Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 28 страниц)

3.

Рамона Норвил се оказа яка жена на около шейсет години с пищни гърди, румено лице, войнишка подстрижка и смазващо ръкостискане. Тя чакаше Тес на паркинга пред библиотеката – на мястото, определено за днешния гостуващ автор. Вместо да поздрави Тес с хубавото утро (беше единайсет без петнайсет) или да ѝ направи комплимент какви хубави обици има (диамантени капки, разточителен аксесоар, запазен за малкото ѝ вечери в ресторант и ангажименти като този), Рамона подходи мъжки, делово: поинтересува се дали Тес е дошла по магистрала 84.

Тя отговори, че е дошла точно по нея, и Рамона облещи очи, наду бузи и премина на „ти“:

– Слава богу, че си пристигнала благополучно. По мое скромно мнение това е най-скапаната магистрала в Америка. И на всичкото отгоре доста си заобиколила. На връщане можем да оправим положението, ако интернет не лъже и наистина живееш в Стоук Вилидж.

Тес потвърди, че наистина живее там, ала не ѝ се нравеше, дето разни непознати – в това число и симпатични библиотекарки – толкова лесно могат да научат къде сънят я оборва всяка нощ. Но какъв смисъл да се оплаква, вече всичко го имаше в интернет.

– Мога да ти спестя петнайсетина километра – продължи госпожа или госпожица Норвил, Докато изкачваха стъпалата на градската библиотека. – Имаш ли джипиес? Така ще е още по-лесно, вместо да ти записвам указанията на хвърчащ лист. Бива си ги тия джаджи.

Тес, която бе добавила и джипиес към екстрите на експедишъна си (казваше се Том, защото бе марка „Том Том“), отговори, че с радост би си спестила петнайсет километра по обратния път.

– По-добре да минеш напряко през гори тилилейски, вместо да заобикаляш. – Рамона Норвил леко я потупа по гърба. – Права ли съм, или да?

– Абсолютно – съгласи се Тес и съдбата ѝ беше решена. Който бърза, стига бавно.

4.

По принцип les affaires du livre имаше четири действия и месечната сбирка в „Букс & Браун Бегърс“ премина съвсем шаблонно. Единственото отклонение от нормата беше встъплението на Рамона Норвил – кратко до грубост. Тя не струпа на подиума солидна купчина от читателски картони, за да покаже колко се търсят книгите ѝ в библиотеката, не взе да предъвква детството на Тес, прекарано в Небраска, нито си направи труда да ѝ поднесе китка от похвални отзиви за криминалната поредица. (Последното можеше да мине за плюс, защото в редките случаи, когато излизаха рецензии за книгите ѝ, детективките от Клуба по плетиво обикновено губеха от сравнението с мис Марпъл.) Рамона Норвил само изтърси, че поредицата е изключително популярна (силно казано) и че въпреки краткия срок авторката най-любезно се е съгласила да им отдели от времето си (кой ли не би отделил от времето си за хиляда и петстотин долара). После ѝ отстъпи подиума под възторжените аплодисменти на близо четиристотинте души в малката, но хубава аудитория. Публиката се състоеше основно от дами, които не излизат навън, без първо да си сложат шапка.

Но встъплението беше по-скоро entr’acte. Първо действие започна с приема в единайсет часа, където по-амбициозните и платежоспособни читатели лично се запознаха с Тес край масите със закуски и чаши отвратително кафе (вечерните мероприятия включваха пластмасови чаши отвратително вино). Малцина ѝ поискаха автограф, мнозина се снимаха с нея на мобилните си телефони. Питаха я откъде черпи идеите си и тя отговаряше с вежливо сумтене. Няколко души я попитаха как да се свържат с агент, а блясъкът в очите им издаваше, че са платили допълнителните двайсет долара само за да ѝ зададат този въпрос. Тес отговори, че ги затрупваш с ръкописи, докато някой от по-гладните не склони да хвърли поглед на творенията ти. Това не беше цялата истина – станеше ли дума за литературни агенти, нямаше цяла истина, – но се доближаваше до нея.

Второто действие представляваше сказката, която продължи приблизително четирийсет и пет минути. Тя се състоеше предимно от анекдоти (не твърде лични) и описание как изгражда романите си (отзад напред). Важно беше поне на три пъти да вмъкне заглавието на последната си книга, която тази есен беше „Клубът по плетиво на спелеоложка експедиция“ (Тес обясни какво значи спелеология за тези, които не знаеха).

В третото действие настана времето за въпроси: питаха я откъде черпи идеите си (шеговит отговор за отбиване на номера), дали героите ѝ имат прототипи в истинския живот („лелите ми“) и как да накараш агентите да забележат работата ти. Освен това днес някой се поинтересува откъде си е купила ластика за коса (от евтин магазин – отговор, който предизвика необясними овации).

Последното действие беше време за автографи, през което тя надлежно надписваше книги с честитки за рождени дни или годишнини от сватби. И с посвещения, например: „На Джанет, почитателка на всичките ти романи“ и „На Лий – дано лете пак се видим на езерото Токсъуей!“ (Малко шантава молба, понеже тя изобщо не беше ходила на езерото, но се предполагаше, че любителят на автографи е бил там.)

Когато всички книги бяха надписани и читатели, които нарочно се позабавиха, се сдобиха с още снимки на мобилните си телефони, Рамона Норвил отведе Тес в кабинета си да изпият по чаша истинско кафе. Библиотекарката пиеше своето чисто, което никак не изненада Тес. Рамона Норвил беше от жените, които не търпят глезотии като захар и сметана и си падат по планинските преходи. Единствената изненада в кабинета беше рамкираната снимка с автограф на стената. Лицето ѝ се стори познато и след малко Тес изрови името от батака, който е в главата на всеки писател и представлява най-ценният му авоар.

– Ричард Уидмарк?

Рамона Норвил се засмя смутено, ала доволно.

– Любимият ми актьор. Ако искаш да знаеш, малко си падах по него като девойка. Взех му автограф десет години преди да почине. Още тогава той беше на коленопреклонна възраст, но подписът си е истински. Това е твое.

В първия миг Тес объркано си помисли, че библиотекарката говори за подписаната снимка. После видя плика в дебелите, къси пръсти. Плик с прозорче, за да видиш чека вътре.

– Благодаря. – Тя пое плика.

– Благодарностите са неуместни. Заслужи си всеки цент.

Тес не взе да скромничи.

– Така. А сега да ти обясня за прекия път.

Тес наостри уши. В една от книгите ѝ Дорийн Маркиз казваше: „Двете най-хубави неща в живота са топли кроасани и бърз път към дома.“ Тук беше налице случаят, когато авторът използва съкровените си убеждения, за да вдъхне живот на прозата си.

– Можеш ли да програмираш пресечки?

– Да, Том е много умен.

Рамона Норвил се усмихна.

– Въведи Еленовия път и шосе 47. В нашата модерна епоха Еленовия път почти не се използва – практически го забравиха, откакто построиха скапаната 84, – затова пък е доста живописен. Ще се друсаш по него… а-а… двайсетина километра. Асфалтът е кърпен, обаче няма много дупки – за последно минах оттам през пролетта, когато пътищата са най-лоши. Поне аз така съм установила.

– Аз също – отвърна Тес.

– Когато стигнеш до шосе 47, ще видиш табела за магистрала 84, но по нея ще караш само петнайсетина километра. Красота! И ще си спестиш сума ти нерви и време.

– Красота – повтори тя и се засмяха: две жени на едно мнение, наблюдавани от усмихнатия Ричард Уидмарк. Изоставеният магазин с цъкащата реклама беше на деветдесет минути път, сгушен уютно в бъдещето като змия в пазвата. Каналът също, разбира се.

5.

Тес не само че си имаше джипиес, но се беше бръкнала за модел, изработен по поръчка. Обичаше хитроумни джаджи. След като въведе пресечката (Рамона Норвил любопитно се бе навела през прозореца, наблюдавайки с мъжки интерес), джипиесът мисли една-две секунди и каза:

– Тес, изчислявам маршрута ти.

– Олеле, и таз добра! – подвикна библиотекарката и се засмя, както хората се смеят на някоя мила чудатост.

Тес се усмихна, ала си помисли, че не е по-шантаво да програмираш джипиеса си да те нарича по име, отколкото да окачиш снимка на мъртъв актьор в кабинета си.

– Благодаря ти, Рамона. Всичко беше професионално издържано.

– В трите бъта се стараем. Хайде, заминавай. С моите благодарности.

– Заминавам – рече Тес. – Няма защо да ми благодариш. Беше ми приятно.

Това беше самата истина: тя държеше тези срещи да минават делово. А пенсионният ѝ фонд определено щеше да набъбне от неочаквания приток на свежи пари.

– Да се прибереш по живо, по здраво! – извика Рамона и Тес вдигна палци.

След като потегли, Том Томтом (понякога Тес на шега удвояваше или утрояваше името му) я поздрави:

– Привет, Тес. Виждам, че поемаме на път.

– И още как. А денят е прекрасен за това, какво ще кажеш?

За разлика от компютрите в научнофантастичните филми Том не беше пригоден за лековати разговори, въпреки че понякога Тес му помагаше. След четиристотин метра той ѝ нареди да завие надясно, после наляво. Върху екрана светеше карта със зелени стрелки и имена на улици, за които Томтом черпеше информация от някакво въртящо се метално кълбо високо в небесата.

Тя скоро излезе в покрайнините на Чикопи, но без никакъв коментар Том я преведе край завоя за магистрала 84 и тя се озова в гориста местност, засияла в ярки октомврийски цветове, замирисала на запалена есенна шума. След петнайсетина километра по нещо, наречено Стария селски път, Тес тъкмо почваше да се чуди дали джипиесът не е допуснал грешка (да, бе, да), когато Том отново проговори:

– Десен завой след километър и половина.

Тес скоро зърна зелената табела, която така беше надупчена от сачми, че надписът почти не се четеше. Естествено Том нямаше нужда от табели; по думите на социолозите (Тес се дипломира по социология, преди да открие, че има талант да пише за възрастни дами, изявяващи се на детективското поприще) той бе символ на другостта. „Ще се друсаш по него двайсетина километра“ – беше ѝ казала Рамона Норвил, но тя се друса само шестнайсет километра. Взе един завой, мярна стара съборетина от свое ляво (поизтритият знак на бензиностанция „Ессо“), след което забеляза – твърде късно, – че на пътя има огромни дървени греди. По много от тях стърчаха ръждясали гвоздеи. Тя хлътна в дупката, заради която гредите сигурно се бяха изръсили от камиона на някой селски кретен, и завъртя кормилото към банкета, но още тогава ѝ беше ясно, че едва ли ще има късмет да ги заобиколи. Иначе защо ще си измърмори: „O-xo!“

Чуха се приглушени трясъци, когато дървените отломъци се разлетяха под шасито, а верният ѝ експедишън взе да залита нагоре-надолу и кривна вляво подобно на окуцял кон. Тес с мъка го спря в буренясалия двор на изоставената бензиностанция, за да не би някой да ги връхлети иззад завоя. Не беше забелязала кой знае какво движение, но все пак пътят не беше безлюден; даже се бе разминала с няколко тежкотоварни камиона.

– Чумата да те тръшне, Рамона! – изруга тя. Всъщност библиотекарката нямаше вина; главната (и по всяка вероятност единствена) членка на Дружеството за преданост към Ричард Уидмарк, клон Чикопи, просто се беше показала услужлива, само че Тес не знаеше името на простака, който преспокойно беше зарязал гредите на пътя, затова трябваше да се задоволи с Рамона.

– Би ли желала да преизчисля маршрута ти, Тес? – обади се Том и така я стресна, че тя подскочи.

Изключи джипиеса, после спря и двигателя. Реши в следващите няколко минути да не отива никъде. Тук бе много тихо. Чуваше се птича песен, металическо цъкане като от старите будилници, които се навиваха, и нищо друго. Добрата новина беше, че експедишънът се беше килнал наляво и напред, а не просто наляво. Може би само едната гума беше спукана. В такъв случай нямаше да ѝ трябва буксир, а малко помощ с крика.

Когато огледа предната лява гума, установи, че в нея се е забило парче дърво с огромен ръждясал гвоздей. Тес пусна двусрична ругатня, която никога не бе омърсявала устите на дамите от Клуба по плетиво, и извади мобилния си телефон от жабката между предните седалки. Сега щеше да е късметлийка, ако се прибере вкъщи преди мръкване, а Фрици трябваше да се задоволи с купичката суха храна в килера. Дотук я докара заради услужливостта на Рамона Норвил… но в интерес на истината Тес допускаше, че подобна беда би могло да я сполети и на главния път. Беше се натъквала на какви ли не опасни боклуци по много магистрали, не само на 84.

Жанровите условности на хоръра и кримките – даже кримките без кървища и само с един труп, които почитателите ѝ обичаха – бяха учудващо близки и докато отваряше капачето на телефона, тя си помисли: „В някой роман батерията му щеше да е паднала.“ Това бе случай, в който животът подражаваше на изкуството, понеже щом включи своята нокиа, на прозорчето се изписаха думите НЯМА ПОКРИТИЕ. И как иначе. Прекалено лесно щеше да е, ако просто се обади по телефона.

Чу нехайното, приглушено бръмчене на двигател, обърна се и видя стар бял ван да излиза на завоя, където тя беше аварирала. Отстрани ванът беше изрисуван със скелет от някоя анимация, биещ барабани, които май бяха направени от кексчета. Върху това привидение (което беше по-шантаво от фотография на Ричард Уидмарк в кабинета на една библиотекарка) с разтечени букви, каквито се използват във филмите на ужасите, пишеше ЗОМБИТА ХЛЕБАРИ. Тес така се шашна, че забрави да помаха, а когато му направи знак, шофьорът се мъчеше да избегне разхвърлените греди и не я забеляза.

Успя да отбие на банкета по-бързо от нея, но ванът имаше по-висок център на тежестта от експедишъна и за миг ѝ се стори, че другата кола ще се килне в канавката. Задържа се – на косъм – и се върна на вече чистия път. Изчезна зад следващия завой, като остави синкав облак дим и миризмата на горещ бензин.

– Проклети да сте, зомбита-хлебари! – кресна Тес и се разсмя. Понякога друго не му остава на човек.

Закопча телефона за колана на панталона си, излезе на пътя и започна да разчиства. Действаше бавно и методично, защото навсякъде по гредите (боядисани в бяло и очевидно ликвидирани от нечий дом сред кипеж на ремонтни страсти) стърчаха гвоздеи. Големи и грозни. Тес работеше бавно, защото не искаше да се пореже, но освен това се надяваше, че след като очевидно изпълнява дълга си на добра християнка, следващият шофьор ще се смили над нея. Но докато струпа в канавката всичко с изключение на няколко безобидни тресчици, по пътя не се зададе друг автомобил. Може би зомбитата хлебари бяха изяли всичко околовръст и сега бързаха към фурната, за да приготвят с остатъците популярните човешки пайове.

Тес се върна на буренясалия паркинг и мрачно загледа килналата се кола. Желязо на четири колела със спирачки и говорещия Том за трийсет хиляди долара… а една нищо и никаква дъска с гвоздеи го беше извадила от строя.

„Е, да, те всички бяха с гвоздеи – помисли си Тес. – В криминален роман или във филм на ужасите това нямаше да представлява небрежност, а план. Даже капан.“

– „Развинтено въображение, Теса Джийн“ – цитира тя майка си… Каква ирония всъщност, защото накрая тъкмо със своето въображение започна да припечелва за насъщния. Както и за дома за стари хора в Дейтона Бийч, където майка ѝ изживя последните си шест години.

Сред тишината тя отново долови онова лекичко цъкане. Изоставеният магазин към бензиностанцията беше от онези, каквито рядко ще видиш през двайсет и първи век: с веранда. Левият ѝ ъгъл беше рухнал и парапетът беше счупен на няколко места, но дума да няма, това си бе истинска веранда, очарователна дори в своята разнебитеност. А може би именно заради своята разнебитеност. Тес реши, че са престанали да строят универсалните магазини така, защото верандата те приканва да седнеш и да си побъбриш за бейзбол или за времето навън, вместо просто да плащаш и да източваш кредитните си карти, за да ги захвърлиш гневно на касата в някой друг магазин. От покрива на верандата беше провиснала ламаринена табела. Тя бе по-избеляла и от знака с горивото. Тес се доближи и заслони очите си с ръка. ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВА ТЕ. Което беше рекламен слоган на какво?

Почти бе успяла да изчовърка отговора от батака, който е в главата на всеки автор, ала мислите ѝ бяха прекъснати от шума на двигател. Докато се обръщаше с увереността, че зомби-хлебарят се е върнал за нея, към шума на двигателя се прибави скърцането на стари спирачки. Това не беше белият ван, а стар пикап, марка „Форд F 150“; синята боя не можеше да прикрие кръпките с кит „Бондо“ по ламарината. Зад волана седеше мъж по гащеризон и с бейзболна шапка. Той гледаше към нахвърлените в канавката греди.

– Ехо! – извика Тес. – Господине, чувате ли ме?

Шофьорът обърна глава, видя я на буренясалия паркинг, махна ѝ за поздрав, спря до нейния експедишън и изключи двигателя. Като се имаше предвид как хърхореше пикапът, тя реши, че този акт е равносилен на убийство от състрадание.

– Здрасти – отговори той. – Ти ли си махнала от пътя тия чудесии?

– Да, от всички без тази, която се заби в лявата ми гума. А… – „А телефонът ми няма покритие“ – за малко не добави тя. Което щеше да е груба грешка. Беше сравнително млада (още нямаше четирийсет) и тежеше четирийсет и пет кила с мокри дрехи, а този човек беше непознат. И голям. – А аз аварирах тук – малко смутено завърши тя.

– Ако имаш резервна гума, сменям ти я от раз – предложи той и слезе от пикапа. – Намира ли ти се?

В първия миг тя не можа да отговори. Бе сбъркала, мъжът не беше голям. Мъжът беше великан. Ръстът му гонеше два метра, но въпросът не беше само във височината. Той беше с огромен корем, налят в бедрата и широк като порта. Тес си даваше сметка, че е неучтиво да зяпа (житейска истина, засукана с майчиното мляко), но как да се въздържиш? Рамона Норвил беше здрава и едра жена, обаче до този мъжага би изглеждала като балерина.

– Зная, зная. – В тона му личеше насмешка. – Отде да знаеш, че ще се натресеш на Веселия зелен великан? – Само дето не беше зелен; загорилата му кожа имаше кафеникав цвят. Очите му също бяха кафяви. Даже шапката му беше кафява, въпреки че на места беше доста избеляла, сякаш в някакъв момент от дългото си съществуване е била напръскана с белина.

– Извинявайте. Просто си помислих, че не карате пикапа си, а го носите.

Той постави ръце на кръста си и силно се изсмя.

– Баш това не го бях чувал, ама горе-долу си права. Когато спечеля от лотарията, ще си купя хамър.

– Е, аз не мога да ви купя хамър, но ако ми смените гумата, с удоволствие ще ви платя петдесет долара.

– Абе, ти сериозно ли говориш? Нищо няма да ми плащаш. Ако не беше прибрала тия дървении, хубаво щях да се подредя.

– Мина някакъв странен бус с изрисуван скелет, обаче успя да ги избегне.

Мъжагата беше тръгнал към сплесканата предна гума, но сега намръщено се обърна.

– Някой е минал и не е предложил да ти помогне?

– Май не ме видя.

– Също така не е спрял да разчисти за следващия шофьор, а?

– Не. Не спря.

– Просто си продължи?

– Да. – Нещо в този разпит не се хареса на Тес. После мъжагата се усмихна и тя реши, че е глупаво да нервничи.

– Сигурно резервната е под багажника?

– Да. Тоест така мисля. Просто трябва да…

– Да дръпна нагоре ръчката, аха, аха! Не съм вчерашен.

Докато той се суетеше край багажника, заровил дълбоко ръце в джобовете на гащеризона си, Тес видя, че вратата на пикапа не е затворена докрай и фаровете работят. Като си помисли, че акумулаторът на форда сигурно е изхабен като двигателя, тя отвори вратата (пантата изскърца пронизително като спирачките) и хубаво я затръшна. Без да иска надзърна през задното прозорче към ръждясалата каросерия. Там се въргаляха няколко греди. Бяха боядисани в бяло и от тях стърчаха гвоздеи.

За миг изпита усещането, че духът ѝ се рее над тялото. Килнатата реклама ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВА ТЕ сега не цъкаше като старомоден будилник, а като бомба със закъснител.

Тя опита да се залъже, че гредите нищо не значат, че подобни неща значат нещо само в кримки, каквито тя не пишеше, и филми, каквито тя рядко гледаше: с гадости и кървища. Да, ама не. Беше изправена пред две възможности. Или можеше да се преструва, че няма нищо, защото другият вариант беше ужасяващ, или можеше да побегне към гората от отсрещната страна на пътя.

Преди да реши кое, усети натрапчивата миризма на мъжки чорапи. Той се извисяваше над нея, пъхнал ръце в джобовете на гащеризона.

– Вместо да ти сменям гумата – любезно рече той, – що да не те изчукам? А?

Тес побягна, ала само наум. В истинския свят се притисна към пикапа, вперила поглед в него – страшно голям мъж, който ѝ отнемаше слънцето със сянката си. Мислеше си, че преди по-малко от два часа четиристотин души – предимно дами с шапки – я аплодираха в малката, но спретната аудитория. А някъде на юг оттук Фрици я чакаше. Мина ѝ през ума – с усилие, все едно вдигаше нещо тежко, – че може никога да не види котарака си.

– Моля те, не ме убивай – примоли се някаква женица с много тънко и много послушно гласче.

– Ти ли, ма. – Той изрече думите с тона на човек, който обсъжда времето. Рекламата все така цъкаше под стряхата на верандата. – Ти ли, мрънкаща кучко и курво. К’во ми хленчиш.

Дясната му ръка се подаде от джоба. Това бе много голяма ръка. На кутрето имаше пръстен с червен камък. Приличаше на рубин, но бе прекалено голям, за да е рубин. Тес си помисли, че вероятно е просто стъкло. Рекламата цъкаше. ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВА ТЕ. Сетне ръката се превърна в юмрук и се устреми към нея, нараствайки, докато всичко друго се смаляваше.

Някъде отекна глух метален звук. Тес реши, че това е главата ѝ, която се е сблъскала с кабината на камиона. Помисли си: „Зомбита-хлебари.“

След това настъпи мрак.