Текст книги "Разбудени фурии"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 38 страниц)
– Виждате ли го всички?
– Да. – Бразил се ухили. – Разваля цялото удоволствие, нали? Всичко ни е поднесено на тепсия.
– В такъв случай искаш ли да тръгнеш пръв?
– След вас, мистър Ейшундо.
Без да си оставям време за размисъл, аз посегнах нагоре, хванах първата отбелязана опора, напрегнах крака и се изтеглих върху канарата. Завъртях се и намерих опора с другата ръка. Скалата беше влажна от мъглата на водовъртежа, но системата „Ейшундо“ държеше здраво. Преметнах крак върху един наклонен корниз, отново се извъртях, сграбчих следващата опора.
И земята остана под мен.
Нищо и половина.
Мисълта прелетя през главата ми, след като бях изминал двайсетина метра и остави подир себе си малко идиотска усмивка. Нацуме ме беше предупредил, че ранните етапи на изкачването са измамни. Маймунска работа, каза сериозно той. Премяташ се, хващаш, действаш с размах и усещаш прилив на сили. Със сигурност ще се почувстваш добре. Само помни, че това няма да трае.
Изпънах устни като шимпанзе и нададох тихичко възклицание: у! у! у! Под мен морето неспокойно се блъскаше в камъните. Звуците и миризмите отскачаха от скалата и ме обгръщаха с прохладни, влажни вихрушки. Леко потръпнах и свих рамене.
Извъртане. Хващане.
Съвсем бавно осъзнах, че още не ми се е наложило да използвам емисарското обучение срещу главозамайването. Скалата бе само на половин метър от лицето ми, а мускулната система „Ейшундо“ тръпнеше радостно върху костите ми, тъй че почти бях готов да забравя за бездната под себе си. Когато се изкачихме по-нависоко, влажният слой по скалите изчезна, неуморният рев на вълните заглъхна до неясно, далечно бучене. Геконовата хватка на дланите ми превръщаше коварните, гладки като стъкло издатини в смехотворно лесни препятствия. А над всичко това – или може би заедно с него, като финален щрих на модела „Ейшундо“ – имаше още нещо, потвърждаващо моите думи пред Нацуме. Сегашният ми носител можеше да го направи.
После стигнах до поредица от опори и корнизи, които бяха отбелязани в маската като място за почивка, погледнах надолу да видя как се справят Бразил и Трес… и съсипах всичко.
На шейсет метра под мен – още не бяхме минали и една трета от пътя – морето се тъмнееше като черно руно, посребрено по връхчетата от лъчите на Дайкоку. Купищата канари в подножието на Рила стърчаха от водата като плътни сенки. Двете по-големи скали, ограждащи канала, по който бяхме дошли, сега сякаш можеха да се поберат в шепата ми. Приливът и отливът на вълните между тях ме притегли надолу с хипнотична сила. Зави ми се свят, гледката се завъртя застрашително.
Емисарското обучение тутакси влезе в действие и потисна страха. Като херметична врата в главата ми. Погледът ми отново се върна към скалата. Сиера Трес вдигна ръка и ме потупа по крака.
– Добре ли си?
Осъзнах, че съм застинал на място почти за минута.
– Просто си почивам.
Отбелязаната поредица от опори се отклони по диагонал наляво и нагоре покрай една широка издатина, за която Нацуме ни бе предупредил, че е почти непреодолима. Вместо да се катери по нея, той бе увиснал отдолу почти с краката нагоре, използвайки едва забележими пукнатини и ръбове, докато най-сетне стигне до няколко полегати корниза от другата страна и си възвърне вертикалното положение.
Стиснах зъби и се заех да повторя подвига му.
На половината път кракът ми се хлъзна, тежестта ми се извъртя и откъсна дясната ръка от скалата. Неволно изпъшках и преди да се опомня, вече висях само на лявата ръка, а краката ми се размахваха твърде ниско, за да открият друго, освен пустота. Бях готов да закрещя от болката в едва възстановените сухожилия.
Мамка му.
Дръж здраво.
Геконовата хватка ме удържа.
Извих се от кръста нагоре, изпъвайки шия, за да видя отбелязаните опори в стъклото на маската. Дишах задавено, трескаво. Опрях крак в един заоблен камък. Напрежението в лявата ръка отслабна едва доловимо. Не можех да виждам ясно с маската. Посегнах нагоре в тъмното и заопипвах скалата за нова опора.
Открих я.
Леко изместих опряния крак и наместих другия до него.
Увиснах задъхан.
Не, мамка му, недей да спираш!
Трябваше да напрегна цялата сила на волята си, за да придвижа дясната ръка към следващата опора. Още два хода и трябваше да направя същото непоносимо усилие. След още три хода ъгълът леко намаля и аз осъзнах, че вече съм почти от другата страна на препятствието. Посегнах нагоре, напипах първия от наклонените корнизи и се изтеглих към него, като дишах с пълни гърди и ругаех на глас. Пред мен се откри истинска, стабилна опора. Вдигнах крака на долния корниз и разтреперан от облекчение се отпуснах върху хладния камък.
Мамка ти, Так, дръпни се от пътя. Не ги карай да висят отдолу.
Изкатерих се по следващата серия от опори, докато се озовах върху издадената скала. Широкият корниз грееше в червено на екрана на маската, а над него се рееше усмихнато лице. Място за почивка. Изчаках, докато Сиера Трес, а след нея и Бразил изникнаха изотдолу и се присъединиха към мен. Едрият сърфист се усмихваше като хлапе.
– Малко се изплаших за теб, Так.
– Само… недей… Недей да ме взимаш на подбив, по дяволите.
Почивахме си около десет минути. Над главите ни вече ясно се виждаше корнизът около цитаделата – гладки ръбове, стърчащи от хаотичните скални издатини. Бразил кимна натам.
– Вече не остана много, а?
– Да, само да минем през крилодерите.
Извадих отблъскващия спрей и щедро се напръсках с него от глава до пети. Трес и Бразил последваха примера ми. Спреят имаше лек мирис на зеленина, който изглеждаше някак по-силен в гъстия мрак. Може би нямаше да отблъсне крилодерите при всякакви обстоятелства, но със сигурност щеше да ги обърка. А ако това се окажеше недостатъчно…
Измъкнах рапсодията от кобура и я притиснах към квадратната лепенка на гърдите си. Пистолетът увисна там, удобен за светкавично хващане – разбира се, ако изобщо разполагах със свободна ръка да го хвана. При перспективата да се сблъскам с цяло ято гневни и стреснати крилодери, бранещи малките си, бих предпочел квантовия бластер, който висеше на гърба ми, но просто нямаше начин да го използвам ефективно. Изкривих устни, наместих маската и отново проверих данните. Дълбоко поех дъх и посегнах към следващата серия от опори.
Скалата постепенно започна да се извива, стана издадена и ни принуди да се катерим наклонени назад под ъгъл от двайсетина градуса. Маршрутът на Нацуме лъкатушеше насам-натам, следвайки оскъдните опори. Местата за отдих бяха редки и неудобни. Докато стигнем отново вертикална скала, ръцете ме боляха от раменете до връхчетата на пръстите, а гърлото ми пареше от задъхване.
Дръж здраво.
Открих отбелязана на дисплея диагонална пукнатина, изкатерих се по-нагоре, за да не преча на другите, и пъхнах вътре ръка чак до лакътя. После отпуснах мускули, за да си отпочина.
Мирисът ме лъхна в същия миг, в който зърнах провисналите отгоре нишки, тънки като паяжина.
Кисел, мазен.
Започва се.
Извъртях глава и погледнах нагоре за потвърждение. Намирахме се точно под гнездовата ивица на колонията. Цялата скала беше плътно облепена с кремавия паяжинен секрет, в който се раждат ембрионите на крилодерите и живеят в него четири месеца до съзряването си. Очевидно някъде точно над мен новородените крилодерчета бяха разкъсали пашкулите си, за да излетят, или да се изтърсят долу в морето според суровите закони на Дарвин.
Дай да не мислим точно за това в момента, бива ли?
Напрегнах неврохимията и се вгледах в колонията. Тук-там сред белезникавата маса по скалните издатини се пощеха и размахваха криле тъмни силуети, но не бяха чак толкова много. Крилодерите, увери ни Нацуме, не прекарват много време в гнездата си. Нямат яйца за мътене, а ембрионите се хранят направо от пашкулите. Както повечето запалени алпинисти той бе и нелош познавач на скалните създания. Сигурно ще срещнете неколцина пазачи, някоя и друга раждаща женска, може би и добре нахранени родители, дошли да отделят още слуз върху малките си. Ако внимавате, може и да не ви закачат.
Отново изкривих устни и започнах да се катеря по пукнатината. Мазната воня се засили и по костюма ми взеха да се лепят разкъсани паяжини. Хамелеоновата система избледня, за да се слее с околната среда. Престанах да дишам през носа. Един бърз поглед надолу ми разкри, че другите двама ме следват с изкривени от вонята лица.
Сетне дойде неизбежното. Пукнатината свърши и дисплеят показа, че следващите опори са затрупани под паяжините. Мрачно кимнах, зарових ръка в лепкавата гадост и размърдах пръсти, докато напипах малка издатина, напомняща модела от картата. Стори ми се стабилна. След ново ровене из паяжината открих друга, още по-добра опора и протегнах крак настрани, търсейки корниз, който се оказа покрит с все същата мръсотия. Сега дори дишайки през устата усещах мазния вкус в гърлото си.
Беше по-зле, отколкото промъкването под издатината. Опорите бяха добри, но всеки път трябваше да провирам ръка или крак през гъстите, лепкави паяжини. Трябваше да се взирам за неясните сенки на ембрионите, увиснали вътре, защото макар и неродени, те можеха да хапят, а вълната от страхови хормони, която щяха да пуснат по мрежата при докосване, би се разнесла из въздуха като сигнал за тревога. Стражите щяха да налетят за секунди и едва ли имахме шанс да ги прогоним, без да паднем.
Пъхни ръка. Размърдай я.
Хвани се. Продължавай нагоре.
Измъкни ръка. Изтръскай я. Спри дъх, за да се поразсее освободената воня. Пъхни ръка по-нагоре.
Вече бяхме покрити с лепкави нишки и не си спомнях какво е да се катериш по чиста скала. В края на едно сравнително свободно място зърнах изгнилия труп на крилодерче, увиснало за ноктите под раздърпан пашкул, който не бе имало сили да разкъса, преди да умре от глад. Мършата добавяше нов, сладникаво-гнусен примес към общата воня. По-нагоре един почти съзрял ембрион сякаш завъртя клюнестата си глава да ме погледне, докато плахо бърках в паяжините на половин метър от него.
Изкатерих се на корниз, заоблен и лепкав от слуз.
Крилодерът се хвърли насреща ми.
Навярно бе стреснат не по-малко от мен. Как да не се стресне, когато отдолу се надигне отблъскващ облак, а подир него изскочи тромава черна фигура. Замахна с човка срещу очите ми, но улучи маската и главата ми се отметна назад. Клюнът изскърца пронизително върху стъклото. Лявата ми ръка изпусна опората и аз увиснах на дясната. Крилодерът изграчи, пристъпи напред и атакува гърлото ми. Усетих как назъбеният край на човката ожули кожата. Нямах друг избор, освен да се придърпам с дясна ръка плътно до скалата. Тласкана от неврохимията, лявата ми ръка светкавично излетя нагоре и сграбчи гнусната твар за шията. Смъкнах я от корниза и я запокитих надолу. Раздаде се нов изненадан грак, сетне оглушителен плясък на ципести криле. Сиера Трес изкрещя.
Намерих нова опора с лявата ръка и погледнах надолу. Двамата още бяха под мен. Крилодерът бързо се смаляваше в бръснещ полет над морето. Отдъхнах си.
– Добре ли сте?
– Бъди така добър да не го правиш повече – изсъска Бразил.
Не се наложи да го правя. Маршрутът на Нацуме продължаваше през зона с отдавна разкъсани паяжини, после през тясна ивица с по-гъсти секрети и най-сетне излязохме на открито. Още десетина добри опори ни изведоха върху равна каменна площадка под корниза в основите на Рилската цитадела.
Разменихме си измъчени усмивки. На площадката имаше място да седнем. Почуках с пръст микрофона.
– Иса?
– Да, слушам те.
Гласът й бе необичайно изтънял и забързан от тревога. Пак се усмихнах.
– На върха сме. Съобщи на другите.
– Дадено.
Пак се облегнах на камъка и въздъхнах. Загледах се към хоризонта.
– Страшно не ми се иска да го правя отново.
– Е, само това остана – каза Трес и посочи с палец нагоре. Проследих с поглед жеста й към долната страна на корниза.
Архитектура от времето на Заселването, бе обяснил презрително Нацуме. Толкова скапан барок, че преспокойно можеха да му турят и стълбичка. Сетне добави с гордост, която дългите му години като Отрицател не бяха успели да победят: Естествено, те не са и очаквали някой да се добере дотам.
Огледах барелефите по наклонената долна страна на корниза. Повечето бяха стандартни мотиви с крило и вълна, но на места имаше стилизирани лица, изобразяващи Конрад Харлан и най-близките му роднини от епохата на Заселването. На всеки десет сантиметра имаше за какво да се хване човек. Разстоянието до ръба на корниза не надхвърляше три метра. Въздъхнах и се изправих.
– Е, добре.
Бразил застана до мен, оглеждайки наклонената каменна зидария.
– Лесно изглежда, а? Как мислиш, дали има сензори?
Опипах рапсодията на гърдите, си, за да се уверя, че е добре закрепена. Разхлабих бластера в калъфа на гърба ми.
– На кого му пука, по дяволите?
Посегнах нагоре, пъхнах юмрук в окото на Конрад Харлан и разперих пръсти. После започнах да се катеря, преди да съм размислил. След около трийсет секунди висене излязох на отвесна стена. Там също имаше подобни барелефи и няколко секунди по-късно вече клечах върху парапет с ширина три метра и се взирах към капковидна декоративна градина с грижливо изравнени камъчета и изкусно подредени скали. В центъра имаше малка статуя на Харлан с кръстосани ръце и замислено сведена глава, а зад нея се извисяваше стилизиран марсианец, разперил криле в знак на закрила и предаване на властта. Заобленият край на градината завършваше с царствена арка, за която знаех, че води към закритите дворове и крилото за гости.
Лъхна ме аромат на билки и вишефрукти, но не се чуваше никакъв звук освен вятъра. Изглежда, всички гости бяха в централния комплекс, където пламтяха светлини, а вятърът отнасяше празничните шумове. Напрегнах неврохимията и долових радостни възгласи, музика, която Иса би оплюла от все сърце, и песен на красив женски глас.
Измъкнах бластера от калъфа на гърба си и включих захранването. Както дебнех в мрака край празненството, стиснал смъртта в ръцете си, за момент се почувствах като зъл дух от легендите. Бразил и Трес се изкатериха подир мен и застанаха от двете ми страни. Едрият сърфист стискаше тежка старинна пушка. Трес мъкнеше бластера с лява ръка, за да освободи дясната за автомат „Калашников“. Лицето й изглеждаше унесено, сякаш се чудеше дали да вдигне оръжията, или да ги захвърли. Лъч ангелски огън проряза нощта и ни озари, синкав и нереален. Гръмотевицата изтътна като подкана. А далече долу водовъртежът продължаваше да ни зове.
– Време е – тихо казах аз.
– Да, навярно стига толкова – обади се женски глас откъм благоуханните сенки в градината. – Оставете оръжията си, моля.
Глава 32
Въоръжени и бронирани фигури изскочиха иззад оградата. Бяха поне дузина. Тук-там виждах бледо лице, но повечето носеха масивни шлемове за нощно виждане и каски на тактическата космическа пехота. Бойните брони обгръщаха гърдите и крайниците им като допълнителни мускули. Оръжията също бяха от тежката категория. Шрапнелни бластери с накрайници за максимално разпръскване, фрагментарни пушки, само с около век по-млади от тая, която бе домъкнал Джак Бразил Душата. Два преносими плазмомета. Явно, в Харлановото гнездо предпочитаха да не рискуват.
Бавно отпуснах дулото на бластера към каменния парапет. Разхлабих пръсти около дръжката. Периферното зрение ми подсказа, че Бразил е сторил същото, а оръжията на Сиера Трес висят до бедрата й.
– Да, наистина имам предвид да оставите оръжията си – изрече любезно същият женски глас. – Тоест да се освободите от тях. Може би аманглийският ми не е съвсем точен.
Завъртях се по посока на гласа.
– Ти ли си, Аюра?
Дълго мълчание, после тя излезе изпод арката в края на декоративната градина. Поредният орбитален изстрел я освети за миг, после пак падна мрак и трябваше да напрегна неврохимията, за да различа подробностите. Шефката на Харлановата охрана бе истинско въплъщение на красотата, както я разбират в Първите семейства – изящни евро-азиатски черти без видима възраст, гарвановочерна коса, удържана назад от статично поле, която сякаш едновременно короноваше и обрамчваше бледото й лице. Изразителни и интелигентни очи и устни, едва забележими бръчки, подсказващи богат житейски опит. Висока, стройна фигура, обгърната в простичък жакет на черни и тъмночервени карета с официална висока яка, също такива панталони – толкова широки, че когато не се движеше, можеха да минат за дълга придворна пола. Обувки без токчета, с които можеше да бяга или да се бие при необходимост.
Шрапнелен пистолет. Нито вдигнат, нито съвсем отпуснат.
Тя се усмихна в сумрака.
– Да, аз съм Аюра.
– А онзи млад празноглавец с теб ли е?
Нова усмивка. Тя се озърна натам, откъдето бе дошла, и веждите й трепнаха леко. Той излезе изпод арката. Усмихваше се, но не твърде уверено.
– Ето ме, старче. Имаш ли да ми кажеш нещо?
Огледах мургавия боен носител, стегнатата стойка и вързаната на опашка коса. Приличаше на някакъв скапан злодей от треторазреден самурайски филм.
– И да имах, нямаше да ме послушаш – казах аз. – Просто се мъча да преброя колко са идиотите тук.
– Тъй ли? За твое сведение не аз, а някой друг току-що изкатери двеста метра, за да попадне в засада.
Без да обръщам внимание на закачката, аз отново погледнах Аюра, която ме наблюдаваше с весело любопитство.
– Дошъл съм за Силви Ошима – тихо казах аз.
Младият ми двойник се изкикоти. Някои от бронираните мъже и жени му запригласяха, но смехът не трая дълго. Бяха твърде нервни, наоколо имаше твърде много оръжия. Аюра изчака да млъкнат.
– Мисля, че всички сме наясно с това, Ковач-сан. Но не виждам как ще постигнете целта си.
– Ами, бих искал да идеш и да ми я доведеш.
Нов смях. Но усмивката на Аюра бе посърнала. Тя рязко направи знак за тишина.
– Бъдете сериозен, Ковач-сан. Търпението ми не е безгранично.
– Моето също, повярвайте. Отгоре на всичко съм уморен. Затова най-добре пратете двама от хората си да доведат Ошима от килията за разпити, където я държите, и се молете да не е пострадала, защото в противен случай преговорите свършват.
В каменната градина се възцари пълна тишина. Вече нямаше смях. Емисарската убедителност, тонът ми, изборът на думите, безгрижната ми стойка – всичко това ги заставяше да повярват.
– И с какво точно разполагате за преговорите, Ковач-сан?
– С главата на Мици Харлан – отвърнах простичко аз.
Тишината се обтегна до скъсване. Лицето на Аюра бе застинало като каменна маска. Но нещо в стойката й се измени и аз разбрах, че тя е в ръцете ми.
– Аюра-сан, не блъфирам. Преди две минути любимата внучка на Конрад Харлан е отвлечена в Данчи от квелистки щурмови отряд. Охраната от тайните служби е мъртва, както и всички други, допуснали глупостта да се намесят. Вие дебнехте не където трябва. А сега разполагате с по-малко от трийсет минути, за да ми върнете Силви Ошима невредима – оттам нататък нямам власт върху събитията. Убийте ни, затворете ни. Все едно. Това няма да промени нищо. Мици Харлан ще умре в страшни мъки.
За момент всичко увисна на косъм. Горе на парапета беше хладно и тихо, дочувах смътно шума на водовъртежа. Планът беше стабилен, грижливо подготвен, но това не означаваше, че не може да ме убие. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой ме гръмне както съм на ръба. Дали ще умра, преди да падна долу.
– Глупости! – Младият ми двойник пристъпи към парапета и в движенията му се долавяше зле сдържана ярост. – Блъфираш. Ти не би…
Кръстосах поглед с неговия и той млъкна. Съчувствах му – сам аз изпитвах същото смразяващо изумление, докато го гледах в очите, и за пръв път истински осъзнавах кой се крие зад тях. И преди ме бяха зареждали двойно, но онова беше пълно копие на тогавашното ми „аз“, а не този отзвук от друго време и място на моя живот. Не този призрак.
– Не бих ли? – Размахах ръка. – Забравяш, че още не си изживял поне стотина години от моя живот. И не е там работата. Не става дума за мен. Говорим за отряд въоръжени квелисти с триста години жажда за мъст и сега само една безполезна лъскава уличница ги дели от любимата им водачка. Дори моят тъп двойник да не го знае, Аюра-сан, вие разбирате. Каквото и да се наложи – те ще го направят. И нищо казано или сторено от мен няма да промени това, ако не ми предадете Силви Ошима.
Аюра промърмори нещо на двойника ми. После извади от жакета си телефон и вдигна очи към мен.
– Моля да ми простите – каза любезно тя, – че няма да го приема на вяра.
Кимнах.
– Разбира се, проверете каквото трябва. Но побързайте, моля.
Не й трябваше много време, за да получи необходимите отговори. Едва бе изрекла две думи, когато от телефона бликна панически словесен порой. Дори и без неврохимията дочувах гласа отсреща. Лицето й се вкамени. Аюра отсечено даде няколко заповеди на японски, прекъсна разговора, изключи телефона и го прибра в джоба на жакета.
– Как смятате да напуснете? – попита тя.
– О, ще ни трябва хеликоптер. Доколкото знам, винаги имате тук поне пет-шест. Нищо специално, малка машина с един пилот. Ако слуша, ще ви го върнем невредим.
– Да, ако не ви свалят орбиталните – намеси се Ковач с провлачен акцент. – Тая вечер не е от най-добрите за полет.
Погледнах го с неприязън.
– Готов съм да поема риска. Няма да е най-тъпото нещо, което съм правил.
– А Мици Харлан? – Шефката на охраната ме гледаше като хищник. – Какви гаранции имам за нейната безопасност?
До мен Бразил се размърда за пръв път, откакто започна сблъсъкът.
– Ние не сме убийци.
– Тъй ли? – Аюра се завъртя към него като автоматична картечница със звуков сензор. – Значи трябва да се е появил някакъв нов вид квелизъм, за който не съм чувала.
За пръв път сякаш усетих гласът на Бразил да се пречупва.
– Майната ти! С кръвта на толкова поколения по ръцете ще ми се правиш на много морална! Първите фамилии…
– Мисля, че можем да отложим дискусията за друг път – намесих се аз. – Аюра-сан, трийсетте ви минути текат. Убийството на Мици Харлан само би подронило репутацията на квелистите и вие навярно разбирате, че по възможност ще гледат да го избягнат. Ако това не ви стига, поемам лична отговорност. Изпълните ли нашите искания, ще сторя всичко възможно, за да получите внучката на Харлан невредима.
Аюра врътна очи към моя двойник. Той сви рамене. Може би кимна едва доловимо. Или пък просто потръпна при мисълта как ще застане пред Конрад Харлан с окървавения труп на Мици.
Видях решението да съзрява у нея.
– Много добре – отсече тя. – Ще запомня обещанието ви, Ковач. Едва ли има смисъл да обяснявам какво означава това. Когато дойде ден за разплата, вашето поведение в случая може да се окаже единственото, което ще ви спаси от пълния гняв на Харлановия род.
Хвърлих й презрителна усмивка.
– Не ме заплашвай, Аюра. Когато дойде ден за разплата, аз ще съм далеч оттук. И жалко, защото много бих искал да видя как ти и твоите тлъсти господари трескаво бързате да отмъкнете награбеното на някоя друга планета, преди народът да ви избеси по пристанищните кранове. А сега къде ми е скапаният хеликоптер?
Докараха Силви Ошима на гравитационна носилка и когато я видях, отначало си помислих, че все пак ще се наложи Сините бръмбарчета да екзекутират Мици Харлан. Фигурата с метална коса под завивката представляваше мъртвешки бледо копие на жената, която познавах от Текитомура, с изпито лице от дългите седмици под упойка, трескава червенина по бузите, изпохапани устни и безсилно отпуснати клепачи над трепкащите очни ябълки. Избилата пот по челото й леко блестеше в светлината на вградената лампа над носилката. Под дългата прозрачна лепенка от лявата страна на лицето й се виждаше тънък разрез, слизащ от скулата до челюстта. Когато ангелският огън озари каменната градина около нас, изпитах чувството, че Силви Ошима е труп под блясъка на фотографска светкавица.
Не толкова зърнах, колкото усетих как Сиера Трес и Бразил се вцепениха от възмущение. От небето долетя гръмотевица.
– Тя ли е? – попита Трес с напрегнат глас.
Вдигнах свободната си ръка.
– Само по-кротко. Да, тя е. Аюра, какво сте й сторили, дявол да ви вземе?
– Бих ви посъветвала да не прибързвате с изводите. – Но в гласа й се долавяше напрежение. Тя знаеше колко близо сме до ръба. – Тя се нарани сама, преди да й попречим. Изпробвахме една процедура и реакцията не беше благоприятна.
Спомените ми се стрелнаха към Иненин и изваденото око на Джими де Сото, когато ни удариха с вируса Роулингс. Знаех каква процедура са изпробвали със Силви Ошима.
– Хранихте ли я? – попитах аз и сам усетих колко дрезгав е станал гласът ми.
– Венозно. – Аюра прибра оръжието, докато изчаквахме нейните хора да изнесат Силви в каменната градина. После пристъпи напред, правейки успокояващи жестове с двете ръце. – Трябва да разберете, че…
– Разбираме отлично – каза Бразил. – Разбираме що за твари сте ти и хората като теб. И някой ден ще дойдем да отървем от вас този свят.
Сигурно бе направил движение, или поне бе помръднал цевта на фрагментарната пушка. От всички страни на градината се надигнаха оръжия с тревожно тракане. Аюра се завъртя.
– Не! Изчакайте. Всички.
Стрелнах поглед към Бразил и прошепнах:
– Ти също, Джак. Недей да проваляш работата.
Тихо пърпорене. Над дългото крило за гости стремително се зададе с приведен нос малък щурмокоптер „Дракул“. Той свърна покрай каменната градина към морето, поколеба се за миг, когато нов син лъч проряза небето, после бавно пое обратно с разперено шаси за кацане. Воят на двигателя позаглъхна и металното насекомо се приземи с безупречна точност върху парапета вдясно от нас. Пилотът може и да се боеше от орбиталния обстрел, но отстрани не му личеше.
Кимнах на Сиера Трес. Тя се приведе под вихрушката на витлата и изтича към щурмокоптера. Видях я как пъхна глава в кабината и размени няколко думи с пилота, после се обърна и ми направи знак, че всичко е наред. Оставих бластера и погледнах Аюра.
– Добре, слушай какво искам от теб и младшия. Донесете я тук при мен. Ще ми помогнете да я натоваря. Всички други да останат на място.
Не беше много удобно, но с общи усилия тримата успяхме да вдигнем Силви Ошима от каменната градина върху парапета. Бразил заобиколи, за да застане между нас и пропастта. Аз хванах жената със стоманените коси под мишниците, Аюра подпря гърба й, а Ковач пое краката. Понесохме отпуснатото тяло към щурмокоптера.
А на вратата, сред пърпоренето на витлата над нас, Аюра Харлан се приведе към мен. Щурмокоптерът беше машина за тайни акции, проектирана за тих полет, но отблизо витлата вдигаха толкова шум, че не я чух какво казва. Изпънах шия.
– Какво?
Тя се приведе още по-близо. Изсъска право в ухото ми:
– Казах да ми я върнеш жива и здрава, Ковач. Тия измислени революции са игра, която можем да водим друг път. Но наранят ли Мици Харлан телесно или духовно, ще посветя целия остатък от живота си на отмъщението.
Усмихнах се сред шума. Повиших глас, докато тя се отдръпваше.
– Не ме плашиш, Аюра. Цял живот си имам работа с отрепки като теб. Ще получиш Мици Харлан, защото така обещах. Но ако наистина толкова те е грижа за нея, започни да й търсиш място на друга планета. Тия момчета не се шегуват.
Аюра сведе очи към Силви Ошима.
– Сам знаеш, че не е тя. Няма начин да бъде. Квелкрист Фолкънър е мъртва. Наистина мъртва.
Кимнах.
– Добре. Ако е тъй, защо цялата ви Първа фамилия толкова се побърка заради нея?
Този път в гласа на Аюра се прокрадна истинско вълнение.
– Защо ли? Защото, Ковач, която и да е – а тя не е Квел – която и да е, носи със себе си епидемия от Неразчистеното. Съвсем нов вид смърт. Когато се събуди, попитай я за Протокола „Квалгрист“, после си задай въпроса дали е толкова страшно онова, което сторих, за да я спра.
– Хей! – Моят млад двойник държеше Силви под коленете с подчертано разперени пръсти. – Ще товарим ли тая кучка, или смятате да си приказвате цяла нощ?
Вгледах се в очите му, после внимателно вдигнах главата и гърдите на Силви към Сиера Трес, която вече ни чакаше в тясната кабина на щурмокоптера. Другият Ковач тласна силно и останалата част от тялото хлътна навътре. Движението го приближи плътно до мен.
– Не сме свършили – изкрещя той в ухото ми. – С теб имаме сметки за уреждане.
Пъхнах ръка под коленете на Силви Ошима и го блъснах с лакът назад. Погледите ни се кръстосаха.
– Не ме изкушавай, мамка му – викнах аз. – Продажен боклук.
Той настръхна. Бразил прекрачи напред. Аюра сложи ръка върху рамото на двойника и напрегнато заговори в ухото му. Той отстъпи. Вдигна показалец и го насочи насреща ми като пистолет. Каза нещо, но звукът се изгуби в свистенето на витлата. После шефката на охраната го отведе на безопасно разстояние върху парапета. Изкатерих се на борда, оставих място за Бразил и кимнах на Сиера Трес. Тя заговори с пилота и щурмокоптерът се откъсна от каменната опора. Аз гледах навън, към младия Ковач. Той също ме гледаше.
Излетяхме.
До мен усмивката бе залепнала по лицето на Бразил като маска за церемония, на която не съм бил поканен. Кимнах му уморено. Изведнъж се почувствах смазан телом и духом. Дългото плуване, безмилостното натоварване и играта със смъртта по скалите, жестокото напрежение на финалния сблъсък – всичко това изведнъж се стовари върху мен.
– Успяхме, Так! – изрева Бразил.
Аз поклатих глава. Събрах сили да проговоря и възразих:
– Дотук добре.
– Ей, не ставай такъв, де!
Отново поклатих глава. Опрях ръце в рамката на вратата, подадох се от щурмокоптера и погледнах надолу към бързо отдалечаващите се светлини на Рилската цитадела. С нормално зрение вече не можех да различа нито една от фигурите в каменната градина, а бях твърде уморен, за да използвам неврохимията. Но дори и през бързо растящото разстояние усещах неговия поглед и неумолимата ярост, която пламтеше в него.
