Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 28 страниц)

34

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Тя е съвсем студена.

По-студена, отколкото Джей Джей е очаквал, че може да бъде човешката плът. Това го очарова. Ченгетата по телевизията го наричат мъртвешко изстиване – онзи стадий на разлагането, който учените означават като алгор мортис.

Горката Ем.

На всеки час телесната ѝ температура спада с градус и половина и сега почти се е изравнила с температурата в неотопляваната стая, където лежи. Нейната стая. Последният ѝ дом. Той отмята косата от призрачно бледото ѝ лице и нежно я прегръща с една ръка. От вътрешността на тялото ѝ се чуват странни звуци. За момент му се струва, че тя диша. Че възкръсва. Той долепя ухо до гърдите ѝ и се вслушва, за да чуе дали сърцето ѝ бие. Нищо. Премества главата си надолу по тялото, гали стройните ѝ бедра, притиска бузата си към гладкия ѝ корем. Сега разбира какво става.

Газовете и течностите в тялото ѝ. Тя може да е мъртва, но в нея все още има живот – микроскопичните обитатели на червата ѝ, все още живи частици от Ем. Живот след смъртта. Той се пита дали все още в мозъка ѝ има мисли – гърчещи се в предсмъртна агония като бактериите в корема ѝ. Дали спомените изчезват изведнъж като сърдечния ритъм, или продължават да съществуват след последното издихание, да гният часове, дни, месеци след смъртта? Той знае, че мозъкът може да се поддържа жив дори когато всички останали органи са мъртви. Може би там пребивава душата?

Джей Джей се плъзга покрай нея, подпира се на лакът и поставя пръсти върху слепоочията ѝ. Вглежда се в безжизнените очи и казва нещо, което никога досега не е изричал:

– Обичам те.

Усещането е прекрасно. Самото изричане на тези думи го кара да се чувства добре. Това е божията воля. Бог е любов. Бог му изпрати Ем. Тя е негова. Доближава устни до лицето ѝ.

– Да, Ем, обичам те. Много те обичам.

35

ВАТИКАНЪТ

Двама швейцарски гвардейци придружават специалния съветник през Cortile de Sisto V, двора на Сикст V – бившия свинар, превърнал се в папа. Ботушите им чаткат насечено по каменното стълбище към Апостолическия дворец. От седемнайсети век досега десетте стаи отпред, включително медицинския кабинет, образуват така наречения appartamento nobile – официалната зимна резиденция на Светия отец.

Папският секретар превежда Андреас Патикос през вестибюла и го оставя в малкия кабинет. Верният грък познава Светия отец от трийсет години. Той е неговите очи и уши във външния свят. Андреас започва да крачи нервно, докато вратата не се отваря. Старият му приятел влиза.

– Ваше Светейшество. – Гъркът се покланя. – Надявам се, че сте добре.

Старият папа се усмихва:

– Доколкото един старец на осемдесет може да е добре. Казал си на секретаря ми, че носиш спешна новина.

– Така е – изражението му се променя. – И се опасявам, че не е добра.

Папата се настанява на стол с висока облегалка.

– Спешните новини рядко са добри.

– Писателката – мъртва е.

Вестта видимо разстройва Отеца.

– Мир на духа ѝ – прекръства се. – При какви обстоятелства е починала?

– Намерили са я в океана близо до мястото, където живее в Америка. Не е произшествие. От достоверен източник научихме, че лосанджелиската полиция разследва смъртта ѝ като убийство.

Папата навежда глава и се замисля. По-късно ще се моли за душата ѝ. Ще се моли и най-лошите му опасения да не се окажат верни.

Съветникът не споделя повече подробности, особено по-кървавите – за изтръгнатото око, за следите от мъчения. Негово Светейшество вдига глава. Бледите му очи, видели толкова много грях и толкова много мъдрост, се втренчват във верния му служител.

– Андреас, ако разполагаш със знание, което би могло да помогне за залавянето на убиеца, трябва да го съобщиш на полицията.

– Разбирам, Ваше Светейшество.

– Църквата стори много, за да обедини различните фракции, модернистите и консерваторите, но не може да поддържа екстремистите.

– Ваше Светейшество...

Папата го прекъсва, като вдига ръка:

– Те имат добри намерения, но са прекалено фанатизирани. Трябва да сме научили този урок от историята.

Гъркът отстъпва пред този аргумент:

– Така е, Ваше Светейшество.

– А за другото... Затворихме ли вече тази глава?

– Мисля, че не – отговаря Патикос, като присвива очи. – Боя се, че точно обратното. Заради това нещастие страниците вероятно ще останат отворени – за известно време.

36

ЛОС АНДЖЕЛИС

В пет сутринта Мици започва новия си живот.

Прибира уискито, сварява си прясно кафе и преглежда сметките, чието плащане не може да отложи, и бележките, които ѝ напомнят, че трябва да плати таксите за извънучилищните занимания на момичетата. Това сломяващо волята занимание ѝ напомня, че дъщерите ѝ ще ходят на ски през уикенда, а срокът за плащане на последната вноска отдавна е изтекъл. Тя няма пари, но някак трябва да намери. Струва ѝ се важно да ги изпрати далеч от дома точно в този момент. Екскурзията до Маунт Болди ще им се отрази добре.

Мици пуска домашния лаптоп и издирва още две неща, които трябва да свърши. Ключар. И адвокат. Всички механизми на вратите и прозорците трябва да се сменят. Днес, още тази сутрин. Няма да е евтино, но не търпи отлагане. Освен това има нужда да говори с някого, който да се погрижи за всички неприятни подробности за развода и за неизбежната битка да запази малкото, което ѝ е останало.

Онзи мръсник ѝ отне самоуважението – няма да му позволи да ѝ отнеме и дома.

Мици бързо се връща на горния етаж и поглежда в стаята на момичетата. Те все още спят. Хубаво. Може би здравият сън ще изтрие част от ужаса на изминалата нощ. Тя отива боса в спалнята и сваля един прашен куфар от гардероба. Двайсет минути по-късно сяда върху него, за да притисне всички дрехи, обувки и лични вещи на съпруга си, които успя да напъха вътре. Останалите ще прибере в торби и ще занесе в гаража, за да си ги вземе, когато нея я няма. Едно е сигурно – той вече няма да стъпи в тази къща.

Влиза в банята и събаря самобръсначката, пяната за бръснене, дезодоранта и нокторезачката му в едно пластмасово кошче, после застава под душа, за да отмие мръсотията от снощното преживяване. Ще започне на чисто. Колко точен израз! Избърсва се и оглежда жестоките ожулвания от колана върху тялото си. Ще изчезнат. С времето ще избледнеят и спомените, мъчителните съмнения и страхът, които сега се опитват да разсеят вниманието ѝ.

Облича се за работа. Днес ще сложи ярки цветове – смела заявка и сигурна стъпка към бъдещето. Яркожълта блуза, крещящо сини панталони и сако в същия цвят. Твърде набиващо се на очи наистина. Твърде ваканционно, твърде пъстро. Но майната му. Тя има нужда от силата на цветовете, от този извор на енергия, за да изкара деня. До тръгването на момичетата за училище има още два часа, затова Мици сяда в кухнята и влиза в интернет. Първо проверява новините. После клюките. Отегчена от еднообразната информация, въвежда „Торинска плащаница“ в търсачката. За части от секундата излизат половин милион резултата. Впечатляващо. Да можеше и мъжете да работят толкова ефикасно, колкото интернетските търсачки. Остави мъжа сам и няма да намери дори собствения си портфейл, камо ли четиристотин деветдесет и девет хиляди различни неща. Интернет търсачките сигурно са от женски пол.

Има множество псевдорелигиозни сайтове; отделна страница, посветена на артефакта, и естествено информация от обичайните заподозрени Уикипедия, Би Би Си и Си Ен Ен. Мици отваря Уикипедия и за първи път вижда мистериозната снимка, която толкова е обсебила Тамара Джейкъбс.

Текстът отдолу обяснява, че снимките са направени през 1898 г. от италианския адвокат и любител фотограф Секондо Пиа. Прави ѝ впечатление колко по-ясен е негативът в сравнение с позитива. Трудно е да повярва, че това е една и съща снимка. Мици отваря едно чекмедже и изважда химикалка и бележник. Отваря на нова страница и започва да си води записки, докато прехвърля различните сайтове:

• Плащаницата представлява голямо ленено платно, върху което личат очертанията на разпнат мъж.

• Съхранява се в специален параклис в Торинската катедрала „Свети Йоан Кръстител“.

• През 1978 г. е била изследвана от специално създаден екип от американски учени в рамките на проекта „Торинска плащаница“. Те не са открили доказателства за фалшифициране и не са успели да установят как се е отпечатал образът.

• През 1988 г. е направено въглеродно датиране в университетите на Оксфорд и Аризона и в Швейцарския федерален политехнически институт. Независимо една от друга и трите институции установяват, че плащаницата произхожда от Средновековието, между 1260 и 1390 г., следователно е невъзможно това да е погребалното платно на Христос.

Мици се обляга назад. Вече е сигурна, че разковничето към убийството, по което работи, се намира в Торино. Поглежда часовника си и осъзнава, че толкова се е вглъбила в загадките на плащаницата, че е загубила усещането за време. Часът е осем. Вече трябва да вдига момичетата. Време е да им каже, че видяното снощи не е било сън. Че наистина е изгонила баща им и той повече няма да се върне.

Никога.

37

ВАТИКАНЪТ

Андреас Патикос излиза от папския дворец и отива до намиращото се на пет минути от там кафене на площада „Свети Уфиций“, от южната страна на „Свети Петър“. Той е редовен клиент на заведението. Мъжът, с когото има среща – също.

Патикос взема голяма порция сладки, кафе и чаша вода и сяда с лице към вратата. Не се налага да чака дълго. Скоро отец Набил Хаяк разклаща звънчето на входа и влиза. Лицето му просветва, когато вижда стария си приятел.

Хаяк наближава шейсетте и е ливанец. Произхожда от стар род на сирийци маронити, принадлежащи към Антиохийската църква – самостоятелен католически орден със собствена литургия, дисциплина и йерархия. Антиохия има специално място в сърцата на католиците, защото това е мястото, където последователите на Исус за първи път са се нарекли християни, а след разрушаването на Ерусалим през 70 г. сл. Хр. се е превърнала в главен център на новата религия.

– Още е студено – изръмжава Хаяк вместо поздрав. Прегръща сърдечно папския съветник. – Нямам търпение да дойде пролетта.

– Вземи това кафе, ще поръчам още.

– Grazie.¹

Ливанецът стопля артритните си пръсти на малката чаша. Патикос дава знак на келнера да донесе още едно кафе; после вдига едно голямо пастичоти² от купчината сладкиши и го прехвърля в чинийката на Хаяк.

– Поръчал съм го специално за теб.

– С рикота или сметана? – измърморва ливанецът, като придърпва чинията към себе си.

– С ванилов крем и шоколад – обявява гъркът с почти греховна гордост. – Да ти е сладко.

Хаяк отхапва парче от масленото тесто на кръглия десерт и с наслада притваря очи.

Келнерът донася второто кафе и в продължение на десет минути двамата приятели си приказват за храна, пиене и светски радости. Скоро Патикос заговаря по същество:

– Уведомих Негово Светейшество за ситуацията в Лос Анджелис.

– И?

– Изрази загриженост.

– Изрично ли?

Гъркът замълчава за кратко, преди да даде отговор:

– Попита дали ми е известно нещо повече и каза, че ако имам такова знание, трябва да го споделя с властите.

– Как Негово Светейшество дефинира „знание“?

– Обоснована истинска вяра.

– Аха, дефиницията на Платон. – Хаяк облизва малко крем от пръста си. – Великият философ е казал: „За да се твърди, че човек притежава знание за нещо, то трябва да е вярно. Трябва да има вяра, че е вярно, и тази вяра трябва да е обоснована“.

– Това е определението, възприето от повечето епистемолози, и според него аз имам знание.

Хаяк не е толкова убеден:

– Ти имаш предположение, драги приятелю. Нямаш недвусмислено потвърждение и следователно това са само догадки, а не истинско знание.

– Може би си прав.

– Сигурен съм, че съм прав – самодоволно заявява Хаяк. – Тъй че Андреас, приемайки, че не знаеш истината, приемайки, че нямаш потвърдени сведения за случилото се, ти трябва да приемеш, че не притежаваш обоснована истинска вяра и следователно не притежаваш реално знание.

Папският съветник отпива глътка кафе и се замисля над тези философски разсъждения. Оставя бялата чашка и заявява:

– Ако ме попита, ще кажа на Светия отец, че не притежавам повече знание от това, което той самият знае или предполага. Ако поиска да споделя с него нещо повече от истинско знание, ще те предупредя.

Хаяк кимва одобрително. Това е най-доброто решение за него. Отхапва ново парче от сладкиша и се замисля колко още може да каже на гърка. До днес можеше да споделя с него доста подробности по тези деликатни въпроси. В светлината на дискусията от последните минути това може да се промени.

– Имаш познат в Лос Анджелис. Може би в бъдеще ще е по-добре аз да контактувам с него.

Патикос разбира какво означава това предложение. По този начин ще може да избегне всеки въпрос за бъдещото знание. Може да се дистанцира от проблема. Но това удобство идва на определена цена. Загуба на контрол. Гъркът съзнава, че остави ли юздите в ръцете на Хаяк, повече няма да може да си ги върне.

Двамата мъже прекарват следващите няколко минути в съзерцателно мълчание, подхранвано от глътки кафе. Всеки размишлява за възможните последствия от предложението на Хаяк не само за църковните им общности, а и за личния им живот.

След известно време Патикос иска сметката. Плаща и записва име и телефонен номер на една салфетка. Колебливо я подава на приятеля си.

– Нали съзнаваш, че повече не трябва да се срещаме. Поне в близките години. Може би никога.

Хаяк неохотно взема салфетката.

– Да, знам.

Двамата се изправят. Прегръщат се и се целуват по двете бузи, после излизат от кафенето и тръгват в различни посоки. Гъркът се връща в папския дворец, съзнавайки, че един ден ще трябва да поиска прошка за това, което току-що направи.

¹ Благодаря (ит.) – б. пр.

² Италиански десерт от маслено тесто с пълнеж – б. р.

38

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици е със зачервени очи и толкова изтощена, че се изкушава да звънне в службата и да си вземе болничен.

Амбър и Джейд изплакват очите си по време на закуската. После започват да ѝ крещят и да я обвиняват. След това отново плачат. Накрая трите се прегръщат и започват да се извиняват, преди да замълчат и да потънат в мрачни размишления за живота в разбито семейство.

След известно време Мици успява да се мобилизира. Събира мислите си. Рязко се връща към нормалния живот.

– Хайде, момичета, животът продължава. Никой не е болен от рак. Никой не е умрял. Бъдещето е пред нас. А вие отивате на ски!

Подкупът върши работа. Но само засега. Цветните дрехи ѝ вдъхват кураж. Тя оставя ключовете на една съседка, за да отвори на ключаря, когато дойде да смени бравите, закарва децата на училище и отива на работа.

Опитва се да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш е просто един обикновен скучен ден. Обаче не е. Денят е ужасно различен. Първият ѝ ден като самотен родител. Първият ѝ ден като жена, която се готви да започне дело за развод. Обажда се на адвоката, чийто телефон е намерила в интернет, и си записва час за идната седмица. Би предпочела да говорят още днес, но той е зает. Жалко, би било добре да използва събраната инерция. Неволно докосва своя „Смит и Уесън“, пистолета, който държеше насочен към съпруга си снощи.

Дали беше готова да стреля по него?

И още как!

Да го убие, или да го рани?

Това е по-труден въпрос.

Докато се опитва да си отговори, осъзнава, че зад цялата омраза, белезите, синините и контузиите все още се крие ефирна нишка любов – тънка връзка към доброто старо време. Мици включва компютъра и отпива от голямата чаша кафе. Някой ден трябва да намали този наркотик, може би да се изчисти напълно и да започне да пие по една кофа чиста вода, както правят всички добри момичета. Но не и днес. Днес Мици напомпва организма си с кофеин и смята да поддържа високата му концентрация през целия ден.

Сега ѝ се иска да не беше изпращала Ник да издирва близките и приятелите на Тамара. Би предпочела да е до нея в този момент, да ѝ даде енергия, положителен тласък, който да ѝ помогне да продължи. Но пък, от друга страна, по-добре, че го няма. Ако му разкаже за Алфи, той вероятно ще побеснее и може да направи нещо, за което после ще съжалява.

Поглежда бъркотията върху бюрото си. Купища листа и папки. Нима тя го е оставила така? Обикновено не е толкова разхвърляна. Сигурно е забравила да го подреди или някой друг е търсил нещо и се е отказал по средата. Върху бюрото са натрупани криминални доклади, протоколи от разпити, банкови извлечения, разписки и архивни документи на Тамара Джейкъбс и съпруга ѝ Дилан. Плюс бонусите, които с много труд измъкна от Сара Кени: работните записки на Тамара и няколко флашки. Разпечатките от файловете са цяла планина – множество различни варианти, подредени по номера и дати: „Плащаницата“ – чернова 1, 10 януари; „Плащаницата“ – чернова 10, 26 юли...

Мици решава да започне от самото начало. Първият вариант сигурно е най-незавършен, но може да е най-ценен. В по-късните чернови може някои неща да са премахнати, обработени, замаскирани. Тя вдига краката си върху бюрото, обляга се удобно назад и започва да чете. Отдавна не е чела нещо различно от вестник или списание – това е още нещо, което трябва да промени в новия си живот. Мици разлиства страниците и се опитва да хване нишката на сюжета между указанията за заснемане на отделните сцени.

ПЛАЩАНИЦАТА

Тамара Джейкъбс

НАДПИСИ

Празен екран. (Трябва да създава усещане за продължителна и всеобхватна празнота.) Гледайки тази тъмнина, зрителят се чувства затворен, объркан, в безизходица.

От дълбините на нищото се чува вой на пустинен вятър.

Гръмотевица.

Тътенът прелива в звука от чук, който забива пирони в дърво. Воят на вятъра се засилва. После отслабва до звука от женски плач и стенания.

Екранът все още е тъмен.

Като фон започва постепенно усилваща се тягостна музика.

Изведнъж на екрана се появяват черно-бели образи. Позитивни и негативни снимки на лицето от Торинската плащаница.

Близък план на тъмните очи.

Музиката закънтява силно.

Бърза смяна на кадри, които изобразяват нещо като трънен венец. Музиката е насечена, пронизителна, като акцентира всеки кадър. Образите изглеждат накъсани, намачкани, надраскани, като стара черно-бяла филмова лента, която се върти през старомоден прожекционен апарат.

На екрана се размазват капки кръв. Намокрят плащаницата, попиват в плата, после избеляват с хода на вековете.

Близък план към долния край на плащаницата; камерата показва местата, където са били увити дланите и стъпалата – където се е пропила червената кръв. Кадърът се отдалечава от погребалното покривало и екранът отново потъмнява.

Отслабващото ехо от далечен плач се смесва със заглъхващия вой на свирепа вихрушка.

Животът тече, минават векове.

Екранът отново почернява.

НАЧАЛНА СЦЕНА

В предишния черен кадър изникват звезди. Камерата показва широк план от нощното небе, после бавно се снижава, за да се види гледка от съвременно торино, осветено от улични лампи.

ВЪНШЕН ИЗГЛЕД ОТ КАТЕДРАЛАТА „СВЕТИ ЙОАН КРЪСТИТЕЛ”

(звън на камбани)

ИЗГЛЕД ОТГОРЕ КЪМ ВХОДА НА КАТЕДРАЛАТА

Древните порти внезапно се отварят. Излиза шумна тълпа. Хората закопчават палтата си, слагат си шапки, хващат децата си за ръка. Изглеждат весели. Ободрени.

ПРЕЛИВАЩ КАДЪР

Стар свещеник съблича обредните си одежди. Иподяконите събират молитвените книги, гасят свещите, оправят възглавничките за коленичене.

ИНТЕРИОР

Църквата се изпразва и потъва в мрак. Изщракване на ключ от заключването на тежката входна врата.

Отдалечаващи се стъпки по каменните стълби отвън.

На светлината от джобно фенерче се появява мъжко лице. Лъчът осветява плочките на църковния под. Чуваме стъпките му, докато върви и следваме подскачащата светлина. Светлото петно спира и се насочва към мястото, където е заключена торинската плащаница. Вижда се ключалката. Ръка в гумена ръкавица пъха ключ и го завърта. Чува се изщракване и когато вратата се отваря, фенерчето осветява плащаницата.

За две-три секунди нищо не се случва.

Изведнъж проблясва нож.

Изглежда, че невидимият посетител се кани да раздере плащаницата. Да я повреди. Да я унищожи. Светлият лъч се плъзва по плащаницата – появяват се петна (образи, напомнящи онези, които току-що сме видели в началните кадри).

Чува се силен трясък. Фенерчето бързо изгасва.

ЕКСТЕРИОР

Отвън две момчета ритат топка и тя се удря в капаците на църковните прозорци. Те грабват топката и побягват уплашени.

ИНТЕРИОР

В полумрака виждаме лицето на мъжа с ножа, който чака търпеливо.

След като не чува други обезпокоителни звуци, продължава това, което прави.

БЛИЗЪК ПЛАН

Острието на ножа бавно се плъзга по повърхността на древното платно като точене на бръснач върху кожен каиш.

Ножът изчезва. Пауза. Тиксо – като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци. Някой го залепва и пак го отлепва.

ЕКСТЕРИОР, ЕРУСАЛИМ, 32 Г. СЛ.ХР.

Камерата бавно показва хълмист пейзаж от Близкия изток, дървета, камили, тълпа от хора, които се блъскат и надничат да видят нещо. Събират се все повече и повече. Чуваме мъжки глас.

Камерата се издига над главите на множеството и показва Христос, който проповядва.

Мици вдига поглед от сценария и се замисля. Нещо е привлякло вниманието ѝ. Тя отново поглежда задрасканите редове.

Тиксо – като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци. Някой го залепва и пак го отлепва.

В дясното поле на страницата е написано на ръка: *прекалено деликатно/н. пр.

„Н. пр.“ вероятно означава „нуждае се от преработка“. Тя размества планината от папки и след кратко ровене намира следващия вариант. В него пише:

Ножът изчезва. Пауза. От лявата страна на кадъра се появява кремав хартиен плик. Някаква ръка вдига плащаницата и леко я изтръсква. От плата падат миниатюрни влакна и кафеникави прашинки. Ръката запечатва плика.

Мици се пита защо Тамара е променила текста. Какво не е било наред в първоначалния вариант? Тя сравнява двата сценария. Единствената видима промяна е премахването на изречението „като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци“. Мици се залюлява на стола, сякаш се надява, че движението ще размести някоя заседнала мисъл, блокираната ѝ интуиция. Решава да отиде при Матюс, за да поиска разрешение да изпрати Ник в Торино. Никой от двамата няма да е доволен, но няма друг начин.

Клетъчният телефон на бюрото ѝ иззвънява и тя вдига.

– Мици Фалън – представя се, като все още гледа сценария и се чуди за промените.

– Аз съм.

Тя се вцепенява.

Алфи!

Сърцето ѝ подскача. Тя дръпва телефона от ухото си и го поглежда гневно. Прекъсва, без да чуе какво говори мъжът ѝ. Струва ѝ се някак недостатъчно просто да затвори. Затова изключва телефона напълно. Знае, че трябва да говори с него. Но не сега. Не и преди да е сигурна, че е достатъчно силна за целта.