Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 34

В центъра на лабиринта от островчета и рифове с трудно произносимото име Елтеведтем някога бе имало кула, висока над два километра. Марсианците я построили направо върху морското дъно за някакви свои тайнствени цели, но преди около половин милион години тя също тъй тайнствено рухнала в океана. Повечето руини се разпилели по дъното, но на места все още можеха да се видят огромни останки и на сушата. След време те станали част от пейзажа на островчето или рифа, където са се сгромолясали, но макар и почти неусетно, присъствието им бе достатъчно, за да остави Елтеведтем почти необитаем. Най-близките селища бяха на двайсетина километра – малки рибарски селца в северния край на Милспортския архипелаг. До самия Милспорт имаше още сто километра в южна посока. А Елтеведтем (което на един от старите маджарски диалекти означава изгубих се) можеше да погълне цяла флотилия от плоскодънни корабчета, ако въпросната флотилия не желаеше да бъде открита. Имаше тесни, сенчести канали между високи скали, където „Островитянин“ можеше да се скрие до върховете на мачтите, имаше издълбани от прибоя пещери, чиито входове се виждаха само отблизо, и огромни парчета от срутената марсианска кула, обрасли с буйна растителност.

Чудесно място за криене.

Поне от външни преследвачи.

Приведен над перилата на „Островитянин“, аз се вглеждах в спокойната, прозрачна вода. На пет метра под повърхността пъстро ято от местни и колониални рибки се въртеше любопитно около белия лекбетонен саркофаг, в който бяхме погребали Иса. Из главата ми се въртеше смътна идея да се свържа с близките й, след като шумът поутихне, да им кажа къде е, но жестът изглеждаше безсмислен. Когато един носител умре, значи е мъртъв и толкоз. А тревогата на родителите й нямаше да стане по-малко ужасна, когато спасителният екип разбиеше лекбетона и откриеше, че някой е изрязал приставката от гръбнака на тялото.

Сега тя лежеше в джоба ми – душата на Иса поради липса на по-добра дефиниция – и аз усещах как самотната й тежест между пръстите ми променя нещо дълбоко в мен. Не знаех какво ще правя с нея, но и не смеех да я оставя, та да бъде открита от някого. Иса беше дълбоко замесена в нападението, а това означаваше виртуална стая за разпити в Рила, ако някога намереха приставката й. Засега трябваше да я нося, както носех мъртвите проповедници на юг за наказание, както носех Юкио Хираясу и неговия колега за в случай, че ми потрябват.

Бях заровил приставките на двамата от якудза в пясъка под къщата на Бразил и не очаквах, че джобът ми пак ще се напълни толкова скоро. По пътя на изток към Милспорт дори на моменти бях изпитвал неволно удоволствие от непривичната липса на товар, преди пак да ме връхлетят спомените за Сара и поредният пристъп на ненавист.

Сега джобът отново тежеше като в някакъв скапан съвременен вариант на древната легенда за прокълнатата от Ебису мрежа, обречена вечно да вади телата на удавени моряци и нищо друго.

Сякаш нямаше начин този джоб да остане празен и аз вече сам не знаех какво изпитвам.

Тъй беше почти от две години насам. Увереността превръщаше битието ми в стара, зърнеста черно-бяла снимка. Можех да бръкна в джоба си и да стисна в длан съдържанието му с мрачно, сурово задоволство. Изпитвах усещането за бавно натрупване, за едва забележимо полюшване на везната, от другия край на която тежеше с чудовищна сила безвъзвратната загуба на Сара Сахиловска. От две години не ми трябваше друга цел, освен този джоб и шепата откраднати души в него. Не се нуждаех нито от бъдеще, нито от други перспективи, освен тия, които се въртяха около запълването на джоба и клетките за блатни пантери в имението на Сегешвар.

Тъй ли? А какво стана в Текитомура?

Движение край перилата. Въжетата трепнаха и тихо забръмчаха. Озърнах се и видях Сиера Трес да се придвижва напред, като стискаше перилата с две ръце и подскачаше на здравия си крак. Обикновено безизразното й лице сега се кривеше от раздразнение. При други обстоятелства би било смешно, но отрязаният крачол на панталона разкриваше другия й крак, покрит с прозрачен лечебно-изолиращ слой, през който се виждаха раните.

Вече трети ден се спотайвахме в Елтеведтем и Бразил бе използвал това време, за да поработи със скромния медицински боекомплект, който носехме. Плътта под прозрачната превръзка беше черно-лилава, подпухнала и надупчена от картечни куршуми, но раните бяха почистени и обработени. По увредените части се виждаха сини и червени етикетчета, отбелязващи точките, където Бразил бе инжектирал стимулатори за бързо възстановяване. Шина от полисплав обгръщаше долната част на превръзката, но за стъпване на нея не можеше да става и дума без солидна доза болкоуспокояващи, които Трес категорично отказваше.

– Би трябвало да лежиш – казах й аз, когато се приближи.

– Да, но не ме улучиха където трябва. Затова не лежа. Стига, Ковач, не ми досаждай.

– Добре де. – Пак се загледах във водата. – Някакви вести?

Тя поклати глава.

– Не, но Ошима е будна. Пита за теб.

За момент рибките долу се замъглиха пред погледа ми. После отново се проясниха. Продължих да ги гледам и да държа перилата.

– Ошима? Или Макита?

– Е, зависи в какво искаш да вярваш, нали?

Кимнах навъсено.

– Значи все още се смята за…

– В момента да.

Погледах рибките още малко. После изведнъж се изправих и завъртях глава към стълбичката на салона. Усетих как устните ми се изкривиха от неволна гримаса. Тръгнах напред.

– Ковач.

Раздразнено се озърнах към Трес.

– Да, какво?

– Карай по-кротко. Тя не е виновна, че застреляха Иса.

– Права си.

Долу, в една от предните каюти, носителят на Силви Ошима лежеше подпрян на възглавници върху двойната койка и гледаше през илюминатора. По време на цялото ни трескаво бягство покрай бреговете на архипелага и докато се криехме в Елтеведтем, тя бе спала дълбоко, само на два пъти я разбудиха пристъпи на кошмари, през които се мяташе и бръщолевеше откъси от машинен код. Когато успееше да се откъсне от кормилото и радара, Бразил я подсилваше с кожни хранителни лепенки и пневмоинжекции. За останалото имаха грижа венозните системи. Сега грижите най-сетне даваха резултати. Трескавите петна по бузите й бяха избледнели, а дишането й ставаше по-нормално. Лицето й си оставаше болнаво и бледо, но вече имаше изражение, а дългата рана на бузата заздравяваше. Жената, която се смяташе за Надя Макита, ме погледна през очите на своя носител и разтегна устни в измъчена усмивка.

– Привет на Мики Тръпката.

– Здрасти.

– Бих станала, но ми е забранено. – Тя кимна към креслото, вградено в една от стените на каютата. – Защо не седнеш?

– Добре ми е и така.

За момент погледът й стана по-напрегнат, може би преценяващ. В начина, по който го стори, имаше нещичко от Силви Ошима – малко, но достатъчно, за да усетя как всичко в мен се свива. После тя заговори, лицето й се промени и нещото изчезна.

– Доколкото разбрах, скоро ще трябва да тръгваме – каза тя. – Пеш.

– Може би. Ако питаш мен, имаме още няколко дни, но всичко е въпрос на късмет. Снощи мина въздушен патрул. Чухме ги, но не се приближиха дотолкова, че да ни видят, а не могат да летят със сложна сканираща апаратура за телесна топлина или електронна активност.

– А… значи в това отношение нищо не се е променило.

– Орбиталните ли? – Кимнах. – Да, продължават да работят в същите параметри, както когато ти…

Не довърших. Махнах с ръка.

– Както са правили винаги.

Нов изпитателен поглед. Аз също я гледах.

– Кажи ми – рече накрая тя. – Колко време е минало. От Разселването, имам предвид.

Поколебах се. Имах чувството, че прекрачвам праг.

– Моля те. Трябва да знам.

– Около триста години местно време. – Пак махнах с ръка. – Някъде към триста и двайсет.

Не ми трябваше емисарска проницателност, за да разбера какво става зад очите й.

– Толкова много – прошепна тя.

Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

Евтината моряшка мъдрост на Джапаридзе хапеше болезнено. Няма значение дали си прост бияч от Седемпроцентните ангели или едра риба от Харлановия род. Някои неща оставят еднакви белези по всекиго. Та ако ще и да си проклетата Квелкрист Фолкънър.

Или да не си.

Карай по-кротко. Тя не е виновна.

– Не знаеше ли? – попитах аз.

Тя поклати глава.

– Не знам, сънувах го. Може би знаех, че е минало много време. Мисля, че те ми казаха.

– Кой ти каза?

– Аз… – Тя млъкна. Леко вдигна ръце от завивката и пак ги отпусна. – Не знам. Не помня.

Пръстите й се свиха в безсилни юмруци върху леглото.

– Триста и двайсет години – прошепна тя.

– Да.

Тя дълго лежа, проумявайки жестоката истина. Отвън шумяха вълните. Открих, че неусетно съм седнал в креслото.

– Повиках те – каза внезапно тя.

– Да. Бързай, бързай. Получих съобщението. После спря да се обаждаш. Защо?

Въпросът сякаш я върна на земята. Очите й се разшириха, после погледът й отново хлътна навътре.

– Не знам. Знаех… – Тя се изкашля. – Не, тя знаеше, че ще дойдеш за мен. За нея. За нас. Тя ми каза.

Приведох се напред.

– Силви Ошима ли ти каза? Къде е тя?

– Тук някъде. Вътре.

Жената на койката затвори очи. За около минута имах чувството, че пак е заспала. Бих напуснал каютата, бих се качил горе на палубата, но там нямаше нищо, което да искам. После очите й изведнъж пак се отвориха и тя кимна, сякаш току-що бе получила потвърждение за нещо.

– Там… – Тя преглътна с усилие. – Там има място. Като прастар затвор. Редици килии. Стълби и коридори. Там има неща и тя казва, че ги хващала, както се хваща гърбун от яхта. Или може би както се хваща болест? Като сенки, слети сенки. Виждаш ли някакъв смисъл?

Помислих си за командния софтуер. Спомних си какво бе казала Силви Ошима, докато пътувахме към Драва.

… интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.

Кимнах. Запитах се какво ли трябва, за да се измъкнеш от подобен затвор. Що за човек – или същество – трябва да бъдеш, за да успееш.

Призраци на неща.

– Да, виждам смисъл. – И преди да успея да се удържа, добавих: – Значи оттам идваш, Надя? Ти си нещо, което е уловила?

За миг по изпитото лице се изписа ужас.

– Григорий – прошепна тя. – Там има нещо, наречено Григорий.

– Какъв Григорий?

– Григорий Ишии. – Тя едва шепнеше. После самовглъбеният ужас отлетя, изчезна и тя ме погледна изпитателно. – Не вярваш, че съм истинска, нали, Мики?

Тръпка на безпокойство в дъното на съзнанието ми. Името Григорий Ишии разбуждаше нещо неясно в дълбините на паметта ми отпреди Емисарския корпус. Аз също се вгледах изпитателно в жената върху леглото.

Карай по-кротко. Тя не е виновна.

Майната ти.

Изправих се.

– Не знам коя си. Но едно ще кажа със сигурност, ти не си Надя Макита. Надя Макита е мъртва.

– Да – каза тя с изтънял глас. – Вече се досетих. Но очевидно, преди да умра, е било направено резервно копие, защото аз съм тук.

Поклатих глава.

– Не, не си. Изобщо няма гаранция, че си тук. Надя Макита е мъртва, превърната в атоми. И няма никакви сведения за направено копие. Няма техническо обяснение как подобно копие може да е попаднало в командния софтуер на Силви Ошима, ако изобщо е съществувало. Всъщност нищо не доказва, че си нещо друго, освен най-обикновена имитация на личност.

– Според мен стига толкова, Так. – Бразил изведнъж прекрачи в каютата. Лицето му не изглеждаше дружелюбно. – Засега да спрем дотук.

Завъртях се към него и оголих зъби в хищна усмивка.

– Това медицинско заключение ли е, Джак? Или просто квелистка революционна догма? Истината на малки и контролирани дози. Нищо, което пациентът не може да понесе.

– Не, Так – тихо каза той. – Това е предупреждение. Време е да излезеш от водата.

Пръстите ми леко се свиха и отпуснаха.

– Не ме предизвиквай, Джак.

– Не само ти имаш неврохимия, Так.

Мигът увисна, после се превъртя и изчезна, когато осъзнах нелепата му динамика. Сиера Трес имаше право. Тази прекършена жена не носеше вина за смъртта на Иса. Нито пък Бразил. И освен това вече бях наранил повече от жестоко призрака на Надя Макита. Кимнах и смъкнах като дреха бойната стойка. Минах покрай Бразил и стигнах до вратата зад него. За миг се обърнах към жената на койката.

– Която и да си, искам Силви Ошима да се върне невредима. – Кимнах към Бразил. – Доведох ти тия нови приятели, но не съм от тях. Ако реша, че си сторила нещо на Ошима, ще мина през тях като ангелски огън, за да се добера до теб. Помни това.

Тя ме изгледа спокойно и отговори без следа от ирония:

– Благодаря. Ще го запомня.

На палубата заварих Сиера Трес да седи на стоманен сгъваем стол и да оглежда небето с бинокъл. Застанах зад нея, напрегнах неврохимията и се загледах в същата посока. Гледката беше ограничена – „Островитянин“ се спотайваше в сянката на грамаден назъбен фрагмент от марсианска архитектура, който бе паднал в плитчините под нас и в течение на хилядолетията се бе превърнал в част от пейзажа. Донесени от вятъра спори го бяха покрили с гъсталак от лиани и лишеи, чиито провиснал и стъбла затрудняваха наблюдението изпод развалината.

– Видя ли нещо?

– Мисля, че използват микрокоптери. – Трес остави бинокъла. – Твърде далече е, за да видя нещо повече от проблясъци, но нещо се движи там, около края на рифа. Нещо много малко.

– Още са нервни, а?

– А ти нямаше ли да си, ако беше на тяхно място? Първите фамилии поне стотина години не са губили хеликоптер от ангелски огън.

Безгрижно свих рамене, макар че съвсем не се чувствах спокоен.

– Е, сигурно трябва да има повече от стотина години, откакто на някой идиот му е хрумнало да започне въздушна атака по време на орбитален обстрел.

– Но не смяташ, че се е вдигнал на четиристотин метра, нали?

– Не знам. – С помощта на емисарската памет проследих последните секунди на щурмокоптера. – Движеше се много бързо. Дори да не е набрал височина, може би с посоката си е предизвикал реакция. И с действащото въоръжение. По дяволите, знае ли някой какво си мислят орбиталните? И какво възприемат като заплаха. И друг път са нарушавали правилата. Нали знаеш какво е станало с автоматите за бране на вишефрукти по време на Заселването. Ами онези състезателни скутери в Охрид, помниш ли? Казват, че повечето били на не повече от сто метра над водата, когато ги изпепелили.

Тя ми хвърли развеселен поглед.

– По онова време не съм била родена, Ковач.

– О, извинявай. Изглеждаш по-възрастна.

– Благодаря.

– Така или иначе, докато бягахме, май не държаха много да ни гонят по въздуха. Което отговаря на прогнозата. Всеки гледа да бъде предпазлив, щом чуе за лошо време.

– Или сме извадили късмет.

– Или сме извадили късмет – съгласих се аз.

Бразил се изкатери по стълбичката и бавно тръгна към нас. В движенията му се долавяше нетипичен за него гняв, а погледът му излъчваше открита неприязън. Хвърлих му поглед в същия стил, после пак се завъртях към водата.

– Не позволявам повече да й говориш така – каза той.

– Я млъквай.

– Сериозно, Ковач. Всички знаем, че имаш проблем с политическото обвързване, но няма да ти позволя да изливаш смахнатата си ярост върху тази жена.

Завъртях се към него.

– Тази жена ли? Тази жена? И смееш да наричаш мен смахнат. Тази жена, за която говориш, не е човешко същество. Тя е само късче от личност, просто призрак в най-добрия случай.

– Още не знаем – тихо каза Трес.

– О, моля те. Нима никой от двама ви не разбира какво става тук? Прехвърляте желанията си върху някаква скапана дигитална карикатура. Вече. Това ли ще стане, когато се върнем в Кошут? Нима ще изградим цяло революционно движение около една митологична измама?

Бразил поклати глава.

– Движението вече съществува. Няма нужда да го изграждаме, то е готово за действие.

– Да, трябва му само дръжка за знамето. – Обърнах му гръб, защото в мен се надигаше старата умора, по-силна дори от гнева. – И за късмет имате точно това – една дръжка, нищо повече.

– Не знаеш дали е така.

– Да, прав си. Не знам. – Тръгнах покрай перилата. На една трийсетметрова яхта не можеш да се отдалечиш кой знае колко, но исках да бъда на максимално разстояние от тия двама идиоти. После нещо ме накара да се завъртя към тях. Гласът ми се надигна с внезапна ярост. – Не знам дали е така. Не знам дали личността на Надя Макита не е била записана и оставена да лежи в Ню Хокайдо като неизбухнал снаряд, с който никой не би желал да си има работа. Не знам дали някак не е намерила начин да се зареди в първия попаднал й демилит. Но какви са шансовете, по дяволите?

– Още не можем да преценим – отвърна Бразил, вървейки след мен. – Трябва да я отведем при Кои.

– Кои? – Аз се разсмях свирепо. – Ама че майтап. Скапаният Кои. Джак, наистина ли си мислиш, че някога ще видиш Кои отново? Той със сигурност вече е само парче овъглено месо на някоя задна уличка в Милспорт. Или още по-зле – гостува в някоя стая за разпит на Аюра Харлан. Не разбираш ли, Джак? Всичко свърши. Вашият неоквелистки бунт се издъни. Кои е мъртъв, вероятно и другите също. Поредните шибани жертви по славния път към революционните промени.

– Ковач, мислиш ли, че не ми е мъчно за Иса?

– Мисля, Джак, че ако успеем да спасим оная отломка от мит, няма да даваш пет пари кой и как е загинал.

Сиера Трес тромаво се зададе покрай парапета.

– Иса сама реши да се включи. Знаеше какво рискува. Прие заплащането. Изборът беше неин.

– Мамка ти, тя беше едва петнайсетгодишна!

Те не казаха нищо. Само ме гледаха. Шумът на вълните край корпуса сякаш се засили. Затворих очи, въздъхнах дълбоко и пак ги погледнах. Кимнах.

– Няма нищо – уморено казах аз. – Виждам накъде отиват нещата. Виждал съм го и друг път. На Санкция IV. Скапаният Джошуа Кемп го каза в Индиго Сити. Ние жадуваме за революционна инерция. Как ще я постигнем, почти няма значение и определено не е тема за етични дискусии – историческият резултат ще бъде наш финален съдник. Ако онази жена долу не е Квелкрист Фолкънър, вие така или иначе ще я превърнете в нея. Нали?

Двамата се спогледаха. Аз пак кимнах.

– Да. И какво остава за Силви Ошима? Тя не е решила сама. Не е направила своя избор. Тя беше невинна жертва, по дяволите. И ще е само първата от една безкрайна поредица, ако получите каквото желаете.

Ново мълчание. Накрая Бразил сви рамене.

– Щом е тъй, защо изобщо дойде при нас?

– Защото ви надцених, дявол да го вземе. Защото помнех всички ви като нещо много по-хубаво от тая жалка пасмина, която сте всъщност.

Той пак сви рамене.

– Значи паметта те е подвела.

– Така излиза.

– Мисля, че дойде при нас, защото нямаше избор – отбеляза трезво Сиера Трес. – И трябва да си бил наясно, че ще ценим евентуалното съществуване на Надя Макита много повече, отколкото спомагателната личност.