Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 28 страниц)

87

ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей не се изненадва, когато вижда Джени Харисън да се мотае в цеха, след като останалите жени са се изнизали в петъчната нощ, правейки планове за уикенда.

Тя се приближава между машините и го поглежда обнадеждено:

– Научихте ли нещо за Ким?

Лицето му показва, че не е.

– И на мен ми казаха същото, Джени. Никой в участъка няма информация да е арестувана.

Тя нервно започва да гризе нокътя си.

– С кого говорихте?

Въпросът го изненадва. Всъщност не е говорил с никого и няма намерение да го прави. Той поклаща глава:

– Съжалявам, не запомних имената им. Първо се обади някаква жена, някой от ареста и накрая някой от отдела за разследване. Не бяха много услужливи.

Тя се изсмива саркастично:

– Да, винаги са такива. На Източна първа улица ли се обадихте? С полицай Рийд ли говорихте?

Въпросите ѝ го изнервят.

– Може и с него да съм говорил. Не запомних името му. Не исках да разпитвам прекалено, за да не навлека неприятности на приятелката ти.

Тези думи ѝ затварят устата. Ким Бас и без това си има купища неприятности. Не ѝ трябва и Чироза да привлича вниманието на ченгетата, като задава неподходящите въпроси на неподходящите хора. Харисън премята чантата си през рамо и закопчава якето си.

– Благодаря.

Тръгва към вратата. Тази жена ще му създаде проблеми. Джей Джей го знае. Жените като нея винаги създават проблеми.

– Джени, чакай.

Тя се обръща.

– Довечера ще позвъня на още няколко места – казва той. – Кажи ми номера си. Ако открия нещо, ще ти се обадя.

– Както казахте, може би е по-добре да не раздухваме много нещата – отговаря тя след кратко колебание.

– Да. Все пак ми кажи номера си, в случай че ми се обадят и кажат, че е затворена някъде.

– Добре, момент.

Тя завърта чантата си отпред и изважда евтина химикалка, надъвкана от горната страна. Откъсва капака на една цигарена кутия, написва номера и му го подава.

– Можете да звъните по всяко време. Ако е свързано с Ким, имам предвид.

– Добре. – Той почти оставя нещата така, но се сеща, че се очаква да постъпи по друг начин. – Вземи и моя номер. Обади ми се, ако научиш нещо. Трябва да се държим в течение за този проблем.

Бръква в задния си джоб и ѝ дава визитката си.

– Благодаря.

Тя поглежда картичката и пак тръгва.

Сега трябва да я пусне. Бог му помогна. Телефонният ѝ номер е като дар. Ако ѝ позвъни, когато влезе в голямата ѝ къща, веднага ще разбере коя е нейната стая. Едно обаждане, и Джени Харисън вече няма да създава проблеми.

88

ТОРИНО

Роберто Кракси чувства цялата тежест на петдесет и деветте си години и това адски го дразни. Когато идва в съзнание, се опитва да събере мислите си, да си спомни как са го нападнали и да си обясни защо го надвиха толкова лесно.

Навремето никой не можеше да се мери с него. На младини можеше да надхитри, заблуди и победи дори най-якия, най-бързия и най-свирепия си противник. Сега обаче не е така. Металната гарота, която някой стегна около врата му, е сигурен признак, че онези дни вече са минало. Той дори не видя врага да се приближава.

Още от началото заподозря, че шумът около бараката е клопка – но какъв избор имаше? Да седи в тъмното със зареден пистолет и да се моли жена му да не пострада от някой заблуден куршум? В никакъв случай. Пък и защо да се плаши от нощта? Нямаше смисъл. Мракът беше негов приятел – стар другар, с когото е влизал в много битки и участвал в много кръвопролития. Точно в тъмното се чувстваше най-сигурен.

До тази нощ. Докато не срещна достоен противник.

Мъжът, който го държи сега в плен, бе предвидил действията му съвсем точно. Очакваше, че ще излезе приведен от бараката и ще я заобиколи безшумно по часовниковата стрелка – без да бърза, бдително, докато се увери, че жена му е в безопасност, а после ще се шмугне в храсталака по посока, успоредна на основния път за достъп.

В първия момент Роберто си помисли, че се е закачил в провиснала клонка или в най-лошия случай – в шипка. В следващия миг обаче примката се стегна. Когато металната жица се вряза в гърлото му, той осъзна, че е в беда. Притисна пръсти в кожата си и почувства как телта разцепва плътта му. Едно рязко дръпване и щеше да пререже врата му като парче сирене.

Сирене в капан. Мисълта е мъчителна.

– Не мърдай и няма да умреш.

Никога няма да забрави първите думи на нападателя си. Точно това би казал и самият Роберто. Казвал го е над десет пъти. Ясна, професионална заповед към човек, който вече е под твоя власт и го съзнава.

Разбира се, Роберто помръдна. Пресегна се назад през рамото си и се опита да сграбчи нападателя, да го повали на земята. Това за малко не му струва живота. Гаротата не приличаше на никоя друга, която бе виждал. Импровизирана по някакъв начин. Специално пригодена точно за такъв вид нападение. Вместо жица с две къси дървени дръжки на двата края, за които я държи нападателят, тази приличаше повече на ласо – подобно на металните примки, които се използват за залавяне на опасни кучета. Жицата се вмъкваше в тънка метална тръба, дълга повече от едно протягане на ръката. Роберто нямаше как да достигне нападателя, камо ли да го победи.

Скритият в мрака враг просто държеше другия край на тръбата и повали Кракси на земята. Остави го да се дави там. Да се гърчи и да умре в бодливия храсталак. Бавно да се задуши. Малко преди да изгуби съзнание, Роберто почувства тежка подметка върху гърба си. Нападателят го притисна умело с крак. Сега можеше спокойно да го довърши.

Но не го направи. Наведе се и стегна примката около врата му, докато той изгуби съзнание. А това също изисква специални умения. Умения, които имат малцина. За да го направиш успешно в такава ситуация – при това с човек като Кракси, – трябва да си го правил и преди. Многократно.

Такива мисли минават през главата на Роберто, докато лежи на една страна в непрогледния мрак в тясното помещение. Не знае къде се намира, но е сто процента сигурен какво иска от него нападателят и на какво е готов, за да го постигне.

89

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В момента, в който отваря входната врата, Джей Джей осъзнава какво трябва да направи. Не може да допусне миризмата на разлагащ се труп да се усили повече. Скоро ще привлече внимание.

Той дори не съблича якето си в антрето, както прави обикновено. Отива направо в спалнята. Тук вонята е нетърпима. Джей Джей е причинявал смърт. Виждал е смърт. Докосвал е смърт. Но никога не е помирисвал смъртта. Не е подушвал бруталната воня на разложение, която тя носи.

Той предпазливо влиза в стаята и като закрива устата си с ръка, се приближава до белия ленен чаршаф, в който е увил скъпоценната си Ем. Иска му се да я погледне, но се страхува от това, което може да види. По-добре да я запомни каквато я донесе първата нощ.

Сяда на края на леглото и се замисля какво и как да направи. В къщите около дома ѝ живеят хора. Дори с ключа от чантичката ѝ, ще бъде рисковано да я върне там. Но тя го заслужава. Полага ѝ се. Трябва да я остави да спи в покой.

90

ИТАЛИЯ

Ерика Кракси казва на Ник всичко, което знае за Тамара Джейкъбс и защо съпругът ѝ е получил толкова много пари.

Разкритията са потресаващи. Той я кара да повтори подробностите няколко пъти. Такава информация трябва да се провери внимателно. Трябва да вземеш всички възможни мерки, за да не допуснеш някоя ужасна грешка. Накрая, след като потвърждава отново всички факти, тя се съгласява да извикат Гория, за да може Ник да се увери, че е разбрал правилно всичко.

Разбрал е. След края на разпита Ерика се чувства изтощена и уплашена – много, много уплашена.

– Какво ще се случи с мен сега? – пита тя.

Започва нервно да гризе ноктите си, докато чака някой да ѝ каже. Ник поглежда към Гория и изражението на частния детектив му дава очаквания отговор.

– Ние ще ви пазим – казва американецът. – Имам предвид лосанджелиската полиция и хората на този човек. Казах ви вече, че му имам доверие. Ще направим всичко, за да бъдете в безопасност.

– Само не карабинерите! – уплашено възкликва тя.

– Не, няма да викаме карабинерите. Обещавам. Фабио и хората му ще ви охраняват, докато намерим съпруга ви.

Частният детектив коленичи, хваща ръцете на Ерика и ѝ казва нещо на италиански, при което тя се усмихва леко. Поглежда в скута си, после – към Ник:

– Може ли пак да пробвам да се обадя на Роберто?

– Разбира се.

Тя нервно набира номера на съпруга си и започва да крачи из стаята, докато напразно чака той да вдигне. Набира втори път. Откакто Роберто Кракси е излязъл от вилата, са минали над трийсет минути и Ник знае, че практически няма шанс той да се върне сега. Ерика затваря телефона и се приближава до американеца. По страните ѝ се стичат сълзи. Тя хваща двете му ръце, поглежда го в очите и проплаква:

– Моля ви, намерете го. Не позволявайте Роберто да умре!

Ник стиска ръката ѝ.

– Ще направим каквото можем.

Тя кимва и се отдръпва. Ник усеща, че е оставила нещо в ръката му.

– Това е свети Христофор, закрилникът на пътниците. Може би той ще ви помогне да намерите мъжа ми и онова, за което сте дошли.

91

Монахът работи бързо. Методично. Знае, че има да свърши още много работа. Под бледата луна, в среднощния хлад, той се заема да скрие колата, с която превози пленника си. Заличава следите. Залага капани за всеки, който би могъл да го преследва.

Непроследимият мобилен телефон в джоба му започва да вибрира.

– Ало.

– Хвана ли го? Жив ли е още?

– Да.

– Molto bene. Бог ще те възнагради за вярната служба. Сега знаеш какво да правиш, какво се очаква от теб, нали?

– Без никакво съмнение.

– Добре. Американците са изпратили някакъв лейтенант от полицията на Лос Анджелис да търси Кракси. Казва се Каракандес. След като свършим разговора, ще ти изпратя негова снимка и подробности за него. Бъди внимателен. Той е много опитен и решителен.

– Няма да имам проблем с него.

– Не го подценявай, би било грешка. Работи в отдел „Убийства“ и е прекосил континенти, за да дойде тук. Няма да си тръгне, докато не постигне резултат.

– Това ли е всичко?

– Да.

Монахът затваря телефона и изчаква търпеливо на дисплея да се появи обещаната снимка.

След малко на екранчето излиза лицето на лейтенант Ник Каракандес. Ефрем го разглежда добре. Това е лицето на врага му. Лице, което няма да забрави. Той затваря очи и си представя американеца пред себе си. Представя си какво трябва да направи, за да изпълни мисията си. Ефрем се вглежда за последен път в очите на полицая – прозорците на душата, после изтрива снимката. Двамата с Ник Каракандес ще се срещнат – сигурен е в това – и тогава Бог ще напътства ръката му.

92

ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

Седнала в кабинета си и с чаша билков чай в ръка, Ейми Чан слуша гласа с изразен британски акцент на професор Александър Хейстинг-Смит. Опитва се да си го представи. Може би официално облечен и спретнат като британския министър-председател или пък с буйна рошава коса като брадатия епископ, който извърши бракосъчетанието на Кейт и принц Уилям?

Професор Алекс не прилича на никого от двамата. Наближаващ петдесетте, едва метър и седемдесет висок, той ходи с развлечени фланелки и джинси и въпреки че е експерт по анатомия и биология, изглежда така, сякаш само една мазна закуска го дели от патологичното затлъстяване и една-две години – от пълното оплешивяване.

– Драга госпожице – казва той, като се протяга. – Провел съм подробни сравнителни тестове за разпъване. Мога категорично да ви уверя, че отпечатъците върху плащаницата не само напълно отговарят на тези, които биха останали върху плата, ако с него е бил увит мъж, застигнат от такава позорна смърт, а и са идентични с нараняванията, които е получило тялото на Исус Христос.

– Кои например?

– Например всеизвестната рана от копието. На плащаницата се вижда петно от кръв на мястото между петото и шестото дясно ребро. Долната вътрешна част на тази рана се намира приблизително един сантиметър под върха на гръдната кост и около шест сантиметра под средната отсечка на тялото. Напълно съвпада с раната, нанесена от копието на римския войник, който е пробол Христос. Петната на плащаницата са достоверни и с това, че освен от кръв съдържат и следи от бистри телесни течности.

– Аз не видях никакви следи от течности.

– Няма как да видите. Трябва да разгледате плата лично. Но има такива, уверявам ви.

Денят беше труден, затова Ейми не се обижда от резкия отговор.

– Какво ще кажете за посоката на оттичане?

– Надолу върху тялото. Отговаря на рана от копие, нанесена на човек в изправена – разпната – поза.

Ейми оставя чашата си на бюрото и отваря папката с подробните снимки на плащаницата на компютъра си.

– Извинете невежеството ми, професоре, но какви тестове точно проведохте?

– Боже мой! Какви ли не! Запозната ли сте с трудовете на Пиер Барбе в тази област?

– За съжаление, не. – Тя изведнъж осъзнава, че нагазва в непознати води. – Доскоро дори не бях виждала снимки на плащаницата. Това не е обичайната ми сфера на интерес.

– Ясно. – Той прозвучава разочаровано. – Защо тогава ФБР искаше да ви се обадя?

– Доктор Куентъл каза, че познанията ви за плащаницата могат да помогнат за едно текущо разследване в Лос Анджелис.

– Аха, много добре. В такъв случай с удоволствие ще ви осветля. – В гласа на британеца отново прозвучава нотка на ентусиазъм. – Барбе е френски хирург, който се интересувал от плащаницата и имал големия късмет да я огледа на дневна светлина. Става дума за 30-те години на XX век. Трийсет и трета, струва ми се. Та така, като хирург той имал достъп до трупове и ампутирани крайници и решил да направи реконструкция на разпъването на Христос. Заковал един труп на грамаден дървен кръст и установил, че белезите върху тялото идеално съвпадат с тези на плащаницата.

– И вие направихте същото?

– Да. Признавам.

– Бихте ли ми описали точно какво направихте и какво открихте?

– С най-голямо удоволствие. Част от резултатите ми развенчаха някои филмови митове. В разпъването ала Холивуд ще видите как заковават гвоздеите в дланите на осъдения. Това е абсолютно неадекватен начин да увесиш някого. Движенията и тежестта на тялото много скоро ще разкъсат плътта. Това определено не е методът, използван в случая с плащаницата.

– Не е ли?

– Изобщо. Барбе е установил, че гвоздеите са били забити в точката на Десто.

Ейми знае, че това е малка вдлъбнатина в китката, заградена между кукестата, главестата, тристеннопризматичната и лунната кост.

– Това вероятно е достатъчно здраво, за да го задържи.

– Сто процента. Гарантирам. – Гласът на професора прозвучава леко засегнато. – Ако погледнете плащаницата, ще забележите, че палците не се виждат. Имате ли снимка пред вас да проверите?

Ейми увеличава снимката на екрана.

– Да, да, виждам.

– Хубаво. И така, като патолог сигурно знаете, че забиването на гвоздей през точката на Десто би засегнало срединния нерв, а това почти винаги води до извиване на палците.

Ейми поглежда екрана и наистина изглежда така.

– Какво ще кажете за стигмата¹¹ – те винаги се изобразяват на дланите, нали? Не съм виждала религиозна картина на човек, на който му кървят китките.

– Не питайте мен, докторе, аз не съм теолог, а учен. Въпреки това считам, че стигмата се проявява в различна форма и не се среща единствено в католицизма.

– Това не ми беше известно.

– Така е. Ще намерите свидетелства за стигмата в будизма и дори в политеистичните религии, особено в онези с божества покровители.

– Приемам, че е така, щом казвате. – Тя отново поглежда снимките на екрана. – Сега гледам краката и не виждам индикации как са били заковани на кръста.

– Отлично наблюдение. Не виждате следи, защото са много размазани. Има вероятност, макар и слаба, гвоздеите да са били забити между метатарзалните кости.

– Това достатъчно ли е, за да задържи тежестта на възрастен човек?

Британецът отново се въодушевява:

– Не! Точно затова заковах моя труп през глезените. Съвсем адекватно. Ако се вгледате в някоя качествена снимка, ще видите тъмни петна, свидетелстващи за кръвотечение в района на глезените.

Ейми не е сигурна, че може да различи такива детайли, но не иска да спори за дреболии цяла нощ.

– Не искам да ви задържам, професоре. Ще можете ли да ми изпратите доклада от изследванията си на имейла?

– Разбира се. Господин Куентъл ми даде адреса ви.

– Благодаря. Само още нещо, преди да затворите – мислех си за кръвта и за разложението. Няколко часа след смъртта раните не кървят достатъчно силно, за да оставят ясни очертания върху плата. Тяло, оставено на открито дни наред, започва да се разлага и трябва да има следи от изтичане на телесни течности. На плащаницата не се вижда такова нещо. Как го обяснявате?

– Много лесно. Това е чудо.

¹¹ Стигмата (от гръцки стигма – знак) – термин, с който се описва появата на белези или болка на места по човешкото тяло, съответстващи на раните на Христос при разпятието – б. р.

93

ТОРИНО

Дъждът плющи силно върху предното стъкло на бързо движещата се кола на Фабио Гория. Износените чистачки не смогват да почистват водата. Частният детектив и Ник се връщат от охраняваната квартира, където оставиха Ерика Кракси.

Вече е два и половина в събота и късният час, топлината и ритъмът на капките са изпитание за способността на американеца да остане буден. Леле, как му се спи! Той се унася, заслушан в монотонното свистене на гумите и ромона на капките. Пренася се на хиляди километри от тук. В открито море старата му лодка пори вълните към трептящото отражение на слънцето пред хоризонта. Той закрива очите си с ръка, после се обръща към смеха в задната част на лодката. Каролина и Макс са там – с червени спасителни жилетки, развени коси и щастливи лица.

Ник се събужда. Сърцето му се свива от мъка, когато си спомня за тях. Той смъква стъклото и оставя студения въздух и дъжда да брулят лицето му. Още малко остава. Още малко и безсънните нощи и разследванията на убийства вече няма да са негов проблем. Постепенно познатите гледки от центъра на Торино се появяват размазани през водата, стичаща се по предното стъкло. Гория спира на пресечката преди хотела, в който е отседнал Ник, изгасява фаровете и двигателя и обявява:

– Стигнахме. Сега ще можете да поспите нормално.

Американецът се прозява и разкопчава предпазния колан.

– Благодаря, имам голяма нужда да поспя. Предвид обстоятелствата, Фабио, вие и хората ви се справихте добре тази нощ. Ерика Кракси ни даде полезна информация.

– Grazie. Ще дойда да ви взема в осем. Съжалявам, че изпуснахме съпруга ѝ. Хората ми ще го намерят, обещавам.

– Надявам се. Заради него и заради нея.

Гория хваща Ник за ръката, когато той посяга към дръжката на вратата.

– Внимавайте. Не вярвам карабинерите да наблюдават хотела ви, но не можем да сме сигурни. Възможно е да ви следят с уреди за нощно виждане от километри и да не разберем. Ще остана тук, докато влезете и се приберете в стаята. Ако са наблизо, ще се приближат и ще ги видя. По-добре да вземем всички мерки за безопасност, отколкото да съжаляваме след това.

Ник слиза от колата, кимва за лека нощ и вдига яката си, за да се пази от дъжда. Ако не се броят автомобилите, спрени кой както е сварил навсякъде, улиците са пусти. Магазините и баровете са тъмни, влажни, празни.

По принцип Ник обича тази част на денонощието. Напомня му за времето, когато често се прибираше пеша вкъщи, след като цяла нощ е пил в някой бар или клуб и е изпуснал последния автобус. Спомня си как с Каролина ходеха под дъжда и се чувстваха като филмови звезди, докато спираха и се целуваха на ъгъла близо до дома на родителите ѝ. Той се отърсва от спомените за покойната си съпруга, минава покрай рецепцията и се качва с асансьора в стаята си.

Влиза да се освежи в банята и забелязва, че пастата за зъби и самобръсначката му са грижливо прибрани в чаша на полицата до умивалника. Явно е идвала камериерката. Подобно нещо може да се очаква в четиризвезден хотел, но не и в тази дупка. Ник изгася лампата и се връща в стаята. Нещо е променено, нещо не е наред. Той го усеща така, както забелязва уликите на местопрестъпление.

Леглото е оправено за първи път, откакто се е настанил. Но не е добре изпънато, както би го оставила професионална камериерка; направено е от някого, който е искал да създаде впечатление, че е минала камериерката. От някого, който е ровил из нещата му.

В стаята е влизал неканен гост.

94

ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

Ейми Чан се надяваше да се прибере рано вкъщи – да завърши петъка с лека вечеря и една-две чашки охладено бяло вино, после да се изтегне на дивана, да пусне тиха, приятна музика и да забрави цялата седмица, прекарана сред студена плът и стерилна стомана.

Обаче не ѝ било писано. Торинската плащаница не я оставя да си тръгне. Разговорът с Александър Хейстинг-Смит и изпратените от него документи, не ѝ дават спокойствие. Тя решава да се опита да завърши доклада, който обеща на Мици. Близо час след това рови в интернет, копира страници, чете сайтове, посветени на плащаницата, следи дискусии в религиозни онлайн клубове и блогове. Открива дори интернет страници, претендиращи зад тях да стоят университети, и магазини, посветени на реликвата. В допълнение към петстотинте хиляди резултата, Ютюб предлага десетки видеоклипове, посветени не само на въглеродното датиране на плащаницата, но и показващи нейни триизмерни модели, микроскопски анализи и цифрово увеличени снимки. Всичко това е придружено от безброй противоречащи си мнения за автентичността на реликвата.

Около шест вечерта коремът ѝ се обажда, напомняйки ѝ, че е обядвала само кафе и геврек със сьомга. Обляга се назад, завърта глава наляво-надясно, за да облекчи напрежението от седенето, и отново преглежда подробните си записки.

ХРОНОЛОГИЯ

30 г. Смъртта на Христос. Дори тогава да е имало плащаница, не съществуват преки независими и неоспорими доказателства, че е била открита и върху нея е бил отпечатан образът на Христос. Също така няма сведения, че е била съхранявана или пренесена на място, където да се пази. Изглежда странно, че толкова значим предмет не е станал известен още в своето време!

Около 40 г. Има сведения, че цар Абгар V от Едеса (сега Шанлъурфа в Източна Турция) е видял платно (не се казва с какви размери) с отпечатък от лицето на Христос. Това накарало владетеля да се покръсти (според по-късни сведения Исус изпратил послание на Абгар, в което го уверявал, че ще закриля царството му от чужди нашествия).

50-500 г. Липсват съобщения за платното от Едеса, после изведнъж се появяват.

544 г. Персийската армия е отблъсната от стените на Едеса. Успехът на защитниците се приписва на платното и посланието на Исус.

679 г. Едеса е поразена от земетресение. Катедралата, в която се твърди, че се е съхранявало платното на Исус, е повредена. Платното е преместено в Ерусалим.

690 г. Икони с образа на Исус, еднакви с този върху платното от Едеса, започват да се появяват из целия Близък изток.

944 г. Платното от Едеса обикаля територията на съвре-менна Турция и е почетено със собствен празничен ден (16 август). Интересно е, че няма сведения за публично излагане – показвано е само пред отделни лица. Има твърдения, че се съхранява в параклис в императорския дворец в Константинопол.

1130 г. В Западна Европа се появяват съобщения (включително от монаси в Нормандия) за плащаница, носеща отпечатък от тялото на Христос.

1146 г. Едеса е превзета от турците – масово избиване на жителите (дотук със закрилничеството на Христос!).

1203 г. Френският кръстоносец Робер дьо Клари твърди, че видял плащаницата, с която бил увит Христос, в църквата „Света Мария“ в Константинопол.

1204 г. Френски кръстоносци разграбват Константинопол и неговите църкви. Робер дьо Клари отрича плащаницата да е взета от французите.

1287 г. Има сведения, че рицарят Арно Сабатие бил приет в Ордена на тамплиерите във френския град Русийон и заведен от монасите на тайно място, където се съхранявала плащаницата.

1307 г. На 13 октомври, петък (изглежда, тогава възниква легендата, че този ден носи нещастие), крал Филип IV Хубави заповядва да бъдат арестувани всички рицари тамплиери по обвинения в ерес, защото боготворели образа на Христос. Мнозина, включително Великият магистър Жак дьо Моле, са изгорени на клада.

Ейми решава да си почине. Отива в тоалетната, после си прави още един билков чай и извършва набег върху малкия хладилник в кабинета, където държи няколко десертчета „Хърши“ за спешни случаи.

Отново сяда на компютъра и натиска интервала, за да изключи скрийнсейвъра. Нищо не се получава. Машината е блокирала. Тя опитва с бутона ESC и след като и това не помага, рестартира, пийвайки чай и хапвайки млечен шоколад, докато чака.

Файлът ѝ го няма. Тя проверява в директорията. Кликва върху иконката на кошчето за изтрити файлове в края на лъскавата лента на менютата. Пак нищо. Всичко се е изгубило.

– Не, не, не! Не може да бъде.

Ейми се опитва да запази спокойствие. Макинтошът е настроен за автоматично запазване на промените на всеки две минути. Файлът ѝ трябва да е записан някъде.

Въпреки това го няма. Тя претърсва всяко възможно място на харддиска. Час по-късно със свито сърце отваря електронната си поща. Празна е. Някакъв вирус е проникнал през защитата и е унищожил всеки текстов документ, графичен файл и презентация на компютъра.