Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 6

Пътуването до Драва трая един ден и една нощ.

От средата на пътя през морето Андраши „Пушки за Гевара“ се движеше на бавен ход, с разперена до предел сензорна мрежа и оръжейни системи в пълна бойна готовност. Официалната позиция на правителството на Мечек беше, че всички миминти били проектирани за сухоземна война и затова нямало начин да напуснат Ню Хок. Демилитаризаторските екипи обаче докладваха, че са виждали на терена машини без аналог в архивите на Военно-механичното разузнаване, което подсказваше, че поне една част от оръжейните системи, продължаващи да върлуват из континента, са открили начин да се развият извън първоначалните програмни параметри. Носеха се слухове, че експерименталната нанотехника е подивяла. Официалната версия твърдеше, че по време на Разселването нанотехнологичните системи са били твърде примитивни и зле изучени, за да бъдат използвани като оръжие. Слуховете се обявяваха за антиправителствена пропаганда, целяща да предизвика паника. Официалната версия пък отдавна бе станала за присмех на всички здравомислещи хора. Без сателитни или въздушни снимки не можеше да се докаже нито едното, нито другото. Господстваха митове и дезинформация.

Добре дошли на Харлановия свят.

– Направо да не повярваш – промърмори Ласло, докато изминавахме последните няколко километра през устието и покрай пустите кейове на Драва. – Четири века на тая скапана планета, а още не можем да излетим във въздуха.

Беше се изхитрил някак да си осигури достъп до една от откритите наблюдателни площадки, които изскочиха от бронирания гръбнак на кораба, след като навлязохме под сканиращия чадър на база Драва. Беше успял и да ни примами да го придружим, и сега всички треперехме от влажния хлад на ранното утро, а от двете ни страни се нижеха безмълвните докове на Драва. Над главите ни във всички посоки се простираше сиво, навъсено небе.

Ор вдигна яката си.

– Ако ти хрумне как да демилнеш орбитална платформа, Лас, обади ми се.

– Да, и на мен – добави Кийока. – Свалиш ли платформа, ще накарат Мици Харлан да ти духа всяка сутрин, додето си жив.

Подобни приказки не бяха рядкост сред демилитите, също както капитаните на чартърни яхти разправят из баровете на Милспорт истории за петдесетметрови гърбуни. Колкото и голяма плячка да домъкнеше някой от Ню Хок, тя пак си оставаше в човешки мащаби. Колкото и враждебни да бяха миминтите, в крайна сметка пак си оставаха наши творения, и то едва отпреди три века. Това изобщо не можеше да се мери с примамливия блясък на техниката, изоставена от марсианците в орбита около Харлановия свят преди около петстотин хиляди години. Техника, която по причини, известни само на нея, унищожаваше с копие от ангелски огън почти всеки летящ предмет.

Ласло духна на дланите си.

– Ако искаха, отдавна да са ги свалили.

Кийока извъртя очи към небето.

– Олеле, пак старата песен.

– Сума ти глупости се говорят за орбиталните – продължи упорито Ласло. – Например, че стрелят по всичко по-голямо и по-бързо от хеликоптер, но преди четиристотин години някак сме успели да приземим колониалните шлепове. Или че…

Ор изсумтя. Силви затвори очи.

– … че правителството крие грамадни хиперзвукови самолети в секретна станция под полюса и когато те летят, нищо не ги закача. Че орбиталните редовно унищожават наземни обекти, само че за това не се говори. Най-редовно, мой човек. Бас държа, че не сте чували за онзи плаващ екскаватор, дето вчера го намериха на парчета край Саншин Пойнт…

– Чух – прекъсна го раздразнено Силви. – Вчера сутринта, докато те чакахме да се появиш. Според съобщението са се блъснали в скалите, докато заобикаляли носа. Най-елементарна некадърност, а ти търсиш конспирации.

– Вярно шефе, така разправят. Ти очаквала ли си друго?

– Майната ти, я млъквай.

– Лас, старче. – Ор стовари тежка длан върху рамото на инфоспеца. – Ако е било ангелски огън, нямаше да остане нищо. Знаеш го. И адски добре знаеш, че в шибания им обсег около екватора има дупка колкото да прекараш цяла флотилия от колониални шлепове, стига само да не сбъркаш в изчисленията. А сега вземи да зарежеш тия конспиративни тъпотии и се наслаждавай на гледката. Нали заради нея ни домъкна тук.

Гледката наистина беше впечатляваща. Навремето Драва е била както търговска порта, така и военноморско пристанище за целия Ню Хокайдо. Тук бяха пристигали пратки от всички големи градове на планетата и архитектурният комплекс отвъд доковете се простираше на дванайсет километра из предпланините, за да осигури жилища на почти пет милиона души. Във времето на търговския си разцвет Драва съперничела на Милспорт по богатство и изтънченост, а военноморският гарнизон бил един от най-мощните в Северното полукълбо.

Сега минавахме покрай редици порутени складове от годините на Заселването, купища контейнери, килнати кранове като забравени детски играчки и потънали на котва търговски кораби. По водата наоколо лъщяха зловонни петна от химикали, а единствените живи същества бяха няколко умърлушени крилодера, пърхащи насам-натам по ръждясалите покриви на складовете. Докато минавахме, един от тях отметна шия и нададе предизвикателен крясък, но си личеше, че не влага сърце в тая работа.

– Да се пазиш от тях – мрачно ме предупреди Кийока. – Не изглеждат опасни, ама са хитри. На повечето места по крайбрежието вече са изтребили чайките и кормораните, а понякога нападат и хора.

Свих рамене.

– Е, планетата си е тяхна.

Появиха се укрепленията на демилитското предмостие. Стотици метри остра като бръснач животел пълзяха неуморно около периметъра, над околните покриви унило стърчаха неравни редици от приклекнали паешки блокове и стражеви роботи. Във водата две автоматични миниподводници подаваха перископи над повърхността и оглеждаха завоя на устието. От време на време в небето се издигаха разузнавателни хвърчила, вързани за стойките на крановете, а насред предмостието стърчеше свързочна кула.

„Пушки за Гевара“ изключи двигателите и се плъзна странично между двете подводници. Няколко души на кея спряха работата си и над все по-тясната ивица вода прелетяха викове към новодошлите. Повечето дейности се извършваха от безшумни машини. Бреговата охрана провери навигационния интелект на кораба и даде разрешение за акостиране. Автоматичните закрепващи системи се свързаха с гнездата върху стената на кея, споразумяха се за траекторията и изстреляха кабелите. Стоманените въжета се изпънаха и придърпаха кораба. Сгъваемият ръкав за пътници се събуди и плъзна към страничния бордов люк. Антигравитационните платформи трепнаха и се издигнаха до нивото на палубата. Резетата на масивните врати изщракаха.

– Време ми е да тръгвам – каза Ласло и изчезна надолу като плъх в дупка.

Ор направи неприличен жест подир него.

– За какъв дявол изобщо ни домъкна тук, щом толкова си се разбързал да изчезнеш?

От коридора долетя неясен отговор. По металната стълбичка затракаха стъпки.

– Зарежи го – каза Кийока. – Така или иначе няма къде да отидем, преди да си поговорим с Курумая. А около бараката му сигурно ще има опашка.

Ор погледна Силви.

– Какво ще правим с Ядви?

– Ще я оставим тук. – Координаторката гледаше с удивителен копнеж към грозното селище от сиви сферични бараки. Трудно ми беше да повярвам, че я е очаровала гледката. Може би слушаше разговорите на автоматичните системи и следеше как сетивата им се събуждат, после отново заспиват, щом отмине потокът от информация. Тя внезапно се сепна и извърна лице към екипа си. – Разполагаме с каютите до пладне. Няма смисъл да я местим, преди да сме изяснили какво ще правим.

– А оборудването?

Силви сви рамене.

– Същата работа. Нямам намерение цял ден да мъкна камари багаж, докато чакаме Курумая да ни изслуша.

– Мислиш ли, че пак ще ни наеме?

– След миналия път? Определено не ми се вярва.

Долу тесните коридори бяха препълнени със забързани демилити, метнали ръчен багаж на раменете или главите си. Вратите на каютите зееха разтворени, хората вътре подреждаха багажа си, преди да се втурнат в навалицата. Тук-там над главите и ъгловатите сандъци отекваха свадливи крясъци. Човешкият поток бавно се точеше напред и наляво, към пътническия люк. Водени от Ор, ние се вмъкнахме в тълпата и запъплихме заедно с нея. Аз вървях последен и прикривах ранените си ребра доколкото можех. От време на време не успявах да ги опазя. Стисках зъби и търпях.

Сякаш мина цяла вечност, докато най-сетне се измъкнахме от ръкава и спряхме сред топчестите бараки. Пред нас роякът демилити се отдалечаваше към свързочната мачта. Ласло ни чакаше, седнал на строшен пластмасов сандък. Усмихваше се широко.

– Защо се забавихте толкова?

Ор изръмжа и шеговито замахна към него. Силви въздъхна.

– Кажи поне, че си взел чип с номер за опашката.

Ласло направи тържествена физиономия на съзаклятник и протегна към нас разтворена длан, върху която лежеше черно кристалче. От мъгливата светлинка в средата му изплува цифрата петдесет и седем. При тази гледка Силви и спътниците й почнаха да ругаят.

Ласло сви рамене.

– Да, ще се позабавим. Много народ е останал от вчера. Още не са приключили с тях. Чух, че снощи в Разчистената зона станало нещо сериозно. Като ще чакаме, поне да похапнем.

Той ни поведе през селището към дълга сребриста каравана близо до телените мрежи. Около гишето за сервиране стърчаха евтини пресовани масички и столове. Неколцина сънливи клиенти седяха безмълвно над чаши кафе и чинийки от фолио. Зад гишето трима души сновяха насам-натам като на релси. Обгърна ни облак ароматна пара, изпълнен с тъй пикантен мирис на храна, че задейства дори калпавите вкусови рецептори на синтетичния носител.

– Мисо и ориз за всички? – попита Ласло.

Демилитите изсумтяха утвърдително и насядаха около две масички. Аз поклатих глава. За езика на един синт дори и най-добрата супа мисо има вкус на помия. Отидох заедно с Ласло до гишето да видя какво друго предлагат. Избрах си кафе и две пасти, наблъскани с въглехидрати. Посегнах да извадя кредитен чип, но Ласло размаха ръка.

– Хей, аз черпя.

– Благодаря.

– Дреболия. Добре дошъл сред Неуловимите на Силви. Забравих да ти го кажа вчера. Извинявай.

– Е, вчера станаха доста неща.

– Аха. Искаш ли нещо друго?

На тезгяха имаше стойка с кожни болкоуспокояващи. Издърпах две лепенки и ги размахах към продавача. Ласло кимна, извади кредитен чип и го метна на тезгяха.

– Значи са те надупчили?

– Да. В ребрата.

– Така и предположих, като те гледах как вървиш. Ония приятели вчера ли?

– Не. Преди това.

Той вдигна вежда.

– Не си губиш времето.

– Нямаш представа колко си прав.

Откъснах доза от едната лепенка, навих ръкав и си я сложих. По ръката ми плъзна приятна топла вълна. Взехме подносите с храна и ги отнесохме на масичките.

Демилитите се хранеха в съсредоточено мълчание, което странно контрастираше с предишните им закачки. Масите около нас почнаха да се запълват. Няколко души кимнаха мимоходом, но повечето не ни обръщаха внимание. Екипите се задоволяваха да общуват помежду си. Дочувах откъслеци от разговори, изпълнени със съкращения, технически термини и същото подчертано спокойствие, което бях забелязал у новите си приятели през последното денонощие и половина. Продавачите подвикваха номерата на поръчките, някой настрои радиото на станция, излъчваща джаз от годините на Заселването.

Омекнал и безтегловен от болкоуспокояващото, аз подхванах звука и усетих как ме отнася назад към годините на моята новопещенска младост. Петък вечер в кръчмата на Ватанабе – старият Ватанабе беше страстен поклонник на великите джаз музиканти от Заселническата епоха и ги пускаше непрестанно, предизвиквайки от страна на младата клиентела отчаяни стонове, които постепенно се превърнаха в ритуал. Посещаваш ли редовно кръчмата на Ватанабе, каквито и музикални предпочитания да имаш, накрая обикваш за цял живот ония привидно безредни, насечени ритми.

– Това е старо – кимнах аз към високоговорителите.

Ласло изсумтя.

– Добре дошъл на Ню Хок.

Другите се усмихнаха и докоснаха пръсти.

– Парчето май ти харесва, а? – попита Кийока с пълна уста.

– Харесвам подобни. Точно това не ми е позна…

– Дизи Чанго и Великата Весела Гъба – обади се неочаквано Ор. – „По еклиптиката“. Но всъщност е кавър по оригинала на Таку Черния. Таку за нищо на света не би пуснал цигулка на преден план.

Погледнах го с изненада.

– Не го слушай – каза Силви, като се чешеше разсеяно из косата. – Ако се върнеш към ранното творчество на Таку и Иде, ще видиш, че е пълно с цигански цигулки. Махнали са ги едва за милспортските концерти.

– Не е вяр…

– Хей, Силви! – Един младолик координатор с дълга коса, щръкнала от статичното електричество, спря до нашата маса. На лявата си ръка крепеше поднос с чаши кафе, а върху дясното му рамо неспокойно потрепваше кабел под напрежение. – Върнахте ли се вече?

Силви се ухили.

– Хей, Оиши. Липсвах ли ти?

Оиши сведе глава в шеговит поклон. Подносът дори не трепна.

– Както винаги. Което не би могло да се каже за Курумая-сан. Смяташ ли днес да се срещаш с него?

– А ти не смяташ ли?

– Не, ние няма да тръгваме. Снощи Каша прихвана някакво контраизлъчване и ще й трябват два-три дни да се оправи. Засега си почиваме. – Оиши сви рамене. – И ни плащат. От фонда за непредвидени разходи.

Ор наостри уши.

– Мамка му, от фонда за непредвидени разходи ли? Какво е ставало тук вчера?

– Ама не знаете ли? – Оиши ни огледа с разширени очи. – За снощи. Не сте ли чули?

– Не – отвърна търпеливо Силви. – Затова питаме.

– А, добре. Мислех, че вече всички са чули. Връхлетя ни бродещ рояк. В Разчистената зона. Снощи почнаха да сглобяват артилерия. Самоходно оръдие, много голямо. С шаси „Скорпион“. Добре че Курумая вдигна всичко живо на крак, инак щяха да ни засипят със снаряди.

– Оцеляло ли е нещо? – попита Ор.

– Още не знаят. Унищожихме първично-монтажните автомати заедно с оръдието, но доста от по-дребните се разбягаха. Обслужващи, вторични монтажници и тям подобни боклуци. Някои разправят, че видели каракури.

– Дрън-дрън – изсумтя Кийока.

Оиши пак сви рамене.

– Само ти казвам какво съм чул.

– Механични кукли? Няма начин, по дяволите. – Кийока постепенно се разпалваше. – В РЗ не е имало каракури повече от година.

– Не е имало и колективни машини – изтъкна Силви. – Всичко се случва. Как мислиш, Оиши, има ли шанс да получим назначение днес?

– Вие ли? – Оиши се ухили отново. – Няма начин, Силви. Не и след последния път.

Тя кимна мрачно.

– Така си и мислех.

Джазовата мелодия заглъхна на възходяща нота. Замести я дрезгав, настоятелен женски глас с архаично, едва доловимо фъфлене.

– Чухте как Дизи Чанго изпълнява класическата мелодия „По еклиптиката“ – нова светлина върху една стара тема, също както квелизмът озарява древните неправди на икономическите порядки, които пренесохме със себе си по мрачния път от земните брегове чак дотук. Разбира се, Дизи беше убеден квелист през целия си живот и както неведнъж е казвал…

Над тълпата от демилити се надигнаха стонове.

– Да, и цял живот се е друсал с тетрамет, скапанякът – провикна се някой.

Пропагандният предавател продължаваше да бърбори сред бурята от насмешки. Вече от векове повтаряше все същата стара песен. Но демилитите сякаш протестираха по навик, едва ли не с удоволствие, също както мърморехме някога ние в кръчмата на Ватанабе. Почна да ми става ясно защо Ор познава така добре джаза от Заселническата епоха.

– Трябва да бягам – каза Оиши. – Може някой ден да се видим в Неразчистеното, нали?

– Да, може би. – Силви се загледа след него, после приведе глава към Ласло. – Как сме с времето?

Инфоспецът бръкна в джоба си и извади чипа. Номерът беше спаднал до петдесет и две. Силви изпъшка разочаровано.

– Какви са тия каракури? – попитах аз.

– Механични кукли – обясни нехайно Кийока. – Не бой се, наоколо няма да видиш от тях. Изчистихме ги миналата година.

Ласло прибра чипа в джоба си.

– Спомагателни единици. Има ги във всякакви размери и форми, малките са колкото крилодери, само че не летят. Ръце и крака. Понякога са въоръжени и адски бързи. – Той се ухили. – Много неприятна компания.

Изведнъж Силви нетърпеливо тръсна глава. Стана от стола.

– Отивам да поговоря с Курумая – обяви тя. – Мисля, че е време да се пишем доброволци за разчистването.

Всеобщите протести бяха доста по-звучни, отколкото онези срещу пропагандния автомат.

– Няма начин да говориш сериозно.

– От разчистване не се печели, шефе.

– Мамка му, ровиш от врата на врата…

– Момчета! – Тя вдигна ръка. – Не ми пука, разбрахте ли? Ако не изпреварим опашката, ще висим тук до утре. А не бива, по дяволите. Ако случайно сте забравили, скоро Ядви ще се размирише на поразия.

Кийока извърна глава. Ласло и Ор замърмориха над остатъците от мисо в паничките.

– Някой ще дойде ли с мен?

Мълчание и наведени очи. Хвърлих поглед наоколо, после се изправих, усещайки с наслада пълната липса на болка.

– Да, аз идвам. Този Курумая не хапе, нали?

След като го видях, вече не бях толкова сигурен.

Веднъж на Шария си имах работа с един чергарски вожд – шейх, чието богатство беше пръснато из бази данни по цялата планета, но предпочиташе да пасе из Джаханските степи стада полудиви генетично видоизменени бизони и да живее в шатра със слънчево захранване. Почти сто хиляди свирепи степни номади му дължаха пряко или непряко военно подчинение, и когато сядах на съвет с него в онази шатра, просто усещах как властта кипи вътре в него.

Шигео Курумая беше подобна, макар и не чак толкова колоритна фигура. Властваше над командната барака със същия безмълвен, напрегнато-властен поглед, само че седеше зад бюро, отрупано с мониторно оборудване, а около него стояха на крак тълпи демилити, чакащи назначение. Беше координатор като Силви с прошарена коса, сплетена на плитки, за да разкрие централния кабел, навит на темето в архаичен самурайски стил отпреди десетина века.

– Специална задача, дайте път. – Силви ни проби с рамо път пред другите демилити. – Дайте път. Специална задача. По дяволите, отдръпнете се. Специална задача.

Неохотно й отвориха път и ние излязохме най-отпред. Курумая почти не ни обърна внимание, увлечен в разговор с екип от трима демилити в стройни, младолики носители, които вече бях почнал да разпознавам като типични за инфоспецовете. Лицето му беше безизразно.

– Доколкото знам, нямаш специална задача, Ошима-сан – тихо каза той и над околните демилити избухнаха гневни възгласи. Курумая се вторачи в тях и шумът бързо стихна. – Както казах…

Силви примирително вдигна ръка.

– Знам, Шигео. Знам, че нямам специална задача. Искам я. Предлагам Неуловимите като доброволци за разчистване на каракури.

Пак се надигна ропот, но доста по-глух. Курумая навъси вежди.

– Искаш да те пратя на разчистване?

– Искам пропуск. Момчетата са задлъжнели здравата и искат да припечелят час по-скоро. Ако това означава да чистим от врата на врата, нямаме нищо против.

– Нареди се на скапаната опашка, кучко – подметна някой зад нас.

Силви леко настръхна, но не се обърна.

– Трябваше да се сетя, че ще го приемеш така, Антон. И ти ли си доброволец? Хайде, тръгвай с екипа от къща на къща. Ама кой знае защо не ми се вярва да ти благодарят.

Озърнах се към струпаните демилити и открих Антон – едър, набит координатор с буйна грива, нашарена безвкусно в контрастиращи цветове. Беше си сложил такива лещи, че зениците му приличаха на стоманени топчета, а под кожата на славянските му скули прозираха електронни схеми. Той леко трепна, но не отговори на предизвикателството. Мътните му метални очи се насочиха към Курумая.

– Хайде де, Шигео – усмихна се Силви. – Не ми разправяй, че всички тук чакат да ги пратиш на прочистване. Колко от старите пушки ще се нагърбят с оная гадост? Пращаш новаци, защото никой друг няма да се навие за тия пари. Предлагам ти дар и ти го знаеш много добре.

Курумая я огледа от глава до пети, после кимна на тримата инфоспецове да се отдръпнат. Те унило се върнаха на опашката. Холокартата примига и изгасна. Курумая се облегна назад и изгледа втренчено Силви.

– Ошима-сан, последния път, когато те пуснах да минеш предсрочно, ти пренебрегна задълженията си и изчезна на север. Откъде да знам, че няма да сториш същото и сега?

– Шиг, ти ме прати да проуча останки. Някой вече ни беше изпреварил и нямаше какво да се прави. Казах ти.

– Да, когато най-сетне се появи.

– О, не се заяждай. Как да демилвам нещо, което вече е изтърбушено. Тръгнахме си, защото просто нямаше работа за нас, по дяволите.

– Не отговори на въпроса ми. Как мога да ти вярвам сега?

Силви театрално въздъхна.

– Божичко, Шиг. Имаш процесорна мощност в излишък, пресметни го сам. Предлагам ти услуга в замяна на възможността да припечеля набързо. Иначе трябва да чакам на опашка някъде до вдругиден, а дотогава ще ти останат само новобранци-чистачи и всички губим. Има ли смисъл, дявол да го вземе?

Настана дълго мълчание. Никой не помръдваше. После Курумая се озърна към едно от устройствата върху бюрото. Над машинката изникна спирален холографски дисплей.

– Кой е синтът? – небрежно попита той.

– А, да. – Силви леко се поклони и изви длан към мен. – Новобранец. Мики Тръпката. Резервен стрелец.

Курумая вдигна вежди.

– Откога Ор се нуждае или приема чужда помощ?

– Взехме Мики само за проба. По моя идея. – Силви се усмихна сърдечно. – Както го виждам аз, по тукашните места резервите никога не са излишни.

– Може и да си права. – Курумая насочи поглед към мен. – Но новият ти приятел има увреждания.

– Само драскотина – уверих го аз.

Цветовете на спиралата се промениха. Курумая се озърна настрани и около върха й изплуваха цифри. Той сви рамене.

– Много добре. Бъдете на главната порта след час заедно с оборудването. Получавате минимална стандартна надница плюс десет процента надбавка за старшинство. Повече не мога да ви предложа. Премия за всеки унищожен обект по тарифите на Военно-механичното разузнаване.

Силви отново му се усмихна.

– Отлично. Ще бъдем готови. Приятно ми беше да работя отново с теб, Шигео. Хайде, Мики.

Докато се обръщахме, лицето й трепна – явно получаваше съобщение. Тя сърдито се завъртя към Курумая.

– Да?

Той се усмихна бащински.

– Дай да сме наясно, Ошима-сан. Ще бъдеш включена в схемата за разчистване заедно с другите. Опиташ ли пак да се изнижеш, ще разбера. Ще ти отнема разрешителното и ще наредя да те върнат, та дори ако се наложи да пратя целия почистващ отряд. Ако искаш да бъдеш арестувана от новобранци и върната тук на патешки ход, само опитай.

Силви отново въздъхна, поклати скръбно глава и тръгна назад през тълпата чакащи демилити. Докато минавахме край Антон, той се озъби.

– Минимална надница, Силви. Май най-сетне си разбрала къде ти е мястото.

После той трепна, извъртя очи и лицето му застина, защото Силви бе бръкнала да направи нещо в главата му. Антон залитна и демилитът до него го сграбчи за ръката, за да не падне. От гърлото му излетя задавено пъшкане, сякаш го бяха ударили с нещо тежко.

– Гадна… – едва избъбри той и езикът му се заплете.

– Стой настрани, селяндурче.

Лаконичните думи останаха да висят зад Силви, докато напускахме бараката.

Тя дори не бе погледнала към Антон.