Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 28 страниц)

Сам Крайстър
ТАЙНАТА НА ТОРИНСКАТА ПЛАЩАНИЦА

На Дона и Бил за безценните ви дарове –

време и разбиране

Тухла по тухла поклонниците разграждат многовековното светилище. Те знаят, че освобождават безмилостна и убийствена сила – сила, която може да спаси всичко свещено за тях, или да го унищожи завинаги.

ПЪРВА ЧАСТ

Йосиф, като взе тялото, обви го с чиста плащаница, и го положи в своя нов гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък на гробната врата, отиде си.

Матей 27:59-60

1.

СРЯДА ВЕЧЕР

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Много са причините той да убива. Много са причините да се кани да убие отново точно в този момент.

То е необходимост. Неутолима жажда. Копнеж, глождещ импулс. Като секса. Когато не го прави, мисли за това. Фантазира. Планира. Упражнява се. Убиването за него е необходимост, неизбежна като дишането. Но е по-приятно. Запомнящо се. Това убийство ще бъде лесно. Съвършено. Най-доброто досега. Неубитите винаги са. Така ги нарича той. Не „живите“. Не „следващата жертва“.

Неубитите.

Спокоен квартал. Жена, живееща сама. И дори не подозираше, докато работеше в спретнатото задно дворче, че той е проникнал в живота и дома ѝ. Лежи и чака от няколко часа, незабележим като куче в любимо скривалище; наострил уши, следи шумовете из къщата; лукавият му ум си представя всяко нейно движение.

Тихо подрънкване – тя разчиства след самотната си вечеря.

Леко туп – затваря миялната машина.

Трак, дзън, бръм – затваря микровълновата и тя се включва, вентилаторът поработва няколко секунди. Може би е извадила претопления полуфабрикат, преди да е изтекло времето, защото е умирала от глад след работния ден.

Туп, туп. Пълни чашата си с лед от камерата на високия хладилник до кухненската врата. Чаша вода, която ще изпие в леглото.

Щрак, щрак, щрак. Гаси лампите. Затваря вратите.

Цап, цап. Цап, цап. Стъпки. Приближава се. Качва се по стълбите. Стъпва тежко. Уморена е. Смазана след трудния ден. Копнее да си легне в голямото меко легло и да заспи. Да спи дълго.

Тихо щракване. Нощната лампа сгрява голямата спалня с мека светлина. Изскърцване на брава. Шуртене на вода. Това е добре. Взема си душ. Приятен и горещ. Топла баня, за да е чиста, когато си легне.

Свежа за смъртта.

Той чака. Брои секундите и минутите. Седемстотин и двайсет секунди. Дванайсет дълги минути. Бръмчене на сешоар. Не трябва да си ляга с мокра коса. Не е полезно. Още едно щрак. Чува се говор – от скромния плоскоекранен телевизор, закрепен на стената. Дискретен, не грозен. Някой мъж би избрал по-голям. Този подхожда на женския вкус. Музика. Филм. Новини. Сменя каналите. Търси нещо, с което да се разсее от тежкото ежедневие. „Вечерно шоу“. „Конан“. „Д-р Хаус“. Щрак. Лекото пращене на плазмения екран.

Тишина.

Едно последно щрак. Лампата.

Мрак.

Той лежи. Под леглото. Наслаждава се на заглъхващото ехо от последните шумове – като парченце нафора, топящо се върху езика. Остава само тишина. Гробовна тишина. Той чува шепота на дъха ѝ, тихи въздишки като утринен бриз. Сънят я подготвя нежно за Бог и за него. Той се измъква от скривалището си. Бавно. Грациозно. Като смъртоносен хищник от леговището си. Излиза на открито. Приближава се към плячката. Настръхнал от възбуда.

Хваща с една ръка гърлото ѝ, с другата притиска устата ѝ. Тя отваря ужасено очи. Той ѝ се усмихва и прошепва:

– Dominus tecum ( Бог с теб)

2.

ЧЕТВЪРТЪК СУТРИН

МАНХАТЪН БИЙЧ, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ноември е, но сред дюните температурата все още е над трийсет градуса. Това не е необичайно за Калифорния. Златна есен като компенсация за скапаното лято. Трийсетгодишният детектив от отдел „Убийства“ Ник Каракандес закрива сивосините си очи с ръка срещу слънцето и се вглежда в искрящите диамантени вълни на Тихия океан. С избелелите си дънки и черно кожено яке, едрият полицай се откроява върху пясъчната височина.

Напряга зрението си и вижда повече от всеки друг. Със сигурност повече от оваляния в пясък труп, около който се суетят съдебният лекар и криминалистите. Много повече от къпещите се, които надничат от водата.

Ник вижда бъдещето.

Един месец напред, за да сме точни. Вижда как яхтата му се отдалечава навътре в океана с издути платна, с една-две корди, влачещи се отзад във водата – вижда време, когато неща като този злощастен труп ще бъдат далечен спомен.

– Ник! Я се довлечи насам!

На света има само една жена, която си позволява да му говори така. Ник сваля ръката си и поглежда с присвити очи своята колежка и началник – лейтенант (трети ранг) Мици Фалън.

– Идвам! Имай милост.

Трийсет и деветгодишната майка на две деца е на двайсет метра пред него, вече нагазила в калифорнийските пясъци.

– Хей, дангалак – провиква се, – ще покажеш ли, че си най-бързият разследващ полицай, както съм те учила, или съм се объркала и си просто един обикновен ленивец?

Той се усмихва:

– Аз съм най-бързият разследващ полицай, госпожо началник! Какво е ленивец?

– Тропически бозайник с къс врат и дебел задник. Много е бавен и прекарва повечето време в спане.

– Завиждам му.

Мици го държи за топките още от първия му ден в отдела, вече пет години. Той тръгва послушно с нея към веещата се от вятъра найлонова лента на десетина метра от водата. Много скоро местопрестъплението ще изчезне, погълнато от негово величество прилива, този стар съучастник в много убийства.

Ник и Мици показват значките си на униформените полицаи, охраняващи района, обуват калцуни и отиват при съдебния патолог Ейми Чан – потомствена лекарка с китайски произход и мозък, по-голям от държавния дефицит.

– Здрасти, докторе – поздравява я безгрижно Мици. – Някакъв шанс дамата да е починала от естествена смърт? Довечера съм на мач.

Патоложката не ги удостоява с поглед. Добре познава Мици и Ник. Прекалено добре.

– Няма такъв шанс. Освен ако не приемем за нормално да влезеш да се къпеш облечена, след като току-що са ти извадили два зъба, изтръгнали са едното ти око и са ти прерязали гърлото.

– Леле, тоя зъболекар ще да е бил много некадърен – измърморва Ник, като се надвесва над трупа.

– Обама ще има да отговаря за много поразии – приближава се и Мици. – Не трябваше да се бърка в здравното осигуряване.

– Все пак очисти Бин Ладен. Можем да го смятаме като смекчаващо вината обстоятелство.

Ейми ги поглежда и поклаща глава с престорено неодобрение:

– Шегаджии! Нямате ли грам уважение към това, което се случва тук?

Ник я поглежда в очите. Между тях прехвърча искра. Мъничка, но все пак я има.

– Тонове уважение – отговаря той. – Просто много добре го прикриваме. Черният хумор е единственият начин да предпазим крехката си психика.

Ейми го поглежда игриво, като се опитва да изглежда строга:

– Бих го нарекла по-скоро мръсно подсъзнание.

Лейтенант Фалън минава покрай един криминалист, пресяващ пясъка, търсейки нещо, което може да е изпаднало от трупа. Заобикаля тялото, като го оглежда от различни ъгли, сякаш е произведение на съвременното изкуство, чийто смисъл все още не може да разгадае.

– Някакви лични документи?

– Не – отговаря Ейми. – Нали не очакваше, че ще имате такъв късмет?

– Трябваше да попитам. – Мици продължава да обикаля, вече по-бавно. Навежда се да разгледа крайниците на жертвата. – Имаш ли представа колко време е била във водата?

Ейми отново я поглежда:

– Стига, Мици, знаеш, че трябва да измеря телесната температура и да проверя данните за приливите. Твърде рано е, за да получиш учтив отговор.

– Само питах.

Ейми напъхва термометър през очната кухина в мозъка. Това ще ѝ покаже приблизителния час на смъртта с точност до три часа. Поглежда плискащите се вълни наблизо. След като се консултира със специалист по приливите и отливите, ще получи по-добра представа кога може да е издъхнала жертвата. Изважда ножичка, изрязва ноктите на трупа и ги прибира в пликче.

Мици все още виси над нея и тя от неудобство се опитва да ѝ каже нещо по-конкретно:

– Със сигурност е престояла няколко часа във водата, но по-малко от денонощие. За момента само това мога да кажа.

Изправя се, изтръсква се от пясъка и дава знак на двама санитари, които чакат отстрани с голям чувал от материя, която пропуска водата, но задържа твърдите частици.

– Хайде, момчета, опаковайте.

– Какъв изверг би направил такова нещо? – измърморва Ник, като оглежда разкъсаната обезобразена плът.

– Тук няма кой знае каква загадка – отбелязва Ейми, като сваля лилавите си гумени ръкавици и затваря металното куфарче. – Някой от особено опасните изверги, нали се сещаш – от типа, който го е правил и преди и няма да спре дотук.

3.

ПО ОБЕД

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Закусвалнята в мола е отворена за всеки. Клиенти на магазините и служители от близките учреждения се блъскат като говеда на корито за водопой. Стресирани сервитьори крещят поръчки в задушното помещение и блъскат по номерираните копчета на касовите апарати.

Младеж на около двайсет и пет, с маслинов тен, тъмна коса и още по-тъмни очи търпеливо чака в суматохата. Остров на спокойствието сред буйната река на нечовешката грубост. Безучастно изчаква реда си, взема купичка японска супа мисо, кутия суши и кафе, плаща. С тази диета поддържа тялото си хилаво – стройно, ако предпочитате това по-любезно описание – твърде дребно и слабо за жените, предпочитащи яки, широкоплещести мъжаги. Затова във фабриката, в която работи, го наричат „Чироза“.

– Дайте да ви помогна.

Той бързо премества няколко стола и маси, за да разчисти пътя на възрастен мъж и жена му, в инвалидна количка, всред човешката джунгла до подходящо място, където да оставят подносите си.

– Много сте внимателен – кимва за благодарност старецът, след като сяда.

– Няма проблем, за мен е удоволствие.

Младежът взема таблата си и сяда на маса, няколко метра по-встрани. Усмихва се на възрастната двойка, докато сипва соев сос в лютата паста уасаби, разбърква с клечките и потапя в сместа парченце риба тон. Отново насочва вниманието си към потока от хора наоколо. Те го очароват. Всички до един. Дори малчуганите са му интересни. Малки човешки същества, неподозиращи какво им готви бъдещето или каква роля ще изиграят в живота на стотици хора.

Една учителка води върволица чуждестранни ученици – китайчета, доколкото той може да прецени – в колона по две; малки херувимчета, хванати за ръце. Носят еднакви оранжеви престилки и шапчици; приличат на кукли, току-що излезли от поточната линия. Младежът си спомня, че някъде бе видял един плакат, според който в Китай има толкова хора, изучаващи английски, колкото са хората в самата Англия. Светът се променя, той – също.

Погледът му спира върху официално облечена блондинка в зряла възраст, която трескаво се опитва да намери звънящия си телефон в черна кожена чантичка. Пантера, минала най-добрите си години. Елегантното облекло и добрата диета не могат да скрият пораженията от възрастта и калифорнийския климат върху косата и кожата ѝ. Тя бързо открива айфона си, но не изглежда доволна. Явно обаждането не е от съпруг или любовник. По-скоро е отчаян зов от някой колега – вик за помощ от службата, откъдето току-що е излязла.

Младежът ѝ се усмихва, когато минава покрай него. Вижда нещо познато в очите ѝ. След малко се досеща какво и щраква с пръсти. Жената му напомня на онази от снощи.

Онази, която уби.

4.

Катафалката на патолозите – бял микробус додж с тъмни стъкла – безшумно оставя коловози в чистия пясък, докато се отдалечава с печалния си товар. Тълпи любопитни плажуващи се връщат като зомбита към кърпите и шезлонгите си, сякаш нищо не се е случило. Животът продължава – дори след смъртта.

Ник Каракандес излиза от оградения с найлонова лента район на местопрестъплението и тръгва като въжеиграч по тънката граница между сушата и океана – линията, където тъмната вода среща белия пясък, после тайнствено изчезва в пяната на оттеглящата се вълна. От североизток вятърът се усилва и Ник се заглежда към искрящия хоризонт.

Съвсем скоро вече няма да разследва убийства.

Всъщност скоро изобщо няма да работи в полицията. Предизвестието му тече. Високият мускулест мъж е взел решението преди години, след нещастието, за което не говори никога – трагедия, която би накарала дори най-отдадения полицай да напусне. Оттогава изчаква, живее по инерция, събира пари; междувременно изкара капитански лиценз и довърши ремонта на едномачтовия си платноход. Точно след трийсет дни ще отплава към залеза и ще започне съвсем нов живот.

Мици поглежда към изчезващата във водата найлонова лента и униформените, които току-що е инструктирала да започнат да разпитват зяпащите зомбита.

– Според теб как Господин Изверг я е докарал до тук? Не видяхме следи от гуми, а пясъкът е мек като моя корем.

Ник посочва на изток към една черна ивица, която преминава през плажа от главното шосе до ниска постройка, разположена малко навътре в океана.

– Онова е Аквариумът. Предполагам, че е прекарал колата максимално навътре по кея, после е отворил багажника и е изхвърлил трупа.

– Мога да си го представя. Жената не тежи повече от четиридесет килограма, не е било трудно да я вдигне.

Мици поглежда към края на кея, водещ до океаноложката лаборатория и аквариума – голяма атракция за местните богаташи и децата им. Не и за нейните. Близначките са алергични към всичко, свързано с наука. Предпочитат да ритат топка, да играят видеоигри или да се заяждат със съседските момчета.

Двамата с Ник тръгват към кея и в съзнанието на Мици отново изниква образът на мъртвата жена. Здравословна диета, добре поддържана коса, хубава кожа. Вероятно е живяла добре – до момента, когато дяволът е стигнал до името ѝ в списъка си.

– Направи ли ти впечатление, че нашата неидентифицирана жертва все още бе с бижутата си? – Мици завърта малката венчална халка, която носи вече близо две десетилетия, и я показва на Ник. – Имаше камък, толкова голям, че бойскаутите могат да се обучават на скално катерене върху него.

– Със сигурност не е грабеж. Съдейки по жестокостта на другите рани, престъпникът не би се поколебал да отреже пръста, ако е искал пръстена.

– Каква е причината тогава? Провален опит за отвличане?

– Може би, но в такъв случай трябваше да има искане за откуп. Дори ако съпругът – ако приемем, че има такъв – се е страхувал да ни се обади.

Мици пак се замисля за трупа.

– Да, няма логика. Похитителите убиват жертвите си, след като преговорите за откуп приключат, не преди това. Дотогава близките са се притеснили до смърт и са дотърчали при нас. Ако е имало отвличане, трябваше вече да знаем.

Тя се обръща и пак поглежда към местопрестъплението.

– Видя ли какво е направил със зъбите и очите ѝ? Искал е да я обезобрази.

– Да, със сигурност не го е извършила феята на зъбките.

– Съгласна съм, но и престъпниците имат морални принципи. Дори уличните бандити в Комптън не правят такива неща, а те са най-жалките отрепки в бранша.

Докато се изкачват по пясъчния насип към кея, на Ник му хрумва, че убийството напомня дело на професионалист – макар и луд.

– Последното подобно нещо, което съм виждал, беше от италианците в долината – споделя той. – Бяха разфасовали един от своите, след като ги предал. Отмъщение. Чисто и просто.

Мици се намръщва:

– Мислиш, че е била свързана с организираната престъпност?

– Възможно е. Представи си за момент, че е жена на някой мафиот и той я е спипал в изневяра. – Ник хваща Мици за ръката и ѝ помага да се изкачи. – Първо, тя отказва да назове виновника, после се пречупва и се оказва, че любовникът е братът или най-добрият приятел на съпруга рогоносец. Бум! – Ник плясва с ръце. – Кръстникът се отдава на емоциите. Решава, че единственото решение е да прати някого да я обезобрази и очисти.

– Много извратено въображение имаш.

– Ти си ме учила.

Ник поглежда зад нея към широкия кей, водещ до покритата с червени керемиди ъглеста сграда в края. От двете страни, точно над водата, преминава четирирелсов метален парапет. Последната метална пречка достига до гърдите на Каракандес. Беше прав. Ако отиде с кола до там, човек лесно би могъл да прехвърли труп през парапета.

Мици кляка.

– Има много следи от гуми. – Посочва участъка пред себе си. – И добър слой пясък, който е запечатал следи от всичко, което е минавало оттук наскоро.

– Ако дойдеш нощем, няма да ти направи впечатление. Ще изпратя униформени да отцепят района, и криминалистите да вземат отпечатъци.

Ник вдига телефона си и сяда на парапета, докато говори.

Мици изважда малкия фотоапарат, който винаги носи, и прави няколко снимки. Понякога техниците пристигат твърде късно и някои улики вече са изчезнали. По-добре сама да вземе мерки, за да не съжалява после.

Десет минути по-късно се появяват дебел червендалест полицай с мокра от пот униформа и млад криминален фотограф. Докато Мици ги инструктира, Ник се отдалечава на няколко метра и се заглежда във вълните, разбиващи се в основата на кея. Бълбукащата пяна образува различни картини. Абстрактни сцени, отворени за интерпретация. Някой може да види препускащи коне, викинги или морски богове.

Ник вижда съпругата и невръстния син, които изгуби.

Лежат в море от собствената си кръв. С очи, белнати като развалени стриди.

И всеки път, когато ги види – когато неочакваната им поява сломи сърцето му – той не прави нищо, за да прогони образите им, нищо, за да отклони чувството на вина.

Каролина го бе помолила да излезе за малко с количката. Макс плачеше и кратка разходка из квартала щеше да го успокои. Ник обаче говореше по телефона – спешно обаждане от службата в почивния му ден. На Каролина ѝ беше писнало да чака и накрая бе излязла без него. Отбила се в кварталния магазин. Ако Ник беше там, щеше да е различно. Щеше да овладее ситуацията – наркоман, опитващ се да ограби касата, нервен и уплашен, жива бомба със закъснител, готова да избухне. Малоумният собственик се направил на мъж и грабнал пистолета, закрепен с тиксо под щанда; клиентите изпаднали в паника и се разбягали с писъци.

Било истинско клане. След като видял оръжието в ръцете на продавача, наркоманът избил всички. Бил като хипнотизиран. Полицаите го заварили да стои като вцепенен сред труповете. Моментната лудост на една отрепка бе погубила десетина порядъчни граждани и бе почернила живота на близките им.

– Ако убиецът е изхвърлил трупа оттук, сигурно не е местен – отбелязва Мици.

– Какво? – мислите на Ник все още са там – в събитията отпреди три години

– Океанът. – Тя посочва над парапета, за да привлече вниманието му. – Тук е прекалено плитко. Вероятно престъпникът си е мислил, че е по-дълбоко. Мислел е, че като я изхвърли тук, трупът ще изчезне завинаги.

– Може да е имало прилив. – Мозъкът на Ник най-после заработва в една и съща часова зона с тялото. – Или пък не го е интересувало. Може би е искал да се отърве от трупа само колкото да се измъкне от града.

– Добър си – казва тя с усмивка, разкриваща защо преди десет години всички полицаи в участъка все търсеха повод да се навъртат около бюрото ѝ. – Ще ми липсваш, когато отидеш да хващаш омари за „Смъртоносен улов“¹.

Ник се засмива:

– По „Дискавъри“ не дават ли други предавания освен тази глупост?

– Другите не са интересни.

Двамата тръгват един след друг по самия ръб на кея, покрай парапета, за да не тъпчат отпечатъците от гуми. Ник закрива очите си с ръка и бавно оглежда аквариума и океаноложката лаборатория. Накрая забелязва каквото търси.

– Камери за наблюдение на приливите. – Посочва две малки камери, монтирани на високи стълбове. – Предават кадри онлайн.

– Убий ме, ако животът ми стане толкова скучен, че да реша да ги гледам.

– За всеки има по нещо, Миц. – Ник посочва друг стълб, на който е монтирана охранителна камера. – Тази е повече по твой вкус. – Прави знак с ръка като водещ на телевизионен магазин, рекламиращ купчина боклуци, които можете да купите само ако позвъните в следващите десет минути. – Специален канал за красиви и талантливи полицайки от Лос Анджелис с участието – да се надяваме – на убиеца на Дамата с големия пръстен.

¹ Американска риалити програма за лова на кралски краб (голям кралски рак) в Берингово море. Уловът му се счита за една от най-смъртоносните професии. – б. р.

5.

КЪСНО СЛЕДОБЕД

Ейми Чан облича престилка, слага си гумени ръкавици и влиза в новообзаведената морга. Помещението е бездушно подземие от неръждаема стомана, осветено от слаби зелени и сини лампи. Стоманени хладилни камери, умивалници, колички, табли и инструменти обграждат голяма маса за аутопсии по средата – с грубовати кранове и зловещи отточни дупки, последни двери за кръвта и телесните течности на покойниците. Прекалено много мрачен смъртоносен метал за вкуса на Ейми. Пълна противоположност на спретнатото моминско жилище на трийсет и две годишната патоложка, където единствената стомана са ножовете в красивата кухня с голям прозорец, гледащ към малка, добре поддържана градина.

Преминала пълен ремонт преди по-малко от седмица, моргата вече мирише на дезинфекциращи препарати. Ейми поглежда съчувствено плътта и кокалите, проснати върху масата. За нея тленните останки все още са човешко същество – отчаяна жена, разчитаща на нейната експертна помощ.

– Коя си ти? Какво можеш да ми кажеш, скъпа? Какви тайни имаш да ни разкриеш?

Дори от пръв поглед е очевидно, че жертвата е изпитала непоносима болка, преди да умре. Всички рани са нанесени преди смъртта. Устните ѝ са разцепени, липсват зъби, на мястото на лявото око зее ужасяваща дупка – смразяващо кръвта свидетелство за мъченията, на които е била подложена.

Ейми разчиства работното си място. Наглася монтирания на тавана двоен операционен прожектор и слага на главата си малка походна камера, за да заснеме в близък план всичко, което ще види и каже по време на аутопсията.

– Жертвата е добре поддържана жена на около четиридесет или петдесет. Преди смъртта е получила тежки лицеви наранявания, при които е загубила лявото си око и двата горни резеца.

Ейми се вглежда в две груби натъртвания от двете страни на лицето.

– Има следи от наскоро извършена пластична операция, все още незараснали белези от лифтинг около ушите и врата.

Ейми осъзнава, че жертвата вероятно е възлагала големи надежди на тази по-благоприятна среща със стоманеното острие, очаквала е да изглежда по-млада и по-привлекателна. В гласа ѝ прозвучава състрадание:

– Нараняванията по двете бузи не са от козметични процедури, причинени са от удари – най-вероятно с вътрешната и с обратната страна на дланта. – Ейми се навежда, за да разгледа по-добре. – От лявата страна има следи от силен удар, вероятно от юмрук. Тъканта е цепната до самата кост.

Патоложката насочва вниманието си към врата.

– Жертвата е изгубила много кръв от хоризонтален седемсантиметров прорез през сънните артерии. Тази рана е причинила смъртта. Дори да беше преживяла кръвозагубата, щеше да умре от въздушна емболия.

Прецизността на прореза прави впечатление на Ейми. Убиецът не се е колебал. Бил е уверен, безмилостен.

Ейми вдига ръцете на мъртвата, пръстите ѝ са с добре оформен маникюр. Патоложката вече е изрязала ноктите за анализ на микроследи и е взела отпечатъци от пръстите.

– Няма следи от сериозна съпротива, но по китките се виждат белези, показващи, че може би е била връзвана.

С помощта на специално тиксо Ейми прихваща от сивкавата кожа няколко нишки, за които е сигурна, че са от въже. Отдръпва се малко и оглежда цялото тяло, като отделя специално внимание на стъпалата, коленете, лактите и дланите.

– На обичайните места не се виждат драскотини и ожулвания. Няма индикации, че тялото е било влачено по каквато и да е повърхност.

После оглежда празната червена рана на очната орбита. Убиецът е използвал някакъв предмет, за да извади окото на жертвата. Какъв? Във вътрешността няма допълнителни разкъсвания, каквито биха се получили, ако е използвал метален инструмент. Изведнъж Ейми осъзнава какво се е случило. Използвал е пръстите си. Убиецът е бръкнал в очната орбита с палец и така е извадил окото. После е прекъснал свързващите го с главата мускули и нерви. Само истинско чудовище би могло да извърши нещо подобно. Патоложката прави гримаса на отвращение – рядка реакция за Ейми Чан. Болката е била непоносима. В ъгълчетата на посинелите устни на жената има следи от ожулване – знак, че виковете ѝ са били заглушени от стегната върху устата превръзка.

Ейми отново поглежда очната орбита. Онова, което е останало от тъканта, показва че убиецът просто е държал очния нерв между пръстите си и го е дърпал, докато се е скъсал. Жената е била принудена да гледа как изваждат собственото ѝ око.

Монтираният на стената телефон започва да звъни и да премигва – след малко се включва телефонният секретар. Ейми продължава огледа. Насочва вниманието си към дупките от липсващите зъби. Вероятно са били извадени преди окото. Тя отново се вглежда в устата на жертвата. Венците и небцето са натъртени. Нещо е било натъпкано в устата, за да я държи отворена, докато убиецът действа. Нещо обло. Ейми извива главата на мъртвата назад и насочва прожектора. С пинцети сваля няколко пластмасови частици от кътните зъби. Ако не греши в преценката си, убиецът е напъхал в устата на жертвата топка за голф, за да получи достъп до резците.

Ейми е виждала много гадости на тази маса, но стомахът ѝ винаги се свива, когато стане свидетел на нещо такова: на уникалния почерк на най-свирепия звяр на планетата – серийния убиец.

Убиец, надминаващ по жестокост всеки друг.

Убиец, който никога не спира.