Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 28 страниц)

45.

Откъде да започне?

– Хайде де! – подвикна ѝ Том. – Мъжете държат повечето си тайни или в кабинета, или в спалнята. Дорийн може и да не го знае, но на теб ти е ясно. А в тази къща няма кабинет.

Тес влезе в спалнята на Ал Стрелке (Губър вървеше по петите ѝ), където видя огромно двойно легло без излишни финтифлюшки. Надзърна под него. Нищичко. Канеше се да провери в дрешника, но пак се върна при леглото. Повдигна матрака. Погледна отдолу. След пет секунди – може би десет – изрече една-единствена дума със сух, безизразен тон:

– Джакпот.

Върху подматрачната решетка бяха наредени три дамски чанти. Тази в средата имаше кремава закопчалка, която Тес би познала навсякъде. Веднага я отвори. Вътре нямаше нищо освен книжни кърпички и молив за очна линия с хитроумна прибавка: гребенче за мигли, скрито в горния край. Копринената лентичка с името ѝ я нямаше. Била е отстранена внимателно, но тя забеляза мъничък прорез в хубавата италианска кожа, където шевовете са били разпорени.

– Твоята ли е?

– Знаеш, че да.

– А моливът?

– Такива моливи се продават в магазините в цяла Аме…

– Твоят ли е?

– Да. Моят е.

– Сега убеди ли се?

– Ами… – Тес преглътна. Чувстваше нещо, ала не бе сигурна какво. Облекчение? Ужас? – Ами да. Но защо? Защо двамата?

Том не отговори. Нямаше нужда. Дорийн може и да не беше в час (или не желаеше да си признае, че е в час, защото нейните дружки в приключенията не обичаха страхотиите), но Тес беше. Защото Мама ги е чукала и двамата. Един психиатър би се изразил така: Лестър е бил изнасилвачът, а Ал – фетишистът, който е участвал косвено. Даже не бе изключено да е помогнал за жените в тръбата на канала. Тес никога нямаше да узнае.

– За да претърсим цялата къща, ще загубим време чак до сутринта – обади се Том, – но ти спокойно можеш да претърсиш докрай спалнята, Теса Джийн. Той вероятно е унищожил всичките ти принадлежности – сто на сто е нарязал кредитните карти и ги е изхвърлил в реката, – но ти си длъжна да провериш, защото твоето име ще отведе полицията до теб. Започвай с дрешника.

Там Тес не намери нито кредитните си карти, нито други свои принадлежности, но все пак откри нещо. То бе сложено на най-горния рафт и тя се взря в него с нарастващ ужас: плюшено пате, което сигурно е било любимата играчка на някое дете. Едното око беше извадено, синтетичната перушина беше смачкана. На места патето беше проскубано, сякаш са го милвали хиляди пъти.

Върху протритата жълта човка имаше ръждивокафяво петно.

– Дали е каквото си мисля? – попита Том.

– О, Том, май че да.

– Труповете в канала… възможно ли е единият да е бил на дете?

Не, и двата не бяха толкова малки. Но може би каналът под Еленовия път не беше единственото депо за трупове на братята Стрелке.

– Остави го пак на рафта. Нека полицията го открие. Сега се уверяваш, че той няма данни за теб в компютъра си. После се омиташ оттук.

Нещо студено и влажно близна Тес по ръката. Тя едва не изпищя. Губър я гледаше лъчезарно.

– Още месо – поиска си той и Тес му даде, после прошепна:

– Ако Ал Стрелке си има компютър, сто на сто е защитен с парола. И вероятно няма да е включен, за да се поровя в него на спокойствие.

– Тогава го прибери и на път към къщи го изхвърли в проклетата река. Нека спи при рибите.

Само че компютър нямаше.

На вратата Тес даде на Губър остатъка от хамбургера. Той вероятно щеше да го изповръща на килима, но това нямаше смути Големия шофьор.

– Доволна ли си, Теса Джийн? – проговори Том. – Доволна ли си, че не си отнела невинен живот?

Навярно беше доволна, но сега бе изключено да се самоубие.

– А Бетси Нийл, Том? А Бетси Нийл?

Том не отговори… за пореден път нямаше нужда. Защото в крайна сметка Том бе тя.

Нали?

Не беше толкова сигурна. Пък и имаше ли значение, щом знаеше какво да предприеме? Колкото до това, че и утре е ден, Скарлет О’Хара имаше пълно право.

Най-важно беше полицията да научи за труповете в канала. Най-малкото, защото някъде имаше приятели и роднини, които още се чудеха. И защото…

– Защото плюшеният паток казва, че може да има още.

Това беше нейният глас.

Което беше добре.

46.

В седем и трийсет на следващата сутрин, след по-малко от три часа неспокоен, прекъсван от кошмари сън, Тес приготви компютъра си за работа. Само че не за писане. Сега изобщо не ѝ беше до творчество.

Неомъжена ли беше Бетси Нийл? По-скоро да. Тес не беше видяла халка на пръста ѝ онзи ден в кабинета ѝ (но може би ѝ беше убягнало), нито пък семейни снимки. Доколкото си спомняше, единствената снимка в кабинета ѝ беше на Барак Обама… а той вече е женен. Значи така – Бетси Нийл вероятно бе разведена или неомъжена. Сигурно името ѝ не фигурираше в телефонния указател. В такъв случай компютърът нямаше да ѝ е от полза. Тес би могла да отиде в „Стагър Ин“ и да я намери там… само че не ѝ се връщаше в дискотеката. Никога повече нямаше да стъпи там.

– Какво толкова се косиш? – подхвърли Фрици от прозореца. – Поне провери телефонния указател за Коулич. А каква миризма подушвам от теб? Нима на куче?

– Да. Това е Губър.

– Предателка – с презрение я заклейми Фрици.

Откри кръгла дузина Нийловци. Имаше една Е. Нийл. Е. съкратено от Елизабет ли беше? Имаше начин да разбере.

Без капка колебание – за да не загуби събрания кураж, – Тес набра телефонния номер. Потеше се, усети сърцебиене.

Телефонът иззвъня веднъж. Два пъти.

Вероятно номерът не е неин. А на Едит Нийл. На Едуина Нийл. Даже на Елвира Нийл.

Три пъти.

А ако номерът е на Бетси Нийл, може да не е вкъщи. Сигурно е отишла на излет в планината Катскилс…

Четири пъти.

… или забива с някого от зомби-хлебарите, ха! Например със солокитариста. Сигурно пеят „Кой кого“ заедно под душа, след като са…

От отсрещната страна вдигнаха и Тес моментално позна гласа.

„Ало, свързахте се с Бетси, но точно сега не мога да се обадя. Ще прозвучи сигнал и след него знаете какво да правите. Приятен ден.“

Аз имах кофти ден, много мерси, а снощи направо ми…

Сигналът прозвуча и думите се изляха, преди Тес да осъзнае какво говори:

– Ало, госпожице Нийл, обажда се Теса Джийн – авторката на кримитата за Уилоу Гроув. Видяхме се в „Стагър Ин“. Вие ми върнахте моя Томтом, а аз дадох автограф за баба ви. Забелязахте как са ме подредили и аз ви наговорих куп лъжи. Не беше гаджето ми, госпожице Нийл. – Тес заговори по-бързо, като се боеше, че лентата може да свърши, преди да е приключила… а тя страстно желаеше да приключи. – Изнасилиха ме, което беше несправедливо, поисках да раздам справедливост… и… и трябва да поговорим, понеже…

Нещо изщрака и Тес чу гласа Бетси Нийл.

– Започни отново – каза тя, – но бавно. Току-що ставам и още съм сънена.

47.

Срещнаха се за обяд в градския парк на Коулич. Седнаха на една пейка близо до естрадата за оркестъра. Тес не беше гладна, но Бетси Нийл я накара да си вземе сандвич и тя задъвка настървено, което я подсети как Губър нагъваше хамбургера на Лестър Стрелке.

– Започни отначало – нареди Бетси. Тес си помисли, че тя е почти неестествено спокойна. – Започни отначало и ми разкажи всичко от игла до конец.

Тес започна с поканата от „Букс & Браун Бегърс“. Бетси Нийл почти не продума, само от време на време добавяше по някое „аха“ или „така значи“ за да покаже, че слуша. Докато разказваше, Тес ожадня. Добре че Бетси носеше две кутийки безалкохолно „Доктор Браун“. Тес жадно изгълта едната.

Когато свърши, минаваше един часът. Малцината, дошли да обядват в парка, се бяха разотишли. Две жени разхождаха бебета в колички, но те се намираха доста далеч.

– Дай да обобщим – каза Бетси Нийл. – Щяла си да се самоубиеш, но някакъв призрачен глас ти е нашепнал вместо това да се върнеш в къщата на Алвин Стрелке.

– Да – отвърна Тес. – Където си намерих чантата. И изцапаното с кръв пате.

– А гащичките ти са били в къщата на малкия брат.

– Да, в къщата на Малкия шофьор. Сега са в експедишъна. Както и дамската ми чанта. Искаш ли да ги видиш?

– Не. А револверът?

– Той също е в колата. В него е останал един патрон. – Тя любопитно се взря в Нийл, като си мислеше: „Момичето с очи от портрет на Пикасо“ – Не те ли е страх от мен? Ти си единствената жива свидетелка. Или поне единствената, за която се сещам.

– Тес, седнали сме в градския парк. Освен това самопризнанията ти са записани на телефонния ми секретар.

Тес примигна. Още една подробност, за която не беше помислила.

– Даже ако някак си успееш да ме убиеш, без онези две майки да забележат…

– Вече не се наемам да убивам когото и да е. Тук или където и да било.

– Радвам се да го науча. Защото дори да се погрижиш за мен и касетката от телефонния ми секретар, рано или късно някой ще издири таксиметровия шофьор, който събота сутринта те е взел от дискотеката. А щом от полицията се доберат до теб, ще те освидетелстват и ще те уличат заради синините.

– Да. – Тес докосна най-страшната синина. – Така е. И сега какво?

– Първо, ще е разумно да не си показваш носа навън, преди хубавото ти лице отново да изглежда хубаво.

– Вече си измислих алиби за синините. – Сподели с Бетси историята, която беше съчинила за пред Патси Маклейн.

– Доста находчиво.

– Госпожице Нийл… Бетси… вярваш ли ми?

– О, да – разсеяно отвърна тя. – А сега ме чуй. Слушаш ли?

Тес кимна.

– Ние сме две жени, които са си устроили скромен пикник в парка, и в това няма нищо лошо. Но след днешния ден няма да се видим вече. Така ли е?

– Щом казваш – отговори Тес. Чувстваше мозъка си изтръпнал като челюстта си, след като зъболекарят ѝ инжектираше конска доза новокаин.

– Казвам. А ти трябва да скалъпиш друго обяснение, в случай че ченгетата разговарят или с шофьора, който те е закарал вкъщи, или…

– Мануел. Казваше се Мануел.

– … таксиджията, който те е закарал в „Стагър Ин“ събота сутринта. Едва ли някой ще те свърже със Стрелке, освен ако полицията не открие личната ти карта, но убийствата ще станат голяма новина и не можем да разчитаме, че разследването няма да те засегне. – Тя се наведе и чукна веднъж Тес над лявата гърда. – На теб разчитам то никога да не засегне мен. Защото не го заслужавам.

Не. Тя съвършено не го заслужаваше.

– Какво можеш да съчиниш за пред ченгетата, мила? Убедителна история, в която аз не фигурирам. Напъни се, все пак си писателка.

Тес мисли цяла минута, която Бетси ѝ отпусна.

– Ще кажа, че след срещата с читателите Рамона Норвил, ме е посъветвала да мина по Еленовия път за по-пряко – което е истина – и че там съм видяла „Стагър Ин“. Няколко километра по-нататък съм се отбила да вечерям, после съм решила да се върна и да се почерпя. Да послушам групата.

– Добре. Те се казват…

– Знам как се казват – прекъсна я Тес. Може би действието на новокаина отминаваше. – Ще обясня, че съм се запознала с едни мъже, че съм си пийнала доста и съм решила, че не бива да шофирам. Теб те няма в историята, тъй като не работиш вечер. Също така мога да кажа…

– Недей, това е достатъчно. Като загрееш, направо се развихряш. Само не украсявай много.

– Няма – обеща Тес. – Освен това е възможно изобщо да не се стигне дотам. Щом стигнат до Стрелке и техните жертви, ще търсят много по-различен убиец от миньонче, което пише книжки.

Бетси Нийл се усмихна.

– Да, бе, да. Не си никакво миньонче, което пише книжки, а зла кучка. – Тогава видя стреснатото изражение на Тес. – Какво? Какво пък има сега?

– Нали ще успеят да свържат жените в канала с двамата Стрелке? Поне с Лестър?

– Той сложи ли си презерватив, преди да те изнасили?

– Ами! Не. Когато се прибрах, още бях оплескана със семето му. – Тес потрепери.

– Значи го е правил на голо и с другите. Доказателства ще има колкото искаш. Полицаите ще съберат две и две. Стига тези лоши момчета наистина да са унищожили личните ти документи, би трябвало да ти се размине. Безсмислено е да се безпокоиш за нещо, което не зависи от теб, нали?

– Да.

– Колкото до това… нали не смяташ да се прибереш у вас и да си прережеш китките във ваната? Или да използваш последния патрон?

– Не. – Тес се замисли как сладко ухаеше нощният въздух, докато седеше в пикапа, захапала късата цев на Изстисквача. – Не, няма.

– Тогава е време да тръгваш. Аз ще поседя още малко.

Тес се изправи и отново седна.

– Има нещо, което трябва да знам. При това положение ти ми ставаш съучастничка. Защо рискуваш толкова много заради жена, която почти не познаваш? Жена, която си видяла само веднъж?

– Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че баба ми обича книгите ти и много ще се разочарова, ако влезеш в затвора за тройно убийство?

– Ни най-малко.

Известно време Бетси мълча. Вдигна кутийката си с „Доктор Браун“ и я остави.

– Много жени са жертви на изнасилване, нали така? Тоест ти не си уникална в това отношение.

Не, Тес не беше уникална в това отношение, но фактът, че го знае, не облекчаваше болката и унижението. Нито би ѝ помогнал да преодолее нервността, докато чака резултатите от изследването за СПИН, което скоро щеше да си направи.

Бетси се усмихна. В усмивката нямаше нищо любезно. Или хубаво.

– Докато говорим, жени по цял свят са изнасилвани. В това число и момичета. Някои от тях без съмнение си имат любими плюшени играчки. Някои ги убиват, някои оцеляват. От оцелелите колко според теб се оплакват в полицията?

Тес поклати глава.

– Аз също нямам представа – каза Бетси, – но зная какво пише в Държавния доклад за изследване на престъпността, защото проверих в Гугъл. Според изнесените данни шейсет процента от изнасилванията въобще не стигат до полицията. Три от всеки пет. На мен това ми се струва занижено, но кой знае? Извън часовете по математика е трудно да докажеш отрицателна величина. Всъщност невъзможно.

– Кой те е изнасилил? – попита Тес.

– Пастрокът ми. Бях дванайсетгодишна. Държеше нож пред лицето ми. Аз не помръдвах – бях адски уплашена, – но когато той свърши, изпусна ножа. Вероятно не нарочно, ала кой знае?

Бетси дръпна долния клепач на лявото си око. Сложи ръка под него и стъкленото око се изтърколи в дланта ѝ.

– Болката бе… просто неописуема. Сякаш настъпваше краят на света. Кървях. Обилно. Майка ми ме заведе на лекар. Подучи ме да кажа, че съм тичала по чорапи и съм се подхлъзнала на пода в кухнята, защото тъкмо го била лъснала с восък. Била съм си избола окото в ръба на шкафа. Обясни ми, че лекарят щял да поиска да разговаряме насаме и че разчитала на мен. „Зная, че те е насилил – каза тя, – но ако хората разберат, ще обвинят мен. Моля ти се, миличка, направи каквото ти казвам и нищо лошо няма да ти се случи отново.“ Затова излъгах лекаря.

– И онова повтори ли се?

– Още три-четири пъти. А аз не помръдвах, защото ми беше останало само едно око. Слушай, приключихме ли, или не?

Тес понечи да я прегърне, но Бетси се отдръпна. „Като дявол от светена вода“ – помисли си Тес.

– Недей – прошепна Бетси.

– Но…

– Зная, зная, мучо грасияс, солидарност, вечна дружба, дрън-дрън-дрън. Не обичам да ме прегръщат и точка по въпроса. Приключихме ли, или не?

– Приключихме.

– Върви тогава. Изхвърли оръжието в реката, сега ти е на път. Изгори ли самопризнанията?

– Да. И още как.

Бетси кимна:

– Аз пък ще изтрия съобщението ти от телефонния си секретар.

Тес си тръгна. Погледна веднъж назад. Бетси Нийл седеше на пейката. Отново си беше сложила окото.

48.

В експедишъна на Тес ѝ хрумна гениалната мисъл да изтрие от джипиеса последните няколко пътувания. Натисна копчето и екранът светна. Том се обади:

– Привет, Тес. Виждам, че поемаме на път.

Тес изтри каквото искаше и изключи джипиеса. Нямаше да пътува, просто се прибираше вкъщи. А пътя щеше да намери сама.

Изгодна сделка

Стрийтър нямаше да види табелата, ако не беше спрял, за да повърне. Напоследък повръщаше много, най-често без предупредителни симптоми. Понякога усещаше леко гадене или метален вкус в устата, но понякога изригваше просто изведнъж, като фонтан. Макар това да правеше шофирането рисковано, той шофираше много тези дни – отчасти защото до есента вече нямаше да може, отчасти защото имаше да мисли за много неща. Винаги се беше справял най-добре с мисленето зад волана.

Караше по удължението на Харис Авеню – широк булевард, който минаваше покрай летището на Дери Каунти и обслужващите го фирми, предимно мотели и складове. През деня булевардът беше оживен заради летището, както и защото свързваше западната с източната част на Дери, но вечер по него почти нямаше движение. Стрийтър отби в лентата за велосипедисти, от купчината на съседната седалка грабна торбичка за повръщане, заби лице в нея и избликна. Вечерята му пак се появи пред него. По-точно, би се появила, ако не беше затворил очи. Но той ги стискаше. Видиш ли веднъж съдържанието на стомаха си, вече не ти е интересно.

Отначало не го болеше нищо. Доктор Хендерсън обаче го бе предупредил да очаква болка и от седмица тя беше факт. Все още не беше нетърпима – само остра, стрелкаща се мълния от стомаха към гърлото, както при киселини. Настъпваше и отшумяваше. Но положението щеше да се влоши. Лекарят му беше казал и това.

Той вдигна глава, отвори жабката, извади телче и завърза торбичката, преди вонята да се е разнесла в колата. Погледна вдясно и видя, че там, сякаш по поръчка, има кошче за боклук с лика на симпатично клепоухо псе и бодряшки надпис: „КУЧЕНЦЕТО ДЕРИ КАЗВА: «ИЗХВЪРЛЯЙТЕ БОКЛУКА НА ОПРЕДЕЛЕНИТЕ ЗА ТОВА МЕСТА!»“ Стрийтър слезе, приближи се до кошчето и се раздели с материала, изхвърлен от линеещото му тяло. Лятното слънце залязваше и обагряше в червено равния (в момента пуст) терен на летището; сянката на Стрийтър, закачена за петите му, беше дълга и гротескно тънка. Сякаш беше изпреварила тялото с четири месеца и беше проядена от рака, който скоро щеше да го довърши.

Той се обърна към колата и видя табелата от другата страна на пътя. Отначало, може би защото очите му сълзяха, му се стори, че се рекламират удължения за коса. Примигна и видя, че всъщност надписът гласи: „Удължения на добра цена“. А отдолу с по-дребни букви пишеше: „Изгодна сделка.“

„Удължения на добра цена – изгодна сделка.“ Звучеше добре и почти смислено.

Отстрани на булеварда пред телената ограда, отделяща го от летището, имаше площадка, посипана с чакъл. През оживените часове на деня на нея се разполагаха търговци, защото потенциалните клиенти можеха да се отбият от платното лесно, без някой да ги удари (е, ако включеха мигач навреме). Стрийтър беше прекарал целия си живот в градчето Дери в щата Мейн и беше виждал всяка пролет на площадката да разполагат сергиите си продавачи на марули, през лятото – на варена царевица и малини и през цялата година – на омари. В края на всяка зима мястото се окупираше от един побъркан старец, известен като Снежния човек. Той продаваше всякакви изгубени от хората в снега боклуци и дрънкулки, които изравяше от топящите се преспи. Преди много години Стрийтър спазари от него симпатична парцалена кукла за дъщеря си Мей, която тогава беше на две-три годинки, но направи грешката да каже на Джанет, че я е взел от Снежния човек, и тя го накара да я хвърли. „Как ще извариш парцалена кукла, как ще я дезинфектираш? – сопна се тя. – Понякога се чудя как може умен човек да е такъв глупак!“

Е, ракът не подбираше жертвите по ум. Умен или глупав, той скоро щеше да съблече екипа и да излезе от играта.

На мястото, където Снежния човек бе излагал стоката си преди време, сега някой бе опънал походна масичка. Зад нея седеше някакъв закръглен мъж. Голям жълт чадър, леко килнат настрани, го предпазваше от червеникавите лъчи на залязващото слънце.

Стрийтър го загледа за минутка и понечи да се качи в колата (закръгленият мъж не му обръщаше внимание – беше вперил поглед в малък портативен телевизор), но любопитството му надделя. Огледа булеварда, видя, че няма никакво движение – нормално в този час, когато хората са се прибрали у дома, вечерят и не съзнават късмета си да нямат рак – и пресече четирите празни платна. Дръгливата му сянка, предвестник на призрака на Стрийтър след смъртта му, се тътреше след него.

Закръгленият мъж вдигна поглед.

– Здрасти – каза той и изключи телевизора, но Стрийтър вече бе успял да забележи, че гледа телевизионния таблоид „Инсайд Едишън“. – Как сме тази вечер?

– За вас не знам, но аз съм бил и по-добре – отвърна той. – Не е ли малко късно да продавате? Тук след пиковия час почти никой не минава. Само товарни камиони за доставки. Това е задната страна на аерогарата, пътниците влизат от Уичъм Стрийт.

– Да – кимна шишкото, – но за съжаление общината не допуска улични търговци като мен на оживената улица пред летището. – Поклати глава, огорчен от несправедливостта на този свят. – Канех се в седем да затварям и да си ходя, но имах чувството, че може да се появи клиент.

Стрийтър погледна масата, не видя нищо за продан (освен може би портативния телевизор) и се усмихна.

– Аз не съм перспективен клиент, господин…

– Джордж Ялвод. – Закръгленият мъж се изправи и подаде пухкавата си ръка.

Стрийтър се здрависа с него:

– Дейв Стрийтър. Не мога да съм ви клиент, защото нямам представа какво продавате. Отначало си помислих, че на табелата ви пише „Удължения за коса“.

– Искате ли удължения за коса? – попита търговецът, като му хвърли критичен поглед. – Питам, защото косата ви е пооредяла.

– Скоро ще опада – промърмори Стрийтър. – На химиотерапия съм.

– Божичко. Съчувствам ви.

– Благодаря. То какъв ли смисъл има от химиотерапия… – отбеляза той и повдигна рамене. Удиви се колко лесно говореше за тези неща с непознат. А не беше казал дори и на децата си, макар че Джанет естествено знаеше.

– Шансът не е голям, така ли? – каза Ялвод. В гласа му прозвуча съчувствие – простичко, без драматизъм – и Стрийтър усети в очите си сълзи. Беше плакал само два пъти пред Джанет, срамуваше се да циври пред нея. Но тук пред непознатия нямаше проблем. Все пак извади носната си кърпа и избърса сълзите си. Над летището кръжеше малък самолет. На фона на червеното слънце силуетът му приличаше на приближаващ кръст.

– Казват ми, че нямам шанс. Така че химиотерапията е просто… и аз не знам…

– Автоматичен лекарски рефлекс?

– Да, точно. – Стрийтър се засмя.

– Може да се опитате да я замените с повече обезболяващи лекарства. Или да сключите малка сделка с мен.

– Както вече споменах, не мога да съм ви клиент, преди да разбера какво продавате.

– Повечето хора биха го нарекли змийско масло2222
  Традиционно китайско средство за лечение на болки в ставите. Фразата обаче най-често се използва за всеки продукт, рекламиран широко, но със съмнителни качества. – Б.пр.


[Закрыть] – обясни Ялвод с усмивка, като потрепваше с пети зад масата. Стрийтър забеляза с известно удивление, че макар търговецът да беше доста позакръглен, сянката му беше изпосталяла и болнава като неговата. Мина му през ум, че вероятно всяка сянка изглежда мършава по залез-слънце, особено през август, когато краят на деня беше дълъг и протяжен и някак неприятен.

– Не виждам никакви шишенца – отбеляза.

Ялвод събра върховете на пръстите на двете си ръце, приведе се и изведнъж доби делови вид.

– Аз продавам удължения – обяви.

– Продавате удължения на удължението на Харис Авеню – много уместно.

– Не бях се сещал за това, но предполагам, че сте прав. Макар че понякога пурата е просто дим, а съвпадението е просто съвпадение. Всеки иска удължение, господин Стрийтър. Ако бяхте млада дама с мания за пазаруване, щях да ви предложа удължаване на срока за погасяване на потребителския кредит. Ако бяхте мъж с малък пенис – генетиката понякога е толкова жестока! – щях да ви предложа удължаване на члена.

Стрийтър беше удивен и развеселен от тази арогантност. За първи път от поставянето на диагнозата, тоест за първи път от месец насам той забрави за момент, че страда от агресивен и изключително бързо напредващ карцином.

– Шегувате се.

– О, аз съм шегобиец, но никога не се шегувам с работата си. Продал съм десетки удължения на пенис, дори известно време в Аризона бях известен с прозвището Ел Пене Гранде. Напълно искрен съм с вас. За мое щастие не държа да ми повярвате, нито го очаквам. Ниските мъже често си поръчват удължаване на ръста. Ако вие, господин Стрийтър, искахте повече коса, с радост щях да ви продам удължение на коса.

– А може ли човек да си скъси носа, ако е огромен като на актьора Джими Дуранте?

Ялвод се засмя и поклати глава.

– Сега вие се шегувате. Отговорът е: не може. Който иска намаление, трябва да отиде другаде. Аз съм специалист по удължения – един типично американски продукт. На нещастно влюбени съм продавал удължения за любов – викат им понякога „любовно биле“; продавал съм удължения за заеми на хора, затруднени материално – при тази икономика, такива да ги ринеш с лопата; продавал съм удължения във времето на хора, притиснати от даден срок. Веднъж дори продадох удължение на зрението на един кандидат-пилот, който знаеше, че ще го отхвърлят заради късогледство.

Стрийтър се смееше и се забавляваше. Мислеше, че за него вече е невъзможно да се забавлява, но животът беше пълен с изненади.

Ялвод също се смееше, сякаш си разказваха прекрасен виц.

– А веднъж – каза той, – веднъж продадох на един художник, много талантлив, удължение на реалността, защото го гонеше параноидна шизофрения. Излезе му доста скъпо!

– Мога ли да попитам колко?

– Даде ми една от своите картини, която сега краси дома ми. Чували сте го, прочуто име е в италианския ренесанс. Учили сте за него, ако в колежа сте карали курс по история на изкуството.

Стрийтър продължи да се усмихва, но за всеки случай се отдръпна крачка назад. Беше приел факта, че ще умре, но това не означаваше, че трябва да е точно днес, и то в ръцете на човек, който навярно е избягал от клиниката за опасно луди „Джупитър Хил“ в Огъста.

– Как да го разбирам? Че вие сте… как да кажа… безсмъртен?

– Определено много съм живял – отвърна Ялвод. – Което ни отвежда към въпроса с какво мога да съм ви полезен. Вероятно искате удължение на живота.

– Но не може да стане, предполагам? – подхвърли Стрийтър. Вече изчисляваше наум разстоянието до колата и времето, за което щеше да го измине.

– Разбира се, че може… на определена цена.

Стрийтър, който бе прекарал доста часове в игра на скрабъл, вече бе пренаредил в съзнанието си буквите от името на Ялвод.

– Пари? Или говорите за душата ми?

Ялвод махна с ръка и придружи жеста с дяволито завъртане на очи.

– Глупости, каква душа! Дето се вика, вятър работа е това. Не-не, отговорът, както обикновено, е пари. Петнайсет процента от доходите ви през следващите петнайсет години. Да го наречем хонорар за търговския агент.

– С толкова ли ще удължите живота ми? – Мисълта за още петнайсет години го изпълни с алчност и горестен копнеж. Изглеждаше му много време, особено на фона на това, което му предстоеше: шест месеца повръщане, все по-страшни болки, кома, смърт. Плюс некролог, който несъмнено щеше да включва израза „след дълга и смела битка с рака“. Ала-бала. Или „йада-йада“, както казваха в „Зайнфелд“.

Търговецът разпери ръце и повдигна рамене в театрален жест: „Кой знае?“

– Може да са двайсет. Не мога да ви кажа точно – не съм математик или физик. Но ако очаквате безсмъртие, абсолютно забравете! Аз продавам само едно изгодно удължение. Нищо повече.

– Става – прие Стрийтър. Този смахнат човек го беше ободрил. Щом откаченият държеше да разговаря с нормален, той беше склонен да му угоди. Е, поне донякъде. Все така усмихнат, протегна ръка над масичката. – Петнайсет процента, петнайсет години. Макар да ви предупреждавам, че петнайсет процента от заплатата на заместник-управител на банка няма да ви сложи зад волана на ролс-ройс. Може би на гео, но…

– Това не е всичко – прекъсна го Ялвод.

– Да, естествено – въздъхна Стрийтър и отдръпна ръката си. – Господин Ялвод, беше ми приятно да си поговоря с вас, оправихте ми настроението за тази вечер, което ми се струваше невъзможно, надявам се да намерите облекчение за душевните си проб…

– Млъкни, глупако – сряза го Ялвод и въпреки че още се усмихваше, в изражението му вече нямаше нищо приятно. Изглеждаше по-висок – поне с десетина сантиметра по-висок – и не толкова закръглен.

„От светлината е – помисли си Стрийтър. – На залез-слънце светлината е измамна.“ А неприятният мирис, който изведнъж усети, вероятно беше просто дъх на изгорял авиационен керосин, довян до площадката от случаен полъх на вятъра. Всичко си имаше разумно обяснение… Но все пак млъкна, както му бяха наредили.

– За какво е нужно удължение на един мъж или жена? Питал ли си се за това?

– Разбира се, че съм – отвърна малко грубо Стрийтър. – Работя в банка, господин Ялвод – „Дери Сейвингс“. Клиентите постоянно ме молят за удължаване на срокове на кредити.

– Тогава ти е ясно, че хората търсят удължения, за да компенсират някакъв недостиг – къс срок на кредит, къс пенис, късогледство и така нататък.

– Да, скапан свят на недоимък.

– Точно. Но дори нещата, които липсват, имат някакво тегло. Отрицателно тегло, което е най-лошото. Теглото, вдигнато от теб, трябва да се пренесе на друго място. Това е проста физика. Физика на свръхестественото, може да се каже.

Стрийтър удивено се взираше в него. Моментното му впечатление, че е станал по-висок (и че усмивката му разкрива твърде много зъби), се беше изпарило. Това беше просто нисък, възпълничък човек, най-вероятно със зелена амбулаторна карта в портфейла – ако не от „Джупитър Хил“, то от психиатрията „Акейдия“ в Бангор. Ако изобщо имаше портфейл. Определено обитаваше свой иреален свят със собствена география, което го правеше безкрайно интересен обект за наблюдение.

– Може ли да говоря направо, Стрийтър?

– Моля.

– Трябва да прехвърлиш теглото. Казано по-ясно, за да се вдигне този черен товар от теб, трябва да направиш мръсно на другиго.

– Разбирам. – И наистина разбра. Посланието на Ялвод беше ясно – то бе класическо послание.

– Но не става да го хвърлиш върху когото и да е. Пробвали сме с анонимни саможертви – не вършат работа изобщо. Трябва да е върху някого, когото мразиш. Мразиш ли някого, приятел?

– Не си падам много по Ким Чен Ир – отвърна той. – И мисля, че затворът е прекалено меко наказание за гадните копелета, които гръмнаха американския боен кораб „Коул“, но те едва ли някога ще…

– Дръж се сериозно или си върви! – прекъсна го Ялвод и като че ли отново стана по-висок. Стрийтър се зачуди дали това не е някакъв особен страничен ефект от лекарствата, причиняващ зрителна измама.

– Ако имате предвид личния ми живот, не мразя никого. Има хора, които не харесвам – съседката ми госпожа Денбрау изнася кофите си за боклук без капаците и ако духа вятър, отпадъците ѝ се озовават на моята мора…

– Ако ми позволиш да цитирам Дино Мартино2323
  Прякор на Дийн Пол Мартин (1951-1987), син на известния певец от Дийн Мартин. На тринайсет години основава попгрупата „Дино, Деси&Били“, чиито парчета през шейсетте два пъти са попадали в класацията „Топ 30“. По-късно Дийн младши жъне успехи като професионален тенисист и актьор. На шестнайсет години получава свидетелство за пилот и през 1981 постъпва в калифорнийската въздушна охрана. Загива през 1987, когато изтребителят му се разбива. – Б.пр.


[Закрыть] с една поправка, друже, всеки мрази някого в някакъв момент.

– Уил Роджърс2424
  Уилям (Уил) Роджърс (1879-1935) – американски каубой и комедиант, прочут с духовитите си реплики. – Б.пр.


[Закрыть] казва…

– Зарежи го тоя мошеник, дето въртеше ласо и си нахлупваше шапката като малчуган, който си играе на каубой. Виж, ако не мразиш никого, не можем да сключим сделка.