Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 28 страниц)

27

Капитан Дик Матюс не е от полицаите, които търпят някой да ги размотава. Той е голям мъж, във всеки смисъл на думата. Голям на ръст. Голям началник в полицията. И голям гадняр, когато реши да вгорчи живота на подчинените си. Сега седи зад бюрото си и чака нетърпеливо Фалън и Каракандес с лице, червено като тирантите, които притискат синята риза върху огромното му шкембе.

– Прощавай, шефе.

Мици влиза, следвана от Ник.

– Петнайсет минути закъснение, лейтенант. Имаш ли представа колко неспасяемо може да прегори една хубава манджа за деветстотин секунди? Колко може да се ядоса госпожа Матюс, ако аз съм причината за прегарянето на въпросната хубава манджа?

– Разбрах намека, шефе.

Капитанът забарабанява с дебелите си пръсти върху бюрото, сякаш чака да му сервират празничното ястие за Деня на благодарността.

– Е, какво открихте? Казвайте, с малко късмет може да хвана яденето, преди да започне да загаря.

Мици тръсва на бюрото няколко дебели папки и изважда няколко снимки.

– Тамара Джейкъбс, писателка и сценаристка, около петдесетте, открита мъртва във водата на Манхатън Бийч. Убиецът я измъчвал – извадени ляво око и няколко зъба, следи от въже около китките. Накрая ѝ прерязал гърлото. Както личи, убийството е извършено в жилището ѝ, хубаво местенце в Бевърли Хилс.

– По какво личи?

– Криминалистите откриха капки кръв от жертвата по тавана на дневната ѝ.

Матюс поглежда снимките на трупа. Взема едната с два пръста, сякаш не иска да се изцапа от това, което се вижда на нея.

– Това, което имаме тук, дами и господа, е една голяма каша. – Той плясва снимката върху бюрото. – Защо не е оставил госпожата в дома ѝ, където я е убил? Защо е трябвало да я кара до брега и да я хвърля в океана?

– За да печели време. – Ник показва няколко снимки от охранителната камера на кея. – Убиецът вероятно не е местен и е карал този взет под наем „Лексус Хибрид“.

– От онези джипове с двойно предаване ли?

– Да, скъпо возило, хибриден двигател.

– Хубаво. – Капитанът взема една от снимките на колата. – Какво свързва убиеца с този автомобил?

– Следите от гуми в пясъка съвпадат с грайферите на един лексус, нает на летището. Възможно е извършителят да е пристигнал, за да извърши убийството, и после веднага да си е заминал.

Ник изважда документите, събрани от помощничките му от „Грабежи“.

– Имаме ли името на пасажера?

– Агнос – отговаря Ник, като показва на шефа си договора за наем на колата.

Матюс се намръщва:

– Агнес? Жена?

– Не, Агнос – това е последното име, което клиентът е записал в документите. Малкото име е „Абдерос“. Вижте.

– Абдерос? – Капитанът се вглежда в ксерокопието. – Истинско ли е?

– Може би не. Проверих двете имена в Интернет. Гръцки са и доста разпространени там. Абдерос е митичен герой с неизвестен баща.

– Има логика – измърморва Матюс, като връща копието на Ник. – Нищо хубаво няма да дойде от тия гърци. Икономиката им е в крах. Кухнята им е отвратителна. Не е случайно, че италианците не си чупят чиниите, след като се нахранят.

– Ами цивилизацията? – намесва се Мици. – Чувала съм, че била тръгнала от гърците.

Матюс продължава, без да обърне внимание на коментара ѝ:

– Значи имаме убиец грък, който идва, за да измъчва и убие една писателка от Лос Анджелис. Как ви звучи това, унищожители на семейни вечери?

Мици му подава копието от сценария, получен от Сара Кени.

– Това е филмът, по който е работила Джейкъбс. Става дума за Торинската плащаница и подозираме, че е смятала да направи шокиращи разкрития за погребалното платно на Христос.

– На кого му дреме? – измърморва Матюс, като поглежда към часовника на стената. Коментарът му стъписва двамата детективи. – Тъй де, виждали ли сте изобщо добре направен филм на религиозна тематика?

– „Екзорсистът“ – казва Ник.

– „Всемогъщият Брус“? – предлага Мици. – Той беше горе-долу религиозен.

Капитанът поклаща глава:

– Добре, приемам, че за успеха на един филм може да се съди по продадените билети. Но на кого му пука за тази плащаница? На католиците? На гърците?

– Ами да, и на други може би. – Мици размества папките, докато говори. – Една служителка в студиото каза, че Джейкъбс била наела италиански учени да ѝ помагат – може би те са ѝ дали данни за плащаницата.

– Какви данни?

– Не знам. Смятала е да вкара кадри от лаборатория, значи учените може би са изследвали ДНК от плащаницата. Може би са открили доказателства чие тяло е било увито в нея.

Матюс се ококорва:

– Я по-добре се придържай към стандартната полицейска работа, лейтенант.

– Идеята не е толкова безумна – възразява Мици.

Капитанът размахва пръст към папката, в която тя все още рови.

– Езика ли само си чешеш, или си открила нещо, с което можеш да блеснеш като много умна?

Тя най-сетне намира онова, което търси.

– Ето копия от декларацията за поверителност, която всички от снимачния екип са задължени да подпишат. – Подава ги на шефа си. – А това е копие от писмо на отдела за връзки с обществеността до Тамара Джейкъбс, в което я питат дали иска на пресконференцията за пускането на филма да бъдат поканени представители на „Ню сайънтист“ и „Нешънал джиографик“. Тези списания обикновено не се интересуват от художествени филми. – Тя отваря друга папка. – А ето номера на банковата сметка на един италиански посредник, за когото знаем, че е платил хонорарите на учените в Торино.

– Перфеканте! – Матюс бута стола си назад и отново поглежда часовника. Става и отива да вземе сакото си, закачено зад вратата. – Сега трябва да тръгвам, за да не изпусна вечерята. Вие двамата най-добре идете да хапнете нещо в стола – изглежда, че ви чака дълга нощ.

28

Криминалистът Том Хикс тръсва доклада си върху бюрото на Мици в отдел „Убийства“ и под жълтата светлина на лампата се вдига облак прах. Мици и Ник го заварват точно когато излизат от кабинета на Матюс.

– Малък подарък – казва той, когато ги вижда.

Ник прошепва в ухото ѝ:

– Мисля, че това е сексуален тормоз.

Тя не коментира. Обръща се към криминалиста:

– Какво е това, Том?

– Ветеринарят току-що прегледа персийката от къщата на Джейкъбс. Котето хубаво е издраскало някого, но това не е собственичката му.

– Без майтап! – възкликва Мици и посяга към папката.

– Намерил е частички плът под ноктите на лявата лапа и е пуснал ДНК тест. Определено не са от Тамара Джейкъбс.

Ник задава очевидния въпрос:

– А от кого?

– От вашия неизвестен извършител. В базите данни няма нищо. Когото и да е одраскала котката, не е картотекиран.

– Поне не в САЩ – уточнява Ник. – Свързахме извършителя с кола под наем от летището.

– Записал се е под гръцко име – добавя Мици, – освен това имаме италианска връзка. Ще проверим в международните архиви.

Хикс използва случая да се оттегли.

– Добре, оттук поемате вие. – Усмихва се лъчезарно на Мици. – Ако искаш да хапнеш кроасан и да поговорим за случая, знаеш къде да ме намериш.

– О, да, знам.

Той си тръгва. Ник поглежда многозначително колежката си:

– Явно се надява да хапнеш и нещо друго освен кроасан.

– Я млъквай! Том е безобиден. Освен това малко внимание на никого не е навредило.

– Добре, как ще разделим работата? Ти хващаш криминалистиката, а аз издирвам близките и приятелите на Тамара – да видим дали няма да изпадне някой скелет от гардероба.

– Дадено. – Мици отваря доклада на Хикс. – Мислиш ли, че убиецът е европеец? Кацнал е и пак си е заминал, единственото, което ни е оставил, е фалшиво име и ДНК, която не фигурира в системата на никоя правоохранителна служба.

Ник въздъхва тежко:

– Ако е така, значи сме загазили. – После се поправя: – Ти си загазила. Очертава се дълго разследване, а аз няма да остана до края му.

Мици се опитва да не мисли за времето, когато партньорът ѝ няма да е до нея. Съсредоточава се върху настоящия проблем:

– Все пак звучи логично. Идва, убива и бяга. Отива на друг континент и просто изчезва. – Тя вдига поглед от доклада за ДНК изследването. – Мислиш ли, че Матюс ще одобри една разходка до Италия? Все пак там са отишли парите. Той винаги е казвал, че ако убийството е свързано с пари, трябва да бъдат проследени.

– Процентът на разкритите престъпления спада. Около този случай ще се вдигне много шум, а той има нужда от резултати. Защо, искаш да се разходиш ли?

Мици поклаща глава:

– Аз не. Но ти ще се разходиш.

29

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Работният ден приключва, цехът се опразва и Джей Джей с изненада забелязва, че Ема Варли още не си е тръгнала. Тя му се усмихва. Гледа го с невинно сините си очи.

– Ще заключваш ли?

Той подрънква с ключовете.

– Да, нали за това ми плащат.

– Искаш ли да ти помогна?

Явно се надява пак да я закара.

– Не бих отказал малко доброволен труд извън работно време – отговаря той.

– Разбираемо е.

Той махва към един ред машини в дъното на помещението:

– Би ли проверила дали онези са изключени? Винаги някой забравя да ги спре. Хората не се замислят, че моторът може да изгори и се хаби много енергия.

На Ема не ѝ дреме за енергията. Тия глупости за парниковите газове и озоновите слоеве не я засягат. Човек не може да мисли за такива неща, когато няма пари да си купи кола или да си плати отоплението. Ако има възможност, тя ще гори три пъти повече енергия, отколкото използва сега.

Джей Джей изгася лампите и за момент двамата остават в мрака – само от коридора прониква бледа светлина и тихо бучене от вентилацията.

– Каква романтика – шегува се Ема, когато той се приближава.

Джей Джей спира пред нея. Твърде много хаотични мисли преминават през съзнанието му. Тъмнина... сама жена... възбуда. Трябва да се овладее. Не бива да губи контрол.

Тя усеща възбудата му и импулсивно се доближава. Целувката е нежна, колеблива, плаха. Ема е нервна; едновременно смутена и предизвикателна.

Джей Джей се чувства странно. Привлечен е към нея като от магнит. Физически му е невъзможно да се отдръпне – сякаш сексуалността ѝ има невидима власт върху него.

Ема се отдава на импулса. Затваря очи, обхваща лицето му с хладните си ръце и го целува страстно.

Сърцето на Джей Джей се разтуптява. Дъхът му спира. Без да мисли, без да цензурира мислите си, той несъзнателно вдига пуловера ѝ, изхлузва го през главата ѝ. Иска я гола, сега! Тя посяга към колана му, хваща катарамата.

– Стой. – Той вдига ръка към лицето ѝ, понечва да закрие устата ѝ, после нежно докосва рожденото петно с палеца си. – Чакай да заключа. Не ми се иска някой да ни изненада.

Ема Варли събува обувките си и се усмихва, докато Джей Джей се отдалечава в мрака. Обляга се на една дълга работна маса и се приготвя да му се отдаде.

30

Всяка нощ Мици спазва един и същи ритуал преди лягане. Влиза в стаята на момичетата и изгася лампата им и телевизора, който са гледали, докато заспят, макар че сто пъти им е казвала да не правят така. Целува ги, завива ги, пак ги целува и се измъква безшумно, като оставя вратата достатъчно открехната, че Амбър да е спокойна, и не прекалено широко, за да не дразни Джейд. Понякога се пита дали ако бяха момчета, щяха да са по-малко претенциозни.

Използва самостоятелната баня на спалнята, облича скромната си черна нощница, после пред малкото огледало на тоалетката сваля оскъдния грим, който използва.

Неочакваният удар в тила я поваля на пода. Нападението я изненадва, въпреки че би трябвало да го очаква.

– Така ли ще се отнасяш с мен? Като с нищожество? Аз да не съм ти някой от глупаците, които командваш! – Алфи се навежда и я фрасва още веднъж, като одрасква ухото и размътва мозъка ѝ. – Ще те науча аз!

Агресията на съпруга ѝ е в отговор на нейните упреци преди около час, че не си търси работа и по цял ден не върши нищо, освен да се налива с бира. Той измъква колана от панталона си и започва да я налага.

– Не ме признаваш за мъж, така ли? – Думите му са заваляни. – Това, че не мога да си намеря работа, не означава, че не съм мъж!

Прегъва колана на две и този път ударът оставя ясна следа върху бедрото ѝ.

Мици се опитва да се изправи, но той я поваля пак, шиба безжалостно ръцете и краката ѝ, виковете ѝ и червените белези от колана само разпалват гнева му. Тя се примъква към него и изритва глезена му с левия си крак. Алфи се дръпва, но тя с все сила го изритва в тестисите.

Той изпуска колана, олюлява се назад и пада.

Сега той е на земята, а тя – права. Няма място да го ритне в главата. Няма как да му нанесе достатъчно силен удар в лицето, без той да я сграбчи. Мици хваща стола, обръща го и притиска със седалката гърлото на мъжа си.

Алфи хваща стола. В очите му проличава страх. Тя натиска стола и вижда как лицето му почервенява. Алфи започва да се задушава. Тя натиска по-силно. Знае какво прави. Знае, че само за минута може да сложи край на всичко. Да се отърве завинаги от Алфи.

Той рита отчаяно. Гърчи се.

– Мамо!

Амбър е застанала на вратата. Гледа как майка ѝ души баща ѝ. Мици пуска стола, сякаш е от нажежено желязо.

– Всичко е наред, миличка.

Изражението на момичето показва, че не е. Нищо не е наред.

– Хайде, ела. – Мици побутва дъщеря си към детската стая. – Връщай се в леглото. Мама сега ще дойде.

Алфи още лежи по гръб. Държи се за гърлото, кашля, диша задъхано. Да върви по дяволите. Мици бръква от своята страна на леглото и изважда служебния си „Смит и Уесън“. Проверява пълнителя, после насочва оръжието към мъжа си.

– Ако имаш капка мозък, ще си събереш нещата и моментално ще се махнеш от тук. Само да се появиш в стаята на момичетата или да те заваря тук, когато се върна, ще ти пръсна мозъка.

31

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей се чувства необичайно възбуден.

Никога досега не е водил жена вкъщи. Дори не си е помислял за това, докато не се появи Ема – докато не му предложи да отидат у тях. От блясъка в очите ѝ личи, че би могла да е жената на живота му. Да, тя е специална и го съзнава. Повече от специална – тя е благословена.

Той затваря входната врата, възбудата му постепенно нараства. Качва я внимателно по тъмното стълбище. Прекрачил е прага, между тях има духовна връзка. Задъхан, стига горния етаж, дъските скърцат под краката му. Той е с Ема. Ем – както смята да я нарича от сега нататък – му помогна да осъзнае колко самотен и изолиран от останалия свят е бил досега. Това не е здравословно. Не е угодно Богу.

Той трябва да си има някого, да бъде с някого.

В мъждукащата светлина от свещта в голата спалня Джей Джей нежно я съблича, гали с възбудени пръсти гладката ѝ, хладна кожа. Мислите му галопират.

Ем е красива. Дори по-красива в смъртта, отколкото в живота. Устните му жадно се впиват в нейните. Горещият дъх на страстта преминава от устата му в нейната, докато липсата на въздух и възбудата го принуждават да се отдръпне. Тя лежи неподвижно под него, със затворени очи, изгубена в един друг свят, а той седи и ѝ се възхищава. Вглежда се в рожденото ѝ петно и се усмихва. То не я загрозява. Не разваля съвършенството ѝ, каквото и да си мислят другите хора. Нищо подобно.

Той знае какво е това. Само той разбира значението му. Ем е белязана. Избрана за него. Джей Джей никога не е изпитвал такова чувство. Никога не се е чувствал толкова завършен. В покоя и тишината той се пресяга и увива себе си и нея с голям ленен чаршаф. Завива я хубаво. Не му се иска тя да изстива. Не повече отколкото е сега.

Навежда се и я целува по врата, после прошепва в ухото ѝ:

– Dominus tecum, мила моя. Dominus tecum.

ВТОРА ЧАСТ

Бог е мъртъв! И ние го убихме!

Фридрих Ницше

32

ЛИВАН

Зад гъстата гора от грамадни кедри, под сянката на заснежените Ливански планини, един тухлар прави това, което се предава в рода му от столетия.

Името му е Зиад Кефи. Той е на четиридесет, плешив и дебел. Кожата му е с цвят на печен кестен, потъмняла под изгарящите слънчеви лъчи. Когато се приближава до нажежената пещ, блестящият му от потта корем изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне. От двайсетгодишния си опит знае, че огънят е достигнал необходимата температура и глината вътре започва да блести като разтопено злато. Той стои отпред и гледа.

От време на време облива чудовищната пещ с вода, за да предаде на тухлите хубав защитен слой. Всяка от тях е оформена на ръка от преданите му работници, всяка носи отличителните им знаци.

Зиад се обръща, за да провери хората си. Така за момент се отдалечава от убийствената жега. Някои размесват глината с вода, други водят воловете, които тъпчат с копита гъстата каша. След като се размеси добре, те ще насипят сместа в дървени калъпи, ще нарежат тухлите с корда и ще ги подредят в предварително подготвената пещ.

Работата е гореща и мръсна. Тежък труд, който изстисква енергията и изсушава органите ти отвътре. Човек за секунди ожаднява до смърт. Зиад чува гласа на брат си зад себе си:

– Готови са да се срещнат с теб. Казаха, че може да дойдеш.

Дани е с десет години по-млад, висок и строен, толкова се различава от Зиад, че човек трудно би повярвал, че са братя.

С мръсната кърпа, вързана около кръста му, Зиад избърсва потта от челото си.

– Значи трябва да им се подчиня. Не пускай никого при пещта.

Зиад се страхува да не би някой да провали работата му или да се нарани. Ако стане нещо такова, тежкò му. Със свито сърце той се привежда, за да мине под ниската тухлена арка, и слиза по стръмното студено каменно стълбище във вътрешността на многовековната сграда, издигаща се насред горичката. Космите на ръцете му настръхват – отчасти заради разликата в температурата. Но главно заради задачата, която трябва да изпълни.

Освен че отговаря за поддържането на пещта, Зиад е единственият, на когото е поверен контролът върху използването на готовите тухли. Макар че той не би нарекъл това, което правят с тях, „съграждане“. Точно обратното. Кожените му сандали пошляпват тихо по пода на тесния подземен тунел, осветен от факли по стените. Той поклаща глава – още не проумява как може някой да прекара толкова дълго време долу, как могат да живеят там.

Коридорът излиза в голяма подземна зала, осветена единствено от свещите, подредени около намиращия се в центъра фонтан. Насред бълбукащата вода има статуя. Висока, със сурово лице. Изобразява светеца основател на манастира. Зиад се прекръства и свежда глава, когато към него се приближават двама монаси с черни раса. По-възрастният държи голям чук в осеяните си със старчески петна ръце; по-младият, на няма и осемнайсет години – три каменни длета. Зиад се пита защо не дават на юношата да носи тежкия чук. Вероятно дори тук мъжете се опитват да демонстрират мъжествеността си.

– Същият ли е? – пита Зиад със страх, че отговорът ще е „да“.

Старейшината не казва нищо, но очите му потвърждават очакванията на Зиад. Старият никога не говори. Повече от половин век не е изрекъл нито дума. Тухларят стиска устни и взема чука от монаха.

– Води ме, братко.

Тръгва след тях, като обмисля как най-добре да изпълни задачата. Как да изпълни първия удар. Как да нанесе минимални поражения на малката, но свята конструкция, която неотдавна сам бе съградил. И най-важното, как да не нарани безумеца, вграден в нея.

33

СРЯДА

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е три и Мици почти не е мигнала. Дълго време седя в леглото на Амбър, докато двете момичета най-сетне заспаха до нея.

Пистолетът виси от превързаната ѝ ръка. Краката и ръцете ѝ още са зачервени и я болят от боя с колана, а ушите ѝ бучат от удара по главата. Тя обаче не обръща внимание на болката. Седи и не отмества поглед от вратата, която е барикадирала с една ракла.

Преди известно време чу затръшване на външната врата, запалване на кола и свирене на гуми. Надява се да е бил Алфи. Дано да е бил той. Въпреки това продължава да стиска пистолета – няма да го пусне, докато не се увери. Будна в мрака, Мици си мисли за момичетата – колко скандали са видели, каква вреда е нанесло това на психиката им. Странното е, че Алфи не е лош баща. В никакъв случай. Той ги обожава и те му отвръщат с обожание. Никога не ги е докосвал и с пръст. Само нея. За нейно добро. За да ѝ даде урок. Защото я обича и се страхува, че ще го напусне.

Мици е слушала всякакви оправдания и е залъгвала момичетата с всякакви обяснения – дори веднъж им каза, че е нормално и всички родители понякога се карат. Повдига ѝ се, като се замисли как, охлузена и насинена след поредното сбиване, му е позволявала да я прегръща и двамата са уверявали близначките колко много се обичат. Най-ужасяващото беше, че го вярваха. Наистина го вярваха.

Луда! Тя направо си е за освидетелстване.

Но край. Мици става от леглото и тихо избутва раклата от вратата. Вдига пистолета и си поема въздух. Отваря бавно вратата и тръгва към спалнята, където се сбиха. Може би трябваше да повика полиция, когато го повали на земята. Да приеме неизбежното унижение, клюките в службата – майната им на всички! Сега, като се замисли, трябваше да ги извика много отдавна. Още втория път, когато Алфи я удари, а после се разрева като малко дете и почна да я моли да му прости.

Тя насочва пистолета напред и заема позиция за стрелба.

Стаята е празна.

Дори на бледата светлина от нощната лампа може да прецени, че си е тръгнал. Мици отново излиза в коридора и се чуди как е могла да се залъгва толкова дълго. Наистина, любовта иска жертви. Любовта и две прекрасни деца искат още жертви. Но тя би трябвало да е достатъчно умна, че да не се залъгва с това.

Мици слиза на пръсти по стълбите с професионално насочен напред пистолет във все още треперещите си ръце. Не включва лампите, докато не стигне до кухнята. Там щраква ключа. Веднага съжалява, че го е направила. Светлината е като от края на света. Като мълния, изпратена от самия Бог, за да я накаже. Тя се завърта бързо с насочен пистолет, за да провери дали чудовището не се е опънало като кит на дивана.

Няма го.

Слава на Бог за безкрайната Му милост.

Пет минути по-късно Мици вече е съвсем сигурна, че е сама с момичетата. Заключва вратите с резетата и сяда в кухнята, втренчена в мястото, където обичаше да се излежава Алфи. Мястото, където никога повече няма да седне. Пред себе си има бутилка уиски, чаша, пистолет и едно страшно, неясно бъдеще.