Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 28 страниц)

Изтървах книгата върху ръчно плетения килим на дневната и скочих на крака. В същия миг студеният пръст пипна устните ми. После ме докосна отново, този път по челото – там, където косата ми започваше да оредява. Засмях се – неуверен, нервен, гневен смях – и се наведох, за да вдигна романа от земята. Докато го правех, леденият пръст ме докосна за четвърти път – по тила, сякаш мъртвата ми жена искаше да каже: „Привлякох ли вече вниманието ти, Уилф?“ Отстъпих назад, за да не може следващия път да ми бръкне в окото, и погледнах нагоре. Таванът над главата ми беше потъмнял и от него капеше вода. Мазилката още не бе започнала да се подува, ала ако не спреше да вали, със сигурност и това щеше да стане. Можеше дори да започне да пада на големи парчета. Течът беше точно над любимото ми място за четене. Естествено, че ще е точно там. Навсякъде другаде таванът изглеждаше добре… поне засега.

Замислих се за думите на Стопенхаузер: „Да не би да искаш да ми кажеш, че няма подобрения, които можеш да направиш по къщата си? Че нямаш покрив за ремонтиране?“ И после ми хвърли онзи дяволит поглед. Сякаш знаеше. Сякаш двамата с Арлет се бяха наговорили.

„Недей да си мислиш такива неща – укорих се аз. – Не ти ли стига, че не спираш да си я представяш как седи там долу? Че не спираш да се чудиш дали червеите вече са изяли проклетите ѝ очи? И дали ларвите не са изгризали хапливия ѝ език… или може би само са притъпили острия му връх?“

Приближих се до масата в другия край на стаята, взех бутилката и си налях порядъчно количество кафяво уиски. Ръката ми трепереше, макар и немного силно. Пресуших уискито на две големи глътки. Знаех, че не е добре пиенето да ми става навик, но не всяка вечер човек усеща как мъртвата му съпруга го докосва по носа. А и алкохолът ме накара да се почувствам по-добре. Направи ме по-уверен в собствените си сили. Не се нуждаех от ипотечен заем от седемстотин и петдесет долара, за да оправя покрива – можех да го ремонтирам и сам с подръчни материали, когато престане да вали. Обаче щеше да стане грозно; щеше да изглежда като „бедняшка кръпка“, както обичаше да казва майка ми. Ала като се замислих, не това ме притесняваше. Премахването на теча щеше да ми отнеме не повече от ден-два. А аз имах нужда от работа, с която да се занимавам през зимата. От усилна работа, която да отвлече мислите ми от Арлет и нейния престол от пръст; от Арлет с нейната мрежа за коса. Трябваше да се захвана със сериозни подобрения по къщата, вследствие на които да си лягам вечер толкова уморен, че веднага да заспивам, без да лежа буден в мрака и да се вслушвам напрегнато в дъжда, чудейки се дали Хенри не е някъде навън, тежко болен от грип. Понякога работата е единственото възможно решение; единственият възможен отговор.

На следващия ден отидох до града с пикапа си и направих онова, което никога не би ми хрумнало да сторя, ако не се нуждаех от онези трийсет и пет долара – изтеглих ипотечен заем за седемстотин и петдесет. В края на краищата всички попадаме в мрежата, която сами сме си изплели. Абсолютно съм убеден в това. Накрая всички попадаме в мрежата.

* * *

Същата седмица в Омаха млад мъж с каубойска шапка влязъл в заложната къща на Додж Стрийт и си купил никелиран1414
  Най-често ръчните огнестрелни оръжия биват или оксидирани (черни на цвят), или никелирани (сребристобели). – Б.пр.


[Закрыть] трийсет и две калибров пистолет.

Платил с пет долара, които без съмнение са му били подадени – под заплаха – от полусляпа стара жена, въртяща магазинче под реклама, на която било нарисувано момиче със синьо боне. На другия ден млад мъж с каскет и червена бандана, закриваща устата и носа му, влязъл в местния клон на Първа земеделска банка, насочил оръжието си към симпатичната млада касиерка на име Рода Пенмарк и поискал всички пари от касата. Тя му връчила около двеста долара, предимно на банкноти от по един и пет – от онези мръсни, измачкани банкноти, които фермерите носят сгънати в джобовете на работните си гащеризони. Докато отстъпвал към изхода, натъпквайки парите в джобовете на панталоните си с една ръка (изглежда бил нервен, понеже изтървал няколко банкноти на земята), едрият мъж от охраната – пенсиониран полицай – му казал: „Синко, не трябва да го правиш.“ Тогава младежът стрелял във въздуха със своя трийсет и две калибров пистолет. Неколцина клиенти на банката извикали уплашено. „Не ми трябва и да ви убивам – изрекъл иззад червената си бандана, – ала ще го сторя, ако се наложи. Минете зад тази колона, господине, и останете там, ако съзнавате кое е най-доброто за вас. Отвън имам приятел, който държи на прицел вратата.“

И така, младежът изскочил тичешком навън, смъквайки банданата от лицето си. Човекът от охраната изчакал минута-минута и нещо и също излязъл с вдигнати ръце (той не разполагал с огнестрелно оръжие), просто за всеки случай, ако отвън наистина дебнел приятелят на извършителя на обира. Естествено, такъв нямало. Ханк Джеймс нямаше приятели в Омаха… с изключение на младата жена, в чиято утроба растеше бебето му.

* * *

Реших да взема двеста долара от заема в брой, а другите пари да оставя на съхранение в банката на господин Стопенхаузер. После напазарувах – първо минах през железарския магазин, после през склада за дървен материал и накрая през бакалницата, където Хенри уж бе получил предполагаемото писмо от майка си… което тя без съмнение щеше да му напише, ако не се намираше в стария кладенец. Когато напуснах очертанията на града, ситният дъждец неусетно се усили и докато стигна до фермата, вече валеше като из ведро. Разтоварих току-що закупения дървен материал и керемиди, нахраних и издоих кравите, след което се заех да прибера провизиите от бакалницата; предимно суха храна, консерви и основни питателни продукти, които бяха свършили твърде бързо в отсъствието на Арлет в кухнята. Щом приключих и с тази задача, сложих да си стопля на печката вода за къпане и свалих мокрите си дрехи. Извадих пачката банкноти от предния джоб на измачкания си работен гащеризон, преброих ги и видях, че разполагам с почти сто и шейсет долара. Защо бях изтеглил такава голяма сума? Защото умът ми витаеше другаде. Къде другаде? При Арлет и Хенри, разбира се. Да не говорим за Хенри и Арлет. В онези дъждовни дни мислите ми се въртяха все около тях.

Добре съзнавах, че не беше никак добра идея да държа толкова много пари вкъщи. Далеч по-разумно би било да вложа и тях в банката, където щяха да заработят някаква лихва (макар и несъизмерима с лихвата по ипотечния заем), докато измисля къде е най-добре да ги инвестирам. Междувременно обаче щях да ги скрия на някое сигурно място.

Първото скривалище, което ми дойде наум, беше кутията с червената курвенска шапка. Все пак Арлет я използваше за тайник от доста време и явно местенцето бе добро, след като го бях открил едва наскоро. Ала пачката беше твърде дебела, за да се събере в сатенената лента; ето защо навярно бе най-добре да скътам банкнотите в самата шапка. Парите щяха да останат там съвсем за кратко – само докато си намеря повод да отскоча отново до Хемингфорд Хоум.

Влязох в спалнята, гол както майка ми ме е родила, и отворих вратата на дрешника. Избутах настрани кутията с бялата „църковна“ шапка и се протегнах, за да достигна другата. Миналия път я бях избутал чак в дъното на лавицата и сега трябваше да застана на пръсти, за да успея да я достигна. Бе пристегната с ластична лента. Когато я напипах, пъхнах пръст под ластика, за да я дръпна към мен, и веднага почувствах, че кутията незнайно защо е доста по-тежка от преди. Сякаш вътре имаше не боне, а тухла. В следващия момент усетих нещо като странно изтръпване, като че ли ръката ми внезапно се бе потопила в ледена вода. Миг по-късно на мястото на необичайното вкочаняване лумна истински пожар. Болката беше толкова силна, че моментално парализира всички мускули на дланта ми. Инстинктивно отстъпих назад и изкрещях от изненада, шок и агония, разпилявайки банкнотите по земята. Пръстът ми продължаваше да е пъхнат под ластика и кутията за шапка също изскочи навън. И там, отгоре ѝ, се бе наежил един сив плъх, който ми изглеждаше подозрително познато.

Навярно ще изтъкнете: „Уилф, всички плъхове си приличат като две капки вода“ и всеки друг път бихте се оказали прави, обаче наистина познавах добре този; нима не го бях виждал да се отдалечава от мен, а между зъбите му да се поклаща кравешка цицка, досущ като пура?

Кутията за шапки се изплъзна от кървящата ми ръка и гадината тупна на пода. Ако бях започнал да мъдрувам как да постъпя, противният гризач със сигурност щеше да се измъкне, ала способността ми за рационално мислене бе напълно блокирана от болката, изненадата и ужаса, които всеки нормален човек би изпитал при вида на кръвта, шуртяща от част на тялото му, която само допреди броени секунди си е била цяла-целеничка. Дори бях забравил, че съм съвършено гол и съответно възможно най-уязвим. Просто стоварих с всичка сила десния си крак върху плъха. Чух как костите му изхрущяват и вътрешностите му се сплескват. Изпод опашката му блъвнаха кръв и скашкани карантии, които обляха левия ми глезен с гнусната си топлина. Гадината отчаяно се гърчеше, мъчейки се да ме ухапе отново – виждах как големите ѝ предни зъби трескаво потракват, – но челюстите ѝ не можеха да ме достигнат.

И нямаше как да ме достигнат, ако успеех да удържа сегашното положение. Най-важното бе в никакъв случай да не намалявам натиска на крака си. И аз не само не го намалих, но и настъпих гризача още по-силно, притискайки пострадалата си ръка към гърдите си. Усещах как топлата ми кръв навлажнява гъстото окосмяване, което растеше там, но вниманието ми продължаваше да е фокусирано върху приклещения на пода плъх. Той се извиваше и мяташе, като дългата му опашка първо ме удряше по прасеца, а после се уви около глезена ми като разярен смок. Не след дълго от устата му швърна кръв и очите му изпъкнаха като големи черни перли.

Аз продължавах да го натискам със стъпалото си. Стоях там и търпеливо го чаках да умре. Целият беше премазан и вътрешностите му бяха смлени на кайма, ала въпреки всичко продължаваше да се гърчи и да се опитва да ме захапе. След цяла вечност гадината най-сетне спря да мърда. Останах в същата поза още поне минута, за да се уверя дали случайно не се нрави на умряла лисица (плъх да се прави на умряла лисица – ха!), и когато напълно се убедих, че плъхът е умрял, закуцуках към кухнята, оставяйки кървави отпечатъци навсякъде по пътя си. В превъзбуденото ми, объркано съзнание препускаха странни образи и мисли, като например тези за оракула, предупредил Пелий да се пази от човек с един сандал. Аз обаче не бях Язон1515
  Препратка към древногръцкия мит за Златното руно и Аргонавтите – години след въпросното предсказание Язон се появил на организираните от Пелий игри с един сандал, защото изгубил другия в една река, докато помагал на възрастна жена (преобразената Хера) да я прекоси. На въпроса за произхода му Язон отговорил на Пелий, че е син на сваления от власт цар и идва да си възвърне законната власт. – Б.пр.


[Закрыть], а един най-обикновен фермер, обезумял от болка и ужас – един най-обикновен фермер, който сякаш бе прокълнат непрекъснато да осквернява с кръв спалнята си.

Докато държах ръката си под студените струи на помпата, ми се стори, че чувам как някой казва: „Стига вече, не издържам повече, стига толкова!“ Оказа се, че това съм аз, ала в началото не можах да позная гласа си. Беше като на немощен старец. Немощен старец, докаран до нищета и просешка тояга.

* * *

Мога да си припомня остатъка от нощта, но това е все едно да разглеждаш стари снимки в плесенясал вехт албум. Плъхът бе изгризал цялата месеста част между левия ми палец и показалец – ужасна рана, но в същото време и някак късметлийска. Ако зъбите му бяха докопали пръста, който бях пъхнал под ластика, като нищо можеха да го отхапят. Осъзнах това, когато се върнах в спалнята и вдигнах мъртвия гризач за опашката (с помощта на дясната си ръка; лявата беше така вкочанена, че и най-малкото движение ми причиняваше непоносима болка). Беше дълъг поне шейсетина сантиметра и тежеше най-малко три килограма и половина.

„Значи не е същият, плъх, който е избягал през тръбата – чувам ви да казвате. – Просто няма как да е той.“ Обаче беше същата гадина и ви уверявам, че не ви лъжа. Нямаше никакъв опознавателен белег – никакво бяло петно по козината или лесно за запомняне наръфано ухо, – ала знаех, че това е изчадието, осакатило Ахелой. Също както знаех, че не ме дебнеше там случайно.

Както го държах за опашката, го отнесох в кухнята и го пуснах в кофата за смет. После отнесох кофата до външното сметище. Бях гол под проливния дъжд, но въобще не обръщах внимание на това. Онова, което ме вълнуваше, бе лявата ми ръка, която пулсираше от толкова остра болка, че заплашваше да заличи всичките ми мисли.

Взех шлифера си от закачалката в антрето (това невинно действие ми костваше неимоверни усилия), навлякох го и отново излязох, като този път отидох в обора. Там намазах раната си с мехлема на „Роули“. Все пак бе успял да предпази вимето на Ахелой от инфекция и се надявах, че ще стори същото с ръката ми. Понечих да се обърна и да се прибера в къщата, когато ненадейно си спомних как плъхът ми бе избягал последния път. Тръбата! Приближих се до нея и се наведох, опасявайки се, че ще видя циментовата си „запушалка“ или натрошена на парчета, или напълно изчезнала, обаче беше непокътната. Естествено, че ще е непокътната – дори четирикилограмов плъх не би могъл да махне цимента. Фактът, че изобщо ми беше хрумнала тази идея, ясно показваше състоянието, в което се намирах. За момент имах чувството, че се наблюдавам отстрани – мъж, гол под незакопчания си шлифер, чието телесно окосмяване е обагрено в червено от шията до слабините, лявата му ръка лъщи под пласта кравешки мехлем, а очите му всеки миг ще изскочат от орбитите. Също като очите на плъха, когато смачках гръбнака му.

„Не е същият плъх – помислих си аз. – Онзи, който ухапа Ахелой, лежи мъртъв или в тръбата, или в скута на мъртвата Арлет.“

Обаче си знаех, че е той. Знаех го със сигурност – както тогава, така и сега.

Той беше.

Върнах се в спалнята и коленичих, за да събера окървавените пари от земята. Това се оказа трудна и бавна работа, когато можеш да използваш само едната си ръка. По едно време неволно ударих лявата си ръка в леглото и изревах от болка. Видях как кръвта потече наново, оцветявайки слоя мехлем в розово. Сложих банкнотите върху скрина, без да си правя труда да ги покривам с каквото и да било – нито с книга, нито с някоя от проклетите декоративни чинии на Арлет. Не можах дори да се сетя защо изобщо ми се струваше толкова важно да скрия добре парите. Бях изритал кутията за шапки обратно в дрешника и после бях затръшнал вратата. И, що се отнася до мен, спокойно можеше да си стои там до края на вечността.

* * *

Всеки, който някога е бил фермер или е работил в нечие стопанство, ще ви каже, че злополуките са нещо често срещано и поради тази причина е добре да се вземат предпазни мерки. Имах голям бинт в раклата до кухненската мивка – раклата, която Арлет наричаше „укротителят на болката“. Понечих да го извадя, но точно тогава погледът ми бе привлечен от чайника, димящ на печката. Чайникът с водата, която бях сложил да се топли, когато все още бях цял-целеничък и чудовищната болка още не ме беше погълнала. Изведнъж ми хрумна, че горещата сапунена вода навярно е идеалният лек за проблема ми. И понеже ръката ми се разкъсваше от пламъците на агонията, имах чувството, че положението просто няма как да стане по-зле; точно обратното, топлата течност ще дезинфекцира и успокои грозната рана на дланта ми. Впоследствие се оказа, че греша и за двете неща, ала кой да ми каже? Дори днес, толкова години по-късно, идеята все още ми изглежда добра. И предполагам, че щеше да проработи… ако бях ухапан от обикновен плъх.

Използвах здравата си ръка, за да прелея горещата вода в един леген (слава богу, че бях в достатъчна степен на себе си, за да не полея ръката си директно от чайника), след което добавих малко от кафявия сапун за пране на Арлет. Както се оказа, това бе последният калъп; в домакинството има толкова много неща, които убягват на един мъж, особено когато не е свикнал да живее сам. После взех парцал, отидох в спалнята и започнах да почиствам кръвта и карантиите. Докато го правех, в паметта ми непрекъснато изплуваха подробности от предишния път, когато ми се наложи да заличавам кървави петна от пода на същото помещение. Този път обаче Хенри не беше до мен, за да споделим кошмара. Да върша това сам, особено когато всяко мое движение възпламеняваше неописуема болка, се оказа отвратителна задача. Сянката ми подскачаше и се гърчеше уродливо на стената, подклаждайки гротескни асоциации за Квазимодо от романа „Парижката Света Богородица“ на Виктор Юго.

Малко преди да привърша с чистенето, ненадейно се спрях и килнах глава настрани. Очите ми се бяха ококорили, а сърцето ми като че ли се бе преместило в наранената ми ръка, откъдето разпращаше залпове от пулсираща болка. Бях дочул някакъв шум, напомнящ трополене на десетки малки крачета, който сякаш се разнасяше отвсякъде. Звук на сновящи насам-натам плъхове. Разпознах го още на мига. Нейната вярна свита. Бяха успели да открият някакъв друг изход. Явно онзи върху кутията за шапки просто беше първият… и най-дръзкият от гнусната гмеж.

Гадините бяха проникнали в къщата, бяха се промушили в стените и скоро щяха да се изсипят от всички страни и да ме залеят като жива река. Това щеше да е нейното отмъщение. Щях да я чуя как се смее, докато ме разкъсват на парчета.

Навън вятърът беснееше с такава сила, че разтърсваше рамките на прозорците и надаваше пронизителен вой покрай стрехите. Шумът на припкащите крачета се усили, след което позаглъхна леко, когато вятърът утихна. Облекчението, което се разля в гърдите ми, беше толкова силно, че заглуши напълно болката (макар и за няколко секунди). Не бяха плъховете; дъждът просто бе преминал в суграшица, защото със спускането на нощта температурата беше паднала значително. Върнах се в спалнята, за да продължа с почистването.

Когато приключих, излях кървавата вода през верандата, а после отидох в обора, за да намажа отново раната с мехлем. Когато я почистих напълно от кръвта, видях, че сгъвката между палеца и показалеца ми е разкъсана от три дълбоки прореза, които приличаха на сержантски нашивки. Левият ми палец стърчеше някак накриво, сякаш зъбите на плъха бяха засегнали някоя важна връзка между него и останалата част на дланта ми. Намазах се с мехлема и се затътрих към къщата, като си мислех: „Боли ме, но поне раната е чиста. Ще зарасне без усложнения. Всичко ще бъде наред.“ Опитах се да си представя как всички защитни сили на организма ми се мобилизират и се втурват към пострадалото място, подобно на миниатюрни пожарникари с червени каски и дълги шинели.

На дъното на „укротителя на болката“, увито в парче коприна, което навремето навярно е било част от дамски комбинезон, имаше шишенце с хапчета от дрогерията на Хемингфорд Хоум. Върху етикета му с химикалка пишеше: „АРЛЕТ ДЖЕЙМС, Да се приема по 1 или 2 таблетки преди лягане при менструални болки.“ Глътнах три със солидна доза уиски. Нямах никаква представа какво съдържат – нищо чудно сред съставките да имаше и морфин, – обаче ми подействаха. Болката не изчезна напълно, ала вече измъчваше един Уилфред Джеймс, който сякаш се намираше в съвсем различна реалност. Главата ми се замая, таванът започна бавно да се върти, а картината на миниатюрните пожарникари, които се бореха с пламъка на инфекцията, стана още по-ярка и отчетлива. Вятърът се усили и барабаненето на суграшицата заприлича още повече на трополящи плъхове за отнесеното ми съзнание, ала вече нямаше да се поддам на халюцинацията. Дори изрекох силно на глас:

– Не си играй с мен, Арлет! Вече няма да успееш да ме заблудиш!

Докато потъвах в обятията на унеса, смътно осъзнах, че не е изключено изобщо да не се събудя – че комбинацията от шок, алкохол и морфин като нищо може да сложи край на живота ми. После щяха да ме открият в студената къща с посивяла кожа и положена върху корема ми разкъсана ръка. Тази мисъл обаче не ме уплаши; точно обратното, даже ми подейства утешително.

Докато спях, суграшицата премина в сняг.

* * *

Когато на следващата сутрин се събудих, къщата бе ледена като гроб, а дланта ми така се бе подула, че бе станала двойно по-голяма. Плътта в близост до ухапването беше станала пепелявосива, а показалецът, палецът и безименният пръст се бяха оцветили в розово. До края на деня този розов оттенък щеше да премине в наситеночервено. Допирът до всяка точка от дланта ми (като се изключат розовеещите участъци) ми причиняваше непоносима болка. Въпреки това я бинтовах толкова стегнато, колкото можах, и по този начин поне намалих донякъде болезненото пулсиране. Напалих кухненската печка – доста трудна задача, когато използваш само една ръка, ала се справих – и се приближих до нея, за да се постопля. Целият треперех от студ; цялото ми тяло без наранената длан, която буквално пламтеше. Беше толкова гореща и пулсираща, че на моменти имах чувството, че е като ръкавица, в която се е пъхнал огромен гладен плъх.

До средата на следобеда вече бях обхванат от треска, а ръката ми така се бе подула под превръзките, че се наложи да ги разхлабя. Въпреки че бях извънредно внимателен, това простичко наглед действие ме накара да завия от болка. Определено имах нужда от лекар, но снегът валеше по-силно от всякога и аз надали щях да стигна до фермата на Котъри, да не говорим за Хемингфорд Хоум. А дори времето да беше топло, сухо и безоблачно, как щях да се оправя с манивелата на форда само с една ръка? Ето защо останах да седя в кухнята, хвърляйки дърва в печката, докато не започна да бумти като локомотивна пещ. Бях плувнал в пот и в същото време треперех от студ, притисках бинтованата длан към гърдите си и си мислех как госпожа Макрийди се бе огледала деликатно за жици и ме беше попитала: „Имате ли телефон, господин Джеймс? Виждам, че нямате.“

Така беше, нямах. Бях сам-самичък и изолиран от света във фермата, заради която бях извършил убийство, и никой нямаше да ми се притече на помощ. Виждах как плътта покрай бинтовете постепенно се обагря в червено, особено в областта на китката, и вените щяха да разнесат отровата из цялото ми тяло. Пожарникарите се бяха провалили. Замислих се дали да не пристегна китката си с ластичен турникет – да пожертвам лявата си ръка в името на спасението на останалата част от мен, – и даже да я ампутирам с помощта на брадвата, с която цепех дърва и режех главите на пилетата, които Арлет готвеше от време на време. И двете идеи ми се струваха съвсем приемливи, обаче изискваха и доста усилия. В крайна сметка единственото, което предприех, бе да се върна при „укротителя на болката“ за още от хапчетата на мъртвата ми жена. Взех още три – този път ги глътнах със студена вода, а не с уиски – и пак се наместих в креслото си пред огъня. Щях да умра от проклетото ухапване. Бях сигурен в това и го приемах съвършено спокойно. Смъртта от ухапване и инфекция беше често срещана като прахта в равнините. А ако болката станеше прекалено силна и вече не можех да я понасям, щях да изгълтам наведнъж останалите хапчета. Единственото, което ме възпираше да го сторя още сега – освен страхът от смъртта, който малко или много живее във всеки от нас, – бе възможността някой да ме посети: Харлан, шерифът Джоунс или милата госпожа Макрийди. Не бе изключено и адвокат Лестър да се появи, за да ме изтормози още малко за ония прокълнати сто акра.

Всъщност онова, на което се надявах с цялото си сърце, беше нищожната вероятност Хенри да се върне. Обаче това не се случи.

Арлет беше тази, която ме навести.

* * *

Навярно някои от вас са се запитали откъде зная за пистолета трийсет и втори калибър, който Хенри си купи от заложната къща на Додж Стрийт, както и за банковия обир на Джеферсън Скуеър.

Вероятно сте си казали: „Е, минало е доста време между хиляда деветстотин двайсет и втора и хиляда деветстотин и трийсета година. Достатъчно време, за да може човек да открие всички подробности по случая в библиотеката, където се съхраняват старите броеве на «Омаха Уърлд Хералд».“

И аз, разбира се, прегледах старите вестници. И не само ги прегледах, но и писах на хората, срещнали сина ми и бременната му приятелка по време на краткото им злощастно пътуване от Небраска до Невада. Повечето от тези хора отговориха на писмата ми и нямаха нищо против да допълнят липсващите детайли от историята. Без съмнение такъв тип изследователска работа би ми помогнала да се ориентирам в случилото се и със сигурност би ви удовлетворила, нали? Само дето направих тези проучвания години след като напуснах фермата и те просто потвърдиха онова, което вече знаех.

„Вече?“ – ще попитате вие и аз ще ви отговоря кратко и ясно: „Да. Вече. И не само знаех, че нещо се е случило, но и го знаех – или поне част от него – още преди да се е случило. Особено последното.“

„Как?“

Отговорът е много лесен. Мъртвата ми жена ми го каза.

Не ми вярвате, нали? Разбирам ви. Всеки разумен човек би реагирал като вас. Единственото, което мога да сторя, е да повторя за пореден път, че това е моята изповед, моите последни думи на тази земя, и в нея няма нищо, което да не отговаря на истината.

* * *

На следващата нощ (или по-следващата; треската ме накара да изгубя представа за времето) се събудих от дрямката си и отново долових онова шумолене, наподобяващо трополене на стотици крачета на плъхове. В началото предположих, че отново вали суграшица, но когато се изправих, за да си отчупя залък хляб от твърдия като камък самун на бюфета в кухнята, видях тънката оранжева нишка на хоризонта и издигането на Вечерницата в небето. Бурята беше утихнала, но противното шумолене се чуваше по-силно от всякога. Звуците обаче се разнасяха не от стените, както ми се беше сторило преди, а от задната веранда.

Резето бе започнало да се движи. Първо само потрепна, сякаш ръката, която се мъчеше да го измести, бе твърде слаба, за да го стори. После движението спря и тъкмо когато реших, че само ми се е сторило – че това не е нищо повече от халюцинация, провокирана от треската, – резето изведнъж изщрака и вратата зейна широко. Мразовитият нощен въздух мигом нахлу в помещението, а на верандата се открои силуетът на мъртвата ми жена. Все още носеше конопената си мрежа за коса, която в момента бе покрита със сняг; пътешествието ѝ от подземното ѝ убежище до верандата навярно е било бавно и мъчително. Лицето ѝ бе отпуснато и деформирано от разложението, долната му половина беше изместена, а усмивката ѝ бе по-широка от всякога. Това бе ехидна, всезнаеща усмивка и нима имаше нещо чудно в това? Естествено, че не. Мъртвите знаят всичко.

Съпровождаше я вярната ѝ свита. Навярно те ѝ бяха помогнали да се измъкне от кладенеца. Те я бяха издигнали нагоре.

Без тях тя едва ли щеше да е нещо повече от призрак – злонамерен, но напълно безпомощен. Обаче те ѝ бяха вдъхнали живот. Тя беше тяхната кралица; тя беше и тяхната марионетка. Мъртвата ми съпруга пристъпи в кухнята, движейки се с някаква ужасяваща походка – сякаш всичките ѝ кости се бяха стопили, – която нямаше нищо общо с нормалното ходене. Плъховете сновяха около нея – някои я гледаха с любов, други я наблюдаваха с омраза. Тя продължи да напредва из кухнята, клатушкайки се зловещо из някогашното си владение, а от роклята ѝ се лющеха изгнили парчета плат и падаха на пода. От кувертюрата и завивката нямаше и следа. Главата ѝ гротескно подскачаше върху прерязаната ѝ шия – по едно време дори се килна назад чак до плешките, след което се върна в предишното си положение с влажен, мляскащ звук.

Когато погледът на мътните ѝ очи най-накрая се закова върху мен, аз отстъпих към ъгъла, където стоеше един от кухненските шкафове, сега напълно празен.

– Остави ме на мира – прошепнах. – Ти дори не си тук. Ти си в кладенеца и не можеш да излезеш оттам даже и ако не беше мъртва.

От гърлото и се разнесе някакво гъргорещо клокочене – сякаш се бе задавила с много гъст сос, – и тя продължи да се приближава към мен; достатъчно истинска, за да хвърля сянка. Вече усещах вонята на разлагащата ѝ се плът. Това бе жената, която понякога пъхаше езика си в устата ми по време на страстните ни игри, и тази жена бе тук, пред мен. И беше истинска; също като кралската си свита. Усещах как плъховете сноват напред-назад около и върху стъпалата ми, гъделичкайки глезените ми с мустаците, докато душеха крачолите на наполеонките ми.

Петите ми се удариха в шкафа и когато се опитах да се наведа, за да избегна възправилия се пред мен труп, изгубих равновесие и седнах върху дървената плоскост. Ударих подутата си и инфектирана длан, обаче болката изобщо не ми направи впечатление. Мъртвата ми жена вече се надвесваше над мен и лицето ѝ… провисна. Плътта сякаш се отлепи от костите и физиономията ѝ се проточи надолу като лице, нарисувано върху детски балон. Един плъх се изкатери по стената на шкафа, намъкна се в скута ми и се изправи на задните си крака, за да подуши брадичката ми. Усещах как спътниците му припкат възбудено под сгънатите ми колене. Обаче не ме хапеха. Може би защото тази мисия вече бе изпълнена.

Тя се наведе още по-близо към лицето ми. Зловонието, което струеше от нея, бе неописуемо, а разтеглената ѝ от ухо до ухо усмивка… дори сега, когато пиша тези редове, я виждам пред себе си. Прииска ми се да умра, ала сърцето ми продължи да бие, макар и доста по-бързо от обикновено. Увисналото ѝ мъртво лице се доближи още повече към моето. Вече усещах как наболата ми брада отлюспва малки парченца от разложената ѝ кожа; чувах и как строшената ѝ челюст хрущи като замръзнала клонка, върху което си стъпил в мразовит зимен ден. После студените ѝ устни се докоснаха до пламтящото ми ухо и тя започна да шепне тайни, които само една мъртва жена може да знае. Изкрещях. Замолих я да престане и се зарекох, че ще се самоубия и ще заема нейното място в ада само ако го стори. Тя обаче не спря. Нямаше никакво намерение. Защото мъртвите никога не спират.

Вече го знам със сигурност.

* * *

След като излязъл от Първа земеделска банка с двеста долара в джобовете си (или по-скоро сто и петдесет; спомнете си, че част от банкнотите паднаха на земята), Хенри се покрил за известно време. Той „се скатал“, както казват престъпниците. Съобщавам ви го не без капчица бащинска гордост. Мислех си, че ще го заловят веднага щом кракът му стъпи в Омаха, ала ето че той ме опроверга. Беше влюбен, беше отчаян и все още бе измъчван от чувство за вина заради престъплението, което двамата с него бяхме извършили… Ала въпреки всичко това синът ми бе показал храброст, съобразителност и дори известно благородство. Мисълта за последното ме терзае най-силно. Тя продължава да ме изпълва със срам и скръб по без време погубения му живот (три погубени живота; не бива да забравям за мъничето в корема на клетата Шанън Котъри) и разрухата, към която го поведох като добиче към кланицата.