Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 28 страниц)

Арлет се обърна към малкия, улови го за ръката и разля вино върху китката му. Той изохка, ала тя пренебрегна реакцията му и се вгледа мрачно в лицето му.

– Само гледай, когато лягаш с нея в царевицата или зад обора, да няма муш-муш! – Тя сви лявата си ръка в юмрук, изпъна средния си пръст и започна да описва с него кръг около слабините си – започна с лявото бедро, мина през дясното, после през дясната част на корема, пъпа, лявата част на корема и завърши обратно при лявото бедро. – Разгледай всичко, което си поискаш, и се търкай в него с твоето змийче, докато не му стане хубаво и не си изхвърли сополите, но стой далеч от хралупата ѝ, защото в противен случай ще се окажеш с доживотна присъда също като майка си и баща си.

Без да каже нито дума, Хенри се изправи и влезе в къщата. Не го виня; това бе изключително вулгарно представление дори и за Арлет. Момчето със сигурност бе видяло промяната в майка му – от любяща жена, с която понякога не е лесно да съжителстваш, към мадам от вонящ бардак, която напътства неопитния млад клиент. И като че ли това не стигаше, обстоятелството, че чувствата му към малката Котъри бяха изключително възвишени, допълнително влошаваше нещата. Младите момчета често издигат на пиедестал първите си любови и лошо се пише на всеки, който дръзне да оскверни техния идол… без значение дали е собствената им майка.

До ушите ми достигна трясъкът на затръшната врата. Този звук бе последван от далечно, но ясно различимо ридание.

– Ти нарани чувствата му – обърнах се към Арлет.

Тя изрази мнението, че чувствата, също като въпроса дали нечия постъпка е честна или не, са характерни за женчовците и слабаците. После отново ми подаде чашата си. Напълних я с ясното съзнание, че на сутринта тя няма да си спомня нищо от казаното (естествено, ако все още е сред нас, за да посрещне утрото) и яростно ще отрича, в случай че ѝ го напомня. Бях я виждал и преди в такова състояние, макар и преди доста години.

Приключихме с втората бутилка (всъщност тя я изпи) и половината от третата, преди брадичката ѝ да клюмне върху лекьосаната ѝ с вино блуза. Арлет захърка, а звукът, излизащ от стеснения ѝ заради неудобната поза ларинкс, ми напомни ръмженето на зло куче.

Обгърнах с едната си ръка раменете ѝ, а с другата я хванах под мишницата и я изправих на крака. Тя замърмори някакви възражения и ме плесна слабо с едната си воняща ръка.

– Оста’и ме на мира. Искам да спя!

– Така и ще направиш – казах. – Но в леглото си, а не тук, на верандата!

Поведох я през кухнята и после през дневната. Тя залиташе и сумтеше; отгоре на всичко едното ѝ око бе притворено, а другото – замъглено като прозорец в зимна утрин. Вратата на Хенри се отвори и той застана на прага. Безизразното му лице сякаш се бе състарило с няколко години. Той ми кимна. Едно-единствено кимване с глава, ала ми каза всичко, което ми трябваше да зная.

Положих я на леглото, събух обувките ѝ и я оставих да си хърка там – с разтворени крака и висяща на пода ръка. После се върнах в дневната и заварих сина си да стои до радиоприемника, който Арлет ме бе накарала да купя миналата година.

– Тя не може да говори така за Шанън – прошепна ми той.

– Но го направи и ще продължава да го прави – казах. – Такъв е характерът ѝ, такава я е създал Господ.

– И няма да успее да ни раздели с Шанън!

– Ще направи и това – уверих го аз. – Ако ѝ го позволим.

– Не можеш ли… тате, не можеш ли да си намериш адвокат?

– Смяташ ли, че адвокатът, чиито услуги бих могъл да си позволя с малкото пари, които имам в банката, би издържал срещу адвокатите, които „Фарингтън“ ще насъскат срещу нас? Тяхната дума тежи в целия окръг Хемингфорд, а моята дума не тежи дори колкото старата коса, с която кося сеното. Те искат онези сто акра и тя умира от желание да им ги даде. Нямаме друг избор, обаче ще ми трябва помощта ти. Ще ми помогнеш ли, сине?

В продължение на един дълъг, дълъг миг той не каза нищо. Стоеше насред стаята с приведена глава и аз виждах как сълзите му капят върху килима. Накрая промълви:

– Ще ти помогна. Но ако трябва да гледам… Не знам дали ще мога…

– Има начин да ми помогнеш, без да се налага да гледаш. Отиди до бараката и ми донеси един от конопените чували.

Момчето изпълни заръката ми. Аз влязох в кухнята и потърсих най-острия месарски нож на жена си. Когато Хенри се върна с чувала и го видя, пребледня като мъртвец.

– Налага ли се да стане… така? Не можеш ли… с възглавница…

– Така би било твърде бавно и болезнено – отвърнах. – Тя ще се съпротивлява.

Хенри прие на доверие думите ми, сякаш вече бях убил десетина жени преди съпругата си и увереността ми беше плод на собствения ми опит. Обаче истината беше съвсем друга – изобщо не се чувствах уверен. Единственото, което знаех, беше, че в половинчатите си планове – или по-точно казано, кроежите, в които си представях как се отървавам от нея – неизменно се виждах с ножа, който сега държах в ръката си. Ето защо трябваше да стане по този начин. Или ножът, или нищо.

Стояхме там на светлината от керосиновите лампи – до 1928 година в Хемингфорд Хоум нямаше електричество, като изключим генераторите в отделни постройки – и се взирахме един в друг, а безмълвието на нощта бе нарушавано единствено от неприятното хъркане на Арлет. В същото време ми се струваше, че в стаята се долавя и трето присъствие: на несломимата ѝ воля, която сякаш съществуваше извън самата нея (тогава си мислех, че само така ми се струва, а сега, осем години по-късно, вече съм напълно сигурен). И ако изповедта ми е история за призраци, то този призрак бродеше из къщата още преди тялото, на което принадлежеше, да е умряло.

– Добре, тате. Ще я… изпратим на Небето. – Лицето на Хенри се оживи при тази мисъл. Сега сърцето ми се свива при този спомен, особено когато се замисля какво се случи с момчето ми.

– Ще стане съвсем бързо – уверих го аз. Бях клал деветдесеткилограмови прасета, ето защо си мислех, че сега няма да е по-различно. Обаче грешах.

* * *

Ще го разкажа набързо. В нощите, когато не мога да спя – а те са много – преживявам всичко отново и отново. Всяко движение, всеки удар, всяко хъхрене и всяка капка кръв се повтарят болезнено бавно в паметта ми, затова ще го разкажа набързо.

Влязохме в спалнята – аз вървях отпред с месарския нож в ръка, а синът ми ме следваше с конопения чувал. Пристъпвахме на пръсти, макар че спокойно можеше да нахълтаме с духов оркестър и тя пак нямаше да се събуди. Дадох знак на Хенри да застане вдясно от мен, до главата ѝ. Ясно чувахме тиктакането на будилника „Биг Бен“ на нощното ѝ шкафче, както и хъркането ѝ, и ненадейно бях осенен от любопитна мисъл: навярно изглеждахме като лекари, дошли на смъртния одър на важен пациент. Обаче си мисля, че лекарите, които посещават смъртноболните, рядко треперят от чувство на вина и страх.

„Дано да няма много кръв! – помислих си аз. – Дано всичко попие в торбата. А най-добре Хенри да се разплаче сега, в последната минута!“

Обаче не се разплака. Сигурно си е помислил, че ще го намразя, ако прояви подобна слабост. Може и да бе повярвал, че майка му ще иде в рая, а може и да си е спомнил за онзи вулгарен среден пръст, описващ кръгове около слабините ѝ. Не зная. Знам само, че прошепна: „Сбогом, мамо“ и нахлузи чувала на главата ѝ.

Арлет изсумтя и се помъчи да се освободи. Възнамерявах да пъхна ножа под чувала, за да свърша работата си, ала момчето го натискаше с две ръце надолу, за да го задържи, ето защо не успях. Видях, че носът ѝ изпъква под тъканта, подобно на перка на акула, зърнах и паниката, която вече се изписваше на лицето на сина ми, и си дадох сметка, че не разполагам с много време.

Подпрях се с коляно на леглото и я сграбчих за рамото. После срязах с ножа си чувала и гърлото (както се надявах) под него. Жена ми изпищя и започна да се мята като обезумяла. Кръвта шурна през прореза в конопената тъкан. Ръцете ѝ се изстреляха нагоре и заудряха по завивката. Хенри също извика и отстъпи назад. Опитах се да я удържа. Арлет се помъчи да махне задушаващия я чувал и аз замахнах с ножа към пръстите ѝ, клъцвайки три от тях до костта. Тя отново изпищя – крясъкът ѝ бе остър и пронизителен като дращене на сребро върху лед – и ръката ѝ тупна, гърчейки се, върху леглото. Тогава направих още един разрез през чувала, после още един и още един… На петия жена ми ме изблъска със здравата си ръка и дръпна силно чувала нагоре. Обаче не можа да го махне изцяло – косата ѝ се беше заплела в него – и той остана на главата ѝ като качулка.

Бях срязал гърлото ѝ още с първите два удара, като първата рана беше толкова дълбока, че се виждаше хрущялът на трахеята. С последните два бях успял да обезобразя бузата и устата ѝ и сега на лицето на Арлет се мъдреше зловеща клоунска усмивка. Тя се простираше чак до ушите ѝ и оголваше зъбите ѝ. Жена ми нададе задавено, гърлено ръмжене, наподобяващо звуците, които лъвовете издават по време на хранене. Кръвта бе оплискала цялата завивка и капеше на пода. Помня как си казах, че прилича на виното в чашата на Арлет, когато я вдигна срещу последните лъчи на залязващото слънце.

Жена ми се мъчеше да стане от леглото. Това първо ме изуми, а после ме вбеси. През целия ни брак ми бе създавала проблеми и не спираше да го прави и сега, по време на кървавия ни развод. Но нима бях очаквал нещо друго?

– Ох, тате, накарай я да спре! – изкрещя Хенри. – Накарай я да спре, тате, моля те, в името на Бога, накарай я да спре!

Хвърлих се отгоре ѝ като пламнал от страст любовник и я съборих върху подгизналата от кръв възглавница. От разкъсаното ѝ гърло се разнесоха още хриптящи гъргорения. Очите ѝ се въртяха диво в орбитите си и от тях бликаха сълзи. Сграбчих я за косата, отметнах главата ѝ назад и за пореден път прерязах шията ѝ. После съдрах завивката от своята страна на леглото и я омотах около главата ѝ, за да се предпазя от фонтана, изригнал от югуларната ѝ вена. Обаче не се оказах достатъчно бърз и първият му изблик опръска лицето ми, в резултат на което от брадичката, носа и веждите ми започна да капе гореща кръв.

Зад мен виковете на Хенри бяха престанали. Обърнах се и видях, че Бог се бе смилил над него (стига да приемем, че Всевишният не бе извърнал лицето Си, щом е узнал какво сме намислили) – момчето бе изгубило съзнание. Същевременно и съпротивата на Арлет бе започнала да отслабва. Най-накрая лежеше неподвижно… ала аз продължавах да съм отгоре ѝ, притискайки плувналата в кръв завивка към лицето ѝ. Напомних си, че жена ми никога не вършеше нещата по лесния начин. И бях напълно прав. След трийсет секунди (чух как полученият по пощата часовник ги отброи с металическото си тиктакане) тя отново понечи да се надигне, като този път изви гърба си с такава сила, че за малко да ме отхвърли. „Давай, каубой!“ – помислих си аз, а нищо чудно и да съм го изрекъл гласно. Не мога да си го спомня, Бог да ми е на помощ. Всичко друго си го спомням, ала не и това.

Тялото ѝ се отпусна. Отброих още трийсет металически тиктакания, след което още трийсет – за всеки случай. На пода зад гърба ми Хенри се размърда и изстена. Понечи да се надигне, но явно размисли, защото пропълзя в далечния ъгъл на стаята, където се сви на топка.

– Хенри? – извиках го аз.

Никакъв отговор от сгърчения силует в ъгъла.

– Хенри, тя е мъртва. Мъртва е и се нуждая от помощ.

Тишина.

– Хенри, твърде късно е да се отказваш сега. Делото е сторено. Ако не искаш да влезеш в затвора, а баща ти да седне на електрическия стол, ела тук и ми помогни.

Той се изправи и се затътри, олюлявайки се, към леглото. Перчемът му падаше пред очите му и те блещукаха през сплъстените от пот кичури като очите на подплашено животно, криещо се в храсталака. Той облиза нервно устните си.

– Не стъпвай върху кървавите петна. Оплескахме я повече, отколкото предполагах, но знам, че ще успеем да се погрижим за всичко. Стига, естествено, да не разнесем кръвта навсякъде из къщата.

– Трябва ли да гледам към нея? Тате, трябва ли да гледам!

– Не. Никой от нас не трябва да я гледа.

Увихме я в завивката, превръщайки я по този начин в неин саван. След като всичко бе свършило, осъзнах, че не можем да я пренесем през къщата по този начин; в половинчатите си планове и кроежи си бях представял едва забележима струйка кръв върху завивката там, където се намираше разрезът на гърлото, а той самият трябваше да е един-единствен, чист и прецизен като след хирургическа намеса. Изобщо не бях предвидил какво ще се случи в действителност и не бях отчел вероятността от подобен развой на събитията. Реалността обаче бе неумолима – бялата завивка изглеждаше черно-лилава в сумрачната стая и от нея се процеждаше кръв, сякаш имахме пред себе си огромна подгизнала гъба.

Сетих се, че в дрешника има бродирана кувертюра, и в същия миг съзнанието ми бе прорязано от светкавичната мисъл какво ли ще си помисли майка ми, ако можеше да види за какво щях да използвам ушития ѝ с толкова любов сватбен подарък. Разстлах я на пода и двамата катурнахме Арлет отгоре ѝ. После я омотахме като мумия.

– Бързо – наредих аз. – Преди кръвта да е успяла да се просмуче. Не… почакай… донеси ми лампа!

Той толкова се забави, че започнах да се боя, да не би да е избягал. После зърнах светлинната да подскача по късия коридор между неговата стая и спалнята, която двамата с Арлет споделяхме. Бяхме споделяли. Забелязах, че по восъчнобледото му лице се стичат сълзи.

– Сложи я върху нощното шкафче.

Хенри я постави до книгата, която четях напоследък – „Главната улица“ на Синклер Луис. Така и не можах да я дочета; нямах сили да я дочета. На светлината на лампата посочих на сина си петната от кръв по пода и локвичката от дясната част на леглото.

– Кувертюрата също започва да пропуска – отбелязах. – Ако знаех колко много кръв има в тялото ѝ…

Измъкнах калъфката на възглавницата си и я подпъхнах в единия край на кувертюрата, подобно на чорап над кървящ глезен.

– Ти я хвани за краката – наредих на сина си. – Трябва незабавно да свършим с това. И моля те, недей да припадаш отново, Хенри, защото няма да се справя сам.

– Как ми се иска всичко това да е сън… – изрече момчето, ала се наведе и повдигна омотания като вързоп труп на майка си. – Смяташ ли, че може да се окаже сън, тате?

– Само след година вече всичко ще ни се струва като сън – успокоих го аз. И част от мен действително го вярваше. – Сега бързо! Преди калъфката да е протекла. Или останалата част от кувертюрата.

Понесохме я първо по коридора, а после през дневната, и я изкарахме навън през предната врата на къщата. Отстрани сигурно сме изглеждали като мъже, мъкнещи увита в одеяло мебел. Щом слязохме по стъпалата на верандата, вече задишах по-леко – кръвта на двора можеше да бъде заличена далеч по-лесно.

Хенри се държа мъжки до момента, в който не завихме зад краварника, и пред очите ни се появи старият кладенец. Бях го оградил с колове, за да не може някой по погрешка да стъпи върху дървения капак, който го покриваше. Тази ограда от заострени пръти изглеждаше мрачна и зловеща под мъждивото сияние на звездите над нас и при вида ѝ синът ми нададе сподавен вик.

– Това не е гроб за ма… ма… – бе единственото, което можа да промълви, след което припадна върху обраслата с треви земя зад обора. В следващия миг вече сам-самичък държах трупа на жена си. Замислих се дали да не пусна гротескния вързоп на земята – не стига, че се беше разпарцаливил, ами и накълцаната ръка на Арлет вече се подаваше навън, – и да се помъча да свестя момчето. Накрая обаче реших, че по-милостиво ще е да го оставя да си лежи. Ето защо я довлякох до кладенеца, оставих я до стената му и вдигнах дървения капак. Докато го подпирах на оградата от колове, диханието на кладенеца ме лъхна право в лицето и аз подуших неописуемото зловоние на застояла вода и гниещи растения. Помъчих да се сдържа да не повърна и изгубих неравната битка. Като се държах за два пръта, за да не изгубя равновесие, се наведох рязко надолу и избълвах вечерята си и малкото вино, което бях изпил. Чух я как пльосва в тинестата вода и как ехото от плясъка отеква в каменните стени. Това ехо заедно с мисълта „Давай, каубой!“ се спотайваха в паметта ми през последните осем години. Често се будех посред нощ със спомена за този плясък, усещайки как треските от коловете се забиват в пръстите ми, впити като пиявици в грапавата дървена повърхност.

Отстъпих крачка назад и се спънах в омотаното тяло на Арлет. Залитнах и се строполих на земята. Обезобразената ѝ ръка се оказа на сантиметри от очите ми. Натиках я обратно под кувертюрата и потупах мъртвата си жена по рамото, сякаш за да я успокоя. Хенри продължаваше да лежи сред избуялите плевели с ръка под главата си. Приличаше на дете, заспало след изнурителен ден по време на жътва. Над главите ни звездите сияеха, хиляди или десетки хиляди на брой. Различих няколко съзвездия – Орион, Касиопея, Голямата и Малката мечка, – които баща ми ми бе показвал навремето. Някъде в далечината Рекс, кучето на семейство Котъри, излая веднъж. Помня как си казах: „Тази нощ никога няма да свърши.“ И това се оказа съвсем вярно. Що се отнася до съдбовните неща, тя така и не приключи.

Обгърнах вързопа с ръце, повдигнах го от земята и в същия миг почувствах как той се размърда. „Не, абсурд да съм го усетил!“ – мина ми през ума. Спрях се и зачаках движението да се повтори. Или по-скоро ръката ѝ да се изтръгне навън и да сграбчи китката ми с накълцаните си пръсти.

Обаче не последва нищо. Бях си го въобразил. Нямаше друго обяснение. И тъй, подпрях я на ръба на кладенеца и я катурнах вътре. За секунда зърнах как кувертюрата се размотава откъм долния край (където се намираха краката ѝ), след което чух плясъка. Беше доста по-силен от цопването на бълвоча ми, а и за разлика от него бе съпроводен с приглушено жвакащо тупване. Знаех си, че водата на дъното му не е дълбока, ала се надявах, че ще се окаже достатъчно дълбока, за да покрие трупа. Това глухо тупване обаче свидетелстваше, че съм се излъгал.

Изведнъж зад гърба ми се разнесе пронизителен смях. Беше толкова безумен и налудничав, че почувствах как кожата по гърба ми – от цепката на задника ми до тила ми – моментално настръхва. Хенри се бе свестил и се беше изправил на крака. Не, нещо повече – подскачаше сред буренаците зад краварника и се смееше, размахвайки ръце към осеяното със звезди небе.

– Мама е в кладенеца, но на мене не ми пука! – виеше той. – Мама е в кладенеца, но на мене не ми пука, защото вече няма кой да ме тормо-о-ози-и-и!11
  Перифраза на популярна детска песничка, изпълнявана и от рапъра Еминем под заглавието „Jimmy Crack Corn“. – Б.пр.


[Закрыть]

Бързо се озовах до него и го зашлевих с всичка сила през лицето, оставяйки кървави отпечатъци върху бузата, която още не знаеше що е бръснач.

– Млъквай! Ще ни издадеш! Какво си се раз… Виж, глупаво момче такова, пак разбуди онова проклето псе!

Рекс излая веднъж, два пъти, три пъти. После притихна. Двамата стояхме неподвижно – бях стиснал сина си за раменете – и се вслушвахме в нощта. По тила ми беше избила студена пот. Кучешкият лай проехтя още веднъж, преди животното да се успокои. Ако някой от Котъри се събудеше, сигурно щеше да си каже, че Рекс е лаел по някой енот. Или поне така се надявах.

– Прибирай се в къщата – наредих на сина си. – Най-лошото мина.

– Наистина ли, тате? – погледна ме с плаха надежда той. – Наистина ли?

– Да. По-добре ли си вече? Смяташ ли отново да припадаш?

– Да не би да съм припаднал?

– Да.

– Вече съм добре. Аз просто… просто не знам защо се смях така. Чувствах се объркан. Сигурно съм изпитвал облекчение. Най-накрая всичко свърши! – Той се захили и побърза да притисне ръка към устата си, сякаш беше малко дете, което неволно е казало лоша думичка пред баба си.

– Да – кимнах. – Всичко свърши. Ще останем тук. Майка ти ни напусна и избяга в Сейнт Луис… или май беше Чикаго… но ние ще останем тук.

– Тя… – Стрелна с поглед кладенеца и дървения капак, подпрян до коловете, които изглеждаха толкова злокобно тази нощ.

– Да, Ханк, тя направи точно това. – Майка му мразеше да го наричам Ханк, защото според нея било селско, но сега не можеше да направи нищо по въпроса. – Внезапно реши и замина. Разбира се, съжаляваме, но междувременно работата не може да чака. Нито пък училището…

– И аз все още мога да съм… приятел с Шанън?

– Естествено – отвърнах и в същия миг пред очите ми изплува картината как средният пръст на Арлет описва похотливи кръгове около чатала ѝ. – Разбира се, че ще можеш. Но ако някога почувстваш остра нужда да ѝ признаеш истината…

Лицето на сина ми мигновено се сгърчи от ужас.

– Никога!

– Радвам се, но така си мислиш сега. Запомни, че ако някога ѝ разкажеш истината, тя ще те напусне.

– Много ясно, че ще го стори – измърмори той.

– Сега влез в къщата и ми донеси две големи кофи от килера. Всъщност най-добре вземи две от кофите, които използваме за доене. Напълни ги от помпата в кухнята и им сложи от оня препарат, който тя държи под умивалника.

– Да загрея ли водата?

Чух гласа на майка си в главата си: „Кръвта се изпира със студена вода, Уилф. Запомни това.“

– Няма нужда – казах. – Аз ще дойда веднага щом наглася капака на кладенеца.

Той понечи да се обърне, но в последния момент се спря и ме хвана за ръката. Пръстите му бяха ледени.

– Никой не бива да узнава! – прошепна хрипкаво в лицето ми. – Никой не бива да узнава какво направихме!

– И никой никога няма да узнае – заявих му аз, като говорех доста по-уверено, отколкото се чувствах. Нещата вече се бяха объркали и тепърва започвах да си давам сметка, че стореното никога не прилича на онова, което си планирал.

– Тя няма да се върне, нали?

– Моля?

– Няма да ни навестява… като призрак, имам предвид? – Хенри всъщност каза „ненавистява“ – една от онези невинни детски грешчици, при които Арлет неизменно клатеше театрално глава и врътваше възмутено очи. И едва сега, цели осем години след този разговор, аз изведнъж осъзнах колко много прилича тази дума на „ненавист“.

– Не – отвърнах.

Ала грешах.

* * *

Надзърнах в кладенеца и въпреки че дълбочината му беше едва шест метра, единственото, което успях да различа в мрака на безлунната нощ, бяха неясните бледи очертания на кувертюрата. А може би това бе калъфката на възглавницата. Върнах дървения капак на мястото му, позакрепих го, колкото можах, и закрачих обратно към къщата. Опитах се да следвам маршрута, по който бяхме минали с ужасния си товар, като нарочно тътрузех крака, за да залича евентуалните следи от кръв. А на разсъмване щях отново да огледам всичко.

Тази нощ открих нещо, което повечето хора никога не се налага да научават – убийството е грях, убийството е проклятие (за съзнанието и духа на извършителя, дори и атеистите да са прави и да няма такова нещо като задгробен живот), ала е също така и труд, изнурителен труд. Двамата с Хенри търкахме пода на спалнята, докато гърбовете ни не бяха пронизани от страшни болки, след което се прехвърлихме към коридора, дневната и верандата. И всеки път, когато си мислехме, че сме приключили, някой от нас зърваше ново издайническо петънце. Когато зората започна да разцъфва, настъпващият ден завари Хенри на колене в спалнята, където търкаше фугите между дъските на паркета, а мен – в дневната, където изследвах всеки квадратен сантиметър от ръчно плетения килим на Арлет за онази капчица кръв, която би могла да ни издаде. Оказа се, че имаме късмет – върху тъканта му нямаше нищо, за разлика от непокритото дюшеме само на крачка встрани. Кръвта, капнала там, беше съвсем малко – все едно съм се порязал, докато съм се бръснал, – ала веднага я почистих и едва тогава се върнах в спалнята, за да проверя как се справя момчето ми. С радост установих, че вече изглежда по-добре, а и аз самият се чувствах далеч по-добре от снощи. Мисля, че донякъде това се дължеше на изгрева, който винаги успява да разпръсне и най-мрачните ни страхове. Обаче щом Джордж, нашият петел, изкукурига за първи път през този ден, Хенри се сепна и подскочи. После се засмя. Смехът му бе някак тих и неестествен, ала не ме ужаси по начина, по който снощният му кикот ми бе изкарал ангелите, когато той се свести между кладенеца и краварника.

– Днес не мога да отида на училище, тате. Твърде съм уморен. И… се страхувам, че хората може да разчетат изражението ми и да се досетят, че е станало нещо. Особено Шанън.

Дори не се бях замислил, че момчето трябва да ходи на училище; поредното доказателство за недоизпипаността на половинчатия ми план. Доколкото изобщо можеше да се нарече план. Едва сега си дадох сметка, че спокойно можех да отложа деянието за лятната ваканция – тя щеше да настъпи само след седмица, което означаваше, че нямаше да се наложи да чакаме кой знае колко.

– Можеш да останеш вкъщи до понеделник – казах му аз. – Тогава ще кажеш на учителя си, че си пипнал грип и не си искал да заразиш целия клас.

– Не е грип, но наистина не се чувствам добре – отвърна Хенри.

Същото важеше и за мен.

Взехме един чист ленен чаршаф от скрина ѝ (колко много неща в тази къща бяха нейни… ала занапред нямаше да е така), постлахме го на пода и струпахме окървавеното спално бельо отгоре му. Дюшекът също беше изцапан с кръв и трябваше да бъде изхвърлен. Добре, че в бараката отзад имах още един, макар и не толкова удобен. Увих спалното бельо с чаршафа, а Хенри се зае с дюшека. Отнесохме ги до кладенеца точно преди слънцето да се покаже над хоризонта. Небето бе идеално чисто, без нито едно облаче. Очертаваше се денят да е чудесен за царевицата.

– Не мога да погледна вътре, тате.

– Няма нужда – успокоих го и отново повдигнах дървения капак. Укорих се, че трябваше да оставя кладенеца отворен – „Мисли няколко хода напред и пести усилията си“, както обичаше да казва баща ми, – макар и да знаех, че за нищо на света не бих могъл да го сторя. Не и след като бях усетил (или си бях помислил, че усещам) онова последно нейно помръдване.

Вече виждах дъното далеч по-добре и онова, което видях, направо ме ужаси. Трупът на Арлет явно се бе приземил в седнало положение, като краката ѝ бяха под торса. Калъфката за възглавница се бе съдрала и сега лелееше в скута ѝ. Завивката и кувертюрата се бяха разхлабили и се разстилаха върху раменете ѝ като екзотична наметка. Картината се допълваше от конопения чувал, който се бе заплел в косата ѝ и я опъваше назад, подобно на мрежичка за коса. Ако човек не знаеше, че Арлет е мъртва, навярно би си казал, че се е наконтила за специална нощ в града.

„Да! Точно така! Специална нощ в града! Ето защо съм толкова щастлива! Ето защо усмивката е от едното ухо до другото! Виждаш ли колко яркочервено е червилото ми, Уилф? Никога не бих отишла така на църква, нали? Не, такова червило жените си слагат, когато възнамеряват да правят онова ужасно нещо с мъжете си! Защо не слезеш тук долу при мен, Уилф? Хайде, ела! Не ти трябва стълба, направо скачай! Покажи ми колко силно ме желаеш! Ти направи ужасното нещо с мен, нека сега и аз да направя ужасното нещо за теб!“

– Тате? – Хенри стоеше с гръб към кладенеца и с лице към краварника. Раменете му бяха отпуснати като на хлапе, което очаква да го напердашат. – Всичко наред ли е?

– Да – кимнах и запратих долу ленения вързоп, надявайки се, че ще уцели главата ѝ и ще закрие тази отвратителна усмивка, ала вместо там се озова в скута ѝ. Сега Арлет изглеждаше така, сякаш седи сред някакъв странен кървав облак.

– Вече покрита ли е? Покрита ли е, тате?

Грабнах дюшека от ръцете му и хвърлих и него в кладенеца. Тесният му край цопна в застоялата вода и горната част се опря в каменната стена, след което дюшекът бавно се прегъна на две и се спусна отгоре ѝ като импровизиран заслон. Проклетата ѝ кървава усмивка и килнатата ѝ на една страна глава най-накрая се скриха.

– Сега вече е покрита – казах на сина си и върнах дървения капак на мястото му, давайки си сметка, че ми предстои още много работа – кладенецът тепърва трябваше да бъде запълнен. Както и да е, отдавна бях закъснял с изпълнението на тази задача; единственото, което бях предприел, за да огранича опасността от падане в дупката, бе ограждението от колове около нея. – Да влезем в къщата и да закусим нещо.

– Не мога да сложа и залък в устата си!

Обаче го направи. И двамата го направихме. Опържих яйца, бекон и картофи и двамата ометохме всичко до последната хапка. Усилният труд изостря апетита. Всеки ще ви го каже.

* * *

Този ден Хенри спа чак до късния следобед. Аз обаче останах буден. Част от тези часове прекарах на кухненската маса – пиех чаша след чаша силно турско кафе. А през останалото време се разхождах из царевичната нива. Тръгвах по един от редовете, заслушан в шумоленето на листа, а щом стигнех до края му, се връщах по друг ред. През юни, когато новата реколта всеки момент ще узрее, тя сякаш ти говори. Това, изглежда, смущава някои хора (а има и глупаци, които твърдят, че този звук всъщност се дължи на растежа на царевицата), но аз винаги съм го намирал за успокояващо. По някакъв начин този едва доловим шепот успява да пречисти съзнанието ми. Сега, докато седя в тази хотелска стая насред големия град, това шумолене ми липсва. Градският живот не е за хората, свикнали да живеят сред природата; за тях това си е живо мъчение и проклятие.

Явно изповедта, също както и извършването на самото престъпление, не е никак лесна работа…

И така, крачех бавно по редовете, заслушан в шепота на царевичните класове, и се мъчех да измисля наистина добър план какво да правя оттук нататък. И този път наистина успях. Може би защото нямах друг избор – все пак не само моят живот бе заложен на карта.

Имало е времена, и то само преди двайсетина години, когато един мъж в моето положение не е имал никакви причини да се тревожи; в онези дни никой не се е бъркал в работата на мъжа, особено ако е бил уважаван фермер – човек, който плаща данъците си, ходи на църква в неделя, подкрепя бейзболния отбор „Хемингфорд Старс“ и гласува за републиканците. Мисля, че в онези дни в стопанствата в „средните щати“, както ги наричаме, са се случвали най-различни неща. Неща, които са оставали незабелязани и никой не си е пъхал носа в тях. В онова не толкова далечно време съпругата на един мъж си е била изцяло негова работа и ако случайно е изчезнела… точка по въпроса и толкова.

Тези дни обаче безвъзвратно са отминали, а дори и да не бяха… пак си оставаше въпросът със земята. Онези сто акра. Компанията „Фарингтън“ си ги искаше за проклетата си свинекланица, а Арлет бе успяла да ги убеди, че ще си ги получат без проблеми. Това означаваше опасност, а опасността на свой ред означаваше, че играта е загрубяла и половинчатите кроежи и планове вече нямат място в нея.