Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 28 страниц)

6.

КЪСНО ВЕЧЕРТА

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Тъмнокосият мъж с рунтавите вежди и маслиновия тен проверява главния вход, задната врата и прозорците, за да се увери, че са заключени. Не би понесъл, ако стане жертва на грабеж – иронията би била твърде жестока.

Отива в оскъдно обзаведената кухня и отваря стария хладилник, който съдържа само три неща: пастьоризирано мляко – от онова, което трае от шест до девет месеца; кутия яйца и тубичка с диетично масло. Ако е наистина гладен, използва всичко и си прави омлет. В противен случай, както сега, пие само мляко. Риба и супа за обяд, мляко и яйца за вечеря – това е единственото, с което се храни.

Изпитва странно чувство, докато крачи из къщата, пиейки мляко направо от кутията. Напрегнат е. Неспокоен. Изнервен. Това не го изненадва. Чувства се така в деня след всяко убийство – противоречиво, объркано. Това е период на безпокойство и въодушевление. Време, в което се чувства опиянен от тежък коктейл противоречиви емоции.

Навремето тези променливи настроения го изкарваха от равновесие, но вече не. Сега има достатъчно опит – разбира, че всяко убийство има ответна реакция. Като откат на огнестрелно оръжие. Ответният удар на приклада среща мускула на рамото. Когато отнемеш живот, мускулът на психиката ти понася травмата. Най-напред избива лилавата синина на чувството за вина, после идва жълтият страх, че ще те заловят, и накрая – зачервяването от триумфа.

Прекара деня си като всеки друг – отиде на работата, която беше под достойнството му, за да работи за хора, които не го оценяват и не го разбират. Не че изобщо имаше такъв човек. Стриктното придържане към определен режим е важно. Всяка промяна в навиците би направила впечатление, ако полицията тръгне да души наоколо. Освен това се бе убедил, че непосредствено след убийство му се отразява добре да е сред хора, да е сред стадото от малоумни същества, влачещи се към домовете или работните си места. Обича да се разсейва по този начин, да запълва времето си. И оценява камуфлажа на безличието, ползата от маскировката, която му осигурява подобно скучно ежедневие.

Сега обаче е нощ. През нощта е различно. Той се чувства различно. Променен. Чувства се енергичен, силен. Нощта е времето, когато може да се наслади на убийствата. Мракът му носи оправдание, утвърждава онова, което прави и което е. През целия ден копнее за залеза на слънцето и прилива на първична енергия в себе си.

Къщата, в която живее под наем, е тъмна. Винаги е така. Завесите постоянно са спуснати. Няма крушки – фасонките са празни. Няма ток, няма газ. За отопление и в редките случаи, когато се налага да готви, той използва само открит огън.

Драсване на кибритена клечка нарушава тишината в къщата. Трептящият пламък на свещта осветява спалнята. Той се съблича и се подготвя за сън. Няма легло. Няма матрак. Няма възглавница. В ъгъла на стаята са поставени малкото неща, от които има нужда. Разтваря сгънатата носна кърпичка и изважда стоманено ножче за бръснене. С него надрасква кръст през гърдите си, после – върху бедрата и ръцете си. Още преди кръвта да потече, избърсва острието, целува го и го вдига пред себе си като жрец, показващ свещената нафора пред вярващите. После, докато гърдите му бавно почервеняват, връща ножчето в кърпичката и я сгъва в правилен квадрат.

Изтяга се по гръб и опира стъпала в перваза на едната стена; а лявото рамо и ръката – в другата. Внимателно пъхва единичен чаршаф под краката си, после го загръща плътно върху себе си, докато се опакова целия, от глава до пети.

Уютно. Плътно. Безопасно.

Като увит с погребална плащаница.

7.

ПЕТЪК СУТРИН

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Залата смърди на снощна мексиканска храна и изглежда като след няколкодневен студентски купон. Евтиното метално бюро на Мици Фалън е като остров на маниакална подреденост сред морето от мъжки хаос.

– Още кафе. – Ник връчва на началничката си чашата с надпис „Най-добрата майка на света“, която преди две години близначките ѝ подариха за Деня на майката. – Какво ти е на ръката?

Кимва към двата бинтовани пръста на дясната ѝ ръка.

– Тази свиня, мъжът ми, падна върху мен, докато правехме секс. – Опитва се да омаловажи травмата тя. – Безбрачието може би не е чак толкова лоша идея.

– Не искам да знам повече.

Ник отпива глътка кафе.

Мици непохватно поднася чашата към устните си и отбелязва одобрително:

– Ааах, много е добро! Обаче това е последната ми доза кофеин за тази сутрин. Не ми позволявай да пия повече.

Отново поглежда към монитора, на който записът от охранителната камера е пуснат с трийсет и два пъти по-висока скорост от нормалната.

– Видя ли нещо? – пита Ник.

– Да, търпението ми – изпадна в нервна криза и се метна от кея преди около три часа.

Ник се настанява на един стол до нея.

– Униформените не са намерили почти нищо.

– Това новина ли е според теб?

– Предполагам, че не. Кълна се, някои от тия момчета са толкова млади, че не бих ги пуснал дори да пресекат улицата сами.

Тя се усмихва:

– Чуй се само – старото куче! Още има жълто около устата, а вече критикува новобранците. – Тя поглежда големия часовник на стената близо до кабинета на капитана. – Още една касета и отивам да ям. Идваш ли?

– Става, но без пица. Трябва да влизам във форма за голямото плаване.

– Че ти си във форма. Иди да плуваш в океана и женските китове ще се избият да те ухажват.

– Ха-ха, много смешно. – Ник потупва малката издутина на корема си, където в миналото имаше плочки. – Спирам въглехидратите, бирата и пиците и всичко ще си дойде на мястото. Може да умра от глад и скука, но ще съм окей.

– Окей не ми звучи добре. Окей е половинчата работа. Някъде по средата между позатлъстял и щастлив и гладен, но с перфектно тяло. Можеш да се задоволяваш с окей само когато се ожениш.

– Май забравяш, че бях женен.

– Ами ожени се пак. Веднъж ти беше добре, значи пак ще ти понесе. – Тя го поглежда; не иска да събужда болката му. – Само те дразня, Ник. Все още си добър улов. Не само за китовете. Не се тревожи.

Телефонът на бюрото му иззвънява. Той се избутва назад със стола на колелца и се пресяга към слушалката над накамарените като изригнал вулкан документи.

– Каракандес.

Мици отпива глътка кафе и го наблюдава. Жалко, че не иска да излиза пак с жени. Добра партия е. Внимателен, скромен и честен. Привлекателен, но не от онези красавци, които бият отбой, когато нещата не вървят. Тя се усмихва. Да, когато Ник Каракандес изпълзи от черупката си, някое момиче ще удари джакпота.

Той затваря телефона, взема бележника, на който си е водил записки, и се плъзга обратно към бюрото ѝ.

Мици кимва към бележника:

– Какво ново?

– Виж коя е нашата жертва – казва той, като ѝ показва листа.

Мици се вглежда в разкривените букви.

– Тамара Джейкъбс? – Свива рамене. – Трябва ли да я познавам?

– От „Отпечатъци“ казаха, че може би я познаваш. В архива ни е записана като собственичка на регистрирано оръжие, което е било иззето от мерцедеса ѝ преди няколко години. Работила е като филмов сценарист. Един вид знаменитост. Пише сценарии за мащабни исторически продукции, романтични драми за живота на древните римляни и британските крале. Ти не си ли падаш по такива неща?

– Подиграваш ли ми се? „Хари Потър“ е най-близкото до британска историческа драма, което съм гледала.

Тя взема бележника му и пуска търсене в интернет на името „Тамара Джейкъбс“. На екрана излиза статия от „Холивуд рипортър“ с голяма снимка на покойната и каре с едър шрифт под нея.

Ник се навежда и започва да чете от екрана:

– Това името на новия ѝ филм ли е?

– „Плащаницата“ – измърморва Мици. – Пишела сценарий за филм със заглавие „Плащаницата“. Може би филмите ѝ все пак ще ми харесат.

8.

В РАННИЯ СЛЕДОБЕД

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Степфордски съпруги и момчета от „Медисън авеню“ стоят на пищните веранди и гледат от безопасно разстояние полицейските автомобили, които нарушават спокойствието на тихата улица, водеща до дома на Тамара Джейкъбс.

Униформените бързо отцепват сградата, която може да се окаже важна сцена на престъпление – мястото, където жертвата е срещнала убиеца си, била е отвлечена или дори убита. От друга страна, всички знаят, че извършителят може никога да не е стъпвал наблизо и единственият резултат от идването им вероятно ще бъде попълване на излишни документи, канцеларски глупости и безсмислени разпити.

След безкрайно звънене на входа на струващото поне шест милиона долара имение на сценаристката Мици дава заповед на двама полицаи да разбият задната врата. С Ник влизат предпазливо в голямата кухня, пълна с мебели от махагон и мраморни плотове. И двамата са с извадени пистолети, макар да са 99,9% сигурни, че в къщата няма никой. Не един полицай е загинал при ситуации с вероятност, по-малка от 0,1 процент.

– Чисто е – виква Мици иззад един ъгъл.

– Чисто – приглася ѝ Ник, докато минава през дневната.

Убиецът е бил тук, той го знае. Усеща го в кръвта си. Първо, двамата оглеждат стаите на долния етаж. Няма следи от борба. Качват се, за да претърсят петте спални, прилежащите бани и специалния дрешник, пълен с дрехи, обувки и чанти. Нищо не изглежда разместено.

Мици отваря един гардероб, заемащ цяла стена, и се дръпва стъписано назад.

– Боже, и в „Блумингдейлс“ не са толкова добре заредени. Така де, колко дрехи може да износи една жена?

Ник обръща гръб на купищата рокли, потничета, ризи и поли.

– Ще сляза в кабинета. Писателите са странни създания, нека да разгледаме естествената ѝ среда.

Мици хвърля последен, изпълнен със завист поглед към луксозните облекла и тръгва след него към стълбите. Слиза в кухнята при криминалистите и фотографите. Нищо не подсказва някой да е влизал с взлом преди тях. Няма изкъртена дограма, пробита ключалка или счупено стъкло. Може би убиецът изобщо не е идвал тук. А може би е хванал жертвата някъде другаде и я e принудил да го пусне в дома си. Или пък Тамара го е познавала и сама го е поканила; винаги има такава вероятност – много голяма вероятност.

Кабинетът е още по-натруфен от гардеробната на горния етаж. Дъб навсякъде, бюро по поръчка, кафяво кожено кресло – антика, както изглежда; библиотеки, пълни с всякаква справочна литература. Тамара явно е била писател от старата школа – разчитала е на истински книги, а не на източници от интернет; работила е само със сто процента достоверни данни.

На Ник му стига една секунда, за да забележи какво не е наред. Има принтер, скенер, зареждащи устройства и цял сноп добре подредени кабели.

Но няма компютър.

Инстинктивното предчувствие, което изпита от самото начало, сега се засилва. Той отваря врата на шкафчето. Не се вижда място за настолен компютър. Добре. Това не е изненада – много писатели предпочитат лаптопите. Преносимите компютри са удобни за записване на чудати и гениални мисли, докато пътуваш. Но тук няма резервни кабели или док-станция. Ник претърсва шкафовете и намира инсталационни дискове и гаранционна карта за единайсетинчов „Макбук Еър“. Готино. Много по-модерен от стария „Дел“, който подпира масата в неговия апартамент. Нещо обаче продължава да го гложди.

Писателите винаги правят резервни копия. Професионалистите записват всичко. Винаги. На няколко различни носителя.

Ник претърсва навсякъде, но не намира дори флашка, камо ли професионален резервен харддиск.

Бил е тук. Изчистил е всичко.

– Имаме местопрестъпление – провиква се. – Сигурен съм, че този тип е взел неща от кабинета.

Ник съзнава, че това негово твърдение променя всичко. Вътрешните огледи са мечта за всеки полицай. Няма вятър да издуха попадналите на местопрестъплението косми, няма дъжд да отмие петната от кръв, няма кретени да стъпчат микроследите в почвата или в пясъка. Вътрешните огледи са най-добрият източник на улики. Това е най-голямата им надежда.

Ник поглежда през прозореца. Няколко униформени претърсват задния двор. Там няма трева – само дървена настилка, малък соленоводен басейн, ограден с камъни кът за хранене и тухлено барбекю. Писателката едва ли се е цапала да пече пържоли – по-скоро е викала готвач, когато е имала гости.

– Ник, ела да видиш това – вика го Мици. Звучи по-скоро тъжно, отколкото въодушевено.

Ник се досеща, че каквото и да е намерила, няма да му хареса. Той оставя декарите дъбова облицовка и нагазва сред пасището мек бял килим в дневната.

– Котката е мъртва. – Изражението на Мици издава, че е имала такъв домашен любимец. – Очевидно убита.

Том Хикс, четиридесетгодишен брадат криминалист, облечен с гащеризон за огледи, държи в изпънатата си напред ръка бяла персийска котка.

– Вратът ѝ е счупен – обяснява той. – Под козината има следи от примка, а очните ябълки са разширени. Най-вероятно е удушена с ласо, може би дори е висяла.

Мици поклаща глава:

– Извратеняк!

– Обаче интересен извратеняк. – Ник се вглежда по-внимателно в котката, докато Том я прибира в голям хартиен плик. – Не са много хората, които носят в себе си ласо и знаят как да го използват.

Мици докосва ръката на Хикс:

– Може пък да имаме късмет и котето да е одраскало или ухапало убиеца.

– Ще я дадем на криминалния ветеринар – отвръща техникът, докато етикетира плика. – Много е добър. Ако има микроследи или ДНК от извършителя, той ще ги намери и ще каже как точно е умряло животното.

Ник мълчаливо преглежда купчина писма, после отива при малкия безжичен телефон, поставен на стойка до перваза на прозореца.

На дисплея пише, че има четиринайсет пропуснати обаждания. Ник вдига сребристия апарат от стойката, разглежда иконите на клавиатурата и открива вградения указател. За няколко секунди установява, че има записани 306 номера, подредени по фамилно име. Въвежда „Джейкъбс“ и намира само едно – Дилан. Поглежда пак към купчината писма и плика, адресиран до „Г-н Д. и г-жа Т. Джейкъбс“. Вдига го и вижда, че е отворен. Вътре има бяла картичка, изписана със златни букви – покана за благотворителен бал. Ник показва телефона и картичката на Мици.

– Май открихме половинката на Дамата с пръстена.

Мици оставя криминалиста с мъртвата котка; възмущението и гневът ѝ отстъпват на нови емоции. Съпругът на Тамара Джейкъбс или е нейният убиец и знае, че е мъртва, или съвсем скоро целият му живот ще се преобърне.

– Ако има номер, обади му се!

Ник отново взема телефона, намира номера и натиска копчето за набиране. В стаята настъпва тишина. Всички погледи са вторачени в него, докато слуша сигнала от набирането. На дисплея не е изписан номер, само името Дилан Джейкъбс – може да е на километър от тук или на друг континент. Сърцето на Ник се разтуптява от вълнение.

Сигналът спира. Чува се дълбок баритон:

– Тук е Дилан. Не мога да говоря в момента. Оставете името и номера си и ще ви се обадя при първа възможност.

Ник затваря.

– Превключи на гласова поща. Ще се обадя пак от участъка, когато ще мога да го запиша.

Мици кимва:

– Добре. Вземи телефона, провери контактите и го дай за анализ. Аз мога да довърша огледа без теб.

Ник изключва телефона, махва с ръка и тръгна към вратата. Изведнъж спира и се обръща:

– Няма снимки!

Мици се намръщва и го поглежда:

– Моля?

– В цялата къща няма нито една снимка на Тамара и мъжа ѝ. Нито в кабинета, нито в спалнята, нито тук.

Мици се опитва да си спомни стаите на горния етаж.

– Прав си. Освен това никъде нямаше мъжки дрехи, нито приспособления за бръснене или друга мъжка козметика. Няма никаква следа, че Дилан Джейкъбс някога е живял тук.

9.

СИДНИ, АВСТРАЛИЯ

Двайсет и седем годишният Виктор Хегедюс се размърдва неудобно на шезлонга на няколко крачки от частния басейн.

Умът му е зает с много неща.

Нищо чудно, че го боли глава. Това е началото на пристъп от мигрена. Сигурен е. Единствената му надежда е да поспи – кратка оздравителна дрямка, – но не може. Тревогите му пречат да заспи. Строителите пристигат утре и той се чуди дали да не ги отпрати, докато обмисли по-добре плановете за разширение – отделното крило за гости, със собствен басейн и вътрешен двор.

Обедното слънце полазва върху краката му. Той става и наглася плажния чадър така, че целият да остане на сянка. Виктор не обича да изгаря. Ужасно е, когато кожата ти се зачерви и изсъхне.

Мобилният телефон под съседния шезлонг иззвънява. Виктор се опитва да се абстрахира от шума, както прави от сутринта. Чувството за вина обаче надделява и той вдига.

– Телефонът на Дилан. Кой се обажда?

Никой не отговаря. Чува се само изщракване, сякаш пренасочват разговора.

– Ало.

Виктор намръщено поглежда телефона.

– Може ли да говоря с господин Джейкъбс?

– Не може. Кой го търси?

– Казвам се Ник Каракандес. Искам да обсъдя нещо много важно с господин Джейкъбс. Бихте ли ме свързали с него или да ми кажете на какъв номер мога да го открия?

– В момента медитира и не иска да го безпокоят.

Виктор рязко прекъсва разговора, изключва звука на телефона и гневно го хвърля под шезлонга.

Ако Дилан няма време да бъде с него, поне да го остави да си почива на спокойствие!

10.

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Програмата „Траксън“ изкарва на компютъра на Ник прозорец с карта, показваща, че телефонът, с който току-що разговаря, се намира в частна вила на улица „Тауър“ в Гордънс Бей, провинция Нов Южен Уелс. Ник отваря компютъризирания указател на Интерпол и открива номерата на полицейските служби в Австралия. Прехвърля списъка, докато намира участъка, в чийто район влиза Гордънс Бей, и набира номера.

– Главен инспектор Хокинс. Кажете.

Ник му обяснява точно какво иска.

Трийсет минути по-късно въоръжен полицейски отряд е заел позиции около скъпата вила на брега на Тасманово море и Ник получава обратно обаждане.

– Можете да действате, детектив – казва главен инспектор Хокинс. – Вашият човек не е излизал през последния половин час и ако се опита сега, ще попадне в обятията на моите момчета.

11

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Тъмнокосият млад мъж отваря вратата на стария си „Форд Експлорър“ и намества умореното си тяло зад изтъркания волан. Току-що свърши поредният тежък работен ден. Работи във фабрика. Добър, честен труд. Работното му място е на шестнайсет километра от мястото на последното убийство; домът му – на още повече километри в съвсем друга посока. Той се замисля за тези неща и това го успокоява, когато запалва мотора и потегля на дълга обиколка из улиците, преди да се прибере.

Шофирането му се отразява добре. Обича да изследва нови квартали – да наблюдава как неубитите се разхождат с децата, с кучетата и с половинките си. Представя си как живеят.

Представя си как ще умрат.

Колко внимателен и милостив може да бъде към тях – ако има тази възможност. Спомня си как преди няколко години в едно телевизионно предаване някакъв полицай го описа като влечуго, студенокръвен убиец без чувства, без емоции, без морал. Ченгето грешеше жестоко. Той извършва тези неща от любов. Божия любов.

Той обича всеки, чиято душа отнема, и изпитва страст и емоции, които един умствено ограничен полицай не може дори да си представи. Някой ден хората ще разберат колко нежен и добър е той. Ако той трябваше да умре, би се надявал да си отиде именно по този начин. Просто да затвори очи една приятна вечер и да се унесе в сън, без да подозира, че Смъртта е дошла да го вземе.

Включва радиото и настройва на новините, докато кара. Ослушва се дали говорят за него. Не казват нищо. Какво облекчение. Това означава, че няма да го търсят, няма да пречат на делото му. Анонимността е неговата защита; така Бог му дава своето одобрение – или благословия, ако искате. Смята, че това се дължи на неговия МО. Модус операнди – неговият метод на действие. Странно как латинските фрази са запазили актуалността до наши дни. Фрагменти от минала цивилизация, прелетели през векове и континенти и пренесени до наквасените с кръв улици в Града на ангелите.

Когато минава покрай кварталната си църква, младият мъж намалява и се прекръства. Инстинктивно прошепва още думи на латински, още останки от отминали столетия:

– In nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti.²

Ритъмът на думите го успокоява. Той ги повтаря отново и отново в главата си – като очаровано малко дете камък в ръката си. После – любимата си фраза: Dominus tecum, Бог с теб. Изрича тези две думи различно от всяка друга, която е произнасял.

Те означават много повече от другите. Трябва да се изричат тихо, ясно, бавно, със страхопочитание. В крайна сметка, това бяха последните две думи, които чуваше всяка от жертвите му.

² В името на Отца и Сина, и Светия Дух (лат.) – б. пр.