Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 28 страниц)

22

ВТОРНИК

Мици никога не пристига на работа преди Ник. Това е тяхната уговорка. Тя кара Амбър и Джейд на училище, а той идва рано и преглежда какво ново е пристигнало през нощта. Ако има нещо важно, ѝ се обажда. В противен случай тя се появява между девет и девет и половина. За компенсация донася кафе от „Старбъкс“, а във вторник – понички или мъфини. Днес носи мъфини.

– Е, как е нощната ми птица? – пита, като поклаща хартиеното пликче с бинтованата си ръка. – Свърши ли нещо, за да заслужиш лакомството, което ти нося? Можеш да избираш между захаросан джинджифил и диетични боровинки за компания на горещото кафе.

Ник дори не я поглежда.

– Това, което съм ти подготвил, заслужава много повече от всичко, което носиш в тази торбичка. – Посочва разпечатката от записани часове и бележки от снощното гледане на записи. – Имаме следа.

– Сериозно? – Тя оставя пликчето на бюрото му и закачва сакото и чантата си на облегалката на стола. – Да не би да ти се усмихна късметът?

Той я поглежда:

– Късметът няма нищо общо. Изгледах всеки проклет кадър от записа. – Посочва застиналия образ на монитора. – Това е от малко преди два и десет. Отблясъкът е от приближаваща се кола. Гледай какво се случва сега.

Мици се втренчва в екрана като хипнотизирана от тъмния силует, който слиза от автомобила, отива отзад, изважда нещо тежко и го премята през парапета.

– Да! – тя възбудено удря по бюрото. – Пусни го пак.

– Ето.

Той пуска записа отново и сваля капачето на чашата си с кафе. Мици гледа записа за втори път.

– Някакви други кадри? Някаква представа каква е колата?

– Лексус хибрид. Четири по четири. Няколко други камери са го засекли да отива на изток към кея.

– Регистрационен номер?

– Не бъди алчна. Това са нощни кадри. Бъди доволна, че съм намерил и това.

– Жените винаги искат още – особено на моята възраст.

– С четири плюс една врати, без шибидах. Моделът е RX-450h в бяла перла.

Мици се намръщва:

– В какво?

– Цвят бяла перла. Проверих в уебсайта на производителите. Колата е в онова перлено-кремаво бяло, което трудно се различава на светлината от луминесцентните лампи. На някои от другите записи обаче се вижда ясно.

– Колко лексуса има в Ел Ей?

Ник се намръщва:

– Говорим за най-търсения луксозен хибрид в този клас. В Америка годишно се продават около сто хиляди бройки.

Тя вдига очи към тавана и възкликва:

– О, Боже, защо ни причиняваш това? Ние сме добри хора, опитваме се само да служим на ближния.

– Имай малко вяра на Стареца. Това е последният модел хибрид. От тях има много по-малко.

– Колко по-малко?

– Миналата година „Лексус“ са продали десет хиляди в страната. Оборотът спаднал драстично след земетресението и цунамитата в Азия, и разбира се, след рецесията у нас.

– О, какво облекчение – саркастично измърморва тя.

– В Ел Ей има само две хиляди, а с тази спецификация – няколкостотин. – Ник поглежда часовника си. – Помолих да ни пратят малко подкрепления.

– Чакай да позная... Сандра и Денис от „Грабежи“.

Той се усмихва:

– Проявиха желание.

– Не се съмнявам.

– Виж, с тяхна помощ до обяд ще сме проверили всички сервизи, фирми за коли под наем и застрахователи и ще сме по петите му.

На Мици ѝ хрумва друга вероятност:

– Сигурен ли си, че не е колата на жертвата? Вторият автомобил на Тамара?

– Вече проверих. Не е.

Тя отваря пликчето и му подава джинджифиловия мъфин.

– Много си задобрял. Ето, почерпи се. Заслужаваш. – Премества се на своето бюро с кафето и боровинковия мъфин. – Само да изям това нискокалорично подобие на сладкиш и тръгвам за студиото да говоря с архивиста. Ще дойдеш ли, или трябва да си тук?

– Ти върви – отговаря Ник, докато се взира в данните на монитора. – Искам да довърша следата с лексуса. По-късно ще дойда при теб. Става ли?

– Добре. Проследи този хибрид, преди да докладваме на капитана следобед, и може би ще можеш да поканиш Сандра и Денис на питие.

Той се усмихва:

– Ще се скараме, ако не престанеш.

Мици вдига ръце сякаш се предава и отваря торбичката с мъфина.

– Добре, добре, само предлагах.

23

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ

Трийсетместната прожекционна зала на ръководството е най-луксозният киносалон, който Мици Фалън е виждала. Помещението е потопено в полумрак, с такава температура, че да ти е комфортно по фланелка, и толкова съвършено конструирано от акустична гледна точка, че се чувстваш, сякаш носиш шумоизолиращи слушалки.

Асистентката Сара Кени минава грациозно по невероятно мекия син килим покрай накланящи се назад кожени кресла. Мици погалва облегалките им, докато върви след нея.

– Леле, толкова е уютно, че бих живяла тук. – Поглежда напред и спира, когато екранът се осветява. – Какво е това? Ще се прожектира ли нещо?

Сара спира и поглежда екрана. Всичко върви назад. Някой превърта записа.

– Това е откъс от „Плащаницата“ – Сара посочва зад екрана, отстрани на малкия салон. – Отзад има прожекционна стаичка. Там отиваме. Архивистът сигурно подготвя записа за вас.

Мици бързо се мушва между редовете и се настанява на едно кресло с ентусиазма на малко дете, изведено на разходка.

– Хайде да погледаме малко!

Сара я поглежда неодобрително.

– Само този откъс – примолва се Мици и се сгушва удобно в креслото. – Хайде, отпусни се.

Сара е принудена да се присъедини. Подпъхва стилната си бяла рокля под манекенските си бедра с безупречен тен и натиска едно от копчетата на креслото. Огромни вградени в стените високоговорители огласяват залата със симфония от реалистични звуци: далечен тътен, трясък от мълния и съскане от нагорещен въздух, когато слънцето като грамадно оранжево кълбо се издига в сивкавата мараня, която изпълва екрана. Камерата спира върху едно възвишение и се приближава към двама центуриони, застанали на стража до скалите.

Сара намалява звука до по-приемлива сила, навежда се към Мици и обяснява:

– Спомняте ли си молбата на Йосиф от Ариматея да вземе тялото на Исус и да го погребе в семейната си гробница? Това тук е следващата сцена – при гробницата на хълма Голгота.

В залата прокънтява гласът на разказвача:

– А като се мина съботата, на първия ден от седмицата, дойдоха Мария Магдалена и другата Мария да видят гроба.

– Това е временна версия. Думите са от Матей:28 – прошепва Сара, горда от религиозните си познания.

А, ето, стана голям трус – продължава разказвачът, – защото ангел от Господа слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг. И в страха си от него стражарите трепереха, и станаха като мъртви.

Центурионите хукват да бягат и екранът се изпълва с ослепителна светлина. Камерата дава близък план на счупен римски печат, паднал на земята до огромна канара, и зеещия вход на гробницата. Сара посочва екрана с безупречния си маникюр:

– Печатът е важен, защото символизира властта на римския император. През онази епоха е имал огромно значение. Отчупването на печата от входа на гробница, в която е погребан екзекутиран престъпник, е било израз на неуважение към императора и се е наказвало със смърт.

– Моят началник има същото отношение към чашата си за кафе. Ако някой я ползва и я счупи, може направо да си върне значката и да си подава молбата за напускане.

От внезапно разразилата се непрогледна пясъчна буря изникват силуетите на две уплашени жени. Вървят притиснати една до друга. Телата и лицата им са плътно увити с траурни плащове. От високоговорителите прозвучава ангелски женски глас:

– Вие не се бойте, защото зная, че търсите разпнатия Исус. Няма Го тук, защото възкръсна.

– И на мен ми трябва такова чудо, за да накарам моя да стане от дивана – измърморва Мици, като свива рамене.

На големия екран се появява разголен красив ангел. Дългата златиста коса и белите криле закриват само толкова подробности, колкото да мине през моралната цензура. Ангелът кимва на уплашената Мария Магдалена и приятелката ѝ:

– Дойдете и вижте мястото, гдето е лежал Господ. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите

– Защо някой не прояви малко оригиналност и поне веднъж не покажат дебел ангел? – измърморва Мици, като поглежда Сара. – Или чернокож ангел, или латино? Защо ангелите винаги са голи бели красавици?

Кадърът застива на последната сцена и спестява на асистентката необходимостта да отговори. После филмът отново тръгва назад на бързи обороти и след малко екранът става черен.

– Сменят ролките – обяснява Сара. – В следващата сцена жените слизат в гробницата и установяват, че е празна. Откриват само погребалната плащаница. – Изведнъж млъква, сякаш си е дала сметка, че е издала прекалено много подробности. Изправя се. – Хайде да вървим да вземем вашите копия.

Мици неохотно се измъква от нежната прегръдка на мекото кресло и тръгва след нея.

– Какво става след това?

– Ще минем отзад, през помещенията зад екрана, и ще ви заведа при главния архивист.

– Знам. Имах предвид във филма.

– Инструктирана съм да говоря само за заснетите кадри и за готовия сценарий, от който ще получите копия.

– Какво са ви инструктирали?

Сара се забързва и отваря шумоизолиращата врата в дъното на залата. Двете влизат в коридор с тоалетна отляво и складово помещение отдясно. Напред има друга масивна врата с табелка: „Джон Кей-старши. Главен архивист“.

– Чакайте – възразява Мици.

Сара се спасява от неудобните въпроси в голямо хладно помещение, пълно с достигащи до тавана етажерки, в които са подредени кутии за филмови ролки. Посочва в дъното, където се вижда работно бюро, а зад него – дребен старец, прегърбен пред три монитора и с големи слушалки, които обхващат почти цялата му гола като църковно кубе глава. Сара прошепва:

– Това е господин Кей. Има смущения в растежа и слухът му е увреден, но иначе е много симпатичен човек.

Мици хваща младата жена за ръката точно когато последната се кани пак да се измъкне.

– Слушай какво, умнице, когато свършим тук, ще ми разкажеш всичко! Дори ако се наложи да те извлека за хилавите крака през паркинга и да те закарам в участъка.

Разтреперана, Сара едва извървява последните няколко крачки до бюрото на архивиста.

– Господин Кей... това е детектив Фалън.

– Лейтенант Фалън – натъртва Мици, като подава ръка на стареца.

Кей се ръкува с нея, но не я удостоява с внимание – изглежда или твърде срамежлив, или по-заинтересуван от това, което гледа на екрана, отколкото от полицайката.

– Остават двайсет минути, докато се прехвърли всичко – обяснява.

– Качваме ви записите на дивиди – казва Сара, сякаш се опитва да умилостиви полицайката. Бръква в голямата си чанта „Гучи“. – Подготвила съм също декларация за поверителност. Ще трябва да я подпишете. – Изважда два екземпляра от документа. – Тъй като филмът все още не е пуснат официално, трябва да гарантирате, че материалите няма да бъдат копирани, разпространявани или изгубени.

Мици взема листата и ги преглежда. Пълни са с официални клишета, вменяващи на нея и на лосанджелиската полиция отговорност за десетки възможни нарушения.

– Ще подпиша, когато копията са готови. – Поглежда мониторите на бюрото. – Това филмът ли е?

Кей кимва:

– Всички заснети сцени. Досега сме монтирали само трийсет минути – около една четвърт от целия филм. Другото са груби монтажи, събрани от монтажистите. Ще сглобят окончателната версия едва след като заснемат целия филм и режисьорът реши дали не трябва да се направят някакви промени.

На екрана се виждат кадри от съвременна Италия. Голяма улица, пълна с коли и мотопеди, надписи на италиански, магазини, елегантно облечени хора.

– Какво е това? Къде отидоха къщата на Пилат Понтийски и останалите древни неща?

Асистентката не отговаря.

– Това е Торино – обяснява Кей. – Тук се появява един от съвременните герои във филма.

Поглежда Сара, сякаш очаква разрешение да продължи. Тя неуспешно се опитва да поклати глава, без да си проличи.

– Хайде стига – сопва се Мици. – Каква е тая тайнственост?

Сара се изчервява.

– Всички сме подписали декларации за поверителност. Забранено е да разгласяваме каквото и да било свързано с филма, съдържанието му или с хората, които участват в създаването му.

– Аз съм полицай, по дяволите – вбесява се Мици. – Поверителността не се отнася за мен, особено когато разследвам смъртта на жената, която е написала проклетия ви филм!

– Моля да ни влезете в положението – намесва се архивистът. – Могат да ни уволнят.

– А пък аз мога да ви арестувам много преди да бъдете уволнени!

Изпод бюрото се чува изщракване и пиукане.

– Готово – обявява Кей, очевидно облекчен от прекъсването. – Сега ще ви дам диска.

– Декларацията, детектив Фалън – напомня Сара, като подава на Мици листовете и химикалка. – Бихте ли подписали сега?

Мици задрасква с огромен кръст юридическите глупости на всяка от страниците. На последната написва: Получих запис на някакъв филм. Ще се постарая да не го губя и няма да го показвам на лоши хора. Честно. Гневно добавя името си отдолу и бутва листовете в ръцете на Сара:

– Хайде сега да престанем да се баламосваме и да ми разкажете какво точно става тук?

24

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Говорителят на полицията Адам Жажа чака облегнат на бюрото на Ник, докато детективът приключи телефонния разговор, който води в момента. Съзнава, че не е желан. Полицаите обичат да водят разследванията си тайно, а неговата работа е да огласява пред обществото какво става. Разлика от небето до земята.

Жажа е около петдесетте и винаги е искал да бъде полицай. Единственото, което му попречи, бяха ниският ръст и съмнителното чуждестранно име. Ако получаваше по един долар за всеки път, когато се налагаше да обяснява как точно се произнася, щеше да бъде милиардер. Само на добре образованите им прави впечатление, че фамилното му име съвпада с това на прочутия безмилостен лидер на християнската милиция в Ливан. Опитва се да не привлича вниманието върху този факт.

Ник затваря телефона и поглежда укорително седналия срещу него посетител. Жажа си играе с настолен календар с ребуси.

– Какво е това, детективе? Някакво средство за развиване на мисленето?

Ник не е в настроение за празни приказки, но се опитва да се държи любезно:

– По един ребус на ден е като доза витамини за мозъка.

Говорителят прочита един от въпросите:

– Какво е общото между следните думите: грандоман, перушина, аномалия, аспирант? – Зазяпва се към другия край на залата, докато мисли. – Предавам се. Какъв е отговорът?

– Това е за интелигентни хора, Адам. Откажи се. Какво искаш от мен?

– Обадиха ми се от „Варайъти“ и „Холивуд рипортър“. Искат информация за смъртта на Тамара Джейкъбс.

– Откъде знаят, че е мъртва?

– Това са журналисти. Работата им е да знаят подобни неща.

– Ясно ми е, но как са научили? Някой им е съобщил информацията. Въпросът е кой?

– Не съм аз.

Ник се усмихва:

– Не съм казал такова нещо. Кой все пак?

– Някой от моргата, патолозите. Хората от плажа, които са видели изваждането на тялото. Нейни колеги в студиото. Да продължавам ли списъка?

Ник отмества очи от компютъра и решава да не увърта.

– Нямаме подготвено изявление. Мици е в студиото в момента. Кажи на медиите обичайното: чакаме доклада на патолога. Дотогава не можем да коментираме.

– Тези мухи не можеш да ги изпъдиш толкова лесно, детективе. В Ел Ей мъртвите филмови сценаристи се превръщат в знаменитости. – Жажа свива рамене. – Приживе холивудската преса не дава пукната пара за тях, но умрат ли, тогава вече е друго. Стават... светци. – Изрича последната дума с явна ирония. – Акулите ще ни обсадят утре.

Телефонът на Ник иззвънява.

– Тогава ще му мислим утре. Свършихме ли засега?

Жажа се изправя, канейки се да си тръгне. Ник вдига телефона.

– Каракандес.

– Ник, Тони Пийч се обажда. Имам нещо ново за гумите на колата.

Ник взема бележника си, като поглежда Жажа, който още виси пред бюрото му.

– Казвай, Тони.

– Гумите са „Максис МА-S2 Мародер“. Специализирани за труден терен и са скъпички – около сто и петдесет долара едната.

– Стават ли за лексус хибрид?

– Да. Стават за стандартните осемнайсетцолови джанти. Ако съдим по ширината и дълбочината на грайфера, изглежда, че са чисто нови. Тия бебчета не са минали повече от четири-пет хиляди километра.

– На какъв времеви период би отговаряло това обикновено?

– Средностатистическият шофьор минава двайсетина хиляди километра годишно, напоследък по-малко заради скъпия бензин. Значи тези са сложени към септември или средата на август. Може да са фабричните на автомобила или да са сменяни наскоро. Ако е кола под наем, работата е друга. Автомобилите от фирмите минават и по две хиляди километра седмично. Още нещо – пътуващите търговци рядко си слагат такива гуми, затова можеш да ги пратиш в края на списъка.

– Гений си, човече. Извиках няколко колеги от „Грабежи“ да ми помогнат за телефоните. Ще им кажа да проверят първо фирмите за коли под наем, да питат за нови хибридни лексуси или такива, които са сменяли гуми през последния месец. Длъжник съм ти.

– Няма да забравя. Купи ли вече пиенето за прощалното парти?

Ник дори не е мислил за това.

– Скоро. Чакай включване.

Пийч се засмива:

– Май за по-сигурно ще се обадя на Мици. Успех, човече.

– На теб също.

Ник поглежда Жажа, който още не си е тръгнал.

– Извинявай, детективе. – Говорителят посочва календара с ребусите. – Ще ми кажеш ли отговора? Иначе цял ден няма да имам спокойствие.

– Добре. Във всички тези думи е скрито име на някоя държава. „Грандоман“ съдържа „Оман“, „перушина“ – „Перу“, „аномалия“ – „Мали“ а „аспирант“...?

Ник поглежда другия мъж, давайки му шанс да запази поне малко достойнство.

Жажа го гледа тъпо.

Ник поклаща глава:

– Това е от твоя край, приятел. Иран. Асп-иран-т. Хайде сега, чупката.

25

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ

Сара Кени взема най-разумното си решение за този ден. Завежда Мици в едно тихо кътче на „Плъндж“, кафене на територията на студиото, и започва да разкрива мистерията около „Плащаницата“.

– Тамара държеше всичко около сценария в тайна. Дори господин Свенсон не знаеше какъв ще бъде краят.

– Как е възможно? – недоумява Мици. – Актьорите поне не трябва ли да знаят? Как ще играят, ако не си знаят ролята?

– Получиха схематичен сценарий – без подробности...

– От който аз все още не съм получила копие.

Сара се преструва, че не е чула язвителната забележка:

– Всички от екипа бяха предупредени, че краят ще бъде променен. Сценарият се пазеше в толкова голяма тайна, че едва последния ден щяха да го раздадат, и то само на определени актьори.

– Защо? За какво е тази тайнственост?

Сара се оглежда неспокойно, преди да отговори:

– Тамара поддържаше контакти с Торино в Италия, с някои учени, и те ѝ бяха съобщили определени факти за плащаницата, които досега не са излизали в публичното пространство.

– И в този филм ги разкрива?

– Маркетинговият отдел на студиото очаква филмът да стане хит благодарение на тези разкрития.

– Какви разкрития? Какви са тези „определени факти“?

– Наистина не знам. Не съм виждала никакви научни документи. Предполагам, че са свързани с автентичността на плащаницата.

– А краят на филма, който е раздаден на актьорите – какво казва той за плащаницата?

– Нищо конкретно. Цялото действие, което се развива в наши дни, разкриването на фактите – тези сцени липсват. Веднъж чух Тамара да казва на господин Свенсон, че за някои от тях ще ѝ трябват научни декори, лаборатория по криминалистика или нещо такова.

– За изследване на ДНК?

– Може би.

– Но в сценария не се споменава нищо за ДНК резултати, така ли?

– Не и във версиите, които аз съм виждала.

Мици се замисля. Най-добрият финал за един сценарист би бил най-шокиращият. Следователно новият сценарий на Джейкъбс вероятно съдържа скандална информация, способна да разтърси основите на Църквата или властта в някоя държава. В това няма нищо лошо, ако е художествена измислица. Но ако се основава на факти? Тогава би било друго. Съвсем друго.

Изведнъж вероятните мотиви за убийството на Тамара Джейкъбс започват да ѝ се изясняват.

26

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Шейсетгодишният съпруг на покойната писателка носи черен костюм, бяла риза и безупречно вързана черна вратовръзка. Косата на Дилан Джейкъбс е прошарена и елегантно подстригана и въпреки трансконтиненталното пътуване той е гладко избръснат и бодър. Любовникът му Виктор седи до него в полицейската чакалня и чете вчерашен вестник. Носи кремави дънки, лъскава фланелка „Долче и Габана“ и златисто копринено сако.

Ник отваря вратата и поглежда по-възрастния мъж:

– Господин Джейкъбс?

Вдовецът се изправя нервно.

– Да?

– Аз съм Ник Каракандес. – Полицаят подава ръка. – Моите съболезнования.

– Благодаря. – Джейкъбс стиска ръката му и махва към стоящия до него мъж. – Това е Виктор. Струва ми се, че сте говорили по телефона.

– Да. Заповядайте вътре, господа.

Те тръгват след него по стълбите и тримата влизат в мрачна стая за разпити, в която има само маса, шест стола и голям син герб на лосанджелиската полиция – с американското знаме, везните на правосъдието и мотото „Защитаваме и служим“.

Ник посочва столовете и светва лампата.

– Нещо за пиене? Кафе, безалкохолно, вода?

– Едно кафе, ако може – отговаря Дилан Джейкъбс, като сяда с гръб към стената и герба.

Виктор се настанява до него и скрива ръцете си под масата.

– За мен само вода – казва той.

Ник излиза за малко да вземе напитките. Когато се връща, затваря вратата. Дава чашите на двамата гости.

– Кога пристигнахте?

– Вчера – Дилан опира лактите си на масата и разтърква уморените си очи. – Минахме през моргата и уредихме формалностите за погребението. Казаха ни, че можем да вземем тялото на Тамара веднага.

– Така е. Патологът приключи с аутопсията.

Джейкъбс прави болезнена гримаса:

– Запазихме час за кремиране за следващата седмица...

– Аз не ходих да я видя – намесва се Виктор. – С Тамара не се погаждахме. Мисля, че не ме харесваше.

Ник не си и представя, че би могла да го харесва, но премълчава мнението си.

– Господин Джейкъбс, опитваме се да разберем защо е била убита съпругата ви. Сещате ли се за нещо, което би могло да ни помогне?

Джейкъбс го поглежда малко озадачено:

– Тя беше писателка, детективе, не мафиот или наркотърговец. Тами се движеше с добри хора, главно на наша възраст, хора на изкуството, чувствителни натури.

– Добрите хора понякога крият злоба, презрение, завист, дори омраза. Богатите, образованите и добрите професионалисти са също толкова способни на насилие, колкото бедните и неуките. Обикновено е въпрос на мотив, морал и възможност.

– Съжалявам, нямам никаква представа. Не се сещам за никаква причина, поради която някой би искал да я нарани. – Джейкъбс сякаш изведнъж се състарява. Гласът му затреперва леко. Той преглъща, опитва се да се успокои. – Лицето на Тами беше частично покрито, когато отидох да я видя. Патологът каза, че е претърпяла сериозни наранявания. Какво са ѝ направили?

Въпросът е типичен за невинен човек. Ник отговаря уклончиво:

– Още не сме съвсем наясно, господин Джейкъбс. Опитваме се да изясним нещата.

– Все пак имате някаква представа, някаква следа.

– Работим усилено по случая. Мога да ви кажа само, че не става дума за случайно убийство. Някой я е набелязал специално.

Дилан Джейкъбс свежда очи към масата, после към пода. Неволно в съзнанието му изниква образът на Тами в кухненския бокс, между черните гранитни плотове и светлокафявите дървени шкафове. Сцената е толкова истинска, че той буквално я вижда как готви любимите му лингуини със сьомга, с чашата бяло вино в ръка, и чува джаза от любимата ѝ радиостанция. Вдига глава и в очите му се виждат сълзи. Сега Виктор открито хваща ръката му върху масата.

– Благодаря – казва Джейкъбс на партньора си. Обръща се отново към Ник: – Сега съм посветил живота си на Виктор, но навремето с Тами бяхме много близки. Петнайсет години живеехме като семейство, опитвахме се да подредим живота си. Дори след като видяхме, че не се получава, останахме приятели, много добри приятели. Тя беше прекрасна, добра и любяща жена. Даже след като се разделихме, се опитваше да прояви разбиране. – Заглежда се към стената и си спомня какво му беше казала, когато ѝ съобщи, че я напуска не заради друга жена, а заради мъж. – Мисля, че знаеше за хомосексуалната ми ориентация още преди аз самият да я осъзная. Беше жена с интуиция, усещаше нещата. Сигурно затова бе толкова добра писателка. – Джейкъбс се засмива мрачно. – Разбира се, състраданието не попречи на нея и адвокатите ѝ да ми измъкнат цяло състояние.

– Ти ѝ даде прекалено много – вмята новият му партньор в живота. – Много повече, отколкото трябваше.

– Това бяха само пари, Виктор, само пари.

Ник отпива глътка кафе.

– Господин Джейкъбс, много ще ми помогнете, ако двамата с Виктор направите списък на всички познати на съпругата ви – евентуално с кратки бележки колко време са се познавали и какви са били отношенията им.

– Сега ли? – стъписва се Джейкъбс.

– Не, не сега. Но би било добре, ако ми ги дадете утре. – Ник поглежда двамата. – Знаете ли нещо за филма, върху който работеше Тамара, „Плащаницата“?

– А, това ли? – презрително измърморва Виктор. – С това ли се е занимавала? – Поглежда напрегнато Джейкъбс.

– Да, мисля, че да – нервно отговаря Дилан.

Ник усеща напрежение между двамата.

– Какво за него, Виктор?

По-младият мъж се подвоумява.

– Хайде, кажи му – подканва го Джейкъбс.

– Нямаше как да не си навлече проблеми с това. – Виктор пуска ръката на Дилан и заговаря по-разпалено. – Така де, самото предположение, че Торинската плащаница може да не идва от Исус, би разгневило всички радикални религиозни групи, не мислите ли? Това е светотатство.

– Виктор е израсъл в католическо семейство – търпеливо обяснява Джейкъбс. – Чете твърде много криминални романи и си мисли, че навсякъде обикалят убийци с качулки.

– Ама то си е точно така – настоява младежът.

– Не и в Холивуд, Викторе, не и в Холивуд. – Джейкъбс го потупва по ръката. – Нали така, детектив Каракандес?

– Е, виждал съм доста убийци с качулки, но те се интересуват от наркотици, оръжие и скъпи маратонки и изобщо не са религиозни.

Дилан Джейкъбс се усмихва леко:

– Намерете този мръсник, детективе. Моля ви, обещайте ми, че ще го заловите.

Малко вероятно, мисли си Ник, но не го казва, въпреки че е истина. Само след месец той вече няма да е тук. Професията обаче иска своето и той отговаря както винаги в такива случаи:

– Обещавам ви, господин Джейкъбс. Ще го открия.