Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 28 страниц)

39.

Когато Тес се намести зад волана и запали мотора, Том се обади:

– Нямаше откъде да знаеш, Тес. Всичко се разви със светкавична бързина.

Това бе вярно, ала не отчиташе основния мрачен факт: когато погна изнасилвала си подобно на отмъстителка от някой филм, тя се обрече на ада.

Тес насочи револвера към слепоочието си и отново го свали. Не можеше, не сега. Имаше задължение спрямо жените в канала и спрямо всяка друга жена, която можеше да се озове при тях, ако Лестър Стрелке се отърве безнаказано. А след това, което току-що бе извършила, бе по-важно от всякога той да не се отърве безнаказано.

Трябваше да отиде на още един адрес. Само че не с експедишъна си.

40.

Алеята на Тауншип Роуд 101 не бе дълга, нито асфалтирана. Това бяха два коловоза, обрасли с храсти, които жулеха синия пикап, докато Тес го караше към малката къщичка. В нея нямаше нищо приветливо: тя бе схлупена стара съборетина, която би могла да служи за декор на „Голямото тексаско клане“.2020
  Филм на ужасите от 1974 г. за туристи и семейство канибали. – Б.пр.


[Закрыть]

Понякога животът наистина подражава на изкуството. И колкото по-жестоко е изкуството, толкова по-точно е подражанието.

Тес не опита да се промъкне тайно – защо въобще да гаси фаровете, при положение че Лестър Стрелке сто на сто познаваше дрънченето на пикапа като гласа на батко си?

Тя още бе с кафявата шапка с пръски от белина, носена от Големия шофьор, когато не беше на път; шапката, с която му вървеше и с която накрая не му провървя. Пръстенът с фалшивия рубин беше прекалено голям за който и да е от пръстите ѝ, затова тя го прибра в левия преден джоб на панталона си. Малкия шофьор се обличаше като батко си, когато излизаше на лов, и макар че той вероятно нямаше да има време (а и изтънченост), за да оцени тази ирония – как последната му жертва отива при него с въпросните аксесоари, – същото не се отнасяше за Тес.

Спря до задния вход и слезе. Стискаше в ръка револвера. Вратата беше отключена. Тес влезе в барака, която миришеше на бира и развалена храна. Шейсетватова крушка висеше на мръсен шнур от тавана. Четири пластмасови кофи за боклук – от по трийсет и два галона, каквито се продаваха в „Уолмарт“ – преливаха. Зад тях, до стената, бяха струпани купища стари броеве на „Малките обяви на чичо Хенри“. Отляво имаше друга врата със стъпало пред прага. Сигурно бе за кухнята. Вместо брава имаше резе. Несмазаните панти изскърцаха, когато тя го дръпна. Преди час щеше да се ужаси от шума. Сега изобщо не и пукаше. Беше тук да свърши работа. Всичко се свеждаше до това и бе голямо облекчение да се освободиш от целия този емоционален багаж. Миризмата на мазната пържола, която Малкия шофьор си беше изпържил за вечеря, я блъсна в носа. Чу смях от телевизора. Някакъв ситком. „Зайнфелд“ – помисли си.

– Какво ми се мъкнеш тук, по дяволите? – Лестър Стрелке надвика телевизора. – Останала ми е само бира и половина, ако си дошъл за поркане. Допивам си и си лягам. – Тя тръгна натам, откъдето идваше гласът му. – Да беше се обадил, че да не се разка…

Тес влезе в стаята. Онзи я видя. Тя не беше мислила каква ще е реакцията му, когато види последната си жертва, въоръжена с револвер и нахлупила бейзболната шапка, която самият той си слагаше, щом го хванеха дяволите. Дори да беше мислила, за нищо на света не би предположила какво ще види. Устата му зейна, лицето му се скова. Изпусна в скута си кутията с бира и пяната оплиска опиканите му боксерки (друго той не носеше).

„Вижда призрак – помисли си Тес, Докато вървеше към него с насочено оръжие. – Добре.“

Имаше време да забележи – макар че в стаята цареше ергенски безпорядък и никъде нямаше кичозни фигурки, – че обстановката е същата като в дома на майка му: креслото пред телевизора, масичката (с последната неотворена кутия бира и пакетче „Доритос“ вместо диетична кола и „Чийз Дудълс“), същата телевизионна програма със Саймън Кауъл на корицата.

– Ти си мъртва – прошепна той.

– Не – отвърна Тес. Опря дулото на Изстисквача в главата му. Онзи немощно понечи да я хване за китката – прекалено немощно и прекалено късно. – Ти си мъртвият!

Дръпна спусъка. Кръвта рукна от ухото му и главата му като отсечена се килна настрана. Все едно той се опитваше да разкърши схванатия си врат.

– Бях в пода, бях в пода – обади се от телевизора Джордж Костанца.

Публиката се засмя.

41.

Беше почти полунощ и вятърът духаше още по-силно от преди. При всеки порив къщата на Лестър Стрелке се разтърсваше и Тес се сещаше за прасенцето, което си построило къщичка от клонки.

Малкото прасенце, което беше живяло в тази къщичка, вече никога нямаше да се притеснява, че ще му я издухат, защото беше мъртво на креслото. Освен това не беше малко прасенце. Беше лош вълк.

Седеше в кухнята и пишеше в мръсен тефтер със син кон на корицата, който бе открила в спалнята на Стрелке. На горния етаж имаше четири стаи, но само спалнята не беше задръстена с боклуци – като се започне от метални рамки за легло и се стигне до двигател за моторница „Ивинруд“, който сякаш е бил пуснат от покрива на някоя сграда. Понеже щяха да минат месеци, докато прерови тези хранилища на Безполезното, Безпризорното и Безсмисленото, Тес се съсредоточи върху спалнята на Стрелке и внимателно я претърси. Ценният тефтер беше бонус. Бе открила каквото търсеше в овехтял пътнически сак, избутан в дъното на гардероба, замаскиран – немного успешно – със стари броеве на „Нешънъл Джиографик“. В него беше натъпкано дамско бельо. Гащичките ѝ бяха най-отгоре. Тес ги прибра в джоба си и ги замени със сгънато жълто спасително въже. Никой нямаше да се изненада, ако открие въже в куфара с трофеи на един убиец и изнасилвач. Освен това то не ѝ трябваше.

„Тонто – рече Самотния рейнджър, – работата ни тук приключи.“

Тя пишеше – докато „Зайнфелд“ отстъпи екрана на „Фрейзър“, а „Фрейзър“ го преотстъпи на емисията местни новини (жител на Чикопи спечелил от лотарията, друг си счупил гръбнака, след като паднал от строително скеле, така че равновесие имаше) – самопризнания под формата на писмо. Щом стигна до пета страница, новините отстъпиха терена на една сякаш безкрайна реклама за Божественото прочистване. Дани Виера се гневеше: „Някои американци ходят по нужда веднъж на два-три дена и само защото това състояние продължава с години, те вярват, че е нормално! Всеки лекар ще ви каже, че не е така!“

Писмото бе озаглавено ДО КОМПЕТЕНТНИТЕ ОРГАНИ и първите четири страници образуваха един-единствен абзац. В главата ѝ той звучеше като писък. Ръката ѝ отмаля, а химикалката, която намери в кухнята (с излющен позлатен надпис АВТОПРЕВОЗИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ), пресъхваше, но слава Богу, Тес почти бе готова. Докато Малкия шофьор продължаваше да не гледа телевизия от табуретката си, тя започна с нов абзац отгоре на пета страница:

Няма да се извинявам за стореното от мен. Нито пък ще се оправдавам с невменяемост. Бях бясна и сбърках. Всичко е много просто. При други обстоятелства – имам предвид не чак толкова ужасни – бих могла да кажа: „Как няма да сбъркам, двамата си приличат като близнаци.“ Само че обстоятелствата не са други.

Мислех да изкупя своя грях, пишейки тези страници, заслушана в телевизора и във вятъра – не защото се надявам на прошка, а защото ми се струва грешно да съгрешаваш, без поне да сториш някоя добрина за равновесие. (На това място се сети за победителя от лотарията и мъжа, който си беше строшил гръбнака, но ѝ беше трудно да обяснява концепцията си, защото беше нечовешки уморена, на всичкото отгоре не знаеше доколко е уместно). Мислех да замина за Африка и да помагам на заразените от СПИН. Мислех да замина за Ню Орлиънс и да работя на доброволни начала в приют за бездомници или в безплатен стол. Мислех да замина за Персийския залив и да чистя птиците от петрола. Мислех да даря няколкото милиона долара, които съм заделила за старините си, на група, която се бори с насилието срещу жени. В Кънектикът трябва да има такова сдружение, може би дори са няколко.

Но после си спомних какво казва по веднъж във всяка книга Дорийн Маркиз от Клуба по плетиво…

Това, което Дорийн повтаряше минимум веднъж във всяка книга, беше: „Убийците никога не забелязват очевидното. Изобщо не се съмнявайте, милички.“ И още докато пишеше за изкупление, осъзна, че това е невъзможно. Защото Дорийн беше абсолютно права.

Тес си беше сложила шапка, за да не остави косми, от които може да бъде извлечено ДНК. Беше си сложила ръкавици, които не свали даже докато караше пикапа на Алвин Стрелке. Още не бе късно да изгори самопризнанията в печката на Лестър, да се върне в значително по-хубавата къща на батко Алвин (тухлена къщурка, не от клонки) и да си замине за Кънектикът. Би могла да се върне у дома, където я чакаше Фрици. На пръв поглед всичко беше наред и вероятно щяха да минат няколко дена, преди полицията да я открие. Което със сигурност щеше да се случи. Защото, докато се е вторачвала в криминологичните тънкости, не беше забелязала очевадната спънка – досущ като в романите си.

Очевидната спънка си имаше име: Бетси Нийл. Хубава жена с овално лице, несиметрични очи като в картина на Пикасо и бухнала тъмнокестенява коса. Тя я позна, даже ѝ поиска автограф, но това не беше важно. Важни бяха синините по лицето на Тес („Дано това не се е случило тук“ – беше казала Нийл) и това, че разпитваше за Алвин Стрелке, описа пикапа му и се сети за пръстена, когато Нийл отвори дума. „Като рубин“ – беше се съгласила Тес.

Нийл щеше да види репортажа по телевизията или да го прочете във вестника – това бе неминуемо при трима мъртъвци от едно семейство – и да отиде в полицията. Полицията щеше да стигне до Тес, Оттам щяха да проверят в картотеките за притежавано оръжие и да установят, че тя притежава револвер „Смит енд Уесън“ 38-ми калибър, познат още като Изстисквача на лимони. Щяха да го изземат, за да произведат пробни изстрели и да направят сравнения с куршумите, открити в трите жертви. А тя как щеше да се защити? Щеше ли да ги погледне с насинените си очи и да каже (с глас, хриплив от душенето на Лестър Стрелке), че го е загубила? Щеше ли да разправя същото даже след като откриеха мъртвите жени в канала?

Тес продължи да пише с чуждата химикалка:

… си спомних какво казва по веднъж във всяка книга Дорийн Маркиз от Клуба по плетиво: че убийците никога не забелязват очевидното. Освен това веднъж Дорийн откъсна страница от роман на Дороти Сейърс и остави на убиеца заредено оръжие, като го посъветва да предпочете достойния изход. Аз съм въоръжена. Брат ми Майк е единственият ми близък. Той живее в Таос, Ню Мексико. Предполагам, че ще може да ме наследи. Това зависи от правните последици на извършените от мен престъпления. Ако ме наследи, се надявам, че компетентните органи ще му покажат това писмо и ще му предадат моето желание да дари основната част от имуществото ми на организация, подпомагаща жени, жертви на сексуално насилие.

Съжалявам за Големия шофьор – Алвин Стрелке. Не той ме изнасили, а Дорийн е сигурна, че не е изнасилил и убил и онези жени.

Дорийн ли? Не, тя. Дорийн беше измислена. Ала Тес беше прекалено уморена, за да го поправя. Голяма работа – и без това наближаваше краят.

Не се извинявам за Рамона и за онзи боклук в съседната стая. По-добре че са мъртви.

Разбира се, същото се отнася за мен.

Прегледа страниците. Май не беше забравила нищо, затова написа името си – нейният последен автограф. Химикалката пресъхна на последната буква и Тес я остави.

– Нещо да добавиш, Лестър?

Отговори само вятърът, който разнесе студени течения и накара къщичката да заскърца.

Тес се върна в хола. Нахлузи шапката на главата на мъртвеца и пръстена на пръста му. Искаше да го заварят така. Върху телевизора беше поставена снимка в рамка. На нея Лестър и майка му стояха прегърнати. Усмихваха се. Просто едно момче и майка му. Известно време Тес гледа снимката, после си тръгна.

42.

Почувства, че е редно да се върне в изоставения магазин, където ѝ се беше случило онова ужасно нещо, и там да довърши работата си. Би могла да поседи на буренясалия паркинг, да послуша как вятърът брули старата реклама (ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВАТЕ), да поразсъждава за какво мислят хората в последните си мигове. В нейния случай вероятно щеше да е за Фрици. Сигурно Патси щеше да го прибере и в това нямаше нищо лошо. Котките бяха издръжливи същества. Много-много не се интересуваха кой ги храни и пои, важното беше купичката им да е пълна.

В този час бързо щеше да стигне до бензиностанцията с изоставения магазин, но разстоянието ѝ се струваше прекалено дълго. Бе адски уморена. Реши, че ще седне в пикапа на Ал Стрелке и ще го направи там. Само че не искаше да оплиска с кръв старателно написаните самопризнания, това ѝ се струваше крайно нередно предвид кръвопролитията, които се описваха там, затова…

Занесе в хола страниците от тефтера със синия кон на обложката, където телевизорът работеше (сега младеж с вид на престъпник продаваше подочистачка), и ги пусна в скута на Стрелке.

– Подръж ги, Лес.

– Няма проблем – отвърна Лестър. Тя забеляза, че част от болния му мозък съхне върху голото му рамо. Което беше добре.

Тес излезе във ветровитата нощ и седна зад волана на пикапа. Скърцането на пантата при затварянето на вратата ѝ се стори познато. Всъщност нищо странно: не беше ли чувала същото скрибуцане и преди? Да. Край бензиностанцията се беше опитала да се отплати на Големия шофьор с услуга за услуга: той щеше да ѝ смени гумата, за да може тя да се прибере вкъщи и да нахрани котарака си.

– Реших, че батерията му може да падне – промълви и се засмя.

Опря дулото на револвера в слепоочието си, сетне размисли. Подобни изстрели невинаги водеха до желания резултат. Искаше парите ѝ да отидат за помощ на пострадали жени, а не за нея, докато вегетира в лечебно заведение за човешки зеленчук.

В устата беше по-добре. По-сигурно.

Езикът ѝ близна мазната цев, мерникът опря в твърдото небце.

„Поживях си добре – всъщност доста добре – и въпреки че накрая сбърках ужасно, може би то ще ми се прости, ако има живот след смъртта.“

Ала нощният вятър бе тъй упоителен. Навяваше ѝ сладки ухания през полуотвореното стъкло. Бе срамота да си отиде от този свят, но какъв избор имаше? Бе време за последно сбогом.

Тес затвори очи, придърпа спусъка и точно тогава Том заговори. Това бе непонятно, понеже Том се намираше в експедишъна, а експедишънът беше в двора на другия брат, на километър и половина оттук. Освен това гласът изобщо не приличаше на този, който приписваше на Том. Не приличаше и на нейния. Беше студен. А тя – тя беше захапала дулото на револвера. Изобщо не можеше да говори.

– Тя поначало не е много добра детективка, нали?

Тес извади от устата си Изстисквача на лимони.

– Кой? Дорийн ли?

Въпреки всичко беше потресена.

– Кой друг, Теса Джийн? Откъде накъде да е добра детективка? Тя е измислена от старото ти „аз“. Нали така?

По всяка вероятност беше така.

– Дорийн вярва, че Големия шофьор не е изнасилил и убил другите жени. Нали това написа ти?

– Аз – каза Тес. – Аз го вярвам. Просто бях уморена. И шокирана.

– И също така виновна.

– Да. Също така виновна.

– Как мислиш, дали хората, които се измъчват от вина, разсъждават правилно?

Не. Може би не.

– Накъде биеш?

– Че си решила само част от загадката. Преди да я решиш цялата – ти, а не някаква клиширане стара детективка, – се случи едно злощастие.

– Злощастие? Значи така го наричаш? – От много далеч Тес чу своя смях. Вятърът блъскаше в стената. Разхлабеният улук на къщата се удряше в стрехата от вятъра. Също като рекламата за „Севън-ъп“ в изоставения магазин.

– Преди да си теглиш куршума – продължи новият, непознат Том (звучеше все повече като жена), – защо не помислиш за себе си? Само че не тук.

– А къде?

Том не отговори на този въпрос, тъй като беше излишно. Вместо това я посъветва:

– И да си вземеш тъпите самопризнания.

Тес слезе от пикапа и се върна в къщата на Лестър Стрелке. Отиде в кухнята и започна да разсъждава на висок глас. Гласът на Том (който ставаше все повече като нейния). Дорийн май беше излязла в отпуска.

– Ключът на Ал от къщата със сигурност е закачен на халката заедно с ключа за двигателя – обясняваше Том, – но да не забравиш кучето.

Би било глупаво. Тес застана пред хладилника на Лестър. След като се разтършува, откри един хамбургер най-долу в дъното. Уви го в един брой на „Малките обяви на чичо Хенри“ и се върна в хола. Дръпна листовете хартия от скута на Стрелке – предпазливо, с ясното съзнание, че под страниците се крие онова парче плът, което я беше наранило; онова парче, заради което тази вечер беше убила трима души.

– Взимам ти хамбургера, но ти не се сърди. Правя ти услуга. Смърди на развалено.

– Кражба като капак на убийството – проточи Малкия шофьор с монотонния си глас на мъртвец. – Браво на теб.

– Млъквай, Лес! – отряза го тя и си тръгна.

43.

„Преди да си теглиш куршума, защо не помислиш за себе си?“

Докато караше стария пикап по криволичещия, ветровит път към дома на Алвин Стрелке, тя се опита да помисли за себе си. Даже когато не беше в колата с нея, Том май се оказваше по-добър детектив, отколкото Дорийн Маркиз във върховна форма.

– Ще бъда максимално кратък – каза Том. – Ако смяташ, че Ал Стрелке не играе роля в схемата – и то голяма роля, – значи си луда.

– Разбира се, че съм луда – отвърна тя. – Иначе защо ще се залъгвам, че съм го застреляла по погрешка, когато знам, че не е така?

– В теб говори вината, не логиката – отбеляза Том. Звучеше влудяващо самодоволен. – Той не е бил невинно агънце, нито пък черно-бяла овца. Осъзнай се, Теса Джийн. Те са били не само братя, а партньори.

– Делови съдружници.

– Братята никога не са просто делови съдружници. При тях е по-сложно. Особено когато Рамона ти е майка.

Тес зави по гладко асфалтираната алея на Ал Стрелке. Вероятно Том имаше право. Едно нещо ѝ беше ясно: Дорийн и дружките ѝ от Клуба по плетиво не си бяха имали работа с жена като Рамона Норвил.

Сензорната лампа се задейства. Кучето се разлая: Ръф-ръф, ръфръфръф. Тес изчака лампата да угасне и кучето да млъкне.

– Няма как да узная със сигурност, Том.

– Няма как да си сигурна, докато не направиш оглед.

– Дори да е знаел, другият ме изнасили.

За момент Том се умълча. Тес реши, че се е признал за победен. Тогава той проговори:

– Когато един човек знае, че друг върши зло, но не го спре, двамата са еднакво виновни.

– И пред закона ли?

– И пред мен. Нека кажем, че само Лестър е причаквал, изнасилвал и убивал. Едва ли е така, но нека кажем, че е. Ако баткото е знаел и си е мълчал, значи си е заслужавал двата куршума. Даже куршумите са прекалено милостиво наказание. По-справедливо ще е да го набучат на нажежен ръжен.

Тес уморено поклати глава и погали револвера на седалката. Оставаше един патрон. Ако го изхабеше заради кучето (така де, какво е още едно убийство между приятели), или трябваше да си търси друг револвер, или да се обеси. Но типове като Стрелке обикновено имаха огнестрелно оръжие. „Красота!“, както би се изразила Рамона.

– Ако той е знаел, да. Но не е редно да отнесеш куршума заради едно толкова голямо „ако“. Майката е друга работа, обиците бяха нужното доказателство. Но тук не разполагам с доказателство.

– Сериозно? – Гласът на Том стихна в шепот и Тес едва го чу. – Иди да провериш.

44.

Кучето не се разлая, когато тя изкачи стъпалата, но си го представи как я чака озъбено и настървено пред вратата.

– Губър? – Голяма работа, Губър2121
  Кучето Губър е герой от анимационен сериал на Хана-Барбара от 1970 г. Той притежава способността да надушва призраци. – Б.пр.


[Закрыть] не беше по-лошо от което и да е кучешко име. – Казвам се Тес. Имам хамбургер. Имам също револвер с един патрон. Сега ще отворя вратата. На твое място ще предпочета месото. Окей? Разбрахме ли се?

Никакъв лай. Може би кучето подивяваше само от сензорни лампи. Или от апетитни крадли. Тес пробва един ключ, после друг. Не ставаха. Вероятно бяха от фирмения офис. Третият се завъртя в ключалката и тя отвори, преди да е загубила смелост. Представяше си булдог, ротвайлер или питбул със зачервени очи и разтворени челюсти, от които текат лиги. Вместо това видя териер, който я гледаше с надежда и махаше радостно опашка.

Тес пъхна оръжието в джоба на якето и погали кучето по главата.

– Божичко! Като си помисля, че се страхувах от теб.

– Не е трябвало – отвърна Губър. – Кажи ми къде е Ал.

– Не питай. Искаш ли хамбургер? Предупреждавам те, че може да е с изтекъл срок на годност.

– Я го давай тука, маце.

Тес му отчупи голямо парче от хамбургера, след което влезе вътре, затвори и включи осветлението. Защо не? В края на краищата с Губър бяха сами.

Алвин Стрелке се оказа по-подреден от брат си. Подовете и стените бяха чисти, нямаше купчини от „Малките обяви на чичо Хенри“, на рафтовете даже се мяркаха книги. На няколко места бяха подредени керамични фигурки, на стената имаше огромна снимка на Момзила. Това ѝ се стори показателно, но едва ли можеше да мине за неопровержимо доказателство. За каквото и да е. „Ако имаше снимка на Ричард Уидмарк в прочутата си роля на Томи Удо, щеше да е друго нещо.“

– На какво се усмихваш? – попита Губър. – Ще ми кажеш ли?

– Ами не – отговори Тес. – Откъде да започнем?

– Не зная – каза Губър. – Аз съм само кучето. Ще ми дадеш ли още от онази вкуснотия?

Тес му отчупи още малко. Губър се изправи на задните си лапи и се завъртя два пъти. Тес се зачуди дали е с всичкия си.

– Том? Нещо да кажеш?

– Откри гащичките си в къщата на малкия брат, нали така?

– Да, и си ги прибрах. Те са разкъсани… а и да не бяха, никога не бих си ги сложила отново… но са си мои.

– Какво друго намери освен куп дамско бельо?

– В какъв смисъл друго?

Обаче нямаше нужда от пояснения. Въпросът не беше какво е намерила, а какво не е: чанта и ключове. Вероятно Лестър беше изхвърлил ключовете в гората. На негово място Тес щеше да постъпи така. Чантата беше друго нещо. Марка „Кейт Спейд“ много готина, а вътре бе пришита копринена лентичка с името ѝ. Ако чантата заедно с принадлежностите не беше в къщата на Лестър и ако той не я беше изхвърлил в гората, къде бе тогава?

– Гласувам за тук – обади се Том. – Хайде да се поразтърсим.

– Месо! – извика Губър и пак направи пирует.