Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 28 страниц)

43

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

На картата пише Бойл Хайтс, но местните го наричат Паредон Бланко – Белите скали, хълмист квартал на източния бряг на река Лос Анджелис, известен като първа спирка на повечето новодошли емигранти. Първият заселник се казвал Андрю Бойл, ирландец, дошъл по тези места още по времето, когато Калифорния е била част от Мексико. Станал кмет и построил инфраструктурата, подслоняваща в наши дни пъстра смесица от латиноамериканци, източноевропейци, японци и бели американци, които са малцинство.

Джей Джей седи в колата си между църквата „Сейнт Мери“ и болницата „Промис“ и наблюдава входа на голяма петстайна къща, която навремето несъмнено се е смятала за луксозен имот и е била собственост на добро, набожно семейство. Сега е съвсем запусната и стаите се дават под наем на разни отрепки. Тук живее Джени Харисън, макар че от мястото, където седи, той не може да разбере в коя част на постройката паркира жалкия си задник.

Един поглед към часовника на таблото му показва, че наблюдава вече повече от четири часа, време, за което през къщата се извървя цяла армия от хора – идваха и си отиваха. Приятелката на Харисън, Ким Бас, дойде преди три часа и още не е излязла. Може би ще остане да преспи. Ако не, до апартамента ѝ е по-малко от километър. Прощалната ѝ разходка.

Трябваше му известно време, за да разбере какво става. Отначало си помисли, че организират купон, но после му направи впечатление, че мъжете, които идват, не се задържат дълго и не носят бутилки или подаръци. Това е публичен дом. Можеше да се очаква. Харисън и Бас са жалки отрепки. Ето защо Бог му ги показва – за това и защото правеха живота на Ем ад. Е, сега той ще ги изпрати точно там.

Отпред спира мерцедес S класа; от него слизат двама мускулести латиноси и влизат в къщата. След двайсет минути излизат на терасата, пушат пури и броят пари. Изтичват навън и се качват в лъскавата лимузина. След малко лампите в къщата започват да изгасват.

Момичетата постепенно се разотиват. Спечелили са достатъчно. Джей Джей се пита какво ли е да лежиш в техния мрак, на дъното на малкото им блато и да ги дебнеш.

Лесна плячка.

Той си представя разположението в къщата. Как ще влезе и ще излезе. Накъде да кара, след като свърши. Когато Харисън е вече мъртва.

44

Мици оставя чантата и сакото си в антрето. Казва си, че трябва да се успокои, но сърцето ѝ сякаш ще изскочи от гръдния кош.

Връща се в дневната и поглежда дъщерите си. Джейд изпреварва въпроса ѝ:

– Аз го пуснах. – Вижда гневното изражение на майка си и добавя: – Все пак ми е баща.

Амбър се отдръпва малко от Алфи и сестра си. Иска да бъде близо до майка си, ако започнат да прехвърчат искри.

Мици хвърля убийствен поглед към съпруга си. Не ѝ се вярва, че това е мъжът, за когото е пожертвала осемнайсет години от живота си; мъжът, с когото е искала да прекара всяка своя секунда на този свят.

– Вечеряме и после си тръгваш.

– Трябва да поговорим, Мици. Знаеш, че трябва – казва Алфи, сякаш той е умният в семейството, той е разумният, който ще измисли как да се справят с тази опасна ситуация. Повдига кофата с пилешкото. – Защо не донесеш чинии да си разделим тази вкусотия?

Гневът ѝ се разпалва. Как смее този мръсник да идва сякаш снощи нищо не се е случило, сякаш не е нищо особено?

– Аз ще донеса. – Джейд става и изтичва в кухнята.

Тя знае, че майка ѝ всеки момент може да избухне, и не иска да се случи нещо лошо.

– Няма какво да говорим, Алфи. Обадих се на адвокат и ще поискам развод – хладно и решително заявява Мици, но някакво съжаление бодва сърцето ѝ, става ѝ тъжно, че любовта на живота ѝ се е превърнала в кошмар. Може би вината е нейна. Може би причината е в работата ѝ.

Няма значение. Трябва да бъде силна сега.

– Не го прави, Мици. – Гласът му е тих и разумен. – Знам, че оплесках нещата. – Звучи, сякаш се разкайва. – Страшно ги оплесках, нали? Но ти знаеш, че те обичам. Обичам теб и момичетата повече от всичко на света.

Той става от стола и се примъква към нея от другата страна на масата. Мици вдига ръка:

– Спри! Изобщо не се приближавай, Алфи. Не смей да ме докосваш!

Той спира до стола ѝ, застава неловко.

Мици отмества очи. Погледът ѝ преминава през Джейд, която стои на вратата и изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче, и Амбър, която стиска ръката ѝ и трепери от страх.

– Върни се на стола, Алфи, или се махай.

Тя едва говори от гняв. Алфи остава където е. Все още се надява да я умилостиви.

– Моля те да ми простиш. Дай ми още един шанс да поправя нещата, да станем пак семейство.

Пил е. Не беше забелязала в началото, но сега надушва дъха му – на алкохол и кисело. Когато Алфи пие, може да се случи всичко. Изведнъж Мици престава да мисли като уплашена съпруга и разтревожена майка и започва да мисли като полицай – полицай в опасна ситуация. Той може да прибегне към насилие. Момичетата също могат да пострадат. Не само душевно, а и физически.

Тя трябва да овладее положението.

Мици се усмихва на дъщеря си:

– Ела, Джейд, недей да стоиш така. Раздай чиниите. Всички умираме от глад. – Поглежда Алфи и се опитва да си придаде примирен тон. – Разбира се, че ще поговорим, Алфи. Но преди това нека да похапнем, искаш ли? Имах труден ден, а момичетата са уморени и гладни. Седни, моля те.

Той остава неподвижен за секунда, после се примъква до обичайния си стол – на челното място на масата.

– Някой иска ли нещо за пиене? – Тя поглежда съпруга си, бъдещия си бивш съпруг. – Купил ли си кока-кола?

Той поклаща глава:

– Не.

– Така си и мислех. – Тя завърта очи. – Сега ще донеса. Ти какво искаш, Амбър?

– Кола.

– Кола, какво?

– Една кола, моля, мамо.

– Това е друго. – Мици тръгва към кухнята. – Ти какво искаш, Алфи? Кола или бира?

– Бира.

Мици изважда кутиите от хладилника, докато Джейд взема четирите бели чинии от шкафа. Навремето бяха шест, но Алфи счупи другите две заедно с още десетина други съда, когато една вечер си изпусна нервите. Мици поставя напитките на масата.

– Измихте ли си ръцете, момичета? – Знае, че не са, и лицата им го потвърждават. – Така си и мислех. Хайде, тичайте да се измиете. – Побутва пилешкото към съпруга си. – Ще го разсипеш ли по чиниите?

– Добре.

– Аз също трябва да се измия. – Тя му показва дланите си и излиза в коридора. – Хайде, момичета, побързайте да не изстине яденето – извиква достатъчно силно, за да заглуши звука от телефона, докато набира спешния номер.

Не ѝ пука за унижението. Този път завинаги ще се отърве от мръсника.

45

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Някаква светлина привлича погледа му.

Вратата се отваря. Показват се двама души. Някой си тръгва.

Сега ги вижда по-ясно. Джени Харисън застава отвън по къса пола, горнище с гол гръб и обувки с токчета. С едната ръка държи бутилка бира, с другата помахва за довиждане на някого. Ким Бас, с развята руса коса, слиза от терасата и тръгва по очуканата алея. Джей Джей се колебае за момент. Представяше си, че първо ще убие Харисън. Заслужила си го е, Бог му е свидетел. Но Бас го привлича повече. Тя тръгва по улицата. Сама. Безпомощна. Сякаш му се предлага. Готова е да приеме наказанието си.

Той пали двигателя и потегля с изключени фарове. Къщата ѝ е на петнайсет минути пеша – покрай парка „Холенбек“, през Източна четвърта улица, после покрай сервиза на ъгъла на „Къмингс“. С колата ще стигне за по-малко от пет минути.

Когато завива надясно по „Чикаго“, му хрумва нещо. Тя може да мине напряко през парка. Това би било идеалното място да я хване. Сто декара поляни. И езеро. Джей Джей завива по „Сейнт Луис“ покрай зелената площ. Тук е прекалено оживено. Момчета със скейтборд подскачат по бордюра. Падат и се хилят, наливат се с бира. По-нататък наркоманчета се мотаят около входа на увеселителния център, от една тонколона дъни странна музика.

Вътрешният глас му нашепва да се придържа към това, което му се удава най-добре. Да се придържа към плана. Да прави нещата така, както ги е правил винаги. Той спира до една запустяла бензиностанция, точно срещу закусвалня „Събуей“ – място, където не би влязъл, дори да умира от глад. Оглежда се за камери, докато заключва колата с дистанционното. Няма.

Благодаря ти, Господи!

Бас живее в триетажно тухлено блокче, оградено с ниска телена ограда и неподдържана морава. Той спокойно отива до входната врата и със задоволство вижда, че е отворена. Когато влиза, лампите светват. Празен гол коридор, сини стени, син под. Във фоайето няма пощенски кутии. Няма начин да разбере кой къде живее. Само три врати. На тях има номера, но не и имена. Той пак излиза и се оглежда за звънци. Няма. Затова влиза отново. Вратите са старомодни, британски стил, с процепи за писма в дървото – напоследък на много места започнаха да ползват такива, защото намаляват престъпността, най-вече кражбите на самоличност и измамите с кредитни карти. До всяка врата има вертикално прозорче от матово стъкло – жалък опит да се придаде по-приветлив вид на тези адски килийки.

Стълбището е тясно, но твърде открито, за да му послужи като скривалище. Тя ще дойде всеки момент. Няма много време.

Помисли. Без паника. Мисли.

Помисля си дали просто да не почука на апартамента отляво и да попита къде живее Бас. Когато поглежда вратата обаче, забелязва, че е по-широка, отколкото тази отдясно. Разширена е, за да може да мине инвалидна количка. Поглежда вратата отдясно. Около дръжката има нарисувани цветя. Щампа. Бас не би направила такова нещо. В нея няма нищо артистично. Под третата врата се вижда светло петно. Той се приближава и се заслушва – басови мъжки гласове, звук от телевизор.

Джей Джей се качва на втория етаж. И тук има три врати. Навсякъде е тъмно. Качва се на третия етаж. Още три апартамента – под вратите на два от тях се вижда светлина. Той коленичи пред вратата на онзи, в който е тъмно, и повдига капачето на процепа за писма. Подушва миризма на мухъл. Тук отдавна не е влизано – явно никой не живее вътре.

Значи – на втория етаж. Сигурен е. Ким Бас живее на втория етаж. Интуицията му подсказва, че е така. Бог му казва къде ще бъде. Джей Джей сваля колана си и прави примка с него. Сяда като сянка на последното стъпало. Чака неподвижно. Ослушва се в мрака и се усмихва, докато слухът му се нагажда към шумовете.

Трак. Вратата на ниската метална ограда се затваря.

Троп, троп. Троп, троп. Токчета по бетонната пътека.

Кашляне. Пресипнало женско покашляне на пушачка. Изкачващи се стъпки.

Той се изправя и опъва колана между ръцете си.

46

ЛОС АНДЖЕЛИС

Всичко е като в доброто старо време. Четири чинии, пълни с оглозгани пилешки кости; момичетата щастливо облизват мазните си пръстчета.

Само че сега е друго време. Ново време. Непростимо лошо време. Мици избърсва устата си със салфетка от „Кей Еф Си“.

– Помогнете ми да разчистим масата, момичета.

Близначките с готовност хукват да помагат. Готови са на всичко, само да има мир. Събират чиниите и хартиените кофички.

Само Мици чува шума отвън. Само тя го очаква. Влиза с момичетата в кухнята, затваря вратата и се обляга на нея. Момичетата изсипват мръсните съдове в мивката и не виждат изражението на лицето ѝ. В този момент униформените полицаи влизат през входната врата, която тя е оставила отворена.

Алфи изкрещява:

– Какво става?

Сърцето на Мици подскача. Амбър е пуснала топлата вода и не чува нищо. Джейд избърсва ръцете си в една кърпа и вижда майка си, облегната на вратата. Разбира, че нещо не е наред.

– Мамо, какво става?

– Нещо, което отдавна трябваше да стане, миличка.

Момичето се досеща, че нещо става с баща ѝ. Той е сам в другата стая. Джейд се опитва да изблъска майка си, да потърси потвърждение на страховете си.

– Недей, миличка, недей.

Амбър стои при мивката и ги гледа.

Мици иска да я прегърне. Да ѝ каже, че всичко ще бъде наред. Скоро всичко ще се оправи.

Някой почуква с дебела ръка по вратата.

– Г’спожо, трябва да поговорим – казва баритонов глас с провлачен калифорнийски акцент и ясен уличен жаргон.

Мици си поема дъх и отваря. Джейд се мушва покрай нея. В стаята има двама полицаи. Яки чернокожи мъжаги, които могат да играят в защитата на „Лейкърс“.

Алфи го няма.

Единият полицай хваща Джейд.

– Спокойно. Чакай.

Мици се озовава при тях за части от секундата. Хваща дъщеря си за рамото и я поглежда в очите:

– Заведи сестра си в стаята ви. Недей да ми противоречиш.

Това е заповед на полицай, не на майка. Момичето се подчинява.

Мици много добре съзнава какво е сторила, но се надява да е за добро. Дори да не е, със сигурност в момента е по-малката от двете злини. Ако нещата бяха излезли извън контрол тази вечер, можеше тя да е тази, която ще изведат с ръце на гърба – а Алфи да го изнесат в чувал.

Това е най-правилното решение, сигурна е.

– Ще се справите ли, госпожо?

Въпросът идва от полицай Логан Конър, метър и деветдесет висока сто и двайсет килограмова планина от мускули, облечена в униформа на лосанджелиското управление.

– Ще се оправя. Всичко е наред – излъгва тя. – Благодаря за помощта.

– Няма защо. – Той кимва леко и тръгва след партньора си. – Ще се погрижим добре за съпруга ви.

Тя се вцепенява при тези думи.

– Чакайте, не искам да го обработвате. Само го закарайте в управлението и го регистрирайте. Ще дойда да дам показания. Утре ще съм в „Убийства“, ако ви трябвам за друго.

– Разбрано. – Той поглежда подутото ѝ ухо. – Не е зле да отидете на лекар да ви прегледа и да ви снима, ако имате наранявания. – Конър вижда отворената ѝ уста, но я прекъсва: – Знам, че познавате процедурата, госпожо лейтенант, и не се опитвам да остроумнича. Просто, ако ще повдигаме обвинения, всяко доказателство ще ни е от полза.

Мици знае, че е прав. Тези случаи са сложни.

– Благодаря, ще си помисля. – Изпраща го на вратата. – Моля ви, погрижете се да не се отнасят грубо с него.

– Разбрано.

Той кимва и тръгва към патрулната кола.

Мици затваря вратата. Каквото и да ѝ е причинил Алфи в миналото, тя не иска нищо да му се случи сега. Съвестта ѝ трябва да е чиста за онова, което ще последва.

За делото.

Ако действа по процедурата, може да го осъди, така Алфи ще получи криминално досие и това ще провали целия му живот в бъдеще. Готова ли е да му причини това?

Мици се качва в детската стая.

Джейд е ядосана, очите ѝ са зачервени.

– Миличка...

– Остави ме намира!

Сърцето на Мици се свива. Трябва да даде на момичето глътка въздух. Джейд е любимката на баща им – ще ѝ трябва време да свикне. На всички им трябва време. Със сигурност не е сега моментът да ѝ се кара, задето е пуснала баща си в къщата. Амбър седи на ръба на леглото, изглежда сломена от току-що случилото се. Мици сяда и я прегръща.

– Всичко ще се оправи, миличко. Накрая всичко ще бъде наред. Просто трябва да преживеем това.

Тринайсетгодишното момиче се притиска до майка си и се поуспокоява, докато тя отмята с пръст косата от лицето ѝ и нежно обгръща бузата ѝ с длан.

– Обичам те, миличко. – Мици целува дъщеря си по челото. – И винаги ще бъда до теб и до сестра ти. Знаеш, нали?

– Да, мамо. Знам...

47

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ким Бас бе изпила твърде много водка и бе изпушила твърде много марихуана, но по дяволите, трябва да има и забавления. Докато търси ключа в чантичката си, тя си мисли за купона тази вечер и допълнителните пари, които изкара. Иска само да си влезе, да се изпикае, да се изкъпе и да заспи. Да си почине малко, преди животът отново да я подхване.

Отваря и се спъва в изтривалката, докато влиза. Вратата се затръшва зад гърба ѝ и тя се просва по очи в тъмното. Усеща остра болка в тила. Някой дръпва косата ѝ и с ужасна сила притиска гърба ѝ и извива тялото ѝ назад. Ако можеше да изкрещи, би събудила целия квартал. Но нещо стяга гърлото ѝ, задушава я. Тя посяга към врата си. Нападателят блъсва главата ѝ в пода. Още по-силно притиска гърба ѝ. Ким не може да диша, камо ли да крещи.

Вените на главата ѝ започват да пулсират. Паниката стяга гърдите ѝ. В мрака зад себе си чува пъшкане на човек, който се мъчи, напряга всичките си сили да направи нещо. За части от секундата болката спира. Тя успява да си поеме дъх. Свеж въздух прониква в дробовете ѝ. Нещото, което стиска гърлото ѝ, се отпуска.

Невидими ръце я обръщат. Тя се бори за въздух. Някой я притиска отгоре, някой в тъмнината на собствения ѝ дом, усеща го. Някаква тежест натиска гърдите ѝ. Той коленичи върху нея. Вече може да го подуши.

Чироза!

Управителят на цеха, който винаги мирише на риба.

– Ем ти праща поздрави.

С една ръка стиска гърлото ѝ. С другата запушва устата ѝ. Навежда се толкова ниско, че дъхът му погалва кожата ѝ, и прошепва:

– Dominus tecum.

ТРЕТА ЧАСТ

Горко на ония, които са мъдри в своите очи, и които са разумни пред себе си!

Исая 5:21

48

ЧЕТВЪРТЪК

ТОРИНО

Никой не знае на колко е години. Дори самият той. Единственото, което знае, е името, което са му дали. То не е избрано от родителите му. Предавало се е през вековете от поколения монаси. Име, от което хората се боят. Ефрем.

Ефрем никога не е празнувал рождения си ден. Ефрем никога не е празнувал нищо. Той няма лични документи, ипотека, банков заем или каквато и да било застраховка, здравна осигуровка или законни договори. За света той не съществува.

Ако лекар или зъболекар прегледа кожата на Ефрем, очите, костите и зъбите му, би предположил, че възрастта му е някъде около четиридесетте. Ефрем обаче никога не е ходил на лекар и никога няма да отиде. Не е ходил на училище, в университет или друга институция, която би могла да го регистрира в писмените архиви на обществото. Няма никакъв официален документ на негово име въпреки четиридесетте десетилетия, откакто е на белия свят.

Точно по тези причини високият младолик мъж с вид на арабин е малко неспокоен, когато показва паспорта си на граничния контрол, а после изтегля триста евро от международна банкова сметка, открита специално за мисията му.

Истинското призвание на Ефрем е по-странно дори от необичайните неща, които го заобикалят. Той е анахорет. Отшелник. Част от ортодоксална секта, оттеглила се от светското общество. Води незабележим живот в манастир, скрит дълбоко сред Ливанските планини. В уединение. Почти без да потребява каквото и да било. Ефрем е най-довереният член на един много таен и много почитан орден в Църквата на маронитите – монах, ползващ се с пълното доверие на патриарха и старейшините като Набил Хаяк.

Именно по заповед на Хаяк сега той идва в Торино. Пребиваването сред обществото е болезнено преживяване. Би предпочел да стои зазидан в килията си в Ливан, свързан с външния свят единствено чрез агиоскопа – затворено с капак прозорче, през което получава храна. Тази саможертва обаче е необходима. Обхванат от такива мисли, Ефрем сяда по турски на пода в евтината стая под наем в Торино. Всеки път, когато го изпратят някъде по света, той изпада в размисли. Сега не е по-различно. Размишлява кой е, откъде е дошъл и какъв е дългът му. По потекло Ефрем е наполовина монах, наполовина воин. Във вените му тече кръвта на братята, изклани от монофизитите в Антиохия, и на кръстоносците, избили синовете на исляма по границите на Византийската империя. Той добре помни думите на Светия отец, когато посети родината му:

– Ливан е повече от страна; Ливан е послание.

Ефрем е повече от човек; той е ръката на Бог.

Ръка, стисната в юмрук.

Ръка, която ще донесе светото възмездие.

49

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е няколко.

Онзи неопределен мъртъв час през нощта, когато би трябвало да спиш, но си буден. Час, толкова ужасен, че не заслужава да се назовава с цифри. Мици не може да заспи. От часове лежи в тъмното и се бори с мислите в главата си. Леглото е голямо, студено и празно. Алфи може да беше свиня и побойник, но поне топлеше. Тя постоянно си напомня, че въпреки сълзите на Джейд и Амбър постъпката ѝ е правилна – трябваше да го направи още преди години. Алфи започна да я бие на втората година от брака им. Удари ѝ шамар една вечер, когато пиеха и тя започна да му се кара, задето е останал без работа. На следващата сутрин бе успяла да се убеди, че е станало по нейна вина. Може би го беше притиснала твърде много и с това го бе предизвика. От толкова време се изправяше срещу разни престъпници по улиците, че едно малко спречкване вкъщи ѝ се стори нормално.

Следващия път я удари, когато беше трезвен. Силен юмрук в корема, който ѝ изкара въздуха. И то само за да ѝ напомни кой командва вкъщи. След този случай тя се изнесе за една седмица, което го накара да пълзи и да ѝ се моли да се върне.

Насилието престана, когато се родиха бебетата. Но само временно. По-късно споровете за секса – или по-скоро за липсата му, понеже тя си лягаше твърде изтощена, за да прави друго, освен да спи – прераснаха в юмручни схватки. Поглеждайки назад, сега си мисли, че по онова време дори не си е давала сметка, че това е домашно насилие – нали му отвръщаше подобаващо. Пък и сумарно тя вероятно му беше нанесла повече поражения, отколкото той на нея. После правеха секс. Правеха секс и се кълняха, че повече няма да се повтори. Чукаха се, сякаш идваше краят на света и само страхотният секс може да спаси планетата.

Сега Мици съзнава каква глупачка е била.

В няколко часа и много тя става, облича пеньоара и отива да види момичетата. Спят като ангелчета. Може би ще преживеят леко това изпитание. Може би и тя ще се справи.