Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 28 страниц)

116

ТОРИНО

Монахът шофира, когато телефонът му иззвънява. Очаквал е обаждането.

– Оставил си пълна каша. – Гласът на Карлота Капелини е спокоен, но личи, че е ядосана.

В съзнанието му се съживяват спомени. Кръвта на леглото, неспирният ален фонтан от все още тупкащото сърце на учения. Момичето, присвило колене в ембрионална поза, за да се защити. Стъклените ѝ очи, когато я обърна.

– Нямах време да почистя.

– Разбирам, но това не е добре. Сега привлякохме интереса на повече хората от необходимото. Не е здравословно.

– Съжалявам.

– Няма значение, станалото – станало. Получи ли информацията, която искаше?

– Да. Сега пътувам. Скоро ще приключва – всичко ще свърши.

– Va bene. Детективът, за когото ти казах, изчезна.

Ефрем си спомня обаждането от миналата нощ. Снимката, която му пратиха.

– Ник Каракандес?

– Si. Арестувахме партньора му, но Каракандес е избягал от къщата. Има кола, син фиат браво. Ще ти пратя номера на есемес. Не подценявай този американец. Не е глупав и има богат опит.

– Аз също.

– Тогава се погрижи да не останеш разочарован. Свърши си работата, и то бързо. Arrivederci⁴.

Монахът съжалява, че се наложи да излъже. Ще изпълни задачата, която му е поставила Карлота. Но преди това трябва да свърши нещо друго.

⁴ Довиждане (ит.) – б. пр.

117

Ник се връща при колата и прави така, че служителят от куриерската фирма да види, че отива към терминала на летището. Знае, че италианската гранична полиция вече има описанието и номера на паспорта му и няма шанс да напусне Торино със самолет.

Пет минути по-късно спира на паркинга на евтин хотел близо до летището и плаща за двуседмичен престой за колата на Гория. Карабинерите ще я намерят. Може би до два часа. Това забавяне обаче му стига, затова не е проблем.

Хваща автобуса до терминала и тръгва по табелите към района за връщане на коли под наем. Влиза бързо в зоната за приемане, където клиентите са на ръба на нервна криза, защото персоналът се тутка, а те ще изпуснат полетите си. Ник наблюдава внимателно и скоро забелязва най-мудно работещата компания и дори успява да различи националността на шофьорите. Италианците влизат в паркинга със скорост, уверено криволичат между другите коли и подсвирват с клаксон на служителите да побързат. За разлика от тях повечето чужденци се приближават неуверено и гледат внимателно табелите с надежда да са уцелили правилното място и да не се налага да губят време с излишни обиколки из летището.

Ник отива на най-дългата опашка за връщане и почуква на стъклата на няколко шофьори. Попада на различни националности – французи, германци, италианци. Накрая намира това, което търси – американец с жена си и двете си деца в чисто нов микробус рено. Изважда полицейската си значка, показва я на плешивия мъж около петдесетте и повдига коженото си яке така, че децата отзад и майка им на предната дясна седалка да видят добре беретата.

– Господине, ако обичате, слезте от колата и ми покажете документите си.

– Разбира се, господин полицай.

Дисциплинираният гражданин слиза. Той е с около една глава по-нисък и десетина килограма по-тежък от действащия извън правомощията си полицай.

Ник внимателно преглежда документите на Джон Хенри Уоткинс, докато шофьорът чака послушно като добре дресирано куче господаря си.

– Господине, бихте ли дошли с мен при багажника.

Туристът тръгва послушно след него. Ник поставя пръст в едното си ухо, сякаш говори по радиостанция. Обръща се с гръб към шофьора, който вече започва да се притеснява. След малко бавно се завърта към него и съобщава лошата новина:

– Господин Уоткинс, аз съм част от международно антитерористично подразделение, работещо съвместно с карабинерите. Имаме информация, че на летището се подготвя атентат, и търсим кола, отговаряща по описание на тази, която карате вие.

– Моята ли?

– Да, господине, вашата. Опасявам се, че трябва да конфискуваме автомобила и да отведем вас и семейството ви за разпит.

– Ама аз трябва да я върна. Трябва да се прибираме, ще си изпуснем полета.

– Това не е мой проблем, господине. Сигурен съм, че италианската полиция ще прояви разбиране и ще реши бързо вашия случай. – Ник поставя ръка на челото си и оглежда дългата опашка от коли. – Макар че може да се наложи да почакате, докато дойде техен служител. Тук нещата вървят малко бавно.

Уоткинс изглежда покрусен. Вече предчувства какви проблеми ще има да усмири децата на това чуждестранно летище, да не говорим за вече изнервената му жена.

– Ох, стига, господин полицай. Не можем ли да се разберем? Ние сме американски граждани, трябва да се върна в Чикаго, да прибера семейството у дома и да отида на работа.

Ник се почесва по брадичката и се оглежда.

– Добре. Ето какво ще направим. Вече ви проверих и знам, че сте порядъчен семеен мъж, но въпреки това трябва да си свърша работата и да закарам този автомобил за оглед – дори да съм сигурен, че е чист. Формалности, знаете. Казвате, че полетът ви е скоро, така ли?

Уоткинс кимва.

– Не искам да си изпуснете самолета заради мен, господин Уоткинс. Мисля, че мога да ви помогна в тази ситуация. Гишето за връщане е точно след главния терминал, нали?

Уоткинс го поглежда обнадеждено.

– Ако ми дадете документите на колата, мога да закарам вас и семейството ви до терминала и след като проверим колата, да я върна във фирмата. Но трябва да ми обещаете, че ще си остане между нас. За такова нещо могат да ме уволнят.

– Напълно ви разбирам. Ако направим така, ще можем ли да се качим направо на самолета?

– Да, разбира се.

Изведнъж на мъжа му хрумва нещо:

– А какво ще стане с депозита?

Ник си придава замислено изражение:

– С карта ли платихте?

– Да.

– Ще се погрижа да оправят документите и да ви го върнат.

Уоткинс видимо си отдъхва:

– Чудесно.

Ник поглежда часовника си.

– Е, господин Уоткинс, да тръгваме тогава.

Джон Хенри Уоткинс се усмихва широко, протяга потната си ръка и благодарно дава ключовете на детектива.

118

Карлота Капелини се отдръпва от компютърния екран, който заема почти цялото ѝ бюро. Пред нея с всички шокиращи подробности е изложено творението на монаха. Тя сменя една след друга снимките, като оглежда – или се преструва, че оглежда – сцената с двойното убийство в дома на Марио Сакони. Този монах е истински звяр.

Една млада полицайка се приближава до бюрото ѝ.

– За вас е, госпожо лейтенант.

Подава ѝ лист хартия.

Капелини вижда, че очите на младата жена са втренчени в монитора, показващ близък план на прободната рана право в сърцето на Сакони. Лейтенантът затваря снимката с един клик на мишката.

– Благодаря. Свободна сте.

Младата жена се окопитва и се отдалечава, а Капелини поглежда документа. Това е доклад от проследяване на телефона на американеца. Оказва се, че го е използвал няколко пъти след бягството от мястото на убийството. Направил е търсене в интернет, намерил куриерска фирма в околността на летището и им се обадил.

Значи иска да изпрати нещо в Америка. Какво и защо?

Нещо, което няма да мине през митницата? Едва ли?

Не. Изпраща нещо с куриерска фирма, защото знае, че наблюдават летището. Знае, че няма да може да мине през граничния контрол. Карлота се усмихва. Да, умен е, но не чак толкова. Тя също се обажда по телефона – още веднъж на монаха:

– Слушай внимателно, ще ти изпратя адреса на куриерска фирма близо до летището. Трябва да отидеш там, бързо. Намери каква пратка е оставил Ник Каракандес и я спри – на всяка цена. Разбра ли?

– Разбрах.

Карлота затваря телефона и изпраща есемеса. Поглежда пак доклада, който ѝ е донесла младши полицайката. Освен в куриерската фирма Ник не се е обаждал на никого. За момент я обхваща опасение за най-лошото – представя си как охраната на летището се е провалила и американецът е успял да се измъкне зад граница. Това би било катастрофа. Тя поглежда към кабинета на шефа си и вижда Фуско с майора и главния комисар. Досеща се за какво си говорят. И то не предвещава нищо добро за полицая от Лос Анджелис.

119

ЛЕТИЩЕ „КАЗЕЛЕ”, ТОРИНО

Семейство Уоткинс му махат благодарно до куфарите си и Ник също им помахва виновно от шофьорската седалка на микробуса, преди да потегли и да ги остави пред въртящата се врата на терминала.

Излиза от зоната за оставяне на пътници и се смесва с трафика. След като напуска района на летището, отбива по един черен път и наглася сателитната навигация за дългото пътуване. Тъчскрийнът е много малък и се налага да пробва няколко пъти, докато въведе дадения му от Ерика Кракси адрес на бившия началник на Марио Сакони, Едуар Брусар.

Малкият компютър изчислява маршрута и автоматично обявява, че е дълъг 366 километра, ще отнеме малко под четири часа, минава по две платени магистрали и ще му струва четиридесет евро за гориво.

Отново запалва двигателя, като се надява, че предстоящата му задача е толкова проста, колкото твърди компютърът.

120

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици спира пред къщата на Джени Харисън и си мечтае да е навсякъде другаде само не и тук. При собствените си лични проблеми последното, което иска, е да разпитва млада жена, открила тялото на най-добрата си приятелка.

Почуква на разбитата врата на апартамента и един униформен полицай я отваря рязко от другата страна. Чернокос, около трийсетте и вече твърде натежал – както физически, така и като поведение.

– Детектив Фалън. – Мици му показва значката си. – Тук ли е Дженифър Харисън?

– Да, за съжаление. И тя е една...

– В какъв смисъл?

– Има голяма уста.

– Хубаво. Устата ще ѝ трябва, за да отговаря на въпросите ми. – Мици завърта очи и минава покрай него. – Какво се е случило с тази врата?

– Казва, че са я обрали. Кварталът е пълен с наркомани и сутеньори.

Полицаят затваря вратата, доколкото е възможно.

Мици влиза в пълната с дим стая и полага усилие, за да не се закашля. Погледът ѝ спира върху изрусената млада жена, която пуши цигара след цигара, седнала на стар кафяв двоен диван с изкуствена тапицерия.

– Джени, аз съм Мици Фалън. Току-що бях в къщата на приятелката ти. Трябва да ти задам няколко въпроса. Тук ли искаш или в участъка?

Харисън я поглежда. Пепелта от цигарата пада върху облегалката на дивана.

– Какво е станало с Ким? – Звучи, сякаш е под действието на наркотици. – Какво са ѝ направили?

– Точно това се опитваме да разберем, Джени.

Мици се приближава и се вглежда в очите на младата жена. Надрусана е до козирката. Вероятно дърпа джойнт след джойнт от момента, в който е видяла приятелката си мъртва. Кой може да я упрекне?

– Иди си вземи един душ – добавя Мици. – Преоблечи се и ще те заведа да ти купя нещо за ядене.

– Не искам да се къпя и не съм гладна!

Мици кляка, за да я погледне право в очите.

– Това не е предложение, моето момиче. Това е заповед. Имам да разследвам убийство и не ми вършиш работа друсана.

Харисън изругава под носа си. Надига се от дивана и влиза в банята, като затръшва вратата. Униформеният поглежда Мици:

– Повлеканата е доста темпераментна. Това вероятно ѝ е първият душ за годината.

– Тя може да е мръсна, но ти си тъпак. След десет минути тя ще е чиста, а ти ще си останеш тъпак. Някои неща не могат да бъдат измити.

– Просто казвах...

– Недей да казваш нищо. Първата стъпка към това, да престанеш да бъдеш тъпак, е да си затвориш устата. Започвайки отсега.

Полицаят се отдалечава и започва да проверява пораженията по вратата. Мици оглежда стаята, в която Джени живее и вероятно нарича свой дом. Няма рамкирани снимки, няма телефон, няма готварска печка. Само малък телевизор, микровълнова и чайник. Мици е виждала по-добре обзаведени затворнически килии. Кремавият юрган на леглото е целият в петна от кафе и прогорени дупки от цигари. Долният чаршаф изглежда така, сякаш никога не е сменян.

Мици повдига матрака и намира странна колекция: десетки презервативи, страховит готварски нож и ултразвукова снимка на неродено бебе. Мици се вглежда в нея. Снимката е от шестнайсетата седмица, датата е отпреди две години. Вероятно Харисън е забременяла и или е изгубила бебето, или е направила аборт. Сигурно още си фантазира какво е да си майка.

Мици пуска матрака, избърсва ръцете си и оглежда кухненския кът. На хладилника има две снимки, прикрепени с магнити с форма на плодове. Едната е на Харисън с мъртвото момиче в нощен клуб – смеят се и държат големи коктейли със сламки и много зелени листа вътре. На другата двете са на плажа по бикини и изпращат въздушни целувки към обектива. Харисън изглежда почти както сега. Мици предполага, че снимката на плажа е правена през лятото, а тази с коктейлите – на Нова година. Харисън не прилича на момиче, което пие коктейли по нощни клубове всяка седмица.

В хладилника има четири пакета полуготова храна за микровълнова печка, евтино крема сирене, няколко мухлясали парчета кашкавал, четири консерви риба тон и половинлитрова бутилка водка. В двата шкафа до малкия умивалник има само няколко различни чаши, три купички и две чинии. Шише белина, препарат за миене и няколко мръсни сухи парцала са единственият признак, че тук изобщо някой някога чисти.

Харисън се връща в стаята. Изглежда уморена, но малко по-свежа. Единственото, което закрива интимните ѝ части, е избелял зелен пешкир. Изрусената ѝ коса виси на мокри кафяви кичури като миши опашки. Мици отива при входната врата и я отваря за униформения полицай.

– Дай ни пет минути.

Той с удоволствие излиза. Харисън отваря вградения гардероб и изважда избеляла розова тениска и чифт черни дънки. Или няма чисто бельо, или не носи. Обува на босо чифт мръсни маратонки, после изсушава мократа си коса с кърпа.

– Сешоарът е развален. Приличам на мокър помияр.

– Добре си. Колегата каза, че са те обрали. – Мици продължава да обикаля жилището. – Какво са взели?

– Нищо. Нямаше какво да вземат. – Тя оставя кърпата, после решава, че е била прекалено честна. – По дяволите, не е вярно. Откраднаха малко пари, които събирах за почивка. Имаше около петстотин долара, бижута и разни други неща, и мобилния ми телефон, чисто нов.

Мици се усмихва и тръгва към вратата.

– О, да, сигурно. Докато стигнем в участъка, ще си спомниш, че са взели и петдесетинчова триизмерна плазма, няколко рокли „Валентино“ и достатъчно чифта „Джими Чу“, че да обуят стоножка.

121

ТОРИНО

Шумът събужда Роберто Кракси.

Глухо кънтене. Още веднъж. Кракси няма представа колко е спал. Въздухът е горещ и застоял – а той е изнемощял от обезводняването. Земята под него се разтриса. Наблизо се стоварва нещо тежко. Чува се още едно глухо изкънтяване.

И още.

Той се досеща какво е. Някой премества тежки камъни от плочата над главата му. Кракси стиска юмруци и напряга мускулите на краката си. В следващите няколко минути или ще се освободи, или ще умре.

Шумът се чува по-ясно. Камък след камък. Били са натрупани върху плочата, за да я затискат. Най-горните вече са преместени; сега неизвестният посетител отвън избутва последните. Краката на Кракси са изтръпнали. Той мобилизира цялата си физическа и психическа сила, за да се подготви за тържественото отваряне на гробницата. Тишина.

Вероятно похитителят обмисля как да отвори саркофага. Едва ли ще се наведе и ще избута плочата с цялата си сила, защото това ще го извади от равновесие. Няма и да я дръпне към себе си, защото така рискува да бъде затиснат. Не, най-вероятно ще я отмести странично – откъм главата на Кракси. Това е единственият начин да остане надвесен директно над него.

Кракси е прав. Монахът дръпва плочата наляво с едно-единствено мощно движение. Бившият войник реагира с мълниеносна бързина. Изскача рязко от саркофага.

Монахът полита назад – очаквал е съпротива, но не толкова бърза и ожесточена.

Глезените на Кракси се огъват още щом стъпва на земята. Но е свободен. Дясната ръка на монаха потрепва. Движение за частица от секундата, но решаващо. Кракси вижда проблясъка твърде късно. Хваща се за корема.

Стиска металния шиш, с който монахът току-що го е пробол.

Кракси знае, че шишът е пронизал цялото му тяло. Опитва се да не падне, докато държи метала с двете си ръце. Свлича се на колене.

Ефрем се приближава до него. Поглежда безразлично кръвта, която се просмуква в ризата на бившия войник, и хладнокръвно преценява ситуацията.

Така ще умре твърде бавно.

Той заобикаля Роберто. Застава зад него. Стиска главата му с лакът и с едно бързо движение счупва врата му.

122

ТОРИНО

Ник попада в задръстване малко след като вижда табелите за Южното околовръстно към Савона и Пиаченца. Дотук с изчисленията на навигацията. Близо час му трябва, за да се добере от А55 до А6. Замисля се дали да не звънне на Мици или на Ейми. Има да им казва много неща. Има много работа, която трябва да свършат. Но не възнамерява да използва мобилния телефон в джоба си. Откакто се раздели с Фабио, го държи изключен – освен при краткото влизане в интернет, за да намери куриерската фирма – и не смята да го включва повече. Рано или късно ще намери някой уличен автомат. Засега мобилният е само за спешни случаи.

След петдесет километра, които взема за четиридесет минути, попада в ново задръстване, което стига до Савона. Опитва се да заглуши шума от клаксони, като пуска радиото. Когато най-сетне започва да се движи с нормална скорост, осъзнава, че е бил толкова съсредоточен да се оглежда за тъмносините коли на карабинерите или по-светлите синьо-бели на полицията, че не е обърнал почти никакво внимание на странната смесица от градски и земеделски пейзажи, които се сменят край прозорците. Слабата зимна светлина вече почти изчезва, когато навигацията прекъсва мислите му, за да обяви очакваното време за пристигане – до крайната му цел все още остават над два часа. Ще пристигне късно вечерта.

Може би не е лошо, че ще се забави. Ако има късмет, ще завари Брусар да си почива в дома си. Ник няма снимка на учения, само описанието на Ерика. Знае, че Брусар е висок и слаб, елегантен, с прошарена коса и добре оформена посивяла брада. Прави впечатление.

Освен това е женен. Съпругата му се казва Урсула. Дребна и закръглена. Пълна противоположност на съпруга си. Тъмнокоса и с малки ръчички като на хамстер. По този смешен начин я описа Ерика.

Ник стриктно следва безстрастните указания на навигационната система и излиза през пункта за плащане при Савона. Трябва да е вече по средата на пътя. Основният въпрос, който си задава, е дали се движи преди или след мъжа, който уби Марио Сакони и който според него е убил и Тамара Джейкъбс.

И ако изостава от него – с колко? Ник поглежда приближаващите отпред табели, осветени от фаровете. Тъкмо влиза във Франция. Въпросите му съвсем скоро ще получат отговор.

123

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

В събота фабриката функционира с минимален персонал. Отчасти защото в момента няма много работа. Отчасти защото твърде малко жени са готови да жертват част от скъпоценните си уикенди. Времената наистина са трудни, но изкушението да си беден под калифорнийското слънце, е по-примамливо от перспективата да станеш с няколко долара по-богат, прекарвайки в задушния цех който и да е ден от седмицата, особено събота.

Джон Джеймс седи в офиса и не може да се концентрира. Мисли за Ким Бас. Това беше нескопосано убийство. Може би дори безсмислено – отнемане на живот по грешни причини. Обикновено нещата са ясни. Онези, които имат нужда от помощта му, за да преминат в отвъдния свят, са напълно непознати. Бог го насочва към тях. Посочва му ги като с прожектор.

При Бас беше друго. Тя го познаваше. И беше безочлив враг на жената, която той обичаше. Жената, която още обича. Сега го измъчва мисълта, че това бе истинската причина да я убие.

Справедливост за Ем. Върховно и безмилостно възмездие за всичкия присмех и тормоз – за жестокостта и злината на Бас срещу Ем. Сега Джей Джей не е сигурен. Не е убеден, че е било по божията воля. Опасява се, че е било неговата воля.

Същото е и с Ем. Тя също не беше непозната. Бог ги бе събрал. Беше му показал, че друго човешко същество може да го развълнува по начин, който никога не си е представял. Но дали не е разбрал погрешно? Добри или лоши бяха тези копнежи? Той със сигурност се чувстваше различен с Ем. Кипеше от емоция. Привързаността му към нея промени отношението му към всичко – към живота и дори към смъртта.

Беше започнал да си задава въпроси. Дали всичко това не беше изпитание за вярата му? Както при Исус, когато постел в пустинята и Сатаната го изкушавал да превърне камъните в хляб? Да. Точно това е била Ем. Изпитание за вярата му. И той не го издържа. Чел е как слаби мъже са отклонявани от свещената си мисия от коварни жени. Сега разбира. Всичко е било дело на Сатаната.

Пъхва ръка под ризата си и опипва пресните прорязвания. Не се е наранил достатъчно. Не е платил достатъчно за болката, която причини на Бог. Джей Джей започва да дере корема си с нокти, докато под тях се появяват капки кръв. После свежда глава и произнася молитва, преди да се върне в цеха.

Погледът му спира върху празното столче, на което бе седяла единствената му любов. Изкусителка или не, той не би могъл да я намрази. Тя събуди в него чувства. Чувства, които въпреки неговото наказание и нейната смърт все още са живи.