Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 28 страниц)

35.

Не беше проверила в Гугъл домашния адрес на Ал Стрелке; очакваше да го получи от Норвил. Но както вече си беше напомнила, такива неща никога не се развиваха по план. Сега трябваше да се вземе в ръце и да свърши работата докрай.

Домашният кабинет на Норвил се намираше на горния етаж в помещение, което вероятно е било предназначено за спалня за гости. Там имаше още мечета с нежни сърца и керамични фигурки. Както и половин дузина снимки в рамки, но нито една не беше на синовете ѝ, постоянната ѝ приятелка или великия покоен Роскоу Стрелке. Това бяха снимки с автограф от писатели, които са гостували на „Браун Бегърс“. Стаята напомни на Тес за украсеното със снимки на музикални състави фоайе на „Стагър Ин“.

„Тя не поиска автограф върху моята снимка – помисли си Тес. – Та как иначе, за какво ѝ е да си има спомен от задръстена писателка като мен? Аз бях за отбиване на номера, за запълване на дупка в графика ѝ. Както и месо за онази месомелачка, нейния син. Голям късмет за тях двамата, че се появих, когато им беше удобно.“

Върху бюрото на Норвил, погребан под рекламни листовки и библиотечна кореспонденция, се спотайваше стар „Макинтош“, досущ като този на Тес. Екранът бе тъмен, но светещата точка на монитора означаваше, че компютърът само спи. Тес (която си беше сложила ръкавиците) натисна един клавиш. Екранът светна, показа се десктопът на Норвил. Нямаше нужда от онези досадни пароли, колко мило.

Кликна на иконката с адресника, отиде на буквата Ч и откри фирма за автопревози „Червен ястреб“. Адресът беше „Транспорт Плаза“ 7, Тауншип Роуд, Коулич. Тя мина по-нататък и към Щ откри както огромния си познайник от петък вечер, така и брат му Лестър. Големия шофьор и Малкия шофьор. И двамата живееха на Тауншип Роуд, близо до фирмата, която сигурно бяха наследили от баща си: Алвин на номер 23, Лестър на номер 101.

„Ако имаше трети брат – помисли си тя, – щяха да бъдат Трите малки шофьорчета. Едното щяло да живее в сламена къщичка, другото – в къщурка от клонки, а третото – в тухлена къщичка. Уви, те са само двама.“

Слезе на долния етаж, извади обиците си от бонбониерата и ги прибра в джоба на якето. Взря се в мъртвата жена, която се опираше на стената. В този прощален поглед нямаше съжаление, а съзнание за успешно приключена работа. Нямаше защо да се притеснява за евентуални улики; беше сигурна, че не е оставила дори едничък косъм. Ръкохватката за фурна – сега с дупка по средата – пак беше в джоба ѝ. Ножът беше обикновен, такива се продаваха в универсалните магазини по цяла Америка. Току-виж се оказало, че Рамона има същия комплект. Засега Тес беше чиста, но трудностите вероятно тепърва предстояха. Тя излезе от къщата и подкара колата. След петнайсет минути спря в паркинга на един изоставен търговски център, колкото да програмира в джипиеса Тауншип Роуд 23, Коулич.

36.

С напътствията на Том малко преди девет Тес се озова близо до целта си. Нащърбената луна още беше ниско на небето. Вятърът духаше по-силно от когато и да било.

Тауншип Роуд се отклоняваше от шосе 47, само че поне на десет километра от „Стагър Ин“ и даже по-далеч от центъра на Коулич. Транспорт Плаза се намираше в пресечката на двата пътя. Според табелата тук се помещаваха трима превозвачи и фирма за преместване. Приютилите ги постройки бяха грозни и паянтови. Най-малката принадлежеше на автопревозно дружество „Червен ястреб“. В неделя вечер всички сгради бяха тъмни. Огромният паркинг беше ограден с телена мрежа и осветен от електрически лампи. Депото беше пълно с автовози и тежкотоварни камиони. Поне един от автовозите имаше надпис отстрани ПРЕВОЗВАЧИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ, но Тес реши, че не е същият от снимката в уебсайта; онзи с гордия татко зад кормилото.

До депото имаше мотел. Колонките за гориво – над дузина – бяха осветени от същите мощни лампи. Бяла флуоресцентна светлина се лееше от едната страна на централната сграда, другата тънеше в мрак. Отзад имаше още една постройка във формата на буквата П. Там бяха паркирани коли и камиони. Грамадната крайпътна табела беше дигитална, заредена с информация, сияеща в яркочервено.

МОТЕЛЪТ НА РИЧИ ТАУНШИП РОУД

ВИЕ ГИ КАРАТЕ, НИЕ ГИ ЗАРЕЖДАМЕ

ОБИКН $2,99 ГАЛ

ДИЗЕЛ $2,69 ГАЛ

ВИНАГИ БИЛЕТИ ЗА НАЙ-НОВАТА ЛОТАРИЯ

РЕСТОРАНТЪТ ЗАТВОРЕН НЕД. ВЕЧЕР

ДУШОВЕТЕ НЕ РАБОТЯТ НЕД. ВЕЧЕР

МАГАЗИН & МОТЕЛ „ВИНАГИ ОТВОРЕНО“

КАРАВАНИ „ВИНАГИ ДОБРЕ ДОШЛИ“

И най-отдолу неграмотно, но пламенно:

ЗА НАШИТЕ ВОЙНИЦИ!

ПОБЕДА В АФГАНДИСТАН!

Заради потока от шофьори, които зареждаха с гориво както камионите си, така и себе си (ресторантът не работеше, но Тес беше убедена, че когато е отворен, в менюто му неизменно фигурират пържени пилешки пържоли, кюфтета и хлебният пудинг на мама), през седмицата в мотела кипеше трескаво оживление, но в неделя вечер той представляваше гробище, защото тук нямаше нищо, даже дискотека като „Стагър Ин“.

Край бензиновите колонки имаше само едно моторно превозно средство, паркирано с предницата към пътя, с маркуч, пъхнат в резервоара. Стар форд пикап F-150, многократно кърпен с „Бондо“. Заради ослепителните лампи беше невъзможно да се определи цветът, но нямаше нужда. Тес бе видяла пикапа отблизо и знаеше какъв е на цвят. Мястото на шофьора беше празно.

– Май не си изненадана, Тес – подхвърли Том, когато тя намали, за да спре на банкета, и погледна магазина с присвити очи. Въпреки натрапчивата флуоресцентна светлина мярна там неколцина души, като един от тях беше голям. „Голям ли беше, или същинска грамада?“ – бе попитала Бетси Нийл.

– Въобще не съм изненадана – каза тя. – Той живее тук. Къде другаде ще отиде, за да зареди?

– Може би се готви да поеме на път.

– Толкова късно в неделя вечер? Едва ли. Вероятно си е бил вкъщи и е гледал „Звукът на музиката“. Мисля, че е свършил бирата и е дошъл за още. Решил е, след като така и така ще се разкарва, да напълни и резервоара.

– Не е изключено да грешиш. Не е ли по-добре да спреш зад магазина и да го последваш, щом излезе?

Само че Тес не искаше. Фасадата на магазина беше изцяло стъклена. Той можеше да я види, докато минава оттам. Заради яркото осветление на бензиностанцията трудно би познал лицето ѝ, но колата беше друга работа. По пътя имаше много фордове, но след петъчната вечер Ал Стрелке трябваше да си отваря очите на четири за черни фордове „Експедишън“. Освен това в петък, когато беше спрял на буренясалия паркинг до изоставения магазин, сигурно е забелязал регистрационния номер от Кънектикът.

Имаше и нещо друго. Нещо дори по-важно. Тес отново потегли, оставяйки мотела на Ричи в огледалото за обратно виждане.

– Нямам желание да се движа след него. Искам да се движа пред него. Искам да го чакам.

– Ами ако е женен, Тес? – обади се Том. – Ако си има жена, която го чака вкъщи?

Тази мисъл я сепна. После Тес се усмихна, и то не само защото рубинът на пръстена му беше твърде голям, за да е истински.

– Типове като него си нямат жени. Не и постоянно. В живота на Ал е имало само една жена и тя е мъртва.

37.

За разлика от Лейсмейкър Лейн в Тауншип Роуд нямаше нищо еснафско; беше кънтри като певеца Травис Трит. Къщите представляваха блестящи острови от електрически светлини под сиянието на изгряващата луна.

– Наближаваш своята цел, Тес – рече Том с реалния си глас.

Тя превали един хълм и от лявата си страна видя пощенска кутия, на която пишеше СТРЕЛКЕ и 23. Пътната алея – дълга, асфалтирана, гладка като черен лед – се издигаше и правеше завой. Тес остави Тауншип Роуд и зави по нея без никакво колебание, но безпокойството я обзе веднага след това. Едва не удари спирачки, за да направи обратен завой. Защото продължеше ли нататък, нямаше избор. Щеше да бъде като бръмбар в бутилка. И дори да не беше женен, какво щеше да стане, ако в момента е с някого? С братлето си Лес например? Какво щеше да стане, ако Големия шофьор е пазарувал бира и мезе за двама, не за един?

Тес угаси фаровете и продължи да кара на лунна светлина. В нейното превъзбудено състояние ѝ се стори, че алеята няма край, но едва ли беше изминала повече от двеста метра, когато зърна къщата на Стрелке горе на баира. Изглеждаше по-голяма от обикновена вила и по-малка от фермерски дом. Не беше тухлена къщурка, нито сламена. В приказката за трите малки прасенца и лошия вълк това щеше да е къщурката от клонки.

Отстрани на къщата беше паркирано дълго ремарке с надпис АВТОПРЕВОЗИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ. В края на алеята пред гаража се кипреше автовозът Пит от снимката в уебсайта. На лунна светлина изглеждаше обсебен от призраци. Тес намали, когато го приближи, и изведнъж отнякъде се появи бяла светлина, която я заслепи и огря ливадата. Това беше сензорна лампа, активирана от движение, и ако Стрелке се върнеше сега, щеше да забележи сиянието ѝ от края на алеята. Може би щеше да я зърне още от Тауншип Роуд.

Тес удари спирачки. Веднъж като тийнейджърка беше сънувала, че е гола-голеничка в училище и изпитва голям срам. Сега се почувства по същия начин. Чу някаква жена да стене. Предполагаше, че е тя, но не звучеше като себе си.

– Загази, Тес.

– Млъквай, Том.

– Той може да се върне всеки момент, а ти не знаеш за колко е нагласен таймерът на лампата. Затрудни се с майката. Той е далеч по-голям от нея.

– Казах да млъкваш!

Опита се да разсъждава, само че ярката светлина ѝ пречеше. Сенките на автовоза и на ремаркето отляво сякаш се протягаха към нея с остри черни пръсти – пръсти на караконджул. Проклета сензорна лампа! Разбира се, че тип като него ще си сложи сензорна лампа! Би трябвало незабавно да се маха, да завие по неговата ливада и да даде газ надолу към шосето, но не бе изключено да се засекат. Чувстваше го. А ако се лишеше от елемента на изненадата, щеше да загине.

„Мисли, Теса Джийн, мисли!“

И като капак на всичко се разлая куче. В къщата имаше куче. Тя си представи озъбен питбул.

– Ако ще оставаш, трябва да се скриеш – посъветва я Том… не, това не звучеше като нейния глас. Или не точно като нейния глас. Може би това бе гласът на нейната най-дълбока същност, на оцеляването. И на убийството. Колко дълбоко заровени, неподозирани същности има човек? Май безкрайно много.

Погледна в огледалото за обратно виждане, като хапеше подутата си долна устна. Засега по алеята не приближаваха включени фарове. Но как да е сигурна, когато лунният блясък и лампата я заслепяваха?

– Лампата е с таймер – обади се Том – и на твое място нямаше да стоя със скръстени ръце. Ако преместиш колата, след като изгасне, само ще го задействаш повторно.

Тя се насочи се към автовоза, за да го заобиколи, и спря. Тревата там беше висока. Големия шофьор непременно щеше да забележи следите от експедишъна. Даже ако сега угаснеше, проклетата лампа пак щеше да грейне безжалостно при завръщането му и той щеше да види смачканата трева.

Отвътре кучето се нахъсваше: Ръф! Ръф! РъфРъфРъф!

– Давай напряко през ливадата и го скрий зад ремаркето – предложи Том.

– Ами следите от гумите? Следите!

– Все някъде трябва да го скриеш. – Том говореше вежливо, но твърдо. – Поне от тази страна тревата е окосена. Нали знаеш, че повечето хора не забелязват това, което ще им избоде очите. Дорийн Маркиз непрекъснато го повтаря.

– Стрелке не е член на Клуба по плетиво, а един побъркан скапаняк.

Но тъй като нямаше избор – нали беше стигнала чак дотук, подкара през ливадата към сребристото ремарке под осветление, което създаваше илюзията за горещо пладне. Надигна се лекичко от седалката, сякаш така като по магия следите от експедишъна нямаше да личат толкова.

– Даже ако лампата свети, той може нищо да не заподозре – обади се Том. – Бас държа, че сърните задействат сензора през цялото време. Даже може да го е сложил, за да ги прогонва от зеленчуковата градина.

Обяснението звучеше смислено (и гласът отново бе като на Том), но това не я успокои кой знае колко.

Ръф! Ръф! Ръф! Ръф! Сякаш онова животно сереше петцентови монети.

Почвата зад сребристото ремарке беше гола и изровена – от време на време тук са се приютявали и други тежкотоварни ремаркета, – но достатъчно твърда. Тес скри експедишъна, доколкото можеше, в сянката му и изключи двигателя. Потеше се обилно и излъчваше неприятна миризма, която никой дезодорант не бе в състояние да премахне.

Щом излезе и затръшна вратата, лампата угасна. В миг на суеверие Тес си помисли, че тя е изключила лампата, която я беше изплашила, после се сети, че е бил таймерът. Подпря се на топлия капак на експедишъна и дълбоко си пое въздух, изпускайки го на пресекулки като бегач в маратон, който пробягва финалните неколкостотин метра. Добре бе да знае за колко време е нагласен таймерът, но нямаше отговор на този въпрос. От уплаха ѝ се беше сторило, че е светило часове наред.

Когато отново се овладя, си направи инвентаризация, като действаше бавно и методично. Револвер и ръкохватка. И двете в наличност, и двете необходими. С тази дупка ръкохватката едва ли щеше да заглуши втори изстрел; дано къщурката върху баира да имаше шумоизолация. Не беше болка за умиране, че ножът е забит в корема на Рамона; стигнеше ли се дотам да коли с кухненски нож Големия шофьор, сериозно щеше да е загазила.

„А в револвера останаха само четири патрона… Защо не взе още патрони, Теса Джийн? Уж имаше план, но май не струва за нищо.“

– Млъквай! – прошепна тя. – Том или Фрици, или който и да си, просто млъквай.

Гласът престана да я хока и тогава Тес осъзна, че истинският свят също се е умълчал. Бесният лай на кучето беше секнал, когато сензорната лампа изгасна. Сега единственият звук беше от вятъра, а единствената светлина – от луната.

38.

Ремаркето беше отлично прикритие, ала Тес не можеше да остане там. Нали беше дошла тук с определена цел. Предпазливо заобиколи къщата. Много се страхуваше да не задейства друга сензорна лампа, но чувстваше, че няма избор. Друга лампа нямаше, обаче луната се скри зад облак, Тес се спъна в капака за мазето и едва не си удари главата в ръчната количка, когато се изправи на колене. За момент, докато лежеше просната, се запита в какво се е превърнала. Беше известна писателка, а застреля една жена преди час и нещо. И то след като я намушка с нож в корема. „Започвам да откачам.“ После се сети как той я обиждаше, как я наричаше мрънкаща кучка и курва, и вече не ѝ пукаше дали откача.

Стрелке наистина имаше градина зад къщата си, но тя бе малка и очевидно не си струваше да я пази със сензорна лампа от набезите на сърни и елени. Освен това в нея бяха останали само няколко загниващи тикви. Тес прекоси лехите, заобиколи ъгъла и се озова пред автовоза. Луната отново се беше показала и превръщаше хрома му в течното сребро на острите мечове от някое фентъзи.

Тя тръгна покрай тежкотоварното возило и коленичи до предното колело (което ѝ стигна до брадичката). Извади Изстисквача от джоба си. Големия шофьор не можеше да влезе в гаража си, защото автовозът запречваше пътя. А и да не беше така, сигурно гаражът бе фрашкан с типичните за ерген боклуци: инструменти, риболовни такъми, приспособления за къмпинг, авточасти, каси газирана вода (купени с отстъпка).

Това са само догадки. Опасно е да гадаеш. Дорийн хубаво щеше да те нахока.

Щеше и още как, никой не познаваше дамите от Клуба по плетиво по-добре от Тес, но тези миловидни бабки със слабост към сладкишите рядко поемаха рискове. А когато рискува, човек, ще не ще, гадае.

Тес си погледна часовника и с учудване установи, че е само десет без двайсет и пет. Струваше ѝ се, че е нагостила двойно Фрици преди четири години. Може би пет. Стори ѝ се, че идва кола, после разбра, че ѝ се е причуло. Жалко, че вятърът духаше силно, но… „Като не ми харесва, да духам аз.“ Никоя членка на Клуба по плетиво не би използвала цинизми – Дорийн Маркиз и нейните приятелки обичаха изрази като „Не се помайвай“, – но това за духането си беше вярно.

Може би той действително беше поел на път, нищо че беше неделя вечер. Може би още щеше да го чака, когато слънцето изгрее, премръзнала до кости (всяка от които я болеше) заради вятъра, непрестанно брулещ самотното баирче, където тя, лудата за връзване, се беше качила с всичкия си акъл.

„Не, той е лудият за връзване. Не помниш ли как танцуваше? Как сянката му се кривеше по стените? Не помниш ли как пееше? Квиченето му? Ще го чакаш, Теса Джийн. Ще го чакаш, докато адът замръзне. Стигнала си прекалено далеч, за да се отказваш.“

Всъщност тя точно от това се боеше.

„Няма начин да бъде благоприличие убийство в дневната. Нали ти е ясно?“

Ясно и беше. Това конкретно убийство – ако успееше да го извърши, – щеше да бъде от типа на „Предсмъртно желание“, а не на „Клубът по плетене от Уилоу Гроув гостува зад кулисите“. Той щеше да паркира тук, вероятно точно пред автовоза, зад който се беше скрила. Щеше да угаси фаровете на пикапа и преди очите му да свикнат с…

Този път не беше вятърът. Тя разпозна нестройното боботене на двигателя още преди фаровете да залеят със светлина завоя на алеята. Застана на едно коляно и нахлупи надолу шапката си, за да не я отнесе вятърът. Трябваше да се приближи до него, а това означаваше много внимателно да подбере най-подходящия момент. Ако се опиташе да го застреля от засада, най-вероятно щеше да пропусне въпреки близкото разстояние; инструкторът от стрелбището ѝ беше обяснил, че може да разчита на Изстисквача само на дистанция от три метра или по-малко. Препоръчал ѝ бе да си набави по-надеждно оръжие, но Тес така и не го послуша. А това не беше всичко. Първо трябваше да се увери, че в пикапа е самият Стрелке, а не брат му или някакъв приятел.

Нямат план.

За план беше твърде късно, понеже това беше пикапът, и когато лампата се включи, тя зърна кафявата шапка с пръските от белина. Видя как Големия шофьор се мръщи и примигва и разбра, че за миг ярката светлина е заслепила и него. Или действаше сега, или никога.

Аз съм Храбрата жена.

Без план, даже без мисъл в главата си, тя излезе иззад автовоза – не тичаше, а вървеше спокойно, с широки крачки. Вятърът се извиваше на пориви и плющеше в панталона ѝ. Тес отвори пътническата врата на пикапа и забеляза на ръката му пръстена с червения камък. Той стискаше книжна кесия, в която прозираше нещо с формата на правоъгълна кутия. Бира, вероятно в опаковка от дванайсет кутии. Той се обърна към нея и се случи нещо ужасно: тя се раздвои. Храбрата жена видя животното, което я изнасили, души и натика в канал с два разложени трупа. Тес видя малко по-широкото лице, както и бръчиците около устата и очите, които ги нямаше в петък следобед. Но още докато осмисляше тези подробности, Изстисквача на лимони гръмна два пъти. Първият куршум продупчи гръкляна на Стрелке малко под брадичката. Вторият отвори черна дупка над едната рунтава вежда и разби прозореца от страната на шофьора. Стрелке рухна върху вратата и ръката, която стискаше книжната кесия, се отпусна като отсечена. Чудовищна тръпка разтърси тялото му и ръката с пръстена се удари във волана, като наду клаксона. Кучето в къщата пак се разлая.

– Не, това е той. – Тя държеше оръжието и се взираше през отворената врата. – Сигурно е той!

Изтича пред пикапа, загуби равновесие, падна на коляно, изправи се и дръпна вратата на шофьора. Стрелке се строполи навън, главата му се удари в асфалтираната алея. Шапката му се изхлузи. Дясното му око, избодено от куршума, пронизал главата, се пулеше на луната. Лявото се пулеше на Тес. Накрая я убеди не лицето – лицето с бръчици, които наистина виждаше за пръв път; лицето с белези от акне, които липсваха в петък следобед.

„Голям ли беше, или същинска грамада?“ – беше попитала Бетси Нийл.

„Същинска грамада“ – беше отговорила Тес и той наистина бе грамаден… само че не колкото застреляния мъж. Когато нейният изнасилвач излизаше от пикапа (от този пикап, в това нямаше капчица съмнение), тя бе преценила, че е висок два метра. Бездънен в корема, налят в бедрата и широк като порта. А този мъж беше висок поне два и десет. Беше дошла да си отмъсти на великан, а уби левиатан.

– О, Господи! – възкликна и вихърът отнесе думите ѝ надалеч. – Боже Господи, какво направих?

– Ти ме уби, Тес – обади се простряният на земята мъж… което беше логично при двете дупки в главата и гърлото му. – Уби Големия шофьор точно както си беше наумила.

Силите я напуснаха. Тя коленичи до него. Луната грееше от буреносното небе.

– Пръстенът – прошепна Тес. – Шапката. Пикапът.

– Той носи пръстена и шапката, когато е на лов – каза Големия шофьор. – Тогава кара и пикапа. Когато той е на лов, аз съм на път, карам автовоз на „Червен ястреб“ – и ако някой го зърне, особено като е седнал – мисли, че вижда мен.

– Защо го прави? – попита тя мъртвеца. – Ти си му брат.

– Защото е луд – търпеливо обясни Големия шофьор.

– И защото преди номерът е минавал – намеси се Дорийн Маркиз. – Като са били непълнолетни, Лестър е загазил с полицията. Въпросът е дали Роскоу Стрелке се е самоубил заради онзи първи проблем, или защото Рамона е накарала баткото Ал да поеме вината. А може би Роскоу е щял да каже истината и Рамона го е убила. Инсценирала е самоубийство. Кое е било, Ал?

Но Ал запази мълчание по въпроса. Мъртвешко мълчание, ако трябва да бъдем точни.

– Ще ти кажа какво се е случило според мен – продължи Дорийн Маркиз. – Рамона си е давала сметка, че ако братчето ти се озове на разпит при полицай, който има поне капка мозък в главата, като нищо ще признае далеч по-тежък грях от това, че е опипвал някое момиче в училищния автобус или че е надничал в колите на местната любовна алея – каквото и да е било кокошкарското обвинение. Теб е придумала да поемеш вината, а мъжа си е убедила да мълчи. По-вероятно го е заставила. Или защото полицията никога не е провела разпознаване с момичето, или защото то не е повдигнало обвинения, работата се е потулила.

Ал нищо не отговори.

Тес си помисли: „Клеча тук и разговарям с въображаеми гласове. Превъртяла съм.“

Да, но някак съзнаваше, че се опитва да запази разума си. Затова трябваше да разбере, а историята, която разказваше с гласа на Дорийн, или беше вярна, или се доближаваше до истината. Градеше се на догадки и калпава дедукция, но имаше смисъл. Връзваше се с това, което Рамона бе признала в последните си мигове.

Тъпа путко, не знаеш какво говориш!

И: Не разбираш. Има грешка.

Добре, имало е грешка. Всичко, което тя направи тази вечер, е било грешка.

Не, не всичко. Рамона е била съучастничка. Знаела е.

– А ти знаеше ли? – обърна се Тес към мъжа, когото бе убила. Пресегна се да го хване за ръката, но се спря. Плътта под ръкава още щеше да е топла. Още щеше да е като на жив човек. – Знаеше ли?

Той не отговори.

– Нека аз – намеси се Дорийн Маркиз. С най-милия си и предразполагащ тон на възрастна дама, който действаше безотказно в книгите, тя попита: – Колко знаехте, господин Шофьор?

– Понякога подозирах – отвърна ѝ. – Общо взето, не му мислех много. Движех бизнеса.

– Някога питал ли си майка си?

– Може и да съм – отвърна той и по чудато изкривеното му око Тес отсъди, че той увърта. Ала откъде да е сигурна на тази подивяла лунна светлина?

– Когато са изчезнали момичетата ли? Тогава ли я попита?

Големия шофьор не отвърна, може би защото Дорийн беше започнала да звучи като Фрици. И като Том Томтом, разбира се.

– Обаче никога не е имало доказателства, нали? – Този път гласът беше на самата Тес.

Но ето че той ѝ отговори:

– Не. Никакви доказателства.

– А ти не искаше доказателства, нали?

Този път нямаше отговор, затова Тес стана и колебливо се приближи до кафявата шапка с белите пръски, която вятърът беше отвял чак на ливадата. Точно когато я вдигаше, сензорната лампа отново угасна. Кучето в къщата престана да лае. Това я наведе на мисълта за Шерлок Холмс и докато стоеше, брулена от ветровития лунен блясък, нададе най-печалния смях, излизал от човешко гърло. Свали своята шапка, напъха я в джоба на якето си и нахлупи неговата. Беше ѝ прекалено голяма, затова я свали, за да затегне лентата отзад. Върна се при мъжа, когото беше убила; същият, за когото отсъди, че може би не е съвсем невинен… но все пак твърде невинен, за да заслужава наказанието, изпълнено от Храбрата жена.

Тя почука с пръст по козирката на кафявата шапка и попита:

– Този ли носиш, когато си на път?

Отговори не Стрелке, а Дорийн Маркиз, доайен на Клуба по плетиво:

– Разбира се, че не. Когато шофираш за дружеството, носиш шапка с червен ястреб, нали?

– Да – каза Стрелке.

– Също така не носиш пръстена, нали?

– Не. Много е кич. Не върви за пред клиентите. Да не говорим, че рискувах някой пияница или наркоман от мизерните мотели да го вземе за истински. Не биха ме нападнали открито, аз съм прекалено голям и силен – поне бях до тази вечер, – но можеха да ме застрелят като куче. А аз не заслужавам такава съдба. Нито заради фалшивия рубин, нито заради гнусотиите, които брат ми е сътворил.

– Заедно с брат ти никога не шофирахте едновременно за дружеството, нали, миличък?

– Не. Когато той беше на път, аз се занимавах с канцеларска работа. Когато аз бях на път, той… Е, май се сещаш какви ги вършеше, когато пътувах.

– Трябвало е да кажеш! – кресна Тес. – Даже само да си подозирал, е трябвало да кажеш!

– Страхувал се е – рече Дорийн с благия си глас. – Нали, миличък?

– Да – отвърна Ал. – Страхувах се.

– От брат ти ли? – попита Тес, която или не вярваше, или не желаеше да повярва. – Било те е шубе от братчето!

– Не от него – отговори Ал Стрелке. – От нея.