Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 28 страниц)

– А сега какво?

Рамзи стана, леко се олюля, но бързо си възвърна равновесието.

– Сега виждам една смела жена, на която не бива да се пречи да си върши домакинската работа. Нито да продължи да живее нормално.

Дарси също стана.

– А близките на жертвите? Онези, които заслужават да узнаят истината? – Не ѝ се искаше да продължи. Но беше длъжна. Този човек се беше преборил с болката – с нетърпимата болка – за да дойде чак дотук, а сега ѝ подаряваше свободата. Поне така ѝ се струваше. – Бащата на Робърт Шейвърстоун?

– Момчето е мъртво, баща му е с единия крак в гроба – отвърна Рамзи, бавно и внимателно подбирайки думите си. Тонът му беше познат на Дарси. Така говореше Боб, когато знаеше, че клиент на фирмата ще бъде санкциониран от данъчните и ще му създава неприятности. – Старият Шейвърстоун се налива с уиски от сутрин до вечер. Ще се промени ли животът му, ако научи, че убиецът на сина му… човекът, изтезавал сина му, е мъртъв? Съмнявам се. Ще се съживят ли жертвите? Няма. Сега убиецът гори ли в огньовете на ада заради престъпленията си, раните му ще кървят ли до края на вечността? Така пише в Библията, по-точно в Стария завет. И тъй като нашите закони се основават на Светото писание, аз съм склонен да му вярвам. Благодаря за кафето. На връщане ще спирам на всяка отбивка оттук до Огъста, за да ползвам тоалетната, но си заслужаваше. Правите чудесно кафе.

Докато го изпращаше, Дарси осъзна, че за пръв път, откакто се спъна в кашона с каталозите, се е върнала в своя свят пред огледалото. Радваше се, че Боб е бил на косъм да го заловят. Че не е бил чак толкова умен, както си въобразяваше.

– Благодаря за посещението – каза, след като Рамзи си сложи шапката. Широко отвори вратата. Студът не я плашеше – напротив, беше ѝ приятно да усеща ледения полъх на вятъра върху пламналото си лице. – Ще се видим ли отново?

– Не. Другата седмица наистина напускам службата. Този път завинаги. Заминавам за Флорида, но ако се вярва на лекаря ми, няма дълго да се радвам на слънчицето.

– Много съжа…

Той внезапно пристъпи към нея и я прегърна. Кльощавите му ръце бяха невероятно силни. Дарси се стресна, но не се изплаши. Рамзи се приведе и ѝ прошепна:

– Хубаво си направила.

После я целуна по страната.

20.

Рамзи тръгна по градинската пътека; вървеше бавно, за да не се подхлъзне на леда. „Би трябвало да носи бастун“ – помисли си Дарси. Повика го, когато той вече се приближаваше към колата си. Старецът се обърна и повдигна бухлатите си вежди.

– В гимназията мъжът ми е имал приятел, който е загинал, блъснат от камион.

– Така ли? – От устата на Рамзи излезе бяло облаче пара.

– Да. Ако искате, поинтересувайте се какво се е случило. Било е голяма трагедия, макар че според съпруга ми момчето не е било цвете за мирисане.

– Наистина ли?

– Да. В ума му са се въртели много опасни мисли. Името му било Брайън Делаханти, обаче Боб му казвал Би Ди.

Рамзи се позамисли, после кимна:

– Заинтригувахте ме. Може да се поровя в интернет за подробностите. А може и да не го направя – било е много, много отдавна. Благодаря за кафето.

– Благодаря, че наминахте да си поговорим.

Дарси остана на верандата, докато колата на Рамзи се скри от погледа ѝ (той шофираше с увереността на много по-млад човек, вероятно защото зрението му още беше наред), и едва тогава влезе обратно вкъщи. Чувстваше се подмладена, от плещите ѝ сякаш беше паднало тежко бреме. Застана пред огледалото в антрето. Видя само собственото си отражение и това беше чудесно.

Послеслов

Новелите в този сборник са откровени, безкомпромисни, непреклонни. Може би на моменти ще ви е трудно да ги четете. Ако е така, знайте, че докато ги пишех, на моменти също ми беше трудно. Често ме разпитват за творбите ми, затова съм се изхитрил да заобикалям темата, като пускам шегички и разказвам забавни случки от живота си (в никакъв случай не ги приемайте за чиста монета; никога не вярвайте на онова, което романистът казва за себе си). Така отклонявам неудобните въпроси, постъпвайки много по-дипломатично от всеки свой предтеча янки, който би срязал любопитния нахал: „Не ти влиза в работата, друже!“ Да, шегувам се, но всъщност гледам много сериозно на професията си, и то още от крехката си осемнайсета година, когато написах първия си роман „Дългата разходка“.

Не уважавам писателите, които си вършат работата през пръсти, и не понасям критиците, които твърдят, че разказът е изчерпан и замиращ литературен жанр. Разказът нито е изчерпан, нито е някаква словесна еквилибристика. Новелата или разказът са начин да осмислим живота си и ужасяващия свят, с който се сблъскваме. Да си отговорим на въпроса: „Как е възможно да се случват такива неща?“ Да разберем, че понякога – невинаги, но понякога – за всичко си има причина.

От самото начало – още преди един младеж, който сега ми се струва почти непознат, да започне да пише „Дългата разходка“ в спалнята на гимназиалното общежитие – разбрах, че най-добрите литературни произведения са едновременно стимулиращи и агресивни. Навират ти се в очите. Понякога ти крещят. Нямам нищо против „интелектуалната“ литература, в която, общо взето, необикновените герои попадат в обикновени ситуации, но като читател и писател проявявам много по-голям интерес към обикновените хора, попаднали в необикновени ситуации. Желанието ми е да предизвикам у читателите емоционална и дори физическа реакция. Не си поставям за цел да ги накарам да мислят, докато четат. Подчертах с курсив последните две думи, защото ако сюжетът е интересен и героите са умело описани, разсъжденията ще изместят емоциите, след като човек дочете книгата и я остави настрани (понякога с облекчение). Помня как на около тринайсет години прочетох „1984“ от Джордж Оруел; изпитвайки изумление, гняв и възмущение, жадно поглъщах страница след страница и не оставих книгата, докато не стигнах до края. Какво лошо има в това? Особено след като и до ден-днешен се сещам за този роман, когато някой политик (мисълта ми е за Сара Пейлин и нейните безкрайни изцепки) успее да убеди обществеността, че бялото е черно или обратното.

И още нещо, в което вярвам: ако отивате на някое тъмно и страшно място (като фермата на Уилфред Джеймс в Небраска от разказа „1922“), непременно си носете фенерче и с него осветявайте навсякъде. Ако не искате да видите нещо, защо изобщо влизате в мрака? Великият натуралистичен писател Франк Норис открай време е мой литературен идол и още преди четирийсет години запомних една негова фраза: „Никога не се огънах, не свалих шапка пред Модата и не просих милостиня. Бога ми, казвах им истината.“

– Ама Стиви – ще кажете, – ти си получавал тлъсти хонорари, а не милостиня; колкото до истината… тя е непостоянна величина, нали така?

Не отричам, че спечелих много пари от произведенията си, но парите бяха само страничен ефект, никога цел. Да се пише за пари е безсмислено и тъпо. И да, истината е въпрос на гледна точка. В литературата обаче единствената задача на автора е да потърси истината, скрита в сърцето му. Тя невинаги е истината на читателя или на критика, но всичко ще е наред, докато е истината на твореца, докато той (или тя) не се огъне пред Модата и не започне да проси милостиня. Изпитвам само презрение към писатели, които лъжат съвсем съзнателно или поставят героите си в откровено невъзможни ситуации. Слабите литературни произведения се характеризират не само със скапан синтаксис и липса на проникновеност; най-характерното за тях е инатът на автора да не разказва за ежедневието на хората, да не приеме факта, че например убийците понякога помагат на старици да прекосят улицата.

В „Зъл мрак, угаснали звезди“ се постарах да опиша какво биха сторили хора, попаднали в критично положение. За героите в новелите има известна надежда, но те съзнават, че дори най-съкровените надежди (и най-съкровените мечти за събратята ни и за обществото, в което живеем) не се сбъдват понякога. Всъщност доста често. Мисля, че те ни внушават още нещо: че мерило за великодушието и храбростта не е успехът, а старанието да постъпиш справедливо… и когато се провалим или съзнателно обърнем гръб на предизвикателството, настъпва кошмарът.

Идеята за „1922“ ми хрумна, след като прочетох документалната книга „Смъртта дебне в Уисконсин“ от Майкъл Леси, в която бяха поместени фотографии от градчето Блек Ривър Фолс. Бях поразен от затънтеността на този край и от суровите отчаяни лица на повечето хора на снимките. Искаше ми се (надявам се, че съм успял) да пресъздам в новелата тъкмо това усещане.

През 2007 пътувах по магистрала 84 за среща с почитатели в Западен Масачузетс и спрях на една бензиностанция, за да се подкрепя със здравословна закуска а ла Стиви Кинг: газирана вода и шоколадово десертче. На излизане от магазинчето видях жена, която стоеше до колата си и показваше спуканата гума на някакъв шофьор на тежкотоварен камион. Мъжагата се усмихна и слезе от кабината.

– Трябва ли ви помощ? – попитах я.

– Не, не, аз ще ѝ услужа – обяви камионджията.

Сигурен съм, че жената получи качествено обслужване. Аз получих десертче „Трима мускетари“ и идея за разказа „Големият шофьор“.

В Бангор, където живея, Хамънд Стрийт продължава в шосе, което заобикаля аерогарата. Всеки ден ходя пеш минимум пет-шест километра и когато съм в града, често минавам оттам. Край оградата на летището има широка отъпкана пътека, на която амбулантни търговци разполагат сергиите си. Любимият ми продавач е известен сред местните като Човека-топка и винаги се появява през пролетта. Затопли ли се времето, той отива на общинското игрище за голф и събира стотици топки, които са били затрупани под снега. Изхвърля съвсем негодните, а другите продава на шосето (на предното стъкло на колата му са наредени топки за голф – много симпатична реклама). Веднъж, докато го наблюдавах, ми хрумна идеята за „Честна сделка“. Разбира се, действието се развива в Дери, където се подвизаваше покойният клоун Пениуайз (никой не скърби за него), понеже Дери всъщност е Бангор, представящ се под друго име.

Сюжетът за последната новела ми хрумна, след като прочетох дописка за Денис Рейдър, печално известния престъпник, който завързвал, изтезавал и убивал жертвите си, отнемайки живота на десет души – осем жени и две деца, в разстояние на шестнайсет години. В гювечето случаи изпращал на полицията или личните документи, или парченца от дрехите на жертвите. Бракът му с Пола Рейдър беше продължил трийсет и четири години и местните хора отказваха да ѝ повярват, че не е знаела какво върши мъжът ѝ. Аз ѝ повярвах и написах тази новела, за да изследвам какво може да се случи, ако съпругата внезапно научи за ужасяващото хоби на мъжа си. Също и за да изследвам идеята, че е невъзможно напълно да опознаем някого, дори най-любимите си хора.

Стига толкова. Прекалено дълго се задържахме в подземния мрак. Горе ни чака напълно различен свят. Хвани ръката ми, Верни читателю, и аз на драго сърце ще те поведа обратно към светлината. С радост отивам там, понеже вярвам, че доброто е вродено у повечето хора. Знам, че е вродено в мен.

За теб обаче не съм съвсем сигурен.

Бангор, Мейн Декември 2009