Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 28 страниц)

68

ПЛОЩАД „КАСТЕЛО”, ТОРИНО

Ник и Карлота сядат в задната част на ресторант „Барати и Милано“ с лице към постлания с мрамор проход на безистен със скъпи магазини. Тя му подава менюто над масата, украсена със свежи цветя и застлана с наситено оранжева памучна покривка.

– Ди Роси само изпълнява заповеди – обяснява италианката. – Най-добре да помните, че католическата църква действа по собствени закони.

Ник взема менюто, но оглежда кристалния полилей над главата си, дървената ламперия на стените, мраморния под.

– Не е така. Нищо на света не се подчинява единствено на своите правила. Този тип няма да каже нищо на епископа, нали? За него тази среща не се е състояла. Прав ли съм?

– Архиепископ – поправя го Карлота. – Да, може би. Но защо толкова настояваш да видиш плащаницата?

– Много е просто. Това идва с опита. Когато си работил в полицията достатъчно дълго, започваш да усещаш, когато някой се опитва да те баламосва. Защото да разследваш престъпление, означава да откриеш това, което хората не искат да ти покажат. И когато някой се опитва да ми хвърля прах в очите като твоя поп, веднага разбирам, че крие нещо.

Сервитьорката идва и Карлота заговаря бързо на италиански, като от време на време посочва Ник отсреща. Момичето го поглежда изпитателно, после се отдалечава.

Ник осъзнава, че Карлота току-що е поръчала вместо него.

Тя се усмихва игриво:

– Това заведение е известно с кафето и горещия си шоколад. Освен това поръчах tramezzini – малки сандвичи с прошуто, моцарела, сьомга, риба тон и зеленчуци. И накрая Torta barattina.

– Тортата на заведението?

– Много добре! – Тя се усмихва. В друг момент и на друго място двамата биха си изкaрали много приятно. – Дебела шоколадова торта със сметана и ягоди.

– Приличам ли на човек, който обича сладко?

– Все нещо сладко трябва да има в теб. – Тя отново се усмихва. – Надявам се, че храната ще подобри настроението ти. В Италия, когато някой мъж се вкисне, му даваме да хапне сладко, за да се развесели.

– Мисля, че имам пълно основание да съм вкиснат.

– Може би.

Тя забелязва, че Ник несъзнателно върти венчалната халка на пръста си – възможност да смени темата. Карлота кимва към пръстена:

– С жена ти имате ли деца?

Ник я поглежда, сякаш вижда през нея. Чу въпроса ѝ, но все още премисля разговора с църковния служител. Поведението му беше странно. Имаше нещо необичайно, но не може да установи точно какво.

– Деца – повтаря Карлота, като си мисли, че може би не е произнесла правилно думата. – Bambini – имате ли бебета?

– Не. Имах. Син, на няколко месеца. Но загина заедно с майка си. При престрелка.

– Ооо... – Тя вижда болката в очите му. – Съжалявам. Чувствам се глупава, че попитах.

Той отново завърта халката.

– Не мога да се накарам да я махна. Може би никога няма да успея.

Сервитьорката донася поръчката, но Карлота вече съзнава, че сладкото няма да промени настроението на мъжа срещу нея. Решава да смени темата:

– Торино всъщност е разделен на два града. Мястото, където се съхранява плащаницата, е известно като Свещения град. Недалеч от него, под двореца „Мадама“, е така нареченият Сатанински град.

– Звучи като залъгалка за туристи. – Ник взема един тънък сандвич от изящната порцеланова чиния. – Съдейки от опит, истинското зло не се показва. То се крие и се промъква като диверсант.

– Името не е измислено за подмамване на туристите. Има исторически корени. Под земята се намира Пещерата на алхимика, където през първи век великият окултист Аполоний Тиански е скрил могъщ талисман. Учените от Савоя са мислели, че това е философският камък, дори Нострадамус е идвал да го търси.

Ник спира да се храни и я поглежда:

– И очевидно не е намерил нищо. Защо ми разказваш това?

– Торино пази ревниво тайните си – казва тя, като отпива глътка топъл шоколад. – Така е от дълбока древност. Просто имай предвид, че може и твоето търсене да се окаже безплодно като тяхното.

69

ЛОС АНДЖЕЛИС

Ейми Чан се прозява, дръпва завесите, после по къс бял халат влиза в дневната и сритва купчината на пода до дивана.

Мици изстенва сякаш целият ѝ свят се разпада.

– Добро утро. Само проверявам дали си жива. – Ейми поглажда одеялото. – Обикновено телата, които намирам на пода, не са.

– И аз не съм!

– Тогава стой мъртва още малко, докато направя кафе.

Мици охотно изпълнява инструкцията. Самата мисъл да помести главата си, я ужасява. Тя затваря очи и се опитва да си спомни събитията от миналата вечер, за да разбере дали има нещо, за което трябва да се извини. Освен че допи сама виното, не се сеща за друго прегрешение.

– Искаш ли вода? – извиква Ейми. – Нещо за закуска?

Пуска кафемелачката и шумът от въртящи се кафени зърна кара Мици да отметне одеялото от главата си.

– Само кафе. Тихо кафе!

– Искаш ли нещо в тихото кафе?

– Не. – Мици отново се завива презглава. – Колко е часът?

В главата ѝ нахлува кръв и мозъкът ѝ сякаш пламва.

– Седем и петнайсет. Извинявай, но по навик ставам рано.

Мици се изправя с мъка и се завлича в банята по сутиен и пликчета.

Отива до тоалетната, после поглежда умивалника – елегантен дизайнерски съд със смесителен кран, но без видимо приспособление за пускане на водата. Тя завърта високата златна тръба с чувството, че извива врата на кокошка. Внезапно шурва вода и оплисква голия ѝ корем.

Тя взема кърпа от ръба на ваната и се избърсва. В огледалото над умивалника вижда окаяното си отражение. Под уморените очи и зачервените от махмурлука бузи личат белезите от нейния брак – белезите от колана на Алфи. Срамни виолетови, кафеникави и червени петна покриват корема, ръцете и краката ѝ.

– По дяволите, момиче, как позволи това да се случи?

Вглежда се отблизо в част от синините, като се завърта под различен ъгъл. Нищо чудно, че за малко не го уби. Би убила всеки, който се държи така към кучето си, камо ли към друг човек.

Мици се обляга на умивалника и се вглежда в очите си.

– Тъпа, тъпа кучка! Я се стегни!

Изправя се. Предпазливо напълва умивалника и измива ръцете и лицето си. Избърсва се, като се старае да не поглежда огледалото. По-късно ще оправя косата си. Когато се връща в дневната, Ейми все още шета в кухнята.

– Кафе и нарязани плодове. – Патоложката посочва масата. – Бъди добро момиче и хапни нещо.

– Слушам, докторе. Благодаря. – Мици бързо навлича дрехите си, та приятелката ѝ да не види синините. – Дали да не глътна и някой ибопруфен с това?

– Не и на гладен стомах.

– Имам нужда от това – примолва се Мици и протяга ръка.

– Горката. Успя ли да поспиш?

– Първите шест часа непрекъснат сън от няколко дни насам.

– Супер. – Ейми ѝ подава опаковка с хапчета и чаша вода. – Ето. Но преди това хапни нещо.

Мици гълта две хапчета с малко вода.

– Благодаря, че беше до мен снощи.

– Няма проблем. Винаги ще съм до теб.

– Знам. Аз също – ако имаш нужда от мен. Но не в такива ситуации. Ще ядеш бой лично от мен, ако позволиш на мъж да се отнася с теб както онзи идиот с мен.

– Сега ще се справиш, нали?

– Гаранция. Тепърва започвам да живея.

Патоложката се усмихва:

– Стара чанта, ама лачена.

– Само стой и гледай. – Мици отпива глътка прясно кафе. – Снощи споменах ли ти за Торинската плащаница?

– В общи линии. Каза, че затова си изпратила Ник в Италия, но после обясненията ти станаха малко несвързани.

– Добре, ето каква е работата. Мислим, че плащаницата е свързана по някакъв начин с убийството на Тамара Джейкъбс и не можем да разберем как.

– Аз как мога да помогна?

– Не знам. Просто отваряме всички врати и проверяваме какво има зад тях. Един от въпросите, които постоянно правят впечатление, е дали плащаницата наистина е тази, с която е бил увит Исус. Ако ти пратя няколко снимки с висока разделителна способност, ще ми кажеш ли дали според теб следите върху платното отговарят на раните, които е имал?

– Леле! – Молбата изненадва Ейми. – Ще ме караш да правя аутопсия на Божия Син.

Ако главата не я болеше толкова, Мици би се засмяла.

– Да, нещо такова. Макар че малко преувеличаваш ролята си.

– Знам. Но пак ще направя файл за доклада със заглавие „Исус Христос“. Колко патоанатоми могат да се похвалят с такова нещо?

70

ТОРИНО

Апартаментът на Роберто Кракси се намира на втория етаж в една сграда около площад „Кастело“, близо до Куадрилатеро – историческия център на града, в границите на древния римски каструм⁸. Пет минути са достатъчни на Карлота, Ник и младши лейтенант Фредо Батисти, за да стигнат дотам и да намерят място за паркиране на оживената калдъръмена улица.

Напразно разкарване. Човекът, от когото Ник се надява да научи нещо, не само че не е тук, ами и според съседите с жена му не са се появявали повече от месец. Изчезнали са. Не са се сбогували с никого. Просто са се изпарили.

Карлота и Фредо разпитват хората от другите етажи, докато хазаинът, Паоло Лоренте, показва на Ник апартамента. Осемдесет и пет годишният Лоренте носи намачкан черен панталон, който стига на десет сантиметра над обувките му, бяла риза и избелял син пуловер. Кръпките на бедрата и коленете му подсказват, че повече се тътри, отколкото ходи, но въпреки външния си вид е запазил бистрия си ум.

– На млади години ходил с много американски момиче – хвали се той, като се усмихва носталгично. – Работил във Венеция. Бил гондолиер. – Показва с ръка как е въртял греблото. – Много американски момиче харесва мене. Те пие много – много-много – и ми показва лоши думи и хубави неща.

– Не се съмнявам в това. Голям сте късметлия.

Полицаят отваря вратата на дневната. Вътре няма нищо. Не се вижда нито следа от мебел, но всичко е изненадващо спретнано. Лъснат дъбов под, чисти бели стени, голяма остъклена врата към спретнато балконче, пълно с цветя в саксии. Двете спални също са абсолютно голи и безупречно почистени.

Ник отваря шкафовете в малката, но лъсната кухня и установява, че са празни. Няма тенджери, тигани, чинии, прибори. Сякаш тук никога не е живял никой. Всяка следа от семейство Кракси е заличена.

– Синьор Лоренте, как давате апартамента? Обзаведен или не?

Бившият гондолиер се обляга на кухненския плот, за да облекчи болните си крака от тежестта.

– Необзаведен, но ако наемател иска легло или нещо друго, аз отива и купува. – Усмихва се лъчезарно. – Купува и взема малко повече пари.

– Значи семейство Кракси са взели всичко, когато са се изнесли, така ли?

– Si.

– Нищо ли не оставиха?

Старецът поклаща глава:

– Не, нищо.

– Видяхте ли ги, когато си тръгваха? – Ник посочва празните стаи. – Това прилича на основно почистване. Трябва да са наели микробус и хамали да им пренесат мебелите.

– Това не видял. – Лоренте докосва слуховото си апаратче – едва видима пластмасова тръбичка зад лявото му ухо. – Аз стар и спи много. Нощем не може чуе дори бомба.

– Ами наемът?

– Те платили предварително. През банка.

– И не са пропуснали някоя вноска? Платиха ли всичко дължимо?

– Si, платили. Били добро семейство.

Ник надушва нещо. Остра миризма. Някакъв разтворител? Боя? Бързо оглежда стените и дограмите. Изведнъж му става ясно. Апартаментът е пребоядисан, от пода до тавана. Няма врата или прозорец, които да не са прясно лакирани.

– От колко време живеят тук другите ви наематели, господин Лоренте?

Хазаинът се замисля.

– Семейство Томболини са от три години. Манчини от шест месеца, мисля. Лука Балотели дошъл преди пет години – той разведен с жена – и...

– Може ли да погледнем апартамента на Манчини? – прекъсва го Ник. – Той прилича на този, нали?

Старецът се намръщва:

– Si. Същият. – После си спомня, че не е съвсем така. – Само дневна е обратно, гледа на друга страна.

– Разбирам.

Двамата излизат от апартамента на Кракси. Лоренте позвънява на Манчини и похлопва на вратата. Когато се уверява, че ги няма, отключва и се дръпва, за да може детективът да влезе.

Ник отваря всички стаи и оглежда внимателно. Апартаментът изглежда точно така, както е очаквал. Виждат се всички следи на износване в жилище, което не е ремонтирано отдавна.

– Благодаря – казва на стареца, като излиза в коридора. – Това ми беше достатъчно.

⁸ Характерно за Древния Рим укрепление с форма на правоъгълник със заоблени ъгли – б. р.

71

Пътуването с трамвая е неочаквано. Ефрем се укорява мислено, че не е внимавал повече. Той знае, че Торино има над сто километра наземна транспортна мрежа. Трябваше да предвиди, че в някакъв момент мишената ще я използва. Мъжът, когото следи, се бе качил в трамвая и Ефрем се принуди да скочи в последния момент.

На задния вагон.

В затворено пространство като това разстоянието е твърде малко, за да се чувства спокоен. Прекалено малко. Монахът се успокоява с факта, че заедно с него се качиха още трима души. Има голяма вероятност покрай тях припряността му да е останала незабелязана. Ефрем седи с наведена глава и не поглежда към вагона, в който е жертвата, както му се иска да направи. Допусна грешка и сега всичко зависи от случайността. На следващата спирка трябва да слезе пръв, сякаш закъснява за някъде, и да тръгне бързо в определена посока. Ако се забави, ще го забележат.

Звънецът иззвънява и старото возило спира със свистене. Ефрем слиза и тръгва бавно, без да поглежда назад. Дори не мисли. Възможно е жертвата да е останала в трамвая и да я е загубил, но едва ли. Тълпата прегражда пътя му. Хората бързат да влязат в най-големия открит пазар в Европа на площад „Република“. Ефрем вижда табелите за метростанцията.

Сърцето му се разтуптява. Ако жертвата слезе там, лесно може да му се изплъзне.

Към пазара „Порта палацо“ или към метрото?

Решава да слезе в метрото. Жертвата най-вероятно отива там. Така ще измине максимално разстояние за минимално време. Изглежда логично. Ефрем знае, че има повече от двайсет станции, но те са разположени на една линия – между Торино и Коленьо.

Той бързо слиза по каменното стълбище. Няма билет, а жертвата може да има. Ефрем бързо отива на касата и си купува. Когато подава парите, поглежда назад и вижда неговия човек да слиза към пероните.

– Piu presto per favore!⁹

Старецът още рови за рестото и билета и не се впечатлява от настояванията на Ефрем.

Когато монахът стига до ескалатора, долу вече се чува тракането на отдалечаващ се влак. Отива в източна посока.

Перонът е празен.

⁹ По-бързо, моля! (ит.) – б. пр.

72

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици дълго стои под душа, после глътва още няколко хапчета, изпива още едно кафе и повървява пеша, преди да спре такси, за да отиде да прибере колата си. Дълго време няма да посегне към бутилката. Но беше добре, че го направи. Много добре ѝ дойде. Шест часа здрав сън и кратка почивка от всякакви мисли за Алфи, момичетата и кашата, която беше животът ѝ.

Беше – минало време.

Бъдещето – което започва сега – ще бъде прекрасно. Тя ще довърши това разследване, ще отиде на екскурзия с Джейд и Амбър, ще продаде къщата и ще се премести на ново място. Някъде, където няма да я преследват спомени. Всичко ще бъде наред.

Точно когато влиза в гаража на участъка, телефонът ѝ иззвънява.

– Фалън – отговаря тя, като затваря вратата на колата.

– Логан Конър се обажда. – От другата страна следва пауза. – Сержант Шийн ми даде номера ви и каза да ви се обадя.

– Да, кажете.

– Тъкмо излизам от съда, госпожо. Разгледаха обвиненията срещу мъжа ви.

Мици застива на място. Не е очаквала, че казусът ще бъде разгледан толкова скоро. Някой явно се е намесил, за да ускори нещата. Вероятно Боби. Може би е решил да задейства всичко, докато тя не е размислила.

– Благодаря, че се обадихте. Какво стана?

– Той призна за побоя и адвокатът му сключи споразумение с прокурора, за да избегне цялостен процес. Дадоха му трийсет дни.

Мици стои като вцепенена. Не знае дали новината е добра, или лоша. При повечето дела за домашно насилие се дава минималното наказание от трийсет дни. За онова, което той ѝ причини, би трябвало да лежи поне година. Но тя знае, че въпреки леката присъда биографията му вече е изцапана. В досието му ще пише, че е осъждан. Това петно не може да бъде заличено. Той е криминално проявен.

– Значи вече е в системата? – пита тя, макар да знае отговора.

– Да, госпожо лейтенант. Съдията издаде и ограничителна заповед. След като излезе, няма право да се приближава на по-малко от сто метра от вас, жилището ви или друг член на семейството без наблюдение и ваше разрешение. – Конър се покашля нервно. – Ако питате мен, мисля, че трябваше да му дадат...

– Не съм ви питала, полицай, и не ме интересува какво мислите. – Иде ѝ да го отреже, но си напомня, че трябва да бъде възпитана. – Благодаря за обаждането и за съдействието. Също и за дискретността. Ако имате нужда от помощ в отдел „Убийства“, обадете ми се.

– Няма нужда, госпожо. Радвам се, че помогнах.

Мици затваря телефона. Трийсет дни. Как, по дяволите, ще каже на момичетата?

73

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей прекарва по-голямата част от сутринта в кабинета си. Но умът му е другаде.

При Ем. Не може да мисли за нищо друго. Иска да е с нея завинаги. Дори му се иска да беше жива. Но това щеше да е невъзможно. Той е дал обет да пази тайна. И го спазва. Винаги го е спазвал и ще го спазва.

Какво да прави с Ем?

Знае, че трябва да я премести. Да я пусне да си отиде. Но къде да я прати да почива? Досега никога не се е отървавал от труп. Никога не е постъпвал толкова грубо. Досега винаги е оставял онези, на които помага да се преселят в отвъдното, в собствените им домове.

У дома. Точно това е. Трябва да върне Ем в дома ѝ. Там трябва да я остави да почива. Това е правилното решение. Коремът го засърбява и той несъзнателно се почесва по пресните рани, които си нанесе с бръснарското ножче, преди да дойде на работа. Разкопчава долните копчета на ризата си и поглежда синкавите кръстосани прорези. Навежда се и духва, за да облекчи сърбежа.

Почукването го стряска. Пантите изскърцват и той бързо смъква ризата си. Джени Харисън го поглежда от вратата. Вече не е толкова нахакана. Откакто приятелката ѝ изчезна, гледа да се държи прилично.

– Може ли за момент?

– Не е удобно – отговаря Джей Джей, като оправя ризата си.

Въпреки това тя влиза.

– Идвам да питам за Ким. Обаждала ли се е днес? Да предупреди, че е болна или нещо такова?

Джей Джей съжалява, че не се отърва и от двете. Ако се беше върнал за Харисън, след като свърши с Бас, сега това нямаше да се случва.

– Не се е обаждала. Ако не дойде в понеделник, ще назнача друга на нейно място.

Харисън присвива очи.

– Мисля, че знам какво се е случило с нея.

– Какво? – пита той, макар да се съмнява, че знае.

Тя се колебае. Това, което ще каже, може да коства работното място на приятелката ѝ.

– Преди година Ким беше задържана за това, че се натискаше с един тип в колата. Нещата се объркаха и я обвиниха в проституция. Затвориха я за пет дни и я предупредиха, че ако я хванат пак, ще лежи повече.

– За проституция? – преструва се на изненадан Джей Джей.

– Да. Но беше грешка. Недоразумение. Обаче Ким има много обожатели и може пак да е станало недоразумение. Нали разбирате какво имам предвид?

– Мислиш, че са я арестували?

– Да. – Харисън се приближава до бюрото и си придава безпомощно изражение. – Господин Джеймс, бихте ли се обадили на ченгетата да попитате дали не е там? Аз звънях в нашия участък, но ми казаха да питам в Холенбек, а там ми отговориха, че не са я чували. Може би ще бъдат по-услужливи, ако се обадите вие.

Последните хора на света, на които Джей Джей би искал да звънне, са ченгетата.

– Остави на мен, Джени. Ще видя какво мога да направя.

74

ТОРИНО

Това, което безпокои Ник почти колкото изчезването на Роберто Кракси и жена му, е фактът, че Карлота и Фредо изобщо не изглеждат разтревожени. Полицаите в Италия очевидно играят по различни правила от тези в Щатите. Твърде спокойни и небрежни за неговите разбирания.

Ник едва се сдържа да не направи някакъв коментар, докато пътуват към банката на Кракси в югоизточния край на улица „По“, близо до огромния площад „Виторио Венето“. Макар че не е необичайно да сменят жилището си пет до десет пъти през живота си, хората рядко променят банковите си сметки повече от два-три пъти. Управителят би трябвало да знае новия адрес на клиента си.

Карлота седи на задната седалка до Ник и забелязва безпокойството му.

– Притеснява ли те нещо?

– Да, притеснява ме. Не намираш ли за странно, че никой от съседите не е видял семейство Кракси да напускат и че не са били достатъчно близки с никого, за да му оставят новия си адрес?

Тя свива рамене:

– Случва се. В жилищните блокове като този хората се нанасят, изнасят и не се срещат много помежду си. Аз живея в един подобен.

– Стълбището беше тясно – отбелязва той, като се заглежда навън през прозореца. – Няма как да изнесеш толкова мебели, без да вдигнеш шум, да остържеш някоя стена. Все ще привлечеш вниманието.

– Попита ли хазаина, signore Лоренте? Може би той знае кога са се изнесли?

– Питах го. Не знае. – Ник се обръща към нея. – Нещо не е наред и имам чувството, че понеже това е външно разследване, на теб и колегите ти карабинери не ви дреме особено.

– Scusi? – Тя се изчервява леко. – Не разбрах.

– Хайде стига. Първо твоят приятел в църквата ни отрязва, после се оказва, че семейство Кракси са изчезнали и апартаментът им е прясно боядисан – единствен в кооперацията, – а ти не проявяваш никакъв интерес.

– Съжалявам, че изглежда така – сопва се обидено тя. – Тук си имаме и други разследвания, не само твоето. Стараем се да помогнем.

– Може би не се стараете достатъчно. Сигурен съм, че ако изпратите криминалистите си в онзи апартамент, няма да намерят дори отпечатък от Кракси и жена му.

– Хората са се преместили. – Карлота вдига изнервено ръце с южняшки темперамент. – Хазаинът каза, че са си платили наема, затова от наша гледна точка в Италия няма престъпление, което да разследваме.

– Може би за вас няма, но в моята страна имаме обезобразен женски труп, който е директно свързан с вашия изчезнал италианец.

– Не е изчезнал. Просто си е тръгнел. Преместил е жилище – сега вече очевидно е раздразнена.

– Стигнахме – обажда се отпред Фредо и спира алфата до тротоара.

– Благодаря – сопва се Ник, като отваря задната врата и слиза.

Карлота го изпреварва и влиза преди него в банката. Прережда опашката и показва служебната си карта на гишето. След броени минути се появява по-старши чиновник, пуска ги през врата с електронна ключалка и ги завежда в ъглов кабинет на горния етаж. Очевидно в целия свят големите началници си падат по ъглови офиси с прозорци и от двете страни и хубава гледка към съседните улици.

Фабрицио Гатусо става от бюрото си и се ръкува с Карлота. Прошареният петдесетгодишен мъж изглежда като типичен банков управител – със син костюм на фини райета, бяла риза и стегната синя вратовръзка.

– Покани те да влезеш – обяснява Карлота с тон, по който личи, че все още е ядосана на Ник след скарването в колата. – Не говори английски, но аз ще превеждам.

Ник сяда до нея на кафявия ъглов диван. Гатусо се настанява в квадратното кресло срещу тях, от другата страна на стъклена масичка, отрупана с листа и листовки. Подава една папка на Карлота, която я връчва на Ник, като обяснява:

– Това са копия от трансакциите на Кракси за цялото време, докато е бил клиент на банката. Също и на жена му.

– Бил? Говориш в минало време?

– Si. Закрили са сметките си преди месец.

Ник усеща как гневът му отново се надига. Губят ценно време.

– Добре, в коя банка са преместили парите си? – В тона му прозвучава ирония. – Обикновено, когато човек сменя банката си, старата и новата банка работят заедно по платежните нареждания, дълговете и други такива неща. Моля те, не ми казвай, че в Италия не се прави така или че ми трябва специално разрешение от президента, от Бог или кой знае от кого.

Тя го поглежда сърдито:

– Ще попитам.

Докато тя превежда на банкера, Ник отваря папката и преглежда документите. Вижда последователните плащания от Тамара Джейкъбс – суми от 3600 евро, равняващи се на 5000 долара. По-големите преводи също са документирани – два международни превода от 18 179 евро, или двайсет и пет хиляди долара.

Карлота отново се обръща към него:

– Signore Гатусо няма представа в коя банка са преместили парите си семейство Кракси. – Пресяга се през Ник към папката и разравя листата, докато намира каквото търси. – Това е последната операция, извършена в тази банка. Когато са закрили влоговете си, Кракси са изтеглили всичките си пари в брой.