Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 28 страниц)

– Прочете го в очите ми, нали?

Все още се чувствах доста отпаднал, ала въпросът му моментално изостри предпазливостта ми.

– Кое, шерифе?

– Това, което бях дошъл да ти кажа. Не си ли спомняш? Е, не съм изненадан. Ти беше в ужасно състояние, Уилф. Бях сигурен, че ще умреш, и се боях, че това ще се случи още на път за болницата. Но май Господ още не е приключил с теб, а?

Със сигурност имаше нещо, което още не бе приключило с мен, обаче се съмнявах, че това е Господ.

– Нещо, свързано с Хенри ли е? Да не би да си дошъл да ми кажеш нещо за момчето ми?

– Не – поклати глава той. – Не беше за Хенри, а за Арлет. Новините са лоши – от най-лошите, – обаче не бива да се обвиняваш. Все пак не си я прогонил от дома си с бой. – Той се наведе към мен. – Сигурно си мислиш, че не те харесвам, Уилф, но това не е вярно. Наистина, в нашия край има хора, дето не те обичат особено – и двамата ги знаем кои са, нали? – ала не бива да ме слагаш сред тях само защото гледам да се съобразявам и с техните интереси. Вярно е, че си ме ядосвал, и съм убеден, че все още можеш да бъдеш приятел с Хал Котъри, ако държиш момчето си по-изкъсо, но винаги съм те уважавал.

Съмнявах се, обаче реших да си държа езика зад зъбите.

– Що се отнася до случилото се с Арлет, ще ти го кажа отново, понеже искам да ти го набия в главата – не трябва да се самообвиняваш.

Не трябва ли? Помислих си, че това е доста странно умозаключение – особено за полицай, когото никой не смяташе за Шерлок Холмс.

– Хенри сериозно е загазил, ако докладите, които получавам, са верни – продължи мрачно Джоунс. – И отгоре на всичко е завлякъл и Шанън Котъри със себе си. Забъркали са се в големи неприятности. Така че това ти е напълно достатъчно, за да се товариш и с отговорността за смъртта на съпругата ти. Не си я слагай на сър…

– Просто ми кажи какво е станало – прекъснах го аз.

И той ми разказа. Два дни преди посещението му във фермата ми – може би в деня, когато бях ухапан от плъха, или в този преди него – някакъв фермер потеглил към Лайм Биска, за да пласира последния товар от реколтата си. Пътьом забелязал три койота, които се дърлели за нещо на около десетина-петнайсет метра северно от шосето. Човекът спокойно можел да продължи по пътя си, ако не бил зърнал в канавката протрита лачена дамска обувка и чорапогащник. Тогава спрял, стрелял веднъж с пушката си, за да разгони койотите, и закрачил през полето към плячката, заради която се джавкали псетата. Онова, което открил, било скелет на жена с разпарцаливени остатъци от дрехи и оскъдно количество разложена плът, висяща тук-там по костите му. Косата на мъртвата била светлокафява – вероятно така според шерифа би изглеждала тъмнокестенявата коса на Арлет след неколкомесечна атака от природните стихии.

– Два от последните ѝ кътници ги няма – съобщи ми Джоунс. – На съпругата ти липсваха ли ѝ някакви зъби?

– Да – излъгах аз. – Точно тези. Изгуби ги в резултат от инфекция на венците.

– Когато наминах малко след бягството ѝ, момчето ти каза, че е взела скъпите си бижута.

– Да – потвърдих. Въпросните бижута сега се намираха на дъното на кладенеца.

– Когато ви попитах дали е взела някакви пари със себе си, ти спомена двеста долара. Нали тъй беше?

О, да. Измислената сума, която Арлет уж беше взела от скрина ми.

– Точно така.

Шерифът кимна.

– Е, всичко си идва на мястото, всичко се връзва. Скъпи бижута и малко пари. Това обяснява нещата, не мислиш ли?

– Не разбирам…

– Защото не разсъждаваш като полицай. Била е нападната и ограбена още по пътя. Някой мръсник я е видял край шосето между Хемингфорд и Лайм Биска и я е качил. После я е убил, взел е парите и бижутата ѝ и е отнесъл трупа ѝ достатъчно далеч, за да не може да се забележи от минаващите по пътя. – От мрачното му изражение заключих, че според него е била и изнасилена, ала за щастие това не може да се определи със сигурност от оскъдните ѝ тленни останки.

– Да, звучи съвсем логично – казах аз и положих всички усилия да остана сериозен, докато Джоунс не си тръгна. После се обърнах на другата страна и въпреки че ударих чуканчето на лявата си ръка, избухнах в неудържим смях. Зарових лице във възглавницата, но дори така не успях да заглуша смеха. Когато сестрата – една грозна дърта проклетия – влезе и видя сълзите, стичащи се по лицето ми, предположи (който предполага, най-често се излага), че плача. Внезапно се разнежи – нещо, което смятах за невъзможно – и ми даде допълнителна доза морфин. Все пак бях опечален вдовец и изоставен от детето си баща. Заслужавах утеха.

Искате ли да знаете защо се разсмях? Заради добронамерената глупост на шериф Джоунс? Или заради случайната поява на мъртвата жена, която спокойно може да е била убита от спътника си, след като са се натряскали? И за едното, и за другото, ала най-вече заради обувката. Фермерът бе спрял да провери за какво се дърлят койотите, понеже забелязал лачена дамска обувка в канавката. Ала когато през лятото шерифът ме попита за обувките на Арлет, му отговорих, че липсват само зелените ѝ платненки. Този идиот обаче го бе забравил.

Така и не си го спомни.

* * *

Когато се върнах във фермата, почти всичките ми домашни животни бяха мъртви. Само многострадалната Ахелой беше жива. Тя ме изгледа укорително с изтерзаните си очи и измуча жално. Нахраних я с такава любов, все едно се грижех за своя домашен любимец. А нима не беше така? Как другояче да наречеш животно, което вече не ти дава мляко и по никакъв начин не допринася за увеличаването на продукцията на стопанството ти?

В друго време Харлан и жена му щяха да се грижат за фермата ми по време на отсъствието ми; тук, в Средния Запад, трябваше да си помагаме, за да оцелеем. Ала въпреки че жалостивият вой на умиращите ми крави навярно е достигал до ушите му, докато е вечерял, Харл е предпочел да не се намесва. Вероятно от негова гледна точка (предполагам, че повечето хора също биха разсъждавали така) на сина ми сякаш не му е било достатъчно да опозори дъщеря му – не, той я е проследил и я е открил в убежището ѝ, отвлякъл я е оттам и я е въвлякъл в жестокия свят на престъпленията. Как ли го е жегнало прозвището им – „Влюбените бандити“? Сигурно е парнало като киселина бащиното му сърце! Ха!

Следващата седмица – къщите по главната улица на Хемингфорд Хоум вече бяха окичени с традиционната коледна украса – шериф Джоунс отново ме посети. Само един поглед към лицето му ми бе достатъчен, за да разбера какви известия ми носи.

– Не. Стига вече! – промълвих, клатейки отчаяно глава. – Не издържам повече. Не мога повече. Върви си!

Влязох в къщата и се опитах да залостя вратата, но се оказа доста трудно да се справя само с една ръка. Шерифът с лекота сломи съпротивата ми и прекрачи прага.

– Дръж се, Уилф – каза ми той. – Ще го преживееш.

Сякаш имаше някаква представа за какво говори.

Надзърна в шкафа с декоративната керамична халба отгоре, намери почти празната бутилка уиски, наля остатъка в халбата и ми я подаде.

– Лекарят няма да одобри – отбеляза, – обаче него го няма, а ти имаш нужда от това.

Труповете на Влюбените бандити били открити в последното им убежище. Шанън – умряла от куршума на човека от закусвалнята, а Хенри – от изстрела в главата му, който собственоръчно произвел. Телата им били откарани в моргата на Елко в очакване на по-нататъшни инструкции. Харлан Котъри щял да се погрижи за дъщеря си, обаче не искал да има нищо общо с моя син. Естествено, че няма да иска. А и не би било редно. Това си беше моя работа и аз я свърших сам. На осемнайсети декември Хенри пристигна в Хемингфорд с влака. Аз го чаках на гарата до черна катафалка от погребалното бюро на братя Кейстингс. Любопитните вестникари тутакси ми направиха снимка. И то не само една. Зададоха ми и въпроси, на които дори не се опитах да отговоря. Заглавията както в „Уърлд Хералд“, така и в по-малотиражния му събрат „Хемингфорд Уийкли“ включваха фразата „БАЩАТА СКЪРБИ“. Обаче ако бяха успели да ме зърнат в погребалното бюро, когато евтиният чамов ковчег бе отворен, щяха да разберат какво значи истинска скръб – и тогава навярно щяха да предпочетат фразата „БАЩАТА КРЕЩИ“. Куршумът, който синът ми бе изстрелял в слепоочието си, докато е седял с главата на Шанън в скута си, бе отнесъл голяма част от лявата страна на черепа му. Ала не това беше най-лошото. Очите му ги нямаше. Долната му устна бе изгризана и зъбите му стърчаха в зловеща усмивка. От носа му бе останало само едно червено пънче.

Преди ченгетата да открият мъртъвците, плъховете си бяха устроили весело пиршество от моя син и скъпата му любима.

– Оправете го – казах на Хърбърт Кейстингс, когато способността ми да мисля рационално се завърна.

– Господин Джеймс… сър… състоянието му е твърде…

– Виждам какво е състоянието му. Оправете го. И го извадете от този пършив ковчег. Сложете го в най-хубавия, който имате. Не ме интересува колко ще струва. Имам пари. – Наведох се и целунах разкъсаната буза на момчето си. Нито един баща на света не би трябвало да целува мъртвия си син за сбогом, ала ако някой баща заслужаваше подобна участ, това несъмнено бях аз.

Шанън и Хенри бяха погребани в гробището на Методистката църква – Шанън на двайсет и втори декември, а Хенри – на двайсет и четвърти. По време на опелото за Шанън църквата беше пълна с народ, а риданията ехтяха с такава сила, че за малко да отнесат купола. Откъде го знам ли? Ами бях там, макар и за малко. За да не се набивам на очи, се наредих най-отзад, обаче се изнизах навън, преди преподобният Търсби да е приключил с погребалното си слово. Същият свещеник отслужи и опелото за моя син, ала едва ли е необходимо да ви казвам, че присъстващите бяха далеч по-малко. И макар че Търсби бе видял само един човек пред себе си, аз не бях сам. Арлет стоеше до мен – невидима за всеки друг, освен за моя взор, – усмихваше се и шепнеше в ушите ми: „Доволен ли си от развоя на събитията, Уилф? Как смяташ, струваше ли си?“

Всички разноски по погребението – в това число транспортирането на тленните останки на сина ми и привеждането им в по-добър вид – ми излязоха малко над триста долара. Платих ги с парите от ипотеката. Имах ли избор? В крайна сметка това бяха единствените ми пари. След края на церемонията се прибрах в пустия си дом. Пътьом обаче си купих още една бутилка уиски.

* * *

Оказа се, че хиляда деветстотин двайсет и втора крие още един фокус в ръкава си. В нощта след Коледа – двайсет и шести декември – в Скалистите планини се разрази страшна виелица, в резултат на която осъмнахме с трийсетсантиметрова снежна покривка и свирепи ураганни ветрове. До края на деня снегът се превърна в суграшица, а на здрачаване тя на свой ред се обърна в проливен дъжд. Някъде около полунощ седях в тъмната си дневна, притъпявайки с уиски болката в чуканчето на лявата си ръка, когато ме сепна някакво стържещо громолене откъм задната част на къщата. Покривът се беше продънил, и то на същото място, за чийто ремонт бях изтеглил ипотечния заем. Вдигнах наздравица по случай събитието и отпих голяма глътка. Когато мразовитият вятър облъхна раменете ми, взех палтото си от закачалката в антрето, наметнах се и се върнах в креслото си, за да си допия уискито. По някое време явно съм задрямал. Около три след полунощ обаче проехтя втори подобен грохот. Този път се беше сгромолясала цялата предна половина на покрива на обора. Ахелой отново оцеля и следващата вечер я взех при мен в къщата. Сигурно ще попитате: „Защо?“, на което аз ще ви отговоря: „А защо не?“ Казвам го съвсем сериозно – защо не, мамка му? Нима не бяхме единствените, останали във фермата? Единствените оцелели?

* * *

На следващата сутрин (която прекарах в пиене на уиски в студената си дневна, докато клетото добиче ми правеше компания) преброих парите, останали ми след изтеглянето на заема, и прецених, че няма да ми стигнат за покриването на щетите от бурята. Не че ми пукаше особено – фермерството вече бе изгубило очарованието си за мен – ала мисълта за свинекланицата и носещите се по рекичката черва и карантии както преди ме изкарваше извън кожата от гняв. Особено след непосилно високата цена, която платих, за да запазя тези проклети сто акра от попълзновенията на компанията „Фарингтън“.

Ненадейно бях осенен от мисълта, че след като Арлет вече официално се водеше мъртва (а не безследно изчезнала както преди), тези сто акра най-накрая бяха станали мои. Ето защо два дни по-късно преглътнах гордостта си и отидох да навестя Харлан Котъри.

Човекът, който ми отвори, се беше радвал на благоволението на съдбата повече от мен, ала ужасните събития през годината бяха оставили своя отпечатък и върху него. Забелязах, че е отслабнал, косата му е оредяла, а ризата му е измачкана и прорязана от гънки – но не толкова много като тези по лицето му, пък и за разлика от физиономията му ризата можеше да се изглади. Той изглеждаше на шейсет и пет вместо на четирийсет и пет.

– Не ме удряй – побързах да кажа, щом видях как пръстите му се свиват в юмруци. – Първо ме изслушай.

– Никога не бих ударил еднорък мъж – рече Харл. – Обаче гледай да си кратък. И ще говорим тук, отвън, понеже кракът ти вече никога няма да прекрачи прага ми.

– Няма проблеми – отвърнах. Аз също бях отслабнал – доста – и треперех, ала студеният вятър облекчаваше болките както в чуканчето, така и в несъществуващата длан, която от време на време продължавах да усещам, все едно не бе ампутирана. – Искам да ти продам сто акра хубава земя, Харл. Онези сто акра, които Арлет толкова много искаше да продаде на компанията „Фарингтън“.

Събеседникът ми се усмихна и хлътналите му очи проблеснаха насред провисналата, набраздена от бръчки плът около тях.

– Трудни времена, а? Половината ти къща и обор са се продънили. Хърми Гордън разправя, че съжителстваш с крава в дома си.

Хърми Гордън беше местният пощальон и всеизвестен клюкар.

Назовах толкова ниска цена, че долната челюст на Харл увисна, а веждите му подскочиха. Едва тогава долових миризмата, носеща се от безупречно чистата и грижливо поддържана кухня на семейство Котъри – миризма на прегоряла пържена храна. Тя беше толкова непривична за това място, че изводът моментално се натрапи от само себе си: абсурд Сали Котъри да е готвачката. Навремето този факт щеше да разпали любопитството ми, ала сега изобщо не ми пукаше; единственото, което ме интересуваше, беше да се отърва от проклетите сто акра. И след като ми бяха излезли толкова скъпо, ми се струваше най-редно да ги продам евтино.

– Даваш парцела на безценица – каза Харлан. – Арлет ще се обърне в гроба си.

„Не само се върти – помислих си аз. – Ако знаеш и какви други неща натвори, ще ти падне шапката!“

– Нещо смешно ли казах, Уилф?

– Не. Виж сега, тази земя изобщо не ми трябва. Единственото, което искам, е „Фарингтън“ да не си построят проклетата свинекланица отгоре ѝ.

– Дори и ако изгубиш собствения си дом? – Той кимна, сякаш го бях попитал нещо. – Знам за ипотеката, която си направил. Нали знаеш – в малките градчета няма скрито-покрито.

– Дори и така да стане – рекох, – приеми предложението ми, Харл. Би било лудост да не се възползваш от него. Рекичката, която ще задръстят с кръв, козина и карантии, минава и през твоя имот.

– Не – заяви ми той.

Вторачих се в него, твърде изненадан, за да кажа каквото и да било. Той отново ми кимна, сякаш му бях задал въпрос.

– Сигурно си мислиш, че знаеш какво ми причини, но не е така. Сали ме напусна. Отиде при родителите си в Маккук. Каза ми, че може би ще се върне, щом премисли нещата, ала, честно казано, не ми се вярва. Така че и двамата с теб в момента сме на един и същ хал, не мислиш ли? Ние сме двама мъже, които започнахме годината със съпруги и я приключихме без тях. И двамата започнахме годината с живи деца и я приключихме с мъртви. Единствената разлика между нас е, че не съм изгубил половината си къща и по-голямата част от обора си заради бурята. – Той млъкна и се замисли. – И че аз все още имам две ръце. Така че когато ми се прииска да лъсна бастуна – ако изобщо ми се прииска – мога да избирам с коя ръка да го направя – с дясната или с лявата.

– Моля? Но защо те е…

– О, я помисли малко! Сали обвинява както теб, така и мен за смъртта на Шанън. Заяви ми, че ако не бях толкова строг и горделив и не бях изпратил Шан в пансиона, в момента дъщеря ни щеше да си е добре и да живее с Хенри в твоята ферма, а не да гние в ковчег под замръзналата земя. Каза ми, че сега можела да си има внуче. Нарече ме самовлюбен дърт глупак и това е самата истина.

Протегнах към него дясната си ръка. Той моментално я отблъсна.

– Не ме докосвай, Уилф. Няма да те предупреждавам втори път.

Отпуснах ръка покрай тялото си.

– Има и нещо друго – продължи Харл. – Сигурен съм, че ако приема офертата ти, после ще съжалявам горчиво. Защото тази земя е прокълната. Може и да не си съгласен с мен за това или онова, но бас държа, че по този въпрос и двамата сме единодушни. Ако искаш да се отървеш от парцела, продай го на банката. Тъкмо ще си погасиш ипотечния заем и ще получиш някой долар отгоре.

– Но те веднага ще я продадат на „Фарингтън“!

– Кофти късмет значи! – отбеляза той.

Това бяха последните му думи. В следващия момент Харлан Котъри се скри в дома си и затръшна вратата пред лицето ми.

* * *

В последния ден от годината отидох до Хемингфорд Хоум и влязох в кабинета на господин Стопенхаузер. Съобщих му, че съм решил да не живея повече във фермата. Добавих, че бих искал да продам стоте акра на Арлет на банката и да използвам получената сума, за да погася ипотечния заем.

Ала и той, също като Харлан Котъри, ми отказа. В продължение на няколко секунди го наблюдавах смаяно, неспособен да повярвам на ушите си.

– Но защо? Та това е хубава, плодородна земя!

Тогава Стопенхаузер ми заяви, че работи в банка, а не в агенция за недвижими имоти. Забелязах, че се обръща към мен с „господин Джеймс“. Явно времената, в които ме наричаше „Уилф“ в кабинета си, безвъзвратно бяха отминали.

– Но това е… – „Абсурдно“ беше първата дума, която ми дойде наум, ала не я изрекох гласно, понеже не исках да го засегна, докато все още имаше макар и нищожен шанс Стопенхаузер да промени позицията си. След като веднъж вече бях взел решението да продам земята (и кравата – непременно трябваше да намеря купувач и за Ахелой, примерно някой приказен благодетел с вълшебна кесия), идеята се бе загнездила в главата ми, обсебвайки ме напълно. Ето защо понижих глас и заговорих с възможно най-спокойния тон, на който бях способен:

– Това не е съвсем вярно, господин Стопенхаузер. Банката ви купи имота на „Райдаут“ миналото лято, когато бе изложен на търг. При това беше с тройна ипотека.

– Говорите за коренно различна ситуация. Вие сте ипотекирали при нас вашите осемдесет акра и те са ни напълно достатъчни. Какво правите с другите си сто акра изобщо не ни засяга.

– Някой е идвал да говори с вас, нали? – попитах и мигом осъзнах, че знам кой е този „някой“. – Лестър, вярното псе на Коул Фарингтън, не съм ли прав?

– Нямам представа за какво говорите – отвърна равнодушно Стопенхаузер, но на мен не ми убягна издайническото пламъче в очите му. – Според мен вашата скръб и вашето… вашето нараняване… временно са замъглили способността ви да разсъждавате трезво.

– О, не – поклатих аз глава и се разсмях гръмко. Смехът ми наистина звучеше доста истерично дори и в моите уши. – Никога не съм разсъждавал по-трезво от сега, господине. Той ви е посетил – той или някой друг адвокат, сигурен съм, че Коул Фарингтън може да си позволи да си купи всяко продажно юристче – и двамата сте се договорили. Наговорили сте се! – И след тези думи избухнах в още по-силен смях.

– Господин Джеймс, боя се, че ще се наложи да ви помоля да си тръгнете.

– А може и да сте го планирали от по-рано – продължих аз, когато се успокоих. – Може би точно затова положихте такива усилия, за да ме накарате да направя ипотеката! Или щом Лестър е чул за сина ми, веднага е видял златната възможност да се възползва от нещастието ми. Навярно е седнал в същия този стол и ви е казал: „И двамата ще спечелим от тази работа, Стопи – ти ще получиш фермата, моите клиенти получават земята до рекичката, а Уилф Джеймс да върви по дяволите.“ Не беше ли точно тъй, а?

Стопенхаузер вече бе натиснал паникбутона под бюрото си и вратата се отвори. Банковият клон бе твърде малък, за да си позволи въоръжена охрана, ала за сметка на това касиерът, който надникна в кабинета, беше доста якичко момче. Веднага разпознах, че е от семейство Рорбакър – бях ходил на училище с баща му, а Хенри – с малката му сестра Манди.

– Проблем ли има, господин Стопенхаузер?

– Не и ако господин Джеймс благоволи да си тръгне сам – отвърна той. – Ще го изпратиш ли до изхода, Кевин?

Кевин пристъпи в кабинета и понеже не бързах да стана, ме сграбчи малко над лявото ми рамо. Беше облечен като банкер – от тирантите до вратовръзката, – но ръката му си беше ръка на фермер – силна и мазолеста. Чуканчето ми тутакси разпрати предупредителни пулсации нагоре по предмишницата ми.

– Последвайте ме, господине.

– Не ме дърпай – казах. – Боли ме там, където имах длан навремето.

– Тогава ме последвайте доброволно.

– Бяхме съученици с баща ти. Седяхме на един чин и често преписвахме един от друг на контролните.

Кевин ме вдигна от стола, който така любезно ми бяха предложили при предишното ми посещение – когато ме бяха наричали „Уилф“. Добрият стар Уилф, който щеше да се покаже като кръгъл идиот, ако не ипотекира къщата си. Столът се разклати и за малко да се прекатури.

– Честита Нова година, господин Джеймс – каза ми Стопенхаузер на изпроводяк.

– И на теб, лъжливо копеле! – отвърнах му аз. Гледката на смаяното му лице се оказа последното хубаво нещо в живота ми. В продължение на пет минути гризях молива си и се опитвах да се сетя за нещо друго – интересна книга, вкусно ястие или приятна разходка в парка, – но не можах.

* * *

Кевин Рорбакър ме съпроводи през фоайето. Предполагам, че това е правилната дума, понеже действията му не бяха чак „влачене“. Стъпките ни отекваха по мраморния под. Стените бяха с ламперия от дъб. На гишетата две жени обслужваха неколцина клиенти – последните за тази година. Едната касиерка бе млада, а другата – възрастна, ала и двете изглеждаха почти еднакво с разширените си от изумление очи. Вниманието ми обаче бе привлечено не от тяхното цинично любопитство, а от нещо съвсем различно. На около десетина сантиметра над гишетата минаваше дъбова греда, по която трескаво припкаше…

– Пазете се! Плъх! – извиках и го посочих с ръка.

Младата касиерка изпищя и надзърна нагоре, след което смутено погледна старшата си колежка. Нямаше никакъв плъх – бях се заблудил от сянката на големия вентилатор на тавана. И сега погледите на всички във фоайето бяха приковани в мен.

– Зяпайте ме, колкото искате! – извиках им аз. – Хайде, зяпайте, докато проклетите ви очи изхвръкнат от орбитите и пльокнат на пода!

В следващия момент вече бях на улицата. Въздухът бе тъй студен, че дъхът ми излизаше на облачета от устата ми.

– Не се връщайте тук, освен ако нямате сериозна работа – каза ми Кевин. – И ако не можете да се държите културно.

– Баща ти беше най-големият лъжец в цялото училище! – отвърнах му аз. Исках да ме удари, обаче той влезе обратно в банката и ме остави сам на тротоара пред раздрънканата ми таратайка. Така завърши разходката на Уилфред Джеймс до града в последния ден на хиляда деветстотин двайсет и втора година.

* * *

Когато се прибрах във фермата, Ахелой не беше в къщата. Заварих я на двора – лежеше на една страна и дъхът ѝ – също като моя – излизаше на облачета пара. Видях следите в натрупалия на верандата сняг, откъдето явно бе скочила, след което беше паднала лошо, строшавайки предните си крака. Казах си, че дори едно невинно добиче не би могло да оцелее край мен.

Влязох в антрето, за да взема пушката си. После отидох в дневната, за да видя какво я бе изплашило така, че да напусне убежището си. Бяха плъховете, естествено. Три от тях седяха върху драгоценния бюфет на Арлет и ме гледаха със сериозните си черни очи.

– Разкарайте се и ѝ кажете да ме остави на мира – изсъсках им аз. – Кажете ѝ, че вече е сторила достатъчно. Кажете ѝ да ме остави на мира, по дяволите!

Гадините само си стояха там, увили противните си опашки около сиво-черните си туловища. Тогава вдигнах пушката си и гръмнах единия в корема. Куршумът го разкъса на парчета и разпиля вътрешностите му по тапета, който Арлет бе избрала собственоръчно за дома ни преди десетина години. Когато Хенри беше едно щъкащо дребосъче и тримата си живеехме чудесно.

Другите два плъха тутакси се разбягаха. Без съмнение към тайния си подземен проход. Онова, което остана след тях върху бюфета на жена ми, бяха малки купчинки миши говна и три-четири късчета от конопения чувал, който Хенри бе донесъл от обора в онази юнска нощ през двайсет и втора. Изглежда, плъховете бяха дошли, за да убият последната ми крава и да ми донесат малките парченца от мрежичката за коса на Арлет.

Излязох навън и потупах Ахелой по главата. Тя изпъна шия и измуча жалостиво: „Направи така, че болката да спре. Ти си господарят, ти си богът на моя свят, така че сложи край на болката.“

Така и сторих.

Честита Нова година.

* * *

Това бе краят на хиляда деветстотин двайсет и втора, това е краят и на моя разказ; всичко останало е само епилог. Пратениците на мъртвата ми жена, които сноват из хотелската ми стая – как ли би изкрещял управителят на този приличен стар хотел, ако можеше да ги зърне отнякъде! – няма да чакат още дълго, за да произнесат присъдата си над мен. Тя е съдията, те са съдебните заседатели, но аз ще бъда своя собствен екзекутор.

Както можеше да се очаква, останах без фермата. Никой, в това число и компанията „Фарингтън“, не пожела да купи онези сто акра, докато не изгубих дома си, и когато боклуците от свинекланицата цъфнаха при мен, бях принуден да им продам парцела на Арлет на безбожно ниска цена. Планът на Лестър проработи перфектно. Сигурен съм, че идеята е била негова и че са го наградили подобаващо за нея.

О, да – за малко да пропусна нещо важно! Щях да изгубя родното си място в окръг Хемингфорд дори и ако разполагах с достатъчно финансови ресурси, за да погася ипотеката… и този факт ми носи някаква ефимерна – макар и перверзна – утеха. Хората разправят, че Голямата депресия започнала на Черния петък миналата година, ала жителите на щати като Канзас, Айова и Небраска знаят, че започна още през хиляда деветстотин двайсет и трета, когато реколтата, оцеляла през ужасните пролетни бури, бе унищожена от последвалата невиждана суша. Тя продължи още цели две години. Оскъдната земеделска продукция, която стигна до тържищата на големите градове и борсите на по-малките, бе продадена на безценица. Харлан Котъри успя да издържи до двайсет и пета или някъде там, след което банката прибра и неговата ферма. Попаднах случайно на тази информация, докато преглеждах в „Уърлд Хералд“ имотите, обявени на търг от банките. През двайсет и пета година списъците с тези имоти станаха толкова дълги, че започнаха да заемат цели страници от вестника. Малките ферми фалираха една след друга и според мен най-много до стотина години – а може би и само след седемдесет и пет – всички ще изчезнат. И през две хиляди и трийсета (ако светът изобщо доживее дотогава) цяла Небраска западно от Омаха ще представлява една огромна ферма. Вероятно неин собственик ще бъде компанията „Фарингтън“ и всички онези нещастници, които живеят под отровножълтото небе по тези места, ще трябва да носят противогази, за да не се задушат от вонята на стотиците мъртви свине. И всяка рекичка в областта ще бъде задръстена от мръсотията и почервеняла от кръвта.

През две хиляди и трийсета година само плъховете ще бъдат щастливи.

„Даваш парцела на безценица“ – беше ми казал Харлан в деня, когато му предложих да му продам земята на Арлет. Впоследствие обаче бях принуден да я отстъпя на Коул Фарингтън за още по-нищожна цена. Адвокатът Андрю Лестър донесе документите в Хемингфорд Сити, където си бях взел стаичка под наем, и ме гледаше с усмивка, докато ги подписвах. Оставаше и да не се усмихва! Големите риби винаги печелят. Бях глупак да си въобразявам, че нещата могат да се развият другояче. Да, наистина се бях държал като глупак и всеки, когото бях обичал, бе платил жестока цена. Понякога се чудя дали Сали Котъри щеше да се върне някога при Харлан, или дали той е отишъл при родителите ѝ в Маккук, след като бе изгубил фермата си. Няма как да разбера, ала си мисля, че смъртта на Шанън бе сложила край на някога щастливия им брак. Отровата се разпространява като мастило във вода.

Междувременно изпод дъските на дюшемето започнаха да изпълзяват още плъхове. Кръгът, който описваха около мен, вече изглеждаше като четириъгълник. Гадините знаят, че текат последните ми мигове, а нищо, което идва след окончателното обявяване на присъдата, няма кой знае какво значение. Обаче ще довърша. И те няма да ме получат, докато съм още жив; последната победа ще е моя. Макар и малка, ще е моя. Старото ми кафяво яке виси на облегалката на стола, на който седя. Пистолетът е в джоба ми. След като приключа с последните редове на изповедта си, ще го взема и ще го използвам. Казват, че самоубийците отиват в ада. Ако е тъй, значи веднага ще се ориентирам в обстановката, защото се пържа в него през последните осем години.

* * *

Отидох в Омаха и ако градовете действително са за глупаците, както бях твърдял навремето, значи бях един образцов гражданин. Захванах се с амбициозната задача да пропия стоте акра на Арлет и въпреки че ги бях продал на безценица, ми трябваха две години, докато успея. Когато не пиех, посещавах местата, където Хенри е бил през последните месеци от живота си – магазинчето за алкохол и хранителни стоки с нарисуваното момиче със синьо боне в Лайм Биска (което вече бе затворено и на закованата с дъски врата висеше табелка с надпис „ЗА ПРОДАЖБА ОТ БАНКАТА“), заложната къща на Додж Стрийт (където последвах примера на сина си и също си купих пистолет; онзи, който сега е в джоба на якето ми) и офиса на Първа земеделска банка в Омаха. Симпатичната млада касиерка все още работеше там, макар че фамилията ѝ вече не беше Пенмарк.

– Когато му подадох парите, той ми благодари – сподели ми тя. – Въпреки че бе поел по лош път, явно бе получил добро възпитание. Познавахте ли го?

– Не – отвърнах. – Познавах семейството му.

Естествено, отидох и в католическия пансион „Света Евсевия“, ала не направих никакъв опит да вляза вътре и да поразпитам възпитателката, домакинката или както се нарича там за Шанън Котъри. Сградата бе мрачна и неприветлива, а дебелите каменни стени и тесните прозорци сякаш олицетворяваха строгото отношение на католиците към жените. А от вида на няколкото бременни девойки, които пристъпваха плахо по тротоара със сведени очи и отпуснати рамене, веднага разбрах защо Шанън толкова лесно се бе съгласила да избяга оттук.