Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 28 страниц)

13.

На около километър и половина след като подмина табелата за Коулич, Тес чу ниско, ритмично бучене, от което пътят под краката ѝ сякаш вибрираше. Първо се сети за мутантите морлоци на Хърбърт Уелс, които работят на машините си дълбоко в земните недра, но след пет минути стана ясно, че звукът идва от въздуха, не от земята. При това беше познат: сърдечният ритъм на баскитара. Останалите инструменти се сливаха около него, докато тя вървеше. Видя светлинка на хоризонта – не фарове, а бялото на флуоресцентни лампи и червеното на неон. Съставът свиреше „Мустангът Салй“, носеше се смях. Смехът беше пиянски и красив, насечен от радостни подвиквания. Дощя и се отново да си поплаче.

Локалът край шосето, голям стар хамбар с огромен неасфалтиран паркинг, който изглеждаше препълнен, се наричаше „Стагър Ин“. Тес намръщено застана встрани от ослепителното сияние на паркинга. Защо имаше толкова много коли? После се сети, че е петък вечер. Очевидно „Стагър Ин“ беше хитовата дискотека, ако си от Коулич или съседните градове. Тук със сигурност имаше телефон, обаче беше претъпкано с хора. Те щяха да забележат насинената ѝ физиономия, изкривения нос. Трябваше да дава обяснения, а не ѝ беше до разправии. Поне не още. Даже телефонна будка не ѝ вършеше работа, защото навън също се мяркаха хора. При това много. Че как? Вече трябваше да излизаш, за да изпушиш една цигара. Освен това…

Той би могъл да е там. Нима по някое време не се кълчеше, тананикайки песен на „Ролинг Стоунс“ с ужасния си глас? Допускаше, че може да е сънувала това – или да е халюцинирала, – ала не ѝ се вярваше. Нима не бе възможно да е скрил колата и да е дошъл право тук, в „Стагър Ин“, готов да куфее цяла нощ?

Бендът подхвана доста приличен кавър на едно старо парче на Крампс: „Кой кого“. Той мен, помисли си Тес. Предишната Тес нямаше да одобри подобна шега, а новата я намираше за адски готина. Тя дрезгаво се изсмя и се премести от другата страна на пътя, където светлините на паркинга не блестяха толкова силно.

До другия край на дискотеката забеляза стар бял ван, паркиран до рампата на склада. Тук нямаше ярки лампи, но на лунната светлина се виждаше скелетът, който думка по кексчетата-барабани. Нищо чудно, че шофьорът на вана не беше спрял да разчисти пътя от опасните греди. Зомби-хлебарите са закъснявали за участие. Лоша работа, защото в петък вечер „Стагър Ин“ се напушваше и изпушваше, изтрещяваше и изтрезняваше, отпускаше му края и намираше колая.

– Кой кого? – запита Тес и придърпа около врата си мръсното парче мокет. То не беше хермелинов шал, но в тази хладна октомврийска нощ бе по-добро от нищо.

14.

Когато стигна до пресечката на Еленовия път с шосе 47, Тес видя нещо прекрасно: универсален магазин с два телефона на стената между тоалетните.

Първо влезе в дамската тоалетна и затисна с юмрук уста, за да сподави вика си, когато урината потече. Сякаш някой беше запалил кутия кибрит там долу. Когато се изправи, по страните ѝ се стичаха сълзи. Водата в тоалетната чиния беше пастелнорозова. Тя се подсуши – много нежно – с късче тоалетна хартия и пусна водата. Би сложила тоалетна хартия като превръзка между бедрата си, но естествено не можеше. Великанът беше прибрал като сувенир гащичките ѝ.

– Мръсник!

Спря с ръка на бравата, взирайки се в насинената, ококорена жена в опръсканото метално огледало над мивката. И излезе.

15.

Установи, че в това модерно време е станало невероятно трудно да се обадиш от телефонен автомат дори ако си знаеш наизуст номера на картата си. Първият телефон работеше само по един начин: тя чуваше операторката от централата, но операторката не я чуваше и прекъсна връзката, доколкото такава имаше. Другият телефон беше закрепен накриво – обезкуражаващ знак, – обаче работеше. От слушалката се носеше дразнещо пращене, но поне с оператора можеха да комуникират. Само дето Тес не разполагаше с химикалка или молив. В чантата ѝ имаше няколко пособия за писане, но, разбира се, чантата ѝ беше отишла на кино.

– Не можете ли просто да ме свържете? – попита тя.

– Не, госпожо, сама трябва да го наберете, за да въведете номера на кредитната карта. – Операторката сякаш обясняваше очевидното на глупаво дете. Тес не се подразни; тя се чувстваше като глупаво дете. Чак сега видя колко е мръсна стената. Помоли операторката да ѝ каже номера и го записа с пръст на прашната стена.

Преди да набере, на паркинга спря някакъв пикап. Сърцето ѝ подскочи с шеметна, акробатична лекота. От пикапа слязоха двама засмени гимназисти и изчезнаха в магазина, а Тес се зарадва, че не ѝ е останал дъх; иначе щеше да изпищи.

Усети, че светът отново се опитва да ѝ се изплъзне, и подпря чело на стената, дишайки мъчително. Стисна клепачи. Видя великанът да се извисява над нея с ръце в джобовете на гащеризона и пак отвори очи. Набра номера, изписан на стената.

Настрои се да чуе телефонен секретар или отегчен оператор, който ще ѝ съобщи, че нямат коли – и как иначе в петък вечер, сега ли превъртяхте, госпожо, или поначало сте си чалната? Само че при второто позвъняване телефона вдигна делова жена, която се представи като Андрея. Тя изслуша Тес и отговори, че незабавно ще изпратят кола, шофьорът се казвал Мануел. Да, знаела точно откъде се обажда Тес, защото непрекъснато изпращали коли до „Стагър Ин“.

– Добре де, аз не съм там – обясни Тес. – Намирам се на пресечката около осемстотин метра по-ната…

– Да, госпожо, и това ми излиза – каза Андрея. – „Гас и Даш“. Понякога ходим и там. Хората често тръгват, изминават някакво разстояние и се обаждат, ако са си пийнали повечко. Вероятно ще минат четирийсет и пет минути, може би дори час.

– Добре – отговори Тес. Сълзите отново бяха рукнали, този път от благодарност, макар че не биваше да се отпуска, защото в подобни истории надеждите на героинята често се оказваха попарени. – Устройва ме. Ще чакам до телефоните. Ще се оглеждам.

Сега ще ме попита дали съм си пийнала повечко. По всяка вероятност ги нижа като някое пиянде.

Но служителката пожела да узнае единствено дали Тес ще плати с кредитна карта или в брой.

– „Американ Експрес“. Би трябвало да ме имате във вашия компютър.

– Да, госпожо, имаме ви. Благодаря ви, че се обърнахте към „Роял Лимузин“. За нас всеки клиент е кралска особа. – Андрея прекъсна, преди Тес да ѝ благодари.

Тъкмо щеше да закачи слушалката, когато един мъж – той, това беше той – притича покрай магазина и се насочи право към нея. И дума не можеше да става да изкрещи; беше парализирана от страх.

Беше единият гимназист. Той я подмина, без да я погледне, и се шмугна наляво, в мъжката тоалетна. Вратата се затръшна. Миг по-късно Тес чу възторженото шуртене от мехура на младеж, здрав като кон.

Тя заобиколи магазина. Там застана до един смрадлив боклукчийски камион (не, аз не съм застанала, аз съм се спотаила) и зачака младежът да свърши и да си отиде. Когато това стана, тя се върна при телефоните, за да наблюдава пътя. Въпреки че я болеше къде ли не, стомахът ѝ къркореше от глад. Размина се с вечерята: беше прекалено заета да я изнасилват и душат, за да се нахрани. С удоволствие би си купила от закуските, каквито продават на подобни места – даже гадните кракери с фъстъчено масло, противно жълти на цвят, щяха да са пиршество, – обаче нямаше пари. А и да имаше, не би припарила там. Знаеше какво е осветлението в крайпътните магазини като „Гас и Даш“ – от ярки и безсърдечни флуоресцентни лампи, заради които даже здравите хора изглеждаха болни от рак на панкреаса. Продавачката щеше да погледне издраното ѝ лице, счупения нос и подутите устни и навярно щеше да си замълчи, но Тес щеше да забележи ококорването ѝ. Може би и потрепване на устните. Защото, хайде да сме честни, хората не намират една пребита жена за приятна гледка. Особено в петък вечер.

Кой те подреди така, жено, и с какво си го заслужила? Още ли искаш, след като някакъв пич се е позабавлява с теб?

Това я подсети за един стар виц: „Защо всяка година в Америка триста хиляди жени пострадват? Защото те… не щат… да слушат, гадините!“

– Все тая – прошепна. – Ще хапна, когато се прибера. Може би салата с риба тон.

Звучеше апетитно, но някак си Тес беше убедена, че е дошъл краят на дните, в които е яла салата с риба тон или гадни, жълти кракери с фъстъчено масло, купени от универсален магазин. Представата за колата, която пристига и я измъква от този кошмар, беше налудничав мираж.

Чуваше префучаващите коли по магистрала 84 – трасето, по което щеше да поеме, ако не бе приела с такова удоволствие предложението за пряк път. Там пътуваха хора, които никога не са ги изнасилвали или изхвърляли в канал. Помисли си, че фученето от техните бодри пътешествия е най-самотният звук, който е чувала.

16.

Автомобилът – голям „Линкълн“ – дойде. Мъжът зад волана излезе и се огледа. Тес внимателно го прецени от укритието си до ъгъла. Той носеше костюм в убит цвят. Беше нисък човечец с очила, който не приличаше на изнасилвач… но, разбира се, не всички великани бяха изнасилвачи и не всички изнасилвачи – великани. Трябваше да му се довери. Ако искаше да се прибере вкъщи и да нахрани Фрици, нямаше избор. Затова хвърли мръсния си импровизиран шал край работещия телефон, и бавно, непоколебимо тръгна към колата. Светлината от витрините на магазина изглеждаше ослепително ярка след сенките в ъгъла, а Тес си даваше сметка какво представлява лицето ѝ.

Първо ще ме попита какво се е случило, а после ще предложи да ме заведе в болница.

Но Мануел (който сигурно се беше нагледал на далеч по-лоши неща, това не беше изключено) само ѝ отвори вратата с приветствието:

– Добре дошли в „Роял Лимузин“, мадам. – Лекият му испански акцент се връзваше с маслинената кожа и големите черни очи.

– Където съм кралска особа – допълни Тес. Опита да се усмихне. Подутите устни я заболяха.

– Да, мадам. – Нищо друго. Жив и здрав да е Мануел, който сигурно се беше нагледал на далеч по-лоши неща – може би в родния си край, може би на задната седалка на същата тази кола. Кой знае какви тайни пазят професионалните шофьори? В този въпрос може би се съдържаше цял роман. Не от романите, които тя пишеше, де… но кой знае какво може да пропише след това? Или дали въобще ще успее да напише нещо? Нищо чудно тазвечерното приключение да я лиши за известно време от тази самотна радост. Може би дори завинаги. Засега нищо не можеше да се каже.

Тя се качи на задната седалка, движейки се като стара жена с напреднала остеопороза. Когато се намести и той затвори вратата, Тес хвана дръжката и се загледа напред – държеше да се увери, че зад волана ще седне Мануел, а не великанът с гащеризона. В „Ужас на Еленовият път – 2“ там щеше да се появи великанът: поредният страховит обрат преди заключителните надписи. Малко самоирония е полезна за здравето.

Само че зад кормилото седна Мануел. Как иначе. Тя се отпусна.

– Даден ми е адрес Примроуз Лейн 19 в Стоук Вилидж. За там ли сме?

За миг Тес не можа да се сети. Беше набрала номера на фонокартата си от онзи телефон, без да се замисля, но сега забрави собствения си адрес.

Отпусни се. Свърши се. Това не е филм на ужасите, а животът ти. Преживя същински ужас, но се свърши. Затова се отпусни.

– Да, Мануел, за там сме.

– Ще желаете ли да се отбием някъде, или отиваме право у вас? – Възможно най-тактично шофьорът показа какво е видял, когато тя е минавала покрай силно осветените витрини.

Чист късмет беше, че все още взимаше противозачатъчни – късмет и може би малко оптимизъм, защото от три години не беше излизала с мъж за една нощ, освен ако не се брои тази нощ, – ала днес късметът ѝ беше изневерил и тя се радваше и на малко. Не се съмняваше, че Мануел може да спре до някоя денонощна аптека, таксиметровите шофьори явно знаеха къде какво има, но тя нямаше сили да влезе там и да поиска хапчета против главоболие. Като видеше кървясалите ѝ очи, аптекарят щеше да си помисли, че я мъчи махмурлук. Да не говорим, че нямаше пари.

– Никъде няма да се отбиваме, закарайте ме вкъщи, моля.

Скоро се носеха сред оживения трафик на магистрала 84, типичен за петъчната нощ. Еленовият път и изоставената бензиностанция бяха зад нея. Пред нея беше къщата ѝ с охранителна система и с ключалка на всяка врата. Което беше прекрасно.

17.

Всичко мина точно както си го представяше: пристигането, бакшишът, удържан от кредитната карта, пътят по цветната алея (тя помоли Мануел да ѝ свети с фаровете, докато се прибере), мяукането на Фрици, когато наклони пощенската кутия и извади резервния ключ. Вътре котаракът нетърпеливо ѝ се заумилква: искаше да го вдигнат и погалят, искаше да го нахранят. Тес свърши тези работи, но първо заключи входната врата, после за пръв път от месеци включи алармата против крадци. Щом видя в малкото зелено прозорче да просветва ЗАРЕДЕНО, най-сетне се почувства малко на себе си. Погледна будилника в кухнята и с изумление видя, че е само единайсет и петнайсет.

Докато Фрици си похапваше „Пиршество за котки“, Тес провери вратите към задния и вътрешния двор, за да е сигурна, че са заключени. След това провери прозорците. Командното табло на алармата би трябвало да покаже, ако нещо е отворено, но Тес държеше око да види, ръка да пипне. Когато напълно се увери, че всичко е заключено и затворено, отиде при дрешника в антрето и извади кутия, която стоеше на горната полица толкова отдавна, че цялата беше в прах. Преди пет години в Северен Кънектикът и Южен Масачузетс имаше бум на кражби с взлом. Лошите момчета бяха предимно наркомани, пристрастени към хероина, който многото му фенове в Нова Англия наричаха оксиконтин. Към жителите беше отправено предупреждение да са особено внимателни и „да вземат предпазни мерки в рамките на разумното“. Tec не робуваше на настроенията за или против притежаването на оръжие, нито пък се притесняваше бог знае колко, че някакви непознати ще нахълтат нощем в дома ѝ (тогава – не), ала револверът се вписваше в границите на разумните мерки, пък и бездруго трябваше да се образова за следващия роман от поредицата. Бумът от взломове представляваше идеалната възможност за това.

Тя отиде в Хартфорд, в специализирания магазин с най-добрите отзиви в интернет, а продавачът ѝ препоръча модел на „Смит енд Уесън“, 38 калибър, който нарече „Изстисквана на лимони“. Тес го купи най-вече защото ѝ хареса името. Освен това продавачът я насочи към добро стрелбище край Стоук Вилидж. Тя надлежно занесе там револвера след изтичането на четирийсет и осем часовия период, който ѝ даваше право законно да притежава оръжието. За една седмица изстреля около четиристотин патрона. Отначало ѝ беше забавно да стреля, но бързо ѝ омръзна. Оттогава кутията с револвера, разрешителното и петдесет патрона събираше прах в дрешника.

Тя зареди барабана, като се чувстваше по-добре – но ДДД в безопасност – с всяко запълнено гнездо. Остави оръжието на барплота в кухнята и провери телефонния секретар. Имаше едно съобщение. То бе от съседката Патси Макклейн. „Тази вечер не светиш, значи сигурно си решила да нощуваш в Чикопи. А може би си заминала за Бостън? Така или иначе взех ключа от пощенската кутия, за да нахраня Фрици. А, освен това оставих пощата на масата в коридора. Съжалявам, само реклами. Ако се върнеш, обади ми се утре, преди да отида на работа. Просто да знам, че си се прибрала.“

– Хей, Фриц. – Тес се наведе да го погали. – Тази вечер май получи двойна порция. Голям умник се из…

Криле от сивота забулиха зрението ѝ и ако не се беше хванала за масата, щеше да се просне на балатума. Тя нададе учуден вик, който прозвуча немощно и глухо. Фрици наостри уши, погледна я с присвити очи, явно реши, че тя няма да падне (поне не върху него), и продължи с втората си вечеря.

Тес бавно се изправи, като за повече стабилност се подпираше на масата, и отвори хладилника. Салата с риба тон нямаше, но имаше извара с ягодово сладко. Нетърпеливо започна да се храни и хубаво остърга с лъжицата пластмасовата опаковка. Хладният десерт с извара гладко се плъзгаше по израненото ѝ гърло. Пък и на този етап тя не би могла да вкуси месо. Даже риба тон от консерва.

Пи ябълков сок направо от бутилката, оригна се и бавно слезе до банята на долния етаж. Взе револвера, свила пръсти върху предпазителя, както я бяха учили.

На рафта над умивалника беше поставено овално увеличително огледало, коледен подарък от брат ѝ в Ню Мексико. Отгоре със златни букви беше изписано РАЗХУБАВИ МЕ. Старата Тес го използваше, за да си оправи набързо грима или да си оскубе веждите. Новата Тес го използва, за да огледа очите си. Те бяха кървясали, разбира се, но зениците бяха горе-долу, с еднаква големина. Тя изключи лампата, преброи до двайсет, отново я включи и видя как зениците се свиха. Това също изглеждаше в рамките на нормата. Вероятно нямаше черепна фрактура. Може би сътресение, леко сътресение, обаче…

Откъде да знам! Имам диплома за бакалавър по изкуствата от университета в Кънектикът и разбирам от възрастни дами, които се правят на детективки и в една четвърт от книгата си разменят рецепти, които тегля от интернет и изменям, колкото да не ме съдят за плагиатство. Току-виж тази нощ изпадна в кома или умра от мозъчен кръвоизлив. Патси ще ме намери следващия, път, когато дойде да нахрани Фрици. Трябва да се прегледаш при лекар, Теса Джийн. Не си прави оглушки.

Но ако отидеше на лекар, нещастието ѝ би могло да стане публично достояние. Лекарите гарантираха поверителност, това беше част от клетвата им, и жена, която си изкарваше хляба като адвокатка, чистачка или агент по недвижими имоти, вероятно можеше да разчита на лекарската тайна. Тес – също, това беше възможно. Даже вероятно. От друга страна, нали видя какво се случи с Фара Фосет: историята гръмна по вестниците, когато някакъв служител в болницата се разбъбрил. Лично Тес беше чувала за неволите на един романист, който години наред оглавяваше класациите с креватните подвизи на своите герои. Преди няма и два месеца нейната агентка ѝ сподели най-пикантните слухове на обяд… а Тес слушаше.

„Не просто слушах – помисли си тя, докато гледаше уголемената си, смазана физиономия. – Побързах да предам клюката.“

Даже ако лекарят и медицинският персонал запазеха гробно мълчание за авторката на кримки, която е била пребита, изнасилена и ограбена на връщане от публична проява, какво да кажем за останалите пациенти, които можеха да я забележат в чакалнята? За някои тя нямаше да е просто поредната жена с насинено лице, което на практика крещи за извършен побой. Тя щеше да е писателката от Стоук Вилидж, сещате се коя, преди година-две направиха телевизионен филм за нейните възрастни детективки, даваха го по Лайфтайм Чанъл; Боже Господи, трябваше да я видите.

В последна сметка носът ѝ не беше счупен. Направо не беше за вярване, че нещо може така да боли и да не е счупено, но ето на. Подут (разбира се, миличкият) и наранен, обаче дишаше през него, а на горния етаж имаше викодин, с който тази вечер щеше да овладее болката. Обаче беше „разкрасена“ с няколко жълто-морави петна, ожулена и отекла буза и пръстен от синини по шията. Последното бе най-лошо, защото можеш да се сдобиеш с подобно „бижу“ само по един начин. Също така имаше отоци, синини и охлузвания по гърба, краката и дупето. Но дрехите и чорапогащникът щяха да скрият най-страшните.

Велико. Да съм поетеса и да не го знам.

– За шията… ще си сложа поло…

Абсолютно. Времето през октомври беше подходящо за поло. А на Патси ще каже, че през нощта е паднала по стълбите и си е ударила лицето. Ще каже, че…

– Че ми се е счуло нещо, а Фрици се е замотал в краката ми, когато съм слизала да проверя какво има.

Фрици чу името си и измяука от вратата на банята.

– Ще кажа, че съм ударила глупавото си лице в централната колона долу. Даже бих могла…

Би могла да направи мъничък белег на колоната. Естествено. Вероятно с чука за месо, който беше в някое кухненско чекмедже. Нищо прекалено, един-два удара, колкото да понащърби колоната. Такава скалъпена история не би заблудила лекар (или проницателна възрастна детективка като Дорийн Маркиз, доайен на Клуба по плетиво), но пък би заблудила милата Патси, чийто мъж сигурно нито веднъж не ѝ беше посягал за двайсетте години, откакто бяха заедно.

– Няма от какво да се срамувам – прошепна тя на жената в огледалото. Новата жена с изкривения нос и подпухналите устни. – Няма. – Да, но ако хората узнаеха, би се почувствала засрамена. Разголена. Гола жертва.

Ами жените, Теса Джийн? Жените в канала?

И за тях щеше да помисли, обаче не сега. Сега беше уморена, натъртена и изтормозена до дъното на душата си.

Дълбоко в нея (в изтормозената ѝ душа) се разгоря жарава от гняв, насочен към мъжа, отговорен за това. Мъжът, който я беше поставил в това положение. Тя погледна револвера, оставен до умивалника, и си даде сметка, че ако той бе тук, щеше да го застреля, без да ѝ мигне окото. Това я накара да се почувства объркана. И малко по-силна.