Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 28 страниц)

75

ЛОС АНДЖЕЛИС

Сержант Боби Шийн очаква обаждането. Само се надява, че Мици не му е много сърдита. Искаше му се Алфи Фалън да влезе за по-дълго зад решетките, но беше наясно, че надеждите му са напразни. Заради увеличаващия се държавен дефицит напоследък хората с първо закононарушение общо взето получават по едно конско и безплатен превоз обратно вкъщи.

– Здрасти, Мици, как си?

Тя стои в тоалетната на участъка.

– Държа се, Боби. Държа се. Конър ми се обади. Каза, че ти си го накарал.

– Да, аз му казах. Виж, съжалявам, че бяха толкова мекушави. Надявах се съдията да е по-строг.

Тя се обляга на студените бели плочки в ъгъла при сешоарите за ръце.

– Няма защо да се извиняваш. Кой беше съдията?

– Кент. Съдия Джо Кент. Този некадърник трябваше да се пенсионира още преди десет години.

– Трябваше да е жена.

– Кент е жена, ако се съди по курвенското му поведение.

Мици се усмихва. Откакто го познава, Боби винаги е съдил строго хората.

– По кой член осъдиха Алфи? Двеста седемдесет и три или двеста четиридесет и три?

– Седемдесет и три. Снимките, които ти направихме, бяха достатъчно доказателство за телесна повреда.

Тя засрамено си спомня как, след като бе видяла Алфи в ареста, Боби я бе завел при лекаря, за да опишат и заснемат всичките ѝ наранявания.

– Добре ли си, мила?

– Още не съвсем, но ще се оправя, след като всичко това свърши.

– Скоро. Поне вече започна.

– Знам. Боби, благодаря ти за помощта. Знам, че се грижиш за мен. Не се чувствай виновен заради присъдата.

– Ти си звезда, Мици. Издигни се над цялата тази гадост и заблести отново. Обади ми се, ако мога да помогна с нещо.

– Непременно.

Тя затваря телефона и се поглежда в огледалото над умивалниците, преди да излезе.

– Ти си звезда, Мици – не го забравяй.

76

ТОРИНО

Изповедта е полезна за душата.

Да признаеш, че си сгрешил. Да се покаеш. Така е възпитан монахът. И точно в момента той напълно признава провала си и е готов да го изкупи. Поддаде се на суета и самомнителност. Въобрази си, че е по-способен от мъжа, когото следеше – а не беше.

Гордостта донася падение.

Той знае писанията, знае мъдростта: Дойде ли гордост, идва и срам. А мъдростта е със смирените.

Ефрем мислено се упреква. След като завърши мисията си, ще причини изгаряща болка на това горделиво тяло, за да е сигурен, че днешният урок ще бъде запомнен завинаги. Единственото, което го успокоява, е, че колкото и слаб и несъвършен да е той, врагът му има не по-малки недостатъци. Сега поне е сигурен, че човекът, когото преследва, се чувства самоуверен, в безопасност, сигурен в действията си. Ще стане жертва на същата слабост.

Гордостта предшествува погибелта. Монахът се отказва от преследването и се връща при колата на жертвата. Има вероятност врагът му да я е изоставил, но това би било голяма жертва за човек в неговото положение, още повече, че защитава и други хора освен себе си. Не, Ефрем е сигурен, че жертвата ще се върне при автомобила. Трябва само да чака – врагът си мисли, че вече е спечелил.

Преди падението сърцето е изпълнено с гордост.

77

ГРАДСКАТА МОРГА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ейми Чан прекарва цялата сутрин в работа по рутинен случай на отравяне с медикаменти. Самотна седемдесет и пет годишна жена решила да изпие месечната си доза антидепресанти наведнъж и да се сбогува с този свят. Кой може да я обвинява? Градът на ангелите е ад за всеки, който не е млад, красив и обичан.

Ейми си измива ръцете, сваля зелената престилка и облича удобна кафява туника и тесен черен панталон. Връща се в кабинета си и отваря имейла от Мици, която ѝ е изпратила няколко висококачествени снимки на Торинската плащаница. Виждала е някои от тях и преди, но не им е обръщала голямо внимание. Лицето, заснето в близък план, ѝ изглежда най-познато. Въпреки размазаните сивкави черти, то несъмнено изобразява представата на повечето съвременни хора за Христос – с брада, дълга коса и корона от тръни. Ейми преглежда файловете, докато намира по-голяма и по-интересна снимка на тялото.

В снимката има нещо, което веднага буди в нея интуитивното усещане, че нещо не е наред. Вниманието ѝ е привлечено от дланите, особено дясната и пръстите ѝ, които изглеждат твърде големи в сравнение с останалата част от тялото. Тя написва кратко писмо, прикачва снимката и го изпраща на Гюнтер Куентъл във ФБР. Той е световноизвестен експерт по фотограметрия – науката за изчисляване на геометричните свойства на предметите по тяхна фотоснимка.

Преди да направи своите собствени научни проучвания, Ейми преглежда няколко художествени изображения на събитията около тайнствата на възкресението. Пуска търсене в интернет и най-доброто, което намира, е снимка от картината на Джовани Батиста, от шестнайсети век, изобразяваща увиването на сваления от кръста Исус. На нея се вижда, че плащаницата не е много плътно прилепнала около главата и е отворена откъм краката.

Ейми отново поглежда отпечатъците от тялото върху покривалото и вижда, че между тях и изобразеното на картината има несъответствие. За да останат толкова ясни следи от тялото, то трябва да е било увито много плътно, а не покрито хлабаво, както го е нарисувал Батиста.

Ейми увеличава снимката на монитора и оглежда плащаницата сегмент по сегмент, от горе до долу. Това ѝ отнема цял час. Откритията са интригуващи и смущаващи. Частите на тялото са непропорционални помежду си. Изглеждат като нарисувани, а не отпечатани. Колкото повече се вглежда в лицето, толкова повече се засилват любопитството и объркването ѝ.

Челото изглежда твърде ниско в сравнение с останалата част на главата. Ако мъртвецът е лежал по гръб, косата му би трябвало да виси настрани и назад, а не върху главата и лицето. Тя отново поглежда снимката на цялото тяло. Мъжът няма врат, или поне не се вижда такъв. Ейми оглежда за следи от отрязване и снаждане на плата, при което отпечатъкът на врата може да се е изгубил, но не вижда такива.

Още нещо я смущава. Ако увиеш човешки труп с ленено платно, то ще се намачка – ще се появят много дълбоки гънки. Не и в този случай. Върху плата не се виждат такива следи освен на местата, където е бил сгънат за съхранение.

Тя преглежда полицейските архиви със снимки на различни рани и белези от мъчения. Не намира нищо сравнимо с тези, които вижда. Един случай в Канада, при който сериен убиец разпъвал на кръст жертвите си, ѝ се струва обещаващ, но се оказва, че престъпникът е използвал методи, коренно различни от тези на древните римляни. Ейми отново насочва вниманието си към позитива и негатива на плащаницата. Разликата между тях е удивителна. На позитива отпечатъкът на тялото е почти неразличим. На негатива изпъква силно. Както когато напръскаш с луминол местопрестъпление, което е било щателно измито, и кървавите петна блясват с цялото си луминесцентно великолепие.

Телефонът иззвънява и тя подскача стреснато.

– Доктор Чан.

– Guten Tag, schöne Medizinerin!¹⁰

– Гюнтер! – Тя искрено се радва на обаждането му. – Прекрасно е да чуя гласа ти. Как си?

– Аз ли? Много щастлив, след като получих писмото ти. Макар че единствената ти цел е да използваш огромния ми немски мозък.

Тя се засмива:

– Ако исках да използвам нещо друго от теб, огромната ти немска съпруга щеше да ме опече за вечеря в прекрасния си ресторант.

– Да, наистина – въздъхва той. – Но в някой друг живот двамата с теб ще сме любовници, сигурен съм. Кажи сега защо се интересуваш от Торинската плащаница и задаваш глупави въпроси?

– Глупави ли са?

– Ами, разбира се. Питаш дали ръцете и главата са пропорционални спрямо тялото. Отговорът е „не“. Дори височината на тялото е подозрителна. Този човек трябва да е бил около два метра. Исус може да бил Божи син, но не е бил великан. Или ако е бил, явно на никого не му е правило впечатление.

Ейми поглежда една от снимките и вижда какво има предвид той.

– Откъде знаеш всичко това, Гюнтер? Правил ли си вече такова изследване?

– Не се налага. Има много направени вече. Нямам външни координати, с които да се сравни тялото, но размерите на плащаницата са добър ориентир. Има и още нещо – ако сравниш размерите на отпечатъка от задната страна с предната, ще видиш, че той е с пет сантиметра по-дълъг.

– Може би платът се е разтегнал и е деформирал отпечатъка. Това би обяснило и твърде широките длани.

– Радвам се, че си толкова непредубедена. Трябва да говориш с един английски професор. Ще потърся номера му и ще го помоля да ти се обади.

– Той непредубеден вярващ ли е, или е атеист?

– Вярващ. Много убеден вярващ. Въпреки че съм прав, по-добре говори с него и с хората от ИПТП – Изследователски проект „Торинска плащаница“. После използвай собствения си ум, за да се убедиш, че това е фалшификат – фал-ши-фи-кат.

– Твърдиш, че е фалшификат?

– Убеден съм. Няма никакво съмнение. Дори мога да ти кажа кой е фалшификаторът.

– Кой?

– Не бързай толкова. Ще ти струва една вечеря следващия път, когато дойда в Лос Анджелис.

– Чудесно, но първо ще се обадя на Астрид, за да ѝ кажа къде отвеждам мъжа ѝ.

– Няма нужда.

– Добре, кой е фалшификаторът?

– Отвори си имейла. Току-що ти изпратих един документ.

¹⁰ Добър ден, красива докторке (нем.) – б. пр.

78

ТОРИНО

В шест часа вечерта на Ник вече му е дошло до гуша. От неефективността на карабинерите. От борбата в този чужд град, където е невъзможно да паркираш и животът тече изнервящо бавно. От цялото проклето разследване на убийството на Тамара Джейкъбс.

През последните два часа проследява адреси, свързани с обажданията на Кракси, и единственият резултат от усилията му е адско главоболие и толкова задънени улици, че може да запълни цял атлас с тях. Фредо ги връща на паркинга пред участъка на „Беато Себастиан Валфре“. Оттам Карлота изпраща Ник до хотела и се опитва да му се извини:

– Съжалявам, че не стана – че не открихме Кракси.

Той е твърде ядосан, за да отговори.

– Ще проуча някои неща, като се върна в участъка – обещава тя. – Ти си почини, изглеждаш уморен. Утре ще открием Роберто Кракси, сигурна съм.

Сигурно сама не си вярва, мисли си Ник.

Карлота се качва след него по стълбите, докато той отваря входната врата на хотела.

– Ще дойда да те взема утре сутрин в девет, става ли?

– Добре – отговаря той, като се опитва да звучи любезно. – Надявах се на по-бързи резултати – на ясна следа. Извинявай, ако съм бил сприхав. Знам, че се опитваш да ми помогнеш. Grazie.

Тя се усмихва на този негов опит да проговори италиански:

– Prego. Имаш номера ми. Ако ти трябва нещо, обади се. – Замълчава за момент, после добавя: – Ако по-късно си в настроение и искаш да разгледаш малко Торино, ще съм в службата. Както споменах вече, имам и други престъпления за разследване.

– Отново благодаря.

Той се обръща. Чувства се малко виновен. Много добре знае колко е досадно да забавляваш полицай от друга страна и да помагаш в чуждо разследване. Взема ключа си от рецепцията и се качва в стаята с идеята да се изтегне в леглото.

Едва е събул обувките си, когато телефонът му иззвънява – служебният номер на Мици.

– Pronto – обажда се той, като имитира акцента на Карлота. – Signore Карикандис на телефона.

Тя се смее. Успокоително е да чуе, че колегата ѝ все още е в настроение да се шегува.

– Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор, signore. Как си иначе?

– Имаш предвид, ако се абстрахираме от часовата разлика, гадното време и безполезното размотаване?

– Да. Извън тези екзотични забавления как върви?

– Чудесно. – Той вдига възглавниците и се обляга на тях. – Ходих до апартамента на Роберто Кракси. Него го нямаше, но казвам ти, Мици, мястото беше излизано – прясно боядисано навсякъде, нови мебели в кухнята, всичко. Сякаш някой е искал да заличи всяка следа от Кракси и жена му.

Тя се заиграва с кабела на телефона и ѝ се приисква Ник да е в участъка с нея.

– Звучи ми като професионално почистване – отбелязва. – Може би след престрелка или друго кръвопролитие.

– И аз така си помислих, но няма следи от престъпление. Няма следи от нищо. Семейство Кракси просто са изчезнали – пуф, и ги няма! – Той подпира телефона под брадичката си, за да си сипе вода от шишето на нощната масичка. – Ходих и до банката. Сметките им са закрити, изтеглили са парите в брой.

– Колко?

– Към сто и петдесет бона в евро. Това е около двеста хиляди долара.

– Там някъде. Явно Кракси и жена му не смятат да се връщат.

– Да, така изглежда, но защо?

– Обичайните причини – отбелязва тя, като отпива глътка кафе, – за да избягат от някого или от нещо. Ще потърся в граничните архиви, може да са напуснали страната. Ти можеш ли да накараш карабинерите да проверят?

– Ха-ха, надявай се! Дали са ми една кралица на красотата, дето не може да разследва престъпление и в собствената си къща.

– Не е ли малко сексистко?

– Не знам, Мици. Тя е луо-го-те-нен-те или както го наричат тук. Значи е с достатъчно висок ранг, за да знае как стоят нещата. Просто италианците се мотаят с векове, за да свършат нещо, а и тя не изглежда от най-умните. – Ник се замисля за момент дали е честен в оценката си, или раздразнението му е само плод на неразбиране на местните нрави. – Ходих да видя плащаницата, но и там само си загубих времето.

– Как така?

– Един служител в катедралата ми хвърли в очите повече прах, отколкото Матюс на теб, когато му поиска повишение на заплатата последния път. Реликвата е заключена в кутия, а тя в друга кутия и така нататък, и само папата може да даде разрешение някой да я види.

– Мислиш ли, че сме в задънена улица, Ник?

– Ако не бяха парите, бих приел, че е така. Обаче Джейкъбс е платила над сто бона на този Кракси за някаква информация, свързана с плащаницата. Каква е тази информация и защо е толкова ценна? Това е важно, сигурен съм.

Тя се доверява на интуицията му. Това е една от причините Ник да е толкова добър полицай. Интуицията. Понякога на нея ѝ липсва – особено в личния живот. Бог ѝ е свидетел, че беше голяма грешка да търпи Алфи толкова дълго. Сега трябва да разчисти живота си. Да преглътне щетите. Да продължи напред.

Ник решава, че връзката е прекъснала.

– Миц, там ли си?

– Да, тук съм. Само...

– Какво е станало?

По гласа ѝ познава, че нещо не е наред. Разбира го от самотната дума, увиснала без продължение.

Само.

– Нищо. Е, случи се нещо, но това си е личен проблем, с който трябва да се справя.

– Личен проблем на име Алфи?

Тя почти се засмива. Интуицията на този мъж наистина работи.

– Да, но да не ти пука. Всеки си има проблеми за решаване, нали?

– Искаш ли да поговорим за това?

– Не, легни да поспиш и разкрий това убийство. Не искам да те държим на работа повече от необходимото, чака те лодка в океана. Чао.

Ник се усмихва и поглежда телефона. Началничката му е жена от класа. Заслужава повече от този тъпак, който се води неин съпруг.

79

ЛОС АНДЖЕЛИС

Курсорът се плъзва по екрана и щраква върху иконката на прикрепения файл.

Ейми зяпва от удивление.

– Не може да бъде!

Втренчва се в документа, който току-що ѝ е изпратил Гюнтер Куентъл, и не може да повярва. Пред нея са отворени над четиристотин страници, в които се твърди, че Торинската плащаница е фалшификат, изработен от един от най-талантливите световни художници, скулптори, писатели, математици и изобретатели.

Леонардо да Винчи.

Звучи абсурдно. И все пак, ако някой би могъл да фалшифицира такава реликва, би бил именно той? Освен гениален художник той е бил учен, изобретател и голям любител на интелектуалните шеги. Измислил е принципите за конструиране на танка, хеликоптера и слънчевите генератори векове преди обикновените смъртни да ги превърнат в реалност. Създал е най-ценните религиозни картини на всички времена, като уникалната и революционна „Последната вечеря“, в която е включил Мария Магдалена като спътница на Исус.

Може би идеята не е чак толкова невероятна.

Документът на екрана пред нея твърди, че Леонардо, който нарисувал Мона Лиза, използвайки за модел собственото си лице, е направил същото и с Торинската плащаница.

Ейми разглежда трите снимки: плащаницата, портрета на Да Винчи и „Мона Лиза“. Наистина, има прилика – в очите и дори в носа, но това не може да я убеди напълно.

И все пак е интересно. За Ейми приликата е твърде голяма, за да бъде случайна. Спомня си, че Леонардо е изпълнявал множество религиозни поръчки. Значи със сигурност е знаел за плащаницата и може да е нарисувал Спасителя върху платното, за да се подиграе малко с Църквата.

Тя отново насочва вниманието си към файла на Гюнтер и точно когато вече е склонна да повярва, че Леонардо е изрисувал плащаницата, попада на цял куп противоречащи си сведения. Като начало, великият художник е роден сто години след спорното въглеродно датиране. Освен това при множеството изследвания върху ленения плат не са установени никакви следи от маслени или водни бои. Възможно ли е Леонардо да е изобретил някакъв вид фотография стотици години преди официалната поява на тези методи? Не е невъзможно. Но ако я беше открил, със сигурност щеше да я използва повече от веднъж.

В долната част на електронния документ има копия от публикации от 2011 г., в които италиански експерт на име Лучано Бузо твърди, че плащаницата е създадена през 1315 г. от религиозния художник Джото ди Бондоне.

Ейми преглежда информацията. Оказва се, че Джото бил майстор в рисуването на портрети и тела – най-вече на Христос – и вероятно е бил нает от Църквата да създаде копие на плащаницата, защото оригиналът е бил в много лошо състояние. Твърди се, че скрил числото 15 в картината, за да обозначи годината на завършването ѝ.

По-надолу в документа има още няколко статии, които напълно отричат твърденията на Бузо като неподкрепени с доказателства. Ейми решава да не се занимава повече с чуждите теории, а да се довери на своята проверена наука – патологията.

Отново оглежда човешките образи върху плащаницата и от това, което вижда, възникват нови въпроси. Върху плата има следи, които изглеждат като оставени от кръв, пот и плът. Противно на разпространеното мнение, труповете могат да кървят и след смъртта, след като сърцето е спряло, но не е обичайно да кървят така, че да оставят толкова ясни следи.

Друго, което я безпокои, е разлагането. Труп, оставен няколко дни, дори в запечатана гробница, несъмнено би започнал да се разлага. Ако кръвта е оставила следи върху плата, другите телесни течности също би трябвало да оставят.

Но не са.

Телефонът ѝ иззвънява – секретарката. Току-що я бил търсил някакъв професор от Англия. Оставил съобщение, че иска да поговорят за разпването на Христос и да ѝ обясни защо според него Торинската плащаница е истинска.

80

ИТАЛИЯ

В девет вечерта Ник най-сетне получава обаждането, което е очаквал поне шест часа по-рано.

– Сам ли сте? – гласът е мъжки, с италиански акцент. Глас, който е чувал само веднъж досега.

– Сам съм, с телевизора, който не работи както трябва.

Ник оставя дистанционното и сяда на ръба на леглото.

– Излезте от хотела, пресечете улицата и на ъгъла завийте наляво. Ще мигна с фаровете, когато ви видя.

Ник напъхва подпухналите си стъпала в обувките, които като че ли са се стеснили, откакто ги събу.

– Носите ли ми добри новини?

– Нося новини.

Връзката прекъсва.

Ник затваря телефона, връзва си връзките, става и взема якето си и ключа.

Навън е тъмно и ръми. Той излиза от задушната горещина на стария хотел в прохладата на ноемврийската нощ. Капките са микроскопични: от онзи валеж, който не забелязваш, докато не го видиш в светлината на фаровете, но чувстваш постоянно – ледена мъгла, която полепва по кожата, неусетно прониква в дрехите и изсмуква телесната ти топлина. Той завива зад ъгъла и след няколко крачки една от паркираните коли светва с фарове.

Ник не познава лично Фабио Гория, но са му го препоръчали. Гория е водещ детектив в частна фирма за разследвания и се отзова по молба на един познат от ФБР, на когото Ник неведнъж е правил услуги.

Американецът влиза в малкия „Фиат Браво“ на частния детектив и подава ръка:

– Ник Каракандес. Приятно ми е.

– Фабио.

Гория е брадясал мъж с пресипнал глас, на около трийсет и мирише на цигари.

– Е, какво имате за мен?

Фаровете на преминаващите коли осветяват наболата брада на детектива. Присвитите му сини очи се местят ту към предното стъкло, ту към огледалото.

– Помолихте ме да намеря Роберто Кракси и да го следя, докато дойдете в Торино. Така и направих.

Ник е впечатлен.

– Къде е той?

Гория не отговаря веднага. Премества поглед от огледалото към очите на американеца. Трябва да се увери, че може да има доверие на този човек. Трябва да разбере някои неща – да е сигурен в тях, преди да каже какво знае.

– Говорих със специален агент Бърдж. Каза ми, че сте добър полицай, и ме помоли да ви помогна. Но преди да говорим за Кракси и къде се крие, кажете ми какво знаете за него.

Крие се. От тази дума пулсът на Ник се ускорява.

– Не много. Италианец, на средна възраст, женен, няма деца, в момента няма работа и е получил солидна сума пари от жена, която беше убита в Лос Анджелис. Работил е главно в автомобилостроенето. От документите, до които се добрахме, изглежда, че не се е задържал дълго на едно работно място – предполагам, че е бил уволнен, когато е започнала кризата.

Гория се усмихва едва видимо в полумрака:

– Кракси никога не е работил за „Фиат“ или „Алфа“.

– А какво е правил тогава?

– Работил е за карабинерите. Поне допреди няколко години.

– Като какъв?

– Бил е в Raggruppamento Operativo Speciale или РОС. Знаете ли какво е това?

– Специално оперативно подразделение.

– Точно така. Една от основните им бази е тук, в Торино. Това е подразделението, което се занимава с организираната престъпност и тероризма. Подчинено е пряко на главното командване на карабинерите. Няма много информация за него.

Ник започва да сглобява парченцата и картинката не изглежда никак красива. Никой от карабинерите, с които разговаря по телефона от Ел Ей или след пристигането си тук, не спомена, че Кракси е бил техен колега, още по-малко – специален оперативен работник.

Гория прочита мислите му:

– Вашата красива лейтенантка не ви помогна много, нали?

– Не. И сега разбирам защо.

Италианецът пали цигара и смъква стъклото няколко сантиметра, за да издуха синкавия дим навън.

– Кракси не само че е работил в РОС, а е бил un’ombra – сянка. Участвал е в таен оперативен отряд.

– Искате да кажете, че лейтенант Капелини може да не знае, че Кракси е бил техен човек?

– Не е изключено. Карабинерите са голяма организация с военни и полицейски функции. Понякога тези функции се припокриват, понякога ги водят разделено, ако им отърва. Ръководството обаче знае. Мислят си, че ще останете два-три дни и после ще си заминете обратно за Лос Анджелис, затова не е проблем да ви пратят някого да ви поразходи из града и да ви поизнерви.

– Определено им се пoлучава.

Гория лапва цигарата и бръква в сакото си.

– Вижте това.

Подава му няколко снимки, направени с телеобектив, на които се вижда облечен с шлифер мъж, пресичащ бързо някаква улица.

– Дино ди Роси – възкликва Ник. – Това е уредникът, с когото говорих днес.

– Знам, че сте говорили. Направихме тези снимки веднага след това. Един от хората ми ви следи постоянно. – Гория прибира снимките. – Само че този човек не е уредникът на катедралата.

– Кой e тогава? – изненадва се Ник.

– Казва се Паузини и работи под прикритие в РОС. Добър е, нали?

– Може да се каже.

Италианецът изчаква малко, докато Ник осмисли току-що чутото. После добавя:

– Не знам всички подробности около разследването ви, Ник, но знам много за РОС. Не е хубаво да се забърквате с тези хора. Те са обучени да убиват. Да премахват всичко и всеки, който им пречи. Ако те са замесени в разследването ви, съветвам ви да се откажете. Върнете се в Америка. Бърдж ми каза, че обичате да плавате с яхта. Това е хубаво. Посветете се на това занимание. Върнете се вкъщи, отплавайте далеч от тази каша.

Ник поклаща глава:

– Не мога. Колкото и да ми се иска. Една жена беше убита и...

– И още ще бъдат, ако не си тръгнете. – Предупреждението увисва неприятно във въздуха като цигарения дим наоколо. – Сега ще ви покажа какво съм открил, Ник, но после ви оставям. Нищо повече не мога да направя. Разбирате ли?