Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 28 страниц)

183

За Андреас Патикос не е проблем да вземе ключа за преддверието на папските покои. Светият отец отдавна спи, а охраната е свикнала да пуска стария грък късно през нощта, за да оставя документи или да изпълнява други задачи.

Когато влиза в тъмната стая, умът му е зает с обезпокоителна смесица от мисли за наука, религия и история. През вековете Църквата е почитала различни предмети като короната от тръни или копието, с което е бил прободен Христос. Но в никоя от пробите, взети от тях, учените не са намерили следи от кръв – човешка кръв, кръвта на Исус Христос, Божия Син.

Дори върху Торинската плащаница не бяха намерени биологични доказателства – досега, когато пробата бе открадната и изследвана по съвременни методи, по-напреднали от всичко, което Ватиканът е използвал някога. Сега може да се направи сравнение. Науката може да използва модерните си фокуси, за да унищожи устоите и същността на християнската вяра. Нещо по-лошо, би могла да раздуха отново историята за Саладин и да активизира мюсюлманските групировки.

Патикос не може да допусне това да се случи. Ако американската полиция не се поддаде на политическия натиск и реши да обяви резултатите от откраднатата ДНК, не бива да има нищо, с което те да могат да бъдат сравнени. Най-довереният съветник и най-стар приятел на папата влиза в спалнята на Светия отец. В стаята е прохладно и ухае на лавандула. Той се приближава до голямото легло, в което спи божественият представител на Господ на земята. На по-малко от педя встрани има малко инкрустирано със сребро ковчеже, съдържащо парче дърво, върху което е попаднала най-скъпоценната капка кръв на този свят.

Христовата кръв. Парчето е взето от Животворния кръст. Съхранявано и отбранявано от рицарите на вярата, преди завоевателят Саладин да плени Кръста в битката при Хатин.

Сърцето на Патикос тупти толкова ускорено и силно, че той се опасява да не припадне, преди да се измъкне от спалнята. Всяка крачка на отдалечаване от леглото на папата му отнема цяла вечност. Всеки преодолян метър му причинява нетърпима болка. Така ли се е чувствал Юда в часа на предателството? Когато се добира до своята стая, очите му са пълни със сълзи. Заключва вратата и поглежда през прозореца над Вечния град. Скоро ще се зазори. Църковните камбани ще огласят със звъна си утрото и вярващите ще излязат за сутрешна молитва.

Патикос няма да е сред тях.

В камината гори огън. Колко часове е седял пред нея, разсъждавал е за живота и вярата си, втренчен в пламъците, търсещ утеха в мимолетната им топлина. Патикос взема ръжена и разравя жарта, после с желязото отваря ковчежето. Ръката му се покрива със сажди, когато коленичи и внимателно поставя в огъня благословеното дърво.

Само секунда е достатъчна, за да пламне. Сухото дърво се разгаря с леко пращене. Сърцето на Патикос се свива. Той задържа ръцете си над огъня и оставя пламъците да изгорят кожата му. Когато ръкавите на халата му пламват, свежда глава в ярката оранжева светлина. Последните му думи, преди огънят да го погълне, са:

– Прости ми, Господи, защото съгреших.

184

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

От четиридесет на шейсет е вече двайсет на осемдесет. Шансът Ник да оцелее.

Лекарите съобщават на Мици лошата новина още с влизането ѝ в болницата. Има вероятност приятелят ѝ да не преживее нощта. А ако все пак оцелее, може да остане във вегетиращо състояние до края на живота си.

Двайсет на осемдесет.

Вегетиращо състояние.

Шансове за оцеляване.

Мици мисли за всичко това, докато върви по коридорите. Вече съжалява, че каза на Ейми да не идва с нея. Изпрати я вкъщи, каза ѝ да си почине, увери я, че ще се справи сама. Обаче няма да се справи. Чувства се болезнено самотна.

Автоматът в болницата произвежда най-лошата пилешка супа, която е опитвала. Но това е единственото, което е способна да преглътне. Поничките в кабинета на Картър бяха последното твърдо нещо, което сложи в уста, а оттогава ѝ се струва, че е минала цяла вечност. Тя взема пластмасовата чаша, влиза в стаята на Ник и сяда като замаяна до леглото. Полицаите умеят да чакат по-добре, отколкото обикновените хора, но на Мици никога не ѝ се е удавало. Особено когато трябва да чака някой да умре.

Тя се вглежда в бледото му лице. Навремето очите му блестяха от жажда за приключения и той беше може би най-сладкият новобранец, когото бе виждала. Винаги бе потискала естествените си чувства към него. Беше угасила пламъците на страстта, още преди да успеят да се разгорят. Винаги се бе държала строго професионално. Беше го въвела в тънкостите на занаята. Бършеше му носа. Напътстваше го в първото му разследване за убийство. Стоя до него, когато почти припадна на първата си аутопсия. Напи се заедно с него при първата му загуба в съда.

Само едно не си позволи – да се влюби в него.

Тя се навежда към пръстите му, които държи преплетени със своите, и целува ръката му. Това е най-страстната целувка, която му е давала. До момента максималното, което си е позволявала, е да го целуне леко по бузата. При тази мисъл ѝ идва едновременно да се разсмее и да заплаче. Как е могла да потиска така чувствата си? Сигурно заради Алфи.

Заради Алфи и заради близначките.

Тя беше добра съпруга и майка. Беше решила да не става една от многото жени в полицията, които започват любовна връзка с партньора си. Сега съжалява, че не го е направила. Как само съжалява! Иска ѝ се да са имали дълга, луда и страстна авантюра. Пълна с живот. Ето какво прави с теб близостта на смъртта. Кара те да искаш да живееш на пълни обороти, кара те да съжаляваш за всяка пропиляна секунда от скъпоценното ти време на земята. Мици става и издърпва салфетка от една кутия върху шкафчето до леглото. Издухва носа си и попива сълзите от очите си. Часът е единайсет. Ще остане до полунощ, може би до един; след това ще се прибере да поспи. Въпреки това си намерение, много добре знае, че на сутринта най-вероятно ще се събуди на същия този стол, със схванат врат, и пак ще има нужда от литри кафе, за да избута работния ден до края.

Майната им. Утре дори няма да отиде. Да остане тук е много по-важно от всичките им политически манипулации. Тя се оглежда за нещо, което да я разсее от монотонното пиукане на машините.

Няма нищо.

Вече е прочела всичко, което може да се чете. Дори надписите на стените – за часовете на визитациите; за това, колко е важно да си миеш ръцете; за опасността от инфекции и за всички правила против използването на мобилни телефони. Когато прочита последното, се сеща да се обади на момичетата.

Самото набиране на номера на Джейд я кара да се усмихне. Сега поне си говорят. Разривът между тях започва да изчезва, връзката им заздравява.

Внезапно силно и учестено пиукане я стряска. Отначало си мисли, че е телефонът, и почти го изпуска от изненада. После осъзнава какво е. Аларма от единия монитор. Вратата се отваря и нахълтва една сестра. С бързи крачки, както ходят полицаите и медиците, когато искат да прикрият уплахата си.

Това е краят. Знае, че е така. Чувства го.

– Какво става? – Мици се приближава до леглото на Ник. – Какъв е този шум?

– Дръпнете се, моля.

Тя усеща нечия ръка върху рамото си. Един лекар с бяла престилка внимателно я избутва настрани. Слага стетоскоп на ушите си и се навежда над тялото на Ник.

Той умира. Точно в тази минута. Полицейският инстинкт я кара да погледне часовника си – едно от първите неща, които научи в полицията, е колко важно е да регистрираш времето, когато се случват нещата. Момента, в който всичко се променя. Скъпоценната секунда, в която животът се превръща в смърт. В стаята влизат още хора с бели престилки. Мици се оттегля до стената, встрани от епицентъра на действието, като изхвърлена от центробежна сила.

През хаоса от тела и гората от ръце над леглото тя вижда как тялото на Ник се разтърсва.

Предсмъртни спазми.

Краката му рязко потреперват. Правят му електрошок. Последен опит да съживят умореното му сърце.

Тя се чувства объркана така, както гледа отстрани. Отчаяна като съпруга или сестра. Не като полицай, не като колега. Лекарите и сестрите говорят на неразбираемия си език. Мици стои като на тръни. Чака да се дръпнат и да ѝ съобщят новината.

Лошата новина.

Прибират електродите на електрошоковия апарат и се вглеждат мониторите. Нещо задвижва краката на Мици и тя отново влиза в ролята на полицай. Приближава се до леглото и намира пролука. Ако Ник умира, няма да е без докосване от приятелска ръка, от човек, който го обича.

Един лекар гледа монитора. Тялото на Ник отново се размърдва. Мици хваща ръката му. Стиска я. Опитва се да бъде силна.

Той се закашля.

– Стабилен – извиква една сестра. – Пулс – нормален.

Той пак кашля. Отваря очи.

Тя се втренчва в него. Преди да умре, човек често си поема последна глътка въздух. Тялото, напомпано с всякакви медикаменти и разтвори, разтърсено от електрически ток, достатъчен за захранването на Вегас, може да помръдне, но това не означава нищо.

– Ми-ци...

Бавно промълвената дума я раздира отвътре.

Медиците започват да местят тръбички и да нагласят системите. Сестрата, която влезе първа, оправя електрода на пръста му и отново проверява пулса му.

Мици стои втренчена в Ник. Ако погледне настрани, ако дори само мигне, той ще умре. Сигурна е.

Ник не успява дори да се усмихне. Гласът му е тихо, болезнено хриптене:

– Къ-де съм?

Тя вдига ръката му и пак я целува.

– Къде мислиш, че си? В проклетата корабостроителница?