Текст книги "Разбудени фурии"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 35 (всего у книги 38 страниц)
Глава 47
В края на някакъв много дълъг и мрачен коридор ме чака жена. Опитвам се да бързам, но дрехите ми са подгизнали и тежки, а самият коридор е килнат на една страна и запълнен почти до коляно с нещо лепкаво, може би съсирена кръв, само че мирише на белотрев. Тичам по невидимия наклонен под, но отворената врата сякаш остава все тъй далече.
Проблем ли имаш, мой човек?
Напрягам неврохимията, но нещо не е наред, защото виждам всичко като през свръхмощен снайперски прицел. Щом трепна, гледката отскача настрани и очите ме заболяват, докато я върна на фокус. През половината време жената е добре надарената приятелка на Влад, гола до кръста и приведена над някакви непознати машинарии на пода на каютата си. Дългите, тежки гърди провисват като плодове – усещам как устата ми жадува да засмуче едрите тъмни връхчета. После, тъкмо когато си мисля, че съм овладял гледката, тя плъзва настрани и се превръща в малка кухня с ръчно боядисани щори, които задържат кошутското слънце. Там също има жена, също гола до кръста, но е друга, защото я познавам.
Прицелът пак трепва. Очите ми спират върху машините на пода. Матово сиви, противоударни корпуси, лъскави черни дискове, от които след включването ще изникнат информационни дисплеи. Върху всеки модул е изписана марка с йероглифи, които познавам, макар че не знам много добре езика на Хън Хоум или земния китайски. „Психографика Цзян“. Ново име, виждал съм го по бойните полета и в психохирургическите лазарети. Нова звезда в съзвездието на военните производители. Марка, каквато могат да си позволят само много богати организации.
Какво е това?
Електромагнитен калашник. Едно от момчетата ми го даде назаем.
Интересно откъде ли го е откраднал.
Кой казва, че непременно го е откраднал?
Аз. Тия типове са пирати.
Изведнъж дланта ми се изпълва със заоблената, сладострастна тежест на дръжката на калашника. Оръжието блести в слабата светлина откъм коридора и пръстите ми бавно го обхващат.
Най-малко седемстотин ООН долара. Нито един друсан пират няма да хвърли такива пари за безшумен пистолет.
Правя напред още две мъчителни крачки и постепенно осъзнавам собствената си неспособност да проумея фактите. Сякаш засмуквам лепкавата течност в коридора през кранчета в краката си и знам, че накрая ще ме препълни.
А после ще се издуя и ще се пръсна като мехур, пълен с кръв.
Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.
Усещам как очите ми се разширяват от смайване. Пак надниквам през прицела и този път не виждам жената с машините в каютата на „Набучвател“.
Виждам кухнята.
Тя стои, натопила крак в легенче със сапунена вода, и се привежда да го бърше с евтина гъба. Облечена е с къса работна пола за бране на белотрев, а от кръста нагоре е гола. И млада, много по-млада, отколкото си я спомням. Гърдите й провисват дълги и гладки като плодове и аз усещам в устата си неясен спомен, че съм ги докосвал с устни. После тя извръща поглед към мен и се усмихва.
А той нахълтва през друга врата, за която си спомням, че извежда към кея. Нахълтва и връхлита върху нея като природна стихия.
Путка такава, некадърна скапана путка.
Потресението прави нещо с очите ми и аз изведнъж се озовавам на прага. Снайперският прицел е изчезнал, всичко става реално. Трябват ми цели три удара, за да се размърдам. Жестока плесница с опакото на китката – това редовно сме получавали от него, но този път наистина се е развихрил. Тя отхвръква през кухнята, блъска се в масата и пада, после става и той я поваля с нов удар, от носа й шурва яркочервена кръв в самотния слънчев лъч, падащ през щорите. Този път само се опитва да стане и той стоварва ботуша си върху корема й, тя се сгърчва, търкулва се настрани, легенчето се преобръща и през прага към мен плисва сапунена вода, облива босите ми крака и тогава на прага сякаш остава мой призрак, а аз самият се хвърлям в стаята и опитвам да застана между тях.
Малък съм, навярно на не повече от пет години, а той е пиян, тъй че ударът се оказва неточен. Но силата стига, за да ме изхвърли назад през вратата. Той идва, застава над мен и тромаво опира ръце в коленете си, дишайки задъхано през устата.
Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.
Когато се връща, дори не си прави труда да затвори вратата.
Но докато седя там като безполезен вързоп и започвам да плача, тя се пресяга през пода и блъсва вратата да се затвори, за да не видя какво ще стане.
После чувам само шума на удари и затворената врата почва да се отдалечава.
Тичам по наклонения коридор, гоня вратата, докато сетните светли лъчи се процеждат през процепа и глухото ридание в гърлото ми прераства в крясък на крилодер. Обгръща ме вълна от ярост и аз раста заедно с нея, раста с всяка секунда, скоро ще бъда достатъчно голям и ще стигна вратата, ще вляза там, преди той най-сетне да си излезе, да изчезне завинаги от живота ни, и ще го накарам да изчезне. Ще го убия с голи ръце, в ръцете ми има оръжия, моите ръце са оръжия и лепкавата течност се отцежда, и аз се блъсвам във вратата като блатна пантера, но нищо не помага, тя е затворена твърде отдавна, дебела е и ударът ме разтърсва като изстрел на зашеметяващ пистолет, и…
А, да. Зашеметяващ пистолет.
Значи не е врата, а…
… кеят и лицето ми се притискаше в него сред лепкава локвичка кръв и слюнка, изглежда, си бях прехапал езика при падането. Често се случва, когато те гръмнат така.
Закашлях се, гърлото ми беше пълно със слуз. Изплюх я, проверих какво е положението и веднага съжалих за това. Цялото ми тяло беше като кълбо от болка и треперещи нерви. Стомахът ми конвулсивно се свиваше, главата ми сякаш бе олекнала и пълна само със звезди и въздух. Лицето ми пулсираше от удара с пистолета. Полежах, опитвайки да се овладея донякъде, после надигнах лице и извих глава като тюлен. Движението прекъсна веднага. Ръцете ми бяха вързани зад гърба с някаква мрежа и не виждах нищо над една педя височина. Усетих около китката си топлите тръпки на активно биологично лепило. То леко поддаваше, за да не нарани ръцете, и се разпадаше като топъл восък, ако го полееш с нужния ензим, но иначе човек можеше по-скоро да си изтръгне пръстите, отколкото да се освободи.
Натискът върху джоба ми разкри неприятната истина. Бяха взели тебитския нож. Нямах оръжие.
Призля ми и повърнах на празен стомах. Отпуснах се и направих усилие да отдръпна лице от повърнатото. Чух нейде далече бластерен огън и може би смях.
Чифт ботуши разплискаха локвата пред мен. Спряха и се върнаха.
– Свестява се – каза някой и подсвирна. – Ама че жилаво копеле. Хей, Видаура, ти ли си го обучавала?
Никакъв отговор. Отново напънах и успях да се извъртя на една страна. Примигах замаяно към силуета над мен. Влад Цепеш ме гледаше на фона на почти разчистеното небе. Изражението му беше сериозно и дори мъничко възхитено. Стоеше съвършено неподвижно. Нямаше и следа от предишната тетраметова нервност.
– Добро изпълнение – изграчих аз.
– Хареса ли ти? – Той се ухили. – Заблудих те, нали?
Плъзнах език по зъбите си и изплюх смес от кръв и повърнато.
– Да, мислех си, че Мураками съвсем се е побъркал, та да те наеме. А какво стана с истинския Влад?
– Ами… – Той направи гримаса. – Нали знаеш как става.
– Да, знам. Още колко сте тук? Без да броим едрогърдестата специалистка по неврохирургия.
Той се разсмя добродушно.
– Да, тя каза, че те засякла да зяпаш. Хубаво парче, нали? Знаеш ли, преди това Либек носеше атлетично тяло модел „Лаймън“. Плоско като дъска. Вече цяла година, а още не знае дали промяната й харесва или не.
– „Лаймън“, а? „Лаймън“ от Латимър.
– Точно така.
– Където произвеждат най-модерната демилитска техника.
Той се усмихна.
– Всичко почва да си идва на място, нали?
Не е лесно да свиеш рамене с вързани зад гърба ръце и проснат на земята. Все пак се постарах.
– Видях в каютата й оборудване „Цзян“.
– Дявол да го вземе, значи не си зяпал циците й.
– Зяпах ги – признах аз. – Но нали знаеш как е. Нищо периферно не се губи.
– Абсолютна истина.
– Малъри.
И двамата се озърнахме към вика. Тодор Мураками се задаваше с широка крачка по кея откъм бункера. Нямаше друго оръжие освен калашника на бедрото и ножа на гърдите. Лекият дъждец ръмеше около него като рояк искри.
– Нашият ренегат почна да се окопитва – посочи ме Малъри.
– Добре. А сега, тъй като само ти можеш да събереш тоя твой екипаж за що-годе координирана дейност, бягай да ги мобилизираш. В бардака още има тела с непокътнати приставки. Видях ги на идване. Знам ли, може дори нейде да се укриват живи свидетели. Искам последно прочистване, никой да не остане жив и всички приставки да станат на пепел. – Мураками раздразнено махна с ръка. – Господи, те са пирати, поне с това би трябвало да се справят. А те хукнаха да освобождават пантерите и да ги използват за учебна стрелба. Чуй ги само.
Все още се чуваха дълги бластерни серии, примесени с развълнувани викове и смях. Малъри сви рамене.
– А къде е Томасели?
– Още настройва оборудването заедно с Либек. А Ванг те чака на мостика и следи някой да не си изпати случайно от пантерите. Корабът си е твой, Влад. Бягай да прекратиш тия безредици, а когато приключиш с почистването, докарай „Набучвател“ за товара.
– Ясно.
Лицето на Малъри трепна като вода и отново надяна маската на Влад. Той се зае да чопли белезите от акне. Кимна ми.
– Пак ще се видим, а, Ковач? Много скоро.
Проследих го с очи, докато изчезна зад ъгъла на станцията. После завъртях поглед към Мураками, който още гледаше към мястото, където се вихреше веселбата.
– Скапани аматьори – промърмори той и поклати глава.
– Е, значи все пак се разгърнахте – мрачно казах аз.
– Много си досетлив. – Мураками приклекна и ме вдигна да седна. – Недей да се сърдиш на мен. И не казвай, че снощи не съм те призовал да помогнеш в името на старите спомени.
Озърнах се и видях Вирджиния Видаура да лежи наблизо с вързани ръце. На лицето й имаше дълга синина, а едното око й беше подпухнало. Тя ме изгледа тъпо и извърна глава. По мръсното й лице имаше следи от сълзи. Не видях носителя на Силви Ошима – нито жив, нито мъртъв.
– Значи вместо това реши да ме водиш за носа.
Той сви рамене.
– Сам знаеш, работим с подръчни инструменти.
– Колко сте тук. Явно не цял екип.
– Не. – Той се усмихна. – Само петима. Малъри, Либек, с която доколкото разбрах, също се познаваш. Още двама: Томасели и Ванг. И аз.
Кимнах.
– Група за тайни операции. Трябваше да разбера, че няма просто да се мотаеш в отпуск из Милспорт. Откога сте на терен?
– Почти четири години. Аз и Малъри. Дойдохме преди другите. Дълго време наблюдавахме Влад и преди две години го прибрахме. После Малъри докара останалите като новобранци.
– Сигурно не е било много лесно. Да заеме мястото на Влад.
– Не беше чак толкова трудно. – Мураками клекна под кроткия дъжд. Сякаш разполагаше с безкрайно време за разговор. – Тия хлапета не са от най-умните и не създават сериозни връзки. Имаше само двама по-близки, които да създадат проблеми, когато Малъри замести Влад, а аз ги отстраних предварително. Снайперски прицел и плазмафраг. – Той разигра кратка пантомима на стрелбата. – Сбогом глава, сбогом приставка. След седмица катурнахме Влад. Малъри беше с него от две години, играеше си на пират, споделяше с него лулите и пиячката. И през една тъмна нощ в Изворград – хоп! – Мураками стовари юмрук върху дланта си. – Тая портативна система „Цзян“ е великолепна. Можеш да презаредиш човек дори в хотелска баня.
Изворград.
– И през цялото това време наблюдавахте Бразил?
– Между другото. – Той пак сви рамене. Всъщност наблюдавахме цялата Ивица. Това е единственото място на Харлановия свят с оцелял бунтовен дух. На север, дори и в Нова Пеща, има само престъпност, а ти знаеш колко консервативни са престъпниците.
– Тоест Танаседа.
– Именно. Ние харесваме якудзарите, те просто искат да се докопат до коридорите на властта. А хайдуците… е, колкото и да дрънкат за народните си корени, те всъщност са невъзпитан и малко по-свиреп вариант на същата болест. Между другото, очисти ли приятелчето си Сегешвар? Одеве забравих да те попитам.
– Да, очистих го. Изяде го една блатна пантера.
Мураками се изкиска.
– Забележително. Защо изобщо напусна, по дяволите, Так?
Затворих очи. Ефектът от зашеметяването сякаш ставаше още по-лош.
– Ами ти? Успя ли да разрешиш проблема с двойното ми зареждане.
– Не, все още не.
Пак отворих очи с изненада.
– И той още броди някъде там?
Мураками смутено разпери ръце.
– Така изглежда. Май си бил труден за убиване дори на тая възраст. Но ще му видим сметката.
– Дали? – мрачно подметнах аз.
– Да, бъди сигурен. Без Аюра няма закрила, няма къде да бяга. А сто на сто никой от Първите фамилии няма да продължи нейната работа. Не и ако искат Протекторатът да си стои у дома и да не им пипа играчките.
– О – казах небрежно аз, – можеше да ме убиеш, а после да се споразумееш с него.
Мураками се навъси.
– Не е смешно, Так.
– Не държах да е смешно. Нали знаеш, той още се нарича емисар. Ако му предложиш, сигурно веднага ще приеме да се върне в Корпуса.
– Пет пари не давам. – Сега в гласа му звучеше гняв. – Не познавам тоя ситен мръсник и с него е свършено.
– Добре де, добре. По-кротко. Просто се мъча да ти облекча живота.
– Животът ми си е лек – изръмжа той. – Двойното зареждане на емисар, та бил той и бивш, е гарантирано политическо самоубийство. Конрад Харлан ще се напикае, когато се върна в Милспорт с главата на Аюра и доклад за всичко това. Може само да отрича участието си и да се моли да му повярвам.
– Взе ли приставката на Аюра?
– Да, главата и раменете бяха почти незасегнати. Ще я разпитаме, но това е формалност. Каквото знае, не ни върши работа. При подобни ситуации оставяме местните отрепки да се оправят сами. Нали помниш девиза: свеждай местните размирици до минимум, поддържай безупречната репутация на Протектората, събирай данни за бъдещ натиск.
– Да, помня. – Помъчих се да преглътна малко влага. – Знаеш ли, Аюра може да не се пречупи. При нейния пост трябва да има много сериозна психологическа обработка.
Той се усмихна неприятно.
– В крайна сметка всеки се пречупва, Так. Знаеш го. При виртуалния разпит или се пречупваш, или полудяваш, а напоследък дори и лудостта се лекува. – Усмивката изчезна, оставяйки също тъй неприятно изражение. – Всъщност няма значение. Нашият вечно любим вожд Конрад така и няма да разбере какво ще направим с нея. Просто ще предположи най-лошото и ще слушка. Инак ще викна щурмови отряд, ще подпаля цялата Рила и после ще го предам на Емисарската военна полиция заедно със скапаното му семейство.
Кимнах и се загледах към Зоната с лека усмивка.
– Говориш почти като квелист. Горе-долу и те това искат. Жалко, че не можеш да се споразумееш с тях. Но пък и не затова са те пратили. – Аз рязко завъртях очи към лицето му. – Нали?
– Моля?
Но не се постара особено и усмивката остана в края на устните му.
– Я стига, Тод. Мъкнеш най-модерна психографска апаратура, приятелката ти Либек за последно е била на Латимър. Прибрахте Ошима някъде. И казваш, че играта се води почти от четири години, което подозрително съвпада с началото на инициативата Мечек. Не сте тук заради квелистите, а за да държите под око демилитската технология.
Усмивката пак изпълзя наяве.
– Много проницателно. Но всъщност грешиш. Тук сме и заради двете. Просто комбинацията от модерна демилитска технология и остатъците от квелизма буквално накараха Протектората да се насере от страх. Плюс орбиталните, разбира се.
Аз примигах.
– Орбиталните? Какво общо имат те?
– Засега нищо. И точно така искаме да остане. Но с тая демилитска технология вече не можем да бъдем сигурни.
Тръснах глава, опитвайки да прогоня вцепенението.
– Какво… Защо?
– Защото – отвърна сериозно той – скапаната техника май наистина действа.
Глава 48
Изкараха тялото на Силви Ошима от балиращата станция върху голяма сива гравитационна носилка с емблема на „Цзян“ и извит пластмасов капак против дъжда. Либек командваше носилката с дистанционно управление, а друга жена, вероятно Томасели, носеше отзад портативен монитор, също „Цзян“. Когато излязоха, аз бях успял да се изправя на крака и колкото и да е странно, Мураками не ми попречи. Стояхме мълчаливо един до друг като опечалени гости на някаква древна погребална церемония и гледахме как носилката се задава към нас с живия си товар. Когато погледнах лицето на Ошима, аз си спомних декоративната каменна градина върху Рилските зъбери, носилката там, и изведнъж ми хрумна, че за предвестник на една нова революционна епоха тази жена прекарва твърде много време в безсъзнание върху техника за инвалиди. Този път очите й под прозрачния капак бяха отворени, но сякаш не виждаха нищо. Ако не беше вграденото екранче за жизнени показатели до главата й, можех да си помисля, че виждам труп.
И е точно така, Так. Виждаш трупа на квелистката революция. Само с това разполагаха, а след смъртта на Кои и другите, няма кой да я съживи.
Всъщност не се изненадвах, че Мураками е екзекутирал Кои, Бразил и Трес. Подсъзнанието ми го очакваше още откакто се събудих. Бях го прочел по лицето на Вирджиния Видаура; думите, които изплю, само потвърждаваха истината. А когато Мураками кимна небрежно и ми показа шепа окървавени приставки, не изпитах нищо друго, освен ужасното чувство, че стоя срещу някакво огледало и виждам собствената си неизлечима болест.
– Стига, Так. – Той прибра приставките в джоба на маскировъчния костюм, разсеяно избърса ръце и се навъси. – Нямах избор, сам виждаш. Вече ти казах, че не можем да си позволим едно ново Разселване. Най-вече защото тия приятели при всяко положение щяха да загубят, после Протекторатът идва с подковани ботуши, а на кого му трябва това?
Вирджиния Видаура го заплю. Добро постижение, като се има предвид, че седеше вързана на три-четири метра от него. Мураками въздъхна.
– Мамка му, поне си размърдай мозъка за малко, Вирджиния. Помисли какво ще стори с тази планета едно неоквелистко въстание. Мислиш, че на Адорасион беше зле? Мислиш, че Шария беше ужасна каша? Те не могат и да се мерят с онова, което би станало, ако твоята плажна компания бе развяла революционното знаме. Повярвай ми, правителството на Хапета не се шегува. Всичките са настървени бюрократи. Ще смажат и най-дребното подобие на бунт в Населените светове и ако за целта се налага планетарна бомбардировка, значи точно това ще направят.
– Да – кресна тя. – А ние сме длъжни да го приемем като идеален пример за управление, така ли? Власт на корумпирани олигарси, подкрепена от жестока военна машина.
Мураками пак сви рамене.
– Защо пък не? В исторически план моделът работи. Хората обичат да вършат, каквото им се нареди. А олигархията не е чак толкова лоша, нали? Така де, виж при какви условия живеят хората. Вече не говорим за беднотията и потисничеството от времето на Заселването. То си отиде преди триста години.
– А защо си отиде? – Гласът на Видаура отслабна. Почвах да се тревожа, че има сътресение. Специалните сърфистки носители са издръжливи, но не ги проектират за подобни удари по лицето. – Скапан тъпак. Отиде си защото квелистите го сритаха здравата.
Мураками отчаяно разпери ръце.
– Добре де, свършили са си работата, нали? Не ни трябват отново.
– Глупости дрънкаш, Мураками, и сам го знаеш. – Но докато говореше, Видаура ме гледаше с безизразни очи. – Властта не е структура, а динамичен поток. Тя или се натрупва, или се разсейва из системата. Квелизмът задвижи това разсейване и оттогава ония мръсници в Милспорт се мъчат да обърнат потока. Сега отново върви натрупване. Положението ще става все по-лошо, те ще продължават да грабят и да грабят от всички нас, и след още сто години ще се събудиш с откритието, че скапаното Заселване пак се е върнало.
Мураками кимаше през цялото време, сякаш сериозно обмисляше думите й.
– Да, Вирджиния – каза накрая той, – само че нито ми плащат, нито са ме обучили да се тревожа какво ще стане след сто години. Обучиха ме – по-точно ти ме обучи – да се справям с текущите обстоятелства. И точно това правим тук.
Текущи обстоятелства – Силви Ошима. Демилит.
– Скапаният Мечек – продължи раздразнено Мураками и кимна към неподвижното тяло върху носилката. – Ако решавах аз, за нищо на света не бих допуснал някое местно правителство да има достъп до такава техника, камо ли да я преотстъпва на разни дрогирани търсачи на съкровища. Можехме да изпратим специален емисарски екип за прочистване на Ню Хок и нищо такова нямаше да се случи.
– Да, но щеше да излезе много скъпо, помниш ли?
Той мрачно кимна.
– Да. И точно по тая скапана причина Протекторатът допусна всички до техниката. Процент от инвестициите. Всичко се върти около шибаните пари. Вече никой не иска да прави история, всеки гледа да трупа пачки.
– Мислех, че и ти това искаш – обади се с немощен глас Вирджиния Видаура. – Всеки гони парите. Олигарсите на върха. Калпавата система за контрол. А сега и ще се оплакваш, по дяволите.
Той й хвърли уморен поглед и поклати глава. Наблизо Либек и Томасели спряха да изпушат в комбина фас от морски коноп, но след малко Влад-Малъри ги подбра към „Набучвател“. Кратко затишие. Изоставената гравиносилка се люшкаше лекичко само на метър от мен. Дъждът кротко ръмеше по прозрачния пластмасов капак и се стичаше по извивките му. Вятърът бе стихнал до колеблив бриз, а откъм другия край на фермата вече не се чуваше бластерен огън. Аз стоях сред мига на кристално спокойствие и гледах изцъклените очи на Силви Ошима. Край границите на съзнателната ми мисъл тихо шепнеха късчета интуиция, драскаха по вратата и молеха да ги допусна.
– Какво беше това за правенето на история, Тод? – глухо попитах аз. – Какво става с демилитите?
Той се обърна към мен и по лицето му имаше изражение, каквото виждах за пръв път. Усмихна се неуверено. Усмивката го правеше съвсем млад.
– Какво става ли? Както вече ти казах, става това, че техниката наистина действа. На Латимър получават резултати, Так. Контакт с марсианските изкуствени интелекти. Съвместимост на информационните системи за пръв път след почти шестстотин години напразни усилия. Техните машини разговарят с нашите и тъкмо тази система хвърли мост над пропастта. Разгадахме интерфейса.
За момент по гърба ми плъзнаха ледени нокти. Спомних си Латимър, Санкция IV и някои от нещата, които бях видял и вършил там. Навярно открай време знаех, че това ще е преломен момент. Просто не вярвах, че ще се върне като бумеранг пак към мен.
– Държат го под похлупак, нали? – тихо казах аз.
– А ти нямаше ли да го държиш? – Мураками посочи с пръст неподвижната фигура върху носилката. – Тая жена има в главата си нещо, способно да разговаря с машините, които са ни оставили марсианците. След време то сигурно ще ни каже къде са отишли, може дори да ни отведе при тях. – Той задавено се разсмя. – И най-големият майтап е, че тя не е нито археолог, нито обучен емисарски офицер или специалист по марсиански системи. Не. Тя е просто скапан ловец на премии, Так, полупобъркан убиец на машини. А кой знае още колко като нея бродят насам-натам с такива неща в главите си. Имаш ли представа колко жестоко се издъни Протекторатът този път? Ти си бил в Ню Хок. Представяш ли си какви ще са последствията, ако първият ни контакт с една свръхразвита чужда култура стане чрез тези хора? Голям късмет ще извадим, ако марсианците не се върнат да изпепелят всяка наша колонизирана планета просто за всеки случай.
Изведнъж ми се прииска отново да седна. Тръпките от зашеметяващия пистолет ме разтърсиха още по-силно от вътрешностите до главата и я оставиха лека и празна като балон. С усилие се удържах да не повърна и се помъчих да мисля трезво през глъчката на връхлитащите спомени. Неуловимите на Силви в убийствена акция срещу рояка на самоходното оръдие.
Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.
Да! И освен това искаме скапаната земя.
Ор, застанал с лост в ръка над повреденото каракури в тунела под Драва.
Е, ще го изключваме ли, или какво?
Демилитски хвалби на борда на „Пушки за Гевара“, малко смешни и нелепи, докато не ги поставиш в рамка, където могат да придобият съвсем друг смисъл.
Ако ти хрумне как да демилнеш орбитална платформа, Лас, обади ми се.
Да, и на мен. Свалиш ли платформа, ще накарат Мици Харлан да ти духа всяка сутрин, додето си жив.
Ах, мамка му.
– Наистина ли мислиш, че може да го направи – попитах смаяно аз. – Мислиш ли, че е способна да разговаря с орбиталните?
Той оголи зъби в гримаса, която бе всичко друго, но не и усмивка.
– Так, откъде да знам, че вече не е разговаряла с тях? В момента я държим под упойка и апаратурата „Цзян“ следи за евентуални предавания, това е част от задачата, но нямаме представа какво може да е сторила вече.
– А ако започне да предава?
Той сви рамене и извърна очи.
– Тогава си имам заповеди.
– О, страхотно. Много градивен подход.
– Так, какъв избор имаме, дявол да го вземе? – В гласа му звучаха отчаяни нотки. – Знаеш какви щуротии стават в Ню Хок. Миминтите вършат каквото не им се полага, изграждат модели, каквито никой не помни да е имало по време на Разселването. Всички си мислят, че това е един вид машинна еволюция, растеж на елементарната нанотехника, но дали наистина е така? Ами ако демилитите са го задействали? Ами ако орбиталните се събуждат, защото са надушили командния софтуер и сега реагират, като правят нещо с миминтите? Доколкото разбираме, тия неща са създадени за връзка с марсианските машинни системи и от Латимър казват, че системата действа. Тогава защо да не действа и тук?
Гледах Силви Ошима и в главата ми кънтеше гласът на Ядви.
… всички тия брътвежи, припадъците, насочването към обекти, обработени от някой друг – всичко това дойде след Аямон…
… на няколко пъти засякохме активни миминти, но докато стигнем дотам, вече всичко беше приключило. Изглеждаше тъй, сякаш са се били помежду си…
Умът ми летеше стремглаво по пътищата, които ми бе отворила емисарската интуиция на Мураками. Ами ако са се сражавали помежду си? Или ако…
Силви лежи безпаметно на кушетката в Драва и бълнува. То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…
Жената, която се наричаше Надя Макита, лежи в друго легло на борда на „Островитянин“.
Григорий. Там има нещо, наречено Григорий.
– Тия хора, които държиш в джоба си – тихо казах аз на Мураками. – Тия, които изби заради едно по-стабилно утре за всички нас. Те твърдо вярваха, че тя е Квелкрист Фолкънър.
– Е, странно нещо е вярата, Так. – Той гледаше някъде покрай носилката и в тона му нямаше и следа от веселие. – Ти си емисар, знаеш го.
– Да. А в какво вярваш ти?
Той помълча една-две секунди. После тръсна глава и ме погледна в очите.
– В какво вярвам ли, Так? Вярвам, че ако успеем да разшифроваме ключовете към марсианската цивилизация, тогава възкръсването на Истински мъртвите ще изглежда дребно и сравнително скучно събитие.
– Мислиш ли, че е тя?
– Не ми пука дали е тя. Това не променя нищо.
Вик откъм Томасели. „Набучвател“ се зададе покрай разнебитената ферма на Сегешвар като някакъв тромав киборг с формата на слонски скат. С риск да повърна отново аз предпазливо напрегнах неврохимията и различих Малъри да стои в картечната кула заедно със заместника си и двама други пирати, които не познавах. Пристъпих по-близо до Мураками.
– Имам още един въпрос, Тод. Какво смяташ да правиш с мен и Вирджиния?
Той разтърка късата си коса тъй енергично, че наоколо се разлетяха ситни пръски. По устните му отново заигра мека усмивка, сякаш завръщането към по-практични теми за разговор бе като среща със стар приятел.
– Е, малко е проблематично, но все ще измислим нещо. Както е тръгнало на Земята в последно време, сигурно ще поискат да ви доведа, или да ви изтрия. Сегашната администрация никак не си пада по емисари-изменници.
Кимнах уморено.
– И тъй?
Усмивката се разшири.
– И тъй – майната им. Ти си емисар, Так. Тя също. Може да сте загубили привилегиите, но това не означава, че не сте от нашите. Едно излизане от Корпуса не променя истинската ти същност. Мислиш ли, че ще плюя на всичко това само защото някаква жалка тайфа земни политици търси на кого да лепне вината?
Поклатих глава.
– Говориш за работодателите си, Тод.
– Майната им. Отговарям само пред Главния емисарски щаб. – Той захапа долната си устна и се озърна към Вирджиния Видаура, после пак ме погледна. Гласът му спадна до шепот. – Но ще ми трябва съдействие, за да го уредя, Так. Тя приема цялата работа твърде лично. Не мога да я пусна в това настроение. Най-вече защото ще ми пусне един плазмафраг в тила още щом се обърна.
„Набучвател“ плавно се приближаваше към една неизползвана част от кея. Съединителите излетяха напред и се забиха във вечбетона. Два от тях улучиха прогнили места и се измъкнаха веднага щом двигателите почнаха да ги обтягат. Корабът леко се люшна назад сред вълна от кипнала пяна и накълцан белотрев. Съединителите се прибраха и излетяха отново.
Нещо зад гърба ми нададе вой.
Отначало някаква наивна частица от мен си помисли, че Вирджиния Видаура най-сетне излива натрупаната скръб. Част от секундата по-късно разпознах механичния тон на звука и разбрах какво е – вой на сирена.
Времето сякаш удари спирачки. Секундите се превърнаха в огромни парчета действителност, всичко се движеше с лениво спокойствие, като под вода.
… Либек отскача назад от водата, запалената цигара пада от устните й, отскача от гърдите, разпръсквайки ситни искри…
… Мураками крещи в ухото ми, хвърля се покрай мен към гравиносилката…
… вграденият монитор вие, цяла редица дисплеи пламват като свещи покрай тялото на Силви Ошима, което изведнъж е почнало да се гърчи…
… широко отворените очи на Силви се впиват в моите, напрегнатият й поглед привлича моя…
… алармата ми е непозната, както и цялата тази нова апаратура на „Цзян“, но може да означава само едно…
… и ръката на Мураками излита нагоре от пояса, стиснала калашника…
… собственият ми вик се разтяга, слива се с неговия и аз се хвърлям напред да му попреча, все още с вързани ръце, движа се безнадеждно бавно…
И после облаците на изток се разцепиха и избълваха ангелски огън.
И кеят лумна от ярост и светлина.
И небето рухна над нас.
