Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 28 страниц)

18.

Тя нащърби колоната на стълбището с чука за месо. Както беше капнала от умора, имаше усещането, че е сън в главата на някаква чужда жена. Разгледа белега, реши, че изглежда някак преднамерен, и го дообработи с още няколко леки удара по краищата. Щом прецени, че белегът би минал за оставен от главата ѝ – там, където лицето ѝ беше пострадало най-зле, – Тес бавно се изкачи по стълбите и тръгна по коридора, като държеше револвера в ръка.

Поколеба се пред открехнатата врата на спалнята. Ами ако той беше там? Щом е взел чантата ѝ, значи има адреса ѝ. Преди тя да се прибере, алармата не беше включена (ама че немарливост). Нищо чудно да е паркирал наблизо стария си форд F-150. Нищо чудно да е насилил кухненската брава. Вероятно е използвал само длето.

Ако беше тук, щях да го подуша. Онази миризма на мъжки чорапи. И щях да го застрелям. Никакво „Долу на пода!“ никакво „Горе ръцете, докато набера полицията!“ нищо като на кино. Просто ще го застрелям. Обаче знаеш ли какво щях да кажа първо?

– Харесваш го, харесва те – рече с нисък, стържещ глас. Да. Точно така. Той нямаше да разбере, но тя щеше.

Установи, че някак ѝ се иска да го завари в спалнята си. По всяка вероятност това означаваше, че новата жена съвсем е превъртяла, но какво от това? Ако всичко се разчуеше тогава, щеше да си струва. Ако го застреляше, публичното унижение щеше да стане поносимо. Нека гледа ведро на нещата! Това вероятно щеше да помогне на продажбите!

Бих искала да видя ужаса в очите му щом разбере, че е ударил сетният му час. Така поне малко ще му го върна.

След цяла вечност намери опипом електрическия ключ – разбира се, всеки миг очакваше някой да сграбчи пръстите ѝ. Бавно се съблече, надавайки едно сълзливо, жалостиво ридание, когато дръпна ципа на панталона и видя засъхналата кръв по окосмяването на пубиса.

Нагласи водата от душа да е колкото се може по-гореща, изми местата, които позволяваха да бъдат измити, а водата изплакна останалото. Чистата гореща вода. Искаше да отмие миризмата му, както и миризмата на плесен от парчето мокет. После седна на тоалетната чиния. Този път уринирането не беше чак толкова болезнено, но болката, която проряза главата ѝ, щом се опита – доста нерешително – да изправи носа си, я накара да извика. Е, какво чак толкова се впряга? Нел Гуин, прочутата актриса от елизабетинската епоха, е имала крив нос. Спомняше си, че го е прочела някъде.

Облече бархетна пижама и се дотътри до спалнята, където всички лампи светеха, а Изстисквана на лимони, 38 калибър стоеше на нощното шкафче. Тес си легна с мисълта, че никога няма да заспи, че възпламененото ѝ въображение ще превръща всеки шум от улицата в идването на великана. После Фрици скочи на леглото, сви се до нея и замърка. Така беше по-добре.

Аз съм си вкъщи. Вкъщи, вкъщи, вкъщи.

19.

Когато се събуди, безспорно здравомислещата светлина на шест часа сутринта нахлуваше през прозорците. Тес имаше работа за вършене и решения за взимане, но засега бе достатъчно, че е жива и е в леглото си вместо в канала.

Този път посещението в тоалетната мина почти нормално, нямаше кръв. Тес пак застана под душа, пак направи водата максимално гореща, затвори очи и остави капките да бият по пулсиращото ѝ лице. Когато вече не издържаше, натърка косата си с шампоан бавно и методично, като масажираше с пръсти скалпа, пропускайки нараненото място, където онзи я беше ударил. Отначало одраното място на гърба ѝ смъдеше, но това премина и тя изпита неизразимо блаженство. Изобщо не се сети за сцената с душа от „Психо“.

Открай време мислеше най-добре под душа, пространство като майчината утроба, а точно сега се налагаше здравата да си размърда мозъка.

Не желая да ходя при доктор Хедстром и не е нужно да ходя при доктор Хедстром. Решението е взето, макар че след няколко седмици, смятано от днес, може би когато лицето ми изглежда що-годе нормално, ще трябва да се прегледам за болести, предавани по полов път…

– Не забравяй и теста за СПИН – каза тя и устните ѝ се разтегнаха в гримаса, от което я заболя. Тази мисъл бе страшна. Въпреки това трябваше да направи теста. За да е спокойна. Обаче основният въпрос за тази сутрин бе друг. Беше си лично нейна работа какво ще предприеме или няма да предприеме спрямо себе си, но същото не важеше за жените в канала. Те бяха загубили далеч повече от нея. Ами следващата жена, която великанът щеше да нападне? Че такава ще има, Тес не се съмняваше. Сигурно не през следващия месец или година, но щеше да има. Спря душа и осъзна (за пореден път), че това може дори да е тя, ако великанът отиде да провери и установи, че не е в канала, а дрехите ѝ са изчезнали от магазина. Ако е преровил дамската ѝ чанта, което бе най-вероятно, значи действително разполагаше с адреса ѝ.

– Както и с диамантените ми обици – промърмори. – Гнусният извратеняк ми открадна обиците.

Даже ако той не припареше скоро до магазина и канала, сега тези жени ѝ принадлежаха. Бяха нейна отговорност и тя нямаше да се отметне само защото снимката ѝ можеше да се появи на корицата на някое жълто списание.

В спокойната сутрешна светлина на предградието отговорът беше абсурдно прост: анонимен сигнал в полицията. Професионален автор с десетгодишен стаж, който не се е сетил веднага за това, заслужава жълт картон. Тя щеше да им даде местоположението – изоставената бензиностанция ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВА ТЕ на Еленовия път – и щеше да опише великана. Нима е трудно да установиш самоличността на такъв мъж? Или пък да издириш син форд F-150 пикап с уплътнения срещу ръжда на предните фарове?

Фасулско.

Само че докато си сушеше косата, очите ѝ се спряха на Изстисквана на лимони, 38 калибър и тя си помисли. „Прекалено фасулско. Защото…“

– Какво ме чака? – попита тя Фрици, който седеше на прага и я гледаше със светещите си зелени очи. – Какво точно ме чака?

20.

Час и половина по-късно стоеше в кухнята. Купичката ѝ от зърнената закуска беше накисната в мивката. Втората ѝ чаша кафе изстиваше на барплота, докато тя обясняваше по телефона.

– О, Боже! – възкликна Патси. – Веднага идвам!

– Не, не, добре съм, Патс. А ти ще закъснееш за работа.

– В трудовия ми договор изрично пише, че съботната сутрин не е задължителен работен ден. Ти трябва да отидеш на лекар! Ами ако имаш сътресение?

– Нямам сътресение, само съм шарена като великденско яйце. Срам ме е да отида на доктор, защото бях на три чашки над лимита си. Поне три. Единствената ми разумна постъпка от снощи е, че си поръчах кола да ме докара до вкъщи.

– Сигурна ли си, че носът ти не е счупен?

– Сто процента. – Е… почти сто процента.

– Фрици добре ли е?

Тес избухна в искрен смях.

– Както съм се натряскала, слизам по стълбището посред нощ, защото противопожарната аларма бибитка, спъвам се в котарака и едва не предавам Богу дух, а ти съчувстваш на Фрици. Хубава работа!

– Миличка, не…

– Просто се шегувам – прекъсна я Тес. – Върви на работа и престани да се тревожиш. Просто не исках да се разпищиш, като ме видиш. Подредих се като за световно. Ако си имах бивш съпруг, вероятно щеше да решиш, че ме е „уважил“.

– Никой не би посмял и с пръст да те пипне – заяви Патси. – Тежка ти е ръката, момиче.

– Точно така. С мен шега не бива.

– Нещо си прегракнала.

– Сякаш не ми стига другото, май се простудих.

– Добре… ако довечера нещо ти потрябва… пилешка супа… шепа аналгетици с изтекъл срок… дивиди с Джони Деп…

– В такъв случай ще се обадя. Хайде, заминавай. Маниачките на тема мода, които търсят неуловимия шести размер на Ан Тейлър, зависят от теб.

– Я се разкарай – засмя се Патси и затвори.

Тес занесе кафето си на масата. Револверът лежеше там, точно до захарницата. Композицията не беше на Дали, но се родееше с него. Предметите се раздвоиха, когато тя избухна в плач. Причината беше споменът за жизнерадостния ѝ тон. Гласът на лъжата, в която щеше да живее, докато не я направи истина.

– Гадняр! – изкрещя. – Мръсен гадняр! Мразя те!

Беше се къпала два пъти за по-малко от седем часа, а се чувстваше мръсна. Беше си направила промивка, но ѝ се струваше, че още го усеща там, неговата…

– Слузта от члена му.

Скочи на крака, едва-едва зърна как уплашеният котарак се втурна по коридора и стигна до мивката точно навреме, за да не оплеска пода. Кафето и зърнената закуска излетяха с един яростен залп. Когато стана ясно, че няма да повръща повече, Тес взе револвера и се качи за още един душ.

21.

Когато свърши с къпането и се загърна с пухкавия халат, който ѝ действаше успокояващо, Тес се изтегна на леглото си, за да помисли откъде да подаде анонимния сигнал. Най-добре от голямо и оживено място. От място с паркинг, така че да затвори телефона и да си обере крушите. Търговският център на Стоук Вилидж май бе подходящ за целта. Освен това беше изправена пред въпроса кои власти да сигнализира. Полицията в Коулич не беше ли твърде провинциална? Май бе по-разумно да се обади в щатската полиция. Щеше да си запише каквото имаше за казване… така обаждането щеше да приключи по-бързо… намаляваше вероятността да забрави нещ…

Тес се унесе, изтегната на леглото върху сноп слънчева светлина.

22.

Телефонът звънеше много отдалеч, от някоя съседна вселена. После спря и Тес чу своя глас на любезно безличния запис, който започваше със „Свързахте се…“ След това някой остави съобщение. Жена. Докато Тес се разсъни, човекът, който я търсеше, затвори.

Тя погледна будилника на нощното шкафче и видя, че е десет без петнайсет. Веднага се разтревожи: може би наистина имаше фрактура на черепа или сътресение. После се отпусна. Предишната вечер се характеризираше с физическа активност. Общо взето, крайно неприятна, но все пак физическа активност. Естествено беше да заспи. Следобед даже можеше да си дремне пак (и непременно да си вземе душ), но първо имаше да свърши една поръчка. Да изпълни една отговорност.

Сложи си дълга пола от туид и пуловер с твърде висока яка, която се диплеше в брадичката ѝ. Това чудесно я устройваше. Бе замаскирала с коректор синината на бузата си. Не успя да я заличи напълно, а най-големите ѝ слънчеви очила не успяха да скрият докрай насинените ѝ очи (подпухналите устни бяха загубена кауза), но все пак гримът помогна. Самото гримиране ѝ даде някаква опора. Някаква котва.

Вече на долния етаж тя натисна копчето на телефонния секретар, като си мислеше, че съобщението най-вероятно е от Рамона Норвил, която следва задължителния за такива мероприятия протокол: на нас ни хареса, дано и на теб да ти е било приятно, отзвукът беше страхотен, моля ти се ела отново (ще има да чакаш), дрън-дрън-дрън. Само дето не беше Рамона. Съобщението беше от една жена, която се представи като Бетси Нийл. Обаждаше се от „Сгагър Ин“.

„Като част от усилията ни да ограничим шофирането след употреба на алкохол, имаме политика да се обаждаме на хората, които оставят колите си на нашия паркинг след затваряне на заведението – обясняваше Бетси Нийл. – До седемнайсет часа довечера можете да приберете своя форд «Експедишън», регистрационен номер от Кънектикът 775 NSD. След седемнайсет часа автомобилът ви ще бъде закаран с паяк на ваши разноски в «Отличен автомонтаж» на Джон Хигинс Роуд 1500, Северен Коулич. Моля ви се, госпожо, имайте предвид, че не разполагаме с вашите ключове. Сигурно са у вас. – Бетси Нийл направи пауза. – Разполагаме и с други ваши вещи, затова ще ви помоля да дойдете в офиса. Имайте предвид, че ще трябва да ми покажете някакъв документ за самоличност. Благодаря ви и приятен ден.“

Тес седна на дивана и прихна. Преди да изслуша шаблонната реч на тази Нийл, възнамеряваше да стигне с експедишъна до търговския център. Нямаше я чантата ѝ, нямаше го ключодържателят, нямаше я проклетата кола, обаче тя си правеше сметката да излезе на алеята, да се качи и…

Облегна се на възглавницата, като се смееше истерично и се удряше с юмрук по бедрото, Фрици я гледаше изпод фотьойла, все едно е луда за връзване. „Тук всички сме луди за връзване, така че си вземи още една чаша чай“ – помисли си и се засмя още по-гръмко.

Когато най-сетне престана (поетапно, както когато намаляваш скоростта след спринт), отново прослуша съобщението. Този път се фокусира върху това, което жената каза за другите нейни вещи. Чантата ѝ ли? Може би дори диамантените обици? Би било прекалено хубаво, за да е истина. Нали?

Щеше да бъде прекалено зрелищно, ако пристигне в „Стагър Ин“ с черна лимузина от „Роял Лимо“, затова позвъни за такси. Диспечерът каза, че с удоволствие ще я закарат до „Шемета“ срещу петдесет долара.

– Съжалявам, че ще ви излезе солено – извини се той, – но обратният курс ще е празен.

– Откъде знаете? – изуми се Тес.

– Ще си прибирате колата, нали? Непрекъснато ни звънят за там, особено през почивните дни. Вярно, понякога ни се обаждат и след караоке вечери. До петнайсет минути таксито ще пристигне на адреса ви.

Тес хапна една паста „Поп-Тарт“ (болеше я при преглъщане, но първият ѝ опит да закуси се оказа неуспешен, а тя бе гладна) и застана край прозореца на дневната, чакайки таксито, подрънквайки с резервните ключове за експедишъна в дланта си. Реши да въведе промяна в плана си. Търговският център в Стоук Вилидж ряпа да яде; след като си прибере колата (и другите вещи, намиращи се при Бетси Нийл), щеше да измине километъра до „Гас и Даш“, за да се обади на полицията оттам.

В това имаше някаква поетична справедливост.

23.

Щом таксито излезе на Еленовия път, пулсът на Тес се учести. Докато стигнат до „Стагър Ин“, той сякаш превиши сто и трийсет удара в минута. Таксиджията сигурно забеляза нещо в огледалото за обратно виждане… а може би въпросът му се дължеше единствено на видимите следи от побоя:

– Всичко наред ли е, госпожо?

– Всичко е супер – отговори тя. – Само дето не ми влизаше в сметките да се връщам тук на сутринта.

– С много хора е така – успокои я шофьорът. Той дъвчеше клечка за зъби, която извършваше бавно и философско пътешествие от единия до другия край на устата му. – Сигурно идвате за ключовете си. На бара ли сте ги забравили?

– О, не се притеснявам за ключовете – ведро заяви тя. – Обаче от бара разполагат с други мои вещи – жената, която телефонира, не уточни какви, а аз и понятие си нямам за какво може да става дума. – Божичко, все едно говори някоя от моите възрастни детективки.

Таксиджията превъртя клечката за зъби до начална позиция. В това се състоеше единственият му отговор.

– Ще ви дам още десет долара, за да ме изчакате, докато се върна – обеща Тес и кимна с глава към дискотеката. – Държа да видя, че колата ми ще потегли.

– Проблем никакъв – увери я мъжът.

А ако се разпищя, понеже той е там, идваш на пожар, разбрано?

Ала не би изрекла това даже ако имаше начин да го направи, без да прозвучи като пълно хахо. Шофьорът бе дебелак, навъртял петдесетака, и непрекъснато пъхтеше. Нямаше да се опре на великана, ако работата беше нагласена… както във филм на ужасите.

„Примамена обратно – унило си помисли Тес. – Примамена по телефона от приятелката на великана, която е луда като него.“

Глупава, параноична идея, но пътят до вратата на „Стагър Ин“ ѝ се стори дълъг, а маратонките ѝ сякаш силно тропаха по сбитата пръст: трак-троп-трак. Паркингът, който снощи представляваше море от коли, сега беше опустял с изключение на четири автомобилни островчета, сред тях и нейният експедишън. Намираше се съвсем в дъното на паркинга – естествено, че той не е искал да се набива на очи, докато го оставя – и Тес видя предната лява гума. Тя беше обикновена и стара и не се връзваше с останалите три, но иначе изглеждаше наред. Той ѝ бе сменил гумата. Как иначе. Как иначе е преместил експедишъна от своята… от своята…

Почивна станция. Зона за убийства. Закарал го е тук, паркирал е, върнал се е в изоставения магазин и е отпрашил със стария си F-150. Пак добре, че не съм се свестила по-скоро; щеше да ме завари как обикалям като муха без глава и сега нямаше да съм тук.

Тя се озърна през рамо. В онези филми, за които сега не спираше да мисли, таксиджията непременно щеше да даде газ (изоставяйки ме на произвола на съдбата), но ето че още си стоеше там. Тес помаха на шофьора и той на свой ред ѝ помаха. Засега ѝ вървеше по мед и масло. Нейната кола бе тук, а великанът го нямаше. Великанът се намираше в дома си (в своето леговище) и най-вероятно отмаряше след снощните преживявания.

Табелката на вратата гласеше НИЕ СМЕ ЗАТВОРЕНИ. Тес почука, но никой не ѝ отвори. Натисна бравата, която поддаде, и в главата ѝ отново се заредиха зловещи филмови интриги. Най-глупавите сюжети, където бравата винаги поддава, а героинята извиква (с треперещ глас): „Има ли някой?“ Зрителите са наясно, че тя трябва да е луда, за да влезе, но точно това става.

Тес пак се озърна към таксиметровия шофьор, видя, че я чака, напомни си, че носи зареден револвер в чантата си, и влезе.

24.

Озова се във фоайе, което заемаше цялата дължина на паркинга. Стените бяха украсени с рекламни снимки: музикални формации в кожа, музикални формации по джинси, момичешки формации по миниполи. След гардероба се простираше допълнителен бар – без табуретки, само барплот, където да изпиеш едно, докато чакаш някого, защото барът вътре е претъпкан. Над редиците бутилки светеше една-единствена червена реклама: БУДВАЙЗЕР.

Ти харесваш Буд, Вайзер харесва теб.

Тес си свали черните очила, за да не се спъне някъде, прекоси фоайето и надникна в главното помещение. То беше огромно и миришеше на бира. Имаше дискокълбо, което сега бе угаснало и не се въртеше. Дървеният под ѝ навя спомени за пързалката за ролкови кънки, където с приятелките ѝ практически живееха през лятната ваканция между осми клас и гимназията. Инструментите още бяха разположени на подиума – красноречив намек, че зомби-хлебарите ще се върнат довечера за още една конска доза рокендрол.

– Ехо! – отекна гласът ѝ.

– Ето ме – тихо се обади някой зад нея.

25.

Ако гласът беше на мъж, Тес щеше да изпищи. Навреме сподави вика си, ала се извъртя толкова бързо, че залитна. Жената, застанала в нишата на гардероба – нисичка и тънка като вейка, да я духнеш, ще падне – примигна изненадано и отстъпи назад.

– Ехей, по-спокойно.

– Стреснахте ме – каза Тес.

– Видях. – Лицето на мъничката жена представляваше съвършен овал сред облак тупирана черна коса. В облака беше забоден молив. Пронизителните сини очи изглеждаха разногледи. „Момиче на Пикасо“ – помисли си Тес.

– Бях в офиса. А вие госпожата с експедишъна ли сте, или госпожата с хондата?

– Експедишъна.

– Да носите документ за самоличност?

– Даже два, но само един е с моя снимка. Паспортът ми. Всичко друго беше в чантата. В другата ми чанта. Реших, че може би е при вас.

– Не, съжалявам. Може би сте я пъхнали под седалката или кой знае къде. Ние гледаме само в жабките, а дори това не можем да направим, когато колата е заключена. Вашата не беше, а телефонният ви номер беше изписан на талона със застраховката. Досещате се, че така сме ви открили. Може би ще си намерите чантата вкъщи. – Гласът на Нийл внушаваше, че това е малко вероятно. – Паспортът ще свърши работа, стига да си приличате със снимката.

Нийл отведе Тес до една врата в дъното на гардероба и оттам я преведе по тесен, криволичещ коридор, който заобикаляше централното помещение. По стените бяха окачени още снимки на музикални формации. По едно време ги лъхнаха хлорни изпарения, които раздразниха очите на Тес и разраненото ѝ гърло.

– Ако ви се струва, че сега тоалетната мирише, трябва да дойдете тук, когато купонът е в разгара си – подхвърли Нийл и добави: – Уф, забравих – вече сте идвали.

Тес отмина забележката без коментар.

В края на коридора имаше врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД. Офисът беше просторен, приятен, огрян от утринната светлина. На стената над лепенка с лозунга ДА, НИЕ МОЖЕМ беше закачена снимка на Барак Обама. Тес не виждаше таксито си – сградата пречеше, – обаче виждаше сянката му.

Така ми харесваш. Чакай там и си заработи десетачката. А ако аз не изляза, ти недей да влизаш след мен. Просто извикай полицията.

Нийл седна зад бюрото в ъгъла.

– Дайте документите.

Тес отвори чантата си, забави се за кратко с револвера 38-ми калибър и измъкна паспорта и картата си от писателската гилдия. Нийл бегло погледна снимката на паспорта, но щом зърна картата, очите ѝ се ококориха.

– Вие пишете кримките за Уилоу Гроув!

Тес радостно се усмихна. Устните я заболяха.

– Виновна по обвинението. – Гласът ѝ беше пресипнал, сякаш беше прекарала тежка настинка.

– Баба ми обича тези книги!

– Много баби ги обичат – съгласи се Тес. – когато обичта най-сетне се прехвърли към следващото поколение – което не живее с едната пенсия, – ще си купя замък във Франция.

Понякога тази реплика ѝ спечелваше усмивка. Не и от госпожа или госпожица Нийл.

– Дано това не се е случило тук. – Не се изрази по-конкретно, нямаше нужда. Тес знаеше какво има предвид, а Бетси Нийл знаеше, че тя знае.

Тес едва не повтори историята, с която бе минала пред Патси: бибипкащата аларма за дим, котаракът в краката ѝ, ударът в носещата колона, но прецени, че няма смисъл. Тази жена изглеждаше оправна и вероятно гледаше да не се мотае тук, когато заведението работи – очевидно не хранеше илюзии какво става по малките часове, когато гостите на „Стагър Ин“ се напият. Та нали тя идваше рано събота сутрин, за да се обади за колите. Вероятно се беше наслушала на история със среднощни препъвания и падания, подхлъзвания под душа и прочие, и прочие.

– Не беше тук – успокои я Тес. – Не се безпокойте.

– И на паркинга ли не беше? Ако сте пострадали там, ще се наложи господин Ръмбъл да си поговори с охраната. Той е шефът, а охраната е длъжна редовно да следи мониторите в натоварените вечери.

– Случи се, след като си тръгнах.

Наистина трябва да се обадя анонимно, ако въобще се обадя. Защото сега лъжа, а тя ще запомни.

Ако въобще щяла да се обади? Разбира се, че щеше. Нали така?

– Много съжалявам. – Нийл млъкна, сякаш бе в разногласие със себе си: – Не искам да ви засегна, но на първо място изобщо не сте имали работа на място като това. Случило ви се е нещо грозно и ако новината излезе по вестниците… е, на баба ще ѝ е много мъчно.

Тес се съгласи. И понеже умееше да съчинява истории (та нали с този талант си плащаше сметките), сега съчини една:

– Кофти гадже е по-отровно от змийски зъб. Мисля, че е казано в Библията. Или пък в шоуто на доктор Фил. Така или иначе скъсах с него.

– Много жени го казват, после се размекват. А мъж, който е посегнал веднъж…

– Пак ще посегне. Да, знам, бях много глупава. Щом чантата ми не е у вас, с какви мои вещи разполагате?

Бетси Нийл се завъртя на стола си (слънцето озари лицето ѝ, като за миг открои тези необикновени сини очи), отвори един шкаф и извади Том Томтом. Тес се зарадва да види старото си другарче в пътешествията.

– Нямаме право да вадим каквото и да било от колите на клиентите, само взимаме адреса и телефонния номер, ако можем, после заключваме, обаче не ми се искаше да оставям това. Крадците като нищо биха счупили прозореца, за да се доберат до такава апетитна мръвка, а джипиесът беше отгоре на таблото.

– Благодаря ви. – В очите на Тес зад тъмните очила напираха сълзи, но тя ги спря с усилие на волята. – Много добре сте се сетили.

Бетси Нийл се усмихна, което мигновено преобрази строгото ѝ изражение, и премина на „ти“:

– Моля, няма защо. А когато гаджето ти допълзи, молейки за втори шанс, помисли за баба ми, за всичките си верни читатели и му кажи да си обира крушите. – Тя се замисли. – Само че веригата на вратата да е сложена. Защото зло гадже наистина е по-отровно от змийски зъб.

– Много разумен съвет. Слушай, трябва да тръгвам. Помолих таксито да ме изчака, докато не стане ясно, че наистина ще си взема колата.

Всичко щеше да приключи така – наистина така, – но тогава Нийл с подобаващо смирение я помоли да даде автограф за баба ѝ. Тес естествено се съгласи и напук на всичко, което ѝ се беше струпало на главата, с настроение проследи как Нийл измъква някакъв стар документ и откъсва с линия логото на „Стагър Ин“ преди да ѝ го подаде.

– Напиши „На Мери, истинска почитателка.“ Може ли?

Можеше. Добавяше датата, когато ѝ дойде вдъхновение.

– Един мъж ми помогна, когато с гаджето ми се… кажи го де… борехме. Ако не беше той, сигурно щях да пострадам по-лошо. – Да! Даже можеха да ме изнасилят! – Бих му благодарила, само че не му зная името.

– Едва ли ще успея да ти помогна. Аз съм само служителка в офиса.

– Обаче живееш наблизо, нали?

– Да…

– Срещнах го край малкия магазин на пътя.

– „Гас и Даш“ ли?

– Май така се казва. Там се скарахме с гаджето. За колата. Аз не исках да карам, а и на него не давах. Непрекъснато спорехме, докато вървяхме по пътя… препускахме по пътя… препускахме като елени по Еленовия път.

Другата жена се усмихна, сякаш много пъти беше чувала шегата.

– Мъжът се появи с един стар син пикап, с онези пластмасови уплътнения срещу ръжда на гривните…

– „Бондо“ ли?

– Май така се казва. – Прекрасно знаеше, че така се казва. Баща ѝ използваше толкова много кит да кърпи старото си возило, че компанията спокойно можеше да се издържа само от неговите поръчки. – Както и да е, спомням си, че щом излезе от пикапа, ми хрумна, че той не го кара, а го носи.

Побутна хартийката с автографа обратно към Бетси Нийл и видя, че тя широко се усмихва.

– Охо, май се сещам кой е.

– Сериозно?

– Голям ли беше или същинска грамада?

– Същинска грамада – отговори Тес. Изпита някакво особено, бдително щастие, което сякаш бе разположено не в главата ѝ, а в центъра на гърдите. Така се чувстваше, когато брънките на някакъв странен сюжет започваха да се затягат здраво, като дръжки на плетена чанта. Винаги се чувстваше хем изненадана, хем не, когато това се случваше. Не съществуваше подобно удовлетворение.

– Случайно забеляза ли дали има пръстен на кутрето си? С червен камък?

– Да! Като рубин! Само че прекалено голям, за да е истински. Носеше кафява шапка…

Нийл кимна:

– С пръски от белина. От десет години носи този парцал. Описваш Големия шофьор. Не знам къде живее, но е тукашен – или от Коулич, или от Нестор Фолс. Засичам го ту в супермаркета, ту в железарията, ту в „Уолмарт“ – на такива места. А такъв образ не се забравя. Истинското му име е Ал – нещо полско. Фамилията му е трудна за произнасяне – Стрелкович, Станковиц, нещо от този род. Обзалагам се, че ще го намеря в телефонния указател, защото с брат му държат фирма за автопревози. Мисля, че се казва „Ястреб“. Или пък „Орел“. Във всеки случай беше някаква птица. Да проверя ли?

– Не, благодаря – любезно отвърна Тес. – Ти ми свърши достатъчно услуги, а таксито ме чака.

– Добре. Бъди така добра да стоиш далеч от това твое гадже. Както и от тази дискотека. Разбира се, ако споменеш пред някого, че съм ти го казала, ще трябва да те намеря и да те убия.

– С пълно право – усмихна се Тес. – Така ще ми се пада. – На прага тя се обърна. – Може ли още една услуга?

– Ако ми е по силите.

– Ако случайно видиш Ал – нещо полско, не му споменавай, че сме разговаряли. – Усмихна се още по-широко. Усмихна се, въпреки че устните я заболяха. – Държа да го изненадам. С някое подаръче или нещо подобно.

– Няма проблем.

Тя се позабави още малко на прага.

– Направо се влюбих в очите ти.

Нийл се усмихна и вдигна рамене.

– Мерси. Малко съм разногледа, нали? Някога много се впрягах, а сега…

– А сега ги смяташ за плюс – завърши Тес. – Дораснала си за тях.

– Предполагам. Двайсетгодишна даже поработих като модел. Но знаеш ли какво? Понякога е по-добре да надраснеш нещата. Например вкуса към мъже-побойници.

По това нямаше какво да се каже.