Текст книги "Разбудени фурии"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 33 (всего у книги 38 страниц)
Глава 44
– Защо го направи, Так?
– Кое?
Двамата с Мураками стояхме в анджирския блясък на прожекторите на „Набучвател“ и гледахме как пратениците на якудза потеглят с елегантен черен зономобил, който Танаседа бе повикал по телефона. Поеха на юг, оставяйки широка кипнала диря с белезникавия цвят на повърнато.
– Защо го притисна така?
Продължих да гледам смаляващия се кораб.
– Защото е отрепка. Защото е скапан престъпник, а не иска да си признае.
– Май на стари години си почнал да поумняваш, а?
– Тъй ли? – Свих рамене. – Може би просто се обажда южняшката кръв. Ти си от Милспорт, Тод, може би от дърветата не виждаш гората.
Той се изкиска.
– Добре. А какво се вижда откъм твоя юг?
– Каквото се е виждало винаги. Якудза пробутва на лековерните разни тъпи басни за древна чест и традиция, а междувременно какво прави? Работи за същата гадна престъпност както всички останали, но отгоре на всичко се прегръща с Първите фамилии.
– Напоследък, явно, не са чак толкова гъсти.
– Я стига, Тод. Не се прави на наивник. Тия юнаци се гушкат с Харлан и прочие още откакто сме пристигнали на планетата. Танаседа може и да си плати за оная издънка с Протокола „Квалгрист“, но другите просто ще изразят най-любезно съжаление и ще се изнижат като мокра връв. После продължават пак по същата линия на незаконни доставки и кротко изнудване, както открай време. А Първите семейства ще ги посрещнат с отворени обятия, защото те са просто поредната нишка в мрежата, която са хвърлили върху нас.
– Знаеш ли. – Смехът още звучеше в гласа му. – Почваш да говориш досущ като нея.
– Като кого?
– Като Квел, мой човек. Говориш досущ като скапаната Квелкрист Фолкънър.
За една-две секунди думите увиснаха между нас. Извърнах глава и се загледах към мрака над Зоната. Може би, усещайки напрежението във въздуха между мен и Мураками, Ядви бе решила да ни остави сами на кея още докато групата от якудза се готвеше да потегли. За последно я видях да се качва на „Набучвател“ заедно с Влад и почетната стража. Говореха си нещо за кафе с уиски.
– Добре, Тод – казах спокойно аз. – Хайде тогава да ми отговориш на един въпрос. Защо Танаседа дотърча точно при теб да му оправяш бакиите?
Той направи гримаса.
– Сам го каза, аз съм милспортски кореняк. А якудзарите обичат да имат връзки на високо ниво. Влачат се подир мен още откакто за пръв път си дойдох в домашен отпуск преди повече от сто години. Мислят, че сме стари приятели.
– Така ли е?
Усетих втренчения поглед. Не му обърнах внимание.
– Аз съм емисар, Так – каза накрая той. – Не го забравяй.
– Да.
– И съм твой приятел.
– Вече ме купи, Тод. Недей да си губиш времето с празни приказки. Ще те вкарам през задната вратичка на Сегешвар при условие, че ми помогнеш да го очистя. А каква е твоята цел?
Той сви рамене.
– Аюра трябва да си плати за нарушение на протекторатските директиви. Двойно зареждане на емисар…
– Бивш емисар.
– Недей да говориш от чуждо име. Ти може да си бил уволнен, но не и той. А дори и за самото съхранение на копието някой от Харлановата йерархия ще трябва да си плати. Полага се пълно изтриване.
Гласът му странно трептеше. Погледнах го по-внимателно и осъзнах очевидната истина.
– Мислиш, че имат и твое копие, нали?
Крива усмивка.
– С какво си толкова специален, та да изкопират само теб? Я стига, Так. Звучи ли ти логично? Проверих архивите. В онзи набор сме били около дузина от Харлановия свят. Който е измислил тази гениална застраховка, със сигурност е копирал всички ни. Искаме Аюра жива, за да ни каже къде точно са ги укрили в Харлановата база данни.
– Ясно. Какво друго?
– Знаеш какво друго – тихо каза той.
Пак се загледах към Зоната.
– Няма да ти помогна да избиеш Бразил и другите, Тод.
– Не те и моля. Ако не за друго, заради Вирджиния ще се опитам да го избегна. Но някой трябва да плати сметката на Бръмбарчетата. Так, те убиха Мици Харлан насред Милспорт!
– Голяма загуба, няма що. Цялата жълта преса на планетата лее горчиви сълзи.
– Добре – мрачно отсече той. – Покрай нея избиха и цял куп странични жертви. Полицаи. Невинни минувачи. Имам правото да приключа операцията по свое усмотрение с етикет режимът стабилизиран, няма необходимост от по-нататъшно разгръщане. Но трябва някой да опере пешкира, иначе проверяващите от Корпуса ще разчепкат цялата история като животел. Знаеш как става. Някой трябва да плати.
– Поне привидно.
– Поне привидно. Но не е задължително да бъде Видаура.
– Бивша емисарка оглавява планетен бунт. Не, определено няма да се понрави на отдела за връзки с обществеността.
Той млъкна. Изгледа ме с внезапна враждебност.
– Наистина ли така си мислиш за мен?
Въздъхнах и затворих очи.
– Не. Извинявай.
– Правя всичко възможно да замажа работата с най-малко пострадали, Так. А ти не ми помагаш.
– Знам.
– Трябва ми някой за убийството на Мици Харлан, трябва ми и подстрекател. Някой, когото убедително да представя като злия гений зад всичко това. Може би още двама-трима за убедителност.
Ако в крайна сметка ми се наложи да се сражавам и да умра заради спомена и призрака на Квелкрист Фолкънър, а не заради самата нея, това пак ще е по-добре, отколкото да не се сражавам изобщо.
Думите на Сосеки Кои, изречени в изоставения брониран кораб на Вчира Бийч. Думите и проблясъкът на страст по лицето му, докато ти изричаше – може би страст на мъченик, който веднъж е пропуснал своя миг и не възнамерява да го пропусне отново.
Кои, бившият боец от Черните бригади.
Но Сиера Трес бе казала почти същото, докато се криехме из каналите и руините на Елтеведтем. А поведението на Бразил говореше красноречиво през цялото време. Може би всички те желаеха мъченичество за една кауза, по-стара, по-велика и по-мащабна от самите тях.
Прогоних мислите, изхвърлих ги от релсите, преди да стигнат накъдето се бяха запътили.
– Ами Силви Ошима? – попитах аз.
– Е… – Мураками пак сви рамене. – Доколкото разбирам, тя е била заразена от нещо в Неразчистените зони. Ако оцелее в престрелката, ще я прочистим и ще я върнем обратно в живота. Звучи ли разумно?
– Звучи нелепо.
Спомних си как Силви говореше за командния софтуер на борда на „Пушки за Гевара“. Колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. Призраци на неща, които вече не съществуват. Щом Кои можеше да се сражава и да умре заради един призрак, кой знае какво щяха да мислят неоквелистите за Силви Ошима дори и след като процесорите й бъдат изтрити.
– Тъй ли?
– Не ме занасяй, Тод. Тя е идол. Каквото и да има или да няма вътре в нея, тя може да се превърне в ядро на нова квелистка вълна. Първите фамилии ще искат да бъде ликвидирана просто заради принципа.
Мураками се ухили свирепо.
– Какво искат Първите фамилии и какво ще получат от мен, са две коренно различни неща, Так.
– Нима?
– Да-а-а – проточи подигравателно той. – Защото, ако не окажат пълна подкрепа, ще им обещая емисарско разгръщане първа степен.
– Ами ако разберат, че блъфираш?
– Так, аз съм емисар. Да мачкаме планетарни режими – това ни е работата. Ще се пречупят като сгъваем стол, мамка им, знаеш го много добре. Ще са тъй благодарни, задето им оставям задна вратичка, че ако река, децата им ще се редят на опашка да ми лижат задника.
Тогава го погледнах и за миг пред мен сякаш се разтвори врата към моето емисарско минало. Той стоеше все тъй ухилен в блясъка на прожекторите и преспокойно можех да бъда на негово място. Спомних си каква беше реалността. Този път ме заля не чувство за общност и братство, а бруталната сила на Корпуса. Опияняващата диващина, родена от дълбокото осъзнаване, че вдъхваш страх. Че за теб си шушукат из всички Населени светове и дори в земните коридори на властта всички притихват, щом чуят твоето име. Опиянение, по-силно от първокачествен тетрамет. Мъже и жени, които могат с един жест да съсипят или просто да зачеркнат от списъка сто хиляди живота – тези мъже и жени трябваше да се научат на страх и тия уроци се преподаваха от Емисарския корпус. От нас.
Направих усилие да се усмихна и аз.
– Голям си чаровник, Тод. Изобщо не си се променил, нали?
– Нито на йота.
И изведнъж усмивката престана да бъде насилена. Разсмях се и смехът сякаш освободи нещо в мен.
– Добре. Хайде говори, негоднико. Как ще го направим?
Той театрално вдигна вежди.
– Надявах се ти да ми кажеш. Нали познаваш мястото.
– Не, питах с какви сили ще атакуваме. Нали не смяташ да използваш…
Мураками завъртя палец към „Набучвател“.
– Нашите ексцентрични приятели? Естествено, че ще ги използвам.
– Мамка му, Тод, те са просто банда хлапета, надрусани с тетрамет. Хайдуците ще ги направят на кайма.
Той небрежно махна с ръка.
– Работим с подръчни материали, Так. Знаеш как става. Те са млади, гневни и тъпкани до козирката с тетрамет, само търсят на кого да си го изкарат. Ще залисват Сегешвар, докато ние се вмъкнем да нанесем истинския удар.
Погледнах часовника си.
– Тази вечер ли смяташ да го направим?
– Утре призори. Чакаме Аюра, а според Танаседа тя ще дойде чак по малките часове. А, да. – Той отметна глава и кимна към небето. – Трябва да се съобразяваме и с времето.
Проследих погледа му. Над нас гъсти, черни купести облаци упорито се влачеха на запад през небето, където Хотей все още се мъчеше да наложи присъствието си. Дайкоку отдавна бе потънал в мътно сияние на хоризонта. А сега забелязах, че над Зоната се надига свеж вятър с характерния мирис на море.
– Какво му е на времето?
– Ще се промени. – Мураками подуши въздуха. – Помниш ли онази буря, за която очакваха да се разсее в южната част на Нуримоно. Не се разсея. А сега май е набрала сила от някакво северозападно въздушно течение и прави завой. Връща се.
Ухото на Ебису.
– Сигурен ли си?
– Естествено, че не съм, Так. Това е метеорологична прогноза, по дяволите. Но дори да не връхлети с пълна сила, малко бурен вятър и проливен дъжд ще ни дойдат добре, нали? Хаотични системи точно когато и където ни трябват.
– Това – казах предпазливо аз – много зависи от въпроса колко опитен капитан е нашият нервен приятел. Знаеш как наричат подобно време по тукашните места, нали?
Мураками ме погледна с недоумение.
– Не. Лош късмет?
– Не, наричат го Ухото на Ебису. Има една такава рибарска легенда.
– А, да.
Толкова далече на юг Ебису не е същият. В северните и екваториалните области на Харлановия свят японско-аманглийското културно наследство го превръща в бог на моретата, закрилник на моряците и, общо взето, добродушно божество. Свети Елм пък е приет като негов заместник или помощник, за да не бъдат засегнати по-християнски настроените местни жители. Но в Кошут, където още са живи традициите на източноевропейските работници, построили целия този свят, няма място за подобен благодушен подход. Ебису се е превърнал в зловещ подводен демон, с когото вечер плашат децата, истинско чудовище, с което легендарните герои като свети Елм трябва да се сражават, за да закрилят вярващите.
– Помниш ли как завършва легендата? – попитах аз.
– Естествено. Ебису дава на гостоприемните рибари фантастични подаръци, но си забравя рибарското копие, нали така?
– Да.
– Връща се, значи, да си го вземе, и точно преди да почука, чува рибарите да обсъждат личната му хигиена. Ръцете му миришат на риба, не си мие зъбите, дрехите му са мръсни и смачкани. Все разни неща, дето трябва да ги отбягват децата, нали?
– Правилно.
– Да, помня как разправях тая история на Суки и Маркъс, когато бяха малки. – Мураками зарея замъглен поглед към хоризонта и прииждащите облаци. – Трябва да е било преди почти половин век. Представяш ли си?
– Довърши историята, Тод.
– Дадено. Чакай да видим… Ебису е много ядосан. Промъква се, грабва копието и докато се оттегля с гръм и трясък, зад него всичките му подаръци се превръщат в прогнил белотрев и мъртва риба. Хвърля се в морето, а рибарите месеци наред не могат да хванат нищо. Поука: грижете се за личната хигиена, но което е още по-важно, деца, не говорете зад гърба на хората.
Той ме погледна отново.
– Как се справих?
– Много добре за история отпреди петдесет години. Но тук я разказват малко по-другояче. Разбираш ли, Ебису е ужасно грозен, с пипала, човка, нокти, представлява страховита гледка и рибарите едва се сдържат да не побегнат с писъци. Но все пак овладяват страха и му предлагат гостоприемство, каквото не се полага на един демон. Затова Ебису им дава всевъзможни подаръци, крадени от корабите, които е потопил, после си тръгва. Рибарите дружно въздъхват от облекчение и почват да си приказват колко е чудовищен, колко е ужасен и колко хитри са били да получат от него всичките тези подаръци, а насред приказките той се връща за тризъбеца.
– Значи не е копие?
– Не. Сигурно тризъбец звучи по-страшно. В този вариант Ебису носи голям, остър тризъбец.
– Да се чуди човек как не са забелязали, че го е оставил, нали?
– Млъквай. Ебису чува какви ги приказват и тихичко се измъква, обзет от черна ярост, но скоро се връща в облика на страшна буря, която заличава цялото село. Едни загиват удавени, други биват отмъкнати от пипалата му да страдат вечно в подводния ад.
– Чудесно.
– Да, поуката е същата. Не приказвайте зад гърба на хората, но което е още по-важно, не вярвайте на тия мръсни божества от Севера. – Усмивката ми изчезна. – За последен път видях Ухото на Ебису още като малко дете. Дойде откъм морето и разруши вътрешните селища по брега на Зоната. Уби стотици хора. Потопи половината товарни кораби във вътрешното пристанище, преди някой да успее да включи двигателите. Вятърът грабваше по-леките скутери и ги премяташе по улиците чак до Харланов парк. По нашия край Ухото се смята за много лош късмет.
– Е, да, лош късмет, ако някой е извел кучето си в Харланов парк.
– Говоря сериозно, Тод. Ако бурята налети и твоят надрусан приятел Влад не успее да се справи с кормилото, най-вероятно ще се преобърнем и ще се нагълтаме с белотрев много преди да наближим имението на Сегешвар.
Мураками се понавъси.
– Остави Влад на мен – каза той. – Ти гледай да разработиш приличен план за атака.
Кимнах.
– Да, бе. Приличен план за атака срещу най-яката твърдина на хайдуците в Южното полукълбо с надрусани хлапаци в ролята на щурмови отряд и жестока буря вместо прикритие. Значи призори. Дадено. Фасулска работа.
Той пак се навъси за момент, после изведнъж се разсмя.
– Тъй сладко го описваш, че нямам търпение. – Плесна ме по гърба и тръгна към пиратския кораб, продължавайки да говори през рамо. – Сега отивам да си побъбря с Влад. Тази нощ ще влезе в историята, Так. Ще видиш. Предчувствам го. Емисарска интуиция.
– Щом казваш.
А гръмотевиците на хоризонта тътнеха, сякаш притиснати в тясното пространство между земята и облаците.
Ебису се връщаше за тризъбеца си и чутото никак не му харесваше.
Глава 45
Утрото все още беше само мътен сив отблясък по зловещата черна грамада на буреносния фронт, когато „Набучвател“ откачи съединителите и с пълна скорост потегли през Зоната. Цялата машина дрънчеше тъй, сякаш всеки момент щеше да се разпадне, но с наближаването на бурята дори този шум заглъхна сред воя на вятъра и металното трополене на дъжда по страничната броня. По предните стъкла на мостика се лееше плътна маса вода, през която мощните чистачки се мятаха напред-назад с жално електронно скимтене. Смътно различавах, че обикновено гладката повърхност на Зоната е покрита с високи вълни. Ухото на Ебису оправдаваше всичките ми очаквания.
– Все едно пак се повтаря Касенго – извика Мураками, мокър и ухилен, докато се промъкваше през вратата, водеща към наблюдателната палуба. Дрехите му бяха подгизнали. Зад него вятърът ревеше, дърпаше вратата и се мъчеше да го последва. Мураками с усилие затръшна вратата. Автоматичните ключалки гръмко щракнаха. – Видимостта отива към нулата. Ония приятели изобщо няма да разберат какво ги е сполетяло.
– Значи изобщо няма да е като Касенго – казах аз, раздразнен от спомена. Очите ми пареха от недоспиване. – Там ни очакваха.
– Да, вярно. – Той изстиска косата си с две ръце и тръсна водата на пода. – Но пак ги напердашихме.
– Внимавай с вятъра – каза Влад на кормчията. В гласа му звучеше странна нова нотка на истинска власт, а тетраметовото му напрежение сякаш отминаваше. – Трябва да го използваме, а не да отстъпваме пред него. Натисни кормилото.
– Натискам.
Маневрата разтърси целия кораб. Палубата под нас завибрира. Дъждът заблъска покрива и стъклата още по-стръвно, докато ъгълът на навлизане в бурята се променяше.
– Това беше – каза спокойно Влад. – Дръж така.
Останах още малко на мостика, после кимнах на Мураками и се спуснах по стълбичката към каютите. Тръгнах назад, като се държах с две ръце за стените на коридора. На два-три пъти срещнах хлапаци от екипажа, които сръчно се шмугваха покрай мен. Въздухът беше горещ и лепкав. По някое време минах край отворена врата и зърнах една от младите разбойнички на Влад, гола до кръста, да човърка някаква непозната машинария на пода. Видях едрите, добре оформени гърди, влажния блясък на мощните лампи по кожата й, късо подстриганата мокра коса отзад на тила. После тя усети присъствието ми и се надигна. Подпря се с една ръка на стената, сгъна другата пред гърдите си и впи в мен напрегнат поглед, говорещ или за тетраметов махмурлук, или за нервност пред боя.
– Проблем ли имаш, мой човек?
Поклатих глава.
– Извинявай, бях се разсеял.
– Тъй ли? Хайде чупката.
Вратата се затръшна. Въздъхнах.
Така ти се пада.
Заварих Ядви също тъй нервна, но напълно облечена. Седеше на горната койка в каютата, която ни бяха дали, и притискаше с крак шрапнелния бластер с изваден пълнител. В ръцете й лъщяха двете половинки на куршумен пистолет, който не помнех да съм виждал у нея преди.
Настаних се на долната койка.
– Какво е това?
– Електромагнитен калашник – обясни тя. – Едно от момчетата ми го даде назаем.
– Вече и приятели си намери, а? – Обзе ме необяснима печал. Може би имаше нещо общо с феромоните, излъчвани от носителите „Ейшундо“. – Интересно откъде ли го е откраднал.
– Кой казва, че непременно го е откраднал?
– Аз. Тия типове са пирати. – Протегнах ръка нагоре. – Дай да го видя.
Тя сглоби отново оръжието и го пусна в дланта ми. Отпуснах пистолета пред очите си и кимнах. Електромагнитният калашник се славеше из всички Населени светове като отлично оръжие за безшумни акции, а този тук беше последен модел. Изсумтях и върнах пистолета.
– Да, най-малко седемстотин ООН долара. Нито един друсан пират няма да хвърли такива пари за безшумен пистолет. Свил го е. И най-вероятно е претрепал собственика. Внимавай с кого общуваш, Ядви.
– Ама че си весел тая сутрин. Спал ли си изобщо?
– С това твое хъркане? Ти как мислиш.
Никакъв отговор. Пак изсумтях и се унесох в спомените, разбудени от Мураками. Касенго, незначително пристанищно градче в почти незаселеното Южно полукълбо на Земята на Нкрума, наскоро превърнато в гарнизон на правителствени войски заради влошения политически климат и обтегнатите отношения с Протектората. По причини, известни само на местните власти, в Касенго имаше станция за междузвездна хипервръзка и планетното правителство се тревожеше, че военните на ООН могат да поискат достъп до станцията.
Имаше защо да се тревожат.
Ние бяхме пристигнали тихомълком през други станции по цялата планета през последните шест месеца, докато всички още се преструваха, че дипломацията ще свърши работа. Когато командването на Корпуса нареди да щурмуваме Касенго, вече бяхме свикнали със Земята на Нкрума не по-зле от нейните сто и петдесет милиона колонисти пето поколение. Докато нашите екипи за подмолни действия подклаждаха улични бунтове из градовете на север, Мураками и аз събрахме малък тактически отряд и изчезнахме на юг. Идеята беше да изтребим войниците от гарнизона, докато спят, и на другата сутрин да превземем станцията. Нещо обаче се обърка, беше изтекла информация и заварихме станцията с въоръжена до зъби охрана.
Нямаше време за нови планове. Щом имаше изтичане на сведения и гарнизонът беше предупреден, значи се задаваха подкрепления. Сред буря и леден дъжд щурмувахме станцията с антирадарни костюми и гравитационни раници, разпръсквайки станиол из небето, за да имитираме масирана атака. Сред бурята и суматохата тази хитрина постигна небивал успех. Гарнизонът се състоеше предимно от зелени новобранци, командвани от шепа кадрови офицери. След десет минути престрелка те захвърлиха оръжията и хукнаха да бягат под дъжда на малки, отчаяни групички. Ние ги преследвахме, изолирахме и обезвреждахме. Някои загинаха в бой, но повечето се предадоха в плен.
По-късно използвахме телата им, за да заредим първата вълна от емисарската офанзива.
Затворих очи.
– Мики? – долетя отгоре гласът на Ядви.
– Такеши.
– Както речеш. Ама дай да си останем на Мики, бива ли?
– Бива.
– Мислиш ли, че онзи мръсник Антон ще е там днес?
С известно усилие отново отворих очи.
– Не знам. Но предполагам, че да. Танаседа смяташе, че ще е там. Ковач май още го използва, може би като застраховка. При положение че никой не знае какво да очаква от Силви или от онова, което носи, винаги е за предпочитане да имаш подръка още един координатор.
– Да, логично звучи. – Ядви помълча. После, тъкмо когато очите ми взеха отново да се затварят, тя добави: – Не те ли смущава да говориш за себе си по такъв начин? Да знаеш, че той е някъде там.
– Естествено, че ме смущава. – Прозях се като змей. – Ще утрепя тоя дребен мръсник.
Тишина. Оставих клепачите си да се отпуснат.
– Слушай, Мики.
– Какво?
– Ако Антон е там…
Извъртях очи към горната койка.
– Да?
– Ако е там, искам да го очистя. Наложи ли се да стреляш, гръмни го в краката или нещо такова. Той е мой.
– Дадено.
– Сериозно говоря, Мики.
– Аз също – измънках аз, потъвайки в съня. – Мамка му, Ядви, трепи когото си искаш.
Мамка му, трепи когото си искаш.
Това спокойно можеше да е бойната заповед за цялата мисия.
Налетяхме срещу фермата с максимална скорост. Подавахме объркани сигнали за авария и това ни помогна да стигнем толкова близо, че каквито и далекобойни оръжия да имаше Сегешвар, ставаха безполезни. Кормчията на Влад поддържаше курс, който създаваше илюзия за неуправляем кораб, тласкан от вятъра, но всъщност беше добре пресметнат скоростен завой. Докато хайдуците осъзнаят какво става, „Набучвател“ вече връхлиташе срещу тях. Корабът неудържимо прегази клетките за пантери, разкъса мрежестите прегради и старите дървени мостчета на някогашната балираща станция, изтръгна дъските и натроши прогнилите стари стени, мъкнейки върху бронирания си нос растяща камара отломки.
Вижте, бях казал предната вечер на Мураками и Влад, няма изтънчен начин да свършим работата. И очите на Влад грейнаха от тетраметов ентусиазъм.
„Набучвател“ спря с дрънчене и трясък сред стърчащите от водата бункери за влажна обработка. Палубата беше килната стръмно надясно и на долното ниво истерично виеха предупредителните сирени за сблъсък, а експлозивните болтове изхвърляха аварийните люкове настрани. Спасителните мостчета изхвръкнаха като бомби, а ръбовете им от животел се гърчеха и впиваха шипове във вечбетона. През корпуса глухо долетя пукотът и бръмченето на големите съединители. Корабът бе хванал здраво и нямаше пускане.
Първоначално системата беше предвидена само за аварийни цели, но пиратите бяха преработили целия кораб за бързи атаки, абордаж и сражения. Не беше пипнат само изкуственият ум, който го управляваше, и сега той още си мислеше, че сме в бедствено положение.
Бурята ни посрещна още на мостчетата. Вятърът плисна дъждовни струи в лицето ми, заблъска ме от всички страни. Щурмоваците на Влад се втурнаха с диви крясъци през пороя. Озърнах се към Мураками, поклатих глава и ги последвах. Може би идеята им не беше чак толкова лоша – „Набучвател“ лежеше заседнал сред разрушенията и за всички ни нямаше друг вариант освен победа или смърт.
Сред сивите вихри на бурята избухна стрелба. Съскане на лъчеви оръжия, гърмежи и лай на обикновени пушки. Бледожълти и синкави лъчи прорязваха мрака. Далечните гръмотевици и разклонените мълнии в небето сякаш им пригласяха. Отпред някой изпищя и падна. Скочих от края на мостчето, подхлъзнах се върху един бункер, възстанових равновесието си със светкавичната реакция на носителя „Ейшундо“ и се хвърлих напред. Прецапах плитката тинеста вода между двата модула, изкатерих се върху следващия. Повърхността беше грапава и предлагаше добра опора. Периферното зрение ми подсказа, че съм начело. Малко зад мен и отляво беше Ядви, отдясно тичаше Мураками с плазмено-фрагментарна пушка.
Напрегнах неврохимията и различих отпред сервизна стълбичка. Трима пирати бяха притиснати край основата й от масиран обстрел откъм кея. Тялото на четвърти плаваше с разперени ръце във водата до близкия бункер, а от обгорените му гърди и лице още се вдигаше пара.
Хвърлих се към стълбичката с безгрижие, на което би завидял дори покойният Ласло.
– Ядви!
– Да… тръгвай!
Сякаш отново бяхме в Неразчистеното. Остатъци от някогашния синхрон на Неуловимите, може би и някаква особена близост на телата-близнаци. Втурнах се в бесен спринт. Зад мен шрапнелният бластер нададе противен вой сред дъжда и ръбът на кея избухна сред град от парчета. Нови писъци. Стигнах до стълбичката почти в същия миг, когато пиратите осъзнаха, че вече не ги обстрелват. Трескаво се изкатерих нагоре, стискайки рапсодията.
Горе имаше трупове, разкъсани и окървавени от шрапнелите. Един от хората на Сегешвар още се държеше на крака, макар и ранен. Той плю и се хвърли насреща ми с нож. Отскочих настрани, блокирах ръката с ножа и го метнах от кея. Краткият писък заглъхна в бурята.
Клекнах и се огледах, въртейки рапсодията насам-натам в мрака, докато другите се изкачваха зад мен. Дъждът вдигаше милиони миниатюрни гейзерчета по вечбетонното покритие. Примигах, за да изчистя капките от очите си.
Кеят беше чист.
Мураками ме потупа по рамото.
– Хей, за пенсионер доста те бива.
Изсумтях.
– Все някой трябва да те научи. Идвай насам.
Прокраднахме се в дъждовната нощ по кея, открихме входа, който ни трябваше, и се вмъкнахме един по един. Внезапното облекчение от товара на бурята бе потресаващо, почти като глуха тишина. Мокри до кости, ние стояхме в къс коридор с масивни метални врати. Навън отекна гръмотевица. За всеки случай надникнах през прозорчето на една от вратите и видях стая с безлични метални шкафове. Тук складираха храна за пантерите, а от време на време и тялото на някой враг на Сегешвар. В края на коридора тясно стълбище водеше към примитивната апаратура за презареждане и ветеринарната лечебница за пантерите.
Кимнах към стълбището.
– Там долу. Три нива и сме при бункерите.
Пиратите хукнаха с бурен ентусиазъм. Както бяха надрусани, а и доста раздразнени, че ги изпреварих по стълбичката, трудно бих могъл да ги удържа. Мураками само сви рамене. Те изтрополиха по стъпалата и налетяха право в засадата долу.
Ние бяхме на горната площадка, движехме се с трезва предпазливост, но дори и оттам усетих как огънят на бластерите обгаря лицето и ръцете ми. Пиратите с диви писъци пламнаха като факли. Единият успя да се изкатери три стъпала нагоре от ада, протягайки умолително към нас обгърнатите си в пламъци ръце. Почернялото му лице беше само на метър от моето, когато рухна и зацвърча върху студената стоманена стълба.
Мураками хвърли в шахтата ултравибрационна граната и тя издрънча, преди да избухне познатият пронизителен, тръпнещ вой. В тясното пространство звукът бе оглушителен. Всички притиснахме с длани ушите си. Така и не чухме дали някой долу надава предсмъртни писъци.
Изчакахме още секунда след замлъкването на гранатата, после Мураками стреля надолу с плазмафрага. Никаква реакция. Пропълзях покрай изстиващите овъглени тела на пиратите, като се задавях от миризмата. Надникнах иззад сгърчените крайници на онзи, който пръв бе посрещнал огъня, и видях само пуст коридор. Кремави стени, под и таван, ярко осветени от ивици вграден илуминий. Около подножието на стълбището всичко беше оплескано с широки петна от кръв и засъхващи тъкани.
– Чисто.
Промъкнахме се през касапницата и продължихме към центъра на базата. Танаседа не знаеше къде точно държат пленниците – хайдуците от самото начало били агресивни и нервни, че трябва да търпят присъствието на якудза в Кошут. Неуверен в ролята си на разкаян изнудвач, Танаседа все пак настоял да допуснат поне него, защото се надявал да измъкне от мен сведения за приставката на Юкио Хираясу чрез инквизиции или шантаж. По някакви свои византийски съображения Аюра Харлан-Цурока се съгласила и в крайна сметка именно нейният натиск върху Сегешвар изковал дипломатическото сътрудничество между хайдуците и якудза. Танаседа бил официално посрещнат от самия Сегешвар, който недвусмислено му препоръчал да се настани нейде в Нова Пеща или Изворград, да не припарва до фермата без изрична покана и да държи момчетата си изкъсо. И, разбира се, нямало почетна обиколка на имението.
Но всъщност в комплекса имаше само едно място за хора, които все още могат да потрябват. Бях го виждал един-два пъти при предишните си посещения, веднъж дори видях как вкарват там някакъв нещастен наркоман, затънал до уши в комарджийски дългове, докато Сегешвар измисли как точно да го накаже за назидание. Щом някой трябваше да бъде заключен във фермата, правеха го там, откъдето и звяр не може да избяга. В клетките за пантери.
Спряхме на разклонението. Над нас зееха отворите на вентилацията и от тях глухо долитаха звуците на сражението. Посочих наляво и прошепнах:
– Нататък. Клетките за пантери са отдясно след другия завой, от тях почват тунели право към загражденията. Сегешвар е пригодил няколко от килиите за хора. Трябва да са там.
– Добре тогава.
Отново ускорихме крачка, завихме надясно и в този момент чух как една от вратите с плавно бръмчене потъва в пода. Крачки и напрегнати гласове. Сегешвар, Аюра и още един глас, който бях чувал, но не можех да си спомня къде. Потиснах свирепата радост, прилепих се до стената и махнах на Ядви и Мураками да се оттеглят.
Напрегнатият ми слух долови думите на Аюра.
– … наистина очаквате да се впечатля от това?
– Недей да си го изкарваш на мен – изръмжа Сегешвар. – Всичко е работа на онзи скапан жълтурко от якудза, дето настоя да го включим. Казвах ти…
– Не знам защо, Сегешвар-сан, но не ми се вярва…
– И не ме наричай така, мамка му. Тук е Кошут, а не скапаният ти Север. Прояви малко усет за обстановката, ако обичаш. Антон, сигурен ли си, че не е проникнала ударна група?
Сега разбрах чий е третият глас. Високият координатор с шарена грива от Драва. Софтуерното псе на Ковач Втори.
