Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 28 страниц)

Стрийтър се замисли. Заби поглед в обувките си и от гърлото му излезе глас, който сякаш никога не беше чувал:

– Мисля, че мразя Том Гудхю.

– Кой е този Том?

Стрийтър въздъхна.

– Най-добрият ми приятел от гимназията.

След кратка тишина Ялвод избухна в гръмогласен смях. Заобиколи масичката, потупа Стрийтър по гърба (с ръка, която създаваше усещане, че е студена и с дълги, тънки пръсти, а не с къси и дебели) и се върна пак до сгъваемия стол. Стовари се на него, като продължаваше да вие и пръсти. Лицето му се беше зачервило и по него се стичаха сълзи, които също изглеждаха червени – кървавочервени – на залязващото слънце.

– Най-добрият… от гимназията… ох, това е просто…

Превиваше се от смях. Мучеше, избухваше в спастичен вой, коремът му се тресеше, брадичката му (странно остра за топчестото му лице) ту клюмаше надолу, ту се забиваше в невинното (но смрачаващо се) лятно небе. Накрая той се овладя. Стрийтър понечи да му предложи носната си кърпа, но реши, че не иска тя да се докосва до кожата на този продавач на удължения.

– Бива си те, готин – заяви шишкото. – Ще се спогодим с теб!

– Да, чудесно. – Стрийтър отстъпи още една крачка назад. – Вече вкусвам удоволствието от допълнителните си петнайсет години. Но съм паркирал във велосипедната лента и може да ме глобят.

– Нямай грижа – ухили се Ялвод. – Сигурно си забелязал, че откакто с теб се пазарим, не е минала нито една цивилна кола, камо ли патрулка на полицейското управление в Дери. Трафикът никога не ми пречи, когато преговарям по сериозна сделка със сериозен купувач. Вземам мерки за това.

Стрийтър смутено се огледа. Беше вярно. Чуваше шума от движението по Уичъм Стрийт, отправено към хълма, наричан Горната миля, но наоколо беше абсолютно пусто. „Разбира се – напомни си, – трафикът тук винаги е слаб след края на работния ден.“

Но съвсем да липсва? Да няма ни една кола? Можеше да се очаква в полунощ, но не и в седем и половина вечерта.

– Разкажи ми защо мразиш най-добрия си приятел – подкани го Ялвод.

Стрийтър отново си напомни, че този човек е луд. Не биваше да вярва на нищо, което му пробутва. От тази мисъл му поолекна.

– Том изглеждаше по-добре от мен, когато бяхме деца, а сега изглежда несравнимо по-добре. Беше гимназиалната звезда в три различни спортни дисциплини, а единственото, който аз играя що-годе прилично, е миниатюрен голф.

– Но при този спорт не аплодират мажоретки – отбеляза Ялвод.

Стрийтър кисело се усмихна и разпалено заобяснява:

– Том е доста умен, обаче мързелуваше през всичките години в гимназията. Нямаше никакви амбиции за колеж. Но когато оценките му се влошаваха дотам, че рискуваше да му откажат прием дори като спортист, изпадаше в паника. И към кого се обръщаше за помощ?

– Към теб! – извика Ялвод. – Отговорният приятел! Помагаше му с уроците, нали? Може би дори си му написал няколко теми, а? Като нарочно си допускал грешки в правописа, за да минат пред учителите като работа на Том, нали така?

– Признавам, виноват! През последната година – годината, през която Том получи наградата на щата Мейн за изявен спортист, аз бях и Дейв Стрийтър, и Том Гудхю.

– Гадно.

– А знаеш ли кое беше най-гадното от всичко? Имах си гадже. Едно хубаво момиче на име Норма Уитън. С ’тъмнокафява коса и очи, безупречна кожа, високи скули…

– Гърди, които не спират да подскачат…

– Абсолютно. Но ако оставим настрана сексапила…

– Не че ти някога си го оставял настрана…

– … аз наистина обичах това момиче. Обаче знаеш ли какво направи Том?

– Сви ти гаджето! – възмутено извика Ялвод.

– Позна! Двамата дойдоха при мен. И си признаха всичко.

– Благородно!

– Станало неочаквано.

– Какво да правиш, любов! Любоффф!

– Да. Естествено привличане. „По-силно е от нас“ и приказки от сорта.

– И после този Том ѝ наду корема, а?

– Точно така. – Стрийтър пак се загледа в обувките си. Спомни си една поличка, с която Норма ходеше във втори или трети курс. Беше толкова къса, че отдолу можеше да зърне гащичките ѝ. Оттогава бяха минали почти трийсет години, но той все още извикваше в паметта си картината, докато правеше любов с Джанет. С Норма не бяха правили любов, поне не в истинския смисъл – тя се дърпаше. А веднага смъкна гащите за Том Гудхю. Вероятно още щом ѝ е поискал.

– И я заряза с надутия корем.

– Не – въздъхна Стрийтър. – Ожени се за нея.

– И после се разведе! Навярно, след като ѝ тегли хубав бой.

– Не, по-лошо. Женени са и до днес. Имат три деца. Като ги срещнеш на разходка в парка „Баси“, обикновено се държат за ръце.

– Направо върхът! По-гадно не може да бъде. Освен ако… – Ялвод го изгледа изпод гъстите си вежди. – Освен ако самият ти не зъзнеш в айсберга на брак без любов.

– Съвсем не – отвърна Стрийтър, изненадан от предположението. – Много обичам Джанет и тя също ме обича. Невероятна е – подкрепя ме и плътно е до мен, откакто този рак се появи. Ако съществува такова нещо като хармония в този свят, то ние с Том се оказахме с подходящите партньорки. Абсолютно. Но…

– Но? – Ялвод нетърпеливо го изгледа; очевидно разговорът му доставяше голямо удоволствие.

Стрийтър осъзна, че ноктите потъват в дланите му, но не ги отпусна, а още повече ги стисна. Заби ги в плътта, докато потече кръв.

– Но копелето ми я открадна! – Това го беше тровило с години и като го изкрещя сега, се почувства облекчен.

– Да, така е, а искаме ли нещо, ние никога не преставаме да го желаем, независимо дали е добро за нас или не е. Съгласен ли си?

Стрийтър не отговори. Дишаше тежко, като човек, който току-що е пробягал петдесет метра на спринт или е участвал в уличен побой. По доскоро бледите му страни бяха избили цветни петна.

– Това ли е всичко? – Гласът на Ялвод беше благ като на енорийски свещеник.

– Не.

– Изплачи си болката. Спукай този цирей.

– Той е милионер. Невероятно, но е факт. В края на осемдесетте – скоро след наводнението, което едва не унищожи града ни, Том основа фирма за боклук. Нарече я „Сметосъбиране и рециклиране – Дери“. По-добре звучи, нали разбираш?

– По-малко дрънка на бацили.

– Дойде в банката за заем и макар че бизнеспланът му изглеждаше несигурен на всички, аз успях да го пробутам. Знаеш ли защо го направих, Ялвод?

– Разбира се! Защото той ти е приятел!

– Не позна, опитай пак.

– Защото смяташе, че ще фалира.

– Точно така. Той изръси всичките си спестявания за четири боклукчийски камиона и ипотекира къщата си, за да купи парче земя до разклонението за Нюпорт. За сметище. Като онези, дето ги купуват гангстерите в Ню Джърси, за да изхвърлят труповете и да си перат мръсните пари от дрога и от проституция. Помислих си, че върши лудост, и с готовност му подготвих договор за кредит. Той все още ми е благодарен и ме обича като брат. Непрекъснато разказва как съм се застъпил в банката за него и съм рискувал работното си място. „Дейв ми даде рамо също като в гимназията“ – разправя. Знаеш ли как хлапетата в града наричат сметището му сега?

– Кажи ми!

– Планината „Трашмор“2525
  От trash – боклук и планината Ръшмор, национален паметник на САЩ с ликовете на четирима президенти. – Б.пр.


[Закрыть]! Огромно е! Не бих се изненадал, ако е радиоактивно. Покрито е с чимове, но навсякъде има табели „Не влизай!“ и под зелената трева вероятно щъкат плъхове като в подземния Манхатън! Сигурно и те са радиоактивни!

Той спря, съзнавайки, че говори щуротии, но му беше все едно. Ялвод беше луд, но – изненада! Стрийтър също се оказа луд! Поне по темата за своя стар приятел. Освен това…

„Ин карцинома веритас“ – помисли си.

– Добре, да обобщим. – Ялвод започна да отмята на пръсти. Те сега въобще не бяха дълги, а къси, пухкави и безобидни като самия него. – Том Гудхю е изглеждал по-добре от теб, когато сте били момчета. Притежавал е атлетични умения, за които ти си можел само да мечтаеш. Девойката, която е стискала гладките си бели бедра на задната седалка в твоята кола, ги е разтворила за Том. Той се е оженил за нея. Двамата все още се обичат. Децата им, предполагам, са добре?

– Здрави и красиви! – изграчи Стрийтър. – Дъщеря им скоро ще се омъжва, по-големият им син учи в колеж, а малкият е гимназист. Капитан на гимназиалния отбор! Крушата не пада по-далеч от шибаното дърво!

– Да. А черешката на шоколадовата мелба е, че Том е богат, докато ти се тътриш през живота със заплата от около шейсет хиляди годишно.

– Получих премия, задето му уредих кредита – измърмори Стрийтър. – Защото съм имал визия!

– Докато ти всъщност искаш повишение.

– Откъде знаеш?

– Знам ги тези работи. Сега съм бизнесмен, но едно време бях скромен служител на заплата. Уволниха ме, преди сам да се разкарам. Всъщност ми направиха най-голямата услуга. Нещо друго? Хайде, кажи да ти олекне.

– Налива се с английско пиво „Олд Спотид Хен“! – извика Стрийтър. – Никой в Дери не пие тази претенциозна пикня! Само той! Само Том Гудхю, Кралят на боклука!

– Има ли спортна кола? – попита тихо Ялвод с глас, сякаш подплатен с коприна.

– Не. Ако имаше, щяхме поне да се шегуваме с Джанет за спортните коли и менопаузата при мъжете. Кара шибан рейндж роувър.

– Предполагам, че има още нещо. Ако е така, кажи го, освободи се и от него.

– Той няма рак. – Гласът на Стрийтър прозвуча почти като шепот. – На петдесет и една години е като мен, а е здрав… като шибан… кон.

– Ти също.

– Какво?

– Здрав си. И понеже поне временно излекувах рака ти, може ли да те наричам Дейв?

– Ти си много луд човек – каза Стрийтър не без възхищение, също заговаряйки на „ти“.

– Не, не съм. Абсолютно съм нормален. Забележи, че казах „временно“. Все още сделката ни е в предварителния стадий – „пробвай и пипни, а след това купи“. Той ще трае поне седмица, може би десетина дни. Приканвам те настойчиво да посетиш лекаря си. Мисля, че той ще отбележи удивително подобрение в състоянието ти. Но то няма да е за дълго. Освен ако… – Ялвод се приведе, като се усмихваше свойски. Зъбите му отново изглеждаха прекалено много (и прекалено големи) за безобидната му уста. – От време на време се навъртам тук – добави. – Обикновено по това време на деня.

– Точно преди залез-слънце.

– Да. Повечето хора не ме забелязват – погледът им минава през мен, сякаш не съществувам, но ти ще се оглеждаш зорко. Нали?

– Ако съм по-добре, непременно.

– И ще ми донесеш нещо.

Усмихна се още по-широко и Стрийтър беше удивен от ужасна гледка: зъбите му не само бяха повече на брой и по-големи. Бяха заострени.

Когато се прибра, Джанет сгъваше дрехи в пералното помещение.

– Ето те! – възкликна. – Бях започнала да се тревожа. Добре ли се разходи с колата?

– Да – отвърна Стрийтър. Огледа кухнята. Изглеждаше различна. Сякаш беше кухня в някой сън. Той светна лампата – така беше по-добре. Ялвод беше този сън. Ялвод с неговите обещания. Просто един умопобъркан, пуснат за деня от психиатрия „Акейдия“.

Джанет отиде при него и го целуна по бузата. Беше много красива с поруменялото си от топлината на сушилнята лице. Беше навършила петдесет, но изглеждаше много по-млада. Стрийтър си помисли, че след смъртта му животът ѝ сигурно ще е по-хубав. Може би на Мей и Джъстин им беше писано да имат втори баща.

– Добре изглеждаш – отбеляза тя. – Цветът на лицето ти се е върнал.

– Наистина ли?

– Да. – Джанет го дари с окуражителна усмивка, под която се долавяше следа от безпокойство. – Ела да си говорим, докато сгъвам останалите дрехи. Толкова е скучно.

Стрийтър я последва в пералното помещение и застана на вратата. Знаеше, че няма смисъл да ѝ предлага помощта си. Според нея той сгъваше неправилно дори кърпи за чинии.

– Джъстин се обади – подхвърли тя. – Във Венеция са с Карл. В младежко общежитие. Шофьорът на таксито говорел много добър английски. Прекарват си идеално.

– Браво.

– Беше прав, че запази диагнозата в тайна. Беше прав, а аз не бях.

– За първи път в нашия брак.

Тя сбърчи нос в гримаса.

– Джъс очакваше това пътуване с такава радост. Но като се върне, ще трябва да му кажеш. Мей също ще се прибере от Сиърспорт за сватбата на Грейси, най-добре тогава да им съобщим.

Грейси беше Грейси Гудхю, най-голямото дете на Том и Норма. Карл Гудхю, който в момента пътешестваше с Джъстин, беше средното от трите им деца.

– Ще видим – промърмори Стрийтър. Носеше си торбичка за повръщане в задния джоб, но от гаденето нямаше и помен. Напротив, чувстваше желание да похапне. За първи път от сума време.

Нищо не се е случило – знаеш го, нали? Просто малка психосоматична елевация. Ще изчезне.

– Като косата ми – изрече той.

– Какво, миличък?

– Нищо.

– А, като споменах за Грейси, Норма се обади. Напомни ми, че е техен ред да ни поканят в четвъртък на вечеря. Казах, че ще те попитам, но че си зает в банката, работиш всеки ден до късно заради лавината от лоши ипотеки. Реших, че едва ли ще искаш да ги видиш.

Гласът ѝ беше нормален и спокоен както винаги, но изведнъж от очите ѝ се затъркаляха едри сълзи като на рисунка в детска книжка. Любовта позамира след години брак, обаче сега неговата се възпламени като в онези ранни времена, когато двамата живееха в неугледен апартамент на Косут Стрийт и понякога се любеха на килима в хола. Приближи се до Джанет, взе недосгънатата риза от ръцете ѝ и я прегърна. Тя също го прегърна, страстно.

– Толкова е трудно и несправедливо – промълви. – Но ние ще се справим. Не знам как, но ще се справим.

– Точно така. И затова като начало ще вечеряме в четвъртък с Том и Норма, както правим винаги.

Тя се отдръпна и впери в него влажните си очи.

– Ще им кажеш ли?

– И да разваля вечерта? Не.

– Ще можеш ли да хапнеш нещо? Без да… – Джанет стисна устни, сложи два пръста върху тях, наду бузи и събра очи в комична пантомима на повръщане, която го развесели.

– Не знам за четвъртък, но сега с удоволствие бих хапнал нещо. Какво ще кажеш да си направя един хамбургер? Или да отскоча до „Макдоналдс“. Ще ти донеса шоколадов шейк.

– Боже мой! – Тя избърса очи. – Това е чудо.

– Не бих го нарекъл точно „чудо“ – каза доктор Хендерсън в сряда следобед, след като прегледа резултатите от ядрено-магнитния резонанс. – Но…

Беше два дни, след като Стрийтър бе обсъждал въпроси за живота и смъртта под жълтия чадър на господин Ялвод, и ден преди редовната вечеря на семейство Стрийтър със семейство Гудхю, на които тази седмица се падаше да бъдат домакини в просторната си резиденция, наричана понякога от Стрийтър „къщата, която боклукът построи“. Разговорът не се провеждаше в кабинета на лекаря, а в малка стаичка за консултации в градската болница „Дери Хоум“. Хендерсън се бе опитал да разубеди Стрийтър за ядрено-магнитния резонанс с аргумента, че осигуровката не го покрива, а резултатът със сигурност ще е разочароващ. Но той бе настоял.

– Но? Но какво, Роди?

– Туморите са се свили, дробовете ти изглеждат чисти. Никога не съм виждал подобен резултат. Двамата колеги, на които показах снимките ти, също. А най-важното е – но да си остане между нас, – че и техникът на ядрено-магнитния томограф не е виждал никога такова нещо, а аз най-много вярвам на техниците. Според тях компютърът в апаратурата е дал грешка.

– Но аз се чувствам добре – заяви Стрийтър. – Точно затова настоях да се изследвам. И това ли е грешка?

– Повръщал ли си?

– Два-три пъти. Но според мен е от химиотерапията. Между другото, я спирам.

Роди Хендерсън се намръщи.

– Това е много неразумно.

– Неразумното е, че въобще я започнах, приятелю. Ти на практика ми каза: „Извинявай, Дейв, шансовете да умреш преди следващия Свети Валентин, са около деветдесет процента, ама ще направя ад времето, което ти остава, като те натъпча с отрова. Ще се чувстваш гадно, но може би не повече, отколкото ако те инжектирам с помия от сметището на Том Гудхю.“ И аз като последния глупак приех.

Хендерсън беше видимо засегнат.

– Химиотерапията е последната надежда за…

– Разправяй ги на дядовия ми – добродушно се усмихна Стрийтър. Пое дълбоко въздух и го усети да изпълва белите му дробове. Усещането беше прекрасно. – когато ракът е агресивен, химиотерапията не се прави за пациента. Тя е само допълнително страдание, допълнителен налог, който болният заплаща, та след като умре, лекарите и роднините му да се прегръщат до ковчега и да казват: „Направихме всичко възможно.“

– Не си прав. Знаеш, че тази болест понякога се връща, нали?

– Кажи го на туморите. На тези, дето са изчезнали от мен.

Хендерсън погледна снимките на Дълбокия Потаен Стрийтър, които се сменяха на всеки двайсет секунди на монитора в стаята за консултации, и въздъхна. Резултатите бяха добри – дори и Стрийтър виждаше това, но лекарят изобщо не изглеждаше доволен.

– Спокойно, Роди – заговори му благо, както някога говореше на Мей или на Джъстин, когато бяха загубили или счупили някоя любима играчка. – Както стават гадости, така и стават чудеса. Чел съм за такива в „Рийдърс Дайджест“.

– Откакто практикувам, не съм виждал чудо да се случва в ядрено-магнитната тръба. – Хендерсън взе един молив и почука с него по медицинското досие на Стрийтър, което доста беше набъбнало през последните три месеца.

– За всяко нещо има първи път.

Четвъртък вечер в Дери – летен здрач. Залязващото слънце озаряваше с червените си призрачни лъчи трите акра земя, които Том Гудхю имаше нахалството да нарича „стария заден двор“. Стрийтър седеше на градински стол във вътрешния двор и слушаше тракането на чинии и смеха на Джанет и Норма, които зареждаха миялнята машина.

Двор?! Какъв ти двор! Това е представата за рай на всеки вманиачен по „ТиВи Шоп“.

Имаше дори фонтан с мраморно дете по средата. Тъкмо това херувимче с голо дупе (да, естествено, то пишка!) дразнеше Стрийтър най-много. Беше сигурен, че е било идея на Норма. Тя беше изкарала курс по либерални изкуства2626
  Академична дисциплина, която дава общи познания по литература, история, философия, математика и наука. Според мнозина изучаването ѝ е губене на време и пари. – Б.пр.


[Закрыть] и имаше (напълно неоснователни) претенции за класическо образование. Е, добре, но да гледаш херувимче в умиращия тлеещ блясък на прекрасна лятна вечер и да знаеш, че е плод на монопола на Том върху боклука!…

Щом Стрийтър се сети за този дявол („Или «ялвод» ако повече ви харесва“ – помисли си), се появи самият Боклукчийски крал, захванал между пръстите на лявата ръка две изпотени бутилки „Олд Спотид Хен“. Слаб и строен, със синята си спортна риза и избелели джинси, с изваяното си лице, осветено от отблясъците на залязващото слънце, Том Гудхю изглеждаше като модел от реклама за бира в някое списание. Стрийтър даже си представи текста: „Живей пълноценно – посегни към «Спотид Хен» – пиво драгоценно.“

– Реших, че сигурно ще искаш да ударим още по една. Хубавата ти жена обеща да шофира.

– Благодаря. – Стрийтър взе едната бутилка, вдигна я и отпи. Претенциозна или не, бирата си я биваше.

Гудхю седна, в този момент от къщата излезе Джейкъб, футболистът, понесъл чиния със сирене и солени бисквити. Беше широкоплещест и красив – също като Том, когато беше гимназист. „Мажоретките вероятно му се лепят като мухи на мед – помисли си Стрийтър. – Хубавецът му с хубавец, сигурно ги разгонва с пръчка.“

– Майка ви праща мезе за бирата – каза Джейкъб.

– Благодаря, Джейк. Излизаш ли?

– Само за малко. Ще похвърлям фризби с приятели на поляната, докато се стъмни, а после ще уча.

– Не прекосявайте пътя. Отровният бръшлян е навсякъде.

– Да, знам. Дени получи ужасен обрив, когато бяхме в прогимназията. Беше толкова зле, че майка му се изплаши да не би той да има рак на кожата.

– Ужас! – промърмори Стрийтър.

– Карай внимателно, сине. Без фукливи изпълнения!

– Бъди спокоен! – Момчето го прегърна и без никакво смущение го целуна по бузата, което потисна Стрийтър. Том не само беше в цветущо здраве, имаше прелестна жена и фонтан с нелеп пикаещ херувим – имаше и осемнайсетгодишен син, който не се стесняваше да целуне баща си за довиждане, преди да хукне с тайфата.

– Добро момче е – рече Гудхю с обич, докато гледаше как Джейкъб изкачва стъпалата към къщата и изчезва зад вратата. – Учи здраво и изкарва добри оценки, за разлика от своя старец. Но за мой късмет имах теб.

– За късмет на двама ни – добави Стрийтър, усмихна се, сложи парче сирене върху една бисквитка и я лапна.

– Радвам се, като те гледам, че се храниш, братле – каза Гудхю. – С Норма бяхме започнали да се тревожим да не би да си болен.

– Здрав съм като кон. – Той отпи от вкусната (и без съмнение скъпа) бира. – Взех обаче да оплешивявам тук отпред. Джанет казва, че така изглеждам по-слаб.

– Ето нещо, за което жените няма нужда да се притеснява. – Гудхю прокара пръсти през косата си, която беше буйна и гъста, както когато бяха осемнайсетгодишни. Нямаше един бял косъм. На моменти Джанет Стрийтър можеше да мине за четирийсетгодишна, обаче на светлината на залязващото слънце Кралят на боклука изглеждаше на трийсет и пет. Не пушеше, не прекаляваше с алкохола и ходеше на фитнес в един скъпарски клуб, който работеше с банката на Стрийтър, но самият Стрийтър не можеше да си го позволи. Карл Гудхю, по-големият син на Том, в момента обикаляше Европа с Джъстин Стрийтър, като беше поел всички разноски. Тоест пътуваха с парите на Краля на боклука.

„О, ти, човеко, който имаш всичко – твоето име е Гудхю“ – помисли Стрийтър и се усмихна на стария си приятел.

Старият му приятел също се усмихна и допря гърлото на бирената си бутилка до неговата.

– Хубав е животът, а?

– Много хубав. Дълги дни и блажени нощи.

Гудхю повдигна вежди:

– Това пък откъде ти скимна?

– Хрумна ми изневиделица. Какво, не е ли вярно?

– Ако е, на теб дължа много от блажените си нощи – отбеляза Гудхю. – Понякога дори си мисля, че дължа живота си на теб, братле. – Вдигна тост към смахнатата си градина. – Поне най-хубавата част.

– Не, ти сам постигна всичко.

Гудхю понижи глас, сякаш да сподели някаква поверителна информация.

– Искаш ли да знаеш истината? Постигнах го благодарение на жена си. В Библията пише: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от скъпоценни камъни.“ Или нещо в този дух. А ти ме запозна с нея. Не знам дали си спомняш.

Стрийтър почувства внезапно и почти непреодолимо желание да счупи бирената бутилка в теракотения под и да натика нащърбеното ѝ и все още пенещо се гърло в очите на стария си приятел. Вместо това се усмихна, отпи от бирата и стана.

– Отивам на едното място.

– Човек не си купува бира, а само я взема за временно ползване – каза Гудхю и гръмко се засмя. Сякаш самият той го беше съчинил в момента.

– Абсолютно вярно. Ей-сега се връщам.

– Наистина изглеждаш по-добре – извика Гудхю зад гърба му.

– Благодаря – отвърна Стрийтър. И добави: – Стари приятелю.

Затвори вратата на тоалетната, завъртя ключа, светна лампата и за първи път в живота си отвори шкафчето над мивката в чужда къща. Първото, върху което попадна погледът му, го развесели страхотно – оцветяващ шампоан „Само за мъже“. Имаше и няколко шишенца с лекарства.

Помисли си: „Хора, които си оставят лекарствата в тоалетна, използвана от гости, сами си търсят белята.“ Не че имаше нещо сензационно. Норма вземаше лекарства за астма; Том вземаше атенолол за високо кръвно и се мажеше с някакъв мехлем.

Шишенцето с атенолол беше наполовина пълно. Стрийтър взе една таблетка, пъхна я в малкото джобче на джинсите си и пусна водата. След това излезе от тоалетната, чувствайки се като нарушител, промъкнал се през границата на непозната страна.

Следващата вечер беше облачно, но Джордж Ялвод пак седеше под жълтия си чадър и гледаше телевизионния таблоид „Инсайд Едишън“ на портативния си телевизор. Водещата тема беше за Уитни Хюстън, която била свалила подозрително много килограми веднага след като подписала много изгоден договор със звукозаписна компания. Ялвод отпрати клюката с пренебрежително помахване с дебелите си пръсти и се обърна към Стрийтър с усмивка:

– Как се чувстваш напоследък, Дейв?

– По-добре.

– Така ли?

– Да.

– Повръщал ли си?

– Днес не съм.

– Храниш ли се?

– Дори преяждам.

– Обзалагам се, че си се изследвал.

– Откъде знаеш?

– Не бих очаквал друго от успял банков чиновник като теб. Носиш ли ми нещо?

За момент Стрийтър си помисли да си тръгне. Наистина си го помисли. После бръкна в джоба на лекото яке, което бе облякъл (вечерта беше хладна за август, а той още не беше укрепнал), и извади сгъната на квадрат хартиена кърпичка. Поколеба се, после я подаде през масата на Ялвод, който я разгъна и отбеляза:

– Атенолол. Бива. – Сложи хапчето в устата си и преглътна.

Стрийтър зяпна, после бавно затвори устата си.

– Не се шокирай толкова, де – ухили се онзи. – Ако твоята професия бе стресираща като моята, и ти щеше да имаш проблеми с кръвното. А какви киселини ме мъчат – да не ти разправям.

– И сега какво? – попита Стрийтър. Макар да беше с яке, изведнъж му стана студено.

– Сега ли? – Търговецът го погледна с изненада. – Сега започвай да се наслаждаваш на петнайсет години крепко здраве. А може да са двайсет, че даже двайсет и пет. Кой знае?

– А щастие?

Ялвод го удостои с дяволития си поглед. Щеше да е забавно, ако не беше студенината, която се прокрадваше в очите му. И старостта. В този миг Стрийтър беше убеден, че Джордж Ялвод върти своята търговия от много дълго време, независимо от стреса и киселините.

– Щастието зависи от теб, Дейв. И, разбира се, от семейството ти: Джанет, Мей и Джъстин.

Беше ли казал имената им на Ялвод? Не можеше да си спомни.

– Може би най-вече от децата. Някой някога бе казал, че правим децата си заложници на своята съдба, но всъщност децата вземат родителите за заложници, така си мисля аз. Някое от тях може да претърпи фатален инцидент или да осакатее на пусто шосе, или… да се превърне в жив труп поради страшна болест.

– Да не намекваш, че…

– Не, не, не! Това не е някаква банална морализаторска история. Аз съм бизнесмен, а не герой от „Дяволът и Даниел Уебстър“2727
  Разказ от Стивън Бенет, в който авторът се връща към темата от „Фауст“ на Гьоте. (Същата тема е в основата и на разказа от Уошингтън Ървинг „Дяволът и Том Уокър“.) Във версията на Бенет се разказва за фермер от Ню Хемпшир, който, преследван от неудачи, продава душата си на дявола и е защитаван от Даниел Уебстър. По „Дяволът и Даниел Уебстър“ са заснети филмите „Всичко, което може да се купи с пари“ (1941) и „Прекият път към щастието“ (2001). – Б.пр.


[Закрыть].

Казвам само, че щастието ти е в твоите ръце и в ръцете на най-близките ти хора. Ако си мислиш, че след около две десетилетия ще се появя, за да прибера душата ти и да я зачисля в плесенясалия си тефтер, грешиш. Човешките души станаха мизерна и елементарна стока.

„Говори – помисли си Стрийтър, – както би говорила лисицата, след като многократните ѝ скокове са ѝ доказали, че гроздето наистина, ама наистина не може да се достигне.“ Но не възнамеряваше да изрече това на глас. Сделката бе сключена и сега единственото му желание беше да се изпари по-бързо. И все пак се бавеше и отлагаше въпроса, от който се боеше, но знаеше, че трябва да зададе. Защото съзнаваше, че не става дума за подарък – като опитен банков чиновник беше виждал много гешефтарски сделки. Познаваше зловонния им полъх – неприятен мирис като на горящ керосин.

Казано по-ясно, за да се вдигне този черен товар от теб, трябва да направиш мръсно на другиго.

Но да откраднеш една таблетка за високо кръвно, не означава да направиш мръсно. Нали така?

Междувременно Ялвод затвори големия си чадър. Едва тогава Стрийтър забеляза един удивителен и обезсърчаващ факт – чадърът въобще не беше жълт. Беше сив като небето. Лятото си отиваше.

– Повечето от клиентите ми са напълно удовлетворени и щастливи. Това ли искаш да чуеш?

И да… и не.

– Усещам, че имаш по-конкретен въпрос – добави закръгленият мъж. – Ако искаш отговор, престани да усукваш, а ме питай. Ще вали и искам да се скрия някъде. Само бронхит ми липсва на моята възраст.

– Къде ти е колата?

– О, това ли бил въпросът ти? – Ялвод го гледаше с насмешка. Лицето му беше изпито, пухкавината бе изчезнала, очите му бяха станали като на азиатец и бялото в тях преминаваше в неприятно черно, черно като – да, наистина – черно като раков тумор. Изглеждаше като най-незабавния клоун на света, чийто грим се е изтрил наполовина.

– Зъбите ти – глуповато промърмори Стрийтър. – С шипове са.

– Задай въпроса, Стрийтър!

– Том Гудхю ли ще се разболее от рак?

Онзи зяпна, после се разхили. Звукът беше хъхрещ, зловещ и отблъскващ – като замиращ стон на калиопа.

– Не, Дейв – отвърна. – Том Гудхю няма да се разболее от рак. Не той!

– А какво тогава? Какво?

Презрението, с което Ялвод го изгледа, накара Стрийтър да се олюлее, сякаш изведнъж костите му бяха станали на дупки, проядени от безболезнена, но ужасно корозивна киселина.

– Какво ти пука? Нали каза, че го мразиш?

– Но…

– Наблюдавай. Чакай. Наслаждавай се. И вземи това. – Подаде му визитка. На нея пишеше СВЕТСКИ ДЕТСКИ ФОНД, посочен беше адрес на банка на Каймановите острови. – Данъчен рай – обясни и се ухили. – Там ще изпращаш моите петнайсет процента. Ако ме прецакаш, ще разбера. И тогава лошо ти се пише, малкия.

– Ами ако жена ми узнае и започне да задава въпроси?

– Жена ти си има своя чекова книжка. Освен това тя никога не те проверява. Има ти доверие. Прав ли съм?

– Ами… – Забеляза без изненада, че дъждовните капки, които падаха върху ръцете на Ялвод, започваха да пушат и да цвърчат. – Прав си.

– Прав съм, я! Е, споразумяхме се. А сега потегляй, прибери се при жена си. Сигурен съм, че ще те посрещне с отворени обятия. Заведи я в спалнята. Вкарай в нея пениса си на смъртен и си представи, че е жената на най-добрия ти приятел. Не я заслужаваш, но си късметлия.

– Ами ако реша да се откажа? – прошепна Стрийтър.

Ялвод го дари с ледена усмивка, която оголи издадените му канибалски зъби.

– Няма начин! – отсече.

Това се случи през август 2001, месец преди да паднат кулите-близнаци.

През декември (в същия ден, в който Уинона Райдър беше арестувана за кражба в магазин), доктор Родерик Хендерсън обяви Дейв Стрийтър за излекувал се от рак и за едно от чудесата на съвременния свят.

– Нямам обяснение – каза.

Стрийтър имаше, но си замълча.

Разговорът им се състоя в кабинета на доктор Хендерсън. Междувременно в болницата „Дери Хоум“, в стаята за консултации, където Стрийтър бе видял първите рентгенови снимки на излекуваното си като по чудо тяло, на същия стол, на който бе седял, сега седеше Норма Гудхю и гледаше своите резултати от ядрено-магнитния резонанс. Вцепенено слушаше това, което лекарят ѝ обясняваше с възможно най-благия си тон – че бучката в лявата ѝ гърда наистина е рак, който се е разпространил в лимфните ѝ възли.

– Положението е лошо, но не и безнадеждно. – Хендерсън се пресегна през масата и хвана студената ръка на Норма. – Налага се веднага да започнем химиотерапия – добави и окуражаващо ѝ се усмихна.

През юни следващата година Стрийтър най-сетне получи повишение. Мей Стрийтър бе приета във факултета по журналистика в Колумбийския университет. За да го отпразнуват, Стрийтър и жена му заминаха за Хаваите на дълго отлагана почивка. Любиха се много пъти. През последния им ден на остров Мауи се обади Том Гудхю. Връзката беше лоша, пък и той едва говореше, но все пак стана ясно – Норма беше починала.

– Ние ще сме винаги до теб – обеща му Стрийтър.

Когато съобщи на Джанет новината, тя се строполи на хотелското легло и зарида, закрила с длани очите си. Стрийтър легна до нея, притисна я до себе си и си помисли: „Е, така или иначе вече си тръгвахме.“ И въпреки че му беше мъчно за Норма (и донякъде за Том), имаше и радостен момент – бяха избегнали най-гадния период в Дери, когато насекомите жилят като полудели.