Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 28 страниц)

167

Джон Джеймс – наречен още Избавителя – наречен още Чироза – е вече добре опакован, когато Мици се качва при него в линейката. На две крачки зад нея се приближава грамадното туловище на Джоуи ди Матео, як млад полицай от рядка порода – израсъл в Комптън и Парамаунт, но съумял да не се забърка в уличните банди. Той почти закрива входа на линейката, преди парамедикът да затвори вратата.

Мици се настанява на пейката срещу носилката, на която лежи Джеймс. Към лявата му ръка е свързана система за кръвопреливане. Пристегнат е с каиши, за да не изпадне.

– Аз съм лейтенант Фалън – представя се спокойно тя. – Ще ви придружавам. Имате ли нещо против?

Той отваря очи и я поглежда подозрително.

Мици знае, че първите ѝ думи сега ще определят целия тон на общуването им занапред. Или ще го предразположи да говори, или ще го предизвика да се затвори като черупка на мида.

– Били ли сте в болница досега?

Главата му се поклаща от друсането на линейката, но той не казва нищо.

– Няма от какво да се страхувате. Ще ви почистят и ще обработят раните ви. – Мици го поглежда състрадателно. – Една приятелка веднъж се наряза така. Беше си втълпила, че трябва да се накаже. И вие ли го правите по същата причина?

Той облизва сухите си устни и прошепва:

– Аз съгреших.

– Съгласна съм. Аз също съм грешила. Никой не е съвършен, нали?

Той промърморва нещо:

– ... мабеше...

– Моля? Какво казахте?

Той се втренчва в нея.

– Ема беше.

При споменаването на това име Мици едва успява да запази спокойно изражение.

– Ема? Ема Варли ли имате предвид?

– Моята Ема – едва доловимо прошепва той.

– Казахте, че е била. Беше, не е.

– Сега тя е при Бог. – Джеймс се опитва да седне. – Вече няма да страда. Вече няма да я боли. Тя е в рая.

За раздразнение на Мици парамедикът се пресяга и го натиска върху носилката:

– Легнете, не се вълнувайте излишно.

Мици се премества зад медика и надниква над рамото му.

– Как попадна в рая вашата Ема?

– Аз ѝ помогнах – спокойно отговаря той. – Беше мой дълг.

– А на другите – и на тях ли помогнахте?

– Моята мисия бе да помагам. – Той се замисля над това, което е казал току-що, после добавя: – Аз съм войник на Бог.

Мици решава да си пробва късмета:

– А Ким Бас – и на нея ли помогнахте?

Изражението му се променя. Спокойствието изчезва. Веждите му потрепват от напрежение.

– Бас беше грешка. Тя беше зла, но беше грешка. Имаше нужда от време, за да се поправи. Да изкупи греховете, които е извършила. Не постъпих правилно, като я взех, преди да го е направила.

– Взехте я?

– Мислех, че Бог я е избрал, но сгреших. Сега душата ѝ гори в ада. Грешка беше. Не трябваше да я убивам. Той не искаше това.

Парамедикът хваща китката на Джей Джей и проверява пулса му.

– Мисля, че достатъчно говорихте, детектив. Пулсът му се учести и все още е в шок.

Мици се отдръпва. Трябва да помисли върху това, което чу току-що. Трябва да каже на Картър, че Джеймс е признал пред свидетел поне за едно убийство.

Джей Джей затваря очи. Стиска силно клепачи и започва да се моли тихо:

– Deus meus, ex toto corde paenitet me omnium meorum peccatorum,

eaque detestor...

– На латински е – казва Ди Матео. – Казва се „Деяние на разкаянието“.

– ... quia peccando, non solum poenas a Te iuste statutas promeritus sum, sed praesertim quia offendi Te, summum bonum, acdignum qui super omnia diligaris.

– Знаеш молитва? – изненадва се Мици, като се обръща към едрия полицай.

– Бях иподякон. Католическата църква ме предпази от влиянието на улицата. В превод това, което казва, означава: „Боже мой, разкайвам се и скърбя за всичките си грехове, мразя ги и ненавиждам отдън душа не само защото поради тях изгубих небето и заслужих адските мъки, но много повече, защото наскърбих Тебе, безкрайно добрия и достоен за обичане над всичко. Решавам се твърдо с Твоята благодатна помощ да не греша занапред и да избягвам всякаква опасност за грях. Амин.“

– Впечатляващо.

– В църквата ни караха да го учим наизуст.

Мици поглежда все още мърморещия мъж на носилката. Той със сигурност няма да греши занапред. При малко късмет екипът за изпълняване на смъртните наказания в затвора „Сейнт Куентин“ ще се погрижи за това.

168

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Късна вечер е и болничният персонал изглежда натоварен до изнемогване. Избавителя е приет без проблеми в охраняваното отделение, резервирано за целите на лосанджелиската полиция.

Повече от час минава, преди да дойде лекар да го прегледа. Още четиридесет минути са нужни, за да го зашият отново.

Докато Джоуи ди Матео отива да вземе кафе и сандвичи, Мици се приближава до главната сестра на отделението – стройна жена с добре оформена червеникава коса до раменете.

– Сестра, имате ли представа кога ще мога да си взема обратно арестанта?

Сестра Стефани Доусън отговаря с добре отработена професионална усмивка:

– Имате предвид нашия пациент. От това, което ни каза доктор Дженкинс, той официално не е арестуван. И за да отговоря на въпроса ви – по някое време.

– Ние плащаме сметката, госпожице. Това означава, че е наш. Освен това, само за информация, смятам да го арестувам веднага щом измъкнем престъпния му задник на убиец от тук.

Доусън разбира намека. Освен това разбира, че детективката не е човек, с когото е хубаво да се заяждаш.

– Вече почти зашиха раните – обяснява тя. – Психиатърът обаче ще може да го прегледа най-рано след час.

– Шегувате ли се?

– Обикновено не го правим.

Мици поглежда часовника си.

– Вече е почти девет. Казвате ми, че психиатърът може да дойде най-рано в десет, може би единайсет?

– Неделя вечер е. Лекарите имат личен живот. Нормален живот.

– Виждала съм чековете за заплатите им. Това ли наричате нормално?

Сестрата се подсмихва едва видимо:

– Парите нямат нищо общо. Всъщност, ако случаят не беше извънреден, щяхме да държим пациента под наблюдение през нощта и да бъде прегледан чак утре сутрин.

– Може ли поне да говоря с него?

– Боя се, че не. Дадохме му приспивателно и сега спи. Съветвам ви да си починете. Ще ви известим веднага щом дойде психиатърът.

Мици приема съвета. За да се спаси от заплашващата да я обхване лудост, телефонира на Картър:

– Психиатърът ще може да прегледа Джеймс най-рано в десет, може би и по-късно.

– Не Джеймс. Рожденото му име е Джибрил Салех Халид ал-Фулан.

– Разбирам защо се е прекръстил.

– Може би не е поради причината, за която мислиш. Майка му – чиста американка от Делауер на име Медисън – го е прекръстила. Веднага, след като мюсюлманският му баща му Салех се опитал да се взриви в една нюйоркска метростация.

– Боже!

– Момчето израснало с моминското име на майка си – Мур, и вероятно щяло да го запази, ако историята не била стигнала до журналистите. Медисън се нагълтала с хапчета и на другата сутрин шестгодишното дете я намерило мъртва.

– Умряла в леглото, докато спяла. Това ми звучи ужасно познато.

– Психиатрите ще решат, че това е причината за убийствата му. Като дете му обяснили, че майка му отишла на небето. Бог я бил извикал.

– Взета преждевременно.

– Адвокатите на защитата ще изпаднат в екстаз с нашето момче. Обзалагам се, че никога няма да види затвора отвътре.

169

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Самолетът леко накланя криле и започва да се снижава над шестото по натовареност летище в света. През прозореца Ник вижда пресичащите се линии от насочващи лампи, сякаш прелита над гигантска компютърна дънна платка.

Брусар се размърдва в съня си, докато стюардесите проверяват коланите и капитанът обявява, че благодарение на хубавото време ще кацнат двайсет минути по-рано.

– Добре ли спахте?

– Comme ci, comme ça²⁰. – Французинът вдига ръце зад врата си и бавно завърта глава наляво-надясно. – Малко съм се схванал и все още се чувствам уморен.

Ник поглежда часовника си.

– Още няма дванайсет. Ще имате цяла нощ да си починете.

Пилотът приземява самолета като по учебник. Плавно като в масло. Без нито едно друсване. От задната част на салона гръмват аплодисменти. Вероятно от ученическия спортен отбор – единствените пътници, съхранили достатъчно енергия в това време на денонощието.

Стюардесите застават на изходите и благодарят на всички, че са пътували с „Луфтханза“; пожелават им приятна вечер. Ник кимва за благодарност на охранителя Айк, който все още стои нащрек, за да е сигурен, че всички ще слязат благополучно.

Докато вървят през ръкава към терминала, Ник се обръща към Брусар:

– От Ню Йорк се обадих на административния ни отдел. Казаха, че са ви резервирали стая в хотел, но тази нощ може да преспите у нас. Имам стая за гости. Не е лукс като у вас, но сте добре дошъл.

Едуар разбира, че Ник все още смята, че трябва да са предпазливи.

– Благодаря за гостоприемството.

– Не е безкористно. Някой ден ще дойда с яхтата си в Южна Франция и двамата с Урсула ще ме разведете из Ница.

– С най-голямо удоволствие.

Десет минути по-късно двамата наближават заградените с кордони гишета на паспортната проверка. Разделят се на различни опашки: Ник – на бързо минаващата за американски граждани; Брусар – в тълпата от чужденци.

– Ще се видим от другата страна – казва детективът. – Ще ви чакам точно зад линията.

Опашката пред Ник върви бързо и скоро той застава пред намусен служител в стъклена кабинка. Униформеният мъж преглежда набързо документите му и го пуска да мине без следа от доброжелателност. Както обеща, лейтенантът минава зад другата кабинка да чака Едуар. Французинът изглеждаше доста блед, когато слязоха от самолета, и Ник се надява, че сърдечните му проблеми не са се влошили.

От паспортната проверка започват да излизат познати лица: Стив Брайънт – от гишето за американски граждани; Рико Агуеро и швейцарците Щефан и Рето – от гишето за чужденци. Ник крачи напред-назад между кабинките. Оттам вижда цялата опашка на чуждите граждани.

Сърфистът Джими Мантън минава през проверката и за момент поглежда Ник, преди да продължи към мястото за вземане на багажа. Полицаят отново наднича от другата страна. Брусар все още не се вижда.

Няма го никъде.

²⁰ Горе-долу (фр.) – б. пр.

170

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Сестра Доусън изпълнява обещанието си. В единайсет и десет прекъсва разсеяните мисли на Мици:

– Господин Уайнсток дойде. Сега ще се качи.

Точно навреме.

Четиридесетгодишният Робърт Джон Уайнсток се появява зад ъгъла и се насочва право към отделението. Сестрата хвръква към него като синя пеперуда, привлечена от костюма за две хиляди долара и дребния спретнат тъмнокос мъж, облечен с него.

Мици се колебае дали да му съобщи последната информация – че Избавителя, Джон Джеймс, или Джордж Мур, всъщност е започнал живота си като Джибрил Салех Халид ал-Фулан? Че е син на терорист, прикрит фанатик, готов да убие колкото невинни хора му позволи експлозивът под дрехите. Какъвто бащата, такъв и синът – роден да убива. Решава да не му казва. После я обхваща чувство за вина. Знае, че премълчава информацията, защото не иска изтупаният психиатър да обяви Привидението за невменяем и така да му позволи да прекара остатъка от живота си в клиника, гледайки телевизия или под полите на сестрите.

Уайнсток разменя няколко думи със сестра Доусън, после се приближава до полицаите, седнали в чакалнята. Мици с мъка се изправя от твърдия пластмасов стол, от който цялата долна част на тялото ѝ се е схванала.

– Робърт Уайнсток – представя се психиатърът, като ѝ подава ръка с безупречен маникюр. От далече мирише на парфюм. – Извинете, че ви накарах да чакате, но бях на благотворителна вечеря с кмета.

– Лейтенант Фалън. Знаете ли защо сме тук с моя колега? – Тя кимва към Ди Матео. – Имате ли представа какво е извършил този човек?

– Знам достатъчно. И ви обещавам, че ще действам максимално експедитивно, доколкото позволява професионалната етика.

Изрича тези думи с усмивка, бляскава почти колкото костюма, после ѝ обръща гръб.

– Докторе – не се сдържа Мици. Въпреки интуицията си не може да премълчи. – Трябва да ви кажа нещо. Току-що научихме информация за пациента. Нещо свързано с детството му, което трябва да знаете.

171

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Монахът прави последна проверка.

Поставя два пръста на врата на учения и търпеливо търси пулс. Не усеща нищо. Брусар е мъртъв. Работата е свършена. Той поставя трупа на седалката в кабинката, където го е завлякъл, и измъква жицата от дълбоката бразда около врата на жертвата. Избърсва я от частици кожа и кръв, пъхва я обратно в мекото кожено калъфче с форма на гривна и го закопчава около китката си.

Ефрем поглежда над преградата към другите кабинки. Всичките са празни, но той знае, че не е задълго. Затова бързо се прехвърля в съседната. Отваря вратата и излиза от тоалетната с наведена глава.

Салонът все още е пълен с уморени пътници, редящи се нетърпеливо пред гишетата. Ефрем бавно и уверено тръгва към по-късата опашка за американски граждани. Колко забавно беше да гледа как Каракандес оглежда пътниците, как проверява имената на седящите покрай едната пътека, докато той незабелязано се преместваше на другата.

Пред него има само петима души. Служителят методично и бързо пропуска хората, като се вглежда изпитателно в лицата им.

Идва ред на Ефрем. Той изважда паспорта си и зачаква да го извикат. Още пет минути и ще бъде свободен.

172

Ник се легитимира пред служителя на последното гише за паспортна проверка и той извиква охраната на летището.

Новината бързо се предава в другите кабинки. Граничните служители един по един затварят гишетата и препречват изходите. Никой няма да мине, докато полицаят не намери спътника си. Пътниците на опашките започват да недоволстват. Късно е. Те са уморени. Всяко забавяне, да не говорим за щателно претърсване, е последното, което искат.

Ник и един служител от охраната обикалят салона. Брусар го няма.

Къде, по дяволите, се е дянал?

Ник вижда входа на тоалетната отляво и си спомня колко блед изглеждаше французинът, докато вървяха през терминала. Веднага тръгва натам, следван неотлъчно от граничния служител. Влизат и другият полицай изважда пистолета си. Ник изважда значката си и обявява:

– Полиция. Свършете си работата, излезте и застанете до стената.

Двамата мъже, които в момента са до писаорите, го поглеждат ужасено.

– Изпълнявайте – заповядва граничният служител и вдига пистолета.

– Дръжте ги под око, докато проверя кабинките.

Ник поглежда вратите и бута първата. Кабинката е празна. Отваря втората. Пак празна.

Следващите три – също.

Шестата врата е заключена. Ник влиза в предишната кабинка и стъпва върху тоалетната чиния. Надниква отгоре и вижда човек, приведен напред и опрял глава на преградата.

– Едуар...

Ник прескача преградата и се приземява в кабинката.

Вдига главата на учения.

Ризата на Брусар е напоена с кръв. През врата му има голяма рана.

– Мамка му!

Ник пуска трупа и излиза от кабинката. Усеща гадене в корема си. Мъжете в другия край на помещението изглеждат смутени, но не приличат на убийци или съучастници. Убиецът на Едуар е избягал.

Единственият въпрос е – колко далеч е успял да стигне?

173

Монахът стои най-отпред на опашката.

Целият район е отцепен, а той е само на крачка да се измъкне. Празната зала от другата страна на гишетата сякаш го вика. Свободата. Той знае, че фалшивият му паспорт може да издържи всяка проверка. Знае, че може да отговори правдоподобно на всеки въпрос, който ще му зададат граничните служители. Каракандес обаче е друга работа. Непредвиден фактор. Той го търси. В оградения район има около двеста–двеста и петдесет души. Откъм самолетите идват още. Горещо е. Климатиците сигурно не работят. Полицаи и служители на летищната охрана бавно минават по опашките, проверяват паспортите и визите, разпитват.

Отзад Ефрем вижда двама парамедици да изнасят покрита с одеяло носилка от тоалетната.

Ученият.

След тях излиза Каракандес. Бързо започва да оглежда лицата на хората. Ръководи се от инстинктите си, не от логиката. Ефрем отмества поглед. Един граничен полицай се приближава:

– Може ли да видя документите ви, господине?

Ефрем мълчаливо му подава паспорта си.

– Откъде сте, господин Блейк?

– Ню Йорк.

Полицаят премества поглед от снимката в паспорта на името на Алвин Кори Блейк към лицето на монаха.

– От коя част?

– Бруклин. Близо до корабостроителницата.

Ефрем поглежда полицая в очите. Глупакът се опитва да отгатне етническия му произход. Опитва се да прецени дали е латиноамериканец, мулат, може би арабин.

– Ако се чудите, взел съм тена от майка ми, ливанска християнка, а хубавите черти от баща ми, който беше докер католик.

– Така ли? – Полицаят поклаща глава и му връща паспорта. На опашката винаги има някой отворко. – Приятно прекарване в Лос Анджелис.

– Благодаря.

Ефрем прибира паспорта в якето си. Забелязва Каракандес с друг полицай на няколко метра от него. За частица от секундата погледите им се срещат. Лицето на една дебелана отдясно на монаха е цялото в пот; изглежда, че всеки момент ще припадне. Той ѝ се притичва на помощ; една полицайка – също.

Ник се приближава и дискретно показва значката си на полицая, който току-що провери Ефрем.

– Откъде каза, че е онзи човек?

– От Ню Йорк, Бруклин. Забеляза, че гледам цвета на кожата му, и каза, че баща му бил кореняк нюйоркчанин, а майка му от Ливан или нещо такова.

– Ливан, така чух и аз.

Дебеланата пада като голям закръглен пън и хората наоколо надават уплашени викове. Тя се просва по очи на пода. Полицайката се навежда да види дали е добре.

Ефрем също се навежда да помогне. Да си помогне с пистолета от колана на полицайката.

174

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Малко преди полунощ Робърт Уайнсток излиза от охраняваното отделение и Мици неуспешно се опитва да прочете изражението му, докато той се приближава към нея и Ди Матео. Сестра Доусън бързо излиза от стаичката си и изприпква при психиатъра.

– Здравейте, детектив. Отново моля за извинение, че ви накарах да чакате. – Уайнсток се обръща към сестрата. – Има ли помещение, където да поговоря поверително с полицаите?

– В моя кабинет. Моля, последвайте ме.

– Благодаря.

– Аз ще остана тук – казва Ди Матео и махва към болничната стая на Привидението.

Мици, психиатърът и сестрата отиват в малък кабинет в дъновото на коридора.

– Благодаря, сестра. Това е всичко. – Уайнсток затваря вратата след нея. – Добре, седнете, моля.

Мици го поглежда омърлушено:

– Ще ми се наложи ли?

– Мисля, че да.

Мици взема още един от натъртващите задника пластмасови столове, а лекарят се настанява срещу нея.

– Знаете ли правилата на Макнотън, детектив?

– Невинен поради невменяемост, нали? – отговаря тя със свито сърце. – Подарък от добрите стари англичани за и без това обърканата ни правосъдна система.

– Точно така. И според тези правила мъжът, когото току-що прегледах, е душевно болен. Няма никакво съмнение. Умът му е достатъчно бистър, за да си спомни името, адреса, възрастта и професията си, но спонтанните му монолози на латински, откъслечните разговори с Господ и дълбокото и постоянно желание да се самонаранява, са ясни признаци за крайна форма на психическа нестабилност. Нямам друга възможност, освен да започна процеса по настаняването му в подходяща медицинска институция.

Мици опира глава на ръцете си. Когато чуе това, Картър ще се самоубие.

– Тази вечер направих само предварителен преглед, но и това е достатъчно, за да установя, че има делюзии и много лесно може да покрие критериите на Макнотън за временна невменяемост. Най-просто казано, в момента, когато убива, господин Джеймс не съзнава, че върши зло. Той е заплаха както за обществото, така и за себе си.

– А какво мислите за теста „Полицай до рамото“? Този човек се е промъквал в къщите на самотни жени и ги е убивал в съня им. Би ли го направил, ако в стаята имаше полицай?

Уайнсток се подсмихва с разбиране:

– Може би. Но случаят на господин Джеймс не е толкова прост, колкото ви го представих.

– Нищо от това, което чух, не ми звучи просто. Значи нещо в мозъка, в гените или във възпитанието му го е накарало да извърши тези престъпления – всичко друго освен това, че е искал да го извърши.

– Детективе, моля ви. Разбирам негодуванието ви, но то няма да помогне.

– Съжалявам.

– Господин Джеймс отлично съзнава какво е сторил. Разбира защо сте тук и че смятам да го изпратя в психиатрична клиника. Въпреки това поиска да говори с вас.

175

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Падането на жената не разсейва Ник. Той нито за миг не отмества поглед от стройния мъж до нея, който се навежда към полицайката и посяга към пистолета ѝ.

Ефрем се завърта и стреля към тавана, преди някой да се приближи до него.

Хората се разкрещяват и започват да залягат. Монахът сграбчва едно момиченце с жълта рокличка и го стиска силно с лявата си ръка. Детето е на не повече от четири годинки и засега ще бъде неговият щит.

– Назад! – изкрещява той към двамата полицаи в дъното на залата, които изваждат пистолетите си. – Хвърлете оръжието и стойте далеч, иначе ще я застрелям.

Оръжията издрънчават на пода и Ефрем се отдръпва между стъклените кабинки. Полицаите ще го последват, разбира се. Но засега ще ги забави. Ефрем отмества леко пистолета от главата на ужасеното момиченце и стреля два пъти в тълпата. Първият куршум улучва един тийнейджър в гърба. Вторият пръсва главата на един старец в инвалидна количка.

Ефрем хуква към салона за получаване на багажа, като повлича детето със себе си.

Ник е първият, който се затичва след него. Повечето други полицаи и охранители отиват да се погрижат за ранените и да успокоят хората. Някой сигурно ще извика подкрепления по радиостанцията, но ще е късно. Отпред стоят нищо неподозиращите митничари. Те мързеливо чакат да изпълнят задълженията си, преди пътниците да се отърват от последната бюрократична спънка и да влязат свободни в главния терминал.

Ник изкрещява предупредително:

– Той е въоръжен! Онзи мъж е въоръжен и държи едно момиченце!

Твърде късно. Чуват се гърмежи. Охранителят отляво на Ник пада прострелян. После – колегата му отдясно.

От пътниците се чуват още уплашени крясъци. Ник грабва пистолета на един ранен служител и освобождава предпазителя. Изтичва през автоматичната врата и нахлува в салона за пристигащи.

Сблъсква се с вълна от хора. Убиецът го няма. Ник оглежда салона, но не вижда нищо зад морето от вдигнати табелки с имена в ръцете на посрещачите. Изведнъж мярва черно яке, измъкващо се през един от изходите. Трябва да е той.

Ник си проправя път към изхода. Излиза и се обръща надясно. Убиецът е там.

Ник се оглежда за момиченцето. Няма я. Той се прицелва.

Твърде късно.

Куршумът пронизва лявото му рамо. Разтърсва го. Болката е ужасна.

Дългогодишният опит му помага да се мобилизира. Той запазва самообладание. Задържа дъха си. Спира треперенето на ръката. Дръпва спусъка. Срещу него руква кръв. Чува се гърмеж. Като ръкопляскане. Размазаният силует пред него се олюлява. Умът на Ник смътно регистрира друг гърмеж. В тялото му се забива втори куршум. Не го видя. Не го очакваше. Все пак фактът, че е в състояние да мисли за това, означава, че е жив. Това поне е утеха.

Краката му поддават. Няма болка – засега. Все още се събира, за да го залее като цунами – цял океан от болка. Не може да диша. Шокът блокира белите му дробове. Не може да изкара дори лек шепот от гърлото си. Нервите и мозъкът му се вцепеняват. Ник вижда ръцете си, но не може да ги помръдне. Не ги чувства. През пръстите му се процежда кръв.

Втората рана е в корема. Сериозна е. Това успява да разбере. Кръвта започва да блика.