355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Сам Крайстър » Тайната на Торинската плащаница » Текст книги (страница 4)
Тайната на Торинската плащаница
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 00:19

Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"


Автор книги: Сам Крайстър


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 28 страниц)

16

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, СТУДИО 15

След петнайсет минути неловко чакане някой почуква на вратата на изпълнителния директор. Влиза слаба като сламка млада жена със светлокафяв като слама тесен костюм и поглежда Нолан. Той кимва към двамата полицаи.

– Аз съм Сара Кени – представя се жената. – Ще ви заведа на снимачната площадка.

Елегантно облечената възпитаничка на Харвард ги кара на около километър от офисите до друга бариера и там показва служебната си карта на охраната. Оставят електромобила и отиват пеша до най-голямата, по думите ѝ, снимачна площадка на студиото – огромно хале с размерите на три самолетни хангара, разкриващо невероятна гледка.

– Леле, изглежда, сякаш цялото Средновековие е пропаднало през тунела на времето и се е приземило тук – отбелязва Мици, която изведнъж започва да се чувства като развълнувана туристка.

– Трийсет и трета година от новата ера, за да бъдем по-точни – пояснява Сара с тон, подхождащ повече на учителка по математика.

Ник се усмихва:

– Хайде сега, какво са един-два века между приятели.

– Това, което виждате, е къщата на Пилат в Ерусалим – обяснява асистентката. – Господин Свенсон доведе цял екип специалисти, които няколко седмици наблюдаваха строежа, за да осигурят точно пресъздаване на историческата обстановка. Той е такъв перфекционист!

Мици веднага усеща, че има нещо:

– Вие май го харесвате.

– Не.

Младата жена леко се изчервява. После посочва към един район встрани от сцената със завеси, изгасени прожектори и самотно стърчащи камери.

– О, харесвате го. – Мици махва небрежно. – Мила, внимавай с действията! Не подозираш колко са злопаметни хората. Всичко, което правиш; всеки, с когото го правиш в самото начало на кариерата ти, има лошия навик да те преследва до края на живота ти.

Лицето на Сара придобива яркочервен цвят. Посяга към маса, покрита със сценарии, взема две копия и ги подава на двамата гости:

– Сцената, която предстои да бъде заснета, е веднага след екзекуцията на Христос.

В този момент мъжки глас извиква:

– Начало!

Двамата полицаи се зачитат в сценария.

ЕКСТЕРИОР. Къщата на Пилат. Нощ. Сградата е осветена от ярки факли в тучна зелена градина. Центуриони патрулират пред портата.

КАДЪР ОТВИСОКО, БАВНО ПРИБЛИЖАВА ПАРАДНИТЕ КОЛОНИ. СМЯНА НА КАДЪРА КЪМ...

ИНТЕРИОР

ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ седи на червено кресло със златни орнаменти върху висок подиум както подобава на поста му. Вдига неспокойно глава (поглежда в лявата камера) в момента, в който СЛУГА (извън кадър) обявява с официален тон:

СЛУГА

Никодим от фарисеите и Йосиф от Ариматея, господарю.

ПИЛАТ става и се усмихва пресилено. Слиза от подиума. Поглежда СЛУГАТА.

ПИЛАТ

Оставете ни. Всички вън.

ПИЛАТ се приближава до двамата мъже и прегръща Никодим, за когото знае, че е влиятелен човек, способен да му създаде сериозни проблеми или да му направи големи услуги.

ПИЛАТ (продължава)

Никодиме, пътеводна светлина на синедриона, за мен винаги е удоволствие да те видя, макар да подозирам, че не удоволствие те води в дома ми в този мъртъв час.

НИКОДИМ

Наистина не за удоволствие, а зарад мъртвите те безпокоя в това безбожно време...

(Посочва надясно)

... това е Йосиф от Ариматея. Чувал ли си за него?

ПИЛАТ

Чувал съм.

ПИЛАТ предпазливо оглежда облечения със скъпи дрехи младолик мъж и му подава ръка. Хващат се един друг за китките по римски обичай.

ПИЛАТ (продължава)

Ти си близък на мъжа, когото разпнахме – Исус от Назарет. Чичо на жената, твърдяща, че е непорочна и същевременно, че му е майка.

ЙОСИФ (предизвикателно)

Да, аз съм.

ПИЛАТ

Тогава не е нужно да ти обяснявам трудностите, пред които бях изправен – проблемите, които ми създаде твоят родственик.

ЙОСИФ (остро)

По римските закони тялото на екзекутирания трябва да остане в общ гроб една година, преди да бъде разрешено на роднините да го вземат.

ПИЛАТ

Такъв е обичаят.

ЙОСИФ поглежда Никодим за подкрепа.

ЙОСИФ

Аз искам да прекъсна този обичай. Искам да взема тялото сега и да го положа в моя гробница.

ПИЛАТ (възмутено)

Това ли искаш! Как можах да си въобразя, че този мъж ще ме остави на мира само защото вече мъртъв?

ЙОСИФ (без да обръща внимание на избухването му)

Имам пари, власт и влияние. Мога да ти дам в изобилие всичко, което поискаш. Моля те да размислиш.

НИКОДИМ (докосва ръкава на Пилат)

Послушай го. Нищо не ти струва да му дадеш трупа на този мъж.

ПИЛАТ (започва да крачи, изглежда угрижен)

Струва ми много. Отлично знаеш, Никодиме.

ЙОСИФ (следва ПИЛАТ по петите)

Никога няма да забравя тази услуга. Ще ти се отплатя богато.

ПИЛАТ (хваща се за брадичката)

Ето какво мога да направя. Можеш да вземеш твоя разпнат евреин, но трябва да остане в твоята гробница до изтичането на една година. Едва след това можеш да го предадеш на семейството му.

– Добре, стоп! Спрете тук! – извиква някъде отстрани мъжки глас с напевен скандинавски акцент. Анахронизъм, отдалечен на цели векове и континенти от разигралата се току-що сцена. – Благодаря. Свободни сте.

Сара Кени изглежда впечатлена, сякаш е станала свидетел на истинско чудо.

– Сега ще извикам господин Свенсон.

С лека походка тя се отдалечава, следвайки ехото от гласа на шведа, нетърпелива да се възползва от повода да поговори с него.

– Виж я само! Как ѝ блестят очите. – Мици проследява асистентката с поглед. – Толкова е влюбена, че да ти стане жал.

– Мислех, че основната ти цел е всички около теб да са влюбени – намръщен измърморва Ник.

– Не всички. Само колегите ми тъпанари, които продължават да живеят в миналото.

17

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Двайсет и четири годишната Ема Варли поглежда в огледалото над напуканите, мръсни умивалници в служебната тоалетна. Както безброй други жени преди нея, тя въздъхва при мисълта колко ѝ се иска нещата да са различни.

Вглежда се в голямото колкото нокът рождено петно с форма на ягода по средата на лявата си буза – същото, което според майка ѝ прилича на сладка трапчинка, същото, заради което търпеше непрекъснати подигравки и сочене с пръст от гаднярите в училище. Ако някога започне да печели добре, ще си направи операция. Дотогава ще прави всичко възможно да го замаскира с евтин фон дьо тен и пудра.

Сега, веднъж излъгала се да погледне отражението си, Ема вижда цял куп други неща, които не харесва в себе си: например гъстата кестенява коса, която едва достигнала някаква прилична дължина, започва да се извива на дребни къдрици, и тъмнокафявите очи, толкова късогледи, че за да вижда, трябва да носи дразнещи контактни лещи или очила с дебели колкото греди стъкла. Как ѝ се иска носът ѝ да беше по-малък, брадичката – по-изразена, а бузите – по-слаби.

Дори отдръпването от огледалото не помага. Застанала по-назад, тя си припомня, че гърдите ѝ са твърде малки, ханшът – твърде широк, а краката – твърде къси. Баща ѝ казва, че външният вид не е всичко – но в Ел Ей това изобщо не е вярно. Момичетата в работата ѝ се присмиват, превръщат живота ѝ в ад. Такива са гаднярки, че тормозят дори управителя. Свалят го и му се подиграват, дразнят го, като заголват ту гърда, ту крак, нарочно го подпитват за приятелката му, каквато знаят, че няма и вероятно никога не е имал. Наричат го Чироза.

Ема излиза от тоалетната ядосана и потисната както винаги. С наведена глава и засрамено закривайки рожденото петно с ръка, тя тръгва към изхода, за да глътне малко свеж въздух.

– Хей, гледай къде вървиш!

Сблъскала се е с Чироза и е направила и неговия ден толкова скапан, колкото своя. Бутнала е чашата от ръката му и горещото кафе се е разляло върху панталона и обувките му и в момента той подскача като опарен котарак.

– О, боже! Извинявайте!

Тя хуква след него, взема чашата от лявата му ръка и намокрените с кафе листове хартия от дясната.

– Ето, имам кърпички. Много съжалявам! – Оставя нещата му и изважда пакет салфетки от чантичката си. – Каква поразия! Страшно...

Той ѝ обръща гръб и ядосано се отдалечава към мъжката тоалетна.

– Боже господи! – изсъсква Ема и тропва гневно с крак.

Готова е да се разпсува и да оскубе цялата си скапана коса, но това не ѝ е в характера. Не е възпитана така. Поема дълбоко въздух и се опитва да се успокои. Дори да я уволнят, чудо голямо. И без това работата не струва.

18

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ

Когато Матиас Свенсон се появява, Мици веднага разбира защо Сара Кени и вероятно всяка друга жена на снимачната площадка, е влюбена в него. На около трийсет и пет, той има гъста като лъвска грива руса коса, висок е вероятно около метър и деветдесет и несъмнено е бил викингски воин в някой от предишните си животи. Студените му сини очи и невероятно белите му зъби издават потаен хищник – жесток звяр с примитивен нагон, който несъмнено редовно задоволява.

– Матиас – представя се Свенсон, с протегната воинска ръка и добре отработена холивудска усмивка. – Аз съм режисьорът.

– Мици Фалън, полиция на Лос Анджелис. – Ръката ѝ се изгубва в огромната му длан. – Това е партньорът ми, Ник Каракандес.

Ник само кимва.

Мици поглежда любопитно режисьора:

– От Европа ли сте, Матиас? Не мога да разпозная акцента ви.

Той се засмива:

– Повечето хора не могат. От Швеция съм, но името ми е немско. Означава „божи дар“. – Досеща се за мислите ѝ и добавя: – Не е избрано от суета. Родителите ми са ме кръстили така, защото майка ми е имала няколко неуспешни бременности. Била е доста възрастна, когато ме е родила.

Мици би могла да хлътне по този тип. О, да, ако имаше машина на времето да я върне в моминските ѝ години, в някоя хижа сред заснежените скандинавски планини, с мек килим пред бумтящата камина – как само щеше да хлътне! Тя поглежда Сара. Одобрителен поглед на по-голяма сестра. Солидарно женско съгласие да прави каквито иска глупости, пък после да му мисли.

– Опасявам се, че имам лоша новина за вас, господин Свенсон – намесва се Ник, нетърпелив да стигнат до истинската цел на посещението си. – Вашата сценаристка Тамара Джейкъбс е мъртва.

– Тами? – Свенсон изглежда искрено потресен. – Мъртва? Как?

– Тялото ѝ бе открито в океана, близо до Манхатън Бийч – допълва Мици.

– Боже мой!

– Знаете ли дали има близки приятели, роднини?

Свенсон се замисля за миг.

– Със съпруга ѝ се разделиха преди няколко години. Това е поверителна информация. По взаимно съгласие, доколкото знам. – Пак замълчава за малко, за да намери подходящи думи. – Мисля, че прекарва повечето време в чужбина – с новата си половинка.

Натъртеният тон не убягва на Ник.

– Кога за последен път видяхте Тамара, господин Свенсон?

– Аз ли? – Шведът изглежда смутен. – В сряда, струва ми се. Да, почти съм сигурен. – Поглежда Ник, после колежката му. – Сега си спомних, беше следобед. Седнахме на кафе пред студиото и обсъждахме сценария.

– В колко часа?

– Не помня точно. – Свенсон вдига голите си китки, за да покаже, че няма часовник. – Аз съм човек на изкуството, не съм вързан с тези окови. Сигурно е било към три-четири.

– Направихме почивка за обяд в един – намесва се Сара с желание да помогне колкото може.

– Значи е било около четири – продължава Свенсон. – Закъснях със снимките. Обядвах с рекламния агент на студиото, после с асистент-режисьора гледахме някои от суровите кадри от вторнишките снимки. После се срещнах с Тами и решихме да пием по едно кафе на слънце и да поговорим за края.

Мици изисква пояснение:

– Края на какво – на филма ли?

– Да. Все още не е предала финалната сцена. Имаме резервен вариант, разбира се, но се бяхме договорили, че може да запази края в тайна. Знам само, че действието се развива някъде в Светите земи.

– Това изисква доста декор.

– Да, така е. Да живее технологията на синия екран.

– Имало ли е някакви проблеми на снимачната площадка, господин Свенсон? Разногласия между Тамара и някого от героите?

– Актьорите ли имате предвид? Не, никакви. – Тази идея като че ли му се вижда забавна. – Тами не се занимаваше с тях. Интересуваха я само думите и сценарият. Идваше в студиото само за да се вижда с мен и да предлага промени.

– С кого контактуваше най-много? – пита Ник.

Свенсон кимва към асистентката:

– С мен и Сара. Когато не бях на разположение, Сара вземаше бележките ѝ и ѝ помагаше с бюрократичните подробности.

– По тях има доста работа – добавя с усмивка асистентката.

– Сега трябва да тръгвам – казва Свенсон, като махва към снимачната площадка отзад. – Може ли?

– Разбира се. – Мици изважда визитна картичка от сакото си. – Но ще ми трябва пълно копие на сценария или поне това, с колкото разполагате. И моля, не напускайте града, без да ме уведомите – при изтърканата стара реплика устните ѝ се разтягат в усмивка.

Свенсон взема визитката, като присвива хладните си сини очи.

– Няма, детективе. Разчитайте на това.

19

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Звънецът на стената зазвънява.

Край на работния ден. През цеха преминава вълна от облекчение. Пресипнали женски гласове сменят неуморното бръмчене на старата машинария. Ема остава на работното си място, с наведена глава, докато ония вещици се изнизват навън.

– Ей, петнистата! – чува гласа на Джени Харисън, най-голямата гаднярка. – Докарай ми лимузината отпред, че се омитам.

Това предизвиква дружен смях.

Ема се преструва, че не ѝ обръща внимание. Отдавна е научила, че гаднярите започват да ти се присмиват още повече, ако видят болката в лицето ти.

– Тъпа кучка, ще те пребия – Джени блъсва главата на Ема, когато наперено минава покрай нея.

Няколко минути изтичат, докато помещението се изпразни, докато присмехът и обидите отминат.

Тишина. Спокойствие. Достойнство.

– Ема.

Тя вдига глава. Началникът ѝ е там – Чироза – мъжът, когото тя заля с кафе.

– Тръгвай си вече.

– Мразя ги. – Думите сами излизат от устата ѝ. Лицето ѝ се разкривява от омраза. – Искам проклетата Дженифър Харисън да се заклещи в някоя машина и...

– Тя не го заслужава. – Чироза отминава. – Престани да мислиш за нея и си върви вкъщи.

Той започва да проверява дали всички машини са изключени.

Ема събира нещата си и тръгва към вратата. Изведнъж се сеща за нещо. Обръща се и се връща при него.

– Бих искала пак да ви се извиня за тази сутрин. – Тя поглежда тъмното петно на панталона му. – Ще ви дам пари за химическото чистене, ако се наложи.

Той я поглежда:

– Няма нужда.

– Добре. Но ако все пак се наложи – ако размислите, ще поема разходите. Можете да ми ги удържите от заплатата.

Той изключва неоновото осветление в цеха.

– Няма да се наложи.

– Добре. Лека нощ тогава.

Все още смутена, тя минава през тоалетната. Пътуването до дома ѝ е дълго – два автобуса и двайсетминутно ходене пеша. Не иска да ѝ се доходи по нужда по пътя. Мрази зимните месеци. Когато приключи работа в шест вечерта, вече е тъмно, тъмно е и в шест сутринта, когато тръгва за работа. Някой ден ще спечели достатъчно пари за кола – както казва майка ѝ, само бедните в Ел Ей ходят пеша. Излиза от цеха и закопчава палтото си.

– Хей, почакай.

Тя се обръща и вижда началника си с ключ в ръка.

– Искаш ли да те закарам? Минавам покрай вас.

По принцип Ема би отказала. Би се срамувала да приеме. Тази вечер обаче е много уморена и се чувства самотна.

– Би било чудесно. Благодаря.

Чироза се усмихва и заключва вратата на цеха.

Може би не е чак толкова лошо, че го поля кафе.

20

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Далеч от рева на пиковия трафик, Чироза минава по „Харбър“ на юг до изхода за Гардена, после продължава по булевард „Артезия“. Ема почти не говори, той – също. През повечето време слушат радио, той постоянно сменя станциите.

По едно време Ема прекъсва неловкото мълчание:

– Обичаш ли да слушаш новинарски станции?

– Понякога. Хубаво е да знаеш какво става по света.

– Знам. Лоши неща. Само това съобщават по новините.

Той понечва да възрази, но замълчава и пак сменя канала. Попада на някакво дискусионно предаване.

– ККЛА 99,5. Това е едно християнско радио. – Гласът на Ема зазвучава по-ведро. – Понякога го слушам. Може да ми се присмееш, но нощем, когато попадна на него, не сменям канала. Приятно ми е да слушам как хората си говорят мило и внимателно, вместо да си крещят и да се псуват като селяци.

– Просто харесваш станцията или самата ти си християнка?

– Не знам как да отговоря на този въпрос. – Тя го поглежда многозначително. – Можем да приемем, че съм. Нека да кажем така: не съм мюсюлманка или еврейка, значи трябва да съм християнска. – Посочва напред. – Тук трябва да завиеш надясно, веднага след онзи склад.

Той включва мигача на форда и завива по „Норманди“.

– Можеш да ме оставиш тук, ако искаш. Живея на две преки.

– Няма проблем. – Той се усмихва. – Би било нехристиянско, ако не те откарам до вас.

Тя също се усмихва:

– Благодаря. Аз съм на „Западна 169-а“. Следващата вляво.

Отстрани има паркирани очукани камиони, стари каравани и кемпъри, първи признаци за вида квартал, в който навлизат. Ема очевидно е бедно момиче, от бедно семейство. В наши дни човек не може да бъде собственик дори на дъска от дървена колиба, ако някой не му даде начален тласък.

– Ей там, веднага след стълба.

Той намалява и спира пред едноетажна сглобяема постройка – по-скоро барака, отколкото къща. Проскубани бурени и оплешивяла морава се крият засрамено зад изгнилата дъсчена ограда.

Ема вижда изражението му и започва да се оправдава:

– Не е много, но пак е покрив. Под наем съм. Няма смисъл да харча пари за нещо, което не е мое, нали?

– Да, така е. При мене е същото. Трябва да се боядисва, да се харчат пари, а аз нямам излишни.

Тя откопчава колана и взема чантичката си изпод седалката.

– Благодаря, че ме докара... – за малко не го нарече „Чироз“, – ... Джон. Искаш ли да влезеш?

Той инстинктивно оглежда улицата. Не вижда други коли. Значи едва ли някой го е забелязал, камо ли да е запомнил регистрационния му номер. В следващия момент обаче от една пресечка бавно излиза полицейска кола с мигащи сини светлини. Ченгетата вътре дори не го поглеждат, но това е знак.

Лош знак.

– Не, благодаря. Може би друг път.

Ема е разочарована. Джон Чироза е симпатичен младеж. Би било хубаво да има приятел в работата, особено ако това е шефът ѝ.

– Е, отново благодаря. До утре.

Тя се усмихва и затваря вратата.

– Приятни сънища – измърморва той, докато я гледа как се отдалечава.

Изчаква я да влезе в двора и ѝ се усмихва, когато тя поглежда назад и му махва. Къщите в квартала са нагъчкани плътно – има десетки прозорци, от които могат да гледат съседи. Ема е в безопасност тук.

Засега.

21

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В единайсет вечерта стаята на отдел „Убийства и грабежи“ е почти пуста. Останала е само най-жалката паплач: новобранци, работещи нощна смяна, за да се натягат, и дърти непрокопсаници, толкова изпаднали, че са затънали в утайките на системата.

Ник Каракандес също е затънал – в записите от охранителната камера в Манхатън Бийч. Негов ред е да гледа мониторите. Не че е кой знае какъв проблем. Предпочита да е тук, отколкото вкъщи със спомените, които не искат да изчезнат. Пие студено кафе и зяпа ускорените кадри от записа. От коридорите около него се чува глъчка. Женски гласове. Пресипнали. Крещящи. Псуващи. Проститутки, докарани от нравствения отдел – изръсват ги, после им записват данните и пак ги пускат на улицата, където всичко започва отначало. Ник е виждал всичко тук – полицията арестува момичетата, глобява ги и ги освобождава. И те пак трябва да проституират, за да изкарат парите за глобата. Омагьосан кръг. Някъде беше слушал едно изчисление, че ако момичетата получаваха помощи от 500 долара на седмица, нямаше да се налага да се продават, щяха да се откачат от сутеньорите и щатът Калифорния щеше да пести над милион долара годишно. Ник не знае дали е вярно, но не би се учудил, ако е.

Поглежда часовника си. Още един час и ще си тръгва. Смята да стои до полунощ – може би дотогава ще се умори достатъчно, за да поспи няколко часа, след като се прибере. На екрана пред него се вижда тъмният плаж. Невидими океански вълни се разбиват безмълвно на записа без звук. Жълти охранителни лампи бледо осветяват част от аквариума и океаноложката лаборатория, които двамата с Мици огледаха. Няколко двойки се помотват по кея, облягат се на парапета и си приказват. Минават двама пияници, палят цигари. Единият се изпикава в океана. Другият е толкова зле, че се сгушва пред входа на лабораторията и заспива.

Ник ускорява записа още малко, до трийсет и два пъти от нормалната скорост. Изведнъж някакъв проблясък привлича вниманието му. Той поглежда времевия индикатор. Часът е малко след два – по-точно 2:09:15. В кадъра бавно се появява автомобил и сърцето на Ник се разтуптява. Никоя кола няма работа на кея по това време и шофьорът го знае. Фаровете са изгасени – проблясъкът, който забеляза Ник, е от отражението на охранителните лампи върху колата. Той се навежда към монитора и се взира във всеки пиксел на екрана. Колата спира. В тъмното Ник не може да различи нито номера, нито марката и модела. Автомобилът е джип, но не голям като „Ланд крузър“ или „Рейндж ровър“ – нещо по-малко.

Охранителните лампи са толкова жълти, а камерата – толкова слаба, че е невъзможно да се разбере дали колата е черна, синя или зелена. Шофьорската врата се отваря. От вътре се измъква слаб силует. Ник си спомня височината на парапета и докъде му стигаше. Шофьорът изглежда негов ръст, около метър и осемдесет, не повече. Мъжът отива отзад и отваря багажника. Ник почти забива носа си в монитора. Мъжът на записа се навежда и изважда нещо от автомобила. Качеството не е достатъчно добро, за да се види какво вдига, но то изглежда достатъчно дълго, за да е труп.

Какво друго би могло да бъде?

Ник разсъждава над този въпрос, докато гледа как мъжът отива до ръба на кея и хвърля онова, което носи, в тъмните води на Тихия океан.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю