Текст книги "Разбудени фурии"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 38 страниц)
Сара Сахиловска. Излязла е от хранилището и си живее живота.
– Ами… сигурно нищо. Щом си щастлива.
– Щастлива съм. – Раздразнена за момент, тя духва дима настрани от масата. Малък проблясък от жената, която познавах. – Така де, ти нямаше ли да си щастлив? Присъдата отменена срещу заплащане. А парите продължават да текат, ще има работа по биокодовете поне за още десет години. Докато океанът пак се успокои, имаме да опитомим цели нови нива от потока и това е само на местно ниво. Все още някой трябва да моделира сблъсъка там, където течението Микуни се сблъсква с топлата вода откъм Кошут, а после да предприеме нещо. Захващаме се веднага щом правителството изясни финансовите въпроси. Джоузеф казва, че както е тръгнало, до десет години ще си изплатя цялата присъда.
– Джоузеф?
– А, да. Трябваше да ти кажа. – Усмивката пак изгрява, този път по-широка. По-искрена. – Наистина е страхотен, Так. Трябва да те запозная с него. Той води тукашния проект и е една от причините да изляза с първата вълна. Той провеждаше виртуалните интервюта, той ме свърза с проекта, когато излязох и после ние… нали разбираш.
Продължавайки да се усмихва, тя свежда очи към скута си.
– Изчервяваш се, Сара.
– Не е вярно.
– Вярно е. – Знам, че би трябвало да се радвам за нея, но не мога. Имам твърде много спомени как дългите й бели бедра ме обгръщат в хотелски стаи и мизерни тайни квартири. – Значи тоя Джоузеф играе на вързано?
Тя бързо вдига глава и ме приковава с остър поглед.
– И двамата играем на вързано, Так. Той ме прави щастлива. По-щастлива от когато и да било, мисля.
Тогава за чий си дошла да ме търсиш, тъпа кучко?
– Страхотно – казвам аз.
– Ами ти? – пита тя с дяволита загриженост. – Щастлив ли си?
Вдигам вежда, за да спечеля време. Стрелвам кос поглед встрани – някога това я разсмиваше. Този път срещам само майчинска усмивка.
– Е, чак пък щастлив… – Пак правя гримаса. – Никога не ме е бивало по тая част. Вярно, излязох предсрочно като теб. Пълна амнистия от ООН.
– Да, чух за това. И си бил на Земята, нали?
– За малко.
– А сега какво правиш?
Неопределено размахвам ръка.
– О, работя. Не е нещо престижно като вашата работа тук, в Северния ръкав, но си изплащам носителя.
– Законно ли е?
– Шегуваш ли се?
Лицето й посърва.
– Знаеш ли, Так, ако е вярно, не мога да се срещам с теб. Това е част от договора за презареждане. Все още съм под гаранция, не мога да общувам с…
Тя поклаща глава.
– Престъпници? – питам аз.
– Не ми се подигравай, Так.
Въздъхвам.
– Не се подигравам, Сара. Мисля, че всичко се е уредило страхотно за теб. Просто… знам ли, като си помисля, че сега пишеш биокодове. Вместо да ги крадеш.
Сара пак се усмихва, дежурното изражение за целия разговор, но този път по лицето й се долавя и болка.
– Хората се променят – казва тя. – Би трябвало да опиташ.
Настава неловко мълчание.
– Може и да опитам.
Ново мълчание.
– Виж, наистина трябва да се прибирам. Джоузеф сигурно не е…
– Стига де, недей така. – Посочвам празните чаши, изправени самотни и разделени върху изподрасканото огледално дърво. По-рано никога не бихме напуснали по своя воля подобен бар, без да сме отрупали масата с празни кани и лули-еднодневки. – Нямаш ли малко самоуважение, жено? Остани да пием по още едно.
И тя остава, но това не премахва неловкото чувство между нас. Когато довършва второто питие, става от масата, целува ме по двете бузи и излиза. А аз оставам да седя сам.
И повече не я виждам.
– Сахиловска? – Вирджиния Видаура се намръщи, търсейки спомена. – Висока, нали? С една такава смешна прическа, кичур над окото. Да. Май веднъж я доведе на купон, докато с Ярос още живеехме на улица Укай.
– Да, същата.
– Значи тя отиде в Северния ръкав, а ти се върна при Сините бръмбарчета… защо, напук на нея ли?
Също като слънчевите лъчи и евтините метални масички по терасата на кафето около нас, въпросът лъщеше прекалено ярко. Извърнах очи към морето. Но то не ми помогна, както помагаше на Бразил.
– Не беше така, Вирджиния. Когато я срещнах, вече се бях свързал с вас. Дори не знаех, че е излязла. След връщането от Земята бях чул за последно, че още излежава пълна присъда. В края на краищата беше убила ченге.
– Ти също.
– Да, но какво ли не правят земните пари и влиянието на ООН.
– Добре. – Вирджиния побутна контейнерчето с кафе и пак се навъси. – Значи излязохте от склад по различно време и се загубихте в разликата. Печално, но непрестанно се случва.
През шума на вълните отново чух Джапаридзе.
Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.
– Да, така е. Непрестанно се случва. – Пак я погледнах в прохладната сянка на силовите завеси около масичката. – Но не я загубих в разликата, Вирджиния. Пуснах я. Пуснах я да си върви с онзи боклук Джоузеф и просто обърнах гръб.
По лицето й изведнъж грейна разбиране.
– А, добре. Значи оттам идвал внезапният интерес към Латимър и Санкция IV. Знаеш ли, тогава много се чудех как тъй изведнъж си промени решението.
– Не беше само това – излъгах аз.
– Добре. – Лицето й говореше ясно, че не се хваща на въдицата. – И какво стана със Сахиловска, докато те нямаше, та сега избиваш проповедници?
– Северният ръкав на Милспортския архипелаг. Не се ли досещаш?
– Приели са вярата?
– Той я прие, мамка му. Тя просто се повлече след него.
– Нима? Чак пък такава жертва ли е била?
– Вирджиния, тя беше обвързана с договор, по дяволите! – Млъкнах, за да се овладея. Силовите завеси донякъде спираха топлината и звуците, но и пропускаха по нещо. Хората от съседните маси ни гледаха. Потърсих емисарското безразличие отвъд вулкана от кипнала ярост. Гласът ми стана глух и безизразен. – Правителствата се променят също като хората. Две години след като тя замина, спряха финансирането на проектите в Северния ръкав. Оправдаха се с нова антиинженерна етика. Не бивало да се месим в естествения баланс на планетарните биосистеми. Нека буйството на Микуни само да си възстанови равновесието – това било по-добро, по-мъдро решение. И по-евтино, разбира се. Оставаха й вноски за още седем години, и то при предишната заплата на биоконсултант. Повечето от ония селяци се крепяха над бедността само благодарение на проекта Микуни. Кой знае какво е било, когато внезапно им се наложило да се препитават с рибарски труд.
– Можела е да напусне.
– Имаха дете, разбра ли, по дяволите? – Пауза. Дълбоко вдишване. Поглед към морето. – Имаха дете, дъщеричка, само на две години. Изведнъж останаха без пари. И двамата бяха родом от Северния ръкав, това бе една от причините да я изберат за освобождаване под гаранция. Не знам, може би са си мислили, че ще се справят някак. Доколкото чух, течението на няколко пъти прекъсвало и пак тръгвало, преди да спре окончателно. Може би просто са се надявали на още една промяна.
Видаура кимна.
– И са я дочакали. Дошло Новото откровение.
– Да. Класическа динамика на бедността, хората се хващат за сламка. А ако изборът е религия или революция, правителството с радост се дръпва да стори място на проповедниците. Във всички онези села и бездруго вече имаше основа за вярата. Спартански живот, закостенял обществен ред, мъжко господство. Като на скапаната Шария. Трябваше само икономическият упадък и активистите на Новото откровение да ударят по едно и също време.
– И какво стана? Раздразнила е някой достопочтен мъжкар?
– Не. Не беше заради нея, а заради дъщеря й. Злополука при риболов. Не знам подробности, но загинала. Нали разбираш, без загуба на приставката. – Яростта пак бликна и застина в главата ми като ледени пръски. – Само че при тях да се ползва приставката не е разрешено, мамка му.
Финална ирония на съдбата. Марсианците, някогашният бич за старите земни религии, бяха разтърсили разбирането на човешкия род за неговото място във Вселената, когато стана ясно, че милион години преди хората е съществувала междузвездна цивилизация. А сега Новото откровение ги узурпираше в ролята на ангели; първите Божии крилати създания, и то без следа от нещо подобно на мозъчните приставки в малкото мумифицирани тела, които са ни оставили. За един ум, затънал в психозата на сляпата вяра, изводът бе неизбежен. Презареждането е зло, заченато в черното сърце на човешката наука, отклонение от пътя към отвъдното и божественото. Смъртен грях.
Загледах се към морето. Думите се сипеха от устата ми като пепел.
– Тя се опитала да избяга. Сама. Джоузеф вече бил превъртял по вярата, не искал да й помогне. Тогава тя сама взела тялото на дъщеря си и откраднала корабче. Поела на изток покрай брега, търсела пролив, през който да стигне на юг до Милспорт. Пратили потеря след нея и я върнали. Джоузеф им помогнал. Отвели я при стола за наказания, който проповедниците били монтирали насред селото. Заставили я да гледа как изрязват приставката от гръбнака на дъщеря й. После сторили същото с нея. На живо. За да оцени собственото си спасение.
Преглътнах болезнено. Около нас туристическите тълпи прииждаха и се отдръпваха като идиотски шарен прилив, какъвто си бяха всъщност.
– След това цялото село отпразнувало освобождаването на душите им. Доктрината на Новото откровение повелява мозъчната приставка да бъде разтопена до пълно унищожение, за да се прогони демонът в нея. Но в Северния ръкав имат по-други суеверия. Запечатват приставките в неуловима за сонарите пластмаса и ги изкарват в морето с двуместна лодка. Отдалечават се на петдесет километра навътре и някъде по пътя проповедникът пуска приставките зад борда. Той не знае какъв е курсът, а на кормчията е забранено да знае кога се изхвърлят приставките.
– Системата ми изглежда доста лесна за пробив.
– Може би. Но не и в този случай. Инквизирах и двамата до смърт, но нищо не можаха да ми кажат. Мамка му, бих имал по-добър шанс да открия приставката на Сара, ако целият риф Хирата се беше срутил отгоре й.
Усещах нейния поглед и накрая се обърнах към него.
– Значи си бил там – прошепна тя.
Кимнах.
– Преди две години. Отидох да я потърся, когато се върнах от Латимър. Вместо това заварих Джоузеф да хленчи над гроба й. Изкопчих от него цялата история. – Лицето ми трепна от спомена. – С малко повече труд. Той ми каза имената на кормчията и проповедника. Открих и тях. Както казах, не узнах нищо полезно.
– А после?
– После се върнах в селото и избих останалите.
Тя леко тръсна глава.
– Кои останали?
– Цялото село. Всеки гад, който е бил пълнолетен в деня на нейната смърт. Поръчах на един информационен плъх от Милспорт да ми изрови от регистрите за населението имена и лица. Всеки, който би могъл да си мръдне пръста за нея, но не го е сторил. Взех списъка, върнах се там и ги изклах. – Погледнах ръцете си. – Плюс още неколцина, които ми се изпречиха.
Тя ме гледаше тъй, сякаш ме виждаше за пръв път. Раздразнено махнах с ръка.
– Я стига, Вирджиния. И двамата сме вършили много по-лоши неща на толкова светове, че вече не ги помня.
– Имаш емисарска памет – глухо напомни тя.
Пак махнах с ръка.
– Просто такъв е изразът. На седемнайсет свята и пет луни. И онази колония в зона Невски. И…
– Взе ли им приставките?
– Да, на Джоузеф и проповедниците.
– Унищожи ли ги?
– Защо да го правя? Те точно това биха искали. Забрава след смъртта. Без завръщане. – Поколебах се. Но вече нямаше смисъл да спирам. А ако и на Видаура не можех да вярвам, значи не ми оставаше никой друг. Изкашлях се и завъртях пръст на север. – Там, в Белотревната зона, имам един приятел от хайдуците. Покрай другите си делови начинания той отглежда блатни пантери за бойните ями. Асо са много добри, понякога им слага мозъчни приставки. Така може да прехвърля пострадалите фаворити в нови тела и да повишава шансовете им.
– Май усещам какво ще последва.
– Да. Срещу заплащане той взима приставките, които му нося, и зарежда техните собственици в някои от най-борбените си пантери. Изчакваме ги да свикнат с идеята, после ги пращаме в по-долнопробните ями да видим какво ще стане. Този приятел изкарва добри пари от схватки, за които се знае, че в пантерите има заредени хора; доколкото разбирам, в тамошните кръгове се е заформила цяла субкултура около тази идея. – Разклатих контейнерчето с кафе и огледах утайката на дъното. – Предполагам, че вече са се побъркали. Едва ли е много забавно да си затворен в ума на нещо толкова чуждо, камо ли пък когато се биеш с нокти и зъби за живота си в кална яма. Не вярвам да се е съхранило много от човешкото им съзнание.
Видаура сведе очи към скута си.
– Това ли си казваш?
– Не, това е само теория. – Свих рамене. – Може и да греша. Може да им е останало малко човешко съзнание. Или много. Може би в мигове на прояснение си мислят, че са попаднали в ада. И едното ме задоволява, и другото.
– Как финансираш това? – прошепна тя.
Нейде дълбоко в себе си открих широка, предизвикателна усмивка и я надянах като маска.
– Е, противно на разпространеното убеждение, част от събитията на Санкция IV бяха много изгодни за мен. Не ми липсват пари.
Тя вдигна глава и лицето й се обтегна, предвещавайки гняв.
– Спечелил си пари от Санкция IV?
– Заслужих си ги – тихо казах аз.
Тя овладя гнева и лицето й поомекна. Но гласът й все още беше напрегнат.
– И ще ти стигнат ли средствата?
– За какво?
– Ами… – Тя се навъси. – За тая вендета. Ти преследваш проповедниците от селото, но…
– Не, това го свърших миналата година. Бързо стана, не бяха чак толкова много. В момента преследвам ония, които са били във Висшия църковен съвет по време на нейното убийство. Авторите на правилата, които я убиха. Това гълта повече време, те са мнозина и стоят нависоко. Имат по-добра охрана.
– Но не възнамеряваш да спреш с тях?
Поклатих глава.
– Изобщо не възнамерявам да спра, Вирджиния. Те не могат да ми я върнат, нали? Тогава защо да спирам?
Глава 27
Не знам какво разказа Вирджиния на останалите, когато се върнахме в ускорената виртуалност. Аз останах долу при картата, докато другите се оттеглиха в хотелския сектор, който сам не зная защо възприемах като „горе“. Нямам представа какво им е казала, а и не ме вълнува. Изпитвах по-скоро облекчение, че най-сетне съм споделил с някого.
Че не съм сам.
Разбира се, хора като Иса и Плекс знаеха това-онова, а Радул Сегешвар още повече. Но за всички останали Новото откровение от самото начало криеше онова, което вършех с проповедниците. Не искаха лоша реклама или намеса на неверници, например Първите фамилии. Смъртните случаи се представяха за злополуки – обири на манастири или улични грабежи с нещастен край. Междувременно бях чул от Иса, че Църковният съвет е наел частни агенти да ме издирят. Новото откровение имаше и военно крило, но, явно, не му се доверяваше много-много, защото бе предпочело да използва наемни убийци от Милспорт. Една нощ в някакво малко градче на Шафрановия архипелаг бях оставил един от тях да се приближи, за да проверя калибъра на наемниците. Не ме впечатли особено.
Не знам какво сподели Вирджиния Видаура с останалите сърфисти, но присъствието на свещеника на нос Кем говореше недвусмислено, че след нападението срещу Рилските зъбери не можем да се завърнем на Ивицата. Щом Новото откровение бе успяло да ме проследи дотам, значи щяха да успеят и другите.
Вчира Бийч отпадаше като убежище.
Мери Адо изрази на глас всеобщото чувство.
– Ти се издъни, ти домъкна при нас личните си истории. Ти трябва да намериш решение.
И аз го намерих.
Основно емисарско умение – да работиш с подръчните инструменти. Огледах непосредственото си обкръжение, потърсих върху какво мога да повлияя и го открих незабавно. Личните истории ни бяха набутали в блатото, пак те щяха да ни измъкнат, да не говорим, че покрай това щяха да разрешат някои мои чисто лични проблеми. Иронията се ухили насреща ми.
Не всички го приеха толкова весело. Особено Адо.
– Да се доверим на скапаните хайдуци? – в гласа й се криеше аристократично милспортско презрение. – Не, благодаря.
Сиера Трес вдигна вежда.
– И друг път сме ги използвали, Мери.
– Не, ти си ги използвала. Аз стоя настрани от подобна паплач. А що се отнася конкретно до този, ти дори не го познаваш.
– Знам какво представлява. Имала съм работа с хора, които са работили с него и всички твърдят, че си държи на думата. Но мога да го проверя. Казваш, че ти е задължен, Ковач?
– Много.
Тя сви рамене.
– Това би трябвало да е достатъчно.
– По дяволите, Сиера, не се занасяй! Не можеш…
– Сегешвар е железен – намесих се аз. – Той приема дълговете много сериозно и в двете посоки. Трябват само пари. Ако имате.
Кои погледна Бразил, който кимна.
– Да. Можем да ги набавим сравнително лесно.
– Мамка му, Ковач, честит ти рожден ден!
Вирджиния Видаура хвърли на Адо убийствен поглед.
– Защо не си затвориш скапаната уста, Мери? Парите не са твои. Твоите си лежат на сметка в Милспортската търговска банка, нали?
– Това пък какво озна…
– Стига – каза Кои и всички млъкнаха.
Сиера Трес отиде по коридора да проведе няколко разговора от друга стая, а ние слязохме в картографската симулация. В ускорената виртуална среда Трес отсъства до края на деня – еквивалент на десетина минути в реалния свят. Във виртуален модел можеш да използваш разликата в темпото, за да водиш едновременно три-четири разговора, като се прехвърляш от един на друг с паузи по две-три секунди, които за теб се равняват на минути. Когато се върна, Трес разполагаше с достатъчно сведения за Сегешвар, за да потвърди предварителните си впечатления. Той беше хайдук от старата школа, или поне се смяташе за такъв. Върнахме се в хотелската част и аз набрах кодовия номер по телефон без визуална връзка.
Връзката не беше добра. Гласът на Сегешвар долетя сред силни шумове и смущения – една част причинени от нагаждането между реална и виртуална среда, другите съвсем истински. Истинските шумове силно напомняха нечии писъци.
– Малко съм зает, Так. Би ли се обадил по-късно?
– Искаш ли да си уредим сметките Рад? Веднага, пряк превод по дискретен канал. А след това още толкова.
Тишината се разтегна в няколко виртуални минути. Може би три секунди колебание от другия край на линията.
– Много съм заинтригуван. Покажи ми парите и ще говорим.
Озърнах се към Бразил, който направи кръгче с палец и показалец, после безмълвно излезе от стаята. Бързо пресметнах на ум.
– Провери сметката – казах на Сегешвар. – Парите ще са там след около десет секунди.
– От виртуална среда ли се обаждаш?
– Върви да си провериш приходите, Рад. Ще те изчакам.
Нататък беше лесно.
В кратковременната виртуалност не се нуждаеш от сън и повечето програми не си правят труда да го имитират. Разбира се, при по-дълъг престой това не е здравословно. Задържиш ли се повече в кратковременната среда, разсъдъкът ти постепенно започва да се разпада. Но през първите няколко дни ефектът е само… необичаен. Като да се надрусаш едновременно с тетрамет и съсредоточаващи наркотици от рода на „връх“ или синагрип. От време на време съзнанието ти засича като блокирал двигател, но има начини да го преодолееш. Предприемаш въображаем вариант на квартална разходка, стимулираш мисловните си процеси с нещо странично и пак си добре. Също като при „връх“ и синагрип започва да те обзема маниакална радост от тръпката на изострената до предел мисъл.
Работихме трийсет и осем часа без прекъсване, за да изгладим пропуските в плана за нападението, да разработим алтернативни сценарии и да се караме на дребно. От време на време някой от нас надаваше раздразнено възклицание, просваше се по гръб в плитката вода на картографския модел и с няколко замаха се отдалечаваше от архипелага към хоризонта. Беше идеален начин за разтоварване, стига да избереш правилната посока, иначе имаше риск да удариш глава в някое забравено островче или да си одереш гърба върху риф. Плавайки по гръб, докато гласовете на другите заглъхват в далечината, човек усещаше как съзнанието му отново се отпуска като мускул след схващане.
Подобен ефект можеше да се постигне и като примигаш, за да се върнеш в хотелския апартамент. Там имаше храна и напитки в изобилие и макар в действителност да не стигаха до стомаха, моделът старателно имитираше вкусовите усещания и алкохолното опиянение. На практика във виртуална среда храната не беше потребна, също като съня, но все пак консумацията създаваше приятен, успокояващ ефект. И тъй, някъде след трийсетия час, аз седях сам над чиния сашими от гърбун и паничка саке, когато Вирджиния Видаура изникна пред мен.
– Ето къде си бил – каза тя с учудващо безгрижен тон.
– Ето къде съм бил – признах аз.
Тя се изкашля.
– Как ти е главата?
– Избистря се. – Вдигнах паничката към нея. – Искаш ли малко? Най-доброто нигори от Шафрановия архипелаг. Поне така твърдят.
– Престани да вярваш на етикети, Так.
Но все пак тя взе шишето, сътвори паничка право в ръката си и наля.
– Кампай – каза тя.
– Por nosotros.22
За наше здраве (исп.). – Б.пр.
[Закрыть]
Отпихме. Тя седна на автоматичното кресло срещу мен.
– Опитваш се да ми вдъхнеш носталгия, а?
– Не знам. А ти опитваш ли да се слееш с местните?
– Не съм била на Адорасион вече към сто и петдесет години, Так. Сега домът ми е тук. Тук ми е мястото.
– Да, по всичко личи, че добре си се вместила в тукашната политическа сцена.
– И в плажния живот. – Тя се облегна назад в креслото и вдигна единия крак настрани. Беше дълъг, мускулест и загорял от живота на Вчира, а спрей-банският не криеше съвършено нищо. Усетих как пулсът ми леко се ускори.
– Много е красив – признах аз. – Ярос казва, че си хвърлила всичките си спестявания за тоя носител.
Тя сякаш осъзна сексуалната предизвикателност на позата и отпусна крак. Обгърна паничката саке с две ръце и се приведе над нея.
– Какво друго ти каза?
– Е, не беше дълъг разговор. Просто се мъчех да разбера къде си.
– Търсил си ме.
– Да. – Простичкото признание заседна на гърлото ми. – Търсих те.
– И сега, след като ме намери, какво?
Сърцето ми биеше трескаво. Тъничкото звънтене на напрежението от удължения престой във виртуална среда се завръщаше. Из главата ми прелитаха картини. Вирджиния Видаура с твърд поглед и твърдо тяло, недостижима преподавателка от Емисарския корпус, стои пред нас на встъпителното занятие като въплътена мечта за женско превъзходство. При не тъй строго очертани отношения лекото веселие в гласа и очите й би могло да прерасне в чувственост. Един плах и неловък опит за флирт в столовата от страна на Джими де Сото е отбит с брутално безразличие. Властта се прилага с пълна липса на сексуално напрежение. Собствените ми сладострастни фантазии постепенно отстъпват място на дълбоко уважение, проникващо до мозъка на костите заедно с емисарското обучение.
А после бойната обстановка окончателно разсейва последните следи от романтика, оцелели през годините на обучението. Лицето на Видаура в десетки различни носители на десетки различни светове, обтегнато от болка, от ярост или просто от напрегнато съсредоточаване върху мисията. Вонята на отдавна немитото й тяло в претъпканата совалка откъм обратната страна на луната на Лойко, лепкавата й кръв по дланите ми през една убийствена нощ на Дзихиче, когато тя едва не умря. Изражението на лицето й, когато пристигна заповедта да смажем всяка съпротива на Неруда.
Мислех си, че тия мигове са ни отвели отвъд секса. Те сякаш зачерпваха от такива дълбини на емоциите, пред които чукането изглеждаше отчайващо плитко. Последния път, когато посетих Вчира и видях как Бразил се привежда към нея – самият й произход от Адорасион стигаше, за да разпали в него искри на желание – аз изпитах неясно чувство за превъзходство. Дори при нейната дългосрочна връзка с Ярослав винаги вярвах, че той не стига до сърцевината на онази жена, с която съм се сражавал рамо до рамо в повече кътчета на Протектората, отколкото обикновените хора познават дори по име.
Побързах да й хвърля изпитателен поглед.
– Мислиш ли, че идеята е добра?
– Не – дрезгаво каза тя. – А ти?
– М-м-м. Право да си кажа, Вирджиния, почва да не ми пука. Но аз нямам връзка с Джак Бразил.
Тя се разсмя.
– Джак не се впечатлява от тия неща. Та това дори не е реално, Так. А той така или иначе няма да разбере.
Озърнах се из апартамента.
– Може да цъфне всеки момент. Както впрочем и някой от другите. Не си падам по публичния секс.
– Аз също. – Тя стана и ми протегна ръка. – Ела с мен.
Изведе ме от апартамента към коридора. Едни и същи врати се повтаряха в двете посоки покрай безличния сив килим и след няколко десетки метра чезнеха в бледа мъгла. Хванати ръка за ръка, ние тръгнахме към началото на замъгляването, усещайки лекия хлад, който полъхваше от него, и Видаура отвори последната врата отляво. Вмъкнахме се вътре, вече посягайки един към друг.
Не е нужно много време, за да свалиш спрей-бански. Пет секунди след като вратата се хлопна, тя бе смъкнала шортите ми до глезените и въртеше между дланите си моя втвърдяващ се пенис. С усилие се отдръпнах, свалих банския от раменете й и го дръпнах надолу до кръста, после притиснах длан между бедрата й. Тя задиша тежко, коремните й мускули се обтегнаха. Коленичих и смъкнах банския още надолу по бедрата и глезените, за да може да го прекрачи. После разтворих с пръсти устните на вагината й, нежно плъзнах език по ръба на отвора и се изправих да я целуна. Разтърси я нова тръпка. Тя засмука езика ми и лекичко го захапа, после хвана главата ми с две ръце и се отдръпна. Пак плъзнах пръсти по гънките между бедрата й, открих топлина и влага, и внимателно натиснах клитора. Вирджиния потръпна и ми се усмихна.
– И сега, след като ме намери – повтори тя. Очите й вече се замъгляваха. – Какво?
– Сега – казах аз – искам да разбера дали мускулите в тия бедра са наистина толкова силни, колкото изглеждат.
Очите й пламнаха. Усмивката се завърна.
– Цял ще те насиня – обеща тя. – Ще ти строша гръбнака.
– Искаш да кажеш, че ще се опиташ.
С тихо, алчно ръмжене тя захапа долната ми устна. Закачих ръка под едното й коляно и дръпнах нагоре. Тя ме сграбчи за раменете, обви другия крак около кръста ми, после посегна надолу към члена ми и го притисна силно в гънките на вагината си. За времето на краткия разговор бе успяла да омекне и да се навлажни. Със свободната си ръка я разтворих още по-широко и тя се отпусна върху мен, ахна в мига на проникването и се залюшка напред-назад от кръста нагоре. Бедрата й стискаха кръста ми като клещи и навярно оставяха обещаните синини. Завъртях се, за да опра гръб на стената. Донякъде си възвърнах контрола.
Но не задълго. Видаура впи още по-яко пръсти в раменете ми и започна да се плъзга нагоре-надолу по изопнатия ми член. Пъшкането от усилието ставаше все по-бързо и по-пискливо с наближаването на оргазма. Аз я следвах по петите и усещах как жегата на напрежението се събира в основата на члена ми. Усещах как главичката ми се трие отвътре в нея. Загубих сетните остатъци от контрол, сграбчих задника й с две ръце и я заблъсках още по-силно върху себе си. Над лицето ми затворените й очи се открехнаха за миг и тя ми се усмихна. Връхчето на езика й изскочи навън и докосна горните зъби. Разсмях се напрегнато и сковано. Сега вече се борехме, Видаура извиваше корема напред, а бедрата назад, триейки главата на члена ми в отвора на влагалището си и плътната плетеница от нервни окончания там, аз пък я тласках с ръце обратно надолу и се мъчех да потъна в нея до дъно.
Битката се превърна в лавина от усещания.
По кожата ни избиваше пот, телата ставаха хлъзгави под ръцете ни…
Измъчени усмивки и целувки, които по-скоро напомняха хищни захапвания…
Трескаво, неовладяно дишане…
Лицето ми, заровено между ниските могилки на нейните гърди и потната долинка помежду им…
Нейното лице се трие странично върху темето ми…
Един мъчителен момент, когато тя с все сила се удържа далече от мен…
Пронизителен вик, може би неин, може би мой…
… и после течният взрив на облекчението и ние, треперейки, рухваме до стената като купчина преплетени крайници и гърчещи се тела.
Изцедени.
След секунди или след минути аз се надигнах настрани и омекналият ми пенис се изхлузи от нея. Тя размърда крак и тихо изстена. Опитах се да изместя телата ни в малко по-поносима поза. Тя отвори едно око и се усмихна.
– Е, войнико. Отдавна искаше да го направиш, нали?
Аз също намерих сили да се усмихна.
– Не много отдавна. Само от цяла вечност. А ти?
– Да, минавало ми е през ума веднъж-дваж. – Тя опря пети в стената и се надигна на лакти. Плъзна поглед по тялото си, после по моето. – Но аз не чукам новобранци. Божичко, гледай на какво приличаме.
Посегнах към потния й корем и плъзнах пръст надолу към началото на цепката. Тя потръпна и аз се усмихнах.
– Душ ли искаш?
Тя направи гримаса.
– Да, май ще ни трябва.
Под душа отново започнахме да се чукаме, но вече бяхме загубили предишната маниакална сила и нямаше да се удържим на крака. Отнесох я в спалнята и я сложих мокра върху леглото. Коленичих до главата й, лекичко я извъртях и насочих устата й към члена си. Тя засмука, отначало внимателно, сетне с нарастваща сила. Легнах назад покрай стройното й мускулесто тяло, извих глава и разтворих с ръце бедрата й. После ги обгърнах с едната ръка, привлякох слабините й върху лицето си и заработих с език. И жаждата ме връхлетя отново като ярост. Долната част на корема ми сякаш бе пълна с искрящи проводници. Откъм другия край на леглото тя изпъшка глухо, извъртя се и застана над мен на лакти и колене. Бедрата й ме стегнаха, устата й галеше главичката на члена ми, а ръката й се плъзгаше по стъблото нагоре-надолу.
Беше дълго, бавно и нереално. Без помощта на биохимията не се познавахме достатъчно добре, за да постигнем истински синхронен оргазъм, но емисарското обучение, или може би нещо друго попълни този пропуск. Когато най-сетне свърших дълбоко в гърлото й, силата на усещането ме откъсна от леглото нагоре, към коленичилото й тяло, и аз инстинктивно я прегърнах с две ръце през ханша. Придърпах я върху себе си, работейки трескаво с език, тъй че тя изплю все още треперещия ми член, изкрещя от наслада и се свлече сгърчена върху мен.
Но не след дълго Видаура се търкулна настрани, седна с кръстосани крака и ме изгледа сериозно, сякаш представлявах проблем, който не можеше да реши.
– Май ни стига толкова – рече тя. – По-добре да се връщаме.
А по-късно аз стоях на плажа със Сиера Трес и Джак Бразил по прякор Душата, гледах как последните лъчи на залеза хвърлят ярки медни отблясъци по ръба на изгряващия Мариканон и се питах дали някъде не съм допуснал грешка. Не знаех, в момента главата ми не работеше. Бяхме влезли във виртуалната среда без обратна биологична връзка, тъй че въпреки всички сексуални подвизи с Вирджиния Видаура истинското ми тяло все още преливаше от неизразходвани хормони. Поне в това отношение можехме да смятаме, че изобщо не се е случвало.
