Текст книги "Зъл мрак, угаснали звезди"

Автор книги: Стивън Кинг

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 28 страниц)

6.

Тя се свести в огромното сенчесто помещение, което миришеше на прогнила дървесина, стародавно кафе и праисторическа туршия. Стар вентилатор висеше накриво от тавана точно над главата ѝ. Приличаше на счупената въртележка във филма на Хичкок „Непознати във влака“. Тя беше просната на пода, гола от кръста надолу, а той я изнасилваше. Изнасилването ѝ се струваше второстепенно в сравнение с теглото му: мръсникът я смазваше. Едва успяваше да си поеме дъх. Това навярно беше сън. Обаче носът ѝ беше подут, на тила ѝ се беше появила цицина с габаритите на малка планина, в дупето ѝ се бяха набили трески. Не забелязваш подобни детайли в сънищата. Освен това в тях не усещаш истинска болка; събуждаш се, преди наистина да започне да боли. Това се случваше. Той я изнасилваше. Беше я замъкнал в стария магазин и я изнасилваше, докато златни прашинки мързеливо се въртяха под косите лъчи на следобедното слънце. Някъде хора слушаха музика, пазаруваха продукти по интернет, дремваха сладко и приказваха по телефона, но тук една жена я изнасилваха и тя бе тази жена. Той беше свалил дантелените ѝ гащички и те се подаваха от джоба на гащеризона му, сякаш оттам се изливаше синкава пяна. Тес се сети за „Избавление“, който беше гледала в колежа на филмова ретроспектива, в дните, когато се отнасяше малко по-авантюристично към ходенето на кино. „Сваляй ги тез гащи“ – беше казал единият селянин, преди да изнасили дебелата гражданка. Интересно какво ли не ти минава през ума, когато лежиш под сто и петдесет кила селско месо, а членът на изнасилвача скърца напред-назад в теб като несмазана панта.

– Моля ти се – пророни тя. – О, моля ти се, стига!

– Не стига! – отсече той и юмрукът му отново изпълни полезрението ѝ. Половината ѝ лице пламна, нещо в средата на главата ѝ прещрака и черна пелена се спусна пред очите ѝ.

7.

Следващия път, когато се свести, той танцуваше около нея по гащеризон, махаше ръце наляво-надясно и фалшиво се дереше, съсипвайки „Кафява захар“. Слънцето залязваше и двата западни прозореца на изоставения магазин – стъклата бяха прашни, ала по някакво чудо не бяха счупени от хулигани – се къпеха в огнена заря. Сянката му подрипваше зад него, кълчейки се по дъсчения под и по стената, белязана от светли петна там, където някога са били окачени реклами. Шумът от тропащите му ботуши бе апокалиптичен.

Тес видя, че панталонът ѝ е под тезгяха, върху който някога е стояла касата (вероятно до буркан с мариновани яйца и друг със свинска пача). Миришеше ѝ на мухъл. И, о, Господи, жестоко я болеше. Лицето, гърдите и там долу, където се чувстваше разкъсана.

Преструвай се на мъртва. Това е единственият ти шанс.

Затвори очи. Пеенето престана и тя надуши мъжка пот. Сега миризмата стана по-остра.

Защото се е раздвижил хубаво. Забрави, че се преструва на умряла, и се опита да изпищи. Ала преди да е извикала, огромните му ръчища я стиснаха за гушата и взеха да я душат. „Свършено е с мен“ – помисли си тя. Бяха спокойни мисли, изпълнени с облекчение. Поне нямаше да има още болка, нямаше още да се буди, за да гледа как този мъж-чудовище танцува в зарята на залеза.

Припадна.

8.

Когато Тес лека-полека се свести за трети път, светът беше станал черно-сребрист, а тя плаваше във въздуха.

Значи това било да си мъртъв.

После усети ръцете под себе си – големи ръце, неговите ръце – и болката, която се впиваше в шията ѝ като халка от бодлива тел. Онзи не я беше удушил, ала тя носеше формата на ръцете му като огърлица: дланите отпред, пръстите отстрани и по тила.

Бе нощ. Луната беше изгряла. Пълна луна. Той я носеше през паркинга на изоставения магазин. Подмина пикапа си. Тес не видя експедишъна. Нейният експедишън го нямаше.

Къде си ти, Том?

Той спря в края на пътя. Миризмата на потта му я облъхваше, Тес чувстваше надигането и отпускането на гърдите му. Нощният хлад галеше босите ѝ крака. Зад нея рекламата цъкаше: ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВА ТЕ.

Смята ли, че съм умряла? Не може да мисли, че съм мъртва. Още кървя.

Или не? Трудно беше да се прецени. Лежеше безжизнено в ръцете му с чувството, че е момиче от филм на ужасите, което Джейсън, Майкъл, Фреди, или както там му е името, отнася, след като е убил всички други. Отнася я в леговището си, изровено нейде вдън горите, където ще я окове за кука на тавана. В онези филми по таваните винаги има куки и вериги.

Той отново тръгна. Тежките му ботуши тропаха по закърпения асфалт на Еленовия път: тупур-джас-тупур. После от другата страна на шосето пак нещо задрънча и заскърца. Той разритваше гредите, които тя толкова внимателно беше струпала в канавката. Цъкащата реклама вече не се чуваше, но за сметка на това някъде шуртеше вода. Не много, не на струя, само вадичка. Той приклекна и тихо изпухтя.

Сега непременно ще ме убие. Поне вече няма да слушам ужасното му пеене. Както би се изразила Рамона Норвил, това е сладката част.

– Хей, момиче – добродушно подвикна великанът.

Тес не отговори, но видя как той се привежда над нея и се взира в премрежените ѝ очи. Постара се да не примигне. Ако той зърнеше клепачите да потрепват дори съвсем мъничко… или пък блесналите сълзи…

– Хей. – Той я плесна по бузата с опакото на ръката си. Главата ѝ се килна встрани.

– Хей! – Този път той най-брутално я зашлеви, само че по другата буза. Главата ѝ се килна обратно.

Той я ощипа по зърното, само че не си беше дал труда да ѝ свали блузата и сутиена, затова не я заболя особено. Тес безжизнено лежеше.

– Извинявай, че те нарекох кучка – продължи той все така добродушно. – Ти беше добро парче. Падам си по малко по-дъртички.

Тес осъзна, че не е изключено той наистина да я мисли за умряла. Направо не беше за вярване, но би могло да е истина. Тутакси я обзе неистова жажда за живот.

Той отново я вдигна. Миризмата на мъжки чорапи я удари в главата. Наболата му брада я гъделичкаше по лицето и тя едва не се извърна. Той я целуна по ъгълчето на устата.

– Ще ме извиняваш, че бях грубичък.

Той отново я понесе. Звукът от течаща вода се чуваше по-силно. Лунната светлина угасна. Появи се миризма – по-точно смрад – на изгнила шума. Той я положи в десет-петнайсет сантиметра дълбока вада. Водата беше много студена и Тес едва не извика. Онзи я натисна по стъпалата и тя остави коленете си да се свият. Разплута. Да остана разплута. Те скоро се блъснаха в набраздена метална повърхност.

– Майната му – замислено рече той. И натисна. Тес остана неподвижна даже когато нещо – някакъв клон – изписа линия от болка по гръбнака ѝ. Коленете ѝ се удряха в релефния метал. Дупето ѝ забърса някаква пихтия и миризмата на леш се усили. Идваше ѝ да повърне. Под кръста ѝ се насъбра рогозка от влажни листа, подобно на подгизнала от вода възглавничка.

Ако сега се издам, ще се съпротивлявам. Ще го ритам, ритам, ритам…

Обаче нищо не се случи. Дълго време не смееше да отвори по-широко очи или съвсем леко да трепне с клепачи. Представяше си го как клечи там, взира се в канала, където я е набутал, наклонил е въпросително глава и чака точно такъв ход. Как така не беше разбрал, че е жива? Сигурно беше чул биенето на сърцето ѝ. А какво щеше да постигне с ритници срещу великана от пикапа? С една ръка той щеше да сграбчи босите ѝ крака, да я измъкне навън и наново да започне да я души, само че този път нямаше да спре.

Тес лежеше сред изгнилата шума в мудната вадичка, взираше се в нищото с притворени очи и съсредоточено се правеше на умряла. Изпадна в някакво сиво състояние, което не беше точно безсъзнание, и пребивава в него известно време, което ѝ се стори дълго, но вероятно не беше. Щом чу двигател – пикапът му, сигурно неговият пикап – тя си помисли: „Въобразявам си този звук. Или го сънувам. Той още е тук.“

Обаче неравномерният тътнеж на двигателя първо се усили, а после заглъхна по Еленовия път.

Номер е.

Това беше кажи-речи истерия. А и да не беше, не можеше да остане тук цяла нощ. Когато надигна глава (потръпвайки от болката, която прониза израненото ѝ гърло) и погледна към отвора на канала, зърна единствено сребърен кръг струяща лунна светлина. Тес запълзя към него, после спря.

Номер е. Не ме интересува какво си чула, той още е тук.

Този път внушението бе по-могъщо. Това, че отворът на канала бе свободен, го правеше такова. В някоя кримка това щеше да е мигът на лъжливо спокойствие преди голямата кулминация. Или пък в страшен филм. Бялата ръка, която се подава от езерото в „Освобождение“. Алан Аркин, който се нахвърля на Одри Хепбърн в „Изчакай до мръкнало“. Тес не обичаше страшни книги и филми, но същевременно изнасилването и близостта на смъртта изглежда бяха отключили цял склад със спомени от страшни филми. Сякаш витаеха ето тук, във въздуха.

Той би могъл да я причаква. Ако например си е имал съучастник, който е откарал пикапа му. Би могъл да клечи отстрани на канала с привичната за селяните търпеливост.

– Сваляй тези гащи – прошепна тя и затисна устата си. Ами ако я беше чул?

Минаха пет минути. Биха могли да са пет. Водата беше студена и Тес затрепери. Скоро зъбите ѝ щяха да затракат. Ако той беше навън, щеше да я чуе.

Той си замина. Чу го.

Може би. Може би не.

А може би не беше задължително тя да излиза по същия път. Каналът минаваше под шосето и щом под нея шуртеше вода, значи не бе запушен. Би могла да изпълзи по него и да огледа паркинга на изоставената бензиностанция. Да се увери, че пикапът му го няма. Нямаше да е в безопасност, ако е намесен съучастник, но рационалното съзнание, скрито някъде дълбоко в нея, ѝ нашепваше, че няма съучастник. Иначе и той би се възползвал. Освен това великаните действаха сами.

Ами ако си е отишъл? Тогава какво?

Не знаеше. Не можеше да си представи живота след този следобед в безлюдния магазин и тази вечер в канала с гниещата шума под кръста ѝ, а може би не трябваше. Може би бе по-разумно да се съсредоточи върху това да се завърне у дома и да нахрани Фрици с пакетче „Пиршество за котки“. Съвсем ясно виждаше кутията с „Пиршество за котки“. Стоеше си кротко на лавица в килера ѝ.

Преобърна се по корем и се изправи на лакти с намерението да изпълзи нататък. Тогава видя с кого дели тръбата на канала. Единият труп беше почти скелет (сякаш умоляващо протегнал костеливи ръце), но по главата още имаше достатъчно коса, за да стане ясно, че е труп на жена. Другият би могъл да е на обезобразена манекенка от витрина на универсален магазин, ако не бяха облещените очи и изваденият език. Този беше по-пресен, но животните го бяха опоскали. Даже в мрака се виждаха ухилените зъби на мъртвата жена.

От косата на „манекенката“ излезе бръмбар и залази по носа ѝ.

Пищейки прегракнало, Тес се измъкна от канала и се изправи; от кръста нагоре мокрите дрехи се залепиха за тялото ѝ. От кръста надолу беше гола. Въпреки че не припадна (поне така ѝ се струваше), за известно време нейното съзнание странно напомняше на счупена играчка. Когато по-късно мислено се връщаше назад, тя оприличаваше изминалия час на затъмнена сцена, осветявана спорадично от прожектори. Понякога под светлината на тези прожектори се появяваше пребита жена със счупен нос и окървавени бедра. После изчезваше обратно в мрака.

9.

Намираше се в магазина, в голямото, празно централно помещение, което някога е било разделено на пътеки: отзад са били замразените храни (може би), а покрай стената в дъното е имало хладилник с бира (непременно). Миришеше на изветряло кафе и туршия. Той или беше забравил панталона ѝ, или възнамеряваше да се върне за него по-късно – може би когато ще прибира накованите с гвоздеи греди. Тес измъкна панталона изпод тезгяха. Отдолу бяха обувките и телефонът ѝ – счупен. Да, по-късно той щеше да се върне. Ластикът ѝ за коса го нямаше. Помнеше (смътно, както помним определени неща от най-ранното си детство), че днес някаква жена я попита откъде го е купила, и необяснимите овации, когато отговори, че го е взела от евтин магазин. Спомни си как великанът пее „Кафява захар“ – онзи писклив, монотонен детски глас – и отново припадна.

10.

Вървеше зад бензиностанцията, огрявана от лунната светлина. Треперещите ѝ рамене бяха загърнати с парче стар мокет, но не помнеше откъде го е взела. Парчето беше мръсно, обаче топлеше и тя се уви по-плътно. Хрумна ѝ, че всъщност заобикаля магазина, и нищо чудно това да е втората, третата, а защо не и четвъртата обиколка. Хрумна ѝ, че търси експедишъна, но всеки път, щом не го открие зад магазина, забравя, че го е търсила, и пак тръгва. Забравяше, защото я бяха ударили по главата, изнасилили, душили и сега беше в шок. Хрумна ѝ, че може да има мозъчен кръвоизлив – откъде да знаеш, освен ако не се събудиш сред ангелите и те не ти кажат? Следобедният ветрец сега се беше усилил, а цъкащата ламаринена реклама беше малко по-шумна. ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВА ТЕ.

– Севън-ъп – каза тя. Гласът ѝ беше прегракнал. – Това е. Ти го харесваш, той също те харесва. – Чу се как запява. Имаше хубав, напевен глас, който беше придобил учудващо приятен хрип от душенето. Все едно слушаше Бони Тайлър да пее тук, под лунната светлина. „Севън-ъп завладява пазара… има вкус на цигара!“ Хрумна ѝ, че това е сбъркано, а и да не беше, би трябвало да пее нещо повече от тъпи рекламни мелодийки, докато не е загубила този великолепен хрип; щом ще те изнасилват и ще те набутват в тръба заедно с два разложени трупа, поне да не е за тоя, дето духа.

Ще изпея хит на Бони Тайлър. Ще изпея „Болка е“. Сигурна съм, че зная текста, сигурна съм, че той е в битака, който е в главата на всеки писа…

Тя отново припадна.

11.

Седеше на един камък и ридаеше. Мръсното парче мокет още беше на раменете ѝ. Слабините я боляха и пареха. Киселият вкус в устата ѝ подсказваше, че в даден момент между обиколките на магазина и седенето на камъка е повърнала, но не си спомняше кога. Спомняше си…

Бях изнасилена, бях изнасилена, бях изнасилена!

– Нито си първата, нито ще бъдеш последната. – Ала това несантиментално съждение, изречено между няколко сподавени ридания, не ѝ помогна особено.

Той се опита да ме убие, едва не ме уби!

Да, да. А в този момент пропускът му да я довърши не беше кой знае каква утеха. Тес погледна наляво и видя бензиностанцията на петдесет-шейсет метра нататък по пътя.

Убил е други! Те са в канала! Лазят ги бръмбари, а на тях не им пука!

– Да, да – рече с хрипкавия глас на Бони Тайлър и пак загуби съзнание.

12.

Вървеше по средата на Еленовия път и пееше „Болка е“, когато чу зад себе си шума на двигател. Така се завъртя, че едва не падна, и видя фаровете да осветяват нагорнището, по което току-що бе слязла. Това беше той. Великанът. Беше се върнал, беше проверил в канала, след като бе установил, че дрехите ѝ са изчезнали, и беше видял, че я няма. Търсеше я.

Тес се спусна в канавката, препъна се, изпусна импровизирания си шал, стана и се залута в храсталаците. Един клон одраска до кръв бузата ѝ. Чу някаква жена да плаче от страх. Свлече се на четири крака, косата падаше в очите ѝ. Фаровете осветиха пътя. Тес съвсем ясно видя изпуснатото парче мокет и разбра, че великанът също ще го види. Той щеше да спре и да излезе. Тя щеше да се опита да избяга, но той щеше да я хване. Щеше да пищи, но никой нямаше да я чуе. В романите и филмите никой не чуваше. Той щеше да я убие, но първо отново щеше да я изнасили.

– Колата – това беше кола, а не пикап – подмина, без да спира. От нея дънеше музика: „Б-Б-Б-Бейби, още н-н-нищщичко не си видяла.“ Тес видя как задните фарове примигват и изчезват. Почувства, че отново ще припадне, и започна да се удря по лицето.

– Не! – изръмжа с гласа на Бони Тайлър. – Не!

Посъвзе се. Искаше ѝ се да остане така в храстите, обаче полза нямаше. Доскоро беше ден, до полунощ вероятно имаше доста време. Луната беше ниско на небето. Не можеше да остане тук, не можеше просто… да мига тъпо. Трябваше да помисли.

Измъкна мокета от канавката, отново се загърна с него и тогава пипна ушите си, знаейки предварително какво ще открие. Диамантените обици, една от малкото ѝ прояви на екстравагантност, ги нямаше. Тя отново избухна в сълзи, но този плач трая по-кратко и след него ѝ поолекна. Усещаше главата и тялото си, а не се чувстваше като призрак, който витае наоколо.

Мисли, Теса Джийн!

Добре, щеше да се опита. Но заедно с това щеше да повърви. И никакво пеене повече. Промененият ѝ глас беше страшничък. Сякаш с изнасилването великанът бе създал нова жена. Тя не искаше да бъде нова жена. Харесваше си предишната.

Ходене. Вървеше под лунната светлина, а сянката ѝ я следваше. Кой път? Еленовият път. Според Том тя се намираше на по-малко от шест километра от пресечката на Еленовия път с шосе 47, когато попадна в клопката на великана. Разстоянието не беше чак толкова голямо, тя изминаваше пеша поне пет километра дневно, за да поддържа форма, а когато валеше дъжд или сняг, използваше бягащата пътечка. Разбира се, това беше първата ѝ разходка като новата Тес – с натъртеното, разкървавено тяло и хрипкавия глас. Обаче имаше и плюс: тя се стопляше, горната ѝ половина изсъхваше и беше с ниски обувки. За малко да си сложи токчета, което щеше да направи тази вечерна разходка крайно неприятна. Не че при някакви обстоятелства би могла да бъде приятна, не, не, н…

Мисли!

Но преди да се захване с мисленето, фарове осветиха пътя пред нея. Тес отново се шмугна в храсталака, като този път успя да задържи мокета около раменете си. Бе друга кола, която не забави, а не неговият пикап, слава Богу.

Пак може да е той. Може да е сменил пикапа с кола. Може да се е върнал в къщата си, в бърлогата си, и да е тръгнал с автомобил. Казал си е: „Тя ще види, че е кола, и ще излезе от скривалището си. Ще ми направи знак да спра и ще я докопам.“

Да, да. Така щеше да стане във филм на ужасите, нали? „Пищящи жертви – 4“ или „Еленовият път на ужаса – 2“ или…

Отново щеше да припадне, затова си удари още няколко плесници. Веднъж да се прибере у дома, веднъж да нахрани Фрици и да се озове в леглото (като първо заключи всички врати и светне всички лампи), щеше да припада колкото си иска. Обаче не сега. Не, не, не. Сега не биваше да престава да върви и да се крие, когато по пътя се зададе кола. Ако вършеше тези две неща, все някога щеше да се добере до шосе 47, където сигурно имаше бензиностанция с магазин. Истински магазин с телефонен автомат, ако извадеше късмет… а на нея ѝ се полагаше малко добър късмет.

Чантата ѝ я нямаше, чантата ѝ още беше в експедишъна (където и да беше той), обаче знаеше наизуст номера на картата от AT&T: номерът на домашния ѝ телефон плюс 9712. Фасулско.

Ето тук имаше пътна табела. Тес лесно я прочете на лунната светлина:

ВЛИЗАШ В ОБЩИНА КОУЛИЧ

ДОБРЕ ДОШЪЛ, ПРИЯТЕЛЮ!

– Харесваш Коулич и той те харесва – прошепна тя.

Знаеше градчето, чието име тукашните произнасяха „Колич“. Всъщност ставаше дума за едно от многото градчета в Нова Англия, в което още имаше текстилни фабрики и още креташе някак си в новата ера на свободна търговия, когато панталоните и саката на Америка се шиеха в Азия или Централна Америка вероятно от деца, които не могат да четат и пишат. Тес се намираше в покрайнините, но все някак щеше да стигне до телефонна будка.

А после?

После щеше… щеше…

– Ще си поръчам шофьор – каза тя. Идеята я осени като слънчев изгрев. Да, точно това щеше да направи. Щом това беше Коулич, значи до Стоук Вилидж в Кънектикът имаше петдесет километра, може би и по-малко. Когато искаше да отиде до летище „Брадли“ или в Хартфорд, или в Ню Йорк (Тес не шофираше в големия град, ако можеше да си го спести), тя се обръщаше към фирма със седалище в съседен Удфийлд. „Роял Лимузин“ се рекламираше, че предлага услугите си по всяко време на денонощието. На всичкото отгоре там разполагаха с номера на кредитната ѝ карта.

Почувства се по-добре и закрачи малко по-бързо. След малко пътят отново се освети от фарове и тя отново се шмугна в храстите и приклекна, ужасена като подгонено диво животно: сърна, лисица, заек. Този път беше камион и тя се разтрепери. Трепереше и когато разбра, че става дума за малка бяла тойота, която нямаше нищо общо с големия бял форд. Щом тойотата отмина, опита да се върне на пътя, но не беше в състояние да се движи. Отново плачеше – сълзите пареха премръзналото ѝ лице. Почувства се готова за пореден път да излезе от прожектора на съзнанието. А това не биваше да се случва. Ако бродеше твърде често в тази безсънна чернота, накрая можеше да се загуби там.

Насила си представи как благодари на шофьора и добавя бакшиш към формуляра за кредитната карта, преди бавно да поеме по цветната алея към своята врата. Как повдига пощенската кутия и откача резервния ключ от кукичката. Как слуша нетърпеливото мяукане на Фрици.

Мисълта за котарака я накара да се стегне. Измъкна се от канавката и пое нататък, готова на секундата да се шмугне в храсталака, ако отнякъде се зададат коли със запалени фарове. Буквално на секундата. Понеже той беше там някъде. Освен ако полицията не го беше заловила и тикнала в затвора, де. Но за тази цел тя трябваше да подаде оплакване, а щом се сети за това, Тес видя крещящо заглавие с черни букви в стила на „Ню Йорк Поуст“:

АВТОРКА НА КРИМКИ ИЗНАСИЛЕНА СЛЕД СРЕЩА С ЧИТАТЕЛИ

Таблоиди като „Поуст“ без съмнение щяха да изровят нейна снимка отпреди десет години, когато излезе първата книга за Клуба по плетиво. Тогава Тес беше на двайсет и осем-девет, с дълга тъмноруса коса, която се спускаше на вълни по гърба ѝ. Имаше хубави крака, които обичаше да показва с къси поли. Освен това вечер си слагаше сандали с убийствени високи токчета, които някои мъже (великанът определено попадаше в тяхната категория) възприемаха като покана за чукане. От вестника нямаше да споменат, че сега тя е с десет години по-възрастна, напълняла е с десетина килограма и е носела практично – да не кажем скучно – делово облекло. Такива подробности не подхождат на сензациите, които таблоидите обичат да раздухват. Статията щеше да е написана с достатъчно приличен тон (въпреки тихото пъшкане между редовете), но снимката на старото ѝ „аз“ щеше да внушава истинското послание, което вероятно е по-старо от изобретяването на колелото: „Сама си го е просела.“

Реалистично ли беше такова мислене, или от срам и наранено чувство за собствено достойнство тя си съчиняваше най-лошия сценарий? Дали не се обаждаше онова нейно „аз“, което би продължило да се крие в храстите дори когато се е измъкнала от този противен път, от този противен Масачузетс и е на сигурно място в къщичката си в Стоук Вилидж? Тес не знаеше и само се досещаше, че верният отговор е някъде по средата. Едно обаче ѝ беше ясно: щеше да придобие онази известност, която всяка писателка си пожелава при публикуването на книга и която никоя писателка не си пожелава, когато е изнасилена, ограбена и изхвърлена в канал. Виждаше как някой читател вдига ръка, когато настане време за въпроси, и я пита: „Вие насърчихте ли го по някакъв начин?“

Това бяха пълни глупости и Тес го знаеше дори в сегашното си състояние… но също така знаеше, че някой непременно ще вдигне ръка да попита: „Ще пишете ли за това?“

А тя какво ще отговори? Какво би могла да отговори?

„Нищо – помисли си. – Ще избягам от подиума със запушени уши.“

А, не.

Не, не, не.

Истината беше, че въобще няма да се стигне дотам. Как да говори на друго четене и да раздава автографи, когато знае, че той може да ѝ се усмихва от задната редица? Да ѝ се усмихва изпод идиотската шапка с петънца от белина? Докато може би милва нейните обици в джоба си?

При мисълта да разкаже на полицията кожата ѝ пламваше, а лицето ѝ буквално се сгърчваше от срам – дори тук, когато беше сама в тъмното. Може и да не беше Сю Графтън или Джанет Еванович, но строго погледнато, не беше коя да е. За ден-два новината даже щеше да се завърти по Си Ен Ен. Светът щеше да разбере, че един луд, ухилен до уши великан се е изпразнил в Авторката на Кримки. Даже това, че е прибрал бельото ѝ като сувенир, можеше да се разчуе. Си Ен Ен нямаше да съобщи точно това, само че „Нешънъл Инкуайърър“ или „Инсайд Вю“ не биха страдали от подобни задръжки.

Следствените органи намерили гащите на авторката в чекмеджето на набедения изнасилвач: сипи дантелени гащички на „Виктория Сикрет“.

– Не мога да кажа – промълви Тес. – Няма да кажа.

Само че преди теб е имало други, може да има други след т…

Тя отпъди тази мисъл. Беше прекалено уморена, за да преценява какво е или не е нейна морална отговорност. По-късно щеше да му мисли, ако имаше по-късно… Божа работа. Обаче не на безлюдния път, където зад приближаващите фарове можеше да се крие нейният изнасилвач.

Неин. Сега той беше неин.