Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 28 страниц)

95

ТОРИНО

Ник бавно и внимателно оглежда цялата стая.

Знае, че е уморен и че в такова състояние човек не може да мисли адекватно, но е сигурен, че някой е влизал и е ровил в стаята. Отваря гардероба и се втренчва в ризите и в пуловера, които висят на пластмасови закачалки. Така ли ги остави, когато ги разопакова?

Струва му се, че не. Разпределени се по цялата дължина на сребристата напречна тръба. На почти равни разстояния. Спретнато и подредено. Изобщо не е в негов стил. Пулсът му се ускорява. Ник има дългогодишен навик да сбутва закачалките само от лявата страна на гардероба. Винаги го прави. Каролина закачваше нещата си отдясно и той все още оставя място там. Прави го несъзнателно. Със сигурност не е оставял дрехите си така.

Ник вдига куфара от плиткото долно отделение на гардероба и го оставя на леглото. Комбинацията на ключалката е 8634 – същата като кода на кредитната му карта. Той винаги я оставя на 7523 – с по една цифра назад от отключеното положение. Спомня си номера съвсем точно, защото в главата му завинаги се е запечатал един часовник на седмото небе (7), който показва пет (5) часа и 23 минути – часа, в който съпругата и детето му отидоха в рая.

Сега числото е друго. Ключалката показва 1870. Някой или е отварял куфара, или е въртял ключалката, опитвайки се да я отвори. Той въвежда комбинацията и вдига капака. Вътре е пълна бъркотия. Спортен екип и гуменки, които никога няма време да използва, купища чорапи и бельо, достатъчни за на цяла армия, фотоапарат с изтощени батерии и копия от всички документи по текущото разследване, които е успял да прибере.

Той сяда на леглото и вдига документите. Толкова са много, че не си спомня реда, в който са били папките. Затваря очи и се опитва да си спомни какво е гледал последно. Банковото извлечение на Роберто и Ерика Кракси. Карлота му показа последното теглене, което са направили. Той затвори папката, като остави страницата с лице нагоре.

Отваря папката. Документът е в положението, в което го е оставил. Въпреки това успокоително наблюдение, не е доволен. Може би си въобразява. Умората и стресът изострят нервите, понякога дори до степен на параноя. Сега му трябва един дълъг, дълбок сън. Сеща се за още нещо. Бързо преравя папките и намира снимките на Тамара Джейкъбс, просната мъртва на плажа. Преглежда ги и не знае дали да си отдъхне, или да се притеснява.

Те са там. Не са изчезнали. Но са в обратен ред.

Беше ги подредил както правят криминалните психолози – първо снимките от местопрестъплението, после тези на жертвата. Помни първите четири в точния им ред:

• Обща снимка на плажа и океана в посока север-юг с тялото на мястото на откриването му точно на границата на водата.

• Обща снимка на плажа в посока изток-запад.

• Обща снимка на плажа в посока запад-изток.

• Обща снимка на плажа в посока юг-север.

Те обаче не са подредени така. В обратен ред са. Той никога не би го направил. Може да е небрежен към дрехите и домакинските съдове вкъщи, но не и в работата си, никога в професионалния живот. Някой е разглеждал снимките. Но кой? Карабинерите? Няма логика да го правят. Ако бяха поискали, той щеше да им ги покаже. Допреди няколко часа, преди срещата с Гория и разговора с Ерика Кракси, беше готов да им покаже всичко.

Ако не са били карабинерите, кой? Убиецът на Тамара? Ник поглежда снимките от местопрестъплението. Възможно ли е мъжът, който я е измъчвал и убил, да ги е държал? Да се е възхищавал на добре свършената си работа тук, в тази стаята? Ник се оглежда и вижда бележник за похвали и оплаквания и няколко пощенски плика с емблемата на хотела. Пъхва снимките в един от пликовете и го запечатва. Няма голяма вероятност убиецът да е оставил отпечатъци, но Ник знае, че всеки престъпник понякога допуска грешки. Знае и нещо друго.

Ако човекът, който отвлече Роберто Кракси под носа на Гория и хората му, е бил тук, значи има работа с много опасен противник.

96

ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

Барни, дежурният програмист, приключва с прегледа на компютъра и поглежда Ейми с изражение, което подсказва, че смяната му вече изтича и тя е напълно прецакана.

– Съжалявам, не мога да го поправя. – Очилатият двайсет и осем годишен младеж връща един кичур от дългата си до раменете черна коса зад яката на синята си дънкова риза. – Ще се наложи да вземем компютъра и да му направим диагностика.

Това никак не ѝ харесва. Компютърният отдел е истинска морга. Малко машини се връщат живи от там.

– Ами моите файлове? Пазите резервни копия на главния сървър, нали?

– Да. Но вероятно ще загубите това, върху което сте работили днес. Последното резервно копие е направено снощи около полунощ.

– Дявол да го вземе!

– Така е. Открай време повтарям на началника, че всеки трябва да има преносим резервен диск. Само така може да се постигне пълна сигурност.

– Добре, колко ще ви трябва? За колко време мислите, че ще го оправите?

Той поглежда часовника си.

– Моята смяна изтече преди час. Опасявам се, че ще могат да погледнат компютъра ви чак в понеделник.

– Понеделник! Това е след цяла вечност!

– Съжалявам. И на нас ни отрязаха добавките за извънреден труд, както на всеки друг. – Младежът поглежда машината, сякаш току-що му е проговорила. – Чакайте. Нека да погледна още нещо.

Настанява се на стола ѝ, натиска няколко клавиша и на екрана излизат неща, които Ейми дори не е подозирала, че съществуват в компютъра. Привилегирован достъп за администратора. Нещо като дисекция на най-скритите и най-съкровени части на машината.

– Леле! Не мога да повярвам.

– Ще го оправите ли? – обнадеждено пита Ейми и се навежда към екрана.

– Абсурд. – Той се обляга назад и скръства ръце, втренчен в редиците от символи с очевидно възхищение. – Зомбиран е.

– Какво?

– Изглежда, че някой хитър хакер е проникнал през защитата, изтеглил е всичко от компютъра ви и го използва дистанционно за свои цели. – Барни се пресяга и издърпва кабела. – Трябва да се постави под карантина и да се почисти. Незабавно.

Новината кара Ейми да се почувства като изнасилена.

– Нашият човек сигурно вече е разбрал, че се опитваме да го разкрием. – Барни звучи като хлапе, което си играе на стражари и апаши. – Сигурно е вкарал в системата ви и червеи и троянски коне. Те са унищожили по-голямата част от програмите и вероятно пренасят заразата на други места. – Той вдига компютъра от бюрото. – Приберете се вкъщи, доктор Чан. Ще видите това бебче отново в понеделник, ако изобщо го видите. Ще ви поръчаме нов компютър.

97

ЛОС АНДЖЕЛИС

„Бел-ла-пица“ е нов ресторант съвсем близо до къщата на Мици. Поредната зле скалъпена игра на думи с инициалите на града – Л. А., и италианската дума bella, „хубава“.

Мици и момичетата са тук по няколко причини. Първо, вкъщи няма нищо за ядене. Второ, не са идвали тук преди – с други думи, не са идвали с Алфи. И трето, което е най-важното, до края на месеца предлагат петдесет процента намаление на цените и безплатна чаша вино към всяка поръчка.

Хилавата като върлина чернокоса сервитьорка стои отстрани и записва поръчката:

– Две диетични коли и чаша кианти. Едно чесново хлебче. Една супа минестроне. Едни панирани гъби. За основно една среднотънка „Нептун“ без аншоа. Една голяма дебела „Пеперони“ с яйце. И... – Мици поглежда менюто, за да реши какво да вземе за себе си. – ... една малка лазаня с нарязана зелена салата и без пържени картофи. Това е.

Докато момичето трескаво драска в бележника си, тя си дава сметка, че започва да възприема маниерите на Тайлър Картър. Без излишни любезности, само фактите.

– Благодаря – добавя бързо след отдалечаващата се сервитьорка. – Благодаря за помощта.

Когато имаш да съобщаваш лоша новина, най-добре да го направиш в самото начало и бързо. Веднага щом Джейд и Амбър получават напитките си, Мици им я казва:

– Днес гледаха делото срещу баща ви. Пратиха го в затвора. За трийсет дни.

Тя отново се наругава мислено. Пак прозвуча като Картър.

Амбър изпуска сламката от устата си:

– Татко е в затвора?

– Сега ли? Вече? – Джейд звучи по-скоро подразнена, отколкото разстроена.

Мици хваща и двете за ръцете и отговаря:

– Да. Излежава присъдата си от днес следобед.

Джейд дръпва ръката си и възкликва:

– О, не! Горкият татко.

Горкият татко? Мици прехапва езика си, за да не каже нещо неподходящо.

Амбър мълчи. Не помръдва. Не докосва кока-колата си. Просто се вглъбява в мислите си, несъмнено мъчителни и объркващи.

– И за какво е всичко това? – Джейд разперва ръце и лицето ѝ почервенява от гняв. – Да празнуваме ли си ни довела?

– Не. – Гласът на Мици е твърд, но спокоен. – Доведох ви, за да бъда с вас. За да ви покажа, че животът продължава.

– Не и за татко. – Джейд се изправя и хвърля салфетката си върху масата. – Аз няма да участвам в това. Няма да седя тук, в този ресторант, докато баща ми е в затвора и сигурно няма какво да яде.

Мици се изправя срещу нея.

– Напротив. Сядай веднага.

Разговорите на съседните маси стихват.

Джейд поглежда предизвикателно майка си:

– Тръгвам си. Отивам си вкъщи и ти няма да ме спреш.

– Никъде няма да ходиш. Сядай! – заповядва Мици с нетърпящ възражения тон.

– И какво ще направиш? Ще ме набиеш ли? Или ще извикаш приятелите си полицаи? Ще ги накараш да ме вкарат в затвора като татко?

Мици мобилизира цялата си воля да не удари плесница на дъщеря си, да я разтърси и да ѝ каже да се държи като голямо момиче – да види всички страни на проблема и да разбере, че и на нея не ѝ е лесно.

– Хайде! – Джейд се изпречва пред нея. – Знам, че искаш да ме удариш. – Подава лицето си. – Направи го, ако така ще се почувстваш по-добре.

Между масите се приближава дребен мъж на средна възраст. Зад него идва хилавата сервитьорка.

– Съжалявам, но ще ви помоля да напуснете – казва мъжът, като поглежда плахо Мици; после махва с две ръце към вратата, сякаш се опитва да прогони някакво мръсно животно. – Вървете си, ако обичате. Веднага.

Тя не се опитва да спори. Взема палтата и тръгва. Всъщност човекът ѝ прави услуга. Сложи край на скандала. Въпреки че ги изхвърлиха на улицата, трите пак са заедно.

98

ТОРИНО

Ник изгасва лампата и наднича зад завесата на прозореца към мократа празна улица. Набира номера на Гория.

– В стаята ми е ровено.

– Какво?

– Някой е тършувал в стаята ми. Не са взели нищо, но са гледали документите от разследването, снимките.

– Сигурен ли сте?

– Сто процента.

– Още съм долу. Платете сметката и веднага се махайте. Можете да преспите у нас. Утре така или иначе ще тръгваме рано.

Ник пуска завесата и започва да събира вещите си.

– Добра идея. След малко слизам.

След около десет минути е прибрал всичко и слиза на рецепцията. Докато плаща сметката, му хрумва да попита кой е влизал в стаята и е пипал нещата му, но се отказва. Като гледа полузаспалия нощен служител, едва ли ще получи смислен отговор.

Ник излиза в студения, влажен мрак и като се оглежда за хора, които биха могли да го следят, тръгва по улицата, завива зад ъгъла и се насочва към фиата на Гория. Доколкото може да прецени, никой не го видя да излиза от хотела.

– Имам чувството, че тази нощ никога няма да свърши – измърморва италианецът, докато пали колата и потегля.

– Напоследък имам доста такива. Отново благодаря за помощта.

– Няма защо.

– Вижте, трябва да се обадя на началничката си. Нещо против?

– Не, разбира се.

Ник набира номера. Изчаква, докато започне да звъни.

– Да.

Резкият ѝ тон го изненадва. Сякаш говори друг човек, сякаш е сбъркал номера.

– Мици, Ник се обажда.

– Здравей, Ник. Сварваш ме в лош момент.

Той вече се е досетил за това от гласа ѝ. Освен това се чува, че тя пътува нанякъде с колата – има шум от улично движение, едното момиче ѝ крещи нещо, другото плаче.

– Извинявай, Миц, едва те чувам. Обади ми се, когато можеш. Тук се случиха странни неща и искам да те информирам.

– Тук се случват още по-странни – казва тя, като повишава глас. – Ще ти се обадя, когато имам възможност.

Връзката прекъсва. Ник прибира телефона и измърморва:

– Изглежда, че и шефката ми е имала труден ден.

– Всички имаме трудни дни от време на време – казва Гория, като рязко завърта волана, за да избегне една дупка. – Но понякога трудните дни оставят хубави спомени. За мен най-щастливото време в брака ми беше, когато живеехме трудно и нямахме нищо. С жена ми ядяхме само супа и лягахме да се топлим и да се любим в кревата. – Обръща се и се усмихва на Ник. – Женен ли сте? Нали разбирате какво искам да кажа?

– Да. Разбирам.

Гория усеща, че спътникът му иска да сменят темата, и добавя:

– Утре пак трябва да се срещнете с карабинерите. Не бива да отивате.

– Прав сте. Тяхното маце ще отиде в хотела в девет.

– Трябва да измислите някакво оправдание и да ѝ се обадите. Да ги отклоните от следата.

– Мога да кажа, че съм се напил някъде и ще се прибера по-късно следобеда. Какво мислите?

Гория се усмихва:

– Ще свърши работа. Ще си помислят, че сте си намерили другар по чашка.

– Това си е самата истина.

Частният детектив размахва строго пръст като учител:

– А, не. Аз не съм такъв приятел. – Поглежда часовника си. – И дори за мен е малко късно да ви намеря подобен.

– Не е необходимо. В последно време моята компания ми стига.

Преминават през града на северозапад и стигат до тихото градче Венария Реале. Гория живее в малка нова къща, скрита зад висока метална ограда с желязна порта. Той натиска копчето на дистанционното. Портата се отваря и зад нея се открива входа на дълъг гараж.

Ник инстинктивно поглежда назад, докато влизат. Вижда преминаващи фарове, но не изглежда някой да ги следи.

– Тук сме в безопасност. Можете да сте спокоен. – Гория изгася фаровете и слиза. – Имам камери и алармена система навсякъде около къщата, необходима мярка при моята професия. – Отива при една метална кутия върху бетонната стена и натиска няколко копчета. – Активирах я. Нищо не може да премине, без да я задейства.

– Като заговорихме за безопасност, имате ли някакво оръжие, което можете да ми дадете? – пита Ник, след като влизат в хладната тъмна кухня.

– Разбира се. – Неоновата лампа светва. Италианецът отваря голям стоманен хладилник, бръква в чекмеджето и се изправя, държейки бутилка в едната ръка и пистолет в другата. – Бира и „Берета“, как ви се вижда обслужването?

– Идеално.

Телефонът на Ник иззвънява в джоба му.

Гория оставя пистолета и бутилката „Перони“ върху кухненския плот и отива да вземе бира и за себе си.

На дисплея е изписано името на Мици.

– Ало.

– Здравей, Ник. Извинявай за одеве. Колко е часът при вас?

Той поглежда часовника си.

– Четири сутринта.

– Леле, съжалявам. Късно ли ти се обаждам?

– Вече не знам кое е късно. – Той се засмива уморено, докато вдига бутилката. – Сега ще пия една бира и се трупясвам.

Мици замълчава за момент, после казва с променен глас:

– Алфи пак ме би и този път го тикнах зад решетките.

– Какво?

– Нахвърли се върху мен и се опита да ми покаже кой командва. Нещата загрубяха.

– Добре ли си? Направи ли ти нещо този мръсник?

Гневът в гласа му я трогва.

– Нищо сериозно, не и физически.

– Ами момичетата?

– Много са разстроени.

Ник оставя бутилката и започва да крачи неспокойно.

– Слушай, майната му на това скапано разследване. Ако имаш нужда от мен, вземам първия самолет за Ел Ей.

Тя се засмива:

– Няма начин, каубой. Първо си свърши работата.

– Сериозно...

– Не, добре съм. Освен това Ейми се грижи за мен.

– Хубаво.

– И пита за теб.

– О, не се съмнявам.

– Не се шегувам. Мисля, че си пада по теб.

– Аз не си падам по нея. Вече говорихме за това. Кажи какво стана с Алфи.

– Осъдиха го. Трийсет дни в пандиза.

– И после какво?

– Не мисля да си го вземам обратно, ако това имаш предвид.

– Точно това имам предвид.

– Извадих си поука.

– Радвам се да го чуя. Ако мога да ти помогна по някакъв начин, само кажи.

– Благодаря. Ще ти кажа. В момента най-много ще ми помогнеш, ако разнищиш този проклет случай.

– Дано да се справя. Току-що се изнесох от хотела. Някой е преровил стаята ми, докато търсех Кракси.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно. Дейв Рокман от ФБР ме свърза с един частен детектив, който ми помогна. Добър човек на име Фабио Гория.

– Казах ти, че нямаме излишни пари, Ник.

– Нищо няма да плащаме. Правят ни услуга. Рокман ми беше задължен за едно нещо. Всъщност за няколко неща.

– Добре. А какво става с Кракси?

– Намерихме го и после го изгубихме. Дълга история. Накратко, мисля да отсвиря карабинерите.

– Няма проблем. Хайде да затварям, да те оставя да поспиш.

– Ще ти се обадя утре... тоест по-късно днес.

– Чудесно. Ще поддържаме връзка.

– Ей, Миц?

– Да?

– Радвам се, че разкара оня тъпак. Ти си страхотен полицай, страхотна майка и страхотна жена. Надявам се това да е първата стъпка към страхотния живот, който ти и момичетата заслужавате.

– Благодаря ти.

Тя затваря бързо. Не иска да показва емоциите си.

99

ТОРИНО

Във влажния вонящ мрак Роберто Кракси благодари на Господ за малките радости.

Той е жив. А знае, че много лесно можеше да е мъртъв. Опипва врата си. Болката в трахеята е силна. Толкова силна, че в момента заглушава болката от другите наранявания получени при пленяването му. След като адреналинът в кръвта му се изчерпи, всички тези места мъчително ще му напомнят за себе си.

Той бавно опипва останалата част от тялото си. Ръцете и краката не са вързани и устата му не е запушена. Похитителите явно го държат на уединено място, където са сигурни, че никой няма да чуе виковете му. Някъде извън града.

Кракси потърква китките си. Чувства неравностите от врязването на въжета в кожата. Опипва глезените си и там също открива такива следи. Похитителят е бил подготвен да го върже. Ако е бил сам, значи е достатъчно силен, за да го пренесе до колата и после дотук. Това е обезпокоителна мисъл. Не би искал да има толкова силен враг.

Той опипва лицето около устата си. Има нещо лепкаво. Остатъци от тиксо. Значи устата му е била запушена. Още един признак, че похитителят му е професионалист и е бил подготвен за всяка ситуация.

Решава да провери обстановката. Помещението, в което е затворен. Мракът е непрогледен, няма нито искрица светлина. И е студено. Той опипва пода, на който седи. Твърд и гладък. Полиран камък, не пръст. Роберто е достатъчно предпазлив, за да не прави опити да се изправи рязко – може да се удари в невидима преграда и пак да изгуби съзнание.

Вдига ръце над главата си. Или поне се опитва. В седнало положение има около педя празно пространство отгоре. Напипва тавана. Той е със същата структура като пода – студен и гладък. Каменен. Сърцето му затуптява по-силно. Кракси разперва ръцете си настрани. Там също няма много място. Може би по около педя от двете страни. Стените също са каменни.

Роберто предпазливо ляга и се изтяга с цял ръст. Малко под метър и осемдесет, той не докосва нищо нито с главата, нито с краката си. Протяга ръце и напипва нещо – камък. Само на петнайсет сантиметра напред. Пропълзява надолу. Краката му скоро опират нещо твърдо. Пак камък. Вече му става ясно. Затворили са го в тясна, запечатана каменна камера. Или, ако използва по-разпространения термин, в саркофаг.

100

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

През деня кварталът е като врящ котел: хора с всякакъв цвят на кожата сноват насам-натам, коли едва се разминават, шумът се издига като пара над улицата. В този час обаче градът е като обезлюден, тъмен и пуст, тих и призрачен.

Точно както му харесва на Джей Джей. Той оглежда за светлини от къщите и за камери за наблюдение, докато бавно минава покрай дървените постройки по улицата на Ема. Мястото, където тя живееше. Часът е три сутринта и няма нищо, което да го смути. Няма причина да не може да върне своята царица на домашния ѝ трон. Само още веднъж да обиколи квартала и ще го направи.

Джей Джей търпеливо минава по улиците, после се връща на Западна 169-а, отваря външната порта и минава по отъпканата трева до входната врата на къщата. Спира на прага ѝ. Обръща се. За последен път се оглежда, после изважда ключовете, които е взел от чантичката ѝ. Уверен, че никой не го наблюдава, пробва няколко от тях, докато успява да отключи с един месингов с квадратна глава.

Вътре е прохладно и ухае прекрасно. Изпълнено е с ароматите на Ем. Нейните парфюми, сапуни, пудри. Лаковете ѝ за коса, праховете за пране, дрехите. Той застава в мрака и ги вдишва жадно. Като че ли тя е тук, при него. Къщата е малка: само две стаи на долния етаж – дневна и тясна кухня с кът за хранене. Горе има сносна спалня, много по-малка необзаведена втора стая и миниатюрна баня с умивалник, който не е добре закрепен за стената. Той взема четката ѝ за зъби от пукнатата стъклена полица и прокарва пръст по износените ѝ косми. Затваря очи и я поднася към устата си, поглажда с нея устните и езика си. Вкусът ѝ го кара да настръхне.

Джей Джей постоява по малко във всяка стая. Взема грижливо изгладените ѝ сгънати дрехи от паянтовата ракла и ги помирисва. Отваря малкия гардероб и прегръща единствените ѝ две рокли: една къса и черна, другата – дълга, широка и пъстра като на хипи.

Ляга върху неоправеното ѝ легло, притиска лице върху отпечатъка от главата ѝ върху възглавницата, останал от последния ѝ сън тук. Иска му се да бе дошъл по-рано, да бе прекарал повече време сред вещите ѝ, да я бе опознал по-добре. Колкото и болезнено да е това, той се отърсва от емоционалните спомени и отново излиза от къщата, заобикаля и отива до паркираната на една задна улица кола.

Качва се, потегля бавно и изгасва фаровете на петдесет метра преди къщата на Ем. На десет метра преди нея изключва двигателя и оставя стария автомобил да измине остатъка от разстоянието по инерция. Заобиколен от мрака, Джей Джей седи търпеливо на шофьорското място и наблюдава улицата, оглежда къщите наоколо. След пет минути смъква стъклото и се ослушва за приближаващи коли или хора.

Нищо. Това е най-мъртвият час на нощта.

Джей Джей пристъпва към действие. Бързо. Умно. Уверено. Отваря шофьорската врата, после – задната. Хваща Ем под мишниците и я вдига от седалката.

– Извинявай – прошепва, когато краката ѝ се провлачват по асфалта.

Тръгва заднешком и я довлича до вратата, която е оставил отворена, вкарва я в къщата.

Оставя я в антрето и спокойно се връща до колата си и затваря вратите.

Знае, че няма време за губене, не може да остане още с нея, колкото и да му се иска. Отива пак в къщата, затваря входната врата след себе си и кляка, за да подхване по-здраво своята любима. Вонята на разложено месо е ужасна, но няма значение. Той я вдига с две ръце като младоженец, който внася булката си през прага.

Олюлява се, докато изкачва стълбите, и отново ѝ се извинява, когато краката ѝ се удрят в стената. Под лунната светлина, проникваща от прозореца, той я полага върху леглото. Сякаш Бог осветява пътя му, за да му позволи да се прости със своята любима. Навежда се над бледото ѝ лице и я целува по устните. След това я покрива. Подпъхва долния чаршаф под нея. Притиска го плътно около тялото ѝ. Увива я хубаво.

– Лека нощ, царице моя – прошепва от прага. – Ще се видим в отвъдния свят.