Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 28 страниц)

– Шшшт! Нито дума повече.

– Добре. Благодаря, Дарси. Много благодаря.

– Не знам за какво ми благодариш. – После, макар да я втрисаше от мисълта да лежи редом с него, се насили да добави: – Съблечи се и ела да си легнеш. Ще е добре и двамата да поспим.

10.

Боб заспа почти веднага, но Дарси лежа будна дълго след като чу вежливите му похърквания, мислейки си, че ако се унесе, той ще я хване за гърлото. Та нали беше в едно легло с умопобъркан. Ако я очистеше, броят на жертвите му щеше да стане кръгла дузина.

„Не, одеве беше искрен – помисли си, когато небето на изток започна да изсветлява. – Каза, че ме обича, и беше искрен. Освен това ми повярва, като обещах да пазя тайната му. Защото тъкмо това се иска от мен – да пазя тайната му. И защо да не ми вярва? Аз почти убедих самата себе си.“

Имаше ли вероятност Боб да удържи обещанието си? В края на краищата някои наркомани се изчистваха от дрогата, нали така? Не би пазила тайната на Боб, за да защити себе си, но не би ли го сторила заради децата?

Не мога. Не искам. Обаче имам ли избор?

Какъв избор, мамка му?

Докато размишляваше върху този въпрос, умореният ѝ объркан ум най-после се предаде и тя заспа.

Присъни ѝ се, че влиза в трапезарията и вижда, че на дългата маса лежи жена, завързана с вериги. Жената е гола, черна кожена качулка закрива горната половина на лицето ѝ. „Не я познавам, тази жена ми е непозната“ – помисли в съня си, после чу как Петра проговори изпод качулката:

– Мамо, ти ли си?

Дарси понечи да закрещи, но понякога в кошмарите си не можеш да крещиш.

11.

По времето, когато с усилие отвори очи – главата ѝ се пръскаше от болка, все едно я мъчеше махмурлук – другата половина на леглото беше празна. Боб беше обърнал часовника към леглото и тя видя, че минава десет. От години не беше спала толкова до късно, но всъщност беше задрямала едва призори и неспокойният ѝ сън беше населен с ужаси.

Отиде до тоалетната, облече си халата, който беше окачила от вътрешната страна на вратата на банята, после си изми зъбите. Имаше ужасен вкус в устата. „Все едно вътре са свили гнездо лешояди“ – казваше Боб в редките случаи, когато предишната вечер си беше позволил да изпие още една чаша вино или втора бутилка бира. Дарси понечи да остави четката обратно в чашата, но спря и се загледа в отражението си. Тази сутрин видя жена, която изглеждаше като старица, а не на средна възраст: беше бледа като платно, с дълбоки бръчки от двете страни на устата и с тъмни кръгове под очите, косата ѝ беше разрошена и сплъстена, след като цяла нощ неспокойно се беше мятала в леглото. Обаче сега не ѝ беше до външния ѝ вид, друго я вълнуваше. Втренчи се в отражението на семейната спалня, която се виждаше през отворената врата на банята. Само че това не беше спалнята, която двайсет и седем години беше споделяла с Боб, а Незнайната спалня. Виждаше чехлите му, обаче не бяха неговите чехли. Бяха прекалено големи, почти великански. Принадлежаха на Незнайния съпруг. А двойното легло с измачканите чаршафи и смъкнатите одеяла? Беше Незнайното легло. Тя отново се вгледа в жената с щръкнала коса и кървясали изплашени очи: Незнайната съпруга в цялата ѝ налудничава прелест. Казваше се Дарси, но фамилното ѝ име не беше Андерсън. Незнайната съпруга беше госпожа Брайън Делаханти.

Дарси се наведе, докато носът ѝ се допря до огледалото. Затаи дъх и обрамчи с длани лицето си, сякаш отново беше момиченцето с шорти на зелени петна от тревата и с бели чорапи, които непрекъснато се свличаха. Взира се в блестящата повърхност, докато усети, че се задушава; издиша и дъхът ѝ замъгли огледалото. Тя го избърса с хавлиена кърпа и слезе на долния етаж, за да започне първия си ден като съпруга на чудовището.

Боб ѝ беше оставил бележка под захарницата: „Дарс, както ти обещах, ще се погрижа за онези документи. Обичам те, скъпа. Боб.“ Около името си беше нарисувал сърце – нещо, което не беше правил от години. Дарси почувства прилив на обич към него, после осъзна, че усещането е като противната и прилепчива миризма на загниващи цветя. Идваше ѝ да завие на умряло като жена от Стария завет, затова затисна устните си с платнена салфетка. Хладилникът се включи и подхвана безсърдечното си бръмчене. Кранът за водата не беше стегнат и капките, тупкащи в порцелановия умивалник, отброяваха секундите. Езикът ѝ беше като противна гъба за баня, натикана в устата ѝ. Мисълта за времето до края на живота ѝ, което щеше да прекара в тази къща като съпруга на този човек, я задуши, сякаш беше в усмирителна риза. Или в ковчег.

Като малка беше вярвала, че зад огледалото има друг свят. Само дето не беше подозирала, че е толкова близо. И че я очаква.

Хладилникът бръмчеше, водата капеше в умивалника, жестоките секунди минаваха. Това беше Незнайният живот, в който всяка истина беше написана отзад напред.

12.

Съпругът ѝ беше треньор на Детската лига (помагаше му Вини Ешлер, царят на мечешките прегръдки и на тъпите вицове за поляци) по времето, когато Дони беше шортстоп в отбора на „Железария «Кавендиш»“, и Дарси още помнеше какво каза Боб на момчетата (повечето плачеха), след като загубиха финалния мач от областния турнир. Беше през 1997, може би само месец, след като Боб беше убил Стейси Мур и я беше натикал във варела с царевица. Речта му пред подсмърчащите унили хлапета беше кратка, мъдра и невероятно сърдечна: „Знам колко сте разочаровани, момчета, но слънцето ще изгрее и утре. И тогава ще ви поолекне. При изгрев-слънце вдругиден ще ви е още по-леко. Случилото се е само етап от живота ви, който приключи. Щеше да е хубаво да победите, но така или иначе този етап свърши. Животът продължава.“

И животът на Дарси продължи след злополучната ѝ разходка до гаража. Първият ден ѝ се стори безкраен, може би защото не посмя да излезе от къщи (страхуваше се, че истината е написана с големи букви на челото ѝ). Щом се прибра от работа, Боб подхвана:

– Скъпа, относно снощи…

– Нищо не се случи снощи. Ти се върна по-рано от пътуването, това е всичко.

Той сведе глава, а когато отново погледна жена си, лицето му беше озарено от широка благодарствена усмивка.

– Добре тогава. Точка на тази история, така ли?

– Именно.

Боб разпери ръце:

– Дай ни целувка, красавице.

Дарси се почини, питайки се дали той е целувал жертвите си. Представи си как им е казвал: „Бъди добро момиче, използвай по предназначение езика си и няма да те разпоря. Но само ако наистина се стараеш.“

Той я побутна назад, без да пуска раменете ѝ:

– Още ли сме приятели?

– Разбира се.

– Сигурна ли си?

– Да! Виж, домързя ме да сготвя и не ми се ходи на ресторант. Искаш ли да се преоблечеш и да отидеш за пица?

– Бива.

– Не забравяй да си вземеш хапчето за кръвно.

Боб се усмихна:

– Няма.

Тя го загледа как изтича нагоре по стълбището, прииска ѝ се да му извика: „Не прави така, Боби, не си преуморявай сърцето!“

Но не.

Не.

Нека го преуморява колкото си иска.

13.

Слънцето изгря на другия ден. И на следващия. Измина седмица, още една, после цял месец. Съпрузите заживяха постарому, подчинявайки се на навиците от дългогодишното си съжителство. Дарси пак си миеше зъбите, докато Боб беше под душа и си тананикаше хитове от осемдесетте (пееше вярно, но гласът му не беше мелодичен), само дето тя вече не се събличаше гола, за да се изкъпе веднага след съпруга си; сега вземаше душ, след като той отидеше на работа. Може би Боб забеляза тази малка промяна, но не я коментира. Дарси отново започна да посещава сбирките на литературния клуб: обясни на дамите и на двамата пенсионирани господа, които също участваха в обсъжданията на книгите, че не се е чувствала добре и не е искала да им пробута някой вирус заедно с мнението си за най-новия роман на Барбара Кингсолвър – шега, на която всички учтиво се засмяха. Седмица по-късно се върна и в кръжока по плетиво. Понякога, връщайки се у дома от бакалията или от пощенската станция, осъзнаваше, че си тананика заедно с радиото. Вечер с Боб гледаха телевизия – само комедийни сериали, никога поредицата „От местопрестъплението“. Сега той се прибираше у дома рано и след посещението в Мантпилиър прекрати служебните пътувания. Инсталира си на компютъра някакво устройство, наречено „Скайп“, и заяви, че чрез него щял да разглежда нумизматичните колекции, за да спестява парите за бензин. Не спомена, че така си спестява и изкушенията, но не беше необходимо. Дарси следеше новините във вестниците, за да разбере дали личните документи на Марджъри Дювал са били изпратени на полицията; казваше си, че ако Боб я е излъгал за това, ще я лъже за всичко. Документите така и не излязоха на бял свят.

Веднъж седмично вечеряха в някой от двата евтини ресторанта в Ярмът. Боб си поръчваше пържола, Дарси – риба. Той пиеше чай с лед, тя – сок от боровинки. „Навиците трудно се променят. Понякога си отиват заедно с нас“ – казваше си Дарси. Денем, когато Боб беше на работа, тя рядко включваше телевизора. Без него ѝ беше по-лесно да се вслушва в бръмченето на хладилника и в пъшкането на къщата, която се подготвяше за поредната сурова мейнска зима. Беше ѝ по-лесно да размишлява и да приеме истината: Боб отново щеше да го направи. Щеше да се въздържа, докато може, но рано или късно Бийди щеше да вземе надмощие. Нямаше да изпрати на полицията личната карта на следващата си жертва, въобразявайки си, че така ще заблуди жена си, или пък нямаше да му пука, ако тя разбереше за промяната в методите му. Щеше да си каже: „Дарси вече е замесена. Ще ѝ се наложи да признае, че е знаела. Ченгетата ще я накарат да си признае дори ако се опита да го скрие.“

Дони телефонира от Охайо. Фирмата му жънела големи успехи; получили поръчка за реклама на канцеларски принадлежности, която вероятно щяла да се излъчва по всички телевизии. Дарси извика „ура“ (Боб – също, след което добродушно призна, че е сбъркал относно шансовете на Дони да успее толкова бързо). Петра се обади да съобщи, че засега била решила шаферките да са със сини рокли, дълги до коляното, и да носят шифонени шалчета в същия цвят, но все пак се интересуваше от мнението на майка си, защото се питала дали тези тоалети няма да изглеждат детински. Дарси отговори, че шаферките ще са много шик, после двете заобсъждаха обувките, по-точно сините деколтирани обувки с нисък ток. Майката на Дарси, която живееше в Бока Гранде, се разболя и имаше опасност да постъпи в болница, но лекарят ѝ смени лекарствата и тя се оправи. Слънцето изгряваше и залязваше. Хартиените фенери с формата на тиква изчезнаха от витрините, на тяхно място се появиха хартиени пуйки. После витрините грейнаха с коледна украса. Първият сняг падна точно по разписание.

Щом останеше сама вкъщи, Дарси влизаше от стая в стая и се взираше във всяко огледало. Често много дълго. Питаше жената в отвъдния свят какво да направи.

С всеки изминал ден се убеждаваше, че отговорът гласи: „Нищо няма да направиш.“

14.

През един необичайно топъл ден две седмици преди Коледа Боб се върна у дома към три следобед и от вратата започна да вика Дарси. Тя беше в спалнята и четеше книга. Хвърли я на нощното шкафче (до ръчното огледало, което вече държеше там) и бързо заслиза по стълбището. Първата ѝ мисъл (ужас, примесен с облекчение) беше, че най-после са разкрили Боб. След малко полицаите ще дойдат да го арестуват, после ще се върнат, за да ѝ зададат двата класически въпроса: какво знае и кога е разбрала. На улицата ще паркират новинарски бусове. Млади мъже и млади жени с хубави прически ще се струпат пред къщата…

Само че в гласа му нямаше страх; Дарси го осъзна още преди той да стигне до стълбището и да погледне нагоре към нея. Виковете му изразяваха въодушевление. Може би дори ликуване.

– Боб? Какво…

– Случи се нещо невероятно! – Палтото му беше разкопчано, лицето му беше зачервено, оредялата му коса – разчорлена. Все едно беше шофирал със свалено странично стъкло. Нищо чудно – навън беше топло като през пролетта.

Тя спря на последното стъпало и се озова очи в очи с Боб.

– Разкажи ми.

– Извадих невероятен късмет! Поличба свише, че отново съм на прав път! – Той протегна ръце. Дланите му бяха обърнати надолу и свити в юмруци. Очите му игриво блестяха. – Посочи едната. Хайде, побързай.

– Виж, не ми е до игрич…

– Избирай!

Тя неохотно посочи дясната му ръка, само и само да приключат с глупавата игра. Боб се засмя:

– Прочете ми мислите… но ти го умееш открай време, нали така?

Отвори юмрук. На дланта му имаше монета, обърната от обратната страна, и Дарси видя, че е едноцентова с житни класове. Не беше нова-новеничка, но все пак беше в добро състояние. Тя посегна да я вземе, обаче се поколеба. Боб насърчително ѝ кимна. Дарси обърна монетата, макар че знаеше какво ще види. Въодушевлението на Боб я беше подготвило. Да! Емисия 1955. Грешката при изсичането беше превърнала тази монета в нумизматична рядкост.

– Боже мой! Откъде… Купи ли я? – Наскоро съвършено запазена монета от същата емисия се беше продала на търг в Маями за над осем хиляди долара, което беше своеобразен рекорд. Тази не беше в идеално състояние, но нито един опитен колекционер нямаше да я продаде за по малко от четири бона.

– Не, разбира се! Колегите ме поканиха на обяд в тайландския ресторант – знаеш го, наречен е „Съблазните на изтока“ – и аз щях да отида, ако не бях затрупан с работа по документацията на „Вижън Асошиейтс“, частната банка, за която ти разказах, затова дадох на Моника десет долара и я помолих да ми вземе сандвич от „Събуей“. Тя ми го донесе заедно с рестото, пуснато в плика. Изсипах монетите… и го видях! – Боб взе от ръката ѝ пенито, вдигна го над главата си и се засмя.

Дарси също се засмя, после си помисли (както често се случваше напоследък): „НЕ ГО ЗАБОЛЯ!“

– Нали е луд късмет, скъпа?

– Да. Много се радвам за теб. Колкото и да беше странно (извратено или не), беше искрена. През годините няколко пъти беше посредничил при продажбата на монети от тази емисия и спокойно можеше да си купи поне една (или пък Дарси да му я подари за рождения му ден или за Коледа, което той строго ѝ беше забранил), но тръпката щеше да липсва. По време на разговора след запознанството им беше казал, че случайната находка е най-щастливият миг за всеки колекционер, а сега притежаваше онова, заради което през целия си живот беше преравял шепи дребни монети, върнати му като ресто. Съкровената му мечта се беше сбъднала, когато пенито с житните класове беше изпаднало от белия хартиен плик заедно с пакетирания сандвич с пуешко.

Прегърна Дарси, тя се притисна до него, после леко го отблъсна и попита:

– Какво ще правиш с монетата, Боби? Ще я запечаташ в прозрачно кубче ли?

Шегуваше се и Боб го разбра. Той натисна невидим спусък и я простреля в главата. Не беше страшно, защото не те були, когато те прострелят с въображаем пистолет.

Дарси продължаваше да се усмихва, но мигът на абсурдно разнежване беше отлетял и сега тя виждаше истинския облик на човека пред себе си: Потайният съпруг Ам-гъл с „безценното“.

– Знаеш какво ще направя, скъпа моя. Ще снимам пенито, ще го заключа в нашия банков сейф и ще закача снимката на стената. Какво мислиш за състоянието на находката ми?

Дарси отново разгледа монетата, вдигна глава и тъжно се усмихна:

– Иска ми се да кажа, че е идеално, обаче…

– Знам, знам и не ме е грижа. На харизан кон зъбите не се броят, но ние, хората, сме алчни. Допада ми откровеността ти, Дарс.

Откровеност ли искаш? Мисля, че пак ще убиеш.

Усмивката му помръкна. За миг Дарси се изплаши, че е прочел мислите ѝ, но тревогата ѝ беше безпричинна; намираше се от другата страна на огледалото, където и тя имаше право на свои тайни.

– Така или иначе не става въпрос за състоянието. Важна е находката: не да купиш монетата от посредник или по каталог, а да я намериш, когато най-малко очакваш.

– Точно така. – Тя се усмихна. – Ако баща ми беше тук, щеше да отвори бутилка шампанско.

– Ще се погрижа за тази малка подробност довечера. Каня те на ресторант, и то не в Ярмът. Ще отидем в „Перлата“ в Портланд. Съгласна ли си?

– О, скъпи, не знам…

Той леко я хвана за раменете както правеше винаги, когато искаше да покаже, че говори сериозно.

– О, направи ми удоволствие. Времето е необичайно топло, ще облечеш най-хубавата си лятна рокля. Докато пътувах насам, слушах по радиото прогнозата. Ще се лее шампанско, скъпа моя! Ще откажеш ли подобно предложение?

– Ами… – Дарси се поколеба, после отново се усмихна: – Май не мога да му устоя.

15.

Боб поръча не една, а две бутилки много скъпо шампанско „Мое Шандон“, и ги изпи почти сам. Наложи се Дарси да шофира обратно до дома им, а той седеше до нея и пееше с пълен глас парчето на Франк Синатра „Да ти паднат пари от небето“. Беше пиян. Не пийнал, а пиян до козирката. За пръв път от десет години Дарси го виждаше в такова състояние. Обикновено почти не близваше алкохол и когато на празненство някой го попиташе защо не пие, той цитираше реплика от уестърна на братя Коен „Непримиримите“: „Не пускам в устата си апаш, който ще ми открадне ума.“ Тази вечер беше толкова щастлив от находката си, че беше позволил умът му да бъде откраднат, и след като Дарси го видя да поръчва втората бутилка, осъзна какво ѝ предстои да направи. В ресторанта не беше сигурна, че ще ѝ стигне смелостта, но докато го слушаше как пее в колата, взе твърдо решение. Разбира се, че щеше да го направи. Сега беше Незнайната жена и знаеше, че всъщност късметът не е споходил Боб, а нея.

16.

Щом влязоха вкъщи, той остави спортното си сако на закачалката до вратата, прегърна Дарси и страстно я целуна. Дъхът му миришеше на шампанско и крем брюле. Чудесна комбинация, обаче тя знаеше, че ако събитията се развият както ги е планирала, вероятно до края на живота си няма да вкуси нито едното, нито другото. Боб докосна гърдата ѝ. Дарси леко го отблъсна. Той изглеждаше разочарован, но настроението му се оправи, когато тя каза:

– Отивам в спалнята. В хладилника има газирана вода „Перие“. Ако ми налееш в чаша и пуснеш парченце лимон, може да ти излезе късметът, господине.

Боб се усмихна – познатата и обична усмивка. Защото имаше една отдавна установена традиция, която не бяха подновили, откакто той надуши, че тайната му е разкрита (точно така, надуши, както опитен стар вълк надушва отровната стръв), и на бърза ръка се върна от Мантпилиър. Ден след ден двамата зазиждаха другото му аз, както Монтрезор беше зазидал стария си приятел Фортунато3030
  Герои от разказа на Едгар По „Бъчвата с амонтилядо“. Разказвачът Монтрезор жестоко си отмъщава на своя приятел Фортунато, задето (според твърденията му) го е обидил. Също като в разказите „Черният котарак“ и „Сърцето издайник“ авторът представя историята през погледа на убиеца. – Б.пр.


[Закрыть], и сексът в брачното легло щеше да е последният камък.

Боб тракна с токове и отдаде чест като британски офицер:

– Слушам, госпожо.

– Не се бави – прошепна тя. – Мама си иска своето.

Докато се качваше по стълбището, си каза: „Нищо няма да излезе. Единственото, което ще постигнеш, е да загубиш живота си. Той си мисли, че е неспособен да те убие, но според мен е тъкмо обратното.“

Което може би не беше толкова лошо. Стига преди това да не я изтезаваше, както беше сторил с другите жени. Каквото и решение да вземеше, щеше да е уместно. Не биваше до края на живота си да се взира в огледала. Вече не беше малка и не можеше да се оправдава с детинска налудничавост.

Отиде в спалнята, но не се съблече, само остави чантата си на нощното си шкафче до огледалото. Излезе, застана на горната площадка на стълбището и се провикна:

– Идваш ли, Боби? Умирам от жажда!

– Момент, мадам, само да пусна няколко кубчета лед.

Видя го как върви по коридора – държеше пред очите си една от скъпите им кристални чаши, сякаш играеше ролята на сервитьор в някоя оперета, и леко се клатушкаше. Бавно се заизкачва по стъпалата, резенчето лимон подскачаше като шамандура в чашата. Лицето на Боб грееше от щастие, изглеждаше ведър, спокоен. За миг Дарси се разколеба, после си спомни за Хелън и Робърт Шейвърстоун и сякаш видя ужасяващата картина, видя как труповете на сина и обезобразената му изнасилена майка се носят по ледените води на реката.

– Чаша „Перие“ за дамата…

В последната секунда той разбра намерението ѝ и в очите му проблесна нещо зло, нещо примитивно. Погледът му не изразяваше само изненада, а и безпомощен гняв. В този момент тя прозря истинската му същност. Боб не обичаше никого, най-малко нея. Добротата, ласките, момчешката му усмивка, жестовете му на внимание бяха само камуфлаж. Той беше празна черупка. Под обвивката му имаше само кънтяща празнота.

Блъсна го.

Блъсна го с все сила. Боб политна назад и се затъркаля надолу по стълбището. Тя чу как ръката му се счупи. Тежката кристална чаша се разби върху едно стъпало. Боб отново се преобърна и Дарси чу звук, сякаш нещо в него се скъса. Той изкрещя от болка, отново се преобърна и се просна в антрето; счупената му ръка (натрошена на няколко места) беше изкривена под неестествен ъгъл. Главата му беше обърната така, че страната му се допираше до пода.

Дарси тичешком слезе по стълбището. В един момент се подхлъзна на кубче лед и се вкопчи в парапета, за да не падне. Застана до Боб, видя на врата му голяма буца, която изпъваше кожата до бяло, и каза:

– Не мърдай, Боб. Май си си счупил врата.

Окото му се завъртя към нея. Кръв течеше от носа му, който също беше счупен, и шуртеше от устата му.

– Блъсна ме – изфъфли той. – О, Дарси, защо ме блъсна?

– Не знам – отвърна тя и си помисли: „И двамата знаем защо.“ Заплака. Което беше съвсем нормално – Боб беше нейният съпруг и беше пострадал сериозно. – Господи, не знам. Нещо ме прихвана… извинявай. Не мърдай, ще се обадя на 911 да изпратят линейка.

Той размърда крака си:

– Слава богу, не съм парализиран. Обаче много ме боли.

– Знам, скъпи.

– Повикай линейка! Веднага!

Дарси отиде в кухнята, погледна телефона и отвори шкафа под умивалника.

– Ало? Ало? 911 ли е? – Взе кутията с полиетиленови торбички, в които прибираше печеното свинско или пилешко, останало от вечерята, и извади една. – Казвам се Дарсилен Андерсън, обаждам се от „Шугър Мил Лейн“ 24 в Ярмът! Записахте ли си?

Отвори едно чекмедже и взе кърпа за бърсане на съдове. Продължаваше да плаче. „Носът ти тече като чешма“ – казваха като деца. Хубаво беше да си поплаче, и то не само за алиби. Боб ѝ беше съпруг и беше тежко пострадал, затова сълзите ѝ напираха. Спомни си времето, когато той още имаше буйна коса. Спомни си как той майсторски танцуваше под звуците на „Бързи крака“. Всяка година ѝ подаряваше рози за рождения ѝ ден. Никога не забравяше. Веднъж бяха отишли на почивка на Бермудите, където сутрин караха велосипеди, а следобед се любеха. Бяха съградили съвместен живот, а сега този живот беше свършил, затова сълзите ѝ напираха. Омота около юмрука си ленената кърпа и нахлузи отгоре полиетиленовата торбичка.

– Веднага изпратете линейка! Мъжът ми падна по стълбището! Мисля, че си е счупил врата. Да! Да! Побързайте!

Върна се в коридора, като криеше зад гърба си дясната си ръка. Боб се беше опитал да се обърне по гръб, обаче не беше успял. Дарси коленичи до него.

– Не паднах – изфъфли той. – Ти ме блъсна. Защо ме блъсна?

– Може би заради малкия Шейвърстоун. – Дарси зарида още по-силно и измъкна ръка иззад гърба си. През прозрачната полиетиленова торбичка той видя как жена му стиска голямата памучна кърпа. И разбра намерението ѝ. Може би самият той беше правил нещо подобно. Може би.

Запищя… не, по-точно заръмжа, понеже гърлото му беше пълно с кръв. Дарси пъхна в устата му юмрука си, увит с пликчето. При падането Боб си беше счупил няколко зъба и тя напипа нащърбените парчета кост. За миг ѝ хрумна, че ако се забият в ръката ѝ, ще ѝ е доста трудно да обясни нараняванията.

Извади юмрука си, преди Боб да го захапе (кърпата и полиетиленовата торбичка останаха в устата му). Хвана долната му челюст, другата си ръка сложи на темето му. Плътта му беше много топла, кръвта пулсираше под голото му теме. Дарси стисна с все сила. Боб се опита да я отблъсне, но едната му ръка беше заклещена под него, а свободната беше натрошена при падането. Краката му барабаняха по дървения под. Едната му обувка се изхлузи. В гърлото му нещо бълбукаше. Дарси запретна роклята до кръста си – ако можеше да го възседне, щеше да стисне с пръсти носа му.

Преди обаче да се опита, гърдите му започнаха да се повдигат и бълбукането премина в гъргорене; звукът ѝ напомни как когато се учеше да шофира стария шевролет на баща си, предавката загъргорваше при опитите ѝ да превключи на втора. Боб се загърчи, окото, което тя виждаше, се изцъкли. Аленочервеното му лице стана тъмнолилаво, той се отпусна на пода. Дарси зачака. Задъхваше се, лицето ѝ беше мокро от сълзи. Окото на Боб вече не се въртеше. Сигурно беше мър…

Той изведнъж се надигна и я избута встрани. Дарси забеляза, че горната половина на тялото му сякаш е изместена – изглежда, освен врата си беше счупил и гръбнака. Той раззина уста и се втренчи в жена си. До края на живота си тя нямаше да забрави погледа му… но щеше да го превъзмогне, стига сега да довършеше започнатото.

– Дар! Аррррррр!

Боб политна назад. Главата му се удари в пода и изпращя като счупено яйце. Дарси запълзя към него, но не го доближи, за да не се изцапа още повече. Разбира се, по роклята ѝ имаше кървави петна, което беше съвсем естествено – нали се беше опитала да му помогне – обаче не ѝ се искаше да се къпе в кръв. Седна и се втренчи в съпруга си, докато чакаше дишането ѝ да се нормализира. Очакваше го да се раздвижи, но той не помръдна. Загледа се в елегантния си ръчен часовник „Мишел“ (винаги го носеше, когато излизаха някъде) и след пет минути допря пръсти до шията на Боб, за да провери дали има пулс. Преброи до трийсет… нищо. Притисна ухо до гърдите му, очаквайки той да се съживи и да я сграбчи. Боб не се съживи; сърцето му не биеше, животът завинаги го беше напуснал. Дарси не усети задоволство (камо ли ликуване), вълнуваше я само как да довърши „работата“ си, без да допусне грешка. Да, правеше го отчасти за себе си, но най-вече заради Дони и Петра.

Изтича в кухнята – нямаше време за губене, всяка секунда беше ценна. Час по-скоро трябваше да се обади на полицията; ако разберяха, че се е забавила (например, ако кръвта на мъртвеца се беше съсирила), ченгетата щяха да се усъмнят и да ѝ зададат куп неудобни въпроси. „В краен случай, ще им кажа, че съм припаднала – помисли си. – Дори да не ми повярват, няма как да ме опровергаят. Поне така смятам.“

Взе от килера фенерчето, както беше сторила в нощта, когато буквално се беше спънала в тайната на Боб. Върна се при мъртвеца, който лежеше по гръб, вперил в тавана изцъклените си очи. Извади от устата му полиетиленовото пликче и внимателно го разгледа. Ако беше скъсано, щеше да възникне проблем… да, скъсано беше на две места. Освети с фенерчето устата на Боб и видя само върху езика му микроскопично парченце найлон. Хвана го с два пръста и го пусна в плика.

Стига толкова, Дарсилен. Достатъчно.

Само че не беше. Бръкна в устата на мъртвеца, разтегна едната буза, после другата. И намери парченце найлон, залепнало за венеца. Извади го и го пусна при другото. Имаше ли още? Беше ли ги погълнал? Дори да беше така, нямаше как да ги извади – оставаше ѝ надеждата да не бъдат намерени от някого (не знаеше точно кой), усъмнил се в обстоятелствата около смъртта на съпруга ѝ и наредил да се направи аутопсия…

Междувременно минутите стремглаво летяха.

Дарси забърза по коридора (без да тича) и влезе в гаража. Пропълзя под работната маса, отвори скривалището на Боб и напъха вътре окървавеното пликче заедно с хавлиената кърпа. Блъсна въртящия се дървен праг, за да скрие дупката в стената, избута пред нея кашона с каталозите, и се върна в къщата. Остави фенерчето в килера. Взе телефона, осъзна, че сълзите ѝ са секнали, и го върна обратно на поставката. Прекоси дневната и се загледа в Боб. Помисли си за розите, които ѝ подаряваше, обаче не ѝ се доплака. „Розите, а не патриотизмът са последното отчаяно средство на негодника“ – каза си и с ужас осъзна, че се смее с глас. Замисли се за Дони и Петра, които обожаваха баща си, и това свърши работа. Ридаейки, се върна в кухнята, взе телефона и набра 911:

– Алоказвам сеДарсилин Андерсънспешноизпратетелинейка…

– Говорете по-бавно, госпожо – прекъсна я диспечерката. – Не ви разбирам.

„Чудесно“ – каза си Дарси и се покашля:

– Така по-добре ли е? Разбирате ли ме?

– Да, госпожо. Само се успокойте. Поискахте да изпратим линейка, нали?

– Да. На „Шугър Мил Лейн“ 24.

– Зле ли ви е, госпожо Андерсън?

– Аз съм добре, но мъжът ми падна по стълбището. Може само да е загубил съзнание, обаче ми се струва, че е мъртъв.

Диспечерката обеща незабавно да изпрати линейка. Вероятно щеше да изпрати и патрулна кола. Както и автомобил на щатската полиция, ако такъв дежуреше в района. Дарси се надяваше второто да ѝ се размине. Върна се в антрето и седна на тапицираната пейка, но след няколко секунди стана. Мъртвецът се взираше в нея. Обвинително.

Взе от закачалката спортното му сако, наметна го и излезе пред къщата да чака линейката.