Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 28 страниц)

* * *

Защото не бяха достатъчно. Разбирате, нали? Естествено, че разбирате. И без да си спец по триногометрия, щеше да знаеш, че трябва да прибавиш трийсет и пет към четирийсет, за да получиш седемдесет и пет. Не ви изглежда много, а? Не забравяйте обаче, че в онези дни за трийсет и пет долара човек можеше да си купи провизии, с които да изкара два месеца; толкова струваше и един добър хамут в ковачницата на Ларс Олсън. За трийсет и пет долара можех да си купя билет за влака от Небраска до Сакраменто, щата Калифорния… което понякога ми се ще да бях направил.

Трийсет и пет.

Понякога, докато лежа нощем в кревата, буквално виждам това число. Цифрите му пламтят в червено – като предупредителен знак да не пресичаш железопътната линия, защото иде влак. Аз обаче се опитах да пресека… и влакът ме прегази. Ако във всеки човек живее Заговорник, то у нас също така се крие и Безумец. И в мъчителните нощи, когато не мога да заспя, защото проблясващите цифри не ми дават да заспя, Безумецът в мен ми нашепва, че всичко е една мащабна конспирация – че Котъри, Стопенхаузер и адвокатът на „Фарингтън“ са в тайно съзаклятие срещу мен. Естествено, истината е по-различна (или поне така ми се струва на дневна светлина). Харлан Котъри и адвокат Лестър може и да са разговаряли по въпроса със Стопенхаузер впоследствие – след онова, което сторих, – но съм сигурен, че в началото нещата са били съвсем невинни; Стопенхаузер всъщност е искал да ми помогне… като си върши работата за банка „Хоум“, разбира се. Ала щом Харлан или Лестър – или и двамата заедно – са видели появилата се възможност, са решили да се възползват от нея. И Заговорникът е станал жертва на техния заговор – как ви се струва, а? Тогава обаче и пет пари не давах за това, понеже вече бях изгубил сина си. И знаете ли кого всъщност обвинявах най-силно?

Арлет.

Да.

Понеже тя бе оставила двете двайсетачки в подплатата на червената си курвенска шапка – за да ги намеря. И виждате ли какъв дяволски капан ми бе заложила?

Защото не тези четирийсет долара ме закопаха, а разликата, която стоеше между тях, и сумата, която Котъри искаше за преподавателя на бременната си дъщеря; сумата, която искаше, та Шанън да учи латински и да не изостава с проклетата си триногометрия.

Трийсет и пет. Трийсет и пет. Трийсет и пет.

* * *

Мислих за парите, които Харлан искаше за уроците в пансиона, до края на седмицата. Както и през почивните дни. От време на време изваждах онези две банкноти – бях ги разгънал, ала гънките си стояха – и ги разглеждах изучаващо. В неделната вечер най-накрая взех решение. Казах на Хенри, че в понеделник ще трябва да отиде на училище с форда модел Т, понеже аз ще ходя до Хемингфорд Хоум, за да помоля господин Стопенхаузер от банката за краткосрочен заем. Неголям заем. Само трийсет и пет долара.

– Защо? – попита той. Седеше до прозореца и умислено се взираше в мрака, падащ над западната нива.

Обясних му. Мислех си, че тази тема ще предизвика нов скандал за Шанън, и донякъде даже го исках. Не беше продумвал за нея от цяла седмица, обаче аз знаех, че вече е заминала. Мърт Донован ми каза, когато се отби да натовари царевица за посев. „Пратили са я в някакво шикозно училище някъде в Омаха – сподели ми той. – Е, още по-добре за девойчето, викам аз. Щом тъй и тъй ще гласуват, поне да понаучат туй-онуй. Макар че… – добави Мърт след кратък размисъл – … моята прави туй, дето ѝ кажа. И по-добре за нея, ако не иска да ѝ се случи случка.“

Щом аз знаех, че Шан вече е заминала, вероятно и Хенри знаеше. Нищо чудно и да беше научил още преди мен – училищните клюки се разпространяват най-бързо. Той обаче си мълчеше. Вероятно се опитвах да го подтикна да излее болката и оскърблението си. Нямаше да е приятно, но след време навярно щеше да се окаже от полза. Нито раните на челото, нито и тези зад него трябва да загнояват. Стане ли така, инфекцията неминуемо плъзва навсякъде.

Щом му споделих какво знам, синът ми само изсумтя. Ето защо реших да го разтърся по-силно.

– Двамата с теб ще си поделим остатъка от сумата – заявих му аз. – Ще излезе не повече от трийсет и осем долара, ако изчистим заема до Коледа. Това прави по деветнайсет кинти на човек. Ще приспадна твоите от парите, които ти давам за полската работа.

Бях сигурен, че това предложение ще го разгневи… ала той отново изсумтя намусено. И толкова. Дори не се оплака, че ще трябва да ходи с форда на училище, макар и да ми бе споделял, че другите хлапета му се подиграват и наричат автомобила „Гъзотрошачката на Ханк“.

– Сине?

– Какво?

– Добре ли си?

Той се обърна към мен и се усмихна. Ако разтягането на устните може да мине за усмивка.

– Добре съм. Успех утре в банката, тате. Аз си лягам.

Докато се изправяше, попитах:

– Няма ли да получа една целувка?

Той ме целуна по бузата. За последен път.

* * *

И така, Хенри отиде на училище с форда, а аз подкарах пикапа към Хемингфорд Хоум. Щом влязох в банката, чаках не повече от пет минути, преди господин Стопенхаузер да ме приеме в кабинета си. Обясних му от какво се нуждая, ала не пожелах да кажа за какво точно искам тези пари и изтъкнах като мотив за заема „лични причини“. Не мислех, че дължа конкретни разяснения за подобна нищожна сума, и се оказах прав. Ала когато приключих, той скръсти ръце и ме изгледа като строг, но справедлив баща. В ъгъла големият стенен часовник марка „Регулатор“ нарязваше времето на тънки резенчета с неумолимото си тиктакане. Откъм улицата се разнесе боботене на автомобилен двигател. В следващия миг заглъхна и настана тишина, ала само миг по-късно дочух изръмжаването на друг мотор. Дали това беше моят син, който бе пристигнал с форда и после беше взел пикапа ми? Няма как да узная със сигурност, обаче си мисля, че е било точно така.

– Уилф – изрече накрая господин Стопенхаузер, – ти имаше съвсем малко време, за да преодолееш случилото се с жена ти. Извинявай, задето отново подхващам тази болезнена за теб тема, но ми се струва уместно, а и да ти кажа честно, кабинетът на банковия служител си е малко като църковна изповедалня. Ето защо ще ти говоря като твой холандски чичо. В което няма нищо неуместно, понеже именно от Холандия са дошли родителите ми.

Бях чувал това и преди – както, предполагам, и повечето посетители в този кабинет, – така че само кимнах с вежлива усмивка, подканвайки го да продължи.

– Искаш да узнаеш дали „Хоум Банк & Тръст“ ще ти отпусне заем от трийсет и пет долара? Никакъв проблем. Изкушавам се да решим въпроса като стари познати и направо да ти ги дам от портфейла си, само че никога не нося повече пари в брой, отколкото ми трябват за обяд в „Сплендид“ и да ми лъснат обувките в бръснарницата. Да разполагаш с по-голяма сума в джоба си е сериозно изкушение дори за изпечен стар хитрец като мен, а и бизнесът си е бизнес. Но! – Той вдигна пръст, – Не е там въпросът, защото ти нямаш нужда от трийсет и пет долара.

– За съжаление ми трябват – въздъхнах и се зачудих дали Стопенхаузер знае защо. Може и така да беше; той действително беше един изпечен стар хитрец. Но Харл Котъри също бе такъв, макар че през тази есен беше променил леко статута си и вече бе посрамен стар хитрец.

– Не, не ти трябват. Трябват ти седемстотин и петдесет долара – ето от какво имаш нужда – и можеш да ги получиш още днес. След това от теб зависи как ще постъпиш – дали ще ги вложиш на съхранение в банката, или ще си излезеш оттук с банкнотите в джоба си. За мен е без значение. Ти изплати ипотеката за къщата си още преди три години и сега нямаш никакви задължения. Затова няма абсолютно никаква причина да не се възползваш от този факт и да не вземеш нов ипотечен заем. Хората непрекъснато го правят, и то най-добрите от тях. Ще останеш изненадан, ако видиш имената им. Най-добрите от най-добрите. Да, сър!

– Много мило от ваша страна, господин Стопенхаузер, но не мисля така. Тази ипотека тегнеше като тъмен облак над главата ми през цялото време и…

– Точно там е работата, Уилф! – И той отново изпъна показалец, но този път не се спря дотам, а го заклати напред-назад, досущ като махалото на стенния часовник. – Точно там е проклетата същина на въпроса! Именно хората, които правят ипотека и после се чувстват като волни птички божии, пърхащи сред цветя и рози, не успяват да я погасят и в крайна сметка губят ценното си имущество! А хората като теб, които носят договора с банката като тежък чувал с чакъл в навъсен ден, винаги изчистват заема до последния цент! Да не би да искаш да ми кажеш, че няма подобрения, които можеш да направиш по къщата си? Че нямаш покрив за ремонтиране? Или не се нуждаеш от повече добитък? – Той ми хвърли дяволит поглед. – А може би е време и ти да си прокараш вътрешен водопровод като съседа си? Много добре знаеш, че подобни неща се отплащат с времето. И накрая можеш да се окажеш с подобрения, които далеч надхвърлят стойността на ипотечния заем. Предлагам ти безценни придобивки на нищожна цена, Уилф! Безценни придобивки на нищожна цена!

Замислих се над офертата. Накрая казах:

– Много съм изкушен, господине. Наистина. Няма да лъжа за това…

– Няма нужда. Кабинетът на банковия служител е като църковна изповедалня – с минимални разлики. Най-добрите мъже в страната са сядали на този стол, Уилф. Най-добрите.

– Обаче аз дойдох само за краткосрочен заем – който вие толкова любезно ми отпуснахте – и ми трябва малко време за това ново предложение. – Изведнъж ми хрумна нова идея, и то изненадващо хубава. – Пък и трябва да поговоря с момчето ми, Хенри – или Ханк, както предпочита да го наричат сега. Вече е на възраст, в която е добре да започна да обсъждам с него тези неща, понеже един ден моето ще стане негово.

– Разбрах, напълно те разбрах. Но това, което ти предлагам, е най-доброто за теб, Уилф. И най-разумно от твоя страна би било да се възползваш от офертата ми. – Той се изправи и ми подаде ръка. Раздрусах я. – Ти дойде при мен да купиш риба, Уилф. А аз съм готов да ти продам въдица. Далеч по-добра сделка, не мислиш ли?

– Благодаря ви – отвърнах. Докато слизах по стълбите, си помислих: „Ще го обсъдя със сина си.“ Каква хубава мисъл! Неочаквано слънчева, топла мисъл в едно сърце, което бе замръзнало от месеци.

* * *

Съзнанието е странно нещо, нали? Погълнат от неочакваното предложение на господин Стопенхаузер, изобщо не забелязах, че автомобилът, с който бях дошъл, е заменен от онзи, с който Хенри бе отишъл на училище. Макар че не съм съвсем сигурен дали веднага щях да надуша нещо нередно, ако мислите ми не се рееха другаде. Все пак и двете коли ми бяха до болка познати, понеже и двете бяха мои. Прозрението се стовари върху мен едва когато се наведох да взема манивелата и зърнах сгънатия лист хартия, затиснат с камък върху шофьорската седалка.

За момент буквално застинах. Стоях, стъпил с единия крак на пода на автомобила, а с другия на тротоара; с едната ръка се подпирах на ръба на купето, а другата бе протегната под седалката, където държахме манивелата. Изведнъж, още преди да взема бележката и да я прочета, осъзнах защо Хенри е избягал от училище и е направил тази размяна. Пикапът бе доста по-надежден за дълги пътувания. Като пътуване до Омаха например.

* * *

Тате,

Взех пикапа. Мисля, че се сещаш къде отивам. Остави ме на мира. Знам, че можеш да изпратиш шериф Джоунс да ме върне, но ако го направиш, ще му разкажа всичко. Сигурно си мислиш, че ще променя решението си, защото съм „още малък“, НО НЯМА ДА СТАНЕ! Без Шан не ми пука за нищо. Обичам те, тате, макар че и аз не знам защо, след като всичко, което направихме, ми донесе само нещастие.

Твой любящ син,

Хенри (Ханк) Джеймс

* * *

Не бях на себе си, когато потеглих към фермата. Чувствах се замаян и карах като насън. Мисля, че някои хора ми махнаха за поздрав – май дори Сали Котъри, която стоеше зад крайпътната зеленчукова сергия на Котъри, ми махна – и аз навярно ѝ отвърнах, ала нямам никакъв спомен за това. За първи път след посещението на шериф Джоунс – който ми задаваше уж добронамерени въпроси и оглеждаше всичко с хладните си зорки очи, – електрическият стол изникна като действителна перспектива пред мен. Образът му беше толкова реален, че буквално усетих как в кожата ми се впиват ремъците, с които стягаха ръцете ми на китките и над лактите.

Щяха да го хванат, без значение дали си държах устата затворена или не. Това ми се струваше неизбежно. Хенри нямаше пари – нямаше дори дребни, за да напълни резервоара – така че щеше да се наложи да продължи пеш още преди да стигне Елкхорн. А дори и да успееше да открадне малко бензин, щяха да го спипат, щом си доближеше носа до мястото, където сега живееше Шан (като затворник, както предполагаше синът ми; едва ли му беше минало през ума, че на девойката може да ѝ харесва престоят в пансиона).

Харлан със сигурност беше дал описанието на Хенри на директорката (или както там се води) – сестра Камила, ако си спомнях правилно. А дори той да бе пренебрегнал възможността отчаяният млад рицар да се опита да освободи своята възлюбена от мрачната ѝ тъмница, това едва ли се отнасяше и за сестра Камила. Бях готов да се обзаложа, че в работата си жената се бе сблъсквала с много отчаяни рицари.

Единствената ми надежда се крепеше на съмнителната възможност, че след като го заловят, Хенри ще си държи устата затворена достатъчно дълго, за да разбере, че провалът му се дължи не на моята намеса, а на необмислените му романтични пориви. Макар че да се надяваш един замаян от любов тийнейджър да дойде на себе си и да прояви малко здрав разум е като да се надяваш да намериш игла в копа сено. Ала какъв избор имах?

Щом влязох в двора с колата, съзнанието ми ненадейно бе прорязано от една безумна мисъл – да не изгасям двигателя, да събера набързо най-необходимото в една чанта и да потегля към Колорадо. Тази идея обаче не живя повече от две секунди. Имах пари – седемдесет и пет долара, – но колата щеше да ме остави още преди да пресека щатската граница при Джулсбърг. Ала не това ме спря; в подобен случай спокойно бих могъл да карам до Линкълн и там да разменя форда за по-надеждна кола, като добавя шейсетина долара отгоре. Истинската причина беше мястото… и най-вече домът. Родният дом. Моят роден дом. Бях убил жена си, за да го запазя, и нямах никакво намерение да го изоставям само защото моят глупав и незрял съучастник в престъплението се беше хвърлил презглава в обречена романтична авантюра. Напуснех ли фермата, нямаше да е заради Колорадо, а само заради щатския затвор. И ако наистина искат да ме закарат там, ще трябва да ме оковат във вериги, защото за нищо на света няма да тръгна доброволно.

* * *

Това се случи в понеделник. Нито във вторник, нито в сряда имаше някакво развитие на ситуацията. Шериф Джоунс не ме навести, за да ми каже, че Хенри е бил хванат на магистралата Омаха-Линкълн, докато се опитвал да се качи на автостоп, Харл Котъри също не се появи, за да ми съобщи (с пуританско задоволство), че полицията на Омаха е арестувала Хенри по сигнал на сестра Камила… и че сега момчето ми виси в тамошния пандиз и разказва налудничави истории за ножове, кладенци и конопени чували. Във фермата всичко бе тихо и спокойно. Аз прекарвах дните си в работа – берях зеленчуци, поправях оградата, доях кравите, хранех пиленцата – и през цялото това време сякаш се намирах в странен унес. Част от мен (и то немалка) вярваше, че всичко е един дълъг и изключително заплетен сън, от който скоро ще се събудя и ще заваря Арлет да похърква в леглото до мен, а на двора Хенри ще цепи дърва за разпалването на сутрешния огън.

Ала ето че в четвъртък госпожа Макрийди – пълничката мила вдовица, която преподаваше точни науки в училището на Хемингфорд Хоум – реши да ме посети със своя форд модел Т, за да попита дали Хенри е добре.

– Напоследък сред децата върлува едно доста неприятно стомашно разстройство – каза тя. – Та се зачудих да не би да го е пипнал. Прекъсна ненадейно занятията.

– Определено е разстроен – отвърнах аз, – ала причината не е стомахът, а сърцето му. Той избяга, госпожо Макрийди. – Неочаквани сълзи, смъдящи и парещи, изпълниха очите ми и замъглиха погледа ми. Извадих кърпичката от джоба на работния си гащеризон, ала някои потекоха по страните ми, преди да съм успял да ги избърша.

Когато зрението ми отново се проясни, видях, че госпожа Макрийди, която милееше за всяко хлапе, дори и за най-недисциплинираните, също е на път да се разплаче.

Навярно през цялото време е знаела от каква точно сърдечна мъка е страдал Хенри.

– Той ще се върне, господин Джеймс. Не се притеснявайте. Виждала съм това да се случва и преди и очаквам да го видя още поне един-два пъти, преди да се пенсионирам, макар че този момент вече не е толкова далеч в бъдещето, както бе едно време. – Тя понижи глас, сякаш се боеше, че Джордж петелът или някоя от пернатите любовници в харема му може да се окаже шпионин: – Този, с когото трябва да внимавате, е баща ѝ. Той е суров и непреклонен мъж. Не е лош човек, но е прекалено строг.

– Зная – кимнах. – И предполагам, че знаете къде е дъщеря му в момента.

Тя сведе поглед. Това бе достатъчно красноречив отговор.

– Благодаря ви, че се отбихте, госпожо Макрийди. Мога ли да ви помоля разговорът ни да си остане между нас?

– Разбира се… но децата вече си шушукат какво се е случило.

Естествено. Оставаше и да не го правят.

– Имате ли телефон, господин Джеймс? – Тя се огледа за жици. – Виждам, че нямате. Няма значение. Ако узная нещо, ще намина да ви кажа.

– Тоест, ако научите нещо преди Харлан Котъри или шериф Джоунс.

– Бог ще се погрижи за сина ви. Както и за Шанън. Знаете ли, те наистина бяха прекрасна двойка; всички го казваха. За съжаление понякога плодът узрява твърде рано и студът го убива. Колко жалко. Колко тъжно, че трябваше да стане точно така!

Тя се ръкува с мен – имаше силно ръкостискане, досущ като на мъж – и потегли с таратайката си. Не мисля, че го бе направила съзнателно, ала бе говорила за Шанън и сина ми в минало време.

* * *

В петък бях посетен и от шериф Джоунс. Той не беше сам – зад автомобила със златната звезда на вратата се движеше моят пикап. Сърцето ми за малко да изхвръкне при тази гледка, ала миг по-късно посърна, щом забелязах кой седи зад волана – Ларс Олсън.

Помъчих се да остана спокоен, докато Джоунс изпълняваше характерния си ритуал на пристигането – нагласяне на колана, избърсване на челото (въпреки че денят бе хладен и облачен) и приглаждане на косата. Обаче не можах да издържа.

– Той добре ли е? Открихте ли го?

– Не, не можем да кажем, че сме го открили – отвърна той, докато изкачваше стъпалата на верандата. – Някакъв прериен ездач източно от Лайм Биска видял камиона, но нито следа от хлапето. Може би щяхме да сме по-информирани, ако ни беше съобщил веднага след случилото се. Не съм ли прав?

– Надявах се, че сам ще се върне – казах мрачно аз. – Замина за Омаха. Не знам какво точно трябва да ти споделя, шерифе…

Ларс Олсън се отдалечи на известно разстояние, ала ушите му си останаха все така наострени.

– Върни се при колата ми, Олсън! – нареди му Джоунс. – Това е поверителен разговор.

Понеже си беше кротка душица, Ларс се подчини без никакви възражения. Шерифът се обърна отново към мен. За разлика от предишното си посещение сега не изглеждаше никак весел и разговорлив.

– Вече знам достатъчно, не мислиш ли? Знам, че момчето ти е живяло с дъщерята на Харл Котъри, както и че най-вероятно е отпрашило за Омаха. Зарязало е пикапа ти край пътя насред една поляна, обрасла с висока трева, когато е разбрало, че резервоарът вече е почти празен. Умно от негова страна. Откъде е наследило тоя акъл? От теб или от Арлет?

Не отговорих. Джоунс току-що ми беше подсказал една идея. Нищо особено, но можеше да ми свърши работа.

– Твоят Хенри е направил нещо, за което трябва да му благодарим – продължи шерифът. – Току-виж отървал пандиза. Изскубал е всичката трева под камиона, преди да го зареже на поляната. За да не я подпали ауспухът, нали разбираш? Ако бе предизвикал голям прериен пожар, съдът нямаше да е много благосклонен към него, не съм ли прав? Неколкостотин хиляди акра можеха да изгорят, я си представи само! Мислиш ли, че тогава на някого щеше да му пука, че виновникът е само на петнайсет години?

– Е, след като не е станало, шерифе – понеже момчето ми е постъпило правилно, – защо продължаваме да чоплим тая тема? – попитах, макар и да знаех отговора. Джоунс пет пари не даваше за мрънкането на адвокат Андрю Лестър, обаче бе добър приятел с Харл. И двамата бяха членове на новосформираната Ложа на лосовете1212
  Благотворителният и покровителстващ орден на лосовете на САЩ е основан през 1868 година в Ню Йорк с приоритети благотворителност, справедливост, братска любов и вярност. Членовете му в момента наброяват един милион души. – Б.пр.


[Закрыть], а Харл вече имаше зъб на моя син.

– Докачлив си, а? – подхвърли Джоунс и избърса отново челото си, след което намести широкополия си стетсън. – Е, предполагам, че и аз сигурно щях да съм докачлив, ако ставаше въпрос за моя син. Но знаеш ли какво? Ако ставаше въпрос за моя син и Харл Котъри беше мой съсед – мой добър съсед, – щях да отида при него и да му кажа: „Харл? Виж сега, имам да ти кажа нещо. Мисля, че синът ми ще се опита да навести дъщеря ти. Прецени дали ще кажеш на някого там, в Омаха, да се оглежда за него и да има едно наум.“ Но ти не си го сторил, нали?

Идеята, която шерифът ми беше дал, започваше да изглежда все по-добра и по-добра. Почти бе дошъл моментът да я вкарам в обращение.

– Още не се е появил там, нали?

– Засега не са го виждали – отвърна Джоунс. – Но това не означава нищо. Може все още да търси пансиона…

– Не смятам, че е избягал, за да ходи при Шанън – изтъкнах аз.

– Че защо тогава? Да не би в Омаха да са пуснали някакъв специален нов сладолед? Защото всичко сочи, че се е отправил именно натам.

– Мисля, че е тръгнал по следите на майка си. Предполагам, че по някакъв начин е успяла да се свърже с него.

Трябваха му десетина секунди, за да смели тази неочаквана информация – достатъчно време, за да избърше за кой ли път челото си и да приглади косата си. После ме попита:

– И как може да е станало това?

– С писмо например. – Бакалницата на Хемингфорд Хоум служеше и като пощенска служба, където пристигаше всичката поща. – Може да са му го дали, когато се е отбил за бонбони или пакетче фъстъци, както често прави на връщане от училище. Не го твърдя със сигурност, шерифе – не мога да знам какво точно се е случило, както и не знам защо се държиш с мен по този начин, сякаш съм извършил някакво престъпление. Не аз ѝ надух корема в крайна сметка!

– Недей да говориш тъй за едно порядъчно момиче!

– Може би си прав, а може и да не си – отвърнах малко дръзко. – Виж сега, искам да знаеш, че случилото се беше изненада не само за Котъри, но и за мен! Дойде ми като гръм от ясно небе, а отгоре на всичко и момчето ми избяга от къщи! Те поне знаят къде е дъщеря им.

Джоунс отново изгуби дар-слово. После извади малко тефтерче от задния си джоб и надраска нещо в него. Прибра обратно бележника и вдигна очи към мен.

– Значи не знаеш със сигурност дали жена ти е влязла във връзка със сина ти, така ли? Това ли искаш да ми кажеш? Че всичко е само догадка?

– Зная, че Хенри говореше много за майка си, след като тя си тръгна, ала после изведнъж престана да го прави. Зная и че не се е вясвал около онзи пансион, където Харлан и съпругата му изпратиха Шанън. – По отношение на второто бях не по-малко изненадан от шерифа… и същевременно дяволски благодарен. – И като съберем двете неща, какво се получава?

– Не знам – намръщи се Джоунс. – Наистина не знам. Мислех си, че съм разнищил проблема, но се оказва, че съм сбъркал. Да, всеки от нас може да сбърка. Всички сме роби на греха, както се казва в Светото писание. Но, мили боже, тези хлапета наистина вгорчават живота ми. Ако чуеш някаква вест от сина си, Уилфред, на твое място бих му казал да си довлече кльощавия задник у дома и да стои далеч от Шанън Котъри, ако знае къде се намира тя. Гарантирам ти, че девойчето няма никакво желание да го вижда. Добрата новина засега е, че няма прериен пожар и не можем да го арестуваме, задето е откраднал пикапа на баща си.

– Така е – кимнах мрачно. – За нищо на света няма да повдигна подобно обвинение.

– Обаче – изпъна показалец шерифът, с което ми напомни за господин Стопенхаузер от банката. – Точно преди три дни в Лайм Биска – недалеч от мястото, където онзи прериен ездач е открил пикапа ти, – някой е обрал магазинчето за алкохол и хранителни стоки в края на града. Онова с рекламата на покрива, дето е нарисувано момиче със синьо боне… Забърсал е двайсет и три долара. Докладът е на бюрото ми. Бил е някакъв младеж, облечен със старовремски каубойски дрехи, със закрито от бандана1313
  Шарена кърпа, носена от героите на Дивия запад, особено популярна сред каубоите и мексиканските разбойници. – Б.пр.


[Закрыть] лице и каубойска шапка. Собственичката била зад тезгяха и обирджията я заплашил с някакъв инструмент. Според нея бил нещо като щанга или „кози крак“, но кой знае? Все пак женицата наближава осемдесетте и е полусляпа.

Беше мой ред да онемея. Бях като поразен от гръм. Когато най-сетне успях да възвърна самообладанието си, казах следното:

– Хенри избяга от училище, шерифе, и доколкото се сещам, него ден носеше фланелена риза и панталони от рипсено кадифе. Не си е взел никакви допълнителни дрехи, а и държа да отбележа, че в гардероба му няма никакви каубойски одежди, ботуши и прочее. Да не говорим за каубойска шапка.

– Като нищо може да е откраднал и тях, не съм ли прав?

– Ако не знаеш нещо повече от онова, което ми каза, би било справедливо да спреш дотук. Зная, че сте приятели с Харлан…

– О, това няма нищо общо със случая.

Всъщност имаше и двамата го знаехме, ала нямаше никакъв смисъл да задълбавам в тази насока. Да, моите мизерни осемдесет акра едва ли можеха да се мерят с четиристотинте на Харлан Котъри, обаче и аз бях земевладелец и данъкоплатец и нямах никакво намерение да се оставя да ме сплашват. Именно на това реших да наблегна и шериф Джоунс добре ме разбра.

– Моят син не е обирджия и не заплашва жени. Това не е неговият стил на поведение и никой не го е възпитавал в подобен дух!

„Освен напоследък, ама то не се брои“ – прошепна едно гласче в съзнанието ми.

– Най-вероятно става въпрос за някой бродяга, който си търси бърза печалба – отбеляза Джоунс. – Обаче ми се стори, че трябва да го знаеш, ето защо ти го казах. Не знаем какво ще тръгнат да разправят хората, нали така? Всичко се разчува, всеки обича да дърдори… Мълвата е безплатна. Що се отнася до мен, край на темата – нека областният шериф на Лайм Биска да се занимава със случая. Но е хубаво да знаеш, че полицията на Омаха държи под око пансиона, където е настанена Шанън Котъри. Просто за всеки случай, ако синът ти реши да се свърже с девойчето, нали се сещаш? – Той приглади косата си и намести широкополата си шапка за последен път. – Може би момчето ти ще се върне самичко, без никой да пострада, и тогава ще зачеркнем целия този разговор като… де да знам… уреден дълг.

– Чудесно. Само недей да го наричаш лош син, освен ако не искаш да наречеш и Шанън Котъри лоша дъщеря.

Начинът, по който потрепнаха ноздрите му, ми подсказа, че това не му хареса особено, ала явно предпочете да се въздържи от коментар. Наместо това изрече:

– Ако момчето ти се върне и ти каже, че е видяло майка си, извести ме възможно най-бързо, става ли? Все още я водим в бумагите като безследно изчезнала. Дивотия, ама какво да правиш – законът си е закон.

– Разбира се, че ще те уведомя.

Джоунс ми кимна и закрачи към колата си. Ларс се беше разположил зад волана. Шерифът му изшътка да се премести – беше от хората, които обичат сами да шофират – и не след дълго автомобилът потегли. Докато гледах подире им, се замислих за младежа, обрал магазинчето, и се помъчих да се убедя, че моят Хенри никога не би сторил подобно нещо… а дори и да бе принуден да го стори, не беше толкова съобразителен, за да се сети да се дегизира с дрехи, които преди това е откраднал от някой хамбар или приют. Обаче Хенри се беше променил, а убийците често развиват неподозирани до този момент качества, особено що се отнася до хитрост и съобразителност. Все пак това са жизненоважни умения, от които зависи оцеляването им. Ето защо си помислих, че навярно извършителят е бил…

Не. Няма да го кажа. Би било твърде мекушаво от моя страна. В края на краищата това е моята изповед, моята последна дума, и ако не мога да кажа истината – цялата истина и нищо, освен истината, – каква е ползата от нея? Какъв е смисълът да си давам целия този труд?

Той е бил. Хенри. От погледа на шериф Джоунс разбрах, че ми разказва за този крайпътен обир само защото не бях превил глава пред него, както бе очаквал, обаче аз бях прозрял истината. Защото знаех повече от него. След като си помогнал на баща си да убие майка ти, какво е да откраднеш нечии дрехи и да размахаш автомобилна щанга пред лицето на една старица? Нищо особено, нали? И щом бе опитал веднъж, най-вероятно щеше да пробва и втори път, след като онези двайсет и три долара свършеха. Навярно в Омаха. Където щяха да го заловят. И тогава всичко можеше да излезе наяве. Почти със сигурност щеше да излезе наяве.

Изкачих стъпалата на верандата, седнах и закрих лице с дланите си.

* * *

Дните минаваха. Бях изгубил бройката им; единственото, което знаех, беше, че са сиви и почти непрекъснато валеше. А когато започнат дъждовете, работата на открито трябва да почака – особено когато не разполагаш с достатъчно добитък или допълнителни пристройки, за да запълниш безкрайните часове с други задачи. Опитах се да чета, но думите не искаха да се свързват в изречения, а от време на време някоя от тях изскачаше от страницата и надаваше пронизителен писък. „Убийство.“ „Вина.“ „Предателство.“ И други думи като тези.

Имаше дни, в които седях на верандата с книга в скута си, загърнат с палтото си от овча кожа заради студа и влагата, и се взирах отнесено в дъждовните струи, стичащи се от козирката. А нощем лежах буден чак до сутринта, заслушан в барабаненето на дъжда по покрива над главата ми. Напомняше ми плахото почукване на свенлив посетител, чакащ позволение да влезе. Твърде много време прекарвах в размисли за Арлет – как седи в кладенеца заедно с Елпида. Започвах да си представям, че е все още… не жива (вярно е, че бях подложен на голямо нервно напрежение, но не бях луд), а някак будна. Сякаш усещаше развоя на събитията от своя импровизиран гроб и беше изключително доволна от случващото се.

„Харесва ли ти как се обърнаха нещата, Уилф? – щеше да ме попита тя, ако можеше (естествено, във въображението ми можеше). – Е, струваше ли си? Какво ще кажеш?“

* * *

Една нощ, около седмица след посещението на шериф Джоунс, докато се мъчех да чета „Къщата със седемте кули“ на Натаниъл Хоторн, Арлет пропълзя зад мен, протегна ръка отстрани на главата ми и докосна горната част на носа ми с един хладен, влажен пръст.