Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 28 страниц)

17.

Полицаят, който записа показанията ѝ, беше местен и се казваше Харолд Шрусбъри. Дарси не го познаваше, но с жена му Арлин Шрусбъри бяха приятелки от кръжока по плетиво. Докато разговаряха в кухнята, парамедиците огледаха трупа на Боб и го натовариха на линейката, без да подозират, че в него се крие още един мъртвец. Мъртвец, който беше много по-опасен от експерт-счетоводителя Боб Андерсън.

– Искате ли кафе, полицай Шрусбъри?

Той погледна треперещите ѝ ръце и каза, че с удоволствие ще направи и за двама им.

– Много ме бива в кухнята – добави.

– Арлин е пропуснала да го спомене – промърмори Дарси и крадешком надникна в бележника, който той беше оставил отворен на масата. Засега беше записал само нейното име, името на Боб, адреса и телефонния им номер. Според нея това беше добър признак.

– Да, тя предпочита да крие уменията ми. Госпожо Андерсън… Дарси… много съжалявам за загубата ви и съм убеден, че Арлин щеше да каже същото.

Тя отново се разплака. Полицай Шрусбъри откъсна от ролката парче домакинска хартия и ѝ го подаде:

– По-здрава е от носните кърпички.

– Явно имате опит…

Той видя, че кафеварката е заредена, и я включи.

– Уви, често ми се налага да утешавам опечалени хора. – Отново седна до масата и добави: – Ще ми разкажете какво се случи? В състояние ли сте?

Дарси му разказа. Първо Боб намерил ценната монета в плика с рестото от закусвалнята и много се зарадвал. Отпразнували находката с вечеря в ресторант „Перлата“ в Портланд. Боб пил повече от обичайното и започнал да се държи като хлапак (тя не пропусна да спомене как ѝ отдал чест като британски офицер, когато го помолила за чаша газирана вода с резенче лимон) – качил се по стълбището, носейки тържествено чашата като оперетен сервитьор, но малко преди да стъпи на площадката, се подхлъзнал. Тя не пропусна да обясни как самата тя се подхлъзнала на кубче лед, докато тичала надолу по стъпалата.

Полицай Шрусбъри си записа нещо в бележника, затвори го и я погледна:

– Идвате с мен. Облечете си палтото.

– Моля? Къде отиваме?

В затвора, разбира се. Не преминаваш „старт“, не получаваш двеста долара, отиваш право в затвора. На Боб му се беше разминало за близо дузина убийства, а тя се беше издънила само с едно (разбира се, той беше планирал престъпленията си с прецизност, типична за всеки счетоводител). Не знаеше къде е сгрешила, но несъмнено щеше да се окаже нещо елементарно, но очевидно. Полицай Шрусбъри щеше да ѝ обясни по пътя към полицейския участък. Щеше да е като в последната глава от роман на Елизабет Джордж3131
  Елизабет Джордж (родена на 26 февруари 1949) – американска авторка на криминални романи, в които действието се развива в Англия. – Б.пр.


[Закрыть].

– У дома – отвърна той. – Ще пренощувате у нас.

Тя запелтечи:

– Не мога… не бива да ви се натрапвам…

– Напротив! – строго каза полицаят – тонът му подсказваше, че няма да приеме възраженията ѝ. – Арлин ще ме убие, ако ви оставя сама. Готова ли сте да понесете вината за смъртта ми?

Дарси си избърса сълзите и печално се усмихна:

– Не. Обаче… полицай Шрусбъри…

– Хари.

– Искам да телефонирам на децата си. Те… още не знаят. – Отново заплака, като си помисли за Дони и Петра, и избърса очите си с последното парче домакинска хартия. Кой би предположил, че човек е способен да пролее толкова много сълзи? Не беше докоснала кафето си и сега го изпи на три глътки, въпреки че още беше горещо.

– Мога да си позволя няколко извънградски разговора – заяви Хари Шрусбъри. – За малко да забравя – имате ли някакви хапчета? Успокоителни де.

– Не – прошепна Дарси. – Само амбиен.

– Арлин ще ви даде валиум. Ще го изпиете поне половин час, преди да телефонирате на децата си. Ей-сега ще ѝ се обадя, че след малко ще сме при нея.

– Много сте мил.

Полицаят отвори едно чекмедже, после второ и трето. Дарси едва не се задуши, когато от четвъртото той извади кърпа за бърсане на съдове и ѝ я подаде:

– По-здрава е от домакинската хартия.

– Благодаря. Много благодаря.

– Колко време бяхте женени, госпожо Андерсън?

– Двайсет и седем години.

– Цели двайсет и седем години – възхитено повтори той. – Господи! Много съжалявам.

– И аз. – Тя наведе глава и избърса сълзите си с малката хавлиена кърпа.

18.

След два дни погребаха Робърт Емъри Андерсън в гробището „Вечен покой“ в Ярмът. Дони и Петра стояха от двете страни на майка си, докато свещеникът говореше как човешкият живот е като един годишен сезон. Облаци закриваха небето, леден вятър огъваше голите клони на дърветата. Съдружниците на Боб и колегите му присъстваха на погребението. Счетоводителите с черни палта се бяха скупчили един до друг като гарвани. Сред тях нямаше жени. Дарси за пръв път забеляза тази подробност.

Очите ѝ непрекъснато се наливаха със сълзи и тя ги попиваше с носната си кърпичка; Петра не преставаше да ридае; очите на Дони бяха зачервени, лицето му беше посърнало. Беше симпатичен младеж, но косата му вече оредяваше, както се беше случило с баща му на същата възраст. „Няма значение, стига да не напълнее като Боб – каза си Дарси. – И да не убива жени, разбира се. Слава богу, това не е наследствено… Но дали?“

Скоро всичко щеше да свърши. Дони обясни, че ще остане само ден-два – не можел да си позволи да отсъства по-дълго от работа. Надявал се майка му да го разбере и тя отвърна, че му влиза в положението и не му се сърди. Петра каза, че ще бъде с майка си една седмица и че може да удължи престоя си, ако е необходимо. Дарси ѝ благодари (тайно се надяваше дъщеря ѝ да не се задържи повече от пет дни). Искаше да остане сама. Не за да размишлява, а отново да намери себе си. Да се махне от света зад огледалото и да се върне в своя.

Не че нещо се беше объркало – тъкмо обратното. Дори с месеци да беше планирала как да убие съпруга си, надали събитията щяха да се развият толкова благоприятно. Ако грижливо беше обмислила убийството, може би щеше да се провали, обръщайки внимание на излишни подробности. За разлика от Боб не я биваше в планирането.

Не я подложиха на разпит. Версията ѝ беше простичка, правдоподобна и почти отговаряше на истината. Най-важна беше солидната ѝ основа – брак, продължил почти трийсет години, щастлив брак без противоречия и скандали. Кой би се усъмнил в нея?

Свещеникът помоли близките на покойния да се приближат. Те се подчиниха.

– Почивай в мир, татко. – Дони хвърли в гроба буца пръст, която тупна върху лъскавия ковчег. Дарси си помисли, че прилича на кучешка фъшкия.

– Татенце, много ще ми липсваш – проплака Петра и също хвърли шепа пръст.

Дарси беше последна. Наведе се, загреба малко пръст, пусна я в гроба. Не каза нито дума.

Свещеникът прикани присъстващите безмълвно да се помолят за покойния. Всички сведоха глави. Голите клони на дърветата тракаха под поривите на вятъра. Откъм близката магистрала долиташе тътенът на преминаващите камиони и автомобили. Дарси си помисли: „Господи, ако Те има, нека това е краят.“

19.

Само че не беше.

След около два месеца – новата година вече беше дошла и въпреки че небето беше кристалносиньо, студът сковаваше земята – на вратата на къщата на „Шугър Мил Лейн“ се позвъни. Дарси отвори и видя възрастен изискан мъж с черно палто и топло червено шалче. Щом я зърна, непознатият учтиво свали старомодната си мека шапка. Дълбоки бръчки бележеха лицето му („Не са само от възрастта, но и от страдания“ – помисли си Дарси), прошарената му коса беше оредяла.

– Да? – каза тя.

Непознатият бръкна в джоба си и изпусна шапката. Дарси се наведе да я вземе. Изправи се и видя, че посетителят държи черен кожен портфейл със златна значка и карта със своя снимка (на която беше много по-млад).

– Холт Рамзи от Главната прокуратура – представи се с почти извинителен тон. – Извинете за безпокойството, госпожо Андерсън. Може ли да вляза? Ще замръзнете с тази тънка рокля.

– Заповядайте. – Дарси отстъпи встрани.

Забеляза как човекът накуцва и как машинално докосва дясното си бедро, сякаш го поддържа, и в паметта ѝ изплува съвсем пресен спомен: Боб седи до нея на леглото, стиснал ледените ѝ пръсти в топлите си длани. Боб се изповядва. И злорадства. „Искам да си мислят, че Бийди е глуповат и дори неграмотен, и успявам. Защото те са глупците. Разпитваха ме само веднъж преди много години, и то като свидетел. Бяха изминали около две седмици, след като Би Ди уби онази Мур. Още си спомням полицая, който ме разпита – беше на пенсионна възраст и накуцваше.“ А сега същият полицай на пенсионна възраст стоеше на десетина стъпки от мястото, на което Боб беше издъхнал. След като го беше блъснала по стълбата и го беше удушила. Холт Рамзи явно не беше добре със здравето и болката в крака го измъчваше, но имаше зорки очи. Погледът му обходи антрето и отново се спря на Дарси.

– Каква е целта на посещението ви, господин Рамзи?

– Първо имам една молба, стига да не ме помислите за много нахален: почерпете ме едно кафе, та дано се стопля. Пътувам със служебна кола и парното не работи. Разбира се, ако ви затруднявам…

– Не, никак. Обаче се питам… може ли пак да погледна картата ви?

Той ѝ подаде портфейла със значката и остави шапката си на закачалката, докато Дарси разглеждаше документа.

– Надписът „ПЕНС“ под печата… означава ли, че сте пенсиониран?

– И да, и не. – Устните му се разтегнаха в усмивка и Дарси си помисли, че зъбите му са прекалено съвършени, за да не са протези. – Официално напуснах, след като навърших шейсет и осем, но през целия си живот съм работил или в щатската полиция, или в Главната прокуратура, и сега съм като стар боен кон с почетно място в конюшнята. Нещо като талисман.

Според мен сте много повече.

– Дайте си палтото.

– Не, благодаря, няма да остана дълго. Щях да го закача, ако навън валеше, за да не ви накапе пода, но сняг няма, само е кучешки студ. „Прекалено е студено, за да завали“ – би казал баща ми. Мразът сковава старите ми кокали. Не ми пречеше преди петдесет години… даже преди двайсет и пет.

На път към кухнята (Дарси нарочно забави крачка, за да върви редом с неканения посетител) тя го попита на колко е години.

– През май ще навърша седемдесет и една – гордо обяви той. – Ако доживея дотогава. Винаги го казвам ей-така, за късмет. Засега заклинанието върши работа. Каква хубава кухня, госпожо Андерсън – уютна, подредена. Жена ми щеше да се възхити и да ви похвали. Бедничката, почина преди четири години. Инфаркт. Покоси я внезапно. Нямате представа колко тъгувам за нея. Вероятно както вие тъгувате за съпруга си.

Зорките му очи, леко замъглени от физическата болка, изпитателно се впериха в лицето ѝ.

Той знае. Нямам представа как е разбрал, но знае.

Дарси провери дали има кафе в кафеварката и я включи. Извади от шкафа чаши и попита:

– С какво да ви помогна, господин Рамзи? А може би трябва да се обръщам към вас с инспектор, Рамзи…

Той се засмя, после силно се закашля.

– От години никой не ме е наричал инспектор – отвърна, след като най-после си пое дъх. – Зарежете официалностите и ми казвайте Холт, ако не възразявате. Всъщност исках да си поговоря със съпруга ви, но той вече е мъртъв – отново приемете искрените ми съболезнования! – тоест мисията ми е невъзможна. Да, абсолютно невъзможна. – Поклати глава и седна до масата. Черното му палто прошумоля. Някъде в измършавялото му тяло проскърца кост. – Ще ви доверя нещичко: на старец като мен, който живее в апартамент под наем (макар и уютен), понякога му омръзва да е само в компанията на телевизора, затова си казах: „Какво пък, все пак ще прескоча с колата до Ярмът и ще си поговоря с жената на покойния. Надали ще може да отговори на повечето ми въпроси, може би изобщо ще ударя на камък, но защо да не отида? Тъкмо ще се поразнообразя.“

– И сте избрали ден, в който температурата няма да превиши минус двайсет градуса, при това пътувате с кола без парно.

– Така е, обаче съм с термобельо – свенливо отвърна неканеният гост.

– Нямате ли собствена кола, господин Рамзи?

– Имам, разбира се – промърмори той, сякаш досега не му беше хрумнало да използва личния си автомобил. – Седнете при мен, госпожо Андерсън. Не бойте се – твърде стар съм да ви ухапя.

– Чакам кафето. Всеки момент ще е готово. – Старецът я плашеше. И Боб щеше да се изплаши от него, но, разбира се, сега той беше на място, където нямаше страх. – А вие ми кажете за какво искахте да разговаряте с мъжа ми.

– Няма да повярвате, госпожо Андерсън…

– Защо не ми казвате Дарси?

– Дарси! – Той широко се усмихна. – Какво хубаво старомодно име!

– Благодаря. Искате ли сметана?

– Пия си кафето черно. Черно като мътилката в душата ми. Знаете ли от какво се е насъбрала? От преследването на убийци и всякаква друга сган. И осакатяването ми е от тях. През осемдесет и девета преследвах с патрулката един тип, който беше убил жена си и двете си деца и се опитваше да избяга с колата си. По принцип такова престъпление е от ревност и извършителят е пиян, дрогиран или напълно превъртял. – Рамзи почука по слепоочието си с показалеца си, неимоверно изкривен от ревматизма. – Този тип обаче беше избил близките си заради застраховката. Опитал се беше да инсценира нападение в дома си. Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че продължих да душа около него. Цели три години. Накрая реших, че разполагам с достатъчно доказателства, за да го арестувам. Едва ли щяха да издържат в съда, но аз нямаше да го уведомя за този факт. Смятате ли, че съм постъпил правилно?

– Вероятно – измънка Дарси и побърза да налее кафе в две чаши. Реши да не си слага сметана и да го изпие много бързо, та кофеинът да изостри възприятията и ума ѝ.

– Благодаря – каза Рамзи и обгърна с длани чашата. – Много ви благодаря. Вие сте самата доброта. Горещо кафе в студен ден – какво по-хубаво? Може би горещо ябълково вино… за друго не се сещам. Докъде бях стигнал? А, да. Дуайт Шемину.

Дарси отпи втора глътка от кафето си и погледна човека срещу себе си; изведнъж ѝ се стори, че пак е омъжена – дългогодишен брак, щастлив в много отношения (но не във всички), брак – пародия на благополучието: знаеше, че истината му е известна, а той знаеше, че тя знае. Усещането беше като да застанеш пред огледало и да видиш още едно и още едно… безброй огледала, смаляващи се по пътя към безкрайността. Важно беше само какво ще направи Рамзи. Какво може да направи.

Той остави на масата чашата си, машинално потърка бедрото си и отново заразказва:

– Надявах се да го сплаша дотолкова, че да се издаде. На съвестта му тежаха жена му и двете им дечица, затова реших, че имам право да блъфирам. И успях. Онзи скочи в колата и отпраши по шосето, аз го подгоних. Навлязохме в гората Хейнсвил, където според песента на всяка миля има надгробен камък. На най-опасния завой катастрофирахме – той се блъсна в едно дърво, аз връхлетях върху него. Оттогава куцам и в гръбнака ми има няколко метални прешлена.

– Сигурно е било ужасно. А човека, когото сте преследвали? Какво го сполетя?

Рамзи студено се усмихна, в очите му заиграха жестоки пламъчета.

– Сполетя го смъртта, Дарси. Спести на щата парите за четирийсет години престой в „Шоушенк“.

– Вие сте същински ангел на справедливостта, господин Рамзи.

Вместо да се озадачи, той напевно зарецитира като прилежен ученик:

– „Преследвах го нощем и денем, преследвах го през годините, преследвах го през лабиринта на времето…“ И така нататък.

– В училище ли ви го преподаваха?

– Не, госпожо. Научих го в Дружеството на младите методисти. Преди сума време. Наградиха ме с Библия, която след година загубих на летния лагер. Всъщност не я загубих, а ми я откраднаха. Не вярвах, че има толкова низки хора, които да крадат библии.

– Явно има – отбеляза Дарси.

Той се засмя:

– Дарси, моля ви, наричайте ме Холт. Така ми казват всички приятели.

Приятел ли си ми? Наистина ли?

Не знаеше, но в едно беше сигурна – той никога нямаше да се сприятели с Боб.

– Само това ли стихотворение знаете наизуст? Холт?

– Навремето знаех и „Смъртта на наемника“, но сега си спомням само онези строфи, в които се казва, че домът е онова място, където те приемат, потропаш ли на вратата. Според мен е вярно, какво ще кажете?

– Съгласна съм.

Очите му – лешникови и учудващо млади – се впериха в нея. Тя си помисли, че в погледа му има нещо непристойно, като че ли си я представяше гола. Същевременно ѝ стана приятно… може би поради същата причина.

– Какво щяхте да питате мъжа ми, Холт?

– Веднъж разговарях с него, макар да не съм убеден, че ако беше жив, щеше да си спомни. Беше доста отдавна. С него бяхме много по-млади, а вие сигурно сте били още момиченце, като ви гледам каква сте хубавелка…

Дарси ледено се усмихна, сякаш казваше: „Спестете си глупавите комплименти“, и стана да си налее още кафе. Първото беше изпила почти на екс.

– Може би сте чували за серийния убиец Бийди – подхвърли той.

– Онзи, който убива жени и изпраща на полицията личните им карти ли? – Тя отново седна до масата, ръката ѝ с чашата кафе изобщо не трепваше. – Вестниците го превърнаха в сензация.

Той се прицели в нея с показалеца си (също както беше сторил Боб) и ѝ намигна:

– Именно. Мотото им е: „Реки от кръв за читателите са стръв.“ Случи се така, че поработих по този случай. Тогава още бях на работа, обаче наближавах пенсионна възраст. Славех се като човек, който понякога разнищва престъпленията, като души наоколо, следвайки своята… как беше думата…

– Интуиция?

Рамзи отново насочи към нея въображаемия пистолет. Отново ѝ намигна. Сякаш споделяха някаква интимна тайна.

– Разрешиха ми да работя сам: старият кьопав Холт показва на хората своите снимки, задава своите въпроси и… сещате се… души като хрътка. Открай време имам нюх за тези неща, Дарси, и още не съм го загубил. Беше през есента на 1997, малко след убийството на Стейси Мур. Името ѝ познато ли ви е?

– Май не съм го чувала.

– Ще си го спомните, ако видите снимките от местопрестъплението. Колко ли е страдала горката жена! Убийството беше извършено с изключителна жестокост. Разбира се, след като беше спрял за повече от петнайсет години, извергът, подвизаващ се под името Бийди, сигурно беше събрал доста пара в котела си, който най-сетне експлодира. Стейси Мур беше жертва на експлозията.

Така или иначе тогавашният главен прокурор ми възложи разследването. „Нека и старият Холт се пробва – каза на другите. – Така и така не върши нищо, поне да не ни се мотае в краката.“ Още тогава ме наричаха стария Холт. Сигурно заради накуцването. Разпитах приятелите и роднините на Стейси, съседите и колегите ѝ в Уотървил. Разговарях с всички надълго и нашироко. Тя беше работила като сервитьорка в ресторант „Сънисайд“. Заведението се посещава от много шофьори на камиони, понеже магистралата е наблизо, но аз се интересувах от редовните клиенти. Мъжете, които са били редовни клиенти на Стейси.

– Логично – промърмори Дарси.

– Научих, че някакъв представителен и добре облечен мъж на около четирийсет и пет години се появявал през три-четири седмици и винаги сядал в сепарето, обслужвано от нея. Май не бива да ви го казвам, понеже се оказа, че този човек е съпругът ви – нали знаете: за мъртвите или добро, или нищо, но след като и двамата вече не са между живите, това правило не важи, ако следите мисълта ми… – Рамзи не довърши изречението, сякаш изгуби нишката на мисълта си.

– Май съвсем се оплетохте. – Дарси неволно се усмихна и се запита дали целта му не е била да я разсмее. Нямаше представа. – Престанете да увъртате и говорете направо, вече съм голямо момиче. Флиртувала ли е с него? Това ли е прегрешението му? Едва ли е първата сервитьорка, флиртуваща със случаен пътник, дори той да носи венчална халка.

– Чакайте, още не сте чули всичко. Според колежките на Стейси – разбира се, имам известни резерви относно показанията им, понеже всички я обичаха и скърбяха за нея – онзи човек флиртувал с нея, а не обратното. Казаха още, че тя не го харесвала. Твърдяла, че тръпки я побиват от него.

– Невъзможно е човекът, когото описвате, да е бил съпругът ми. – (Спомни си как версията на Боб коренно се различаваше от показанията на колежките на Стейси Мур.)

– Съжалявам, но е възможно. Жените обикновено не знаят какво правят мъжленцата им, когато са в командировка. Така или иначе от едната сервитьорка научих, че онзи човек е карал джип „Тойота“. Попитах я дали е сигурна, а тя отговори, че има същата кола. И знаете ли какво? Неколцина съседи на семейство Мур бяха забелязали наблизо джип „Тойота“ малко преди убийството на жената. Всъщност само един ден преди убийството.

– Но и не на самия ден.

– Да, обаче ловък престъпник като Бийди не би допуснал да го спипат на местопрестъплението. Нали така?

– Вероятно.

– Вече имах описанието на онзи човек и се захванах да разпитам всички в квартала около ресторанта. И без това нямах друга работа. Бъхтих се цяла седмица и получих само мехури на стъпалата и няколко чаши безплатно кафе – същинска помия, не хубаво като вашето, Дарси. Отчаях се и бях готов да се откажа. Тъкмо тогава случайно видях в центъра на града нумизматичния магазин „Майкълсън“. Чували ли сте за него?

– Разбира се. Мъжът ми беше нумизмат, а „Майкълсън“ беше сред най-престижните в целия щат. Вече го няма. Старият Майкълсън почина и синът му затвори магазина.

– Даааа. Както се казва в песента, накрая времето ти отнема всичко: зрението, бодрата стъпка и даже шибания ум, да ме прощавате за цинизма, мадам. Но по времето, за което говоря, Джордж Майкълсън още беше жив…

– На крак, свеж като кукуряк – промърмори Дарси.

Холт Рамзи се усмихна:

– Добре го казахте. Та той позна мъжа ви по моето описание. „Мисля, че става дума за Боб Андерсън“ – каза ми. И знаете ли какво? Боб Андерсън бил с джип „Тойота“…

– Продаде го преди доста време – прекъсна го Дарси. – Замени го с…

– Шевролет „Събърбан“, нали така?

– Да. – Тя скръсти ръце и спокойно го изгледа. Почти бяха стигнали до същината. Оставаше само въпросът от кой партньор в брачния съюз на Андерсънови се интересува възрастният човек с проницателните очи.

– Още ли е в гаража ви?

– Не. Продадох го месец след смъртта на съпруга си. Чрез „Обявите на чичо Хенри“. Купиха го веднага. Страхувах се, че няма да го продам, защото беше навъртял доста километри и заради сегашната висока цена на бензина, но се оказа, че напразно съм се притеснявала. Разбира се, продадох го на безценица.

Два дни преди новият собственик да дойде за шевролета, тя педантично го беше претърсила, като не пропусна да повдигне и мокета в багажника. Не откри нищо, обаче плати петдесет долара да измият колата отвън (макар да не я беше грижа дали каросерията изглежда добре) и да я почистят с пара отвътре (на това вече държеше).

– Даааа, добрият стар „Чичо Хенри“. И на мен помогна да продам форда на покойната си съпруга.

– Господин Рамзи…

– Холт.

– Холт, идентифицирахте ли съпруга ми като човека, който е флиртувал със Стейси Мур?

– При разговора ни господин Андерсън призна, че от време на време посещава ресторант „Сънисайд“ – призна, без да го притискам, но отрече да е флиртувал с която и да е сервитьорка. Заяви, че не забелязвал кой го обслужва, защото винаги бил зает да преглежда някакви документи. Само че когато показах на момичетата снимката от шофьорската му книжка, те веднага го познаха.

– Мъжът ми знаеше ли за… вашия интерес към него?

– Не. Мислеше ме за изкуфял кьопчо, който търси случаен свидетел. Никой не се страхува от старец като мен.

Аз умирам от страх.

– Това не е сериозно доказателство – заяви тя. – В случай, че решите да повдигнете обвинение.

– Абсолютно сте права. – Той се засмя, но погледът му остана леден. – Ако имах солидни доказателства, с господин Андерсън нямаше да разговаряме в неговия кабинет, Дарси. Щях да го разпитам в моя кабинет, откъдето не можете да си тръгнете, докато не ви разреша. Или докато адвокатът ви не плати гаранцията.

– Може би е време да се „откажете от танците“, Холт.

– Да, права сте. Напоследък всяка стъпка ми причинява адска болка. Проклет да е онзи Дуайт! Нямам намерение да ви губя времето, затова ще побързам. Успях да установя, че джип „Тойота“ е бил забелязан на мястото или близо до мястото на извършване на две от предишните убийства, които се причисляват към „първия цикъл“ на Бийди. Цветът обаче бил различен. Само че аз научих, че през седемдесетте мъжът ви е притежавал друг джип от същата марка.

– Вярно е. Харесваше го, затова си купи нов модел.

– Да, типично мъжка постъпка. Пък и джиповете са популярни в области, където шест месеца в годината вали сняг. След убийството на Стейси Мур обаче и след като го разпитах, мъжът ви смени тойотата с шевролет „Събърбан“.

– Не веднага – усмихна се тя. – Продаде джипа много след две хилядната година.

– Знам. През 2004, малко преди Андрея Хъникът да бъде убита в Нашуа. Синьо-сив събърбан, произведен през 2002. Месец преди трагичната смърт на госпожа Хъникът съседите често виждали същия шевролет близо до дома ѝ. Най-странното е друго. – Той се приведе към Дарси. – Един свидетел потвърди, че събърбанът бил с регистрационен номер от Върмонт, а една бабка от онези, чието единствено разнообразие е от сутрин до вечер да стоят на прозореца и да дебнат какво става в квартала, се закле, че шевролетът, който е видяла, е бил с нюйоркска регистрация.

– Колата на Боб беше регистрирана в Мейн – заяви Дарси. – Предполагам, че ви е известно.

– Разбира се, разбира се, обаче табелките с номерата може да се откраднат от друг автомобил.

– Ами убийствата на майката и сина Шейвърстоун, Холт? Забелязали ли са синьо-сив шевролет „Събърбан“ в квартала на Хелън Шейвърстоун?

– Забелязвам, че сте отлично запозната с престъпленията на Бийди, макар отначало да твърдяхте точно обратното.

– Отговорете на въпроса ми.

– Не – призна Рамзи. – Обаче такъв автомобил е бил видян близо до реката в Еймсбъри, където са били изхвърлени труповете. – Отново се усмихна и впери в Дарси ледените си очи. – Изхвърлени като боклук.

Тя въздъхна:

– Знам.

– Никой в Еймсбъри не беше забелязал регистрационните номера на шевролета, но съм готов да се обзаложа, че са били я от Масачузетс, я от Пенсилвания. Само не и от Мейн. – Той пак се приведе над масата. – Бийди ни изпращаше писъмца заедно с документите на жертвите. Предизвикваше ни да го заловим. Може би тайно се е надявал това да се случи.

– Може би – промълви Дарси, макар да се съмняваше.

– Бележките бяха написани с печатни букви. Повечето хора си въобразяват, че така почеркът им не може да се идентифицира, но грешат. Да ви се намират документи на съпруга ви?

– Онези, които фирмата му не изиска, бяха унищожени. Убедена съм обаче, че съдружниците му пазят копия. Счетоводителите не изхвърлят нищо.

Рамзи поклати глава:

– Да, обаче ще ми поискат заповед от съда, а нито един съдия няма да ми я даде без солидни доказателства. Каквито нямам. Разполагам със списък на съвпадения – макар че според мен изобщо не са съвпадения, и няколко… как да се изразя… сходства, които няма да минат за косвени доказателства. Затова съм тук, Дарси. Боях се, че веднага ще ме изхвърлите като мръсно псе, но вие сте много мила с мен.

Тя не продума.

Рамзи се приведе още повече и почти се преви над масата. Приличаше на граблива птица. Само че зад студенината в погледа му се криеше нещо. Може би състрадание. Тя се надяваше да е така.

– Дарси, вашият мъж ли беше Бийди?

Хрумна ѝ, че може би разговорът се записва – напълно беше възможно. Вместо да отговори, вдигна ръка с дланта към него.

– Много дълго не сте знаели, така ли?

Тя не продума. Само го погледна. Надникна в душата му, както надникваш в душите на хора, които познаваш много добре. Обаче трябва да внимаваш, понеже невинаги онова, което виждаш, отговаря на истината. Едва сега го беше осъзнала.

– После сте разбрали. Вероятно съвсем случайно. Така ли беше?

– Искате ли още кафе, Холт?

– Половин чаша. – Той се облегна назад и скръсти ръце на хилавите си гърди. – Ако пия повече, че получа киселини, а сутринта забравих да пия зантак.

– В аптечката май има прилосек. Боб го вземаше. Да ви донеса ли?

– Не бих взел нищо негово дори да умирам от болка!

– Добре. – Тя му наля още малко кафе.

– Извинете. Понякога емоциите вземат връх и си изпускам нервите. Онези жени… онези десет жени… и момчето, невинното момченце. Един млад живот, прекършен в зародиш. Ужасно е.

– Да. – Тя му подаде чашата. Забеляза как трепери ръката му и си помисли, че вероятно това е последното му разследване, колкото и да е умен… а неговият ум беше остър като бръснач.

– Жена, която след дългогодишен брак открива какъв е съпругът ѝ, все едно попада в капан.

– Да, вероятно.

– Кой би повярвал, че е живяла с този човек години наред и не е знаела? Мисля си, че положението ѝ ще е като на онази птичка, дето живее в устата на крокодила.

– Казват, че крокодилът ѝ позволява да живее там, понеже тя му чисти зъбите. – Дарси сви палеца и показалеца си и показа как птичката кълве. – Може би не отговаря на истината… но е истина, че винаги водех Боб на зъболекар. Ако не го закарах, той уж случайно забравяше, че си е записал час. Не понасяше болка. – Тя неочаквано се просълзи и побърза да избърше очи с опакото на дланта си. Този човек нямаше да прояви състрадание към сълзи, пролети за Боб Андерсън.

А може би грешеше. Той се усмихваше и кимаше.

– Ами децата? Ще са съкрушени, когато разберат, че баща им е бил сериен убиец и е изтезавал жертвите си. Последният удар ще е, когато обвинят майка им, че го е прикривала. Дори му е помагала, както Майра Хиндли е съдействала на Иън Брейди.3232
  Британците Йън Брейди и Майра Хиндли си набелязвали млади жертви, които изнасилвали, осакатявали и след това заравяли в мочурищата. Смята се, че са убили около 6 деца и младежи. През май 1966 той получава доживотна присъда и след повече от 40 години е все още в затвора; от ноември 1985 г. е преместен в психиатрична клиника. Почти сигурно е, че Брейди никога няма да излезе на свобода въпреки опитите си за самоубийство чрез гладни стачки. Хиндли също получава доживотна присъда и макар да се опитва да докаже, че се е поправила, британското правителство отхвърля молбите ѝ за предсрочно освобождаване. Тя умира в болницата на 60-годишна възраст. – Б.пр.


[Закрыть] Чували ли сте за тях?

– Не.

– Няма значение. Обаче си задайте въпроса какво би сторила жена, попаднала в такъв капан.

– Как бихте постъпили вие, Холт?

– Не знам. Моето положение е малко по-различно. Може да съм дърт досадник, но имам дълг към близките на убитите жени. Те заслужават да узнаят истината.

– Несъмнено… обаче каква е ползата?

– Знаете ли, че пенисът на Робърт Шейвърстоун е бил отхапан?

Не знаеше. Разбира се, че не знаеше. Стисна клепачи и усети как сълзите ѝ се процеждат през тях. „Не го е заболяло, а? Мръсник такъв!“ – помисли си и ако в този момент Боб се беше появил пред нея и я беше помолил за милост, отново щеше да го убие.

– Баща му знае – промълви Рамзи. – И ще страда до края на живота си. Мисълта няма да му дава нито миг покой.

– Много ми е мъчно! – прошепна тя. – Много, много ми е мъчно!

Рамзи се пресегна и хвана дланта ѝ:

– Не исках да ви разстройвам.

Дарси отблъсна ръката му:

– Напротив! Тъкмо това целяхте! Но мислите ли, че и аз не съм страдала? Мислите ли, че не съм била на границата на лудостта, вие… вие… нахален дъртак такъв?

Той се усмихна и белите му изкуствени зъби проблеснаха.

– Не. Изобщо не го мисля. Разбрах го още щом отворихте вратата. – Замълча, после добави, като натъртваше на всяка дума: – Разбрах всичко.