Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 28 страниц)

През декември Стрийтър изпрати на „Светски детски фонд“ чек за малко над петнайсет хиляди долара. Вписа го като разход в данъчната си декларация.

През 2003 Джъстин Стрийтър влезе в списъка на отличниците на университета Браун и – ей-така, на шега – изобрети видеоиграта „Заведи Фидо у дома“. Целта на играта беше да преведеш завързаното на каишка куче от мола до дома му, като избягваш калпави шофьори, падащи предмети от балконите на високите етажи, както и глутница побъркани старици, нарекли се „Бабички-кучеубийки“. На Стрийтър всичко това му звучеше несериозно (макар синът му да го уверяваше, че е замислено като сатира), но компанията „Геймс Инкорпорейтид“ се заинтересува от играта и плати на хубавия, добросърдечен Джъстин седемстотин и петдесет хиляди долара за правата върху нея. Плюс процент от приходите. Той купи на родителите си два джипа „Тойота Патфайндър“ – розов за дамата, син за господина. Джанет се разплака, прегърна го и го нарече глупаво, безразсъдно, щедро и прекрасно момче. Стрийтър го заведе в кръчмата на Рокси и го почерпи с пиво „Спотид Хен“.

През октомври съквартирантът на Карл Гудхю в колежа „Емерсън“ се върна от занятия и завари Карл проснат по корем на кухненския под в апартамента, докато препеченият сандвич с кашкавал, който бе приготвял, още димеше в тигана. Въпреки че беше само двайсет и две годишен, Карл беше получил инфаркт. Лекарите, които поеха случая, споменаха нещо за тънка атриална стена – вроден сърдечен дефект, останал досега незабелязан. Момчето не умря – съквартирантът му се беше върнал тъкмо навреме и беше карал курс по кардио-пулмонална първа помощ. Но мозъкът на пострадалия известно време беше лишен от кислород и интелигентният, красив, атлетичен младеж, който неотдавна обикаляше Европа с Джъстин Стрийтър, се превърна в сянка на предишния Карл. Понякога се изпускаше, губеше се, ако се отдалечеше на повече от две пресечки от дома си (беше се прибрал при все още опечаления си баща), а говорът му приличаше на мучене, което само Том разбираше. Гудхю му нае придружител. Придружителят му правеше предписаната физиотерапия и следеше да се преоблича. Веднъж на две седмици го водеше на малки „екскурзии“. Най-честата беше до сладоледената къща „Уишфул Дишфул“, където Карл редовно получаваше фунийка сладолед с шамфъстък и го размазваше по цялото си лице. След това придружителят му го избърсваше с влажни кърпички – много търпеливо.

Джанет спря да придружава Стрийтър на вечерите у Том.

– Не издържам – призна си. – Не толкова заради това, че Карл едва се влачи и че от време на време се подмокря, а от погледа му. Сякаш си спомня какъв е бил преди, но не може да се сети как е стигнал до сегашното състояние. И… не знам… на лицето му постоянно се чете някаква надежда, която ме кара да си мисля, че целият живот е една шега.

Съпругът ѝ я разбираше добре – и на него често му минаваха подобни мисли по време на вечерите със стария приятел (сега, когато Норма я нямаше да готви, храната се поръчваше от ресторант). Той гледаше с наслада как Том храни своето момче, радваше се на надеждата, която се четеше в погледа на Карл. Погледът му казваше: „Това е само сън, да, аз сънувам, ей-сега ще се събудя.“ Джан беше права – наистина шега, но добра шега.

Ако се замислиш.

През 2004 Мей Стрийтър започна работа във вестник „Бостън Глоуб“ и се обяви за най-щастливото момиче в САЩ. Джъстин Стрийтър сътвори музикалната игра „Рок до дупка“, която остана неоспорим бестселър няколко години, докато се появи „Герой с китара“ и я измести от пазара. Но дотогава той вече беше разработил компютърна програма за композиране на синтезатор. Самият Стрийтър беше назначен за управител на банковия клон, дори се говореше за регионален пост в бъдеще. Той заведе Джанет в Канкун и си прекараха великолепно. Тя започна да го нарича „моя гушкав зайко“.

Счетоводителят на фирмата „Сметосъбиране и рециклиране“ на Гудхю присвои два милиона долара и духна в неизвестна посока. Последвалите ревизии установиха, че финансовата основа на компанията е изключително лабилна – изглежда, старият лош счетоводител с години беше гризкал от баницата.

„Гризкал? – помисли си Стрийтър, докато четеше репортажа в «Дери Нюз». – По-скоро тъпкал в гърлото си яки хапки.“

Том вече не изглеждаше на трийсет и пет, а на шейсет. Вероятно го съзнаваше, защото престана да си боядисва косата. Стрийтър със задоволство отбеляза, че сега косата му не е бяла, а сива – същото унило сиво като на чадъра, който Ялвод свиваше през онзи ден. Сиво като косите на старчоците, които седят в парковете и хранят гълъбите. Цвят „Само за несретници“.

През 2005 Джейкъб, футболистът, който беше започнал работа в умиращата фирма на баща си, вместо да отиде в колеж, (можеше да следва с пълна спортна стипендия), срещна едно момиче и се ожени. Малка жизнерадостна брюнетка на име Ками Дорингтън. Стрийтър и жена му бяха единодушни, че церемонията е минала прекрасно, макар Карл Гудхю да сумтеше, крякаше и врякаше по време на венчавката, а Грейси, най-голямото дете на Гудхю, на излизане от църквата се спъна в роклята си, падна по стълбите и си счупи крака на две места. До този инцидент Том Гудхю изглеждаше почти като предишния Том. С други думи, изглеждаше щастлив. Стрийтър не се дразнеше, отпускаше му малко щастие. „Сигурно дори в ада – мислеше си той – хората получават по глътка вода от време на време, дори само за да изпитат с пълна сила ужаса на неутолената жажда, когато ги обземе пак.“

Младоженците заминаха на пътешествие в Белиз. „Мога да се обзаложа, че през цялото време ще вали“ – каза си Стрийтър. Не валя, но Джейкъб прекара повечето дни в една мизерна болница, където легна с тежка форма на гастроентерит и вършеше голямата си нужда в лигнинени превръзки. Беше пил само бутилирана вода, но в един момент се бе разсеял и си беше изплакнал зъбите с вода от крана. „Сам съм си виновен“ – укоряваше се той.

Над осемстотин американски войници загинаха в Ирак. Момчета и момичета, които не извадиха късмет.

Том Гудхю се разболя от подагра, започна да накуцва и вече се придвижваше с бастун.

Същата година чекът до „Светски детски фонд“ беше за изключително солидна сума, но на Стрийтър въобще не му досвидя. Беше по-щастлив да дава, отколкото да получава. Така казваха най-достойните хора.

През 2006 Грейси, дъщерята на Том, загуби всичките си зъби заради пародонтозата. Загуби и обонянието си. Скоро след това на редовната седмична вечеря, на която присъстваха Гудхю и Стрийтър (бяха само двамата – придружителят на Карл го бе извел на „екскурзия“), Том избухна в сълзи. Вместо да пие скъпа бира, вече се наливаше с джин „Бомбайски сапфир“ и беше пиян до козирката.

– Не разбирам какво се случи с мен – хълцаше той. – Чувствам се като… и аз не знам… като шибания Йов!

Стрийтър го прегърна и започна да го утешава. Каза му, че над всекиго се скупчват облаци, но рано или късно се разпръсват.

– Шибаните облаци се задържаха над мен адски дълго! – изстена Гудхю и го удари по гърба със стиснатия си юмрук. Стрийтър го прие спокойно. Приятелят му не беше вече силен като преди.

Чарли Шийн, Тори Спелинг и Дейвид Хаселхоф се разведоха, а Дейвид и Джанет Стрийтър отпразнуваха в Дери трийсет години брак. Организираха купон. Към края на тържеството Стрийтър изведе жена си в задния двор и я изненада с фойерверки. Всички ръкопляскаха с изключение на Карл Гудхю. Опитваше се, но все не можеше да уцели ръцете си. Накрая бившият студент от колежа „Емерсън“ се отказа от пляскането на ръце и нададе вой, сочейки с пръст небето.

През 2007 Кийфър Съдърланд влезе в затвора (не за първи път) за шофиране в нетрезво състояние, а съпругът на Грейси Гудхю – Дикерсън – бе убит в пътнотранспортно произшествие. Пиян шофьор се врязал в неговата лента, докато Анди Дикерсън се прибирал от работа. Добрата новина беше, че пияният не беше Кийфър Съдърланд. Лошата новина беше, че Грейси Дикерсън беше бременна в четвъртия месец и без пукната пара. Съпругът ѝ не беше правил вноски по застраховката си „Живот“, за да намали разходите в семейния бюджет. Грейси се върна да живее при баща си и при брат си Карл.

– С техния късмет бебето ще се роди с деформация – каза Стрийтър една нощ, докато лежеше до жена си след любовния акт.

– Не думай! – извика Джанет ужасено.

– Изречеш ли го, то няма да се случи – обясни ѝ той и след малко гушкавите зайчета се гушнаха и заспаха.

Тази година чекът до Детския фонд беше за петдесет хиляди долара. Стрийтър го написа без капка угризение.

Бебето на Грейси се роди в разгара на февруарската снежна буря през 2008. Добрата новина беше, че нямаше деформации. Лошата – че се роди мъртво. Пак проклетият сърдечен дефект в рода им! Грейси – без зъби, без съпруг и без обоняние – изпадна в дълбока депресия. Стрийтър смяташе, че това показва психическата ѝ стабилност. Ако подскачаше весело, подсвирквайки си „Не се тревожи, бъди щастлив“, той щеше да посъветва Том да държи под ключ острите предмети вкъщи.

Разби се самолет, с който пътуваха и двама музиканти от рокбандата „Блинк-182“. Лошата новина – загинаха четирима души. Добрата новина – за разнообразие рокаджиите оцеляха… макар че единият не след дълго щеше да умре.

– Разгневил съм Бога – каза Том на една от редовните вечери, които двамата мъже наричаха „ергенските си нощи“. Стрийтър беше донесъл спагети от ресторанта „Кара мама“ и вече беше омел порцията си. Том едва беше докоснал своята. В другата стая Грейси и Карл гледаха „Американски идол“. Грейси не продумваше, а бившият студент от „Емерсън“ мучеше и ломотеше нечленоразделно. – Не знам с какво, но съм го разгневил.

– Не говори така, защото не е вярно.

– Откъде знаеш, че не е?

– Знам! – натърти Стрийтър. – Говориш глупости.

– Е, добре, братле, щом казваш… – Очите на Том се напълниха със сълзи, които рукнаха по бузите му. Една се спря на ръба на челюстта му, задържа се за момент и капна в недоядените му спагети. – Благодаря на Господа за Джейкъб. Той поне е добре. Напоследък работи за една телевизионна станция в Бостън, а жена му е в счетоводния отдел на болницата „Бригъм енд Уиминс“. Виждат се понякога с Мей.

– Прекрасна новина! – въодушевено възкликна Стрийтър, като се надяваше Джейк да не пренесе като зараза лошия късмет върху нея.

– И ти още идваш да ме виждаш. Разбирам Джанет, че не иска, и не я виня, но… Очаквам тези вечери с нетърпение. Те са връзката ми с миналото.

„Да – помисли Стрийтър – с миналото, когато ти имаше всичко, а аз имах рак.“

– Ще бъда винаги до теб – обеща, хвана леко треперещата му ръка и я стисна между дланите си. – Приятели до гроб.

2008 – мамка му, каква година! Китай беше домакин на Олимпийските игри! Крис Браун и Риана станаха гушкави зайчета! Фалираха банки! Фондовата борса се срина! През ноември Агенцията за защита на околната среда затвори „Планината Трашмор“, последния източник на доходи за Том Гудхю. Правителството обяви намеренията си да заведе дело за замърсяване на подпочвените води и незаконно изхвърляне на медицински отпадъци. Вестник „Дери Нюз“ намекна, че може би дори ще бъдат повдигнати криминални обвинения.

Привечер Стрийтър често минаваше с колата по удължението на Харис Авеню и се оглеждаше за жълт чадър. Не че имаше желание да се пазари – просто искаше да си побъбри. Обаче така и не видя нито чадъра, нито собственика му. Беше разочарован, но не и изненадан. Търговците са като акулите – трябва постоянно да се движат, иначе умират.

Той написа чек и го изпрати до банката на Каймановите острови.

През 2009 след раздаването на наградите „Грами“ Крис Браун преби жестоко своето Най-обично Гушкаво Зайче, а няколко месеца по-късно Джейкъб Гудхю, бившият футболист, преби жестоко жизнерадостната си женичка Ками, след като тя намери в джоба на якето му дамски бикини и половин грам кокаин. Докато ридаеше на пода, Ками го нарече гаден наркоман. Джейкъб реагира, като заби в корема ѝ вилица за барбекю. Веднага съжали и позвъни на 911, но белята беше станала – беше ѝ пробил корема на две места. По-късно заяви пред полицията, че не помни нищо. Бил изпаднал в умопомрачение.

Служебно назначеният му адвокат беше твърде тъп, за да поиска намаляване на паричната гаранция. Джейк Гудхю потърси помощ от баща си, който не смогваше да плаща сметките си за отопление, камо ли да осигури компетентен, скъпо платен адвокат от Бостън на посегналия на жена си син. Том се обърна към Стрийтър, който каза „Разбира се!“, преди старият му приятел да изрече и десетина думи от дълго репетираната реч. Още помнеше как Джейкъб бе целунал по бузата баща си без никакво стеснение. Освен това, докато плащаше съдебните разноски, щеше да има шанс да разпита адвоката за душевното състояние на Джейк. Научи, че не е много добро – момчето било депресирано и измъчвано от чувство за вина. Адвокатът добави, че вероятно ще му лепнат пет години, но се надявал три от тях да са условно.

„Като излезе от затвора, може да се върне вкъщи – каза си Стрийтър. – Може да гледа «Американски идол» с Карл и Грейси, ако още е на екран. Сигурно ще е.“

– Имам застраховка – каза Том Гудхю една вечер. Беше станал кожа и кости и дрехите му висяха като торби. Очите му сълзяха. Беше пипнал псориазис и непрекъснато се чешеше по ръцете, като оставяше по бялата си кожа дълги червени резки. – Ако бях сигурен, че застрахователите няма да се усетят, щях да инсценирам злополука и да се самоубия.

– Не искам да слушам такива приказки – смъмри го Стрийтър. – Късметът ти ще се обърне.

През юни Майкъл Джексън ритна камбаната. През август Карл Гудхю го последва, след като се задави с парче ябълка. Придружителят му би могъл да го спаси, прилагайки метода на Хаймлик, но шестнайсет месеца по-рано той беше освободен поради липса на пари. Грейси чула, че Карл гъргори нещо и сумти, но помислила, че са „обикновените му тъпотии“. Добрата новина беше, че Карл също имаше застраховка „Живот“. Сумата беше малка, но достатъчна, за да го погребат.

След погребението (Том Гудхю не престана да ридае, като се облягаше на стария си приятел), Стрийтър получи пристъп на щедрост. Намери адреса на студиото на Кийфър Съдърланд и му изпрати „Голямата книга“ – библията на „Анонимните алкохолици“. Предполагаше, че книгата вероятно ще отиде на боклука (заедно с безброй други като нея, изпращани от почитатели през годините), но знае ли човек? Понякога стават чудеса.

* * *

В началото на септември 2009, през една гореща лятна вечер, Стрийтър и Джанет пътуваха по пътя, който минаваше зад летището в Дери. На покритата с чакъл площадка пред телената ограда нямаше търговци, така че Стрийтър паркира там елегантния си син патфайндър и прегърна жена си, която обичаше още по-дълбоко и всеотдайно от преди. Слънцето, клонящо към заник, приличаше на червена топка.

Той се обърна към Джанет и видя, че плаче. Повдигна брадичката ѝ и с целувки тържествено пресуши сълзите ѝ. Това я накара да се усмихне.

– Какво има, скъпа?

– Мислех си за нашите приятели Гудхю. Не познавам друго семейство, което да е имало такъв лош късмет. Не е просто лош късмет – засмя се Джанет, – а направо някакво проклятие!

– Вярно е – съгласи се той, – но такива работи се случват често. Знаеш ли например, че една от жените, убити при атаките в Мумбай, е била бременна? Двегодишното ѝ детенце оцеляло, но било пребито почти до смърт. А…

Тя сложи два пръста на устните му.

– Тихо! Не говори повече. Животът не е справедлив. Знаем това.

– Напротив! – пламенно възрази Стрийтър. На светлината на залязващото слънце лицето му изглеждаше румено и здраво. – Ето, виж ме мен. Имаше период, когато не ти се вярваше, че ще доживея до 2009, нали?

– Да, но…

– Виж и брака ни – все още здрав като дъбова врата. Или греша?

Джанет поклати глава. Той не грешеше.

– Ти започна да пишеш статии на хонорар за „Дери Нюз“, Мей жъне успехи в „Бостън Глоуб“, а синът ни, нашият отличник, на двайсет и пет години е вече медиен магнат.

Тя отново се усмихна. Стрийтър се зарадва. Не обичаше да я вижда тъжна.

– Животът е справедлив. Девет месеца ни тръскат като зарове в кутия и с раждането жребият е хвърлен – някои получават не две шестици, а седмици! Други за съжаление получават единици. Просто така е устроен светът.

Тя го прегърна.

– Обичам те, миличък. Винаги гледаш положително на всичко.

Стрийтър скромно повдигна рамене.

– Законът за вероятностите работи за оптимистите. Всеки банкер ще ти го каже. В крайна сметка везните винаги се изравняват.

Над летището, проблясвайки на фона на притъмняващото небе, се появи Венера.

– Пожелай си нещо! – заповяда Стрийтър.

Джанет се засмя и поклати глава.

– Какво да си пожелая? Имам всичко, което искам.

– Аз също – каза Стрийтър, а след това, с поглед прикован във Венера, си пожела да има още.

Щастлив брак

1.

След като намери онези неща в гаража, Дарси често си мислеше защо никой не я пита щастлив ли е бракът ѝ.

Задаваха ѝ други въпроси:

– Как прекара почивните дни, как мина пътуването до Флорида, как си със здравето, как са децата?

Някои дори я питаха:

– Справяш ли се с живота, миличка?

Обаче никой не се поинтересува щастлив ли е бракът ѝ.

Преди онази нощ тя щеше да отговори:

– Да. Слава богу, всичко е наред.

Дарси Мадсен беше родена през годината, когато Кенеди стана президент, и беше кръстена Дарсилен – име, което биха избрали само родители, прехласнати по наскоро купената книжка с предложения как да назоват новороденото си отроче. Израсна във Фрийпорт, Мейн, когато това беше град вместо придатък към „Л.Л. Бийн“ – първия супермаркет в Америка, и половин дузина грамадни магазини от рода на онези, бог знае защо наречени аутлети2828
  Outlet (англ.) – отходна тръба. – Б.пр.


[Закрыть].

Завърши местната гимназия, после бизнесшколата „Адисън“, където я обучиха за секретарка. Постъпи на работа в Джо-Рансъмовия „Шевролет“, който при напускането ѝ през 1984 беше най-големият автосалон в Портланд. Беше невзрачна, но две по-отракани приятелки я научиха да се гримира така, че да изглежда хубавичка през делничните дни и красива в петъчните и съботните вечери, когато трите дружки си угаждаха с коктейли „Маргарита“ във „Фарът“ или в „Майк Мексиканеца“ (където имаше жива музика).

През 1982 Джо Рансъм прибягна до услугите на счетоводна фирма, за да оправи данъчните си бакии (Дарси го чу да казва на един от продавачите, че май е забъркал голяма каша). Пристигнаха двама тежкари с дипломатически куфарчета – единият млад, другият по-възрастен. И двамата бяха с очила и с консервативни костюми, и двамата бяха пригладили назад късите си коси – прически, които напомниха на Дарси за момчето с мегафон, отпечатано на подвързията от изкуствена кожа на годишника на майка ѝ от 1954.

По-младият счетоводител се казваше Боб Андерсън. Тя го заговори на втория ден от появата му в автосалона и за да поддържа разговора, го попита има ли някакво хоби. Боб отвърна, че бил нумизмат. Понечи да ѝ обясни какво означава това, обаче Дарси го прекъсна на половин дума:

– Знам какво е. Баща ми колекционира десетцентови монети с лика на Свободата и „бизонови“ монети от пет цента. Казва, че те са нумизматичната му фиксидея. А вие имате ли си фиксидея, господин Андерсън?

Той отговори утвърдително: едноцентови монети с житни класове. Мечтаел да попадне на най-рядката от 1955, която била…

Дарси знаеше и за тази монета. Грешката при изсичането ѝ я беше превърнала в колекционерска рядкост.

Младият господин Андерсън с гъстата грижливо пригладена коса беше във възторг от познанията ѝ. Предложи ѝ да го нарича Боб и да си говорят на ти.

По-късно, Докато седяха на скамейка под лъчите на топлото слънчице и обядваха – той си беше взел сандвич с ръжен хляб и риба тон, а тя си носеше в пластмасова кутия салата със сирене, домати и краставици – Боб я попита иска ли в събота да го придружи на гаражна разпродажба в Касъл Рок. Наскоро бил взел под наем нов апартамент и си търсел кресло. Също и телевизор, ако някой предлага нещо читаво на прилична цена. „Читаво на прилична цена“ беше фраза, която през идните години щеше да ѝ стане до болка позната и дори да ѝ хареса.

Боб беше невзрачен като нея: човек, който остава незабелязан на улицата, и никакъв грим не може да го разкраси… само дето през онзи ден на скамейката той изглеждаше красив. Изчерви се, когато ѝ предложи да го придружи, и лицето му сякаш грейна.

– Няма ли да се занимаваш с колекцията си? – игриво подхвърли тя.

Боб се усмихна: имаше равни малки зъби, и то много бели – очевидно полагаше грижи за тях. И през ум не ѝ мина, че при мисълта за тях ще потръпва от ужас – нямаше причина, нали?

– Ако видя интересни монети, непременно ще ги разгледам – кимна той.

– Най-интересни са онези с житните класове, а? – Поднасяше го, но съвсем приятелски.

– Точно така. Ще ми доставиш ли удоволствие, Дарси?

Дарси се съгласи. А той ѝ достави удоволствие през първата брачна нощ. Случваше се и после, макар и не много често. Обаче достатъчно често, че да се чувства нормална и задоволена.

През 1986 Боб го повишиха. Освен това той (с подкрепата и помощта на Дарси) основа малка фирма за доставки по пощата на редки монети. Потръгна му от самото начало и четири години по-късно започна да търгува и с бейзболни картички, и със сувенири, свързани със стари филми. Не държеше на склад плакати, билети или афиши, но ако клиент се интересуваше от нещо, почти винаги го намираше. По-точно го намираше Дарси: по онова време още нямаше компютри и тя използваше богатата си картотека, за да се свърже с колекционери от цялата страна. Търговията не се разрасна дотолкова, че да заангажира цялото им време, но и така им харесваше. Бяха единодушни по този въпрос, както за покупката на къщата в Паунал и за това колко деца ще имат. В редките моменти на несъгласие правеха компромиси. В повечето случаи обаче бяха на едно и също мнение. Бяха единодушни.

Как върви бракът ти?

Вървеше добре. Беше сполучлив брак. Дони се роди през 1986 (когато забременя, тя напусна работа и повече не постъпи другаде, задоволявайки се да помага в семейната фирма „Андерсън – редки монети и колекционерски сувенири“), Петра дойде на бял свят две години по-късно. По това време гъстата кестенява коса на Боб Андерсън вече беше започнала да оредява. През 2002, когато компютърът „Макинтош“ на Дарси най-сетне погълна картотеката ѝ, темето на мъжа ѝ беше напълно олисяло. Той опита различни начини на сресване, които според нея само подчертаваха плешивината му. Подразниха я и опитите му да си възвърне безвъзвратно изгубеното окосмяване чрез вълшебни средства, широко рекламирани нощем по кабелните телевизии от разни изобретателни тарикати (навлизайки в средната възраст, Боб Андерсън беше станал нощна птица). Не си призна, че си е купил мазилото и таблетките, но двамата спяха заедно и макар Дарси да не беше толкова висока, че да види какво има на най-горната полица в дрешника, понякога се качваше на столче, за да прибере „официалните му дрешки“, както той наричаше тениските, с които в съботните дни копаеше в градината. При поредното катерене през 2004 се натъкна на лосиона, а година по-късно – на шишенце с малки зелени капсули. Провери ги в интернет и се оказа, че хич не са евтини. „Че как иначе? – помисли си тогава. – Има ли евтина магия?“

Колкото и да я дразнеше вманиачаването му, тя не му три сол на главата, нито за вълшебните лосиони, нито за вехтия шевролет, който той настоя да купи през годината, в която цените на бензина рязко започнаха да се повишават. Боб пък не се опъна, когато тя настоя да изпратят децата на скъп летен лагер, да купят китара на Дони (който свири две години – достатъчно, че да стане виртуоз за изненада на всички, след което изведнъж престана) и да плащат за уроците по езда на Петра. Сполучливият брак се състоеше в компромиси – това беше всеизвестно. Сполучливият брак зависеше и от умението да си държиш езика зад зъбите и да сдържаш гнева си – това Дарси го беше научила от опит. Както се казваше в една песен на Стиви Уинуд: „Прави се на ударена, миличка.“

И тя се правеше. Боб – също.

През 2004 Дони замина да учи в Пенсилванския университет. През 2006 Петра се записа в колежа „Колби“ в Уотървил. По това време Дарси Андерсън беше на четирийсет и шест години. Боб беше на четирийсет и девет и още се правеше на Вълче2929
  Cub Scouts или Вълчета – бойскаути на възраст от осем до единайсет години. – Б.пр.


[Закрыть] заедно със строителния предприемач Стан Морин, който живееше наблизо. Тя смяташе, че оплешивяващият ѝ съпруг изглежда нелепо с късия панталон и три четвъртите чорапи, с които се издокарваше за ежемесечните походи, обаче си държеше езика зад зъбите. Темето му беше олисяло още повече, вече носеше бифокални очила, а теглото му се беше увеличило от деветдесет на близо сто и десет килограма. Вече беше съдружник в счетоводната фирма, която сега се наричаше „Бенсън, Бейкън и Андерсън“. Бяха заменили къщата в Паунал със скъп имот в Ярмът. Гърдите ѝ, които навремето бяха малки и твърди (открай време ги смяташе за най-хубавото в себе си – не ѝ се искаше да прилича на сервитьорка в долнопробна закусвалня), сега бяха по-големи, не толкова твърди и увисваха, когато вечер свалеше сутиена си – нещо съвсем естествено за жена, наближаваща половинвековен юбилей, обаче сегиз-тогиз Боб още заставаше зад нея и ги опипваше. Тогава двамата се отдаваха на любовни ласки в стаята на горния етаж с изглед към двуакровото им парче земя и макар той понякога да свършваше бързо, без да я задоволи, това не се случваше прекалено често, а удоволствието после да лежи в прегръдките му и да чувства топлината на тялото му, отпуснато в съня… това удоволствие никога не помръкваше. Вероятно защото означаваше, че още са заедно (макар че скоро щяха да честват сребърната си сватба), когато браковете на толкова много техни приятели и познати се бяха разпаднали.

През 2009, двайсет и пет години след като си бяха разменили брачните обети в баптистката църквица, която вече не съществуваше (на мястото ѝ се ширеше голям паркинг), Дони и Петра ги изненадаха с празненство в „Брезите“ в Касъл Вю. Поканени бяха петдесетина души, имаше скъпо шампанско, пържоли и четириетажна торта. Също като на сватбата си юбилярите танцуваха под звуците на „Бързи крака“ на Кени Логинс. Гостите аплодираха майсторското изпълнение на Боб и лекотата, с която той пристъпваше на пръсти, перчеше се и се завърташе, натъжи Дарси. И с основание: мъжът ѝ беше пуснал коремче в добавка към грозната плешивина на темето си (грозна в неговите очи), но още танцуваше почти като професионалист, а не като счетоводител.

Обаче всичко, казано дотук, беше история, информация за некролозите, а съпрузите още бяха твърде млади да мислят за некролози. Информация, която не включваше подробности от брака, които, макар и банални, мислеше си Дарси (не, не мислеше, а беше убедена), затвърждаваха връзката между съпрузите. Например, когато тя получи отравяне от развалени скариди и повръща цяла нощ, седнала на ръба на леглото (косата ѝ беше сплъстена от пот, сълзи се стичаха по пламналите ѝ страни), Боб седеше до нея, търпеливо държеше легена и след всяко повръщане го изплакваше в банята, та да не ѝ прилошее още повече от миризмата. На другата сутрин стана призори, за да я закара в спешното отделение, обаче докато загряваше двигателя на колата, ужасното повръщане най-после престана. Той се обади във фирмата, че е болен, отложи и пътуването си до Уайт Ривър, за да е с Дарси, ако отново ѝ призлее.

Беше ту така, ту така – веднъж ти на мен, друг път аз на теб. През деветдесет и четвърта (или май беше деветдесет и пета) тя седеше до него в чакалнята на болница „Сейнт Стивън“, докато чакаше резултатите от биопсията, след като беше открил (докато се къпеше под душа) подозрителна бучка под лявата си мишница. Оказа се, че напразно са се притеснявали, диагнозата беше възпаление на лимфните възли. След около месец бучката изчезна от само себе си.

Други „незначителни“ подробности от брачния живот бяха книжката с кръстословици, които тя зърваше през открехнатата врата на тоалетната на скута на Боб. Миризмата на одеколон, лъхаща от него, означаваща, че за ден-два колата им няма да е пред къщата и леглото ѝ ще е празно за една-две нощи, защото той е заминал да оправя счетоводството на някого в Ню Хемпшир или във Върмонт (фирмата му вече имаше клиенти във всички северни градове в Нова Англия). Понякога миризмата означаваше, че Боб отива на нумизматичен търг, тъй като продажбата и купуването на ценни монети невинаги можеше да стане по интернет. И още подробности… Очуканият му стар куфар в антрето, с който той отказваше да се раздели, колкото и да му опяваше Дарси. Чашата с вода на масичката до канапето и разтворимата таблетка витамин върху най-новия брой на нумизматичното списание „Колекциониране на монети и банкноти“. Как той винаги казваше „Сега има място за още храна“, след като се оригнеше, и „Пази се, атака с бойни отровни вещества!“, когато пуснеше газове. Палтото му на първата кука в коридора. Отражението в огледалото на четката му за зъби (Дарси беше убедена, че ако периодично не подменяше четките, той още щеше да използва същата, което си беше купил след сватбата им). Навикът му да си бърше устните със салфетка на всяка втора хапка. Старателната подготовка на всичко необходимо за лагеруване (включително резервен компас), преди двамата със Стан и с поредната групичка деветгодишни хлапетии да поемат по Пътя на смъртника – дълъг и опасен поход по пътеката през гъстата гора край търговския център „Голдън Гроув“, която излизаше чак зад автокъщата на Уайнбърг. Ноктите му, които винаги бяха изрязани и чисти. Дъхът му, ухаещ на вода за уста, когато се целуваха. Тези подробности и още десет хиляди съставляваха тайната история на брака им.

Даваше си сметка, че и тя си има своя история – от вазелина за устни с дъх на канела, който използваше през зимата, уханието на шампоана, когато Боб я целуваше по шията (много рядко напоследък, но все пак я целуваше), до тракането ѝ по клавиатурата на компютъра в два през нощта през онези две-три нощи месечно, когато без всякаква причина я мъчеше безсъние.

Бяха заедно вече двайсет и седем години или (един ден тя си направи труда да изчисли на компютъра) девет хиляди осемстотин петдесет и два дни. Почти четвърт милион часа и над четиринайсет милиона минути. Разбира се, междувременно Боб беше отсъствал заради служебните си командировки, тя също беше напускала семейното гнездо (най-мъчителното ѝ пътуване беше до Минеаполис, за да окаже морална подкрепа на родителите си, след като малката ѝ сестра Брандолин загина при нелепа злополука), но, общо взето, двамата бяха неразделни.