтваряла краката с призива: „Влез вътре и боядисай стените.“

– Изплатих го с парите от реколтата – отвърнах. – Всеки цент, който имах, отиде там. Сега нямам нищо друго освен земята и къщата си. Това е положението.

– Ще намериш начин – изсумтя той. – Ипотекирай къщата, ако нямаш друг избор. Твоят дал е седемдесет и пет долара и като го сравниш с възможността момчето ти да сменя пелени на петнайсет години, мисля, че минаваш доста тънко.

Той се надигна от мястото си. Аз също се изправих.

– Ами ако не успея? Тогава какво, Харл? Шерифа ли ще изпратиш?

Устните му се извиха с такова презрение, че антипатията ми се превърна в омраза. Стана за секунда, ала и днес усещам пламъка на тази омраза, въпреки че толкова много други чувства отдавна са изгорели и изтлели в сърцето ми.

– Никога няма да се обърна към закона за подобно нещо. Но ако не искаш да поемеш своята част от отговорността, между нас всичко е свършено. Край. – Той присви очи срещу залязващото слънце. – Тръгвам си. Иначе ще карам по тъмно. Тия седемдесет и пет долара няма да ми трябват в близките една-две седмици, така че имаш време да ги намериш. А ако не щеш, не щеш. Само не ме лъжи, че не можеш, понеже не съм вчерашен. Трябваше да я оставиш да продаде онзи парцел на „Фарингтън“, Уилф. Ако го беше сторил, тя още щеше да е с теб и да имате пари. И щерка ми най-вероятно нямаше да е на този хал.

Представих си как го изблъсквам от верандата и после скачам върху стегнатия му корем, докато той се мъчи да се изправи на крака. Как взимам косата от обора и я забивам в окото му. Наместо това обаче останах на мястото си, положих длан върху парапета и го загледах как слиза бавно по стъпалата.

– Искаш ли да поговориш с Хенри? – попитах. – Мога да го извикам. И той като мен се чувства виновен за станалото.

Харлан дори не ме удостои с поглед.

– Тя беше девствена, а твоето момче я обезчести. Ако го викнеш тука, като нищо ще взема да го набия. Едва ли ще успея да се удържа.

Зачудих се дали наистина щеше да стане така. Хенри растеше бързо, беше силен и – може би най-важното – вече имаше опит с отнемането на човешки живот. За разлика от Харл Котъри.

За да се запали двигателят на неша, нямаше нужда от ръчна манивела – трябваше само да се натисне един бутон. Да си заможен си беше хубаво във всяко едно отношение.

– Даваш ми седемдесет и пет и забравяме за тази работа – извика ми Харлан насред ръмженето и боботенето на мотора. После зави покрай дънера за цепене на дърва, подплаши петела Джордж и кокошките, които се разхвърчаха из двора, и подкара към богаташката си къща с големия генератор и вътрешния водопровод.

Когато се обърнах, Хенри стоеше до мен. Изглеждаше блед и гневен.

– Не могат да постъпят така с нея – изрече глухо. – Да я изпратят на такова място.

– Могат и ще го сторят – изтъкнах аз. – А ако ти вземеш да направиш нещо глупаво и вироглаво, само ще влошиш положението ѝ.

– Можем да избягаме. Няма да ни хванат. Щом ни се размина със… с това, което направихме тук… значи току-виж успея да избягам в Колорадо с приятелката си.

– Не можеш – отвърнах му, – понеже нямаш пари. Парите решават всички проблеми, нали така разправял Харл. Е, липсата на пари пък прецаква всичко. Знам го от собствен опит, Шанън също го знае. Пък и в момента трябва да мисли за бебето си…

– Не и ако ѝ го отнемат!

– Това не променя начина, по който една бременна жена мисли и чувства. Когато са в подобно състояние, жените стават мъдри по необясним за нас, мъжете, начин. Отношението ми към теб и нея не се е променило само защото тя е забременяла – не сте първите, няма и да сте последните в подобно положение, макар че господин Строг Съдник явно си мисли, че тя трябва да използва онова между краката си само в клозета. Но ако накараш бременно в петия месец момиче да избяга с теб… и то се съгласи… всичко между нас ще се промени.

– Ти пък какво разбираш? – кресна ми той. В тона му се долавяше безгранично презрение. – Дори едно гърло не можа да прережеш, без да оплескаш нещата!

Онемях. Хенри го забеляза и ме остави сам на верандата.

* * *

На следващия ден синът ми отиде без никакви уговорки на училище, макар и да знаеше, че няма да види възлюбената си там. Може би защото му позволих да вземе пикапа. Едно момче е готово на всичко, за да кара автомобил, особено когато съвсем отскоро му е разрешено да го прави. Но, естествено, всяко ново увлечение рано или късно се износва. Безмилостният ход на времето затъмнява някогашната лъскава повърхност и онова, което се показва под нея, най-често е грозно, сиво и опърпано. Като козина на плъх.

Щом замина, отидох в кухнята. Изсипах захарта, брашното и солта от металните им кутии и зашарих с пръсти из купчинките. Нямаше нищо. После влязох в спалнята и прерових дрехите ѝ. Пак нищо. Погледнах в обувките ѝ. Същият резултат. Но всеки път, когато удрях на камък, в мен нарастваше увереността, че някъде в къщата със сигурност има нещо.

Имах работа в градината, ала вместо да се заема с нея, заобиколих обора и закрачих към стария кладенец. Мястото беше обрасло с бурени – вещерска трева и избуял есенен златник. Някъде долу бяха Елпида и Арлет. Арлет с разкривеното лице. Арлет със зловещата клоунска усмивка. Арлет със специалната мрежа за коса.

– Къде са, противна кучко? – попитах я. – Къде си ги скрила?

Опитах се да изпразня съзнанието си, както баща ми ме съветваше, когато не можех да открия определен инструмент или някоя от безценните си книги. След малко се върнах в къщата и отново проверих спалнята и дрешника. На най-горната лавица имаше две кутии за шапки. В първата не открих нищо друго освен шапка – бялата шапка, с която ходеше на църква (когато си даваше зор да го стори, което се случваше веднъж месечно). В другата кутия също имаше шапка, обаче червена. Никога не я бях виждал да я носи. Приличаше ми на курвенска шапка. Там – в сатенената лента, която минаваше от вътрешната ѝ страна, – сгънати на малки квадратчета, не по-големи от хапчета, бяха затъкнати две двайсетдоларови банкноти. И сега, докато седя в тази мизерна хотелска стая и слушам как плъховете шумолят в стените (да, старите ми приятелчета са тук), мога да ви уверя, че тези две двайсетачки всъщност сложиха печата върху моето проклятие.