Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 2

Преди Леонид Мечек да изсипе рога на изобилието върху грохналата икономика на Шафрановия архипелаг, Текитомура едва си изкарваше хляба с даване под наем на спортни катери за богати ловци на едър морски дивеч от Милспорт и Охридските острови, както и с добив на масла от мрежести медузи. Заради биолуминесценцията медузите се ловяха по-лесно нощем, но рибарските екипи усърдно избягваха да остават в открито море повече от два часа. Надхвърлеха ли този срок, фините парещи дантели облепваха тъй плътно дрехите и всяка повърхност по палубите, че производителността рязко спадаше поради кожни изгаряния и вдишване на токсини. По цяла нощ рибарските екипи се връщаха в пристанището да отмиват лепкавата гадост с мощни струи евтин биологичен разтворител. Отвъд ярките анджирски лампи на корабната мивка започваше къса уличка с кръчми и закусвални, работещи до зори.

Ръсейки извинения като от продупчена кофа, Плекс ме поведе през складовия район и пристанището към едно заведение без прозорци, наречено „Токийския гарван“. Не се различаваше особено от долнопробна моряшка кръчма в Милспорт – по зацапаните стени изображенията на Ебису и свети Елм се редуваха с традиционни молитвени таблички, изписани на японски или аманглийски: молим те, дай ни спокойно море и пълни мрежи. Мониторите зад бара от огледално дърво показваха местната метеорологична обстановка, движението на орбиталните платформи и най-важните световни новини. В дъното голям проектор излъчваше неизбежното холографско порно. Из полумрака около бара и масичките се мержелееха изнурени рибарски лица. Клиентелата беше оскъдна, предимно мъжка и в потиснато настроение.

– Аз ще поръчам – бързо каза Плекс, щом влязохме.

– Адски си прав, по дяволите. Ти ще поръчаш.

Той ме изгледа виновно.

– Ами… да. Какво да е за теб?

– Каквото минава за уиски по тия места. Неразредено. Нещо, което да усетя през вкусовите рецептори на тоя скапан носител.

Той се отправи към бара, а аз по навик избрах ъглова маса. С изглед към вратата и клиентелата. Отпуснах се на стола и примижах от болка в прогорените ребра.

Ама че скапана каша.

Не чак толкова. Докоснах през палтото приставките в джоба си. Получих онова, за което дойдох.

Имаше ли някаква специална причина да не им резнеш гърлата, докато спят?

Трябваше да знаят. Трябваше да видят какво им се пише.

Плекс домъкна от бара чаши и поднос със завехнало на вид суши. Изглеждаше необяснимо доволен от себе си.

– Слушай, Так. Няма какво да се тревожиш за обонятелните екипи. Със синтетичен носител…

Погледнах го.

– Да, знам.

– И такова… нали разбираш. Само шест часа.

– Плюс целия утрешен ден до потеглянето на кораба. – Придърпах чашата си. – Определено ще е по-добре да си траеш, Плекс.

Той млъкна. След две-три минути мрачно мълчание открих, че и това не ми допада. Чувствах се изнервен в синтетичната кожа, потрепвах като от тетраметов махмурлук и изпитвах физическо отвращение към носителя. Трябваше да се поразсея.

– Отдавна ли познаваш Юкио?

Плекс вдигна глава и се нацупи.

– Мислех, че не искаш…

– Да. Извинявай. Тази вечер ме простреляха и съм се вкиснал. Просто…

– Простреляли са те?

– Плекс! – Изгледах го втренчено през масата. – Не си отпускай скапания глас, ако обичаш.

– О. Извинявай.

– Така де. – Аз безпомощно махнах с ръка. – По дяволите, как изобщо оставаш в занаята, мой човек? Нали уж си престъпник, за Бога.

– Не по свой избор – сдържано уточни той.

– Тъй ли? А как стана? Да не би по вашия край да е нещо като задължителна служба?

– Много смешно. Ти сигурно си избрал да станеш военен, нали? Още щом си навършил скапаните седемнайсет стандартни години.

Свих рамене.

– Да, направих си избора. Военните или бандите. Заложих на униформата. Беше по-доходно от дотогавашните ми престъпни занимания.

– Е, аз пък никога не съм постъпвал в банда. – Той отпи солидна глътка от чашата си. – Якудза се погрижи за това. Не искаха да си рискуват капиталовложението. Посещавах грижливо подбрани учители, движех се в подходящи обществени кръгове, учех се на обноски и накрая ме откъснаха като узряла черешка, дявол да ги вземе.

Погледът му плъзна по нащърбения дървен плот на масата.

– Помня баща си – горчиво добави той. – В деня, когато получих достъп до фамилната база данни. Рано сутринта, веднага след празненството за пълнолетието ми. Още бях надрусан и махмурлия, а Танаседа, Кадар и Хираясу нахлуха в кабинета му като някакви гадни вампири. Онази сутрин той се разплака.

– Същият Хираясу?

Той поклати глава.

– Онзи в склада беше синът. Юкио. Питаш откога познавам Юкио. Израснахме заедно. Дремехме един до друг в часовете по калиграфия, друсахме се заедно, ходехме с едни и същи момичета. Той замина за Милспорт горе-долу когато аз почнах стажа по дигитални биотехнологии. Една година по-късно се върна, облечен с тоя шибан костюм. – Плекс вдигна глава. – Мислиш ли, че ми е сладко цял живот да изплащам бащините си дългове?

Едва ли имаше нужда от отговор. А и не ми се слушаха повече подобни истории. Отпих от неразреденото уиски, като се чудех какъв ли вкус би имало за носител с истински вкусови рецептори. Направих жест с чашата.

– И за какво им трябваше тази вечер точно твоята апаратура? В града сигурно има и други устройства за презареждане на дигитални личности.

Той сви рамене.

– Някаква издънка. Имат си собствено оборудване, но се замърсило. Морска вода в тръбите за гел.

– Много организирана престъпност, а?

Той ме изгледа с упрек и лека завист.

– Нямаш роднини, нали?

– На практика никакви. – Послъгвах, но не му трябваше да знае истината. По-добре да го забаламосам. – Доста време отсъствах.

– На склад?

Поклатих глава.

– На други планети.

– Други планети? Къде си бил?

В гласа му звучеше неприкрито вълнение, едва сдържано от сянката на добрите обноски. Системата Блясък няма други обитаеми планети освен Харлановия свят. Колебливите опити за тераформиране по плоскостта на еклиптиката на Блясък V щяха да дадат някакъв резултат най-рано след век. За един харланит „други планети“ означава междузвездно излъчване, раздяла с предишното тяло и презареждане под чуждо слънце на много светлинни години от родния свят. Всичко това звучи безкрайно романтично и за широката публика звездните пътешественици са придобили статус на знаменитости, досущ като древните земни пилоти през епохата на ранните междупланетни полети.

Фактът, че за разлика от ония пилоти днешните знаменитости всъщност не правят нищо, за да пътуват с хиперизлъчвателя, че в много от случаите не притежават нито особени умения, нито каквито и да било заслуги освен самата слава на пътешественици, изобщо не представлява пречка за триумфалното завладяване на всеобщото въображение. Разбира се, Старата Земя си остава най-вълнуващата цел за пътуване, но в крайна сметка няма значение къде си бил, стига да се върнеш. Любим трик на застаряващите сензофилмови звезди и губещите популярност милспортски куртизанки. Стига само да събереш отнякъде пари за междузвездно излъчване, гарантирани са ти няколко години добре платено присъствие по страниците на жълтите издания.

Естествено, това не се отнася до емисарите. Ние просто прескачахме без много шум да смачкаме някое планетно въстание, да катурнем някой режим и да сложим на празното място ефективно правителство, готово да се подчинява на ООН. Убийства и потисничество в междузвезден мащаб за доброто – има си хас – на обединения Протекторат.

Вече не се занимавам с това.

– Бил ли си на Земята?

– Между другото. – Усмихнах се на един спомен отпреди век. – Земята е помийна яма, Плекс. Скапано застинало общество със свръхбогата управляваща класа от безсмъртни, а под тях – робски покорна човешка маса.

Той сви рамене и мрачно порови с клечките си за хранене из подноса.

– Значи точно като при нас.

– Да. – Отпих още уиски. Имаше множество тънки разлики между Харлановия свят и онова, което бях видял на Земята, но точно сега не ми се навлизаше в подробности. – Така си е.

– И какво… Ох, мамка му!

За момент си помислих, че просто е зърнал нещо гадно в сушито. Мудна реакция на повредения синтетичен носител или просто резултат от умората в ранния предутринен час. Трябваха ми цели две-три секунди, за да вдигна очи, да проследя погледа му към бара и вратата, и да осъзная смисъла на видяното.

На пръв поглед жената изглеждаше съвсем обикновена – стройна и сериозна на вид, със сив работен гащеризон и подплатено яке, изненадващо дълга коса и бледо, почти восъчно лице. Може би малко се открояваше сред прегърбените, затъпели рибари. Сетне забелязах стойката, леко разкрачените нозе във високи ботуши, притиснатите върху бара длани, вирнатото лице и свръхестествената неподвижност на тялото. Погледът ми отново се върна към косата и…

Застанали вдървено на отворената врата, само на пет метра встрани от нея, неколцина проповедници от висшата каста на Новото Откровение оглеждаха клиентелата. Вероятно бяха засекли жената едновременно с мен.

– Ох, да му се не види!

– Млъквай, Плекс – процедих аз през зъби, без да помръдвам устни. – Те нямат представа как изглеждам.

– Но тя…

– Точно така. Трай си.

Бандата от духовни наставници бавно прекрачи напред. Общо девет на брой. Приличаха на патриарси от рисувано филмче – дълги бради, гладко избръснати черепи и мрачни, напрегнати лица. Трима бяха висши свещенослужители, наметнали черните ленти на своя църковен ранг върху мръсножълтеникавите си одежди. На лицата им като старовремски пиратски превръзки се тъмнееха биотехнологични детектори. Гледаха втренчено жената до бара и плавно завиваха към нея като чайки по низходящо въздушно течение.

Нямаше значение дали са обикаляли по улиците да ме търсят. Бях влязъл в цитаделата маскиран и със синтетичен носител. Нямаше как да ме проследят.

Но из Шафрановия архипелаг върлуваше страшна душевна зараза, преливаща на север като отрова от разкъсана мрежеста медуза, а както разправяха, намираща вече опора тук-там и на юг, чак до Милспорт – Рицарите на Новото Откровение развяваха вехтото закърпено знаме на омразата към жените с ентусиазъм, достоен за земните им ислямо-християнски предтечи. Сама жена в кръчма беше същински скандал, незабулена – още по-лошо, а това тук…

– Плекс, размислих – тихо казах аз. – Май ще е най-добре да се измиташ.

– Так, слушай…

Завъртях на максимум закъснителя на халюциногенната граната и лекичко я търкулнах под масата. Плекс чу звука и изстена.

– Изчезвай – казах аз.

Първият свещенослужител стигна до бара и спря на половин метър от жената. Може би очакваше тя да се сгърчи от страх.

Тя не му обърна внимание. Всъщност не обръщаше внимание на нищо, освен на плота под лактите си и – както изведнъж проумях – на лицето, чието отражение виждаше в полираното огледално дърво.

Изправих се на крака, без да бързам.

– Так, не си струва, мой човек. Не знаеш какво…

– Казах ти да изчезваш, Плекс. – Вече плавно затъвах в прииждащата ярост като изоставена рибарска лодка на ръба на водовъртежа. – Не ти трябва да се замесваш.

Свещенослужителят загуби търпение.

– Жено – излая той. – Веднага да се забулиш.

– Що не вземеш да си напъхаш в задника нещо остро? – отвърна тя бавно и съвършено ясно.

Настана почти комично мълчание. Най-близките клиенти зяпнаха и се спогледаха втрещено, сякаш искаха безмълвно да се провикнат: ама тя наистина ли го каза?

В ъгъла някой се изкикоти.

Ударът вече връхлиташе. Груба плесница с опакото на съсухрената китка, след което се полагаше жената да рухне от табуретката и безпомощно да се свие на пода. Но вместо това…

Застиналата неподвижност внезапно се изпари. По-бърза реакция бях виждал само в сраженията на Санкция IV. Донякъде бях очаквал нещо подобно, но въпреки всичко не успях да проследя точните движения. Тя сякаш примига като зле настроен виртуален образ, мръдна встрани и изчезна. Докато прекрачвах към малката група, бойната ярост вече насочваше синтетичното ми зрение към отделните цели. Периферно зърнах как жената посяга назад и сграбчва свещенослужителя за китката. Чух как изпука строшеният лакът. Той изпищя и размаха другата ръка. Жената напъна по-силно и брадатият падна.

Между пръстите й изникна оръжие. В полумрака край бара с грохот избухна светкавица. Пръски кръв и мозък се разхвърчаха на всички страни. Няколко нажежени капки опариха лицето ми.

Грешка.

Убивайки онзи на пода тя бе предоставила на другите част от секундата. Най-близкият проповедник се хвърли напред, замахна със силов бокс и жената се сгърчи върху обезобразеното тяло на свещенослужителя. Другите я обкръжиха, подкованите им ботуши шумно тропаха под одеждите с цвят на засъхнала кръв. Откъм масите някой нададе окуражителен вик.

Пресегнах се, сграбчих една брада и срязах гърлото под нея чак до гръбнака. Блъснах трупа настрани. Замахнах ниско и забих ножа дълбоко в плътта на следващия. Завъртях острието и дръпнах назад. Тебитският нож изскочи навън, ръсейки капчици кръв. Пак замахнах като насън. Пресягане, сграбчване, мушкане, ритник настрани. Другите се обръщаха, но те не бяха бойци. Разцепих нечия буза до костта, срязах замахваща длан от средния пръст до китката, прогоних ги от жената на пода и през цялото време се хилех като рифов демон.

Сара.

Пред мен се мярна ръждивочервена роба с издуто шкембе под нея. Прекрачих напред, тебитският нож се стрелна нагоре и го разпори. Срещнах погледа на човека, когото изкормвах. Сбръчканото, брадато лице ме гледаше яростно. Усетих мириса на дъха му. Лицата ни останаха на сантиметри едно от друго и сякаш минаха цели минути, преди зад очите му да избухне осъзнаването какво се е случило. Кимнах отсечено и усетих как лека усмивка дръпва нагоре вцепененото ъгълче на устните ми. С див крясък онзи залитна назад и вътрешностите му се изсипаха.

Сара…

– Това е той!

Друг глас. Зрението ми се избистри и аз видях онзи с ранената ръка да я повдига високо като някакво тайнствено доказателство за вярата си. Дланта беше станала алена, най-близките до раната кръвоносни съдове вече се пукаха.

– Това е той! Емисарят! Нарушителят!

Зад гърба ми халюциногенната граната избухна с глух пукот.

Повечето общества не са твърде доволни, когато убиваш свещениците им. Не знаех накъде ще се люшне настроението на кръчмата, пълна с груби рибари – Харлановият свят никога не се е славил с религиозен фанатизъм, но по време на отсъствието ми много неща се бяха променили, и то не за добро. Цитаделата, надвиснала над улиците на Текитомура, бе една от тия промени, с които се сблъсках през последните две години, а всеки път, когато пътувах на север от Милспорт, виждах как бедните и отрудените се вливат в пълчищата на суеверието.

По-добре да не рискувам.

Взривът на гранатата отметна масата настрани като ядосан полтъргайст, но сред сцената на кръв и насилие около бара почти никой не забеляза това. Оставаха още пет-шест секунди преди разпръснатите молекулярни шрапнели да проникнат в дробовете, да се разложат и да започнат да действат.

Отчаяни писъци заглушиха болезнения вой на умиращите проповедници. Объркани викове се преплитаха с жизнерадостен смях. Да попаднеш под удара на Х-граната е строго индивидуално преживяване. Видях как някои подскачаха и се мъчеха да разпъдят с ръце невидими твари, кръжащи около главите им. Други гледаха дланите си като хипнотизирани, трети се взираха в ъглите и трепереха. Чух нейде наблизо дрезгави ридания. Собственото ми дишане бе спряло автоматично при звука на експлозията – рефлекс от дългите десетилетия живот сред една или друга военна сцена. Обърнах се към жената и открих, че се подпира на бара. По лицето й тъмнееше безформена синина.

Рискувах да си поема дъх, за да изкрещя през всеобщата врява:

– Можеш ли да се изправиш?

Жената кимна вдървено. Посочих вратата.

– Навън. Опитай се да не дишаш.

Залитайки, двамата минахме покрай остатъците от групата проповедници на Новото Откровение. Онези, от чиито очи и уши все още не течеше кръв, бяха твърде унесени в халюцинациите, за да представляват сериозна заплаха. Те залитаха и се подхлъзваха в собствената си кръв, блееха стреснато и отпъждаха нещо невидимо от лицата си. Бях почти сигурен, че съм им видял сметката по един или друг начин, но за в случай, че бърках бройката, спрях до един без видими рани. Свещенослужител. Приведох се над него.

– Светлина – избъбри той с изтънял от смайване глас. – Светлина в небесата, ангелът е над нас. Кой ли освен тях ще възжелае възраждане, ако те все още чакат?

Едва ли знаеше името й. Нямаше смисъл, по дяволите.

– Ангелът.

Вдигнах тебитския нож. Гласът ми беше глух и дрезгав от недостиг на въздух.

– Погледни пак, свещенослужителю.

– Анге… – Сетне навярно нещо успя да проникне през халюциногените. Гласът му изведнъж стана писклив и той запълзя заднешком, гледайки ножа с разширени очи. – Не! Виждам стария, възродения. Виждам унищожителя!

– Е, най-сетне схвана.

Биологичният токсин на тебитския нож е концентриран в централния улей, на половин сантиметър от ръба. Ако се порежеш случайно, едва ли ще е толкова дълбоко, че да го докоснеш.

Преди да се отдалеча, разпорих лицето му.

Дълбоко.

Озовах се навън. Безброй ситни пъстроцветни пеперуди с черепи вместо глави връхлетяха от мрака и обкръжиха лицето ми с подигравателен кикот. Примигах, за да ги прогоня и задишах с пълни гърди. Трябваше да изчистя кръвта си от оная гадост. Да се ориентирам.

Кейовете зад помпената станция бяха пусти. Не видях и помен от Плекс. Нямаше жива душа. Пустотата ми се стори като затишие пред буря, тръпнещо от напора на прииждащ кошмар. Нямаше да се учудя, ако видех как ноктеста лапа на чудовищен гущер изтръгва сградата от основите и я вдига във въздуха.

Недей, Так. Очакваш ли нещо в това състояние, непременно ще ти се случи, по дяволите.

Уличното платно…

Движи се. Дишай. Изчезвай оттук.

От ниските облаци ръмеше ситен дъждец и изпълваше сиянието на анджирските лампи с меки, преливащи цветове. Над плоския покрив на помпената станция зърнах към мен да се плъзга надстройката на рибарски кораб, обсипана с ярки навигационни светлини. Отекнаха приглушени подвиквания между кораба и брега, сетне чух как автоматичните съединители хлътнаха със звън и съскане в гнездата на кея. Изведнъж настана всеобща тишина, сякаш някакъв необичайно спокоен миг бе изплувал от детските ми спомени за Нова Пеща. Предишният инстинктивен ужас изчезна и аз усетих как по лицето ми плъзва добродушна усмивка.

Овладей се, Так. Всичко е от химикалите.

От другата страна на кея, в сянката на застинал автоматичен кран, случаен лъч светлина проблесна по косата на жената, докато тя се озърташе. Отново хвърлих поглед през рамо да видя дали не ни гонят, но вратата на бара си оставаше плътно затворена. Отвътре долитаха само неясни звуци, едва доловими за евтиния ми синтетичен слух. Можеше да е смях, плач и какво ли не още. В дългосрочен план Х-гранатите са сравнително безобидни, но докато действат, напълно губиш способност за разумни мисли и действия. Не вярвах в близкия половин час някой да осъзнае къде е вратата, камо ли как се минава през нея.

Рибарският кораб глухо се блъсна в кея и спря, придържан на място от съединителите. Тъмни силуети почнаха да прескачат на сушата, разговаряйки тихо в нощта. Незабелязано се промъкнах до сянката на крана. Лицето на непознатата се рееше призрачно в сумрака. Бледа, някак хищна красота. Косата около него сякаш тихичко пращеше от напора на скрита енергия.

– Бива си те с ножа.

Свих рамене.

– Въпрос на практика.

Тя ме огледа от глава до пети.

– Синтетичен носител, биологично оръжие. Демилит ли си?

– Не. Няма такава работа.

– Е, определено… – Изпитателният й поглед внезапно трепна и се прикова към онази част от палтото, която прикриваше раната. – Мамка му, улучили са те.

Поклатих глава.

– Съвсем друга история. Малко по-рано.

– А, така ли? Май ще ти трябва лекарска помощ. Имам едни приятели…

– Няма смисъл. След няколко часа сменям носителя.

Веждите й подскочиха.

– Презареждане? Е, явно имаш по-мощни приятели от моите. Задължена съм ти, а няма как да се отплатя.

– Зарежи. Пиши го за сметка на заведението.

– За сметка на заведението? – Тя стори с очите си нещо, което много ми допадна. – Ти случайно да не си герой от сензофилм? С Мики Нозава в главната роля. Роботът-самурай с човешко сърце.

– Това май не съм го гледал.

– Не си ли? Обновена версия, премиерата беше преди десетина години.

– Изтървал съм я. Не бях тук.

Шумотевица в другия край на кея. Стреснато врътнах глава и видях вратата на кръчмата да се отваря. На светлия фон се очертаваха силуети с дебели дрехи. Новата клиентела от рибарския кораб идваше да се включи във веселбата. Отвътре долитаха викове и пронизителни писъци. Жената до мен лекичко се напрегна, привела глава на една страна под такъв ъгъл, че в този жест чувственото и хищното се смесваха по някакъв странен, вълнуващ начин.

– Обаждат се – каза тя. Стойката й пак се отпусна също тъй светкавично и делово, както се бе напрегнала преди малко. Сенките сякаш се сгъстиха около нея и я дръпнаха крачка назад. – Изчезвам. И… благодаря. Хиляди благодарности. Извинявай, че ти съсипах вечерта.

– Тя и бездруго не се очертаваше много приятна.

Жената отстъпи още две крачки, после спря. Стори ми се, че през неясната гълчава откъм кръчмата и бученето на помпената станция чух как нещо грамадно набира мощ – настоятелно, тънко свистене зад завесата на нощта, изпълнено с усещането за нарастваща сила, сякаш нейде зад кулисите карнавални дракони заставаха по местата си. Светлините и сенките от решетъчната структура над нас превръщаха лицето й в нацепена бяла маска.

– Имаш ли къде да се скатаеш, Мики-сан? Каза, че ти остават още няколко часа. Какво възнамеряваш да правиш дотогава?

Разперих ръце. Забелязах, че още държа ножа и го прибрах.

– Нямам планове.

– Нямаш планове, а? – Откъм морето не подухваше вятър, но ми се стори, че косата й леко потрепна. Тя кимна. – И скривалище нямаш, нали?

Пак свих рамене, борейки се с чувството за нереалност, породено от остатъчния ефект на Х-гранатата, а може би и с още нещо.

– Горе-долу това е положението.

– Тъй. Значи се каниш да си играеш на криеница с местната полиция и Брадите до края на нощта, като се надяваш да посрещнеш зората жив и здрав. Така ли?

– Хей, би трябвало да пишеш сценарии за сензофилми. Както го изрече, звучеше едва ли не привлекателно.

– Да, бе. Скапана романтика. Слушай, ако искаш да се покриеш додето твоите високопоставени приятели отделят малко време за теб, мога да те уредя. А ако държиш да си играеш на Мики Нозава по улиците на Текитомура… – Тя пак наклони глава. – Непременно ще гледам филма, като го направят.

Ухилих се.

– Далече ли е?

Тя стрелна очи наляво.

– Натам.

Сред безумните крясъци откъм кръчмата се надигна глас, призоваващ за свещено възмездие.

Безшумно се промъкнахме между крановете и сенките.