Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"
Автор книги: Сам Крайстър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 28 страниц)
161
ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА,
ЛОС АНДЖЕЛИС, СТАЯ ЗА РАЗПИТИ 4
– Ужасно изглеждаш, Джени. Какво, по дяволите, си взела?
Мици задържа вратата, за да излезе униформеният ѝ колега.
– Благодаря – казва му, когато той се измъква в коридора.
Харисън я поглежда мрачно от масата:
– Нищо не съм вземала – точно затова изглеждам така.
– Къде беше днес? – пита Мици, като се настанява на един стол.
– Разхождах се. Опитвах се да си избистря главата. Цяла нощ не съм мигнала.
Мици не е изненадана. Светът на момичето се е преобърнал надолу с главата, а полицайката знае, че сънят е първото, което губиш в такива случаи.
– Ще ти донеса кафе и цигара.
– Кафе и цигари? – презрително изсумтява Джени. – Голямата далавера!
– Хей, я внимавай с тона. Опитвам се да помогна.
Мици излиза и изпросва две „Марлборо ултра лайт“ и кибрит от един пътен полицай при автомата за цигари. На връщане взема две чаши черна помия, която минава за кафе.
– Заповядай, това успях да намеря.
– Благодаря. – По лицето на Харисън личи, че е решила да се държи по-добре. – Извинявай, че ти се сопнах.
– Има защо. Днес и аз съм кисела. – Мици ѝ подава кибрита. – Тук по принцип е забранено да се пуши, но пък и никой не е длъжен да ходи в неделя в полицейския участък, така че майната му.
Харисън пали. Дръпва солидна доза никотинов дим.
Пръстите ѝ треперят. Младата жена преживява сериозна криза. Мици я изчаква да дръпне още веднъж.
– Имаме един задържан – казва полицайката. – Искам да го погледнеш.
Харисън се ококорва:
– Хванахте ли го? Убиеца на Ким?
– Успокой се. Искам само да го погледнеш и да кажеш дали го познаваш.
Харисън удря с юмрук по масата:
– Ще убия този мръсник!
– Хей, я се успокой. По-спокойно. Човекът даже не е арестуван. Дойде сам.
– Не е ли той?
– Искам само да го видиш, Джени. Ще можеш ли?
Харисън изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче. Гняв. Тъга. Ярост. Мъка. Емоциите ѝ са пълна каша.
– Да – заявява тя, като изгася цигарата. – Ще го направя.
– Можеш да вземеш кафето.
Харисън взема картонената чаша и тръгва след лейтенант Фалън по сивия коридор.
Мици я завежда до района за задържане. Джими Бърг си е тръгнал и на пропуска седи друг сержант.
– Свидетелка по случая „Бас“ – извиква тя на полицая, който прилича на Тайгър Уудс, но съвсем плешив. – Искам да погледне неофициално мъжа в килия едно.
– Заповядайте – отговаря той, като им махва да влязат.
Мици използва служебната си карта, за да отвори електронната ключалка. Бута тежката решетка, пуска Харисън да влезе и пак затваря зад нея.
– Не казвай нищо – инструктира я полицайката. – Само надникни през шпионката. Разгледай го добре, после се дръпни и ми кажи дали познаваш този човек. – Кимва към сивата врата вдясно.
Харисън спира. Опира буза в студения метал и надниква през дебелото стъкло в яркоосветената килия. Отначало не вижда нищо. После забелязва легнал мъж с оранжеви затворнически дрехи. Трудно ѝ е да види лицето му. Той сяда. Наглася възглавницата на леглото.
Сърцето на Джени се разтуптява силно. Тя се дръпва от вратата.
По ужаса, изписан на лицето ѝ, личи, че го е познала.
– Познаваш ли го, Джени?
Тя кимва, но не може да проговори. Мици я хваща за ръката и я повежда обратно навън.
– Кой е този мъж, Джени?
Младата жена си поема дълбоко въздух.
– Това е Чи... Чироза.
– Онзи от фабриката ли? Управителят?
Джени кимва:
– Да. Господин Джеймс. Приятелят на Ема.
162
ЖЕНЕВА – НЮ ЙОРК
Ник поглежда списъка с пътниците и влиза в първата от кабините на бизнес класа. Вътре има девет реда седалки, по три двойки на всеки ред. Компанията се състои от обичайните заподозрени – стегнати амбициозни типове със злобен вид, забили носове в айпади и лаптопи. Двама-трима директори на средна възраст, с прошарени коси и поналяти от консумацията на твърде много шампанско и мазни храни талии. Елегантна красавица с дълги крака тъкмо накланя облегалката си назад и се завива с одеяло. Погледите им се засичат за момент. Мимолетна среща. Пропусната възможност.
След аварийните изходи има още два реда по шест седалки, после – четирите главни отсека на икономичната класа. Ник дълго оглежда безкрайната редица, после се опитва да свърже мъжките лица с имената на пътниците, пътуващи за Лос Анджелис. Рето Рур и Щефан Заубер явно са швейцарци. И двамата са младолики, стройни мъже на среден ръст. Ник се приближава, за да погледне по-добре.
Двамата се държат за ръце. Рето обляга глава на рамото на приятеля си.
Ник ги задрасква в списъка. Не заради сексуалната им ориентация, а защото професионалните убийци не смесват работата с удоволствието.
Две малки деца скачат от седалките си и хукват към другия край на самолета. Явно им е омръзнало да седят при мама и татко и отиват при дядо и баба. Без да иска, Ник си представя как пътува с Каролина и сина си. Уморени, преситени, обичани, на връщане у дома след двуседмична екскурзия в Европа. Така и не успяха да качат Макс на самолет. Така и не стигнаха по-далеч от игрите в пясъка на Пойнт Дюм19.
Ник си налага да се съсредоточи. По осем места на всеки ред, разделени на една четворка по средата и по една двойка от всяка страна, общо трийсет и пет реда. Около триста мъже, жени и деца. Той оглежда бавно всички. Много бавно.
Мъжът, пътуващ сам на място 24А, привлича интереса му. Между трийсет и четиридесетгодишен, с къса черна коса, син анцуг и сиво горнище с качулка. Строен е, със спортно телосложение и изглежда спокоен, има тридневна брада и външността му подсказва, че не носи много багаж и си пада малко авантюрист. Погледите им се срещат и за секунда двамата мислено се подлагат на разпит. Ник поглежда списъка. Стив Брайънт. На място 24В е записана Кели Брайънт. Съпрузи. Още едно зачеркнато име.
Ник продължава мъчителния оглед до последния ред, неуморно се вглежда в лицата на всички мъже и проверява имената им в списъка, като пропуска дебелите пенсионери, хилавите тийнейджъри и инвалидите.
При второто преминаване между седалките спира и сяда на свободното място до един пътник на име Рико Агуеро. Рико е цветнокож, широкоплещест и около трийсетте. Изглежда като човек, който може да се справи в ръкопашна схватка. Пет минути по-късно Ник отново става и тръгва по пътеката. Рико е системен администратор от Манхатън, който може да отегчи до смърт дори светец.
На детектива му трябват четиридесет минути, за да обиколи целия самолет и да се върне на мястото си.
– Нещо обезпокоително? – пита Брукс, докато става, за да му отстъпи седалката до учения.
– Мисля, че не.
Джери кимва към Брусар:
– Старецът спи като къпан. Извикайте ме, ако имате нужда от помощ.
– Мисля, че вече всичко е наред – отговаря Ник, като стиска ръката му.
Ученият похърква спокойно. Горкият човек сигурно е изтощен до смърт. Ник разгъва одеялото, което изважда изпод седалката, и накланя облегалката назад. Най-сетне може да си почине.
19 Нос на брега на Малибу, Калифорния, който се врязва в Тихия океан – б. р.
163
ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС
Мици оставя Джени Харисън в стаята за разпити и тръгва към кабинета на Картър, за да му съобщи новината.
Той седи прегърбен над цяла камара документи и прилича повече на счетоводител, изготвящ годишни отчети, отколкото на полицай.
– Никой ли не те е научил да чукаш?
– Не, лош навик. Харисън разпозна твоя откачен. Сигурна е сто процента, че това е Джон Джеймс, управителят на фабриката, в която работи. – Мици сяда на ръба на бюрото и намръщено поглежда книжата. – Освен това каза, че съвсем наскоро нашият човек е бил близък с нейна колежка на име Ема Варли.
– Всичко е възможно. – Картър издърпва един лист изпод крака ѝ. – Не бъди предубедена, Мици. Много хора, дори откачените, се запознават на работното си място с бъдещите си половинки.
– Или с бъдещите си жертви. Варли е изчезнала миналата седмица. Един ден просто не дошла на работа.
Това вече привлича вниманието му.
– Без причина?
– Поне Джеймс не е обявил такава. Просто казал на работничките, че Варли е напуснала.
– Имаш ли адреса ѝ?
– Харисън не го знаеше, но каза, че живеела на Гардена уей.
– Ще кажа на Дан да го открие и да отиде да провери. – Телефонът на Картър иззвънява. – Да?
– Шефе, Крис се обажда. Сега съм в къщата на Джеймс в Карсън и мога да ти кажа, че тук всичко е адски странно.
– Какво намери?
– Няма абсолютно никакви мебели. Няма килими. Няма никаква следа от комфорт. Подът е покрит с вестници. Сякаш вътре никога не е живял човек. Няма и никакви лампи. – Либович осветява пътя си с фенерче. – Прилича повече на бърлога, отколкото на дом. Сега влизам в спалнята. Леле как смърди! – Лъчът шари по тавана, надолу по стените, по пода. – Навсякъде има изгорели свещи. Прилича на някакво ритуално място, ако ме разбираш. Сатанинско. На стената има огромен кръст с Исус.
Лъчът спира върху купчина бял плат в единия ъгъл.
– Виждам купчина сгънати ленени чаршафи.
– Провери ги – казва Картър. – Но не ги пипай.
Либович се навежда над купчината.
– Не съм спец по чаршафите – и госпожа Либович ще го потвърди, – но това изглежда странно. – Осветява с фенерчето платната. – Тука има метри и метри чаршафи, достатъчни да увиеш цяла мумия.
– Може би ги е взел направо от фабриката, в която работи – намесва се Мици.
Нещо проблясва в светлината от фенерчето на полицая.
– Майко, тука има стотици ножчета за бръснене – от онези старомодните с острие от двете страни, дето се завинтват на самобръсначката. – Навежда се да огледа по-добре. – Има много кръв по тях, също шише дезинфектант и доколкото виждам, използвана кърпичка.
– Той обича да се самонаранява – обяснява Картър. – Това са инструментите му. Не докосвай нищо, може да е ХИВ позитивен.
– Нямам никакво намерение да ги пипам, шефе.
Либович замълчава за секунда. Изправя се и насочва фенерчето към отсрещната стена. Вижда тъмни петна. Приближава се да огледа.
Кръв.
– Шефе, май намерих нещо. Следи по стената. Прилича на размазана кръв. – Завърта фенерчето. – Десетки петна. – Обръща се и поглежда зад себе си. – Леле майко!
– Какво?
– Писал е с кръв по стената. АЗ СЪМ ВОЙНАТА. Това пише.
164
ЛЕТИЩЕ „КЕНЕДИ”, НЮ ЙОРК
По време на прекачването на самолета за Лос Анджелис, Ник използва чара си, за да издейства преместване в бизнес класа за него и Брусар. Освен това изисква нов списък на пътниците и информация за закупените в последния момент билети от Женева. На екрана не се появяват сведения за късни резервации – дори за него и Брусар. Явно информационните системи навсякъде по света отказват точно когато най-много имаш нужда от тях.
До часа за излитане Ник вече се е запознал с новия главен стюард и охраната на самолета – бивш войник със сурова външност на име Айк, който се настанява на мястото от другата страна на пътеката до него и Едуар. Този път, когато лампичките за коланите изгасват и Ник става да огледа пътниците, ученият изглежда по-спокоен.
Гленда, стюардесата от първия полет, се оказа права – хората щъкат навсякъде. На моменти изглежда, че никой не си е на мястото. Жени седят на седалки, където по списък трябва да има мъже. Липсват деца. Пред тоалетните се редят опашки. Когато се връща на мястото си, Ник не е успял да намери двайсетина мъже от списъка – около два пъти повече, отколкото при полета от Женева. Докато той се чуди какво да прави с липсващите мъже, Едуар бавно се надига.
– Трябва да използвам тоалетната – обяснява, когато вижда критичния поглед на спътника си.
Ник го проследява с очи по пътеката. Казва си, че постъпва глупаво. Трябва да се успокои. Опасността е останала на магистралата за Женева. Старите полицейски навици обаче умират трудно и той остава втренчен във вратата на тоалетната, очаквайки ученият да излезе. Вниманието му се изостря, когато един младеж с кремава тениска и избелели сини дънки се приближава от другия край на самолета и пробва заключената врата. Той е строен и малко под метър и осемдесет висок, с тъмен тен и спортна фигура. По лактите му има драскотини и синини. Под дясното му ухо се вижда незаздравял белег от порязване.
Младежът пак дръпва вратата. Лицето му не е познато на Ник – нито от Женева, нито от последната обиколка на самолета. Детективът става и кимва на Айк. Едрият охранител оставя книгата, която чете, и заобикаля по съседната пътека. Ник оглежда непознатия за признаци, че носи оръжие, като се моли да не се стигне до стрелба тук, във въздуха. Една стюардеса посочва на младежа друга тоалетна малко по-назад в самолета.
Ник тръгва след него. Оглежда всеки сантиметър от дрехите на мъжа. Търси в провисналите му дънки някаква издутина от скрито оръжие или експлозив в чорапа или под крачолите. Кокалчетата на дясната му ръка са подути и одрани – като че ли през последните няколко дни е удрял някого с юмрук. Ник проверява дали Айк се движи успоредно на него в другата пътека, после умишлено се блъска в мъжа пред себе си.
Младежът се обръща и го избутва с длан.
– Хей, внимавай къде вървиш.
– Извинявайте. Опитвах се да си сверя часовника и не ви видях. Чухте ли колко часа каза стюардесата, че е разликата между Ню Йорк и Швейцария?
Младежът го оглежда подозрително, но отговаря:
– Шест.
– Благодаря. – Ник наглася часовника си. – По работа ли отивате в Лос Анджелис, или за забавление?
– За забавление. И в момента вие ми го разваляте.
Младежът се обръща. Айк минава между седалките и застава в пътеката срещу Ник, така че непознатият се оказва между двамата.
Ник отново обръща мъжа към себе си. Погледът му казва, че не го е страх от спречкване.
– Още не съм свършил с вас.
Младежът го поглежда дръзко:
– Ти какъв си бе, полицай?
– Всъщност да. – Ник показва служебната си карта. – Как се казвате и на кое място седите?
Охранителят на самолета се обляга на стената и бръква с една ръка под якето си, където държи електрошоков пистолет.
– Мантън, Джими Мантън. – Младежът бръква в джоба си и изважда отрязък от билет.
Ник взема картончето и проверява в списъка. Съвпада. Той връща отрязъка на младежа и кимва към ожулената му ръка:
– Били ли сте се наскоро?
– Аз? Да се бия? – Младежът докосва ожулените си кокалчета. – Не съм удрял човек от гимназията. Паднах със скейтборда. С това се занимавам. За удоволствие и професионално. Карам скейтборд и сърф. Доста добри пари си изкарвам от това. Защо, да не би да е забранено?
– Все още не. Имам някаква представа от сърф, но осветлете ме, господин Мантън, кои според вас са най-добрите сърфисти?
Очите на момчето грейват:
– О, човече, за мен Мик Фанинг е най-великият! Въпреки че харесвам и оня хаваец, Тори Майстър. Карам повече в неговия стил.
Ник отново поглежда списъка. Убеден е, че младежът е този, за когото се представя – поредният самонадеян глупак, който преживява от спонсорства в Малибу.
Назад по пътеката Едуар излиза от тоалетната и се връща на мястото си. Айк вижда подканващия поглед на полицая и се премества да охранява учения.
Ник няма повече въпроси към сърфиста.
– Приятно прекарване в Калифорния, Джими. И умната.
Плясва приятелски младежа по рамото и се връща при Брусар.
165
ГАРДЕНА
С притисната пред устата кърпичка, Дан Еймис се отдалечава от сянката – и вонята – на старата талашитена къща. Вдишва дълбоко свеж вечерен въздух и се обажда, за да докладва за находката си:
– Изпрати патолога, шефе. Намерих труп на бяла жена, подредена в стила на Привидението, в спалнята на Ема Варли. Нашият човек е бил тук.
Картър и Мици слушат на високоговорител. Той закрива лицето си с ръка. Още една смърт – още едно убийство, което не е успял да предотврати.
– Мислиш ли, че е тя?
– Да. Вече доста се е разложила, но в дневната има нейна снимка и прилича – отговаря Еймис
– Добре. Стой там. Действай като първи полицай на местопроизшествието. Ще изпратя и криминалистите.
– Разбрах.
Картър се обажда на мобилния на Ейми Чан. Тя е работила по всички предишни жертви на Привидението, затова иска и този път да е тя.
Тя вдига след две позвънявания:
– Доктор Чан.
– Здравей, Тайлър Картър се обажда. Извинявай, че те безпокоя в неделя, но имаме още една жертва на Привидението. Може дори да сме хванали самия него.
– Сега ще си взема нещата.
– Жертвата се казва Ема Варли, двайсет и няколко годишна. Откриха я в дома ѝ в Гардена. Мици ще ти изпрати повече подробности на имейла. Еймис вече е там – каза, че е започнала да се разлага.
– Кажи на Мици да не ми праща нищо на имейла – работният ми компютър изгърмя онази нощ, а не мога да се свържа със служебния сървър. Изпратете ми адреса на есемес.
– Ще го направя. Благодаря.
Картър затваря стационарния телефон, изважда мобилния, пише адреса на местопрестъплението и го изпраща.
– Мици, би ли казала на Том да изпрати хората си там?
– Разбира се. Мога ли да споделя няколко идеи?
– Казвай.
– Мислех си две неща.
– Какви?
– Първо, за взлома у Джени Харисън и изчезването на телефона ѝ.
– Как си го обясняваш?
– Може би Привидението е убил Ким Бас и е смятал да убие и Джени. Имала е късмет, че не си е била вкъщи. Надрусала се и се събудила в леглото на непознат мъж.
– Момент на сексуалната разюзданост, който за разнообразие да спаси живота ѝ, вместо да го проваля.
– Може би понякога и на жени като нея им провървява.
– Изпратих екип да претърси къщата на Джеймс. Ще се обадя на Крис да потърсят и телефона.
Мици има още идеи:
– Ако Джеймс е ходил в апартамента на Харисън, може да е оставил отпечатъци и ДНК. В двора ѝ има толкова мръсотия, че може да намерим дори следи от обувки.
– Матюс ми каза, че легендарното ти дясно кроше е само за отвличане на внимание от гениалния ти мозък.
– Матюс да не приказва много, а да ми увеличи заплатата.
– Какво още се сети?
– Проверих в близките участъци. Нямат друго обаждане по повод Ким Бас освен това на Харисън. Джеймс е казал на Джени, че е звънял в полицията, но явно не го е направил.
– Или просто не са го регистрирали. В близкия час ще имаме информация за номерата, на които е звънял от домашния, служебния и мобилния си телефон. Накарай някого да провери дали няма обаждане до някой от участъците.
– Добре.
– Нещо друго?
– Това е.
– Тогава се погрижи за обажданията и после ела долу. Ще поговоря с лекаря и после смятам да разпитам господин Джеймс, да видим какво ще ни каже.
Мици поглежда часовника си. Работи вече дванайсет часа без прекъсване и не му се вижда краят.
– Надявам се да започне с „Признавам“ и да завърши с подпис – измърморва тя.
166
Лекарят съобщава на Тайлър Картър неприятна новина:
– Професионалното ми мнение е, че задържаният не е готов да бъде подложен на разпит.
– Какво? – изплюва Картър. – Не ми казвайте, че се хванахте на тази симулация.
– Не съм убеден, че симулира. Но това не е причината, поради която не можете да го разпитате сега.
– Защо тогава?
– Отворил е раните си. – Карл Дженкинс показва с ръка. – Просто е забил нокти в порязванията и е разкъсал шевовете. Болезнено и кърваво занимание. Трябваше да му сложат усмирителна риза.
– Абсурд. Готви се да пледира невменяемост.
– Може би. Но пак трябва да го пратите в болница.
– Няма да стане. – Картър се отдалечава. – Ако го изпратя в обществена болница, стотици хора ще бъдат застрашени. Осигурете му лечение тук.
– Искате да кажете, че разследването ви ще бъде застрашено.
– О, извинете – да, това също. Разследването ми на серийни убийства ще бъде застрашено. Има голяма вероятност мъжът, за когото сме сто процента сигурни, че е убил десетина жени, да се измъкне.
– Тайлър, нямам друг избор и вие също нямате. Самонараняване в такъв мащаб означава, че съм длъжен да препоръчам да бъде изпратен в болница и лекуван от квалифицирани психиатри. А вие трябва да подкрепите решението ми, защото иначе може да се простите със значката.
– Боже, дай ми сили!
– Дано да ви даде. Впрочем, вече стана късно и трябва да побързаме с хоспитализирането на пациента.
Картър посочва Мици:
– Добре. Но първо ще му повдигнем обвинения и тя ще отиде с него.
– Както кажете – отговаря Дженкинс. – Тя може да го придружи, освен ако той не възразява, което едва ли ще направи. Нека да погледнем истината в очите. Пациентът можеше да си тръгне по всяко време през последните дванайсет часа. Но може би трябва да помислите добре, преди да повдигнете обвинения на човек, за когото има сериозни основания да смятаме, че е душевно болен.
На Картър му иде да фрасне с юмрук стената.
– Можем да му повдигнем обвинения по-късно – намесва се примирено Мици. – Този тип е нарязан на парчета. Ще отида с него. Може да каже нещо важно в линейката. Както сам каза, не трябва да прибързваме.
– Добре – отстъпва Картър. – Но не поемай никакви рискове с този. Ще пратя един униформен с теб. Въпреки външния му вид не забравяй, че той е убиец – сериен убиец.
