355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Стивън Кинг » Зъл мрак, угаснали звезди » Текст книги (страница 23)
Зъл мрак, угаснали звезди
  • Текст добавлен: 14 сентября 2016, 21:09

Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"


Автор книги: Стивън Кинг


Жанр:

   

Ужасы


сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 28 страниц)

Знаеше ли всичко за съпруга си? Не, разбира се. Както той не знаеше всичко за нея: например как понякога (предимно през дъждовните дни или през безсънните си нощи) тя се тъпчеше със сладоледени десертчета дори когато вече не ѝ бяха вкусни, дори когато ѝ призляваше от тях. Или за слабостта ѝ към новия пощальон, който ѝ се струваше адски чаровен. Нямаше начин да знаят всичко един за друг, обаче Дарси беше убедена, че след двайсет и седем години брак са наясно с най-важните неща. Бракът им беше успешен и статистически се причисляваше към петдесетте процента съпружески съюзи, издържали проверката на времето. Тя безрезервно вярваше в това, както вярваше в гравитацията.

Вярваше… до онази нощ в гаража.

2.

Дистанционното за телевизора отказа да работи, а в шкафа вляво от умивалника в кухнята нямаше подходящи батерии. Тя намери всякакви други, дори неотворена опаковка от най-тънките от волт и половина, обаче липсваха тъкмо онези, които ѝ трябваха. Затова отиде в гаража – знаеше, че Боб държи там резервни от марката „Дюрасел“ – и това промени живота ѝ. Все едно, че кръжеше във въздуха. Едно погрешно движение и щеше да полети към земята.

Между кухнята и гаража имаше покрит коридор. Дарси претича по него, като се загърна с домашния си халат – преди два дни циганското лято внезапно си беше отишло и сега, макар че още беше октомври, студът беше като през декември. Леденият вятър хапеше глезените ѝ. Май трябваше да си обуе чорапи и панталон, но сериалът „Двама мъже и половина“ започваше след по-малко от пет минути, а проклетият телевизор беше замръзнал на Си Ен Ен. Ако Боб си беше вкъщи, щеше да го помоли ръчно да превключи каналите – все някъде имаше бутони за тази цел, може би отзад на телевизора, където само един мъж можеше да ги намери, после да го изпрати за батериите. В крайна сметка гаражът беше неговото царство. Тя влизаше там само за да изкара колата си, и то когато времето беше лошо, иначе паркираше на алеята пред къщата. Обаче Боб беше в Мантпилиър, за да направи оценка на колекция на едноцентови монети, емисия от 1943, и тя поне временно беше еднолична господарка в къщата.

Напипа бутоните до вратата и ги натисна с опакото на дланта си. Флуоресцентните лампи на тавана се включиха и забръмчаха. Големият гараж беше идеално подреден, инструментите висяха на куките по стените, по работната маса на Боб също нямаше нищо излишно. Върху бетонния под, боядисан в оловносиво, нямаше петна от масло; според Боб тези петна означаваха, че колата на собствениците е таратайка или че те са мърльовци. Новият приус, с който през седмицата той отиваше на работа в Портланд, беше в гаража; заминал беше за Върмонт с джипа си „Тойота“, навъртял сума километри. Волвото на Дарси беше паркирано навън.

– Толкова е лесно да го изкараш – беше ѝ казвал стотици пъти (когато си женен двайсет и седем години, някои фрази стават ежедневие). – Отваряш вратата с дистанционното, монтирано на сенника, и готово!

– Предпочитам да е отвън, за да я гледам – неизменно отговаряше тя, макар че всъщност се страхуваше да не закачи вратата, докато изкарва волвото на заден ход. Мразеше да кара на задна. Предполагаше, че Боб знае истинската причина, както тя знаеше за манията му да държи банкнотите в портфейла си по определен начин и никога да не оставя книгата отворена, когато прекъсне за малко четенето, защото така се пречупвало гръбчето.

Слава богу, че в гаража беше топло – големи сребристи тръби пресичаха тавана. Дарси се приближи до работната маса, на която стояха няколко тенекиени кутийки, всяка с прилежно написан етикет: БОЛТОВЕ, ВИНТОВЕ, ГВОЗДЕИ, СКОБИ и (този надпис ѝ беше най-симпатичен) РАЗНИ ЩУРОТИИ. На стената висеше календар с девойка по бански, която изглеждаше потискащо млада и секси; вляво с кабарчета бяха прикрепени две снимки. Под старата фотография на Дони и Петра с червени екипи на „Ред Сокс“ на бейзболното игрище на Детската лига в Ярмът Боб беше написал с флумастер „МЕСТНИЯТ ОТБОР, 1999“. На другата, която беше много по-нова, Петра – вече пораснала и почти красива – стоеше прегърната с годеника си Майкъл пред ресторант за морски дарове на Олд Орчард Бийч. Надписът отдолу гласеше „ЩАСТЛИВАТА ДВОЙКА“.

Шкафчето с батериите беше вляво от снимките и на него Боб беше написал „ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ДЖУНДЖУРИИ“. Дарси тръгна към него, без да гледа в краката си, разчитайки на почти маниакалната акуратност на съпруга си, и се спъна в кашон, който се подаваше изпод работната маса. Залитна и в последния момент се хвана за плота. Счупи си нокът – хем я заболя, хем се ядоса, обаче остана на крака. Което беше хубаво. Даже чудесно, след като нямаше кой да се обади на 911, ако си беше разбила главата на пода – без петна от грес и безукорно чист, но адски твърд.

Можеше да избута с крак кашона – по-късно се сети за тази възможност и се замисли върху нея като математик, който си блъска главата върху неразбираемо и трудно уравнение. Обаче видя най-отгоре каталог за плетива и се наведе да го вземе. Отдолу се показа диплянка на скъпия магазин „Брукстоун“. А под него каталог на интернет магазина за перуки на Пола Йънг… на „Талбът“… „Блумингдейл“…

– Боб! – изкрещя вбесено, както когато той влизаше вкъщи с кални обувки или захвърляше мокрите пешкири на пода в банята, все едно се намираше в луксозен хотел с камериерки. Защото ѝ беше ясен, защото можеше да чете мислите му. Беше си въобразил, че тя пръска прекалено много пари за поръчки по каталози, и дори си беше позволил да заяви, че е пристрастена (което беше нелепо – беше пристрастена към сладоледените десертчета „Бътърфингър“). След този психологически анализ Дарси не му проговори цели два дни. Обаче и той я познаваше прекрасно и знаеше, че жена му е от хората, които забравят онова, което не е пред очите им. Затова хитрецът беше събрал каталозите ѝ и ги беше скрил в гаража. Вероятно възнамеряваше по-късно да ги изхвърли в контейнера за смет.

„Данскин“… „Експрес“… „Макуърлд“… „Лейла Грейс“…

С всяка нова находка гневът ѝ се разпалваше още повече. Човек би си казал, че са пред фалит заради нейното прахосничество, което беше пълна глупост. Беше забравила „Двама мъже и половина“; вече си мислеше как да среже Боб, когато ѝ се обади от Мантпилиър (винаги ѝ се обаждаше, когато след вечерята се върнеше в мотела). Първо обаче щеше да занесе всички каталози обратно в къщата – вероятно на три-четири курса, понеже купчината беше висока почти метър, пък и заради луксозната хартия проклетиите тежаха адски много. Нищо чудно, че се беше спънала в кашона.

„Премазана от каталози – помисли си. – И това ако не е нелепа смърт, здраве му…“

Мисълта ѝ се прекърши като суха клонка. Докато мислеше, машинално ровеше из брошурите и под „Гузбери Пач“ (за обзавеждане в стил рустик) се натъкна на нещо, което не беше каталог. Изобщо не беше. Списание „Сексробини“. Нямаше да ѝ направи впечатление, ако го беше намерила в чекмедже на Боб или на полицата с „вълшебните“ му лосиони против косопад. Обаче фактът, че го откриваше сред каталозите – нейните каталози! – говореше за нещо повече от срама на един мъж да си признае склонността към сексуалните извращения.

Голата жена на корицата беше завързана за стол с дебели въжета, които прерязваха гърдите и корема ѝ; черна качулка закриваше само горната половина на лицето ѝ и се виждаше, че тя крещи. Брадичката, шията и раменете ѝ бяха окървавени. Под снимката с тлъсти жълти букви беше написана гнусна реклама: „МРЪСНИЦАТА БРЕНДА СИ ГО ТЪРСИ… И ЩЕ СИ ГО ПОЛУЧИ НА СТРАНИЦА 49!“

Дарси не възнамеряваше да разгърне списанието нито на четирийсет и девета, нито на която и да е страница. Вече си беше обяснила за какво става въпрос: мъжко любопитство. Веднъж в чакалнята на зъболекаря беше прочела в „Космополитън“ статия по този въпрос. Читателка беше споделила с един от многобройните консултанти на списанието (този беше щатен психолог, специалист по нестандартен секс), че е намерила в куфарчето на мъжа си няколко списания за гейове с доста откровени фотографии. Жената се притесняваше, че благоверният ѝ може да е прикрит хомосексуалист, но добавяше, че ако той е обърнал резбата, със сигурност не го показва в леглото с нея.

Отговорът на психолога гласеше, че читателката няма повод за тревога. Защо? Защото мъжете по природа били склонни към авантюри и мнозина любопитствали да проучат сексуални практики, които или са алтернативни (хомосексуални връзки или групов секс), или фетишистки (преобличане с женски дрехи, публичен секс). И, разбира се, садомазохизъм. Специалистът добавяше, че някои жени също харесват садомазохизма, което беше удивило Дарси, макар познанията ѝ в тази област да бяха равни на нула.

„Мъжко любопитство“ – повтори мислено. Вероятно Боб беше видял списанието на някаква вестникарска сергия (макар че ѝ беше трудно да си представи как подобна корица се мъдри сред други печатни издания) и то го е заинтригувало. Или го е намерил захвърлено от някого в супермаркета. Занесъл го е вкъщи, тайно го е разгледал в гаража, изпитал е отвращение, сходно с нейното (кръвта по лицето и раменете на жената явно не беше истинска, но устата ѝ, раззината в писък, изглеждаше твърде реална), и го е пъхнал сред каталозите, предназначени за рециклиране, та тя да не го намери и да му вдигне скандал. Точно така. Гнусното списание беше само едно и беше попаднало случайно в ръцете на Боб. Дарси знаеше, че ако си направи труда да стигне до основата на планината от каталози, няма да намери подобно. Може би няколко броя на „Пентхаус“ и няколко списания за дамско бельо – известно ѝ беше, че повечето мъже харесват коприна и дантели и Боб не правеше изключение, но нищо от рода на „Сексробини“.

Отново погледна корицата и забеляза нещо странно: липсваше цена. И баркод. Обърна го, защото ѝ беше любопитно колко струва такъв боклук, и потрепери от отвращение, като видя снимката на гола блондинка, завързана за метална операционна маса. Обаче ужасеното изражение на тази жена беше истинско колкото тридоларова банкнота, което поуспокои Дарси. А едрият полугол мъж, стиснал голям нож и надвесен над блондинката, изглеждаше нелепо с тези къси кожени панталонки: повече приличаше на счетоводител, отколкото на почитател на садомазохизма, готвещ се да разфасова поредната мръсница.

„Боб е счетоводител“ – напомни ѝ тихо гласче.

Нелепа мисъл се изстреля от прекалено голямата Зона на глупостта в мозъка ѝ. Дарси я отблъсна и отново пъхна гнусното списание сред рекламните каталози, след като се увери, че и отзад няма нито цена, нито баркод. Натика кашона обратно под работната маса (беше се отказала да върне каталозите вкъщи) и внезапно ѝ хрумна отговора на мистерията с липсващата цена. Списанието беше от онези, които се продаваха с найлонова опаковка, прикриваща най-отблъскващите подробности. Цената и баркодът са били върху найлона. Точно така – друго не би могло да бъде. Което пък я наведе на мисълта, че Боб е купил гнусното издание, а не го е извадил от кошчето за отпадъци.

Може да го е поръчал по интернет. Вероятно има сайт за подобни и много други гадости.

– Няма значение – каза и отривисто кимна. – Сложи му кръст. Тури му пепел. Точка. – Ако повдигнеше въпроса, когато Боб ѝ се обадеше вечерта или когато се върнеше вкъщи, той щеше да изпадне в неловко положение и да започне да се защитава. Вероятно щеше да я нарече наивница по отношение на секса (което беше самата истина) и да я обвини, че прави от мухата слон (което тя искаше да избегне). Решението беше да се прави на ударена. За нея бракът беше като къща, която непрекъснато се достроява и всяка година се добавят по няколко стаи. Една година след сватбата бракът е като къщурка, а след двайсет и седем години съвместно съжителство вече е грамадна сграда с множество пристройки. Сграда с напукани стени и множество килери, някои прашни и забравени, други пълни с неприятни реликви, които съжаляваш, че си открил. И какво от това? Голямо чудо – изхвърляш ги или ги подаряваш на Армията на спасението.

Тази мисъл толкова ѝ допадна, че я изрече на глас:

– И какво от това? Голямо чудо! – И за да докаже, че не ѝ пука, хвана кашона с две ръце и го избута чак до стената.

Нещо изтрака. Какво ли беше?

„Не е важно“ – каза си Дарси; беше почти сигурна, че мисълта не идва от Зоната на глупостта, а от онази на интелигентността. Под масата беше тъмно, нищо чудно да се разхождаха мишки. Мишки се заселваха дори в добре поддържан гараж като този, особено когато застудееше, а подплашената мишка хапе лошо.

Тя се изправи, изтупа прахта от халата си и излезе от гаража. На половината път по коридора чу как телефонът зазвъня.

3.

Влезе в кухнята, преди да се включи секретарят, но не вдигна слушалката. Ако беше Боб, предпочиташе машината да запише обаждането му. Тъкмо сега нямаше никакво желание да разговаря с него. Страхуваше се, че гласът ѝ ще я издаде. Той щеше да предположи, че е отишла я до близкия магазин, я до видеотеката, и щеше да телефонира след час. Дотогава тревогата ѝ от неприятната находка щеше да е попреминала и нямаше да ѝ попречи да води нормален разговор.

Само че не беше Боб, а Дони:

– Да му се не види! Много исках да ви чуя, мили хора.

Дарси вдигна слушалката, облегна се на плота и каза:

– Казвай. Бях в гаража и докато дойда…

Дони беше на седмото небе от радост. Сега живееше в Кливланд, Охайо, и след като с приятеля му две години се бъхтиха в най-голямата рекламна агенция в града, без да получат насърчение или повишение, решиха да започнат самостоятелен бизнес. Боб се опита да го разубеди и изтъкна, че Дони и съдружникът му никога няма да получат банковия кредит, необходим им да си стъпят на краката през първата година.

– Слез на земята – каза му предишния път, когато разговаряха по телефона. Беше в края на зимата и последният сняг още се криеше под дърветата и храстите в задния двор. – Ти си на двайсет и четири, също и приятелят ти Кен. Чак след година ще имате право на специална застраховка за колите си. Какво ти говори това? Че нито една банка няма да ви отпусне двайсет и седем хиляди долара за започване на бизнес, особено сега, когато икономиката е в сериозна криза.

Обаче двамата бяха получили заема и в същия ден бяха сключили два важни договора. Първият беше със собственик на голям автосалон, който търсеше нестандартен подход за привличане на клиенти на възраст между трийсет и четирийсет години. Вторият беше със същата банка, която беше отпуснала заема на „Андерсън енд Хауард“.

Дарси радостно възкликна и Дони се засмя. Разговаряха двайсетина минути, по едно време бяха прекъснати от сигнала за друго обаждане.

– Искаш ли да се обадиш? – попита Дони.

– Не, това е баща ти. Замина за Мантпилиър да оцени някаква ценна колекция от монети. Пак ще позвъни, преди да си легне.

– Как е той?

„Добре – помисли си Дарси. – На стари години има нови интереси.“

– На крак, свеж като кукуряк – отговори, цитирайки една от любимите фрази на Боб, и Дони се засмя. Смехът му стопли сърцето ѝ.

– А сестра ми?

– Обади ѝ се и разбери, Доналд.

– Да, да, непременно. Все се каня да ѝ звънна и все не ми остава време. Бъди така добра да ме осведомиш.

– Много е щастлива. Трескаво се подготвя за сватбата.

– Човек би казал, че ще се омъжва другата седмица, а не през юни.

– Драги, ако не положиш усилие да разбереш жените, ще си останеш стар ерген.

– Не бързам да се вържа. Харесва ми да купонясвам.

– Стига да не прекалиш с удоволствията.

– Обещавам да внимавам. Извинявай, но се налага да затворя, мамо. След половин час имам среща с Кен на по едно питие. Започваме да обмисляме рекламата за автосалона.

Тя понечи да го предупреди да внимава с пиенето, обаче се отказа. Дони още изглеждаше като деветокласник, а в съзнанието ѝ си оставаше петгодишно хлапе с червено яке, което неуморно сновеше с тротинетката си напред-назад по алеите на парк „Джошуа Чембърлейн“ в Паунал, но вече не беше нито едното, нито другото. Беше млад мъж и – колкото и невероятно да изглеждаше – млад предприемач, който правеше първите си стъпки в големия свят на бизнеса.

– Добре – каза в слушалката. – Благодаря за обаждането. Много ме зарадва.

– И на мен ми беше приятно да си поговорим. Поздрави стареца, когато се върне, и му предай, че го обичам.

– Непременно.

– На крак, свеж като кукуряк! – Дони се изкиска. – Колко ли млади скаути са научили от него този бисер?

– Всички до един. – Дарси отвори хладилника да провери дали случайно не е останало сладоледено десертче „Бътърфингър“, което с трепет очаква да попадне в любящите ѝ ръце. Нямаше нито едно. Ужас!

– Обичам те, мамо.

– И аз те обичам.

Тя затвори и установи, че се усмихва. Лошото ѝ настроение се беше разсеяло. Само че след секунди усмивката ѝ помръкна.

Изтракването!

Чула го беше, когато избута под работната маса кашона с каталозите. Звукът не беше като от удряне на картона в изпуснат инструмент, а ѝ се беше сторил някак глух.

Не ме е грижа!

За жалост беше тъкмо обратното. Тя изпитваше натрапчивото усещане за недовършена работа. Какво беше изтракало отдолу? Имаше ли още гнусни списания, скътани в кашона?

Не искам да знам.

Да, да, но все пак трябваше да узнае истината. Ако списанието беше само едно, значи беше права, като си мислеше, че съпругът ѝ е задоволил сексуалното си любопитство, надничайки в онзи отвратителен (и откачен) свят. Дори да имаше още списания, положението не беше толкова страшно – та нали Боб беше приготвил за изхвърляне всичко в кашона. И все пак… някакво тревожно чувство не ѝ даваше покой.

Най-много я притесняваше изтракването. То се натрапваше в ума ѝ, измествайки въпросите относно списанията.

Взе от килера електрическо фенерче и тръгна обратно към гаража. Загърна се по-плътно с домашната роба и съжали, че не си е сложила якето. Навън все повече застудяваше.

4.

Дарси коленичи, отмести настрана кашона с каталозите и освети с фенерчето пространството под работната маса. В първия момент видя само две тъмни ивици на дървения перваз, едната беше малко по-широка. После усети безпокойство и внезапно нещо я сви под лъжичката. Натъкнала се беше на скривалище.

„Зарежи всичко, Дарси. Това засяга само Боб и ако искаш, да си живееш спокойно, не бива да се намесваш.“

Уместен съвет, обаче тя беше стигнала твърде далеч, за да го изпълни. Без да изпуска фенерчето, пропълзя под масата, очаквайки по лицето ѝ да полепнат паяжини, но паяжини нямаше. Нейният оплешивяващ съпруг, колекциониращ редки монети и водач на малките скаути, беше голям чистник.

„Пък и явно често пропълзява под масата, затова няма как да се образуват паяжини.“

Вярно ли беше? Нямаше как да е сигурна, нали така?

Мислеше обаче, че е права.

Освети с фенерчето и видя, че двете тъмни линии са прорези в перваза на пода, обособяващи парче с дължина около двайсет и пет сантиметра, по средата на което имаше ос, позволяваща въртенето му. Сигурно го беше ударила, когато блъсна навътре кашона, но още не разбираше какво е изтракало. Натисна единия край на дървеното парче, то се завъртя и разкри дупка в стената… скривалище! Дарси реши, че може би вътре има още списания, навити на руло, но видя малка дървена кутия, която ѝ беше добре позната. Тъкмо тя беше изтракала, когато подвижният перваз я беше съборил.

Дарси се пресегна, хвана кутията и макар лошото ѝ предчувствие да беше толкова силно, че сякаш бе осезаемо, я извади от скривалището. Беше кутийката от дъбово дърво, която преди около пет години беше подарила на Боб за Коледа. Дали пък не беше за рождения му ден? Не беше сигурна. Спомняше си само, че я беше купила доста изгодно от магазина за художествени произведения в Касъл Рок. На капака ръчно беше гравирана верига. Под нея имаше пирографиран надпис, осведомяващ за предназначението на кутията: КОПЧЕТА ЗА РЪКАВЕЛИ. На работа Боб носеше ризи с обикновени копчета на маншетите, но притежаваше много и доста изискани копчета за ръкавели. Дарси беше решила, че елегантната кутия ще го стимулира да ги прибере на едно място, за да са му под ръка. Той разопакова подаръка и ахна от възхищение, после го остави на нощното си шкафче. Сега Дарси се сети, че напоследък не е виждала кутията. И как да я види, след като беше скрита в гаража? Готова беше да заложи къщата и парцела под нея (друг любим лаф на Боб), че ако я отвори, вътре няма да намери копчета за ръкавели.

Тогава не я отваряй.

Още един чудесен съвет, но вече беше прекалено късно да го изпълни. Чувствайки се като жена, която случайно е влязла в казино и в пристъп на безумие е заложила на една карта парите си, спестявани цял живот, тя отвори кутийката.

Дано е празна. Моля те, Господи, ако ме обичаш, нека е празна.

Обаче не беше. Вътре имаше три пластмасови карти, завързани с ластиче. Тя ги извади с два пръста, все едно бяха мръсен парцал, бъкащ от микроби. После махна ластичето.

Не бяха кредитни карти, както си беше помислила в първия момент. Горната беше карта за кръводарител към Червения кръст на името на Марджъри Дювал. Кръвна група – А положителна, местоживеене – Нова Англия. Дарси обърна пластмасовото правоъгълниче и видя, че Марджъри – която и да беше тя – е дарявала кръв на 10 август 2010. Преди три месеца.

Да му се не види, коя беше тази жена? Как Боб се беше запознал с нея? И защо името и изглеждаше странно познато?

Следваше абонаментна карта за обществената библиотека „Норт Конуей“, отново на името на Марджъри Дювал; написан беше и адресът ѝ: Хъни Лейн 17, Саут Гансет, Ню Хемпшир.

Последното пластмасово правоъгълниче беше шофьорската книжка на Марджъри Дювал, издадена в Ню Хемпшир. На снимката се виждаше най-обикновена жена на около трийсет и пет, не особено привлекателна (всъщност никой не излиза добре на снимката за шофьорска книжка), но доста симпатична. Тъмнорусата ѝ коса беше прибрана или на кок, или на опашка – от фотографията не можеше да се прецени. Дата на раждане: 6 януари 1974. Адресът беше същият като на картата от библиотеката.

Дарси внезапно осъзна, че вие като куче. Ужасяваше се от звуците, които се изтръгваха от гърлото ѝ, но не можеше да спре. Стомахът ѝ беше заменен от оловна топка, която дърпаше надолу вътрешностите ѝ и им придаваше нови и гнусни форми. Сети се защо Марджъри Дювал ѝ изглежда позната – беше видяла снимката ѝ във вестника. И в новинарската емисия в шест по телевизията.

Не си усещаше ръцете, но някак си съумя да омотае ластичето около картите, сложи ги обратно в кутията и я върна в скривалището. Канеше се да го затвори, когато се чу да казва:

– Не, не, не, не е вярно. Не може да бъде.

Чий беше гласът: на глупавата или на умната Дарси? Невъзможно ѝ беше да прецени. В едно беше сигурна – че глупавата Дарси е отворила кутийката.

Отново я извади. Помисли си: „Станала е грешка, точно така, няма друго обяснение, женени сме от двайсет и седем години, щях да разбера.“ Отвори капака и се запита възможно ли е наистина да познаваш някого.

Преди тази вечер щеше да отговори утвърдително.

Шофьорската книжка на Марджъри Дювал беше отгоре, а преди – най-отдолу. Дарси я пъхна под другите две. Коя обаче беше отгоре – онази от Червения кръст или от библиотеката? Беше елементарно, след като имаше само две възможности, но тя беше прекалено разстроена, за да мисли логично. Сложи отгоре картата от библиотеката и веднага разбра, че е сгрешила, защото първото, което видя при отварянето на кутийката, беше нещо червено, кървавочервено… ами да, естествено е картата за кръводарител да е червена и тъкмо тя беше отгоре.

Размести пластмасовите правоъгълничета и тъкмо се канеше да ги завърже с ластика, телефонът в къщата отново зазвъня. Беше той. Боб. Обаждаше се от Върмонт и ако тя беше в кухнята и можеше да вдигне слушалката, щеше да чуе жизнерадостния му глас (глас, който познаваше като собствения си): „Здрасти, скъпа, как си?“

Пръстите ѝ затрепериха, ластикът се скъса и излетя. Дарси извика, но не знаеше дали от яд или от страх. Всъщност от какво да се страхува? През двайсет и седемте години на брака им Боб не я беше пипнал с пръст… освен да я помилва. И само няколко пъти ѝ беше повишил глас.

Телефонът иззвъня отново… и отново… после престана. Сега Боб диктуваше съобщение: „Пак не те намерих. Да му се не види! Обади ми се, че се притеснявам. Номерът е…“ Щеше да издиктува и номера на стаята си. Не оставяше нищо на случайността, не приемаше нищо за дадено.

Онова, което си мислеше Дарси, беше пълен абсурд. Като онези чудовищни страхове, които понякога се надигат от тинестото дъно на човешкия ум и изглеждат ужасяващо правдоподобни: стомашните киселини със сигурност предвещават инфаркт, главоболието е признак за тумор в мозъка и пропускът на Петра да телефонира в неделя вечер означава, че е била блъсната от кола и лежи в кома в някоя болница. Само че тези страшни мисли обикновено изплуваха в четири сутринта, когато безсънието владееше разума. Не и в осем вечерта… къде беше проклетото ластиче?

Най-после го намери зад кашона с каталозите, които никога повече нямаше да погледне. Пъхна го в джоба си, понечи да потърси друго, без да осъзнава къде се намира, и си удари главата в дървения плот. Изби я на плач.

Не намери ластици в нито едно чекмедже на работната маса и този път се разрида. Върна се по коридора (беше пъхнала в джоба си ужасяващите и необясними лични документи) и извади ластик от кухненското чекмедже, в което държеше какви ли не боклуци: кламери, канапчета, магнитчета за хладилници, които вече не се залепваха. Едно беше с надпис „ПРАВИЛАТА НА ДАРСИ“ и Боб ѝ го беше пъхнал в чорапа с коледни подаръчета.

Лампичката на телефона на кухненския плот примигваше ритмично, сякаш повтаряше: „Съобщение, съобщение, съобщение.“

Дарси забърза обратно към гаража и този път не се загърна по-плътно с домашния си халат. Вече не усещаше студа в коридора, понеже вледененото ѝ сърце я смразяваше отвътре. И оловната топка опъваше надолу вътрешностите ѝ. Като в просъница почувства, че ѝ се ходи до тоалетната. И то спешно.

„Няма значение. Стискай. Представи си, че си на магистралата и следващото място за почивка е след трийсет километра. Довърши започнатото. Върни картите в кутията, както си бяха. После можеш да…“

Какво? Да ги забрави ли?

Друг път.

Омота ластичето около личните документи, забеляза, че шофьорската книжка някак си се е озовала най-отгоре, и мислено се нарече смотана тъпачка – обида, заради които би зашлевила Боб. Не че някога я беше обиждал по този начин.

– Тъпачка, но не и сексробиня – промърмори тъкмо когато стомахът отново жестоко я сви. Коленичи и зачака пристъпът да премине. Ако наблизо имаше тоалетна, щеше да се втурне към нея, само че нямаше. След като пристъпът премина (доста неохотно), тя подреди личните документи, както мислеше, че ги е намерила (карта за кръводарител, карта за библиотеката, шофьорска книжка), и ги върна в кутията за ръкавели, а кутията пъхна обратно в скривалището. Блъсна единия край на отрязания дървен перваз, той се завъртя и затвори дупката в стената. Ред беше на кашона с каталози – бутна го под работната маса така, че малко да се подава навън. Боб нямаше да разбере, че го е пипала.

Дали? Ако съпругът ѝ беше такъв, за какъвто го мислеше (мисълта за това беше чудовищна, като се има предвид, че само преди половин час тя се вълнуваше само как по-бързо да намери батерии за дистанционното), то явно беше и много предпазлив… свръхпредпазлив, ако беше вярно онова, което предполагаха проклетите (не, ужасните лични документи). Свръхнаблюдателен. Коварен.

До тази вечер тази дума не ѝ беше хрумвала, когато мислеше за Боб.

– Не – каза на гаража. Беше плувнала в пот, косата ѝ беше залепнала за челото, стомахът я свиваше и ръцете ѝ трепереха като на човек, страдащ от Паркинсон, но гласът ѝ беше необичайно спокоен. – Невъзможно е. Има някаква грешка. Мъжът ми не е Бийди.

Тя се върна в къщата.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю