Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 28 страниц)

Колкото и странно да звучи, се почувствах най-близо до сина си на една от близките улички. Намираше се недалеч от сладкарницата на Галатин Стрийт (която предлагаше бонбони „Шрафт“ и най-добрия домашно приготвен шоколадов крем), на две преки от „Света Евсевия“. На тротоара имаше и голяма дървена щайга – изглеждаше ми твърде нова, за да е онази, на която бе седял Хенри, но пък можех да си представя, че е същата. Така и сторих. Това се оказа далеч по-лесно, когато съм пиян, а в повечето дни, когато идвах на това място, действително бях пиян. И то до козирката. Понякога си представях, че годината отново е хиляда деветстотин двайсет и втора и момичето, което чаках, бе Виктория Стивънсън. Ако дойдеше, щях да ѝ дам цял картон цигари, за да ѝ предам следното съобщение: „Когато тук дойде един младеж на име Ханк и започне да разпитва за Шан Котъри, кажи му да се маха. Да закара задника си другаде. Кажи му, че баща му се нуждае от него във фермата. Че ако двамата работят задружно, може би ще успеят да я съхранят.“

Ала това момиче така и не се появи. Единствената Виктория, която срещнах, беше нейната по-късна версия – онази с трите миловидни дечица и уредено семейно положение, известна като „госпожа Халет“. Тогава вече бях спрял пиенето, работех в текстилната фабрика „Билт-Райт“ и отново бях възобновил прекъснатата си връзка с бръснача и крема за бръснене. Трябва да отбележа, че жената ме посрещна доста любезно на фона на нелепата ми маска на благоприличието. Казах ѝ кой съм само защото – споделям ви го, понеже искам да съм откровен до края – нямах друг избор. От начина, по който присви за миг очи, веднага разбрах, че е забелязала приликата между мен и Хенри.

– Божичко, но той беше толкова сладък! – възкликна Виктория. – И толкова влюбен! Съжалявам и за Шан. Тя беше страхотна. Досущ като трагедия от Шекспир!

Само че каза не „трагедия“, а „традегия“ и след срещата ни аз така и не се върнах повече на Галатин Стрийт. Както изглежда, убийството на Арлет бе успяло да впръска отровата си дори в тази невинна мила домакиня от Омаха. Тя си мислеше, че смъртта на Хенри и Шанън е досущ като традегия от Шекспир. Виждаше романтика в цялата история. Запитах се дали пак щеше да разсъждава по този начин, ако беше чула писъците на жена ми, носещи се изпод окървавения конопен чувал? Или ако имаше възможността да зърне обезобразеното лице на мъртвия ми син – лицето с липсващи очи и изгризани устни?

* * *

По време на престоя си в Гейтуей Сити, известен още и като „Градът на глупаците“, работех усилено и смених две работни места. Навярно ще кажете: „Естествено, че ще бачкаш здраво – нали в противен случай ще останеш на улицата!“ Обаче има хора – някои от които далеч по-добродетелни и отговорни от мен, – които са продължили да пият дори когато отчаяно са искали да спрат, както и такива, които въпреки благоприличието си в един момент започват да нощуват по входовете. Може да се каже, че след безвъзвратно пропилените си в пиянство години реших да положа сериозни усилия отново да заживея истински. Имаше периоди, когато наистина си вярвах, че ще успея, ала нощем – докато лежах буден в постелята, заслушан в шумоленето на плъховете в стените (гадините неизменно ме съпровождаха навсякъде), – не можех да се скрия от истината. А тя беше, че все още се мъчех да изляза победител. Дори и след смъртта на Хенри и Шанън – и въпреки загубата на фермата – аз все още се опитвах да надвия трупа от кладенеца. Нейният труп и многобройната му свита.

Джон Ханрахан беше началник-склад във фабриката „Билт-Райт“. Отначало не искаше да наема еднорък работник, ала след като го помолих да ми даде шанс – да види с очите си как се справям, – и му показах как влача цяла палета, натоварена с ризи и работни гащеризони, човекът промени решението си и ме взе във фабриката. В крайна сметка можех да върша онова, което се изискваше от мен, не по-зле от другите работници. Мъкнах тези палети в продължение на четиринайсет месеца и често след края на смяната имах сили само да докуцукам до пансиона, където живеех, опитвайки се да не обръщам внимание на болезненото парене в гърба и чуканчето ми. Нито веднъж обаче не се оплаках и междувременно дори се научих да шия. Така запълвах времето си по време на обедната и следобедната почивка (за разлика от някои други места, където обедната почивка траеше цял час, в „Билт-Райт“ беше едва петнайсетминутна). Докато другите мъже се събираха на товарната рампа, където пушеха и си разказваха мръсни вицове, аз се учех как да работя на шевната машина. Първо се упражнявах върху големите конопени чували, които използвахме за транспортиране на стоката, а после се прехвърлих и върху работните гащеризони, които представляваха основният производствен артикул на фирмата. Оказа се, че шиенето на машина определено ми идва отръки; можех дори да слагам ципове, което си е важно умение в текстилната промишленост. Притисках чуканчето си към плата, за да го задържа в нужната позиция, а с крака си натисках педала на хитроумното електрическо приспособление.

Шиенето се заплащаше по-добре от влаченето на палети, а и гърбът ми не се натоварваше толкова. Единственият проблем се състоеше в това, че шивашкият цех представляваше сумрачно и усойно помещение, подобно на гигантска пещера, и след три-четири месеца започнах да виждам плъхове. Гадините клечаха върху купчините току-що боядисани дънки или се спотайваха в сенките зад ръчните товарни колички. На няколко пъти насочвах вниманието на колегите си към гризачите, ала те все твърдяха, че не ги виждат. Не бе изключено това да е самата истина, ала си мисля, че по-скоро се бояха да не би да затворят временно шивашкия цех, за да могат хората от службата за борба с гризачите да дойдат и да си свършат работата. В подобен случай работниците от цеха щяха да останат без надници за цели три дни, а не дай си боже и за цяла седмица. Това би било катастрофално за онези, които имаха да хранят семейства. Ето защо нямаше нищо чудно в обстоятелството, че предпочитаха да казват на господин Ханрахан, че ми се привиждат разни неща. Разбирах ги и влизах в положението им. А когато започнаха да ме наричат Лудия Уилф? Тогава също ги разбирах и не им се сърдех. Все пак не заради това спрях да работя във фабриката.

Напуснах, защото плъховете не спираха да прииждат.

* * *

Бях заделил настрана малко пари и смятах да изкарам известно време с тях, докато си намеря нова работа, обаче не се наложи. Само три дни след като напуснах „Билт-Райт“, видях във вестника обява за библиотекар в градската библиотека на Омаха. Изискванията бяха препоръки или научна степен. Нямах научна степен, ала през целия си живот бях запален читател и ако събитията от хиляда деветстотин двайсет и втора година ме бяха научили на нещо, то беше как да лъжа още по-добре. Поради тази причина изготвих фалшиви препоръки от Канзас Сити, Мисури и Спрингфийлд и получих работата. Бях сигурен, че господин Куорлс ще провери препоръките ми и ще открие, че са фалшиви, ето защо трябваше да дам всичко от себе си, за да стана най-добрият библиотекар в дяла Америка. И това възможно най-скоро, когато новият ми шеф откриеше измамата ми и ми вдигнеше скандал, аз щях да се оставя изцяло на милостта му и да се надявам на най-доброто. Обаче така и не се стигна до подобен развой на събитията. Запазих длъжността си в градската библиотека на Омаха в продължение на четири години. И реално погледнато, още се водя там на работа, макар че не съм стъпвал в библиотеката от цяла седмица и така и не позвъних на шефа си, за да му кажа, че съм болен.

Заради плъховете е, нали разбирате? Откриха ме и там. Започнах да ги виждам как ме дебнат от купчините стари книги в книговезницата и как сноват по най-високите рафтове, взирайки се многозначително в мен. Миналата седмица например трябваше да отида в справочния отдел, за да изпълня поръчката на една от редовните ни възрастни читателки за „Енциклопедия Британика“. Когато извадих въпросната книга (оказа се томът с буквите Р и С, който без съмнение съдържаше материал за Rattus norvegicus, да не споменаваме думата „свинекланица“), зад нея се показа свирепа сиво-черна муцуна. Това беше същият плъх, който бе отхапал цицката на злочестата Ахелой. Не знаех как изобщо се е озовал тук – бях сигурен, че съм го убил, – ала нямаше съмнение, че е той. Моментално го познах. И как няма да го позная, при положение че имаше късче конопен чувал – окървавен конопен чувал – заплетено в мустаците си?

Нейната мрежичка за коса!

Занесох въпросния том на „Енциклопедия Британика“ на възрастната жена, която го беше поръчала (тя носеше пухкава яка от хермелин и черните очи на мъртвото зверче ме изгледаха студено). После просто си тръгнах. Скитах се с часове по улиците и в крайна сметка дойдох тук, в хотел „Магнолия“. Оттогава съм в тази стая и пиша своята изповед. Не съм излизал никъде. Плащам престоя си с парите, спестени по време на работата ми като библиотекар – което значи, че няма да ми стигнат за дълго, ала аз и бездруго нямам подобни намерения. Смятам да…

Един от тях току-що ме ухапа по глезена. Сякаш за да ми каже: „Давай, свършвай по-бързо, времето ти почти изтече.“ Кръвта започна да напоява чорапа ми. Но това не ме притеснява – ни най-малко. Виждал съм къде-къде повече кръв – през хиляда деветстотин двайсет и втора например цяла стая беше в кръв.

А сега ми се струва, че чувам… халюцинация ли е това?

Не.

Някой е дошъл да ме навести.

Запълних тръбата, ала въпреки това плъховете успяха да се измъкнат. Запълних кладенеца, но тя също откри начин да изпълзи оттам. И този път не беше сама. Струва ми се, че чувам два чифта тътрещи се крака – не само един. Или… възможно ли е да са три? Нима момичето, което в един по-добър свят щеше да бъде моя снаха, също е дошло тук с тях?

Мисля, че да. Три трупа пристъпват тромаво в коридора. Лицата им – или по-скоро онова, което е останало от тях – са обезобразени и нагризани от плъховете, а долната челюст на Арлет е изместена уродливо встрани… от ритника на агонизираща крава.

Отново ме ухапаха по глезена.

И още веднъж!

Как може управата да допуска подобно…

Ох! Зъбките им отново се впиха в мен! Обаче няма да им се дам, о, не! Нито на тях, нито на неканените ми гости, макар че виждам как кръглата дръжка на вратата се завърта и подушвам зловонието им – малкото останала плът по костите им вони на заклани…

заклани

Пистолетът!

Господи, къде е пис…

спрете

О, БОЖЕ, НЕКА ПРЕСТАНАТ ДА МЕ ГРИЗАТ…

* * *

Публикация от излизащия в Омаха вестник Уърлд Хералд от 14 април 1930 година:

БИБЛИОТЕКАР СЕ САМОУБИВА В МЕСТЕН ХОТЕЛ

Охраната на хотела заварва зловеща сцена

Трупът на Уилфред Джеймс, библиотекар в градската библиотека на Омаха, е бил открит в местен хотел тази неделя, когато усилията на персонала да се свърже с клиента не довели до никакъв резултат. Обитателят на съседната стая се оплакал от „миризма на развалено месо“, а камериерката съобщила, че в късния петъчен следобед дочула „приглушени викове, сякаш някой агонизира“.

След като продължителното хлопане по вратата на клиента не било удостоено с никакъв отговор, началникът на хотелската охрана използвал своя резервен ключ и открил тялото на господин Джеймс, отпуснато върху писалището в стаята.

– Видях пистолет и предположих, че се е застрелял – заяви пред нас началникът на охраната. – Обаче никой не беше чул изстрел, а и не се усещаше никаква миризма на изгорял барут когато проверих двайсет и пет калибровия пистолет, установих, че е зле поддържан, при това незареден. Естествено, вече бях зърнал кръвта. Никога преди не съм виждал подобно нещо и нямам никакво желание да го видя отново. Мъртвият се беше изпохапал навсякъде – по ръцете, краката, глезените и дори пръстите. Но това не беше всичко. Забелязал, че се е опитвал да пише нещо, но явно беше сдъвкал и изписаните листове. Навсякъде по пода имаше хартиени късчета. Напомниха ми за начина, по който плъховете сдъвкват хартията, за да си направят гнезда. Накрая очевидно бе прегризал и вените на китките си. Според мен точно това е причинило смъртта му. Вероятно е изпаднал в някакво умопомрачение.

В настоящия момент е известно съвсем малко за господин Джеймс. Роналд Куорлс, директор на градската библиотека в Омаха, е назначил господин Джеймс на работа в края на 1926 година.

– Веднага се виждаше, че напоследък животът не е бил особено благосклонен към него – разказа ни господин Куорлс. – Човекът беше в неравностойно положение заради загубата на едната си ръка, но пък си разбираше от работата и препоръките му бяха добри. Държеше се учтиво, макар и леко дистанцирано. Мисля, че преди да стане библиотекар, е работил в някоя от тукашните фабрики. И е споделял пред колегите си, че преди да изгуби ръката си, е притежавал неголяма ферма в окръг Хемингфорд.

Нашият вестник се заинтригува от съдбата на клетия господин Джеймс, така че молим читателите си да споделят с нас всяка информация, с която разполагат за него. В момента тленните останки се съхраняват в градската морга на Омаха; в учреждението очакват появата на най-близките родственици на господин Джеймс, които да се погрижат за покойника.

– Ако никой не го потърси – заяви доктор Татърсол, главен медицински експерт на моргата, – господин Джеймс ще бъде погребан в местното гробище за сметка на общината.

Големия шофьор

1.

Tec приемаше до дванайсет ангажимента за срещи с читатели – ако успееше да докара бройката. За всяка ѝ плащаха по дванайсет стотачки и общо сумата надхвърляше четиринайсет хиляди долара. Това беше пенсионната ѝ касичка. Клубът по плетене от Уилоу Гроув още се радваше на успех, но след дванайсет кримки тя не се залъгваше, че ще ги пише до седемдесет и кусур години. Ако раздуеше поредицата, какво щеше да изчопли накрая от мозъка си? „Клубът по плетене от Уилоу Гроув гостува в Тер Хот“? „Клубът по плетене от Уилоу Гроув гостува на Международната космическа станция“? Не. Дори ако дамските литературни клубове, които съставляваха постоянната ѝ аудитория, ги грабеха като топъл хляб (а вероятно щеше да е така). Не.

Тя беше работлива катеричка, която живее добре с парите, изкарвани от книжките… но си сбира жълъдчета за зимнина. През изминалите десет години ежегодно превеждаше между дванайсет и шестнайсет хиляди долара на своя фонд. Заради колебанията на борсата общата сума не беше толкова висока, колкото би ѝ се искало, но тя си повтаряше, че труди ли се неуморно, вероятно ще издрапа – каквато си беше машина. Всяка година даваше поне три срещи гратис за успокоение на съвестта. Този често пъти дразнещ орган не би трябвало да я притеснява, че взема честно изкарани пари, но понякога тъкмо това се случваше. Вероятно защото да си чеше езика и да подписва книги не се вместваше в представата ѝ за труд, получена с домашното възпитание.

Освен хонорар от поне хиляда и двеста долара тя поставяше едно друго изискване: до мястото на срещата да се стига с кола с максимум една нощувка по пътя. Това щеше да рече, че тя рядко пътуваше по на юг от Ричмънд или по на запад от Кливланд. Една нощувка в мотел беше досадна, но се търпеше; след две нощувки цяла седмица се чувстваше като парцал. А Фрици, нейният котак, мразеше сам да е стопанин на къщата. Показваше ѝ го на прибиране, като започваше да ѝ се пречка в краката на стълбите или пък се настаняваше в скута ѝ, драскайки където свари. Въпреки че Патси Макклейн, услужливата съседка, идваше да го нахрани, той почти не хапваше преди завръщането на Тес.

Тя нито се боеше от летенето, нито се притесняваше да си поиска билет от организациите, които я ангажираха – точно както им изпращаше сметката за стаите в мотела (винаги удобни, никога луксозни). Просто ѝ беше адски неприятно: суматохата, унизителните проверки със скенери, алчността на авиокомпаниите, които бяха направили платено това, което някога беше безплатно, закъсненията… и неизбежният факт, че ти не командваш. Това бе най-лошото. След безконечните контроли, след като най-сетне те допуснат на борда, ти си поверил най-ценното си притежание – своя живот – в чужди ръце.

Разбира се, същото се отнасяше за шосетата и магистралите, по които тя пътуваше: някой пияница можеше да загуби контрол над волана, да кривне в насрещното платно и да отнеме живота ти в челен сблъсък (той щеше да оживее; изглежда, пияниците винаги оживяваха), но когато тя седеше зад кормилото, поне имаше илюзията за контрол. Освен това обичаше да шофира. Действаше ѝ успокояващо. Най-добрите идеи я спохождаха, когато беше на път с изключено радио.

– Сто на сто си карала камион в миналото си прераждане – подметна ѝ веднъж Патси Макклейн.

Колкото до това, Тес не вярваше в минали прераждания, нито пък в бъдещи – метафизически казано, тя вярваше, че няма кой знае какво отвъд зримото с просто око, – но ѝ се нравеше представата за живот, където не е миньонче с деликатно личице и свенлива усмивка, което пише старомодни криминалета, а мъжага с голяма шапка, засенчваща обветрено чело и прошарена брада, който кръстосва с пикапа си пътищата в страната. В този живот нямаше грижливо да подбира облеклото си, преди да се покаже сред хора, а щеше да го раздава с избелели джинси и каубойски ботуши. Тес обичаше да пише и нямаше нищо против срещите с читатели, но най обичаше да шофира. След изявата в Чикопи това увлечение ѝ се стори шантаво… но не в смисъл на „забавно“. Изобщо не в този смисъл.

2.

Поканата от „Букс & Браун Бегърс“ точно отговаряше на изискванията ѝ. Чикопи се намираше на има-няма деветдесет километра от Стоук Вилидж, срещата щеше да се проведе по обяд, а трите бъта ѝ предлагаха хонорар не от дванайсет, а от петнайсет стотачки. Плюс разноските, разбира се, но те щяха да са сведени до минимум – даже нямаше да включват мотел. Запитването ѝ беше отправено от някоя си Рамона Норвил, която обясняваше, че макар да е директорка на библиотеката в Чикопи, ѝ пише в качеството си на президент на „Букс & Браун Бегърс“, което всеки месец по пладне организирало срещи с любими автори. Хората си носели обяд и мероприятието се радвало на голяма популярност. На срещата на дванайсети октомври трябвало да дойде Джанет Еванович, която се отказала по семейни причини – сватба или погребение, за това Рамона Норвил не беше много наясно.

„Сигурно изглежда, че ви пришпорвам – ласкаеше я тя във финалния абзац, – но според Уикипедия живеете в съседен Кънектикът, а нашите читатели в Чикопи са големи почитатели на детективките от Клуба по плетиво. Ще спечелите вечната ни благодарност, както и гореспоменатия хонорар.“

Тес се съмняваше, че вечната благодарност ще е вечна, освен това имаше ангажимент за октомври (седмица на литературния маратон в „Хамптънс“), но магистрала 84 щеше да я заведе до магистрала 90, а оттам Чикопи беше напряко. Отиваш, свършваш работата, прибираш се; Фрици даже нямаше да разбере, че е пътувала.

Естествено Рамона Норвил беше приложила имейла си и Тес моментално ѝ отговори, че датата и хонорарът я устройват. Също така уточни – имаше този навик, – че няма да раздава автографи повече от час. „Имам котарак, който ме драска до кръв, ако не му поднеса лично вечерята“ – писа тя. Поиска още подробности, макар, общо взето, да знаеше какво се очаква от нея; от трийсетгодишна ходеше на срещи с читатели. Само че организатори като Рамона Норвил очакваха да им поискаш информация; в противен случай се изнервяха и започваха да се чудят дали ангажираната писателка няма да се появи без сутиен и нафиркана.

На Тес ѝ мина през ума да намекне, че след като тъй и тъй ще спасява положението, две хиляди долара са по-достойно възнаграждение, но се отказа. Нямаше да е почтено. Освен това книгите за Клуба по плетене, взети накуп (кръгла дузина), едва ли бяха достигнали тиража на кое да е от приключенията на Стефани Плъм. И да не ѝ харесваше – всъщност ѝ бе все едно, – Тес беше резервата на Рамона Норвил. Да се лакоми за пари, означаваше да извива ръце. Хиляда и петстотин долара бяха справедливо възнаграждение. Разбира се, когато лежеше в канала и храчеше кръв през подутата си уста, изобщо не ѝ се струваше справедливо. Но нима две хиляди долара щяха да я утешат? Или пък два милиона? Членките на Клуба по плетиво никога не се бяха занимавали с въпроса можеш ли да определиш цената на болката, унижението и страха. Те разкриваха престъпления, които не бяха нищо повече от представи за престъпления. Все пак, щом размисли, Тес реши, че отговорът е отрицателен. За такова престъпление може да има само едно достойно възмездие. И Том, и Фрици се съгласиха.