Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 28 страниц)

101

ТОРИНО

Рикардо Кракси има чувството, че е прекарал цяла вечност смачкан в смърдящия, тих и клаустрофобичен саркофаг, превърнал се в негов затвор.

Има достатъчно опит, за да прецени, че го държат жив с някаква цел, затова животът му няма да бъде съзнателно прекратен сега. Това обаче не е голяма утеха. Освен това знае, че похитителите допускат и грешки – понякога фатални – и по небрежност може да оставят жертвите си да се задушат или да умрат от глад.

Кракси мобилизира всички умения, придобити от дългогодишен опит, и се опитва да забави пулса си. Колкото по-бавно тупти сърцето му, толкова по-бавно ще изразходи кислорода и ще живее по-дълго. Такава е математическата формула на оцеляването. Съсредоточава се толкова, че успява да почувства тихото тупкане на най-важния жизнен орган в гърдите си и сякаш чува как кръвта се забавя във вените му.

Шейсет и девет.

Петдесет и две.

Четиридесет и седем.

Това е най-ниското, което може да постигне. Четиридесет и седем удара в минута.

Преди двайсет години можеше да забави пулса си с още десет удара, но времето на най-добрата му спортна форма е отдавна минало.

– Господин Кракси, буден ли сте?

Гласът го стряска. Вдига пулса му на над шейсет удара в минута. Звучи учтиво и особено. Английски с чужд акцент. Странно е, че се обръща толкова официално към него.

– Господин Кракси.

Идва отвсякъде около него.

– Чувате ли ме?

Някъде в тъмното има миниатюрен високоговорител. Кракси няма представа къде. Той опипва студения камък, но не успява да го намери. Запазва тишина. Фактът, че похитителят си е дал труд да монтира такова устройство, означава, че иска да разговаря с него. Е, като иска, да дойде и да го измъкне от това забравено от бога място.

Мълчанието е злато. Ако има късмет, така може да си осигури златна възможност да избяга.

– Господине! – гласът се усилва и този път Кракси различава ясно акцента.

Чуждестранен. Не европейски. Може би африкански? Не, не е африкански. Арабски.

От масивния камък се чува отегчена въздишка:

– Господине, неслучайно оставих жена ви жива. Ако отказвате да говорите с мен, сигурен съм, че мога да убедя нея.

– Какво искаш? – заговаря с напрегнат глас Кракси. – Ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

102

ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей криволичи по тъмните улички на Гардена, после по яркоосветената магистрала продължава към Бойл Хайтс.

Време е да посети Джени Харисън. Часовникът на таблото показва малко след четири. Има само два часа до изгрева, когато клетниците от петъчната нощна смяна ще започнат да се прибират и към автобусните спирки ще тръгнат други, недоволни, че се налага да работят в събота сутрин.

Трябва да действа бързо. Голямата стара къща тъне в пълен мрак. Той спира на улицата на абсолютно същото място, както при предишното си идване. Отново остава седнал, със смъкнато стъкло, наблюдава и се ослушва, чака да види дали някой е чул колата му и ще има глупостта да провери какво става.

В четири и десет се навежда през дясната седалка, взема автомобилната щанга, която е сложил там предварително, и слиза. Бързо минава по улицата, влиза през портата и пресича двора. Проскубаната морава наоколо мирише на кучешки изпражнения и от двете страни на пътеката има разхвърляни фасове.

Джей Джей се вмъква във входа на къщата, обръща се и се оглежда. Не се вижда нищо. Няма движение. Няма шум. Няма хора. Той хваща голямата топка на входната врата и я завърта. Ако има късмет, бравата може да е стара и да поддаде малко, колкото да му позволи да пъхне щангата.

Вратата обаче е отключена. Обхваща го радост. Тази нощ Бог наистина бди над него. Той влиза във вестибюла и типичната миризма на стара къща, в която живеят много квартиранти, удря носа му. Това го отвращава. Колко подходящо лобно място за Джени Харисън. Наоколо има няколко врати – повече, отколкото предполагаше – всичките кафяви и всичките без номера.

Джей Джей отива до основата на стълбите. Изважда мобилния си телефон и набира номера, който му даде Джени. Не очаква тя да вдигне. Сигналът отлита някъде в киберпространството. Изщракване. После над главата му се чува телефонен звън.

103

ИТАЛИЯ

В мрака се чува тропане. Не силен тътен. Не тропот на галопиращи коне върху твърда земя – по-скоро шум от чукане на кълвач върху камък.

Роберто Кракси обезпокоено извърта главата си надясно. Закрещява през стената на саркофага към невидимия си мъчител:

– Какво правиш? Какво става?

Изведнъж камъните се разтрисат. В саркофага проехтява пронизително бръмчене.

– Хей!

Каменната камера сякаш всеки момент ще се срине върху него. Кракси отново прибягва до професионалните си умения. Успокоява се. Опитва се да разбере какво става. Похитителят му работи с някаква машина. Пробива дупка. С трясък въртящата се бургия прониква през стената. Прах и стружки засипват лицето и очите на Кракси. Бръмченето спира.

През дупката прониква лъч светлина с дебелината на молив. Той се премества надясно и допълзява до дупката, като се опитва да надникне навън с лявото си око.

Отвън наднича друго око, черно като душата на дявола.

Сърцето на Кракси се разтуптява.

– Дръпни се – заповядва хладно похитителят.

Кракси се отдръпва назад.

Монахът оставя акумулаторната бормашина на земята.

– През тази дупка ще ти влиза въздух. Ако ми кажеш истината, ще се обадя в полицията и ще дойдат да те освободят. Ако не, след като убия жена ти, ще дойда да те довърша.

Монахът прибира бормашината, която купи в Торино, след като Кракси му се изплъзна първия път, излиза от старата църква и се връща при колата. За следващия етап от задачата ще му трябват различни инструменти. Много по-различни.

104

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Четири позвънявания на телефона са необходими на Джей Джей, докато установи от коя стая се чуват.

Той прибира апарата в джоба на панталона си и оглежда вратата, пред която стои. Тя е евтина и паянтова. Нискокачествено парче шперплат, оборудвано с обикновена ключалка. Със сигурност няма да издържи натиска на щангата. Може да я разбие дори с ритник.

Още не. Той сяда търпеливо на пода отвън и се ослушва. Телефонът най-вероятно я е събудил. На него му трябва тя отново да заспи. Трябва му спокойна и отпусната.

Джей Джей се ослушва за шум от използване на тоалетната. За звук от телевизор или свирене на завиращ чайник.

Не чува нищо. Минават четиридесет минути. Две хиляди дълги секунди се изнизват, преди да се увери, че всичко е наред, и да пъхне щангата между вратата и касата. Действа внимателно. Оставя метала бавно да проникне в меката дървесина, да влезе дълбоко в пролуката между вратата и рамката. Работата е трудна и на челото му избиват капки пот. Най-сетне наглася инструмента в подходящата позиция. Уверява се, че има достатъчна опора – достатъчно добър лост – за да отвори вратата. С едно рязко движение натиска щангата наляво, като същевременно блъска вратата с дясното си рамо и бедро.

Тя се отваря, като силно се блъска в стената. Достатъчно шумно, за да събуди Харисън. Забравя да затвори вратата и нахлува вътре. В стаята е тъмно. Има легло, диван, прозорец и умивалник. Но нито следа от Джени. Завърта се. Друга врата.

Отваря я. Малка баня. Тя не е там. Джей Джей стои объркан в мрака. Отстъпва назад до разбитата врата и я затваря. Стените в къщата са тънки като картон. Вероятно и хората от съседните стаи са чули трясъка.

Джей Джей светва лампата. Телефонът е на пода до леглото. Сигурно го е изпуснала. Излязла е без него. Разсеяност, която спаси живота ѝ. Засега.

105

ТОРИНО

Много време е минало от последния път, когато бившият войник Роберто Кракси бе принуден да лежи в собствената си урина.

Ако паметта не му изневерява, това се случи преди двайсет години в Неапол. Една операция срещу Камората¹² не протече по план и той и хората му трябваше да лежат почти цял ден в едно сметище.

Уби трима души в последвалата престрелка. Какво не би дал да можеше да убие и сега!

Саркофагът, в който е затворен, изглежда непробиваем. Беше успял да се обърне по корем, да се изправи на колене и да натисне тежката плоча отгоре. Но тя не помръдна.

Нито милиметър. Похитителят го няма от доста време и Кракси знае съвсем точно къде е в момента и какво прави. Такъв звяр няма да има нужда от много време, за да прекърши човека, при когото е отишъл. Един мекушав учен. Тогава врагът ще научи истината. Ще научи, че Кракси не му е казал всичко. Че го е забавил.

Най-големият страх на италианеца е какво ще предприеме мъчителят му след това. Независимо дали господарят му е някоя голяма корпорация, или фанатична религиозна групировка, няма да остави нещата така. Ще трябва да унищожат всичко и всеки, свързан с оскверняването на плащаницата, остъргването на засъхнала кръв от плата и ДНК изследването, дало най-ценната генетична информация в цялата история на човечеството.

Кракси поема дълбоко въздух и още веднъж с всички сили натиска непомръдващия камък. Трябва да излезе. Трябва да се измъкне. Да избяга, преди да е станало късно.

¹² Една от най-големите и най-стари криминални организации в Италия, със седалище в Кампания – региона около Неапол. – б. р.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Който владее настоящето, владее миналото.

Който владее миналото, владее бъдещето.

Джордж Оруел

106

СЪБОТА

ТОРИНО

Още от дете Марио Сакони винаги спи на отворен прозорец. Ако е затворен, усеща безпокойство и не може да заспи. Задушава се. Изпитва клаустрофобия. Заради този навик много момичета недоволстват от студа в спалнята му, но това никога не е било проблем за привлекателния генетик.

Снощи пак си легна с отворен прозорец и красива стажантка от Бразилия, плътно притисната до него, за да се възползва от телесната му топлина. Зората вече настъпва зад буйната гора около дома му. Но когато отваря очи в розовата светлина, той осъзнава, че е допуснал голяма грешка.

– Buongiorno¹ – казва непознатият, облечен в черно мъж, застанал до леглото му.

– Vaffanculo!² – изругава Сакони и се опитва да седне.

Дръпва лявата си ръка и усеща, че е вързана. Дясната – също. Той трескаво се оглежда за любовницата си.

– Къде е Бенедета?

– В банята – отговаря монахът, като кимва назад. – Ще я доведа след малко.

Сакони е чел за престъпниците. Как понякога прибягват до физическо или сексуално насилие, ако ги предизвикаш. Най-добре да запазиш спокойствие и да не ги дразниш. Да не направиш така, че един обикновен грабеж да прерасне в нещо по-опасно.

– Вижте, не искам никой да пострада. Вземете каквото искате. Ключовете от мерцедеса са в панталона ми на онзи стол. В сейфа има пари. Ще ви дам всичко.

– Роберто Кракси.

Името го кара да замълчи.

– Кракси е причината да съм тук.

– Не разбирам.

Монахът се приближава; поглежда го с черните си очи през дупките на плетената маска, която носи.

– Напротив, знаеш. Ти си Марио Сакони. Кракси ти е платил за нещо, което не е трябвало да правиш. Ти си злоупотребил с властта си, с дарбите, които ти е дал Господ.

– Не, не. Грешиш.

Погледът на монаха издава увереност, че не греши. Той се отдалечава от леглото и отива в банята. Връща се с голото момиче в ръце. Едва когато пуска малкото ѝ разтреперано тяло на леглото, Сакони вижда, че ръцете и краката ѝ са вързани зад гърба. Устата е залепена с дебело тиксо. Бенедета започва да се гърчи.

– Роберто Кракси ти е платил, за да изследваш нещо – нещо много ценно. Искам да ми дадеш резултатите от изследванията и всички проби, които са ти останали.

– Грешиш. Кълна се в Бог, че не знам за какво говориш.

Юмрукът се стоварва неочаквано върху лицето му. Сакони изпищява от болка. Носът му е счупен. В устата и по бузите му потича кръв.

– Не споменавай напразно името Господне.

Монахът бръква в черния си панталон и изважда дълъг, тънък предмет, красиво инкрустиран със седеф. Натиска едно копче и петнайсетсантиметровото острие, което се появява, разсейва всички съмнения за предназначението на предмета. Ефрем приближава стилета пред очите на Сакони, за да му покаже колко е остър и смъртоносен. Сяда на леглото, хваща Бенедета за врата и я дръпва към любовника ѝ. Изтегля косата ѝ назад така, че да гледа Сакони в очите. Сега нейният страх се слива с неговия.

– Така. Ще ми кажеш ли сега за изследванията?

Сакони още се колебае.

Ефрем допира върха на острието до нежната кожа под дясното око на момичето. Вглежда се в лицето на учения. Веднага вижда, че му е безразлично. Този човек не е герой и между него и момичето няма любов. Монахът я блъсва. Чува как се изтъркулва през леглото и пада на твърдия под.

Неочаквано Ефрем пробожда със стилета лявата буза на Сакони.

Очите на учения се изпълват с ужас много преди мозъкът му да регистрира болката.

Ефрем бавно издърпва стилета. Запушва с ръка устата на Марио, за да заглуши стоновете му. Една капка кръв от върха на острието попада в очите на генетика.

– За последен път те питам. Кажи ми какви изследвания направи за Кракси.

¹ Добро утро (ит.) – б. пр.

² Мамка му (ит.) – б. пр.

107

– Събуди се приятелю.

Ник чува гласа, но не е достатъчно разсънен, за да отговори.

– Трябва да действаме, хайде – настоява Гория, като поставя ръка върху рамото му. – Ник, трябва да тръгваме. Събуди се.

Каракандес се надига на лакти. Примижава на ярката светлина, когато Гория дръпва пердетата. С два пръста прогонва съня от очите си.

– Буден съм. Дай ми само минута да се окопитя.

– Правя кафе и яйца, после трябва да тичаме. – Гория излиза от стаята. – Няма време.

– Разбрано.

Олюлявайки се, Ник се добира до банята. Чувства се полупиян. Отива до тоалетната, после застава под душа. Отначало водата е твърде студена, после твърде гореща, след това пак твърде студена. Накрая се насапунисва и се пъхва под редуващата се ту ледена, ту вряла струя. Часовата разлика и недоспиването го скапват.

Избърсва се и облича чиста мека памучна риза в синьо каре, синьо горнище с качулка и дънки „Гап“. Взема блекберито си от нощното шкафче и написва имейл на лейтенант Капелини:

Карлота,

Тази сутрин няма да съм в стаята, затова недей да идваш. Снощи малко се напих с едни хора, с които се запознах в хотела, и се оказах в другия край на града. Ще ти се обадя следобеда да се уговорим.

Благодаря.

Приятен ден.

Ник

Натиска бутона за изпращане и влиза в кухнята, където Гория тъкмо изсипва бъркани яйца и пушена сьомга от един тиган в чиниите.

– Сипи си кафе. – Махва към стъклена кана с вряла кафява течност. – В хладилника има мляко и сметана.

– На теб да ти сипя ли?

– Si. Чисто.

Ник взема две бели чаши от една полица и сипва кафе. Двамата сядат на пейки до дълга талашитена маса с изглед към голяма продълговата поляна с дървета от двете страни. Това е градина на мъж, който живее сам. Няма цветя, няма украса, само трева, която можеш набързо да окосиш и да седиш на нея, когато имаш време за мързелуване.

Снощи не успяха да вечерят и сега Ник е по-гладен, отколкото очакваше.

– Яйцата са много вкусни.

– Grazie. Италианските момчета се учат да готвят добре.

– Един ден от теб ще стане добра домакиня.

– Много смешно. Яж бързо. Трябва да действаме, за да не съжаляваме, че сме спали.

И двамата са изтощени, но знаят, че се надбягват с времето. Ако похитителят на Кракси се е добрал до същата информация, която те научиха от Ерика, със сигурност скоро ще стигне до учения, на когото бившият карабинер е дал да анализира ДНК от плащаницата.

В шест и четиридесет и пет Ник и Фабио вече пътуват на югоизток по улица „Антонио Киеза“ и булевард „Гарибалди“. Малко след седем излизат на Северната околовръстна магистрала и доста бързо стигат до пункта за таксуване по посока Милано, където голям камион е спукал гума. Шосето е покрито с гумени парчета. Ядосани шофьори свирят с клаксоните, докато минават покрай закъсалата машина като рибни пасажи, заобикалящи тромав кит.

В 7,15 излизат при Кивасо, а когато тихо затварят вратите и тръгват към малка самотна къща в края на грамадно имение, вече е 7,35.

– Онзи замък отзад – обяснява Фабио, като посочва постройка с червени тухлени стени и зелени капаци на прозорците – се казва „Кастането По“. Това е родният дом на Карла Бруни.

Ник поглежда безупречно поддържаното имение.

– След като си отрасла на такова място, изглежда логично да се омъжиш за президент, за да запазиш начина на живот, с който си свикнала.

– Но точно пък за Саркози? – Гория свива рамене и продължава към къщата. – Не мога да си обясня защо една красива италианка би избрала френски гном.

Отваря черната метална порта и двамата се приближават по алеята, постлана с кехлибареножълти камъчета, до триетажната къща с прекрасна гледка към тучните торински възвишения и околните лозя.

Италианецът кимва към черния „Мерцедес SLK“ от едната страна.

– Това е неговата кола. Значи си е вкъщи.

Ник протяга ръка към кръста си и опипва пистолета, който снощи получи от частния детектив.

Гория вдига огромната месингова халка, висяща по средата на лъскавата черна врата, и почуква силно. Бръква в джобчето на якето си и изважда фалшива служебна карта.

– Карабинери! Signore Сакони, отворете!

Ник се отдалечава от вратата и тръгва около къщата. Надниква през прозорците на долния етаж, после се връща отпред.

– Няма признаци на живот, но на втория етаж един прозорец е отворен.

Гория прибира картата за самоличност и поглежда водостоците и перголата. Досеща се какво трябва да направи.

108

ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА КАРАБИНЕРИТЕ, ТОРИНО

Лейтенант Карлота Капелини се чувства като претоплен труп. Почти цяла нощ не спа – успя да задреме едва след като видя фирмената кола на Фабио Гория да взема Ник Каракандес от хотела и да пристига пред дома на частния детектив.

Сега отново е на работа. Подрежда бюрото си. Прочита докладите на екипа за наблюдение и научава, че американецът и новият му италиански приятел току-що са тръгнали от Торино към една къща в околностите на Кивасо. Поглежда компютъра и пак прочита пълното с глупости съобщение на Каракандес, в което той обяснява как се бил напил извън града и щял да ѝ се обади по-късно. После набира номера му от стационарния телефон на бюрото си.

– Buongiorno, Ник. Пак съм аз, Карлота. Обади ми се, ако обичаш, възможно най-скоро. Имам важна информация.

Това е лъжа, разбира се. Но тя знае, че ако не се свърже с него бързо, съвсем ще го изгуби. А това не бива да се случва. Не сега. Не и след снощните събития.

Капитан Джорджо Фуско ѝ дава знак през прозореца на кабинета си, разположен точно срещу бюрото ѝ. Това е един от рисковете да си винаги пред погледа на шефа. Карлота зарязва заниманията си и вяло отива при него. Наднича през вратата.

– Капитане?

– Влез. – Той кимва към мъж със сив костюм и късоподстригана черна коса, който седи в ъгъла на черно кожено кресло. – Това е Паоло. Работи в ръководството на РОС и е мой близък приятел.

Непознатият кимва учтиво:

– Ciao.

Немигащите му кафяви очи не показват особен интерес към нея.

Фуско отива при вратата и проверява дали е добре затворена. После казва:

– Роберто Кракси е бил забелязан в Торино вчера.

– Това не е новина, господин капитан. Известно ни е, че той и жена му наскоро са се прибрали във вилата си. Поставени са под наблюдение.

– Засякохме го на охранителните камери с помощта на софтуер за лицево разпознаване – намесва се Паоло.

Бръква в джоба на сакото си и изважда няколко цветни снимки. Разперва ги като ветрило и ги показва на Карлота. Тя поглежда снимките.

– Какво е правил?

– Изтеглил е пари от банкова сметка, за чието съществуване не знаехме, и вероятно е правил и други неща. – Паоло отделя няколко снимки. – Докато хората ни стигнат на място, беше изчезнал.

– Във вилата ли се е върнал?

Паоло свива рамене:

– Може би. Вчера нямахме достатъчно свободни хора.

– Министър-председателят беше в съда – обяснява с усмивка капитанът. – Още обвинения за секс с непълнолетни и корупция.

– Проверихме вилата на Кракси преди час – казва другият мъж. – Празна е, но Кракси и жена му са били там през последните двайсет и четири часа.

– Пак ще го засечем – обещава Карлота, като се старае да звучи уверено.

– Не съм толкова сигурен. – Паоло посочва с пръст една от снимките в ръката на Капелини. – Познавате ли този човек?

Тя поглежда мургавия мъж със спортна фигура и черен анорак.

– Ето го пак двайсет минути по-късно, с червено яке – добавя Паоло, като показва друга снимка.

Тя ги оглежда и поклаща глава:

– Не съм го виждал досега.

– Не е ли дошъл с американеца, когото имате за задача да забавлявате?

– Не, доколкото знам. Лосанджелиският полицай пристигна сам.

Капитанът добавя:

– Но тук му помага един местен частен детектив, когото познаваш. Фабио Гория.

Паоло вдига вежди:

– Способен полицай. Жалко, че го изгубихме.

– Какъв е според вас този чужденец? – пита Карлота, като му връща снимката.

– Голям проблем. Това е той. Ако не се беше доближил толкова много до Кракси, нямаше да го забележим. Засякохме го със софтуера за разпознаване – без тази техника щяхме да го пропуснем.

Мобилният телефон на Карлота иззвънява. Тя вдига, без да пита за разрешение:

– Si.

Двамата мъже се вглеждат в лицето ѝ, опитват се да разберат какво става. Тя закрива апарата с ръка и обяснява:

– Гория и американецът са пред дома на Марио Сакони, учен от Sezioni Investigazioni Scientifiche³. Изглежда, че се канят да влязат с взлом.

³ Отделът за научни изследвания към РОС, специализиран в предварителен оглед на местопрестъплението. – б. р.