Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 28 страниц)

124

ФРАНЦИЯ

След 150 километра по А10 Ник се включва в А8, после отбива към изхода с табелка „Ница-север“.

Дори в тъмното вижда, че това е място, на което би му било приятно да поживее известно време. Да скита из селцата, разпръснати покрай виещите се планински пътища. Да лентяйства в рибните ресторанти край морето. Всичко друго, само не и да преследва убийци.

Осъзнава, че е по-уморен, отколкото си е мислил. Дава си сметка за това, когато влиза твърде рязко с микробуса в едно кръгово кръстовище и чува свирене на гуми, когато изправя волана. Това не е хубаво. Не е никак хубаво, като се има предвид какъв враг го дебне в тъмното. Стяга се и завива отново, за да хване изхода към булевард „Пол Ремон“.

Сега завоите се редуват бързо един след друг. Десен по булевард „Конт дьо Фаликон“, десен по авеню „Рей“, ляво по булевард „Сесол“ към „Гамбета“, ляв по улица „Маршал Жофр“, дясно по „Риволи“ и към Променад дез англе. Машинният глас на навигационната система обявява, че след триста метра ще стигне до крайната цел.

До окончателната развръзка.

Спира на стотина метра от голямата къща на Едуар Брусар, проверява пистолета от Гория и извървява пеша последния участък от маршрута.

125

ЛОС АНДЖЕЛИС

Заведението за бързо хранене „Пържолите на Джо“ е боядисано в панаирджийско червено и натрапчиво зелено и прилича на бедняшка версия на „Франки и Бени“⁵. Вътре е препълнено, защото Джо предлага меню от три ястия за 10 долара на човек и ги гарнира с чаша вино, толкова резливо, че може да обели боята от яхтата на Ник Каракандес.

Мици и Джени Харисън сядат на червена пластмасова пейка близо до кухнята. На Харисън ѝ идва апетитът и си поръчва хрупкав картофен чипс за ордьовър, а за основно – двестаграмова пържола, тънконарязани пържени картофи и купчина грах, твърд като сачми.

– Десерт? – пита позастарялата сервитьорка, носеща табелка с името „Сузи!“, но прозвучава повече като предизвикателство, отколкото като въпрос. – Ореховият пай, шоколадовото брауни и сладоледът са включени в цената на менюто. Мици изважда пачка банкноти от един долар и започва да търси някоя петачка или десетачка.

– Без десерт, благодаря.

Сузи не е свикнала с хора, които не искат десерт:

– Сигурни ли сте? Мога да ви опаковам пая за вкъщи.

Мици понечва отново да откаже, но Джени се намесва:

– Добре, ще вземем пай.

– Супер – казва Сузи с усмивка, достатъчно широка, за да ѝ спечели званието „Служител на месеца“, и се отдалечава.

Мици приключва с броенето на банкнотите.

– Видях снимките ти с Ким на хладилника – отбелязва тя. – Изглежда, сте били близки приятелки.

– Бяхме съученички. Тя ми беше като сестра. Ким често идваше у нас.

Мици си спомня колко тясна беше гарсониерата.

– Спяхте ли с мъже за пари?

Джени се изкушава да излъже, но решава да каже истината:

– Понякога.

– Да сте ядосвали някого наскоро?

– Клиент ли имате предвид?

– Да.

Джени се замисля за момент.

– Не си спомням. Повечето си тръгват доволни.

– Двете били ли сте с много мъже през последните, да речем, два-три месеца?

На лицето на Харисън се изписва тревога.

– Това ще си остане между нас, няма да намесваме нравствената полиция или друга служба – успокоява я Мици. – Интересувам се само с кого се е виждала Ким.

– Има няколко редовни. – Джени се подвоумява, но няма сили да пресява информацията както прави обикновено. – Има един тип, който се грижи за нас. Понякога, такова... очаква и двете да го обслужваме.

Мици я поглежда майчински:

– Животът е гаден. И понякога мъжете са тези, които го правят такъв. Много ги бива да прецакват нещата.

– На мен ли го казвате?

– Сега ще отидем в участъка. Трябват ми имена и номера: на сутеньора, на клиентите, гаджета, бивши гаджета, става ли?

Джени е твърде замаяна, за да направи друго, освен да кимне послушно.

Мици прекъсва за малко разпита, когато сервитьорката Сузи се приближава с изкуствената си усмивка и пакетирания десерт.

– Заповядайте. Сложих едно парче пай и едно брауни. Надявам се да ви хареса.

– На някого със сигурност. – Мици се изправя и ѝ подава бяла чинийка с парите за храната и пет долара бакшиш. – Благодаря.

– За мен беше удоволствие.

Харисън става. Стомахът ѝ изкъркорва от шока, че след толкова време за първи път получава храна.

– Хей, онова ченге, което беше с нас, така ли ще остави апартамента ми? С разбита врата?

– Не се притеснявай. Ще изпратим някого да я поправи и ще ти дадем ключа в участъка. – Мици задържа вратата на ресторанта, за да мине по-младата жена. – Разбивали ли са вратата ти преди?

– Да. Два-три пъти. На повечето съседи се е случвало. Сигурно е някоя кучка от другите квартирантки.

Отиват до колата. Мици отключва с дистанционното и застава от шофьорската страна.

– Откраднаха ли ти нещо? – пита, като поглежда строго другата жена над покрива. – Откраднаха ли ти нещо наистина?

– Може би телефона. Не знам. Снощи доста се натрясках, може да съм го забравила или да съм го изпуснала някъде.

Мици сяда зад волана и изчаква Харисън да се качи и да си сложи колана.

– Телефонът на договор ли е, или предплатен?

– На договор. Взех го на промоция – така излиза по-евтино от еднодневките. Трябваше да го сменям. Мислех да си взема някой от ония аденоиди.

Мици се смее, докато пали колата:

– Андроид. Искаш да кажеш телефон с андроид. – Посочва носа си. – Аденоидните жлези се намират в задната част на носа, близо до гърлото.

– Мамка му! – засмива се Харисън. – От няколко месеца му викам „аденоид“.

⁵ Frankie & Benny’s – Английска верига за бързо хранене, в която се сервират специалитети от италианската и американска кухня – б. р.

126

ФРАНЦИЯ

Когато слиза от колата, Ник подушва солената вода и чува рева на средиземноморските вълни, които се разбиват на пяна в мрака от лявата му страна. Може би има някаква поличба в това, че разследването му започна сред дюните на Манхатън Бийч и може би ще завърши на пясъчните брегове на Лазурния бряг.

Във въздуха като че ли има някакво напрежение. Напрежение, което не е чувствал от деня, в който остави телефона в апартамента си и видя, че жена му и детето са излезли без него.

Усещане за смърт.

Той се приближава до убиеца на Тамара. Приближава се до силата, която без угризения отнема невинни животи. От тази мисъл стомахът му се свива.

Едуар Брусар живее в голяма къща от началото на XX век. Сградата е добре осветена от жълтеникави лампи и се вижда ясно от историческата крайбрежна улица Променад дез англе. Разположена на ъглов парцел зад елегантна каменна ограда, тя е луксозен имот с дълги тесни прозорци и величествено двойно стълбище, чиито бели стъпала водят към грамадна махагонова входна врата.

Ник спира пред черна порта от ковано желязо. Натиска копчето върху месинговата пластина с името на собственика и зачаква.

От скрития високоговорител се чува френски глас – изискан и зрял глас на жена:

– Bonsoir. – Звучи повече като въпрос, отколкото като поздрав. – Qui est là?⁶

– Здравейте. Трябва да говоря с monsieur Брусар.

Тя отговаря на английски:

– Кой сте вие?

Над главата на Ник примигва лампичка. Той вижда, че е камера, свързана с домофона.

– Madame⁷, аз съм Ник Каракандес от полицейското управление на Лос Анджелис. – Изважда значката си и я показва към камерата. – Ето легитимацията ми. Ако искате, мога да ви дам телефона на началника ми в полицията.

Пращенето на микрофона спира и настъпва тишина. Ник оглежда улицата, докато чака. Слава богу, няма признаци, че го следят. Чува се електрическо бръмчене и портата се отваря. Той влиза и чува как двете крила спират и започват да се затварят зад него.

Когато стига основата на каменното стълбище, голямата входна врата се отваря и на прага се показва висок, достолепен мъж с прошарена коса и брада.

Това със сигурност е Едуар Брусар. Ник си позволява да се усмихне. Страхуваше се, че е закъснял. Почти се беше убедил, че ще намери още един накълцан труп, дори два.

– Monsieur⁸ Брусар?

– Oui⁹. Bonsoir. – Французинът бързо дръпва вратата зад себе си, опасявайки се, че жена му ще чуе нещо, което не трябва. – Какво искате?

Детективът пак показва значката си.

– Трябва да вляза и да поговорим. Мисля, че животът ви – и този на жена ви – е в опасност.

Брусар го поглежда скептично. Сигурно е чувал за крадци, които използват фалшиви полицейски карти, за да проникват в жилищата на богати хора. Ник прочита съмнението в очите му, затова добавя:

– Идвам от Торино. Марио Сакони беше убит. Мисля, че и двамата знаем причината.

Сянката на страха помрачава лицето на учения. Той отваря входната врата.

– Влезте.

Ник влиза във вестибюла, постлан с дебели рогозки от кокосови влакна. В единия ъгъл като тънък кафяв часовой стои антикварна закачалка.

Брусар заключва вратата и тръгва пред госта през лъскавия мраморен вестибюл, осветен от кристален полилей и с големи огледала със златни рамки по стените. Натиска лъснатата месингова дръжка на бяла врата и влиза в кабинет без прозорци.

– Можем да говорим тук. Безопасно е.

Ник поглежда облицованите с дъбова ламперия стени и си представя, че зад тях има сейфове, шкафове и чекмеджета, пълни с улики по дела за установяване на бащинство и доказване на престъпления.

– Бих искал и съпругата ви да дойде – казва той.

Брусар се намръщва:

– Защо?

Детективът разтваря якето си и показва беретата.

– За да ви защитя. Ако убиецът на Марио дойде и сте в различни стаи, поне единият от вас ще умре.

⁶ Добър вечер. Кой е? (фр.) – б. пр.

⁷ Госпожа (фр.) – б. пр.

⁸ Господин (фр.) – б. пр.

⁹ Да (фр.) – б. пр.

127

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В стаята за разпити е много по-неуютно, отколкото в „Пържолите на Джо“, но след една цигара и чаша кафе Харисън продължава да говори и да пише имената на клиентите си. В интерес на истината тази полицайка ѝ допада. Не е гаднярка като повечето си колеги. Може би защото работи в „Убийства“, а не в „Наркотици“ или в „Нравствена полиция“.

– Май това е всичко.

Джени подава листа с набързо надраскани имена към Мици. Шест имена и адреса.

– Мислиш ли, че някой от тях би искал да нарани Ким? – пита детективката.

Харисън прокарва пръсти през косата си, сякаш се проверява за въшки. Главата пак я боли. От самата мисъл за Ким, просната мъртва на пода, започва да я стяга.

– Може би Марлън.

– Сутеньорът?

Джени кимва и дръпва от почти допушената цигара.

– Бил ли ви е?

– Не повече от всеки друг.

– Лошо ли?

– Мен ли? Нищо особено – по някой и друг шамар, когато много приказвам. Но веднъж побесня и счупи два зъба на Ким.

Този коментар напомня на Мици за Алфи и тя за първи път изпитва истинска радост, че се е отървала от него.

– Обаче плати коронките – добавя Харисън с усмивка. – Бяха готини. Сигурно е решил, че няма да печели повече от нея, ако не ѝ ги направи. Така де, никой няма да се съгласи да му духа вампир, нали?

На Мици ѝ се приисква хубаво да издуха Марлън – да издуха главата му от раменете с 45-калибров пистолет.

– Да оставим сутеньора. Какво ще кажеш за настоящите и бивши гаджета на Ким. – Полицайката подава нов лист хартия на момичето. – Имена и адреси на всички сериозни приятели, които е имала през последните две години.

– Сериозни ли? – Джени се изсмива. – Де да имаше такъв късмет. Мъжете ѝ се лепяха като мухи.

– Постоянно ги сменяше?

– Да.

– Имаше ли някого, на когото много да държи?

Джени се замисля за момент.

– Имаше един. Ходиха шест месеца, докато жена му не разбра.

Мици почуква по листа.

– Името.

– Дерик Уотс. – Джени започва да пише. – Такъв грозник, че ако го видиш в тъмното, ще се надрискаш от страх.

– Защо го харесваше Ким?

– Не знам. Държеше се добре с нея. Купуваше ѝ разни неща. Не се срещат много такива мъже. Живее над магазина за плочки на „Източна шеста“ откъм магистралата за Помона. Не помня точно адреса. И внимавайте с госпожата, голяма е усойница.

– Ами семейството на Ким? Някакви вражди там?

– Както казах на униформения, тя нямаше близки. Изобщо не познаваше баща си, а майка ѝ я изоставила като дете във Вегас. Израснала е по домове и приемни семейства.

Вратата се отваря със скърцане и голямото лице на Дик Матюс се показва през пролуката.

– Фалън, ела за малко.

Мици поглежда Джени:

– Как да откажеш на такъв мъж?

Капитанът задържа вратата, докато тя излезе, после я затваря.

– Имаш ли новини от Ник Каракандес?

– Не, господин капитан.

– Тогава веднага издири този кретен и открий какви игрички си играе.

– Какво?

– Току-що ми се обадиха карабинерите от Торино. Днес нашият Ники и един частен детектив влезли с взлом в една къща, където впоследствие са намерени два трупа.

– Трупове?

Той я поглежда заплашително:

– Трябва ли да ти обяснявам какво означава „труп“?

– Не, господин капитан.

– Каракандес избягал, но преди това бърникал на местопрестъплението и откраднал веществени доказателства.

– Не може да бъде!

– Много си права, не може да бъде. – Матюс кимва към стаята за разпити. – Разкарай по-бързо тази отрепка, после намери нашето момче и оправи тази каша, преди да дойде комисарят и да ми скъса топките.

Матюс се отдалечава ядосано и Мици остава няколко секунди на място, преди отново да влезе в стаята за разпити. Налага си да не мисли за Ник, а да се концентрира върху другото убийство. Усмихва се пресилено на Харисън и продължава с въпросите:

– Ким работила ли е през последните няколко седмици?

Джени я поглежда неразбиращо.

– Имам предвид редовна работа, не нощната.

– А, разбрах. Работим на едно и също място. За жълти стотинки в един шивашки цех в Модния район¹⁰.

– Къде?

– „Фаид фабрикс“ на булевард „Уест пасифик“. Аз я уредих с тази работа.

– Какво правите там?

– Шием. Режем. Зашиваме разни неща. Главно чаршафи, завеси, такива работи.

Модният район на Ел Ей обхваща 100 улици и Мици познава всяка една от тях. Принудена да издържа цяло семейство с ограничен бюджет, тя бързо научи къде са евтините магазинчета и разпродажбите.

– Много котки, събрани на едно място – отбелязва тя. – Сигурно се стига до показване на нокти.

– Да, понякога, но през повечето време се разбираме добре. – Джени поглежда чашата си. – Може ли още кафе?

– Разбира се. Ще направим кратка почивка. Но първо ми разкажи за колежките си. Ким карала ли се е с някоя?

– Никой не смееше да я тормози – нито мен. Обичахме да се забавляваме, ако ме разбирате. Имаше шеги и подхвърляния, но всички ни уважаваха.

Мици задава въпроса по друг начин:

– Възможно ли е да сте стигнали твърде далеч? Да сте преминали границата?

– В какъв смисъл?

– Да сте дали повод на някого да ви намрази?

Харисън се почесва по веждата.

– Сега не. Имаше едно момиче, но напусна. Ема, Ема Варли. Натегачка – нали ги знаете тия. Толкова се напъваше да работи, че изглеждаше, сякаш всички други се скатаваме. От време на време я закачахме. – Харисън вдига два пръста към бузата си. – Има рождено петно и все се опитва да го крие, затова колкото повече се стараеше да го замаскира, толкова повече ѝ се подигравахме.

– Проявявала ли е агресия?

– Шегувате ли се? – изсмива се Харисън. – Не е способна на такова нещо. Тя е една смотана мишка.

– Мишките могат да бъдат опасни – питай слона. Тази фабрика, „Фаид фабрикс“, кой е собственикът? Някой господин или госпожа Фаид?

– Мъж е, но не се появява много често. Идва може би веднъж месечно. Има две-три фабрики в града, все за дрехи. Цехът се ръководи от управител на име Джеймс. Викаме му Чироза.

– Това е малкото или фамилното име?

Харисън се намръщва озадачено.

– Имам предвид Джеймс, не Чироза – уточнява Мици.

– Фамилно. Не знам малкото му име. Той е пълен идиот. – Джени се замисля за момент. – За да бъдем честни, през последните няколко дни се държи добре. Помолих го да звънне на вашите колеги, за да пита дали Ким не е загазила, дали не чака някой да ѝ плати гаранцията. – Тя отново посочва чашата. – Наистина имам нужда от кофеин. Ако не, трябва да ми позволите да дръпна една марихуана.

– Само кафе – отсича Мици. Посочва листовете, попълнени от Джени. – Ще кажа да сложат една кафеварка, докато дам тези имена на моите хора и проверя дали от отдел „Грабежи“ са поправили вратата ти.

– Може ли да питам нещо?

– Да?

– Защо се държите толкова добре с мен? Повечето хора ме мислят за курва и ме третират като отрепка. Защо вие не сте като тях?

– Може би защото не си отрепка. Може би просто животът ти е скапан и те прави да изглеждаш така. – Мици се връща до масата. – Преодолей тази криза и започни на чисто, Джени. Помогни ми да заловя убиеца на приятелката ти и ще направиш нещо добро. Измети миналото. Така ще живееш с мисълта, че заслужаваш ново начало.

Харисън кимва и за секунда Мици си мисли, че от думите ѝ може би ще има някаква полза. Ако беше хванала това момиче преди няколко години, може би щеше да успее да обърне живота ѝ към по-добро.

¹⁰ LA Fashion District – обширен район в центъра на Лос Анджелис с повече от 1000 магазина, дизайнерски ателиета и складове, известен като център на текстилната индустрия на Западното крайбрежие в САЩ. – б. р.

128

НИЦА, ФРАНЦИЯ

Урсула Брусар е скромно облечена с бяла копринена блуза и дълга синя плисирана пола. Единственият видим признак за богатството ѝ са перленият гердан на врата, масивната златна халка и годежният пръстен с огромен диамант на пръста ѝ.

– Знам, че ще ви прозвучи странно – казва Ник, когато двамата застават пред него в кабинета на Брусар, – но трябва да напуснете къщата, и то колкото е възможно по-скоро. – Поглежда Едуар в очите. – По-рано днес видях бившия ви колега, monsieur Брусар. Бил е изтезаван и убит в леглото си. Убиецът му е човек, който не се колебае да отнеме човешки живот. – Обръща се към Урсула. – Младата жена, с която Сакони е бил през нощта, също е била убита – след като е била вързана, а устата ѝ – запушена.

Урсула Брусар закрива устата си и се притиска до съпруга си. Той си придава смело изражение заради жена си.

– Знаете ли защо?

– И двамата знаем защо. – Погледът на Ник красноречиво показва, че няма да се остави да го залъгват. – Вие сте анализирали ДНК, взета, – тоест открадната, от Торинската плащаница, и някой иска да ви убие заради това, което сте открили.

Madame Брусар проговаря, преди мъжът ѝ да успее:

– Откъде взехте адреса ни?

– Даде ми го Ерика Кракси.

Тя кимва, после пита колебливо:

– Те добре ли са? Ерика и Роберто?

Ник решава да каже истината:

– Не съвсем. Роберто изчезна. Мислим, че все още е жив. Ерика е в безопасност. Лично се погрижих за това.

Урсула събира ръцете си и прошепва нещо на френски, което Ник нито чува добре, нито успява да разбере.

Едуар обаче я разбира. Той може да е правил много глупости в живота си, в повечето случаи за пари, но никога не пренебрегва съветите на жената, с която живее повече от трийсет години. Без да продума, отива до стената зад детектива и силно натиска дървената облицовка с дланта на дясната си ръка. Отваря се врата. Зад нея се вижда черен сейф с размери половин на половин метър. Брусар губи близо трийсет секунди, докато въведе сложния цифров код на ключалката. Накрая дръпва тежката стоманена дръжка и отваря вратата.

Ник поглежда часовника си. Десет минути са минали, откакто влезе в къщата. Шестстотин секунди, през които убиецът на Марио Сакони може да ги настигне.

Французинът изважда единственото нещо, което има в сейфа – запечатан плик с размер А4.

– Това е – казва, като го подава на Ник. – Всичко е вътре. Пълните резултати. Оригиналният протокол. Данните и остатъкът от пробата.

Ник взема плика и го отваря. Вътре има гланциран лист с нещо, което прилича на гигантски баркод. Генетичен отпечатък. Божията ДНК? Или просто ДНК на неизвестен смъртен? В малко найлоново пликче има няколко тъмни люспици. До тях е залепен миниатюрен 8-гигабайтов микрочип за USB. Има записки и писма. Печатни и ръкописни документи на италиански и френски. Има и на английски – от Тамара Джейкъбс за Роберто Кракси.

Ник вдига глава. Не към Едуар. Вече му е ясно кой взема важните решения в семейство Брусар.

– Madame, трябва да се махнем от тук – веднага.

– Тогава тръгваме. – Урсула Брусар отваря вратата на кабинета. – Животът ни е във ваши ръце, Monsieur.

129

Едуар Брусар натиска копчето на ключодържателя си и автоматичната желязна порта в задната част на имението се отваря. Той изкарва почти безшумно черното Бе Ем Ве 7 на страничната уличка.

Ник седи отзад, приведен и с готов за стрелба пистолет. Докато минават по крайбрежната улица, Урсула провежда няколко разговора от телефона в колата. Пенливите морски вълни се разбиват с грохот от лявата им страна. Отдясно един до друг са наредени лъскави хотели. Ник оглежда другите автомобили от всички страни, като използва централното и страничните огледала.

– За колко време ще стигнем? – пита той.

– Десет минути – отговаря Урсула, като се навежда между двете предни седалки.

– Не гледайте към мен – сопва се Ник. – Обърнете се напред. Трябва да изглежда така, сякаш сте само двамата със съпруга ви.

– Pardon¹¹ – казва тя, стресната от грубия му тон.

На Ник не му пука. Човекът, който отвлече Роберто Кракси – бивш служител в спецчастите – едва ли ще се затрудни със семейна двойка от средната класа и един уморен американски полицай.

Автомобилът влиза в задръстване, причинено от голям камион, заседнал в двете платна. Навсякъде около тях колите маневрират, за да заобиколят, и свирят с клаксони.

Ник застава нащрек. Задръстването е много неподходящо място за тях. Тук са като мишени на стрелбище. Колата отпред спира и Едуар се принуждава да направи същото. В огледалото Ник вижда приближаващ се отзад мотор, който заобикаля спрелите коли, търси пролуки. Мотоциклетистът носи черни кожени дрехи и каска, закриваща цялата глава. Ник ляга на задната седалка, опира се във вратата и хваща пистолета с две ръце.

Мотоциклетът криволичи между колите. Изравнява се с шофьорската врата на задния автомобил. Ник насочва беретата към главата на мотоциклетиста. Стъклата на беемвето са затъмнени и той приема, че другият мъж не го вижда. Мотоциклетът се придвижва бавно напред. Двигателят изревава. Ник притиска пръст в спусъка. Мотоциклетът се изравнява с Урсула Брусар.

Ник се измества и се прицелва над рамото ѝ. Няма смисъл да се цели в защитената от кевларената каска глава – трябва да е или във врата, или в тялото. Внезапно моторът изревава. Завива рязко надясно. Ник се обръща наляво. Завърта ръцете си. Мотоциклетът се отдалечава. Изчезва от поглед. Остава само шумът. Гърлено избумтяване от бензина и внезапното избълване на отработени газове.

Човекът просто е бил любопитен. Искал е да надникне вътре – да види кой се вози в тази кола за над сто хиляди евро, каквато малцина могат да си позволят. Ник си отдъхва, когато излизат от задръстването и вижда табели за летището на Ница.

¹¹ Извинете (фр.) – б. пр.