Текст книги "Тайната на Торинската плащаница"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 28 страниц)

138

ФРАНЦИЯ

Монахът вижда луксозната черна лимузина пред себе си. Кара на пет коли зад нея. Това е оптималното разстояние за следене. По този начин ще види навреме, ако преследваният излезе от магистралата.

Следва големия автомобил вече два часа, още откакто тръгна от хотел „Шератон“. Едуар Брусар е перфектният шофьор за проследяване. Кара с постоянна скорост – 90 км/ч, като от време на време вдига на 100, когато изпреварва.

Ефрем си представя как са седнали. Госпожа Брусар сигурно е на предната седалка, а американецът – отзад, нащрек и изнервен, както би бил всеки полицай на негово място. Най-вероятно е въоръжен. С малък пистолет. Подарък от италианския частен детектив. Американците обичат оръжията. Несъмнено умее да го използва.

Мисълта за оръжието отказва монаха от идеята да им направи засада по пътя. Сигурен е, че може да убие ченгето – при това лесно, но ученият и жената могат да избягат, а на обществено място има риск да настане бъркотия.

Не, ще бъде търпелив. Рано или късно ще спрат. Ще трябва да починат. Ще допуснат грешка. Хора като тях винаги допускат грешки.

139

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

– Къде е?

Хищническият поглед на Тайлър Картър издава безпокойството му.

Дежурният на пропуска поглежда неодобрително детектива, който явно е забравил добрите обноски.

– Добро утро и на вас, полицай. Как сте? Отдавна не сме се виждали.

– Не ми се отваряй, Джим. Знаеш колко искам този тип.

– В единична килия е долу в ареста. Ще те заведа. – Джими Бърг вдига вратичката, разделяща бюрото му от помещението, където полицаите регистрират арестантите. – В момента доктор Дженкинс е при него.

– Джим, казах, че не искам никой да влиза при него.

– Знам, гениални ми приятелю, но аз ще съм този, който ще остане без пенсия, ако някой умре тук, а повярвай ми, тази откачалка имаше нужда от лекар.

– Защо?

– Ще видиш.

Двамата отиват до килията, в която е арестантът. Джим отключва и се отдръпва. По лицето му се разлива широка усмивка, когато Картър нахлува покрай него.

Карл Дженкинс, дежурният полицейски лекар, стои наведен над мъжа, проснат на ниското легло.

– Аз съм детектив Картър, аз съм главният разследващ детектив.

– Не се съмнявам в това – измърморва възрастният медик, като вдига една хирургическа игла. – Но ако нямате диплома по медицина или хоби да бродирате, ви съветвам да излезете и да изчакате, докато си свърша работата.

Картър най-сетне успява да види пациента.

– Боже мили, какво се е случило с него?

Бърг поклаща глава:

– Изчакайте отвън, детективе.

Картър е като вцепенен. Мъжът на леглото е целият в рани. Гърдите му приличат на лъскава каша от съсирена кръв. Рани във формата на кръстове покриват цялото му тяло, главата, лицето, клепачите, бузите – дори носа. Картър не може да повярва на очите си. Този откачен копелдак е отрязал дори зърната на гърдите и меката част на ушите си.

140

ФРАНЦИЯ

Пет часа след като тръгнаха от Ница, Едуар Брусар дава мигач и излиза от магистралата. Жена му спи, затова той казва шепнешком на Ник:

– Това е Малатаверн. Ще спрем за кратка почивка в Монтелимар.

– Колко километра сме минали?

– Повече от триста и петдесет.

– Какво е това? Половината път?

– Малко повече, но се движим по-бавно, отколкото очаквах. Ремонтите около Екс ан Прованс много ни забавиха.

Урсула се размърдва. Показва лицето си иззад облегалката на кожената седалка, в която се е свила.

– Стигнахме ли?

– Не, мила. Отиваме в Монтелимар. Ще спрем за обяд.

– О, добре.

Ник понечва да възрази. Предпочита да ползват тоалетната в някоя бензиностанция и да продължат.

– Знам един отличен ресторант. – Едуар пуска едната си ръка от кормилото и погалва пръстите на жена си. – До Palais des Bonbons et du Nougat¹⁵. Вече десет години имат звезда от „Мишлен“^16.

Ник се възпротивява:

– Нямаме време за губене. Трябва да стигнем час по-скоро до Женева и до летището.

– Глупости – небрежно отговаря Едуар. – Трябва да хапнем.

– И да пийнем – добавя Урсула сънено. – Неделният обяд не е обяд без една-две чаши вино.

¹⁵ „Дворец на бонбоните и нугата“ (фр.) – музей на сладкарското изкуство и известната нуга халва в Монтелимар, Франция. – б. р.

¹⁶ Кулинарният гид „Мишлен“ е смятан за най-авторитетното издание в индустрията. Ежегодният пътеводител подбира най-добрите заведения в света, като оценява най-изключителните по специална система и им присъжда от една до три звезди. – б. р.

142

ФРАНЦИЯ

Монахът излиза от магистралата след беемвето.

За момент се замисля дали наблизо няма летище, дали стачката, за която му каза Карлота, не е свършила вече и те не са наели частен самолет. Така би ги изпуснал. Страховете му се разсейват, когато беемвето излиза на Рут дьо Марсей и завива по табелите за центъра на Монтелимар.

След петнайсет минути през нивите на Югоизточна Франция двете коли попадат в бетонните прегръдки на големия град. Лимузината на Брусар плавно навлиза в едно кръгово движение и излиза на първото разклонение по улица „Сен Гоше“. Уличката е тясна, с магазинчета за сувенири и къщи със затворени кепенци, между които едва има място да мине автомобил.

Ефрем е по-близо, отколкото му се иска – само на три коли зад беемвето. Автомобилите спират, за да пропуснат един разносвач, който прекарва количка, натоварена с бутилирана вода, от единия тротоар на другия. След като минава, беемвето завива надясно и Ефрем продължава след него до „Плeс дьо марш“. Площадът е ремонтиран, но павиран в автентичен стил, с кафенета и магазини, подредени около разположената по периферията му пешеходна зона. Никъде няма място за паркиране.

За изненада на Ефрем, лимузината спира пред ресторант с червени навеси отпред, като задръства пътя. Едуар Брусар слиза, заобикаля и отваря вратата на жена си. Тя му подава ръка и също слиза. Брусар затваря вратата, после двамата влизат в ресторанта, като оставят беемвето. Двамата шофьори пред монаха надуват недоволно клаксони. Вратата на ресторанта се отваря. Един келнер с черна униформа изтичва до беемвето и сяда зад волана. Почти в същия момент задната врата се отваря и от колата слиза висок тъмнокос мъж с черно кожено яке и дънки.

Каракандес.

Полицаят оглежда улицата, докато се разкършва след дългото пътуване. Монахът иска да го види добре, да прецени ръста, теглото, походката и държането му – иска да открие видимите слабости на своя противник. Нo е достатъчно опитен, че да не позволи да го забележат. Затова поглежда радиото и започва да върти копчето, сякаш сменя станциите. През отворения прозорец чува как другите шофьори ругаят богаташа и жена му, оставили на келнера да паркира колата им. Повечето ливанци говорят добре френски и монахът воин не прави изключение. Той чува бръмчене от форсиране и поглежда навън.

Каракандес е изчезнал. Един кратък миг – само за толкова успя да види човека, когото вероятно ще трябва да убие.

143

ЛОС АНДЖЕЛИС

Докато Тайлър Картър крачи нервно напред-назад, вратата на килията се отваря и доктор Дженкинс излиза със загрижено изражение.

– Можете да влезете, но се дръжте внимателно с него – предупреждава той, като дръпва тежката метална врата зад себе си.

– Ще има ли нужда от операция?

– Не. Не ме притесняват физическите рани, заших ги добре. Тревожи ме душевното му състояние.

Картър кимва:

– Каза ли ви някакви данни за себе си? Име, адрес?

– Попитах го, но говореше някакви безсмислици. Изобщо не ме слушаше. Постоянно молеше Бог да му прости. – Дженкинс се опитва да си спомни някои от думите. – „Боже мой, разкайвам се и скърбя“, нещо от този род.

– Това е католическата молитва „Деяние на разкаянието“.

– Католик ли сте?

– От такова семейство съм. Спомням си я от детството, докторе.

Лекарят тръгва, но Картър го спира:

– Искате ли да присъствате на разпита? За мен няма да е проблем. В момента той е тук по свое собствено желание и може да си тръгне когато поиска.

Дженкинс поклаща глава:

– Вие си вършете вашата работа, аз ще си върша моята. Ще отида да се измия и да взема едно кафе. Ще се върна след половин час да го видя.

– Добре.

– А и като се има предвид на какво се е направил, най-добре е да се отнасяте с него като към човек в риск. – Лекарят кимва към гишето за регистрация. – Вече казах на сержанта. Този тип е самоубиец в режим на изчакване.

– Ясно.

Картър изчаква за момент и поглежда през прозорчето на вратата към килията. Този тип изглежда точно така, както си е представял Привидението. Дребен. Незабележим. С вид на страхливец. Логично е мъжът, който убива жени в съня им, да е слаб както физически, така и психически.

Вратата зад него се отваря шумно и той се обръща. Влиза Мици Фалън, с коса като раздърпан захарен памук. Негримирана. Със зеници като главички на топлийки.

– Не казвай нищо – предупреждава тя. – Без язвителни шеги. Знам, че приличам на Джоан Ривърс с махмурлук. Трябва да си благодарен, че съм тук.

– Така е. Благодаря ти.

Тя се навежда и надниква през прозорчето. Поглежда изненадано Картър:

– Този мухльо ли е извършил всички тези убийства?

– Така изглежда. Отишъл на пропуска и издекламирал имената на всички жертви в хронологичен ред, включително Ким Бас.

– Кучи син! Как се казва?

– Избавителя.

– Боже! Откачалка. Вдигна ме от леглото и ме унижи публично заради негодник, който ще пледира невменяемост?

– Досега не съм срещал сериен убиец, когото мога да нарека нормален.

– Да, но малцина са тези, които наричат себе си Избавителя и се предават посреднощ.

Картър замълчава. Мици забелязва странно изражение на лицето му. Сякаш си е спомнил нещо важно, което е трябвало да направи. Изведнъж тя си дава сметка за важността на момента. Картър е на път да направи съдбовна крачка. Крачка, за която се готви от две години. Ако се справи добре, ще издейства смъртна присъда за мъжа от килията и кариерата му ще продължи в постоянен неукротим възход. Ако сбърка и лудият, представящ се като Избавителя, се измъкне по члена за невменяемост, цялата му слава безцеремонно ще отиде на боклука.

– Какво ще кажеш да вземем по едно кафе? – неочаквано предлага Картър. – Може и да закусим нещо.

– Какво? – не може да повярва на ушите си тя.

Той се усмихва:

– Току-що реших, че не съм готов за този разпит. – Посочва килията. – Той вече се показа. Какво ще направи сега? Ще се прибере вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Ако го направи, поне ще знаем къде живее Избавителя. Не, преди да влезем и да повдигнем обвинения, искам да знам кой е той, как разсъждава и какво го е направило такъв, какъвто е. Е, отиваме ли за кафе?

144

ФРАНЦИЯ

Едуар и едрият възрастен собственик на ресторанта явно се познават отдавна.

След серия прегръдки, усмивки и ръкостискания, тримата се настаняват на една маса и оберкелнерът им донася менютата. Стомахът на Ник обаче, макар и празен, е стегнат от безпокойство. Това отбиване за обяд е лудост. Сам не може да повярва, че се съгласи. Поне възрастният учен и жена му изглеждат спокойни. Може би похапване за един час е за предпочитане пред инфаркт някъде по пътя.

– Казах на Жан-Пол, че бързаме – обяснява Едуар. – Обеща да получим два от най-вкусните му специалитета до по-малко от половин час.

Собственикът удържа на думата си. Шотландската сьомга в сос терияки е най-вкусната риба, която полицаят е опитвал, а равиолите де Роман¹⁷ с емулсия от домашен гъши дроб биха разколебали и най-заклетия вегетарианец.

Едуар Брусар оставя тлъст бакшиш и след още прегръдки и сбогуване тримата отново излизат под яркото слънце. Собственикът дава на Едуар ключовете и му казва, че колата е паркирана на пет метра от заведението, точно зад ъгъла, на улица „Бувери“. Изпраща ги до пресечката, следват още прегръдки.

Ник не спира да се оглежда и държи ръката си на сантиметри от беретата на Гория.

– Имате ли нещо против? – Брусар му подава ключовете. – Бихте ли покарали един час. – Потупва се по корема. – Май малко прекалих с яденето и виното.

Полицейският инстинкт на Ник го подтиква да каже „не“. С една ръка на кормилото и една на пистолета не можеш да се отбраняваш качествено, но пък вероятно е по-безопасно от това да те вози някой пиян.

– Добре – отговаря той, – но ще трябва да ме упътвате.

– На таблото има навигационна система. Нагласена е за крайната ни цел.

Ник взема ключовете, а семейство Брусар се качват отзад повече от доволни, че си имат и шофьор. Колата е автоматик и след като накланя седалката назад, Ник се настанява доста удобно зад волана. Задната камера за паркиране и свръхчувствителните предни и задни сензори му помагат да измъкне беемвето от двете коли, между които е притиснато. После той оставя сателитната система да го изведе през лабиринта от улички на „Рут дьо Валанс“, където компютърът услужливо го предупреждава, че след три километра има радар.

Мощният шестлитров двигател на беемвето плаче да даде малко повече газ, но Ник прилежно спазва ограничението на скоростта. Едуар му помага с дребни монети, за да преминат през пунктовете за плащане на магистрала А7, после се обляга назад и взема ръката на жена си в скута си. В огледалото Ник вижда, че са задремали. Няма нищо лошо – остават им още около два часа и двеста километра до целта. Поспете добре – мисли си той, като съжалява, че не може да направи същото.

Километрите си минават и след час и нещо Ник осъзнава, че съпрузите Брусар явно ще спят през по-голямата част от пътя.

Движението не е натоварено и американецът започва да изпитва удоволствие от шофирането на голямата лимузина. Осъзнава, че освен ако някой ден не се хване на работа като нечий личен шофьор, това вероятно е последното му качване зад волана на толкова скъпо возило. Следващата заплата, която ще вземе, ще е последната, докато не си намери нова работа.

При появата на първите табели за Швейцария той започва да чувства умората. Наглася климатика така, че да духа студен въздух в лицето му, и това малко го ободрява. Пейзажът зад редицата голи дървета от двете страни на магистралата леко се променя. Очарователните гледки от гори, езера и планини вече напомнят за хладната непристъпност на Швейцария в контраст с тучната зеленина на френската провинция.

Изведнъж отпред светват червени стопове. Колите спират по някаква причина. Може би неопитни шофьори, несвикнали с движението по магистралата. Ник отпуска газта и натиска спирачката. Педалът меко потъва. Не се случва нищо. Той започва усилено да натиска и отпуска с крак. Чува се съскане на въздух и педалът опира в пода. Колата не намалява. Спирачките не работят.

¹⁷ Роман сюр Изер – град в Югоизточна Франция, известен със своите равиоли – б. р.

145

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици седи и пие кафе, докато колегите ѝ регистрират Избавителя.

– Може да е самозванец – отбелязва тя. – Помисли ли за това?

– Помислих. Не е.

– Чакай малко. Абстрахирай се от това, че е смахнат и изглежда като слепец, който се е опитал да се обезкосмява с бръснач. Единственото, което е направил господин Избавителя досега, е да каже имената на жертвите на Привидението. Имена, които бяха публикувани във вестниците.

– Знам. Имай ми доверие, това е нашият човек.

– Защо? Защото е религиозен фанатик? Ела да обиколим храмовете в Ел Ей – басирам се, че ще намерим цяла дузина още преди обед.

– Не се съмнявам. Слушай, имаме ДНК от Привидението. Очевидно следващата ни стъпка е да вземем проби от Избавителя и да проверим дали съвпадат. Ако не съвпадат, ще го пуснем да си ходи.

– Логично.

Мици изважда телефона си.

Картър я спира:

– Не забравяй, че този откачен е дошъл увит с чаршаф. Подобен на тези, с които бяха увити труповете. Ще изследваме чаршафа и съм сигурен, че ще намерим върху него и други следи, не само от нашия човек. Обади се в лабораторията и архива. Аз ще събера подкрепления. Още кафе?

– Само подкрепления. – Мици натиска един бутон за набиране на предварително записан номер. – Зъбният ми емайл няма да издържи още една доза.

Картър влиза в кабинета си и вдига телефона. Успява да убеди една секретарка, един човек от администрацията и две стари кучета – Либович и Еймис, да прекъснат неделното си мързелуване. Ще използва двамата детективи за допълнителната работа, която трябва да се свърши.

Мици успява да се свърже с Хикс, единствения старши служител в лабораторията, за когото е сигурна, че би оставил всичко, с което се занимава, за да ѝ помогне:

– Том, може би имаме развитие по случая с Привидението. В централния арест държим един тип, който се появил увит в чаршаф. Трябват ни някои спешни изследвания. ДНК профил и експресна кръвна проба.

– За сравнение ли?

– Да, макар че Картър е убеден, че това е неговият човек.

Том Хикс е виждал как надеждите на много детективи, сигурни, че са хванали правилния човек, биват попарени.

– Веднага идвам.

– Благодаря. – Тя си спомня обаждането на Ник от снощи. – Освен това, ако провериш пощата си, може да намериш колет от Ник Каракандес от Италия.

– Италия ли?

– По случая с Тамара Джейкъбс. Изпратих го да търси следи. Пратил е няколко проби от местопрестъпление в Торино. Искаме да провериш дали съвпадат с уликите от къщата на писателката.

– Май се очертава натоварен ден. Всъщност тъкмо щях да ти се обаждам по случая с Джейкъбс. Завършихме анализа на котката и на килима. Нали си спомняш, че събрахме микроследи от тях?

– Да.

– Имаме човешки ДНК профил от частиците под ноктите на котката. Но има и друга добра новина. – Разпалено обяснява Хикс. – В пробите от килима намерихме останки от Glyptobothrus lebanicus и Pogonocherus ehdenensis.

Ентусиазмът му не успява да я зарази:

– Том, неделя сутринта е и аз не говоря патагонски. Преведи, ако обичаш.

Той въздъхва разочаровано. Ех, да можеше някой да разбере уникалността на откритието му!

– Едното е скакалец, а другото – бръмбар сечко. Общото между двата вида е това, че не идват от Америка. Ендемични са за планините Ливан и Антиливан.

– Ливан ли?

– Да, онази държава в Близкия изток. Сред частиците имаше също следи от литосоли – каменисти пустинни почви, каквито със сигурност има по стръмните склонове на Ливанските планини.

– Не съм сигурна какво значи това. Искаш да кажеш, че убиецът е бил наскоро в Ливан или идва от там, така ли?

– Именно.

– Добре. Ще ми пратиш ли генетичния отпечатък, след като дойдеш на работа?

– Разбира се. В момента пътувам натам.

Мици затваря телефона и вижда, че червената лампичка на апарата примигва. Пропуснати повиквания. Сърцето ѝ прескача. Може би момичетата. Тя отново вдига слушалката и натиска копчето на телефонния секретар. Механичният глас ѝ съобщава, че съобщението е оставено в пет часа вчера. По това време Мици беше с Джени Харисън. Дано нищо да не се е случило с Амбър и Джейд.

– Здравейте, детектив Фалън, обажда се Сара Кени от „Антеронъс филмс“. Казахте да ви се обадя, ако открия нещо ново по случая с Тамара. Не знам дали е важно, но може да ви помогне. Имате номера ми, обадете се по всяко време. Приятен ден.

Часът е едва осем, но Мици решава да приеме поканата в съобщението буквално. Включва се телефонен секретар:

– Това е телефонът на Сара. В момента съм заета. Оставете съобщение и ако не снимам филм със Скорсезе или братята Коен, ще ви се обадя. Чао, приятели.

– Сара, обажда се детектив Фалън. Оставила си ми съобщение. Неделя сутринта е, но ако...

– Ало – чува се гласът на истинската Сара.

– О, здравей! Току-що чух съобщението.

– Извинявайте, още не съм се събудила.

Сара замълчава за малко, докато седне в леглото и се разсъни.

– Няма проблем.

– Получих фактура за наемане на облак в офиса.

Мици решава, че не е чула добре:

– На какво?

– Облак. Не знаех, че Тамара има, но явно е имала.

Мици все още е тотално объркана:

– Притежавала е облак? Не ви разбирам. Какъв облак? Облак като... облак?

– Облак за съхраняване на информация. Вид цифрова база данни – големите компании като „Епъл“, „Гугъл“ и „Амазон“ предлагат такава услуга. Можеш да съхраняваш най-различно цифрово съдържание: документи, филми, снимки, музика. Облакът дава възможност да ги възстановиш, ако откраднат лаптопа ти или те оберат.

– Леле! Наистина ли има такова нещо?

– Да. Искате ли да ви пратя данните за акаунта?

– Би било добре.

– Добре. – Сара поглежда зад изящното си, загоряло от слънцето рамо красивия гол актьор, който се размърдва зад нея в леглото. – В момента няма да мога, но до час ще ви ги пратя.

146

СЕН ЖУЛИЕН АН ЖЕНЕВОА

Мозъкът на Ник работи трескаво, докато кракът му отчаяно напомпва педала на спирачката. Голямото беемве лети със сто и десет, а до предната кола остават броени метри.

Ник превключва една скорост надолу на автоматика и отбива в аварийната лента. Намалява с още една предавка и започва да кара на зигзаг, за да увеличи сцеплението на гумите с асфалта. Поглежда за миг в огледалото. От резките движения Едуар и жена му са се събудили. Изглеждат уплашени.

Напред всички автомобили са спрели. Беемвето е намалило до осемдесет, но пътят отпред е задръстен. Ник не смее да изключи двигателя, защото ще блокира хидравликата на волана. Продължава да криволичи в лентите. Отбива в тесния банкет отстрани и зад автомобила се вдига облак прах. Чува се пронизително триене на метал в метал. Отвратителен звук като от стъргане на нокти по равна повърхност.

Беемвето обелва нечия врата и едното странично огледало се счупва.

Ник превключва още една предавка надолу. Тежкият автомобил вече кара с шейсет, но не намалява достатъчно бързо. За капак на всичко в този участък магистралата започва да се спуска.

Едуар започва да се паникьосва:

– Намали! Намали!

– Опитвам се – отговаря Ник, като се опитва да звучи спокойно. – Спирачките отказаха.

Едуар закрилнически притиска жена си до себе си.

Отпред се движи полицейски микробус, пълзи с ниска скорост по прашната аварийна лента, като блокира единствената безопасна пролука за минаване. Ник надува клаксона и сваля още една предавка. Това няма да му помогне. Осъзнава го. Големият полицейски автомобил пълзи като охлюв. Няма шанс да избегне сблъсъка.

Ник вдига ръчната спирачка. Едуар и Урсула рязко политат напред. Разнася се миризма на изгоряла гума. Лимузината се разтриса. Ник се подготвя за сблъсъка. Двама полицаи изскачат от двете страни на голямото си рено. Сблъсък. Дрънчене на метал. Втори трясък. И пак.

Ник усеща силен удар в рамото. После в лицето. Внезапно изскочилият еърбег изкарва въздуха му. Той изпуска волана. Престава да чувства ръцете си. Причернява му. Усеща вкус на кръв. Болката, страхът и адреналинът го напускат и той губи съзнание.