Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 28 страниц)

39

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Управителят Джон Джеймс застава на входа на цеха точно когато сирената оповестява началото на предиобедната почивка в единайсет часа.

– Чакайте! Чакайте!

Налага се да крещи, за да надвика шума от тътренето на столове по дървения под.

– Изчакайте. Искам да ви съобщя нещо.

Шумът отслабва и трийсет жени го поглеждат недоволно. Някои бързат да отидат до тоалетната, други – за кафе или безалкохолно, но най-нетърпеливи са тези, които искат да запалят цигара.

– Снощи Ема Варли подаде молба за напускане и няма да идва на работа.

Съобщението предизвиква няколко изсвирвания и вяло ръкопляскане.

– Това означава, че имаме свободно място за шивачка. Ако познавате някого, който има нужда от работа, кажете му. Кандидатите трябва да представят препоръки от предишен работодател. Това е.

Шумът се възобновява и жените тръгват да излизат. Джей Джей се отдръпва, за да им направи път.

– Добре, че се отървахме от тая – измърморва Джени Харисън, когато се приближава. Трийсетгодишната брюнетка носи косата си вързана на мазен кок и цялата е омацана с грим. – Кучката и без това нищо не вършеше, дърпаше ни назад.

Джей Джей се чувства длъжен да я защити:

– Напускането на Ем е голяма загуба за компанията.

Харисън спира пред него.

– Ем? – Лицето ѝ светва и в гласа ѝ прозвучава възбуда. – Да не би Ем да е била любимка на шефчето?

Джей Джей не казва нищо. Мислено се упреква за неволната грешка на езика.

– Леле, май ще ви бъде мъчно за нея, господин Джей. – Харисън се пресяга и хваща за ръката една от минаващите наблизо злобарки. – Хей, Ким, знаеше ли, че шефът е бил лапнал по Петнистата?

Ким Бас – платиненоруса блондинка, нито много млада, нито много стара, спира и се втренчва предизвикателно в лицето на управителя.

– На мен ми изглежда много смутен, Джен. – Ким го оглежда нахално, дъвчейки дъвка. – Да, може е да е лапнал. Или пък, нали знаеш, може и тя да му е лапнала нещо.

Двете се разкикотват истерично и се прегръщат, сякаш шегата е толкова смешна, че ще паднат, ако не се подпрат.

– Хайде, изчезвайте от тук! – Джей Джей махва към вратата. – Идете да почивате и се връщайте на работа.

Харисън е твърде нахакана, за да позволи такова отношение. Такива мухльовци като Чироза не могат да ѝ стъпят и на малкия пръст, хапва ги за закуска. Тя пристъпва към него, толкова близо, че гърдите ѝ се допират до тялото му, а миризмата на евтиния ѝ парфюм го кара да се закашля.

– Сега ние можем да сме ви любимки, господин Джей. – Посяга да го погали по лицето, но той се дръпва. – С Ким ще ви покажем неща, които не сте и сънували.

По примера на приятелката си Бас се подпира на рамото му и притиска тяло до неговото.

– Точно така, шефе. Дръж се добре с нас и ние ще те обслужим подобаващо.

Гневът му излиза от контрол. Той зашлевява блондинката през устата. Кръвта му кипва. В съзнанието му изникват зловещи сцени. Той впряга цялата си воля, за да не я сграбчи за гърлото и да я удуши.

– Хей! – изкрещява Бас, като сграбчва ръката му. – Кого ще удряш, бе?

Без да мисли, той отново ѝ удря плесница, този път с другата ръка.

– Събирайте си нещата! Уволнени сте! И двете.

Бас се отдръпва. Вече не изглежда толкова нахакана.

– Не можете да го направите.

– Вече го направих – заявява той, като се опитва да успокои пулса си. – Уволнени сте. Събирайте си нещата и изчезвайте. Веднага!

Жените се споглеждат уплашено.

– Ама ние се шегувахме, господин Джеймс – започва да се извинява Харисън. – Съжаляваме, ако сме ви ядосали.

– Махайте се.

– Моля ви – проплаква Бас. – Дуейн ще ме пребие, ако разбере, че съм си загубила работата.

На Джей Джей изобщо не му дреме какво ще стане с нея.

– Сама си си виновна. Вземайте си нещата и се омитайте или ще извикам ченгетата да ви изхвърлят.

Двете осъзнават, че той няма да промени решението си. Лицето на Харисън почервенява от гняв.

– Вие я нападнахте – посочва Бас. – Това беше сексуален тормоз. Видях ви. Опипвахте я. – Обръща се към приятелката си. – Нали така, Ким? Опипваше те, нали?

– Да. Вие сте сексуален маниак! Постоянно ме тормозите. Всички момичета видяха.

Самодоволното изражение изведнъж изчезва от лицето му. Нещастникът не знае как да реагира. Не знае какво да прави. Харисън го потупва по бузата, преди да се отдалечи.

– Сега отиваме да си вземем почивката. – Поглежда часовника си. – Само че ще закъснеем, защото много ни задържахте.

40

ЛОС АНДЖЕЛИС

Столът на Дик Матюс изскърцва застрашително, докато той се поклаща напред-назад, обмисляйки молбата на Мици да изпрати Каракандес в Торино.

Ако жертвата беше някой бездомник, веднага щеше да откаже. Щеше да я изгони, но преди това хубаво да я насоли, задето е предложила такава глупост. Обаче убийството на холивудска писателка е съвсем друга работа. Коренно различен случай, защото кметът от сутринта го притиска за резултати, напомняйки му, че изборите са съвсем близо.

Матюс се изправя на стола и изрича тежкото си решение:

– Добре, пращай го. Само че икономично. Качи го на някой пощенски самолет или го прати с евтина компания. Без добавки за извънреден труд, без джобни за скъпи ресторанти.

– Благодаря, шефе.

Тя тръгва да излиза.

– И да замине веднага. Днес. Тази нощ най-късно. Искам да видя резултати от това разследване, Фалън, и то бързо.

– Дадено.

– Хубаво. Всъщност искам да го направиш дори по-бързо от бързо.

Мици набира номера на Ник, докато слиза към колата си, за да отиде на следващата среща – с един католически учен и специалист по Торинската плащаница.

– Каракандес – обажда се той; около него се чува силен шум.

– Къде си?

– Обикалям кафенетата около киностудиото. – Ник кимва за благодарност на младия келнер, с когото току-що е говорил. – Реших, че Тамара може да е идвала за късна закуска или за каквото писателите ходят на кафе.

– Нещо интересно?

Ник поглежда безизразните лица, които се опитваше да разпитва досега.

– Засега нищо.

– Бягай до вас и си събери багажа. В момента ти резервираме билет за Торино.

– Стига, Миц. След един месец напускам. Късно е да ходя от другата страна на Атлантика.

– Това е заповед, Ник. Директно от Матюс.

Ник замълчава за момент, докато обмисля новината. Знае, че Мици има две деца и мъж алкохолик, за които трябва да се грижи. Не може тя да отиде, а няма друг с достатъчно висок ранг, когото да изпратят.

– Добре, но ще си ми задължена. Много.

– Напомни ми, когато ти омръзне да пътешестваш по моретата.

Той затваря телефона и излиза от кафенето.

Мици съжалява, че му прехвърля тази задача – не само защото ѝ е съвестно да го товари точно преди уволнението, а и защото, ако случаят не се разреши дотогава, ще се наложи да инструктира някой друг за всичко, по което е работил Ник.

Няколко минути след дванайсет слиза от колата и се качва в асансьора на грозен бетонен небостъргач на улица „Темпъл“. Подът е постлан със стар кафяв мокет, който отдавна вече не може да се изчисти само с едно забърсване, както са обещавали рекламите. Половината помещение е заето от сиво метално бюро с три чекмеджета и два пластмасови стола. Насреща на стената виси еднометрово разпятие с обезпокоително реалистична статуя на окървавения Христос.

Отец Патрик Маевски от Лосанджелиската архиепископия се изправя, за да се ръкува с нея. Червендалестият свещеник е дестилиран продукт от ирландска и полска суровина, филтрирана през Гданск и Белфаст. Късата му, но гъста бяла коса се прелива плавно в къса, но гъста бяла брада и му придава доброжелателен вид.

– Заповядайте, седнете. – Той се настанява отново на стола си. – Тъкмо привършвам обяда; надявам се, че нямате нищо против – добавя, като посочва купичка с воднист бульон върху стар дървен поднос на бюрото си.

– Не се притеснявайте.

– Да поръчам ли и за вас?

Мици е виждала по-апетитни гледки в миялната си машина, затова учтиво отказва:

– Не, благодаря.

– Много изпускате.

Отчето се усмихва добронамерено и постила бяла престилка върху черното си расо. Загребва с лъжицата и бавно я поднася към устата си. Преглъща с наслада всяка хапка. Не сърба лакомо. Не бърза. Не прахосва нито капка.

След цяла вечност отецът безшумно оставя лъжицата в купичката, маха салфетката и избърсва устните си.

– Голяма вкусотия – заявява. – Изпуснахте прекрасна гощавка.

– Казвали са ми, че въздържанието е полезно за душата, отче.

– Но не толкова полезно за стомаха – засмива се той. – Е, сигурно не сте дошли да си приказваме за супа. По телефона казахте, че се интересувате от свещената Торинска плащаница.

– Да, така е. – Мици приближава стола си до бюрото. – От архиепископията ми казаха, че това е във вашата специалност.

– Наистина. Цял живот се интересувам от плащаницата. Казаха ми, че е във връзка с криминално разследване. Мога ли да попитам от какво естество?

– От актуално естество. Не се засягайте, но за момента не мога да ви кажа повече.

– Разбирам. Какво точно искате да знаете?

– Мислите ли, че плащаницата е автентична?

– Видях Sacra Sindone³ при последното ѝ излагане в Торино. Самото ѝ присъствие ме изпълни с убеждението, че това е покривалото на Божия Син.

– Как така? Откъде сте толкова сигурен?

Лицето му се озарява:

– Като Божи служител просто разбрах.

Тя отваря бележника си и си придава наивен вид.

– Само секунда. Тук съм записала нещо, което прочетох в интернет. – Разлиства една страница, после друга. – А, ето. Учените, извършили въглеродното датиране на тъканта, твърдят, че плащаницата не може да е била на Христос, защото произхожда от Средновековието, цитирам: „несъмнено между 1260 и 1390 година“.

– Грешат. Датирането беше извършено преди около трийсет години. Тогава методът не беше толкова прецизен, колкото сега. Имаше недостатъци.

– Наистина ли?

– О, да. Не са рядкост случаите, в които въглеродният метод дава няколкостотин години грешка.

– Няколкостотин, да, но повече от хиляда...

– Грешката си е грешка, детективе. – Отчето облизва предните си зъби, за да се наслади на последните остатъци от супата. – Ако представяте веществени доказателства в съда – ДНК, кръв или пръстови отпечатъци – и има дори малка неточност, съдията ги отхвърля, нали така?

– Така е. Но дори в наши дни учените, които са изследвали плащаницата – големите умове от Оксфорд, Аризона и Цюрих – твърдят, че датирането е точно.

– Разбира се, че така ще кажат. Нали защитават репутацията си. Вижте, рентгеновите лъчи бяха изобретени през деветнайсети век и бяха истинска революция с възможността да се надникне в човешкото тяло, да се лекуват разни болести и така нататък. Обаче тези стари апарати бяха далеч от прецизността на съвременните технологии, пропускаха хиляди неща. Същото беше и с въглеродното датиране. Когато са правени тези изследвания, то едва прохождаше и в случая е станала голяма грешка, точно както при рентгеновите апарати от деветнайсети век.

Изражението на Мици показва, че аргументите му не ѝ звучат убедително.

– Освен това се намесват и други фактори – цял куп.

– Какви например?

– Като начало пробите са били взети от неподходяща част на плащаницата.

– Как може да има неподходяща част?

– Много просто. Покровът е голям и много древен. Около четири и половина метра дълъг и метър и двайсет широк. С времето се е повредил – от сгъване, от намокряне и най-вече от пожара в Сент Шапел в Шамбери във Френските Алпи, където е бил съхраняван. Затова с течение на вековете обгорените, изцапаните и износените участъци на плата са били реставрирани, между старите нишки са втъкавани нови. Опасявам се, че въглеродното датиране е направено върху някой от поправените участъци, а не върху оригиналния плат.

– Не са ли взели проба от оригиналния плат?

– Изглежда, че не.

– Извинете ме, може би съм твърде глупава, но не мога да разбера как е възможно да се допусне такава грешка.

Отчето я поглежда озадачено:

– Какво имате предвид?

– Ами, съдейки по това, което четох, именно Църквата е определила от кои участъци да се вземат проби, а не учените. Ако са знаели, че платното е кърпено, защо не са взели проби от оригиналния плат?

Маевски я поглежда раздразнено:

– Свещената плащаница не е кърпена. Реставрирана е майсторски чрез почти невидимо втъкаване на нови нишки между старите. Църквата не е заблудила никого. Представителите ѝ просто не са знаели, че тези участъци са били реставрирани.

– Искате да кажете, че няма документи, които доказват, че платното е било поправяно през Средновековието?

– Точно така.

– О, стига – не скрива скептицизма си Мици. – Това е най-прочутата религиозна реликва на всички времена. Как може никой да не е записал какво е правено с нея и кога?

– Бъдете така любезна и ми позволете да довърша – измърморва Маевски, като я поглежда строго. – Липсата на документация не е нещо необичайно. През изминалите две хиляди години много неща са се загубили или са били унищожени. Жалко е наистина, но много документи и свидетелства, свързани с плащаницата и други важни религиозни реликви, са изчезнали през вековете.

– От личен опит, отче, знам, че важните документи се губят или биват унищожавани само тогава, когато някой го иска.

– Ние не сме дребни мошеници, които крият данъци, нито измамници, детективе – обидено изтъква Маевски.

Възмущението му не трогва Мици:

– Фалшификаторите са си фалшификатори, отче, дори да са президенти, политици или духовници.

Той въздъхва отегчено:

– Знаем от документирани източници, които притежаваме, че след пожара във Франция през 1532 г. четири монахини от Ордена на света Клара са възстановили значителна част от плащаницата. По същия начин можем да докажем, че подобна реставрация е извършена и през 1694 година.

– Не искам да ви притеснявам, отче, но това са шестнайсети и седемнайсети век, доста след тринайсети век, откогато е датирано платното.

Маевски се обръща настрана и дръпва горното чекмедже на бюрото си. Прокарва пръсти по подредените вътре зелени папки. Изважда една от средата.

– Виждали ли сте качествени снимки на плащаницата, детективе?

– Само тези, които са в Интернет.

– Те са с лошо качество. – Отецът отваря папката. – Ето. – Подава ѝ два листа. – Това са снимки с висока разделителна способност, направени с одобрението на Църквата. Отляво е предната страна на плащаницата, а отдясно – задната.

Мици ги разглежда както ако бяха снимки от местопрестъпление – първо поглежда всичките набързо, после се връща на първата и се взира внимателно във всички детайли.

Той се приближава със стола си и прокарва пръст по скръстените ръце на мъртвеца на лявата снимка.

– Това е отпечатък от мястото, където един от железните гвоздеи е бил забит в китката на Божия Син – не в дланта, както мнозина са считали, а между костиците в основата на китката. – Отецът премества пръста си върху торса. – Тези бледи кръстосани линии са следи от флагрумите на войниците...

– Флагруми?

– Камшици с метални шипове по дължината на кожения език.

Мици ясно вижда всичко, което описва Маевски. Детайлите са впечатляващи. Специалист по смъртта и мъртъвците като нея дори би могъл да различи посоката, в която е текла кръвта от раните.

Маевски забелязва стъписването ѝ пред това тайнство – пред чудото.

– Трудно е за обяснение, нали?

– Така е – съгласява се тя, като се вглежда в друга снимка – увеличено изображение на главата и лицето.

Изглежда смразяващо истинско. Тя напряга паметта си, но не си спомня да е виждала или дори чувала за труп, който да е оставил отпечатък върху какъвто и да е плат или тъкан.

Старият духовник се навежда към посетителката си. Тя усеща топлия му дъх, все още миришещ на супа.

– Детективе, нямам представа какво разследвате, но ви съветвам да бъдете много внимателна. – Той нежно погалва снимката в скута ѝ и добавя с наставническия тон на изповедник. – Сега гледате лицето на нашия Господ Бог. Помнете, че един ден Той ще гледа вас и Той, с цялата Си милост, ще ви съди така, както сега вие съдите Него.

³ Свещена плащаница (ит.), името, с което е известна Торинската плащаница – б. р.

41

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей не може да погледне жените, изнизващи се от цеха след края на работния ден. От гласовете им му се повдига. Повръща му се от тази кипяща, гъмжаща тълпа. Сред глупашкото им бърборене чува гласовете на Харисън и Бас, които не спират да сипят обиди по негов адрес.

Той се оттегля от машинното в кабинета си. Чувства се отново като гимназист. Спомня си как по-едрите, по-големите момчета го тормозеха, издевателстваха над него. Тези мисли карат стомаха му да се свива.

Джей Джей сяда зад бюрото си, затваря очи и навежда глава. Той знае какво се случва. Те са зли. Порочни Слуги на злото. Изпратени са като изпитание за решителността му. Пуснати на земята, за да му пречат, да унищожат всичко, което той защитава и което е призован да осъществи. Напразно – няма да успеят. Той няма да им позволи. Някой почуква по стъклото. Той вдига поглед. Вижда лицето на Харисън през стъклото. Зинала с мръсната си, скверна уста. Прави му обидни жестове с ръка. След като зяпа няколко секунди ужасеното му лице, тя се изкикотва и си тръгва. Той е като вцепенен. Тя отново го унижи. Харисън и Бас ще превърнат живота му в ад. Знае, че ще стане така.

Той става от бюрото вбесен, връща се в цеха. Тръгва по редовете, изключва машините. После проверява прозорците, чешмите в тоалетната, електрическите чайници и другите уреди в малкото кухненско отделение. Гаси лампите. Връща се в офиса и отваря стария метален шкаф под неработещия компютър и купчина листа в единия ъгъл на стаята. Преглежда личните досиета, докато открива двете, които търси – на Харисън и на Бас.

Добра новина – двете живеят в един и същи квартал. Недалеч от работата. Всъщност съвсем близо. Той си записва адресите и телефонните им номера и пак прибира досиетата. Гаси последните лампи и заключва. С приповдигнато настроение, потегля в мрака.

42

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

До края на работния ден основното занимание на Мици е да урежда пътуването на Ник и да избягва срещите с Матюс, който час по час получава досадни обаждания от кого ли не – от кмета до главния комисар. Горкият човек изглежда сякаш всеки момент ще му избият уплътненията.

Вечерта Мици смята да вземе за момичетата безалкохолно и хубав сладолед от някоя закусвалня. Да се утешат с нездравословна храна. Женска вечер вкъщи, преди да отидат на ски. Ще се отрази добре и на трите.

По пътя към къщи телефонира на Ник, като се подготвя да чуе куп ругатни.

– Ало – изпращява гласът му от слушалката на хендсфрито.

Тя увеличава звука.

– Не трябва ли да казваш „бонжур“ или нещо такова?

– Ха-ха, много смешно. Мисля, че на италиански се казва „бонджорно“.

– Съвсем скоро ще разбереш. Приготви ли си багажа?

– Тъкмо го натоварих в колата и се каня да тръгвам. Много ти благодаря, Миц. Само за това си мечтаех, преди да се уволня – да се кандилкам няколко хиляди километра, за да преследвам духове.

– Виж какво, ако имаше друг подходящ, щях да изпратя него. Ако можех, щях да отида аз. Повярвай ми, нямах друг изход.

– Определено знаеш как да накараш един мъж да се почувства добре.

– Стига си се оплаквал. Свърза ли се вече с карабинерите?

– Току-що. Обещаха да ми изпратят офицер за свръзка. Освен това се обадих на един приятел от ФБР да ми намери някоя сродна душа.

– Внимавай да не се наложи да си плащаме. Матюс ще ми вземе значката, ако харчиш за нещо повече от кафе.

– Чудесно! Пращат ме на гадно пътуване и на всичкото отгоре ще ми гледат разходите под лупа. Как мина твоят ден?

– Имала съм и по-добри.

– По-конкретно?

Тя понечва да му разкаже, но замълчава. Какъв смисъл има да вгорчава и неговия живот? След няколко минути той ще е вече на летището и ще трябва да води разследване на убийство. Затова Мици отговаря:

– Тия сценарии, които ми остави, почти ме подлудиха. Накрая ходих в архиепископията да се консултирам с един така наречен експерт по плащаницата.

– Бог да е с теб. Обогати ли те с някое прозрение?

– Може да се каже. – Мици натиска клаксона, когато някакъв кретен с „Шевролет Тахо“ я засича отдясно. – От научна гледна точка няма никакво доказателство, че това е покривалото, с което е бил увит Христос. Може би точно това е искала да разкрие Тамара Джейкъбс. Утре ще се обадя на Ейми да поискам експертното ѝ мнение на патоанатом. Може би тя ще каже дали е възможно отпечатъците да са оставени от човек, който е бил разпнат на кръст.

– Не съм сигурен, че Ейми е виждала жертва от разпъване.

– В Ел Ей стават всякакви перверзии, никога не се знае. Когато стигнеш в Италия, пробвай да огледаш плащаницата. Днес видях няколко висококачествени снимки. Бяха удивителни.

– В какъв смисъл удивителни?

– В смисъл, че не мога да си обясня как цял труп се е отпечатал толкова ясно на онзи чаршаф. Наистина не разбирам. От това, което четох и чух, няма доказателства някой да го е нарисувал или да се е отъркал в него. Истинска мистерия, това поне е сигурно.

Ник поглежда часовника си.

– Миц, трябва да тичам, ако искаме да хвана полета.

– Отивай. Обадих ти се само за да ти пожелая късмет. Ще ти пратя последната информация по имейла. Значи ще имаш офицер за свръзка, така ли?

– Така ми казаха. Ще ти се обадя, щом пристигна и се ориентирам, става ли?

– Добре. – Тя замълчава за малко. – Пази се.

– Ти също.

Той затваря. Мици включва радиото, но не се заслушва какво говорят. Изминава останалата част от пътя на автопилот, като се пита как момичетата са прекарали деня, написали ли са си домашните и как ще се държат с нея, когато се прибере вкъщи.

Когато завива по алеята към дома си, се налага да натисне рязко спирачките.

Колата на Алфи. Паркирана на обичайното място под навеса.

Мици откачва колана си, сърцето ѝ се разтуптява. Слиза и затръшва вратата на колата. Толкова е ядосана, че почти разбива с ритник собствената си врата.

– Здравей – казва той нахално, седнал с двете момичета около семейната маса. Пред тях има голяма кофа от „Кей Еф Си“. – Донесох пиле, няма нужда да готвиш.