Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 28 страниц)

50

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей седи в студената си спалня и се опитва да се успокои. Изминал е само час от убийството и сърцето му все още препуска.

Бавно вдишва сладникавия аромат на горящите свещи – балсам за бушуващите му емоции. Този път се почувства различно. Не така възвишено. По-примитивно. Беше усетил прилив на възбуда каквато никога не го беше спохождала досега – влечение, толкова неустоимо, че искаше да остане там сред вонята на смъртта и да я убива отново и отново.

Преубийство.

Каква хубава дума.

Той поглежда ръцете си. Възхищава се на властта им да отнемат живот и да сеят смърт. До днес те винаги бяха под Божията власт – Бог ги насочваше към устите и гърлата на неубитите. Но не и тази вечер. Тази вечер изборът беше негов. Той беше Бог. За момент тази мисъл го смущава. Частица съмнение като сълза в окото на невръстно ангелче. Сама по себе си съвършена, но някак грешна.

Видът на Ем, просната там, където я е оставил, го изкарва от размишленията. Изглежда толкова красива. Грижовно завита от глава до пети със скъп, чист ленен чаршаф, който е откраднал от цеха. Плащаницата на Ем. Той бавно я отвива, с въздържаната възбуда на археолог, разкриващ тялото на древен крал или кралица.

Кралица Ем.

Той коленичи и прошепва гордо в нечуващото ѝ ухо:

– Една от тях е мъртва, любима моя. Онази пачавра Ким Бас – денят на страшния съд настъпи за нея.

Подрежда свещите около Ема и я отвива цялата. От вътрешната страна на плащаницата има странни размазани петна. Белези, толкова ясни, че той вижда очертанията на лицето ѝ. Може би петната са останали от последните следи от грим по лицето ѝ, от пот, прах, белеща се кожа или дори капчици кръв. Каквото и да е причината, те са невероятни. Той се вглежда в плата за няколко секунди, после го отмята на земята и продължава да отвива.

Надолу има по-тъмни петна – от екскременти и урина. Това не го шокира. Не го отвращава. Той е като родител, който повива новороденото си дете.

Джей Джей я оставя на пода и намокря една кърпа в банята. Избърсва я нежно, после я подсушава. Точно като бебе. Като пеленаче. След като свърши, двамата ще поседят прегърнати. Той и неговата любима. Неговата кралица.

52

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Струваше си дори само за да види изражението ѝ.

Джей Джей едва сдържа усмивката си, когато всички жени сядат зад машините и Джени Харисън започва да се оглежда за приятелката си. На няколко пъти поглежда празното място – явно се пита дали отсъствието се дължи на успиване, препиване или предозиране с наркотици.

– Някой виждал ли е Ким – разпитва тя тъпите кучки от двете си страни.

Колко трогателно. Колко мило да се тревожи за колежката си, за другарката си в издевателствата. Какъв шок ще бъде, когато научи истината.

Харисън бръква в джоба на дънките си и изважда розов мобилен телефон.

– Без телефони, Харисън? – изкрещява той от другия край на помещението и тръгва към нея. – Трябваше да го оставиш в шкафчето.

– Само минутка.

– Никаква минутка. Знаеш правилника – използването на телефони е забранено в машинното. Дай ми го. Ще си го получиш след работа.

Тя зяпва смаяно. Между устните ѝ като бял червей върху розова почва се мъдри дъвка.

– Ким обаждала ли се е, господин Джеймс?

Господин Джеймс. Колко бързо се учат. Удивително е как страхът пред Бог може да промени поведението на невъзпитаните малки кучки като тази.

– Не, не се е обаждала. Телефона, моля – казва той, като протяга ръка.

Тя му го дава.

– Може би е болна – измърморва. – Снощи се оплакваше, че не ѝ е добре. Подозираше, че е хванала грип.

Лъжкиня. Опитва се да я прикрие.

– Ако не дойде на работа, няма пари. Знаете правилата.

Това се очаква да каже. Няма причина да реагира на отсъствието на Ким Бас с друго освен с досада. Днес са с една работничка по-малко. Производителността спада.

Джей Джей занася телефона в офиса си. Затваря вратата, сяда на бюрото и започва да преглежда съобщенията на Харисън. Повечето са от Бас. Другите са от някой си Марлън. Вероятно сводника ѝ. Всичките са къси и не особено любезни.

МАРЛЪН: КОГА СВЪРШВАШ?

ДЖЕНИ: 20

МАРЛЪН: АКО НЕ ФАНЕШ ПОНЕ 2 ШЕ ТЕ КОЛЯ КУЧКО

Изглежда, че ако му даде време, Марлън ще изпълни желанието на Джей Джей. Той обаче не иска да чака. Изключва телефона и го поставя на края на бюрото.

Джени Харисън няма да тъгува дълго за своята приятелка.

53

Алфи Фалън седи сам в килията като изоставен помияр. С досегашния му живот е свършено. Поне това осъзнава. Разнообразните отрепки, с които прекара нощта, един по един бяха извикани, регистрирани и освободени и той чака да извикат и неговото име.

В ареста се разнася острата миризма на индустриален дезинфектант – преди малко измиха пода, след като часове наред арестантите бяха повръщали и се бяха облекчавали върху него. Алфи би дал всичко за топъл душ, разходка навън и свястна закуска.

От коридора се чува шум и той вдига глава. Когато е в ареста, човек чува посетителите, преди да ги види. Понеже няма килими, завеси или друга мека материя, звукът безпрепятствено преминава през помещенията с голи стени и достига ушите ти. Скоро започваш да различаваш приближаващите се от отдалечаващите се стъпки. Само след час вече си експерт по всякакви шумове – от изтракването на ключ до микробуса с нови арестанти, който влиза на заден ход в двора.

Някой идва. И идва за него.

Тракане на ключове. Бръмчене на автоматични ключалки. Плъзгане на метални врати. Стъпки по твърдия под. Време е да излиза. Алфи поставя длани на коленете си и завърта глава, за да изпука прешлените на врата си.

Външната врата на килията се отваря. Мици. Обхваща го надежда. Дребният старчок, който му се мусеше снощи, също е с нея. Лицата и на двамата изглеждат тъжни, сурови – лица на полицаи. Мици се опира с ръце на вътрешната врата.

– Ще ти повдигнат обвинения за нападение, Алфи. След два-три часа ще те закарат в съда. Говорих с адвоката си. Щом те пуснат, той ще ти даде документите за развода.

– Мици, чуй ме...

– Не, Алфи. Ти ме чуй. – Гласът ѝ е спокоен и не издава дори следа от страха, който я разкъсва отвътре. – Трябва да направя това, което от години съветвам всяка втора жена, с която съм говорила. Трябва да получиш каквото заслужаваш. После животът продължава. Колкото и да е тежко сега, светът няма да свърши. – Тя се обръща към Боби Шийн и докосва ръката му. – Благодаря, че се грижиш за мен, Боби. Ще вървя.

Тя си тръгва.

– Мици! – Алфи вече е до решетките. – Чакай!

Майка на две деца, омъжена от петнайсет години и безкомпромисен детектив, Мици Фалън е на четири крачки от началото на новия си живот. Няма връщане назад. Няма съжаление.

– Мици!

Тя спира и се обръща.

– Все още те обичам – На лицето му е изписано, че е искрен. Наистина. Би дал всичко, за да върне нещата, да предотврати провала на живота си.

– И аз все още те обичам. – Краката ѝ натежават като от олово. – Но не колкото преди. И твърде много обичам момичетата, за да позволя това да продължава.

Сега вече тръгва. С високо вдигната глава. Сърцето ѝ бие като барабан на парад. Ако има късмет, ще се добере до тоалетната, преди да се разплаче. Не може да си представи как ще издържи до края на деня, камо ли до края на живота си.

54

ИТАЛИЯ

В Торино е нощ. Леглото в наетата стая е все още оправено, все още недокоснато. Монахът дори не е сядал на него, камо ли да легне да спи.

Гол, той коленичи за молитва в единствения гардероб. Вратата е плътно затворена и той се чувства спокоен в тясното душно пространство. Копнее за уединението на манастира, където немигащият тухлар ще гледа вглъбено, докато го зазидва в светилището.

Ръцете, които държи събрани пред себе си, са отнели живота на много хора. Не чак толкова, че да не си спомня всеки един от тях, но все пак твърде много за обикновен човек. Само воин – кръстоносец – може да понесе толкова смърт. Сега, в часовете на нощта, те го посещават – гледат го предизвикателно или молят за милост. После идват съмненията – кратки, но силни, изпратени да изпитат вярата му, да сломят силата му.

Той произнася молитва – първо на арамейски, после на френски и накрая на латински. Моли Бог да му даде сила и напътствия в това, което съвсем скоро ще извърши. Малко преди разсъмване монахът отваря гардероба и половин час разтяга крайниците си, за да прогони болката от неподвижното богослужение. Съсредоточава се. После коленичи, стиска юмруци и заема позиция за лицева опора. Кокалчетата му побеляват под тежестта на тялото, докато се спуска и издига толкова бавно, че движението е почти незабележимо. Повече от пет минути му трябват, за да изпълни всяка лицева опора. Изтича цял час и тялото му е плувнало в пот. Коремът, бедрата и раменете му са плетеница от изпъкнали мускули като кълба гърчещи се змии. Иска му се да се свлече на пода и да си почине, да се възстанови, но знае, че това е слабост, а слабостта е грях.

Пуска си леденостуден душ, избърсва се, после изпива литър бутилирана вода. Това е всичко, което ще мине през устните му днес. Монахът яде само веднъж на два дни, а днес е ден за въздържание. Облича се в черно, традиционния цвят на ордена – фланелка, пуловер, панталон, чорапи и дълъг вълнен балтон, а на главата си слага тясна черна шапка, покриваща тъмната му, късоподстригана коса. Опипва инструментите, скрити под пластовете дрехи – два ножа, гарота¹, метален шип и парче тънка тел в кутийка от конец за чистене за зъби.

Първите розови лъчи на зората огряват покривите. Той тихо излиза от хотела на все още тънещата в сенки улица, избърсва предното стъкло на взетата под наем кола и търпеливо започва работния си ден.

¹ Оръжие за удушаване, най-често под формата на верига или въже. – б. р.

55

ЛОС АНДЖЕЛИС

Обаждането изненадва Ейми Чан.

Денят е бил дълъг и тя току-що се е измила след аутопсията на жертвите от тежка пътна катастрофа. Секретарката ѝ казва, че Мици Фалън я чака в кабинета. Ейми поглежда часовника си – почти шест и половина. Какво ли иска приятелката ѝ толкова късно следобед и защо не се е обадила предварително? Двете жени се познават отдавна. Мици разследваше първия случай, по който работеше Ейми, и оттогава двете се сближиха. Приятелство, родено от професионално уважение и общи ценности.

Когато влиза в кабинета, намятайки късо сако върху раменете си, Ейми заварва полицайката седнала на черен пластмасов стол и намръщено втренчена в дисплея на мобилния си телефон.

– Е, лейтенант Фалън, на какво дължа това неочаквано удоволствие?

Мици поглежда изпитателно патоложката, после се усмихва. Изглежда, че лошата новина за семейните ѝ проблеми още не е стигнала до моргата.

– Просто минавах. Момичетата имаха мач и ще останат да преспят у една приятелка. Току-що се обадиха да се похвалят, че са победили с две на нула. Надявах се, че имаш време за питие или вечеря?

Лицето на Ейми грейва.

– И двете звучат добре.

– Ами тогава и двете. Аз черпя.

Ейми кимва към остъкления си личен кабинет:

– Само минутка. Трябва да си взема някои неща.

След няколко минути двете излизат хванати за ръце и докато си приказват, Ейми усеща, че нещо не е наред. Не казва нищо. Мици сама ще сподели, когато му дойде времето. Всяка се качва в собствената си кола и пътуват поотделно до любимия азиатско-кубински ресторант на Ейми. Всъщност мястото е по-скоро бистро. Дървеният под и облицовка на стените внасят уют и на двете жени им допада фактът, че сервитьорките са истински сервитьорки, а не кукли Барби, които мечтаят Холивуд да ги открие.

След два коктейла маргарита за отскок и салата от риба тон с краставици Мици оставя вилицата и излива болката си:

– С Алфи имахме скандал. Голям. Физически.

Обръща се така, че Ейми да види замаскираната с грим синина. Лекарката застива.

– Изхвърлих го. След като се върна, телефонирах в полицията и казах да го арестуват. – Мици допива остатъка от коктейла си. – Май ще имам нужда от още няколко такива.

– Колко време продължава това? – смаяно пита Ейми.

– Боже мой. Откъде да знам? – Мици кимва на сервитьорката. – Още две маргарити с праскова – големи. – Замълчава за момент. – С периодични прекъсвания ме бие от десетина години.

Срамът я залива на огромни вълни.

– О, Миц, много съжалявам. – Ейми се пресяга и докосва нежно ръката ѝ. – Постъпила си правилно.

– Знам. Трябваше да го направя още преди години.

– Не е толкова лесно – заради момичетата и така нататък.

– Не е. Човек слуша за домашното насилие и си казва, че на него никога няма да му се случи. Мислиш си, че никой мъж не би посмял да те пипне. Обаче, когато се случи, нещата се променят. Чувстваш се толкова объркана, че започваш да се самообвиняваш. Залъгваш се, че не е било нарочно, че е било грешка. Животът е пълен с грешки, нали?

– На мен ли го казваш?

Сервитьорката донася новите напитки и Мици веднага надига чашата.

– Тази вечер може и да се напия.

– Давай смело.

Двете се чукват и лейтенант Фалъм се усмихва за първи път този ден.

56

ТОРИНО

Запустялата църква се намира точно на мястото, което са указали на монаха. В дъното на ветровитата уличка, зад потрошена ограда, сгушена сред тясно буренясало гробище. Надгробните паметници са зеленясали и отдавна забравени. Стърчат разкривени в меката почва като развалени старчески зъби.

Монахът обикаля мястото. Някога медните на цвят каменни стени на църквицата сега са почернели от времето и мръсотията. Изписаните на ръка витражи, изобразяващи страстите Христови, в голямата си част са изпочупени. Вратите са покрити с грозни ръждясали метални капаци, прозорците – с талашит. Всичко е надраскано с цветен спрей – символи и имена, които той не разбира, пък и не го интересуват. Монахът бавно сваля капаците от древната входна врата, през която са влизали и излизали поколения вярващи.

Вътре е тъмно. През закованите прозорци и дупките в продънения покрив не прониква почти никаква светлина. Повечето хора не биха виждали и на метър-два пред краката си. Монахът, който е прекарал по-голямата част от живота си в пълна тъмнина, вижда всичко – до най-далечното кътче. Мирише силно на мокри гниещи греди и на изпражнения от гризачите, които са превърнали това място в свое леговище. Въпреки това Ефрем усеща и други миризми – миризми, които никой друг не би доловил. Той надушва восък от свещи, тамяна от светата литургия, свежия сапун върху кожата на онези, които са се измили, за да коленичат пред своя Бог.

Минава между изпочупените пейки и през празното място, където се е издигал олтарът. Обръща се наляво и вижда онова, за което е дошъл. С малко поправка ще стане идеално.

Съвършено.

57

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

– Ким? Ким, там ли си? – извиква Джени Харисън, като поглежда през процепа за писма във вратата на Ким Бас.

Приятелката ѝ е такава глупачка понякога. Ако прекали с хапчетата и попадне на що-годе сносен мъж, Джен може да не я види с дни. На Коледа например се залюби с някакъв таксиджия и изчезна до Нова година.

Но е странно, че не се появи на работа. Ким е на червено и се нуждае от всеки цент, който може да изкара.

– Ким, ако си там, спри с шегичките. Аз съм, Джен. Трябва да поговорим.

Харисън пуска капачето на процепа и удря с длан по вратата. Дявол да го вземе. Похаби половината от окаяния си живот да търси тази кучка. Тръгва си, като набира номера на приятелката си. След дълго звънене се включва гласовата почва.

– Слушай, Кими, ако продължаваш да не ми вдигаш, скоро най-добрата ти приятелка ще ти бъде бивша приятелка. Четвъртък е и имаме уговорка с онези доставчици. Обади ми се, иначе лошо ти се пише.

Тръгва по стълбите, завива и за малко не се блъсва с един старчок, който едва крета нагоре, като стиска парапета.

– Леле! Господин Добс, така ме стреснахте, че щях да получа удар.

Плешивият седемдесетгодишен мъж живее в апартамента до Ким. Лерой Добс изглежда не по-малко стреснат от Джени. Той си живее кротко и е доволен от живота, доколкото може да бъде доволен един старец като него. Една неделна сутрин двете дори му бяха изкрънкали кафе и сметана, след като се събудиха с такъв махмурлук, че не можаха да допълзят до кварталния магазин да си купят.

Той притиска ръка до хилавите си гърди.

– Аз съм този, който трябва да ругае. Как може да изскачате така?!

– Извинявайте, господин Добс! Да сте виждали Ким? Днес не дойде на работа. Да сте я чули да тропа?

Той я поглежда ядосано:

– Аз си гледам моята работа. Не шпионирам съседите. Не съм я виждал.

– Не съм казала, че шпионирате. – Харисън кимва към горния етаж. – Просто стените са тънки. Ким ми е казвала, че думкате, ако гледа телевизия в спалнята.

– Да, защото пуска телевизора адски силно! Може да съм стар, но не съм глух.

– Чували ли сте я тия дни?

– Снощи не. Цяла нощ не е пускала телевизора.

Харисън си спомня как снощи изпрати приятелката си от къщи. Ким беше доста замаяна. И двете бяха. Лудата кучка прекали с кокаина.

– Сега може ли да мина? – измърморва Добс, като я поглежда сърдито от две стъпала по-долу, стискайки парапета с крехките си пръсти.

Тя минава покрай него и продължава. Когато излиза навън, пали цигара и тръгва пеша към дома си. Нещо не е наред. Има предчувствие.

Когато стига до вратата на къщата, Джени Харисън е сигурна, че вече знае какво.

58

ЛОС АНДЖЕЛИС

Тази вечер единствената утеха на Мици е алкохолът. Тя пие, за да забрави. Пие, за да изгуби съзнание, ако е необходимо. Беше насочила пистолет към съпруга си. Почти го застреля.

Двете с Ейми оставят колите си пред ресторанта и вземат такси до апартамента на патоложката, където първата им работа е да отворят бутилка изстудено бяло вино. След като превърта до забрава песните на айпода, Ейми взема одеяла и възглавници и оправя леглото и дивана. Един ден ще си купи апартамент с две спални, но няма да е скоро – нека първо да си намери постоянен мъж, а не някой за една нощ.

– Е, къде е онзи калпазанин, Ник? – пита тя, като поглежда приятелката си от удобното гнездо от възглавници, които си е спретнала в едно от двете кресла.

Мици я поглежда замаяно от другото:

– В Италия. Торино. – Винената чаша се разклаща опасно в ръката ѝ. Тя решава, че е по-разумно да я хване за широката част вместо за столчето. – Горкият, летял е почти цял ден.

– Ооо...

– Ооо? Това ли е единственото, което ти идва на ум, когато се сетиш за него?

Ейми се усмихва, но не казва нищо.

– Или си помисли: „Ех, защо не съм сега и аз в Италия с Ник? Романтика. Поезия. Цигулки. Такива работи“ – Мици вдига чашата си. – И много хубаво вино.

– Мина ми през ума.

– Не се и съмнявам, сестро. И е съвсем разбираемо.

– Малко е напрегнат, Миц. Знам, че е преживял много, но изглежда, още не може да се отърси от болката.

– Възможно е. Дай му малко време.

Ейми си спомня онзи следобед, когато двамата с Ник се срещнаха на кея.

– Мисля, че ще му трябва много – отбелязва тя.

– Може би. – Мици отпива глътка студено каберне совиньон. – Но си струва да почакаш. Той е добър човек.

Опитва се да прогони мислите за съпруга си. Мамка му. Алфи също беше добър човек навремето. Проклет да е, че толкова лесно стана лош.

– Какво прави Ник в Италия?

– Дълга история. Във връзка с Тамара Джейкъбс – онази писателка. – Мици сяда по-изправена в креслото. – Хей, канех се да те питам за плащаницата.

Патоложката се намръщва при тази внезапна смяна на темата:

– Каква плащаница? Торинската плащаница ли имаш предвид?

– Да, освен ако не знаеш за друга. Е, какво мислиш? Истинска ли е?

Ейми изведнъж усеща, че е смъртно уморена.

– Какво ще кажеш да оставим загадките за утре? Скапана съм, трябва да си лягам.

– Добре. Няма проблем. Днес беше такъв ден.

Ейми става от креслото и изгася няколко лампи.

– Искаш ли да ти донеса вода, преди да си легна?

Мици вдига чашата си с една ръка и отворената бутилка с другата.

– Добре, разбрах. Недей да прекаляваш все пак. – Патоложката се приближава, навежда се и прегръща приятелката си. – Надявам се, че ще успееш да поспиш.

– Аз също.

Ейми се прибира в спалнята. Ако Мици беше трезвена, щеше да попита – да попита дали е имало нещо между нея и Ник. Има такива слухове, но разбира се, когато един мъж и една жена работят заедно, за тях винаги плъзват клюки. И все пак Ейми си задава този въпрос.

59

ПЕТЪК

ИТАЛИЯ

Утринното небе над първата столица на обединена Италия е като великолепен стенопис в царствено златисто и кардиналско червено. Картината, която зората рисува, не е безупречна – виждат се ясни признаци на износване. Размазаните сажди над заводските комини и тъмните облаци на смога загрозяват платното.

Ник Каракандес стои като хипнотизиран на прозореца в евтината хотелска стая. Пред очите му невзрачната какавида на нощта се превръща в екзотичната пеперуда на деня. Някъде там, сред тайнствените форми, под червените керемидени покриви и в тумбестите куполи на древните църкви се крие причината, поради която се наложи да пропътува хиляди километри. Взема си душ в банята, която е толкова тясна, че дори мравка би получила клаустрофобия; после си слага черни дънки, бяла риза и лилав вълнен пуловер с остро деколте, който все още намирисва на импрегниращата течност, с която обработва лодката си. Сяда на хлътналия дюшек и за минута си припомня основната следа, по която Мици го изпрати тук.

Парите.

По-точно поредица от международни банкови преводи, които Сара Кени е наредила по искане на Тамара Джейкъбс на името на някой си Роберто Кракси. Разписките, разгънати пред него на леглото, документират плащания от 5000 долара месечно в продължение на единайсет месеца, плюс две по-големи суми от 25 000. Общо около сто хиляди. Добра сума. Печалба, за каквато много хора биха нарушили закона.

Другата следа идва от посещението на писателката в Торино. От касовите бележки, намерени в бюрото ѝ, личи, че през последните две години е идвала четири пъти. Два – за последните шест месеца. Едното посещение е само шест седмици, преди да бъде убита. Ник се надява, че разписките от хотели, ресторанти и таксита ще му помогнат да проследи движението ѝ. Освен това разполага с разпечатка от телефонните ѝ разговори през последните четири месеца, която показва над трийсет обаждания до и от един номер в Торино. Когато Ник поглежда цифрите, го обхваща лошо предчувствие. Да говориш с мобилен телефон в Италия е скъпо. Значи сигурно го е направила от съображения за сигурност. В такъв случай номерът, който Ник търси, вероятно е на предплатена карта.

Закусва във влажния и твърде проветрив салон, отопляван с вентилаторни радиатори, поставени в основата на белещите се кремави стени. Избърсва кондензираната влага от прозореца до масата и поглежда над заскрежените поляни към едно павирано дворче, обрамчено с цветни лехи и кипариси в големи саксии. През лятото това място вероятно напълно се променя и минава за уютно и приятно.

Една млада сервитьорка, може би дъщерята на собственика, му донася капучино, от онова, което правят само в Италия – силно кафе с дебел слой от гъста пяна, в която лъжичката може да стои права. Взема чаша портокалов сок от масичката за сервиране и изяжда две домашни сладки.

След закуската се връща в стаята, измива си зъбите, взема голямото си черно кожено яке и слиза във фоайето да чака полицая, който трябва да му служи за свръзка с карабинерите. Сяда на един стар диван и се опитва да разбере нещо от актуалния брой на „Кориере дела сера“. Лоша идея. Единствените думи на италиански, които знае, са „кианти“, „куатро формаджи“ и няколко ругатни от „Семейство Сопрано“.

Елегантна жена с тъмносиньо сако и стигаща до коленете пола в същия цвят прекъсва престореното му четене.

– Signore Кари-кан-дис?

Той вдига очи.

– Ка-ра-кан-дес. Да, аз съм.

Тя е две-три години по-млада от него, има къса тъмна коса и наситеносини очи.

– Luogotenente² Капелини. Карлота – представя се, като уверено му подава ръка.

Ник е изненадан. Дори засрамен, че по подразбиране е очаквал офицерът за свръзка да е мъж.

– Ник. Приятно ми е да се запознаем.

– Добре дошъл в Торино, Ник. – Тя усеща, че е очаквал мъж; повечето хора реагират като него. – Готов ли сте да тръгваме?

– Да.

Той сгъва вестника и го връща на изтърканата дървена масичка. Карлота тръгва напред.

– Първо ще минем през кабинета ми, там можем да поговорим поверително. След това ще ви заведа където искате да отидете. Моят capitano ми каза, че искате да проследим няколко номера. Имам хора, които ще ви помогнат.

– Музика за ушите ми.

Тя не разбира:

– Scusi³?

– Извинявайте, такъв е изразът. Много се радвам.

Улиците са широки и павирани, прорязани от жлебовете за трамвайните релси. Отгоре, на фона на мътносивото небе, се откроява черна паяжина от електрически жици. Докато вървят, Ник забелязва ръкохватка на пистолет под якето на Карлота.

– Винаги ли носите оръжие?

– Si⁴. Винаги. Войник съм, трябва да съм въоръжена. – Тя докосва пистолета. – Но освен това ми харесва. – Усмихва се. – Обичам да стрелям.

Той я поглежда закачливо:

– По какво? По предмети или по хора?

– Не – засмива се тя. – Не обичам да стрелям по хора.

– Дори по лоши?

– Не, никога не съм го правила. Но да стрелям на стрелбището, това много го обича. – Карлота сгъва пръстите си, сякаш държи пистолет, и имитира стрелба. – Много добра.

Ник не се съмнява. Стрелбата със сигурност ѝ се удава повече от английския. Но кой е той да я съди, след като не можа да прочете от италианския вестник дори една дума, камо ли да състави смислено изречение?

– Ами вие, Ник? Стреляте ли лошите хора?

– Понякога – отвръща той. – Но не толкова често, колкото ми се иска.

² Лейтенант (ит.) – б. пр.

³ Извинете (ит.) – б. пр.

⁴ Да (ит.) – б. пр.