Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 28 страниц)

130

Мобилният телефон, оставен на дясната седалка, иззвънява. Монахът вдига.

– Да.

– Къде си? – пита сопнато Карлота Капелини.

– Пред вилата. Лампите светят. И виждам колата, с която е дошъл американецът.

– Не са там. И американеца го няма.

– Какво искаш да кажеш? – пита той, като оглежда имението отвън.

– Това, което казах. Комуникационният ни екип засече телефона на Едуар Брусар по сателитната система. Движи се на запад със скорост петдесет километра в час. Предполагам, че е с колата си и отива към летището.

Той запалва двигателя.

– Още ли следите сигнала?

– Si. – Тя поглежда мигащата оранжева точка на монитора. – Тръгвай, аз ще те насочвам.

Той освобождава ръчната спирачка и потегля по крайбрежната улица.

– Спря ли пратката на американеца?

Монахът се опасява точно от този въпрос.

– Закъснях. Беше заминала.

– Как така закъсня?

Той решава да не обяснява защо се е забавил. Не можеше да остави Кракси да умре от бавна смърт в саркофага, нито да поеме риска мъжът да избяга. Капелини е бясна:

– Ами ако някой от куриерската служба те разпознае и даде описанието ти на някой друг?

– Няма.

– Защо си толкова сигурен?

– Сигурен съм. От тях остана само пепел. Пепелта не може да говори.

131

Едуар Брусар дава ключовете на колата си на пиколото пред хотел „Шератон“ точно срещу летището.

Тъй като вече е твърде късно да вземат самолет, Ник и семейство Брусар решават да преспят и да вземат първия възможен полет на сутринта. Урсула ще отиде при една приятелка в Швейцария – висш дипломат с двайсет и четири часова охрана. Ник и Едуар ще летят до Париж и оттам ще направят връзка за Лос Анджелис, където французинът ще даде пълни показания в полицията. Или поне това е планът, който Ник е начертал, за да запази всички в безопасност и сам да се измъкне от разследването.

Те вземат ключовете и се качват в две свързани помежду си стаи на третия етаж с малките, набързо събрани чанти. Ник заключва вратата на Урсула с веригата и за всеки случай подпира дръжката със стол. Двамата с Едуар отиват в другата стая и американецът залоства вратата по същия начин.

Едуар отваря минибара.

– Имам нужда да пийна нещо. А вие?

Ник също. Иска да изгълта няколко студени бири, а после чаша „Джак Даниелс“, но потиска желанието си и отговаря сдържано:

– Само чаша вода, ако може.

– Както искате.

Едуар взема две миниатюрни шишенца бренди и подхвърля пластмасова бутилка минерална вода на Ник.

– Мисля, че знам нещо за убиеца на Марио – казва след малко. – Знам откъде е дошъл.

Ник бързо изгубва интерес към водата. Ученият изсипва брендито в една чаша и продължава:

– Вашата писателка, Madame Джейкъбс, Роберто ме срещна с нея в Италия. Събрахме се, след като проверих резултатите от ДНК тестовете. Тя се тревожеше за точността на изследванията, извършени с толкова стари проби.

– Разбираемо е. Проба, която е на няколко века – дори не съм подозирал, че е възможно.

– О, напълно възможно е. – Едуар не допуска мисълta, че нещо такова може да го затрудни. – Марио използва стандартния Пи Си Ар метод. Запознат ли сте с него?

Ник е изследвал достатъчно изнасилвачи, за да има основни познания за снемането на ДНК отпечатъци.

– В общи линии, да. Полимеразна верижна реакция – използва се за увеличаване обема на пробата, когато няма достатъчно генетичен материал за създаване на пълен профил.

Ученият се усмихва:

– Доста опростена представа за едно революционно изследване, което донесе на откривателя си Нобелова награда по химия преди повече от двайсет и пет години. Но общо взето е вярна. С Пи Си Ар може да се умножи една-единствена молекула ДНК в хиляди, дори милиони копия, докато се натрупа достатъчно генетична информация за изработването на достоверен профил.

– Но това не е било достатъчно в случая с плащаницата, така ли?

– Достатъчно беше, но трябваше да се провери по два независими метода от двама различни учени. Затова реших да изпробвам един нов метод, нещо много по-прецизно от стандартния Пи Си Ар.

– И той е...?

– Амплификация на микро-РНК.

Изражението на Ник подсказва, че това не му говори нищо. Едуар се замисля за момент.

– Нямаме време за много обяснения. РНК прилича на ДНК, тя също носи генетичен код. Само че не е двуверижка като ДНК, а едноверижна и много по-къса. – Замълчава, сякаш решава, че няма смисъл от повече подробности. – Нека да кажем за по-кратко, че микро-РНК в комбинация с някои нови, комерсиално достъпни реактиви като „Минифайлър“ и „Айдентифайър плюс“ дава много по-надеждни резултати – нещо, което научната общественост би била много по-склонна да приеме.

– Какво очакваше да докажете с тези ДНК тестове Тамара Джейкъбс?

– Да установи човека, който е бил увит с Торинската плащаница. Мислеше, че така може да докаже, че това е бил – или не е бил – Исус Христос.

– Как? – Ник се намръщва. – За тази цел трябва да има доказана ДНК проба от Христос.

– Не е задължително.

Ник е объркан.

– Е, как да не е? Ние постоянно се сблъскваме с този проблем. Вземаме ДНК от местопрестъплението, но трябва да намерим на кой заподозрян отговаря. Тамара е имала проба от плащаницата, но не е разполагала с ДНК за сравнение.

– Тя, не.

– Не разбирам.

– Тамара смяташе, че има друга проба. Не от плащаницата. А взета от кръста, на който е починал Христос.

132

ЛОС АНДЖЕЛИС

Докато Мици обсъди случая с Тайлър Картър и приключи с обработката на показанията от Джени Харисън, вече наближава полунощ. Няколко пъти се опитва да се свърже с Ник, но телефонът му е изключен.

Въпреки че би могла да извика такси на Джени или да я изпрати с някой униформен, тя решава да я закара лично до Бойл Хайтс. Не иска момичето да се попилее някъде и да остави в разследването дупка, по-дълбока от Големия каньон. Докато кара, Мици избягва да задава други въпроси около убийството. Мозъкът на Джени сигурно съвсем се е размекнал. Един неангажиращ разговор изглежда по-полезен.

Момчетата от „Грабежи“ са удържали на думата си и Джени благодарно отключва новомонтираната ключалка.

– Трябваше да прережем лентичка или нещо подобно – отбелязва тя. – Тук никога не е слагано нищо ново. – Обръща се към Мици. – Защо не влезеш да пийнем по едно? Имам водка.

– Не, благодаря. Скапана съм. Имаш номера ми – намери някой уличен телефон и ми се обади в понеделник. Може и по-рано, ако се сетиш нещо ново или просто ти стане кофти и имаш нужда да поговориш с някого.

– Благодаря.

Мици изчаква вратата да се затвори и ключалката да изщрака. После си тръгва. Светът е пълен с Дженита – самотни жени, изхвърлени от живота, които не могат да се върнат в правия път. Докато пътува към къщи, Мици мисли за снимката от видеозона, която намери под дюшека на Джени, и се пита дали някой ден младата жена ще се вземе в ръце и ще има щастието да се омъжи и да има деца. Въпреки всичко, което е изтърпяла от Алфи, самата Мици е готова да го преживее отново, ако това е цената, която трябва да плати, за да има Джейд и Амбър.

Тя спира пред къщата и влиза. Вътре е ужасно празно. Няма го Алфи. Няма ги децата. Само тя и самотата ѝ. Замисля се как ли ще живее, след като момичетата напуснат родното гнездо. Поглежда часовника си. Наближава един, но тя няма да може да заспи. Мислите ѝ започват да блуждаят. В Калифорнийския щатски затвор всички вече са заключени по килиите си. Институцията е предвидена за две хиляди затворници, но вътре са натъпкани два пъти повече. Полицаите наричат това „уют“. Лампите са изгасени. Във вонящия тъмен лабиринт се чуват странни звуци. Хиляди мъже – включително бащата на нейните момичета – лежат втренчени в тавана и размишляват върху постъпките, заради които са объркали така живота си.

– Продължавай да мислиш – изрича тя с твърд глас. Отваря хладилника и осъзнава, че е забравила да напазарува. – Хубаво си помисли какво изгуби.

Мобилният ѝ телефон иззвънява и тя го грабва от масата.

– Ало.

– Мици, Ник се обажда.

– Слава Богу! Какви си ги надробил, по дяволите? Матюс ще те разкости.

133

НЕДЕЛЯ СУТРИН

ФРАНЦИЯ

През прозорците във фоайето на хотел „Шератон“ прониква мека светлина. Утринта обещава денят да е по-топъл от обичайното за този сезон.

Ник и семейство Брусар са се разбрали да се съберат в седем сутринта и всички идват навреме. Едуар и Урсула плащат сметката, докато детективът седи в едно кресло и гледа как хотелът се пробужда.

Започва последната му работна седмица. Тази е основната мисъл, която занимава ума му. Това е началото на края. Краят на живота му като полицай и личните драми, свързани с него.

Той мислено си представя как ще протекат последните му няколко дни. През нощта разказа на Мици какво се случи в Торино и тя обеща още днес да отиде при Матюс и да му обясни всичко, включително причината да вземе улики от убийството на Сакони. Скоро двамата с Брусар ще кацнат в Лос Анджелис, а Урсула ще е в безопасност в Швейцария. Утре ще вземе показанията на Брусар и ще го предаде на някого, който ще поеме случая след неговото напускане. Във вторник, при малко късмет, всички веществени доказателства ще бъдат обработени и проверени. Трудно е да си представи какъв скандал ще гръмне, след като се разчуе, че има ДНК профил на Мъжа от плащаницата. На Адам Жажа и другите глупаци от „Връзки с обществеността“ ще им се отвори много работа.

Ник няма търпение да дойде четвъртък – дотогава лосанджелиската полиция трябва да е получила уверенията на френските власти, че ще закрилят Едуар и Урсула Брусар, и ученият ще може да се върне при обичаната си съпруга. В петък вечер Ник ще надига студени бири в някой шумен бар и ще се сбогува с колегите от управлението.

Семейство Брусар се приближават и го изкарват от размишленията. По лицата им личи, че нещо не е наред.

– Има стачка. – Едуар свива отчаяно рамене. – Наземните диспечери в цяла Франция.

– Изненадващи действия – обяснява Урсула. – Всички полети са спрени за двайсет и четири часа.

Ник хваща лицето си с две ръце.

– Не можем да останем тук. Не можем да чакаме цяло денонощие, това ще ни навлече само неприятности.

– Съгласен съм. – Едуар се обръща към жена си: – Можем да отидем с колата до Женева и да вземем самолет от там.

Ник няма представа на какво разстояние е Швейцария, затова пита:

– Колко ще ни отнеме?

Едуар свива рамене:

– Неделя е, няма много движение. Предполагам, че шест-седем часа, зависи дали ще спираме.

– Ще трябва да спрем – намесва се Урсула. – Немислимо е да пътуваме толкова без почивка.

– Хайде да тръгваме тогава. – Ник се изправя. – Колкото по-скоро, толкова по-добре.

– Ще поръчам да докарат колата – казва Едуар и тръгва към главния вход. – Можем да изчакаме отвън.

– Не. Вътре. Ще изчакаме до последния момент и тогава ще излезем.

– Добре, както кажете – смутено отговаря французинът.

Урсула се приближава до Ник, докато мъжът ѝ отива да извика пиколото.

– Той не е добре – споделя тя. – Не иска да говори за това, но е вярно.

– Какво му има?

Тя поставя ръка на гърдите си.

– Миналата година получи сърдечен пристъп. Аритмия.

– Това е смущение в ритъма на сърцето, нали?

– Oui. Получава ППС – преждевременни предсърдни съкращения. Лекарят казва, че е от стрес, може би и от прекаляване с кафето и цигарите. Накарах го да се откаже от пушенето, но от кофеина не може.

– Аз съм същият. – Ник се опитва да я окуражи с усмивка. – Madame Брусар, не искам да ви лъжа, все още не сте в безопасност. Ще направи всичко, за да предпазя вас и съпруга ви, но не съм сигурен, че мога да ви спася от стреса.

– Разбирам. Исках просто да знаете за състоянието му.

Едуар се връща към тях.

– Благодаря – обещава Ник, – ще го държа под око.

– Мерси.

– Колата е отвън – обявява ученият, като се усмихва спокойно. – Можем да тръгваме.

134

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джон Джеймс стои гол в осветената от свещи спалня. Между палеца и показалеца на дясната си ръка държи тънко ножче за бръснене. Буря от емоции и съмнения разкъсва душата му.

Погледът му е прикован във високото тясно огледало на гардероба. Без да мигне, нанася разрез в лявото си рамо – десет сантиметра надолу. Преди кръвта да потече, прави втори – петсантиметров разрез хоризонтално през първия. Наблюдава бавно появяващия се съвършен червен кръст.

Обикновено болката идва с първото порязване. Външна болка, съответстваща на вътрешната. Съвършеният баланс. Това е знак, че Бог му прощава, че душата му се прочиства с изтичащата кръв. Точно както е страдал Божият Син, както Бог е дал кръвта си за човечеството, Джей Джей пролива кръвта си за Исус.

Но в ранните часове на този шабат¹² той не чувства нищо. Нов разрез. Пак нищо. Очите му се пълнят със сълзи. Чувства се изоставен. Приливът на адреналин, който идва от порязванията, саможертвата, съсредоточаването – всичко това му помага да владее, насочва го. Те го смиряват. Но не този път. Сега има само празнота. Сякаш Бог го е напуснал. Трябва да вложи повече старание. Трябва да докаже, че е достоен.

Джей Джей покрива целите си гърди с кървави разпятия. Под стичащата се кръв продължава надолу към гръдния кош и към корема си. В огледалото вижда не своето отражение, а платно от плът – портрет на любовта му към Бог. Тънки поточета кръв се стичат от ключиците до хълбоците му.

Не е достатъчно. Изобщо не се доближава до истината. Той премества ножчето в другата си ръка. Нанася същите кръстовидни прорязвания от дясната страна на гърдите си. С лявата ръка не е толкова точен, непохватно прерязва нежната плът около зърното си – ареолата. Най-после – прилив на ендорфини, признак за Божието удоволствие. Бог очаква още от него. Исус го призовава да продължи и да се докаже.

Той забива ножчето по-дълбоко в розовото кръгче с гордо стърчащия монумент от плът. Пристъпва към огледалото. Втренчва се в очите, които го гледат от осветеното със свещи стъкло. Чувства се така, сякаш е излязъл от тялото си. Безтелесен. Отделен от действителността.

Навежда се и прокарва острието през върха на зърното. Кръвта потича, но парчето не пада. Увисва като отворена тапичка на паста за зъби. Болката го раздира. Разтърсва го като електрически ток. Бог е доволен. Джей Джей извива главата си назад в горд екстаз. Очите му са затворени, но пръстите и острието му намират разцепеното зърно и отрязват и последното парченце плът, на което то се държи.

¹² Шабат – седмият, последен ден от еврейската седмицата, събота – б. р.

135

ФРАНЦИЯ

Тримата тръгват на север от летището и след около два километра се вливат в бързо движещия се трафик на запад по магистрала А8. През затъмнените стъкла на беемвето Ник вижда табели за градове, чиито имена са му познати: древното пристанище Антиб, датиращо от пет века преди Христа; Кан, където се провежда световноизвестният филмов фестивал; Сен Тропе, любимо място на най-големите богаташи в света.

Едуар съобщава интересни факти за всяко градче, покрай което минават:

– Знаете ли откъде идва името Сен Тропе?

Ник се опитва да налучква:

– Сигурно някой светец го е основал или е живял там.

– Trés bon¹³. Мъченикът свети Трофим бил обезглавен в Пиза по времето на Нерон. Тялото му било поставено в прогнила лодка – заедно с един петел и едно куче – и пуснато в морето. Теченията го изхвърлили тук.

– Петел и куче ли? Надявах се на малко по-романтична история.

– В Сен Тропе има много романтика – настоява Урсула. – Коко Шанел, Елза Скиапарели – градът е виждал много знаменитости. И разбира се, Брижит Бардо.

Лицето на Едуар грейва:

– Ах, Брижит! Доказателство, че Бог е създал жената.

На предните седалки двамата съпрузи се пресягат и се хващат за ръце. За момент Ник си спомня Каролина. Тя обичаше да прави така, докато пътуват с колата. После двамата поглеждаха назад към Макс в бебешкото му столче, повтаряха си колко е красив и си фантазираха какъв ще стане, когато порасне, и с какво ще се занимава.

– Как се запознахте? – Ник задава въпроса не толкова защото наистина го интересува, а за да разсее мрачните си мисли.

– Ние ли? – Едуар се усмихва и прошепва нещо на френски.

Двамата стискат още по-силно ръцете си.

– Добре – казва ученият, – жена ми е съгласна да ви разкажа. Видях гърдите ѝ и така се влюбих.

– Моля? – Ник се ококорва.

– Баща ми имаше клиника за пластична хирургия в Ница и Урсула беше негов пациент. Видях нейни снимки и си казах, че искам тази красавица да бъде част от живота ми.

– Значи медицината ви е наследствена професия.

– Не, само баща ми беше медик. Работеше в Ница и въпреки че бяха разведени с майка ми, винаги се е грижил за нас и поддържаше връзка. Той беше моето вдъхновение.

– Но сте отгледан от майка си, така ли?

– Oui. Бяхме много близки. Татко работеше постоянно, почти не го виждах. Майка ми беше италианка. За съжаление почина, Бог да я прости. Та, след като се разведоха, тя се върна в Рим, където е родена и има роднини. От седемгодишен съм живял там.

Ник започва да изпитва симпатия към учения.

– Като французин ли се чувствате повече или като италианец?

– Французин, разбира се – засмива се Брусар. – Но много обичам и Италия. Преживях прекрасни години в университета „Сапиенца“ в Рим и имам отличие от тренировъчното училище на карабинерите, което не е малко постижение за едно френско момче, макар че тогава вече имах двойно гражданство. В онези дни владеенето едновременно на френски и италиански те правеше много популярен сред момичетата.

– Предполагам, че още е така.

– Вероятно. И така, завърших магистратура по биология и спечелих стипендия за Оксфорд.

– Оксфорд в Англия?

– Да. Но британските момичета не се впечатлиха толкова много от мен. Младите мъже, които учат генетика, не са и наполовина толкова интересни, колкото тези, които следват изобразително изкуство.

– Нали знаете, че англичаните и французите не се погаждат много? – вмята Урсула.

– Мислех, че Европа е едно голямо щастливо семейство.

– Никак даже. Французите мразят англичаните – смятаме ги за недодялани. Англичаните мразят французите – мислят ни за надменни. Холандците мразят белгийците, защото смятат, че територията им е тяхна; белгийците мразят холандците, защото са грубияни и готвят ужасно. А всички мразят германците.

Тримата се разсмиват. Едуар продължава разказа си:

– През по-голямата част от кариерата си работех в отдела за научни изследвания на карабинерите, но от време на време идвах във Франция при баща си. Точно при едно такова посещение срещнах Урсула и осъзнах, че искам да прекарам живота си с нея.

– Известно време живяхме в Италия – обяснява тя, – но аз съм французойка и Ница винаги е била мой дом.

– Мой също – подема Едуар. – Когато почина, татко ми остави къщата и бизнеса си, затова се върнахме тук.

– И сега правите пластични операции?

Едуар поглежда ужасено американеца:

– О, не! Това би било катастрофа. Имаме много добри хирурзи. Просто разширих клиниката и сега имаме лаборатория за ДНК изследвания. Клиентите ни са от френския хайлайф – хора, които се стремят да избегнат скъпи дела за бащинство.

Колата намалява преди поредния пункт за плащане.

– Ами вие? – пита Урсула. – Какво ви превърна в човека, който сте сега?

– Смъртта – отвръща Ник. – Смъртта на родителите ми. Смъртта на жена ми и детето ми. Смъртта ме е формирала повече, отколкото всичко друго в живота.

¹³ Много добре (фр.) – б. пр.

136

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е 3,45 и страдащият от безсъние Тайлър Картър гледа някаква тъпотия по телевизията – повторение на шоуто на Конан¹⁴.

Когато мобилният му телефон иззвънява, това даже го радва. Всичко, което би облекчило скуката в мъртвите часове между полунощ и зазоряване, е добре дошло.

– Ало?

Разговорът продължава по-малко от минута, но когато затваря, Картър осъзнава, че ще промени всяка секунда от живота му в обозримото бъдеще.

Това е обаждането, за което е мечтал. Записва няколко неща в бележника, който държи до леглото си, после отива под душа. Десет минути по-късно вече е облечен, в колата и нарушава ограниченията за скоростта по пътя към участъка.

¹⁴ Conan – американско тв токшоу с водещ Конан О’Брайън – б. р.

137

ТОРИНО

Към десет Джорджо Фуско извиква лейтенант Капелини в кабинета си. Четиридесет и пет годишният капитан стои с лице към стената и ръце зад гърба, изглежда угрижен.

– Capitano?

Той се обръща:

– Седни.

Тя се настанява на стола от другата страна на бюрото.

– Намерили са трупа на Роберто Кракси.

– Така ли? – Гласът ѝ не издава никаква емоция.

– В стара църква в източния край на града. Две деца го открили. Закараха го в патологията. – Той отмества очи към герба на карабинерите, закачен на стената зад бюрото му. – В корема му имало забучен метален шиш и вратът му бил счупен. – Обръща се отново към Капелини. – Този човек, каквото и да мислим за него, беше един от най-храбрите и надеждни войници на Италия.

Тя присвива очи:

– Si, capitano. Разбирам. Какво става с жена му?

– Нямаме новини. – Фуско започва да крачи напред-назад. – Кажи на Фабио Гория новината за Кракси. Да видим дали най-после ще се разприказва.

Тя кимва.

– Полицаите, които правят оглед на църквата, казаха, че един от саркофазите вътре бил отворен, а тленните останки – извадени. Дрехите на Кракси били покрити с пръст и мухъл, идентични с тези от саркофага. Някой го е държал затворен вътре. После го е пуснал, за да го убие.

Карлота не казва нищо.

– Лейтенант, има ли в това разследване нещо, което не знам? Нещо, което трябва да ми кажеш?

– Не, господин капитан.

Фуско не е убеден, че това е истината.

– Преди известно време ми поиска хора, защото подозираше Кракси в международна фалшификация – продаване на секретна информация, вероятно свързана с ДНК проби, взети от Торинската плащаница, но сега имаме едно убийство в Америка и три тук, в Италия. – Той заобикаля бюрото и се надвесва над нея. – Карлота, оценявам, че искаш да защитиш репутацията на карабинерите – точно затова дадох разрешение за това разследване, но няма да допусна да криеш от мен информация, която може да предотврати нови убийства.

Тя свива невинно рамене:

– Капитане, знам само това, което вече ви казах. Зад дейността на Кракси може да се крие още много, но досега разследването не се е натъкнало на нищо извън връзката му с Марио Сакони.

Той я поглежда изпитателно. Капелини е от най-енергичните му служители. Една от малкото жени с чин лейтенант при карабинерите и с обещаващи перспективи пред себе си. Трябва да ѝ се довери.

– Някакви новини за американския детектив?

Тя поклаща глава:

– Още не. Но ще се появи.

– Главният комисар е говорил с неговия началник в Америка за намесата му на мястото на убийството и знаеш ли какво му отговорил той?

Карлота запазва мълчание.

– Казал, че Каракандес сигурно е имал основателна причина да го направи! Бил отличен детектив, един от най-способните. – Фуско изпитателно накланя глава на една страна. – Защо го е направил, Карлота? Защо един от най-способните детективи в Лос Анджелис ще краде улики от местопрестъпление в Торино? Дали защото не е имал доверие на местния полицaй, с когото е работил?

– Надявам се, че не, господин капитан.

– И аз се надявам. И аз. – Фуско ѝ дава знак, че е свободна. – Връщай се да работиш и не спирай, докато не ми донесеш добри новини.