Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 28 страниц)

60

Ефрем се научи да е тих като дете. Монасите шибаха ръцете му с камшик, ако успееха да чуят дишането му.

Научи се да слуша, а не да говори. Обучаваха го първо да се съсредоточава върху онова, което другите казват и правят, и едва тогава да мисли как да отговори. Като момче се научи да забелязва нюансите. Разбра, че един и същи човек се държи различно, когато попадне в необичайна среда, когато е развълнуван, уплашен или уморен.

Научиха го никога да не се държи различно.

Като младеж го научиха на болка. Как да я понася. Как да изключва мислите си, докато нажеженото желязо за жигосване изгаря кожата му. Години му бяха нужни, за да тренира съзнанието си, да го усъвършенства. Научиха го и как да причинява болка. Да я използва като инструмент. Да използва заплахата с физическо страдание, за да върши Божието дело.

В зряла възраст се научи да бъде невидим. Да се движи сред непросветените като един от тях. Да ги гледа и да им се усмихва по такъв начин, че да не привлича внимание, да не предизвиква привързаност и да не оставя никакви спомени. Научи се да се държи така, че веднага да бъде забравян.

Всички тези години на обучение и дисциплина са създали този Ефрем, който сега спира наетата кола на около километър от мястото, където са му казали, че ще бъде мишената. С вдигната яка и наведена глава, за да се предпази от вятъра и дъжда, той тръгва покрай шосето, убеден, че хората в профучаващите покрай него коли изобщо няма да го запомнят.

Монахът прави това, което умее най-добре. Превръща се в ловък фокус. В илюзия. В някой, когото никой не е виждал.

61

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В къщата мирише лошо. Много лошо. Мирише като нищо друго на земята. Миризма, която малцина са усещали. Снощи трябваше да я изкъпе, а не просто да я забърше с влажната кърпа. Но беше твърде уморен след усилието. Адски изтощен, след като победи мъчителката Ким Бас.

Сега Ем има нужда от него. Той коленичи в спалнята и пали свещите.

Гледката го вцепенява. Тя се променя. Очите ѝ са покрити с дебел млечнобял воал, плътта ѝ се обезцветява. Дори на бледата мъждукаща светлина той вижда зеленикавия оттенък на кожата ѝ.

Джей Джей посяга към лицето ѝ и погалва тъмното рождено петно, Божия символ, който я изпрати при него.

Гравитацията работи неуморно. Кръвта се е оттекла от сърцето и се е натрупала в седалището, гърба и краката ѝ, създавайки грозни морави петна. Бактериите се разпространяват из тялото ѝ и то има вид, сякаш е от восък. Косата ѝ започва да окапва; от отворите ѝ излизат газове и течности, изпускащи в стаята смрад. Той се изправя и се отдръпва. После през главата му минава немислимото. Може би трябва да се откаже. Да намери друго място, където да я сложи да почива. Но още не. Не и докато не стане абсолютно наложително.

62

ГЛАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ТОРИНО

От прозореца в кабинета на Карлота Капелини, разположен на последния етаж на висока сграда в центъра на града, Ник вижда странния остър купол на прочутата „Моле Антонелиана“ – построена през XIX век като еврейски храм, днес сградата е Национален музей на киното.

Малко е разсеян, защото от десет минути лейтенант Капелини бърбори като картечница на италиански по телефона. Докато тя приключва – или поне той така предполага, след като я чува да казва ciao, ^ciao5, вече за трети път – през главата му минава тревожна мисъл. Колкото по-голям напредък отбележи в разследването тук, толкова по-малък става шансът му да отплава за новия си живот след две седмици. Разкрий някой убиец и окръжният прокурор ще те зарине в бумащина. А пък ако убиецът е от другата страна на океана – ще се окажеш под цяла планина документи.

Карлота затваря телефона и забелязва, че нещо безпокои колегата ѝ.

– Наред ли ви е всичко?

Смешният ѝ акцент го изкарва от вцепенението.

– Да. Извинявайте. Всичко ми е наред. – Ник изважда сгънат лист хартия изпод якето си. – Ето номерата, които споменахме на шефа ви. Искам веднага след като ги засечете, да говоря със собственика на телефона. Не искам никой друг да го разпитва, докато аз лично не се видя с него.

– Разбирам. Опасявате се, че ще избяга.

– Именно.

Тя посочва листа с тънкия си пръст с нокът, лакиран в много бледорозово.

– Тези номера тук са – как се казва... – Опитва се да намери думата. – ... cellulare o cell?

– Мобилни телефони?

– А, да. – Посочва друг номер. – А този са... обществени.

Ник решава да не поправя граматичните ѝ грешки.

Тя придърпва клавиатурата на компютъра и сръчно въвежда някакви указания.

– Finito. Скоро ще бъдат засечени.

– Grazie.

Тя се усмихва:

– Говорите ли италиански?

– Si – с усмивка отговаря той. – Перфектно си служа с думите grazie и prego. Знам също parmigiano и pesto.

Карлота изръкоплясква с престорено възхищение:

– Molto bene⁶! Това са много полезни думи. – Поглежда монитора. – Вашата жертва... чета, че била прочута писателка.

– Всъщност пише сценарии. Няма нито една книга. Не бях чувал името ѝ, но явно е голямо име в Холивуд.

Карлота се намръщва:

– Имате ли идея защо е убита по този начин?

– Точно това се опитваме да разберем. Може би е свързано с последния ѝ сценарий.

– Филма за нашата плащаница?

– Така изглежда. Случвало ли се е нещо необичайно около нея напоследък?

– Нищо не ѝ се случва. Тя е заключена в Duomo di San Giovanni⁷, на тъмно. Няма какво да се случи.

– Обаче я вадят от време на време, нали?

Карлота поклаща глава:

– Не. За последен път я изложиха през 2010 година.

– В катедралата ли?

– Si, но с голяма защита. – Карлота очертава голям квадрат във въздуха с двете си ръце. – Направиха огромна кутия от блиндирано стъкло. В нея сложиха плащаницата – в запечатана витрина, пълна с азот.

Ник трудно може да си представи с какво тази атракция може да привлече посетители.

– Много ли хора дойдоха да я видят?

Карлота се засмива:

– Много? Повече от сто хиляди на ден – всеки ден. В продължение на пет седмици имаше опашка. – Замлъква за момент, за да си спомни повече за излагането на реликвата. – Чета, че през тези седмици дошли три и половина милиона души. Повече, отколкото отиват на гроба на Джон Кенеди за година.

– Не знаех, че има съревнование между двете.

– Добре, че няма. Плащаницата щеше да спечели. Много лесно при това. Католиците винаги ще печелят такива неща. Смъртта и религията са много важни за нас.

– Ще го имам предвид. Значи вече не е изложена на показ, така ли?

– Не. Много рядко го правят. Държат я постоянно запечатана в една ниша на катедралата и хората ходят да се молят. Църквата има собствена охрана – не ни казват подробности – и разбира се, ние също имаме постоянно хора да наблюдават мястото.

– Значи не е възможно да бъде открадната или повредена, така ли?

Карлота свива рамене:

– Не може да се каже. През 1997 г. имаше палеж. Пожарникарите трябвало да разбият шкафа. После с брадвите си счупили стъклото – дебело, бронирано стъкло – и я извадили от пламъците.

– Пострадала ли е?

– Не, този път не. В миналото обаче, през шестнайсети век, е имало друг пожар – пак умишлен – тогава е била повредена.

– В същата църква?

– Не. Тогава се е пазила във Франция, в Сент Шапел в Шамбери.

– Какво е правила там?

Знанията на Карлота явно не стигат чак дотам.

– Това вече аз не знам в детайли. Предполагам, че е била собственост на Савойската династия. В онези времена е имало много кражби и грабежи. Днес тук сигурността е много по-добра – уверено заявява тя. – В наши дни не можеш да припариш до свещената плащаница.

Тази идея кара Ник да се засмее:

– Наистина ли? – Кимва към компютъра. – Защо не опитаме, докато чакаме да открият собствениците на тези телефони?

⁵ Неофициален поздрав на италиански, който означава „здравей“ и „довиждане“ – б. пр.

⁶ Много добре (ит.) – б. пр.

⁷ Катедралата „Св. Йоан Кръстител“ – б. р.

63

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Той пробва водата с китката си – като родител ваната за бебе.

Не е много гореща. Не е много студена. Телесна температура. Идеална. Изстисква течен сапун във водата и я разбърква, докато повърхността се покрива със слой от мехурчета.

Идеално.

Джей Джей оставя пластмасовата бутилка и се връща в спалнята. Кляка и коленете му изпукват. Внимателно повдига голото тяло на Ем и я понася. Вижда отражението си с нея в огледалото. Образът е прекрасен. Героичен. Той прилича на пожарникар, който изнася жена от обхваната в пламъци сграда. На ангел небесен, който спасява грешник от адския огън.

Занася я гордо в банята и полага любовта на живота си в сапунената вана. Водата се разплисква отстрани. Облива босите му крака и попива в дъските. В банята е пълно със свещи – на пода, по полиците, на перваза на прозореца. Диаманти от златна светлина танцуват във водата.

Тя изглежда някак по-тежка. Сякаш смъртта ѝ се е отразила добре. Позакръглила се е. Поохранила. И се е успокоила. Никога не е виждал някого, който да изглежда по-спокоен от Ем във ваната, подготвена от него.

Джей Джей се съблича и влиза в хладката вода. Намръщва се, когато водата подлива през ръба. Иска да е съвършено. Не може да има грешки. Имат толкова малко време заедно.

Потапя се още. Наглася тялото си под нейното. Обгръща с ръце гърдите ѝ и я притиска към себе си.

64

ПЛОЩАД „САН ДЖОВАНИ”, ТОРИНО

Вятърът грубо блъска Карлота и Ник по величествения и безмилостно открит за стихиите подстъп към Торинската катедрала и параклиса на свещената плащаница.

Спират пред заплашително извисяващата се камбанария, изградена от потъмнели тухли. Изглежда древна (от петнайсети век е), но явно с годините постоянно е престроявана, докато се е превърнала в геометричен хаос, асиметрично скупчване от каменни блокове с по-светъл цвят. Катедралата има бяла, наскоро почистена ренесансова фасада, която изглежда нелепо притисната от спираловидния купол на параклиса на плащаницата, дело на архитекта Гуарини.

– Buongiorno – извиква Карлота на дребен мъж в черна роба, който ги чака прислонен под свода на главния вход. – Това е лейтенант Каракандес от полицията на Лос Анджелис.

Дребният мъж с буйна побеляла коса и сълзящи светлокафяви очи учтиво кимва и се ръкува с високия детектив.

– Дино ди Роси. Аз съм, така да се каже, уредник на храма – Поглежда Карлота. – Luogotenente Капелини ме помоли да ви придружа и да отговарям на всичките ви въпроси за сградата и плащаницата.

– Ще съм ви благодарен.

Тримата се качват по стълбището на катедралата и влизат през грамадната дървена врата от осемнайсети век. Над главата си Ник вижда копие на „Последната вечеря“ на Леонардо, а отляво, за негова изненада – сергия за книги, пощенски картички, дискове и евтини копия на плащаницата. Пред тях се отваря дългият централен кораб на църквата; на стената вляво има два големи телевизора, които показват кадри от светинята. Несъмнено се набляга върху историческото ѝ значение. Вярващите могат да засвидетелстват почитта си към реликвата, като пускат евромонети в пластмасови електрически дарителници, в замяна на което получават право да кажат молитва и да запалят свещ. Далече напред, в дъното на помещението, се виждат много по-величественият трансепт и олтарът.

– Тази архитектура... вълнува душата, нали? – прошепва Ди Роси, докато вървят по мраморния под. – Тя внушава на вярващите чувство на съприкосновение със смъртта и досег със светлината на божествената слава.

Ник не би стигнал чак дотам, но олтарът, обграден с масивни мраморни статуи и увенчан с голямо разпятие, наистина е внушителен.

– Скулптурите на света Тереза и света Кристина – посочва Ди Роси към две статуи. – Изработени са в Рим през 1715 г. от парижкия скулптор Пиер Легро. Голямата дървена статуя на разпятието е дело на Франческо Борели.

– Ами плащаницата? – пита малко нетърпеливо Ник. – Къде се съхранява?

Ди Роси го завежда до едно място встрани от пейките, до купчина кафяви метални столове.

– Тук.

Посочва към един ограден с въжета участък в дъното на катедралата.

За лаик като Ник параклисът изглежда като две театрални ложи, разположени една над друга. Горната е с дебели позлатени колони, позлатен балкон и украсена отгоре с огромен релеф, изобразяващ златни ангели, голяма корона и червен щит с бял кръст по средата.

– Това е кралският балкон – обяснява Ди Роси, като посочва нагоре. – Изработен е от Игнацио Перука през 1777 г. Там са стояли кралете на Пиемонт и Сардиния. Тук са идвали Карл Емануил III, Карл Алберто от династията Савоя-Кариняно и първият крал на обединена Италия, Виктор Емануил II.

Ник премества поглед от историческия балкон към не толкова внушителната ложа отдолу. Тя има каменни колони и е преградена с бронирано стъкло.

– В долната ложа са седели кралските пажове. Сега тук се съхранява плащаницата – покрова, в който е било увито тялото на Господ Бог Исус Христос след смъртта му на кръста.

65

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей хваща с пръстите на краката си металното синджирче и дръпва запушалката на ваната. Остава легнал вътре, наслаждавайки се на последните ласки на сапунената вода, оттичаща се около него и неговата кралица. Бълбукането на канала е дразнещо, неуместно.

Той остава неподвижен. Преструва се на мъртъв. Не мига, не помръдва мускулче, съсредоточава се, за да забави пулса и дишането си. Водата между телата им бавно се източва и създава усещането, че Ем го гали. В банята става студено. Хладният въздух и металната вана бързо изстудяват тялото му. Той знае, че ако остане така, телесната му температура бързо ще спадне и ще се изравни с нейната. Ще станат едно. Обединени в смъртта. Заедно завинаги.

– Един ден, моя любов – прошепва той, като я целува по врата, – един ден ще дойда при теб.

Без водата да я поддържа, той трудно помества тялото ѝ. Влагата по кожата сякаш ги е слепила. С известно усилие той излиза от ваната, разтреперан на светлината на свещите. Стъпалата му оставят отпечатъци на пода, докато отива да вземе кърпата от старата дървена закачалка на стената и се бърше, за да се сгрее.

Топлина – това е разликата между него и неговата любима. Разликата между живота и смъртта. Той се навежда над ваната и изсушава любимата си, доколкото може. Подхваща я и се оказва, че е по-трудно, отколкото е очаквал. Старомодната вана е твърде дълбока, за да повдигне тялото, без да падне напред. Накрая застава до крановете, подхваща я под мишниците и я измъква навън.

Кожата ѝ сякаш се движи. Отпуска се и се отлепва от тялото, когато той я докосва. Джей Джей поставя своята любима на пода. Тя ухае на чисто. На чисто и свежо. Той е прекалено уморен, за да я пренесе в другата стая. Прекалено изтощен емоционално и разстроен от мисълта, че времето им заедно изтича.

Джей Джей взема кутийка талк от една полица зад ваната и поръсва Ем с парфюмирания прах. Заглажда го. Покрива всеки сантиметър от тялото ѝ. Ем става бяла като ангел.

След това прави същото със себе си. Поръсва се от глава до пети. Сякаш се увива в бяло покривало. Ляга до нея. Два призрака в сумрака. Завива себе си и нея с кърпи, за да им е топло. Сгушва се. Притиска се до нея, за да я топли с тялото си.

66

ТОРИНО

Зад предпазното стъкло е поставен ковчег, покрит с белезникаво платно с червена лента и разпятие в средата. Отгоре има странна плетеница от големи тръни. Над тях върху тъмна прашна завеса е закачена увеличена снимка с посредствено качество на Човека от плащаницата, както вече го нарича Ник. Какъв необичаен дом за най-прочутата религиозна реликва в света.

Дино ди Роси погрешно възприема мълчанието на полицая като страхопочитание и се опитва да внесе историческа дълбочина в размишленията му:

– Свещената плащаница, подобно на Воала на Вероника, е уникален научен, исторически и религиозен предмет. Смята се, че в миналото плащаницата е обиколила целия Близък изток. Според историческите документи е била поднесена на цар Абгар в древния град Едеса и го е излекувала от тежка болест. Православните християни много почитат образа върху нея. Наричат го ахиропиитон – неръкотворен.

Ник има чувството, че го баламосват, както когато залови някой надрусан уестмънтски бандит, шляещ се по булевард „Сънсет“.

– Споменахте Вероника. Коя е тя и какво е специалното на воала ѝ?

Ди Роси вдига ръцете си към лицето и прави жест, сякаш го бърше с кърпа.

– Когато носел кръста към Голгота, Исус избърсал лицето си с кърпа, подадена му от една жена – Вероника Ерусалимска, или света Вероника. След като ѝ върнал кърпата, върху плата се появил отпечатък от лицето му. Църквата почита това събитие като една от основните сцени по Пътя на кръста.

Ник съвсем се обърква.

– Сигурно ще горя в ада за невежеството си, но какви са тези сцени?

На лицето на Ди Роси се изписва удивление и разочарование.

– Това са четиринайсет важни момента от историята на християнството, които обикновено се изобразяват с картини, статуи или стъклописи. Те показват различни етапи от пътя на Христос от мястото на осъждането му на смърт до момента на свалянето му от кръста на хълма Голгота и погребването му в гробницата на Йосиф Ариматейски. Сцената със судариума – кърпата, с която е избърсал потта си – е шеста в поредицата.

Карлота добавя още малко информация:

– Както с образа от Едеса, много хора вярват, че Воалът на Вероника е чудотворен. Говори се, че утолява жаждата, лекува слепота и дори възкресява мъртвите.

Уредникът поглежда часовника си.

– Знам, signore, че сигурно имате много въпроси – и много съмнения, – но за съжаление, закъснявам и трябва да вървя.

– Много ви благодаря за помощта – отговаря Ник, съзнавайки, че италианецът иска да го разкара. – Само още нещо, преди да тръгнете. – Той кимва към стъклото и покрития с платно ковчег. – Бих искал да видя плащаницата, истинския покров.

– Съжалявам, но е невъзможно. Свещената плащаница е заключена и запечатана в метално-стъклена капсула. Не бих могъл да я отворя, дори да исках.

– Както е запечатана, така може да се разпечата. Много искам да я отворите.

– Не се съмнявам, че искате, но няма как да стане. Само Светият отец може да заповяда излагане на плащаницата на показ.

– Искате да кажете, че само папата може да счупи печатите и да отвори капсулата?

– Не – отвръща Ди Роси, като се опитва да не издава гнева си. – Светият отец не е пазител на ключовете. Не съм казвал такова нещо. Но свещената плащаница може да бъде изложена на показ само по негова заповед.

Ник поглежда Карлота:

– Това очевидно не е вярно. Сигурен съм, че карабинерите могат да поискат оглед на плащаницата. Не е ли така?

– Не – отговаря тя, очевидно смутена от искането му. – И със сигурност аз не мога да поискам такова нещо. Заповедта може да дойде само от нашия generale.

Ник няма нужда от повече обяснения, за да се досети, че това би било обречена кауза. Той отново се обръща към уредника:

– Добре, ако ключовете не са при папата, кой ги съхранява?

– Не мога да ви кажа.

– Не можете или не искате?

– Signore! Сигурността е изключително важна за нас. Аз съм пряко подчинен на архиепископа, а той изпълнява заповедите на самия папа.

– Значи трябва да говоря с архиепископа.

– Негово Преосвещенство не е в Торино в момента – процежда през зъби Ди Роси. – Ще предам молбата ви в секретариата.

– Тогава искам да говоря с него по телефона. Днес. Сега, ако е възможно.

Очите на църковния служител стават студени като на статуите наоколо.

– Съжалявам, но повече няма какво да ви кажа. Опитах се да бъда полезен. Дайте си данните на лейтенанта. Ще предам молбата ви на Негово Преосвещенство.

Ди Роси се завърта гневно и се отдалечава, оставяйки Ник втренчен в бронираното стъкло, разделящо го от една от най-големите загадки на съвремието и вероятно от разкриването на убийството, което разследва.

67

В столицата на провинция Пиемонте има около осемнайсет километра колонади и безистени, приютяващи безброй кафененца. Навикът да седиш на чаша кафе и да зяпаш минувачите датира още от времето, когато Торино е бил под властта на Савойската династия и се наложил като един от най-важните културни центрове в света.

Когато човекът допива еспресото си в кафенето, посещавано повече от местни, отколкото от туристи, монахът разбира, че мишената му ще допусне първата си грешка.

Отива до тоалетната.

Ефрем може да го убие там. Ще бъде малко мръсничко, но е възможно. Той напипва кутийката в джоба си и си представя как стяга тънката тел около гърлото на жертвата. Твърде рисковано. Твърде нагло. Твърде показно.

Той се отказва. Търпението е добродетел. Трябва да изчака.

След няколко минути мъжът се връща. Монахът седи на чаша кафе под колонадата точно отсреща и се преструва, че говори по телефона. Жертвата се движи внимателно, сякаш усеща, че го наблюдават, сякаш знае, че това е моментът, в който, ако някой го следи, трябва да се раздвижи, да тръгне след него. Ефрем е впечатлен от предпазливостта му, от увереността, от непринудения и спокоен начин, по който мъжът върви и се оглежда, без да издава някакво усилие, как обхожда с поглед околността на триста и шейсет градуса, без да прави впечатление. Не издава припряност или нервност. Очевидно е достоен противник.

Монахът постоянно променя дистанцията – ту се приближава така, че почти се допира до жертвата, ту се отдалечава, докато тя се превърне в точка пред него. Сменя черната плетена шапка със зелена с козирка, обръща светлия си анорак с черната подплата навън, после го сваля, навива ръкавите на тъмния си пуловер и върви гологлав.

В течение на един час Ефрем се преобразява в поне четирима различни мъже, всеки с различна походка и поведение. Ту е турист, ту бизнесмен, ту тръгнал на пазар гражданин, ту закъсняващ за среща любовник. Всякакъв друг, но не и този, който е в действителност.

Опитен убиец, който дебне жертвата си.